Демографска и етнорелигиозна характеристика на село Аканджилари, днес Петко Славейков /края на ХV - края на ХІХ век/

Демографска и етнорелигиозна характеристика на село Аканджилари, днес Петко Славейков /края на ХV - края на ХІХ век/

            Някои аспекти от демографското и етнорелигиозното развитие на Аканджилари през вековете можем да реконструираме на базата на изследванията на българския османист Румен Ковачев и на холандския историк Махиел Кийл. Благодарение на тях научаваме конкретни данни за основаването на селището и развитието му.

            Предполага се, както вече отбелязахме, че някъде в промеждутъка от началото на 80-те години на ХV век до към 1512-1514 г. в района се заселват от 3 до 7 семейства на акънджии. За етническият състав на членовете на новооснованата мюсюлманска общност може да градим само предположения. Акънджийските домакинства биха могли да са както от Мала Азия, така и от някои части на Балканите. За нас тяхното предишно местообиталище остава за сега неизвестно.[1]

            Регистърът от 1516 г. посочва нараснал брой мюсюлмански домакинства за изминалото време от основаването на селото – 11.[2]

Четвърт век след това, в регистър от 1541 г., откриваме Аканджилари с 13 домакинства.[3] В друг регистър от 1545 г. домакинствата са отново 13.[4] Наред с главите на домакинства в списъка на пълнолетните мъже откриваме и двама неженени младежи, които са наскоро помюсюлманчени и затова носят служебното презиме „син на Абдуллах”. Както при другите мюсюлмански села така и  тук започва процес на ислямизация. Появата на бивши християни сред мюсюлманите в Акънджилари показва също така как се попълва съставът на акънджиите. Най-вероятно те са довлечени от войните военнопленници-роби, които са освобождавани от робството след смяната на религията, или пък са местни хора от съседните български села. Важно е да отбележим, че като правило съставът на акънджийската войска се попълва първо с християни, а ако такива няма – тогава с мюсюлмани.  

Подробен регистър от 1580 г. бележи следващия етап от демографското развитие на селото.[5] В него са отбелязани 31 мюсюлмански домакинства, т. е. два и половина пъти повече спрямо 1545 г. За период от 35 години домакинствата се увеличават с 18, а средният годишен прираст на населението е скочил значително. Това увеличение се вписва в общото нарастване на населението в района, както сред мюсюлманите, така и сред християните. За бавния, но непрекъснат процес на ислямизация свидетелства наличието на един обръщенец – нов мюсюлманин. Пет години по-късно /1585/ домакинствата са 32, а обръщенците – 2.[6] Значителен спад в демографското развитие на Аканджилари откриваме в данните от подробен авариз регистър от 1642 г., където са записани само 20 домакинства, с 11 по малко отпреди 62 години.[7] Процесът е характерен за повечето села от района. Ислямизацията, бавна и неотменна, продължава – налице е един обръщенец.

Османотурските документи убедително показват, че селото е основано от малка група мюсюлмански колонисти в края на ХV век, като през цялото време населението му нараства по пътя на раждаемостта и незначителната ислямизация на чуждо и местно население. Числата от регистрите не показват прилив на нови колонисти. Очебийна е силната затвореност на мюсюлманската община. В състава си тя допуска епизодично само ограничен брой обръщенци в исляма, които бързо се асимилират. Аканджилари, също както Адиллер /дн. Идилево/, Чадърли /дн. Сенник/ и някои други мюсюлмански села, не допуска съвместно съжителство с българи християни, за разлика от главното селище за района – Селви, което от чисто мюсюлманско постепенно става смесено по състав още от средата на ХVІ век.

