Църковно
и просветно дело в село Крушево до Освобождението
С падането под османско владичество се влошават
условията за културен живот и образование. Местният феодал и неговите
приближени, носители на по-висока култура и образованост, са заменени от
чуждите спахии. Сериозен удар понасят манастирите и църквите в района, а те са
единствените центрове на духовност и просвета. Езикът и културата на
завоевателите са чужди и далечни на местното население. За него е близка само
родната християнска култура, носител на която е местният свещеник. Повече от
един век след завоеванието в документа от 1516 г. откриваме, че в село Крушево
живее свещеник на име „поп Слав, син
на Танас”.[1]
Това сведение е много важно за нас. То показва, че село Крушево има свое
духовно лице, което може да издържа, и, че населението на селото съвсем не е
малобройно. Попът е основната фигура в селската община, той представя селото
пред османските власти и е в повечето
случаи единственият грамотен. За наличието на църковен храм по това време не
можем да говорим поради липсата на каквито и да било сведения. Тъй като
подробните регистри от следващите векове не са преведени не можем за сега да
узнаем имената на други духовници от селото, но такива безспорно има. В някакъв
момент, неизвестно кога, селото остава без свещеник и това положение се запазва
до 60-те години на ХIХ век, когато се
построява църквата „Св. Архангел Михаил”. През цялото това време селото при
нужда вика попа на съседното Долно Крушево. Стари хора след Освобождението си
спомнят, че това става по следния начин: мъж, обикновено по-гласовит, се
покачва на една скала на билото на Крушевския баир и вика: „Да дойде попа,
хей-й, да дойде попа, че има сватба!”, или новородено за кръщаване, умрял за
опяване и т.нат. Мъже отиват да вземат свещеника, а след това го придружават на
връщане, за да не му се случи нещо по пътя. Скалата, от която става
повикването, и до днес се нарича Попския камък.[2]
След запустяването на Долно Крушево при нужда поп се вика от Севлиево. Вероятно
в края на ХVIII и началото на ХIХ век се ползват услугите на долнокрушевския поп
Петко[3],
който вече живее в града, а след него и на сина му Хаджи поп Недялко Поппетков[4]
и внука му Михаил хаджи Попнедялков.[5]
Населението на село Крушево, макар и малобройно,
през 1845 г. наброява само 42 семейства, а през 1873 г. – 43, има вече
нарастващи духовни потребности. Не е случаен фактът, че имаме група от
поклонници, които посещават възстановения Батошевски манастир през 1836 г. Това
са: Цана, Рада, Боби, Цано, Стойко, Колю, Петър и Иван.[6]
По време на големи религиозни празници мъже и жени, пременени поемат за
църквата в града.
Както местните свещеници, докато ги има, така и
гостуващите от Долно Крушево и Севлиево, извършват всички религиозни ритуали на
открито, най-често под клоните на кичести ябълки, сливи и други плодни дървета.
Това състояние на нещата вече не удовлетворява духовните потребности на
малобройната българска общност в селото. Под благотворното влияние на християнската
градска общност и започналите строежи на църковни храмове в околните села
крушевци вземат решение да си построят собствена църква. С доброволен труд и
средства от всички домакинства храмът е построен за времето от 1862 до 1863 г.
Дървен материал е взет от горите на Ахмедаолу с негово разрешение, камъкът е от
Йорданевото, а варта от Кайряка. Новопостроената църква е открита през есента
на 1863 г. и е наречена „Свети Архангел”.[7] Оттогава на деня на този светец е и сборът на
селото.
Църквата е със скромни размери: около 90 м2,
дълга 15 и широка около 6 м. От запад има антре, в което се влиза по няколко
каменни стъпала. Отвън до него е построен параклис, който се ползува за училище
до 1885 г. От дясната страна след входната врата има дървено стълбище което
води към дървен балкон с трапазан. В антрето има шкафове, тук се продават свещи
от клисарите. Едно от шкафчетата е във вид на конус, в него се съхраняват
евангелията, които се ползват от певците на църквата. В същинското помещение от
тавана се спускат два метални полюлея с красиви орнаменти. На тях се поставят
десетки свещи и кандила, които се палят при по- тържествени църковни обреди.
Отпред има малка извивка от дървен
парапет, около метър, където при малка входна вратичка застава свещеника и
благославя. Лицевата страна на олтара е изработена от дърво и украсена с
най-различни фигурки, най-често гълъби и други птици, резбовани на ръчен струг.