След малко повече от сто години виждаме селото с повече от два пъти мюсюлмански домакинства – 45 през 1751 г., срещу 20 през 1642 г. Две от домакинствата са на обръщенци в исляма. Следващите сто години селото не отбелязва растеж, както личи от преброяването през 1845 г., когато са записани 47 домакинства. Данните с броя на домакинствата показват, че Аканджилари е средно по големина село в Севлиевска каза.[8] Този извод се подкрепя от данните на Салнамето за Дунавския вилает от 1873 г., където Аканджилари е посочено само с 48 мюсюлмански домакинства.[9] Малко по-различни са сведенията на Феликс Каниц за същото време, който сочи 60 турски къщи.[10]

В края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век от картата на района изчезват редица малки мюсюлмански и християнски селища. Сред тях са Али Факих и Нашлии /или Накъшлъ/. Най-вероятната причина за разпръсването на населението им е някаква епидемия. Оцелелите от съседното Али Факих се установяват да живеят в Аканджилари, за което събитие споменът сред турското население е още жив, а и по-голямата част от земите му днес са в пределите на Славейковското землище. Аналогичен е случаят с Нашлии, което е съседно на Чадърли. Вероятно оцелели от това селище се установяват в източните покрайнини на Аканджилари, там където днес е местността Анашлийска чешма. Названието е получено по името на турски род. 

  През ХІХ век името на селото и сведения за него откриваме в български и западноевропейски източници. В „Повествование за страданията на българите от агаряните” от 1821 г., написано от йеромонах Никифор Светогорски от Зографския манастир, таксидиот и учител в Севлиево до 1822 г., се съобщава за убийството на един българин „близо до едно турско село, което се нарича Акапилари”.[11] 

  Интересни са впечатленията на френският пътешественик Ами Буе, които той отразява в пътните си бележки, преминавайки през района през 1837 г. на път от Ловеч за Селви: „Малко плато отделя долината на Рупчер /Росица/ от друга, със същото направление и едва на височината по към югоизток остава вдясно турското село Агинджилар. То е обкръжено с ниви от жито и царевица и на изток има лозя и плодни дръвчета. На юг гористите хълмове се издигат на 400 фута над този обширен планински прелез. Там работеха незабулени турски жени из нивите, докато други се бяха покатерили по черешите, които ние пожелахме да вкусим, но страхът да бъдем изненадани от турците ни накара да отминем, без да заговорим на когото и да било”.[12]

Английският лекар Дамбрак, пътувайки от Ловеч за Селви, преминава край селото на 29 март 1854 г. и лаконично отбелязва: „Голямото село Аканджилар отстои на час и половина път от Селви”.[13]

  Руско-турската война 1877-1878 г. заварва селото само с мюсюлманско население, което има турско самосъзнание. Първото преброяване през 1880 г. регистрира 659 турци, 48 цигани и 61 власи, а през 1900 г. – 731 българи, 499 турци и 95 цигани.  Не ни е ясно кога са се появили циганите и власите: преди или след войната от 1877-1878 г. Най-вероятно това раздвижване е резултат от военните действия и свързаните с тях бягства на част от мюсюлманите от селото и последвало стихийно заселване на бежанци от други райони. Впечатление прави и голямата разлика в броя на населението от 1873 /около 250 души/ и 1880 г., която засега не можем да обясним категорично.  Твърде голяма е разликата в двете числа само за седем години. Може би основната причина се крие в преместването на мюсюлмани от село Сръбе към Аканджилари. След нови седем години /1887/ в селото вече живеят 141 българи и 733 турци, а власите са изчезнали. Изселващите се турци се насочват към района на Текир даа /Родосто/ и Малкара. Побългаряването на селото върви с бързи темпове. Преселници идват от Острец, Ново село и Зла река, Троянско; от Кръвеник, Столът, Батошево, Ловнидол и Градище, Севлиевско; от Етъра, Жълтеш, Козирог и Армени, Габровско. Първите български заселници са мутафчиите дядо Витан и Петър Маслакя. Родовете Кучулите и Лазови, известни и като Шопите, произхождат от село Ковачите, Кюстендилско и се заселват още към 1880 г. Възниква дори махала на име Шопска. Известни български родове са: Факири, Ниньовци, Рабаджии, Влачовци, Гатьолар, Бекири, Гализови, Маслаци, Пандури, Сулани, Чауши и др.[14] От края на ХІХ век и до днес в селото живеят турци, българи и цигани. През 2010 г. жителите му са 1243 души.

Демографско развитие на село Петко Славейков от ХVІ до ХІХ век

Година на преброяване	Мюсюлмански домакинства
1479	-
1485	/4-5/
1516	11
1541	132
1545	13
1580	311
1585	322
1642	201
1751	452
1845	47
1873	48

Забележка: Източниците  за 1479 г. са: ТИБИ, т. ІІ; за 1485 г. – Ковачев, Р. Опис на ...; за 1541; за 1585 г. – Ковачев, Р.  Нахията Хоталич ...; за 1516, 1545, 1580, 1642 и 1873 г. – Кийл, М. Хора и селища ...; за 1751 и 1845 г. - Кийл, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха /ХV-ХVІІІ век/: колонизация и ислямизация. – Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. С., 1998, с. 117. В скоби са поставени предполагаемите години и брой домакинства. С малки цифри са обозначени обръщенците в исляма, т.е. новите мюсюлмани.   

---

[1] Костова, Сава. Севлиевската котловина, погребението на „Гаази Баба” и най-древните корени на прабългарите. 2009, с. 31-34. Авторката формулира хипотеза, според която българското християнско население на селата Ряховците, Кормянско и Аканджилари е постепенно ислямизирано. Тя свързва произхода на местните турци с българската етнографска група капанци като посочва, че и до днес в традиционните шевици и тъкани на местните турци се намират знаци от клинописното шумерско писмо и древната българска азбука /рунното писмо/, идентични с тези на капанците. Въз основа на някои особености в погребението на Газа Баба насочва също към близост с къзълбашите от Разградско. Смятаме обаче, че категорично мнение по въпроса за етническия произход на заселниците в Аканджилари засега не може да има.

[2] Кийл, М. Хора и селища ... с. 296.

[3] Ковачев, Румен. Нахията Хоталич ... с. 280. Тук авторът прави пълен анализ на данните.

[4] Кийл, М. Хора и селища ... с. 296.

[5] Кийл, М. Хора и селища ... с. 288. Този подробен регистър се намира в Анкара /TKGM, KuK 57/ и е в прекрасно състояние, датиран от Махиел Кийл кам 1580 г.  

[6] През 90-те години на ХХ век НБКМ получава регистър от турските архиви във вид на микрофилм /Basbakanlik osmanli arsivi (BOA) TD 718/. Вж. Радушев, Евгений и Румен Ковачев. Опис на регистри от Истанбулския османски архив към Генералната дирекция на държавните архиви на Република Турция. С. 1996, с. 30. Този регистър е датиран 21.02.1613-10.02.1614 г. Няколко години по-късно Румен Ковачев го предатира към 1622 г. Вж. Ковачев, Р. Нахията Хоталич ... Всъщност става дума за нов препис на документа от 1580 г., който последно се датира към 1585 г.

[7] Кийл, М. Хора и селища ... с. 296. Този авариз дефтер е резултат от общата ревизия на данъчните списъци при великия везир Кеманкеш Кара Мустафа паша и представлява опис на извънредните вземания по домакинства.

[8] Кийл, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха /ХV-ХVІІІ век/: колонизация и ислямизация. – Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. С., 1998, с. 117.

[9] Кийл, М. Хора и селища ... с. 296.

[10] Материалы для изучения Болгарии. Част ІІ, Вып. ІІІ, Букурещ. 1877, с. 2.

[11] Писахме да се знае ... с. 334.

[12] Чужди пътеписи за Балканите ... с. 242.

[13] Бахчеванджиев, Хр. Из миналото на Севлиево. – в. Развитие, 30.05.1942/ 16.

[14] Ковачев, Н. Местните названия ... с. 126.