Няколко големи икони са поставени над вратата на олтара. Самата врата е
изработена от орех и е дело на самоукия майстор Моню Димов Гайдаров. Двукрила
е, като всяка от половинките е с ширина 60-70 см. Работена е по подобие
творбите на тревненските майстори резбари. Отгоре, където се срещат двете
половинки, е направен кръст, отстрани има и други украшения. При различните
ритуали свещеника се появява през олтарната врата, която му отваря клисаря,
носи чашата за причастие и благославя. Куполът на тавана е изрисуван с различни
светци. Вратата за олтарната стая се намира на южната страна и там е забранено
да влизат други хора освен свещеника и клисаря. В северната част на помещението
има голям дървен шкаф, полиран, с много интересна старинна изработка.[8]
На изток е сложена маса, на която се поставят чашата за причастие, евангелието,
което ползува свещеника, кръста който целуват богомолците, свещи, кандилници и
други потреби. Олтарът е дълъг около 6 м, колкото и църквата, широк – 2-3 м.
Постлан е с черги местно производство. От двете страни на голямото помещение,
до самите стени, има направени дървени прегради за по-видните богомолци. На
южната страна има втора входна врата. Богомолците излизат от нея след
богослужението. Така става при венчавките, кръщенетата и погребенията. На
южната и източната страна на сградата има по 2-3 прозорчета, защитени с метални
пръчки от ковано желязо. Пак от юг до вратата има каменен надпис, който Петко
Цонев цитира по памет: „Този божи храм се построи от българското население в
лято 1862-1863 година”. При събарянето на църквата този важен исторически
надпис изчезва и не е съхранен за поколенията.[9]
За друг каменен надпис с размери 30/40 см, пак на южната страна, съобщава проф.
Н. Ковачев. На него е издълбана годината 1863-та и са записани трима от
ктиторите: Кирил, Диму и третото име не се чете добре.[10]
Църковната сграда е покрита с каменни плочи. За камбана е използвана метална
плоскост дълга около 1,5 м и широка 50-60 см, с две дупки в единия край за
прикрепяне обикновено към някое дърво. При слабо докосване издава силен и ясен
звук. Тази „камбана” се използува дълго време.
С общите усилия и средства на цялото население църковния
храм се обзавежда сравнително добре за времето си. Закупени са 49 икони /от
всяко домакинство по една/, посветени на
различни светци и дело по всяка вероятност на тревненските зографи. Всички са с
надписи от кого са закупени и подарени на църквата. Открояват се две големи
икони, високи около метър и широки около 80 см. На едната е нарисуван Исус
Христос, на другата – Света Дева Мария държи малкия си син. В долния десен край
надпис: „Нарисуваха братя Витанови”.
Кога е осветена църквата и кои свещеници служат в
нея първоначално не е известно. Знае се, че крушевецът Бенчо Иванов Ненов,
първоначално учител в местното килийно училище от 1867 г., след една година
започва да свещенодейства. Около 1880 г. е сменен от Илия Кънев Хараланов,
който също първоначално е учител.
През 1862 г., главно с помощта на даскал Братован,
църквата се снабдява с необходимите църковни книги – миней, евангелия и други.
През 60-те години на ХХ век при описване имуществото на разрушената църква
Йончо Панов от музея в Севлиево се натъква на интересен екземпляр от
евангелието на севлиевския свещеник Ненчо Несторов. Според ст.н.с. Христо
Йонков освен запазените в Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий” в София
и Църковния историко-археологически институт екземпляри от това евангелие има в
няколко селища на Пиринска Македония.[11]
Историята му е впечатляваща. Севлиевският свещеник Ненчо Несторов, воден от
патриотични подбуди, подготвя превод на евангелието от славянски език на
новобългарски разбираем за хората език и със собствени средства и помощ от
приятели през 1864-1865 г. пристъпва към неговото отпечатване в печатницата на
в. „Дунав” в град Русе. Сред най-близките му приятели спомоществователи е и
Иван Крушовец. Кой е този благодетел ние не знаем. Потеклото му обаче със сигурност
е от Крушево, по-вероятно от Долно Крушево. Иван Крушевеца подарява едно
евангелие със свой автограф на новопостроената църква в село Крушево. То се ползува от свещениците до затварянето
на църквата. Евангелието би следвало да се съхранява в Градския исторически
музей в Севлиево. Според Петко Цонев Иван Крушевеца е погребан в църквата
„Света Троица” в Севлиево, където той видял надгробен паметник с името му,
близо до гробовете на руските войници, загинали в освободителната война през
1877 г. Твърди също, че е скицирал паметника, но в записките му скицата не е
приложена.[12]
Заедно с подготовката за строеж на църковен храм и
под непосредственото благотворно влияние
на близкия град и околните села в Крушево е поставено началото на килийното образование.[13]
Годината е 1860-а. За пръв учител е нает
даскал Иван Дългия чибук[14]
от Севлиево, наричан така заради дългата лула-чибук, с която пушел. В мазата на
старата ниска и схлупена Манаилска къща[15]
той учи в продължение на няколко месеца малка група от деца на азбуката и да
четат. Следващите две години, 1861-1862, килийното училище се помещава в мазата
на къщата на братя Семо, Събчо и Тодор Пеневи Събчеви. Тази къща е строена
около 1800 г. и е в близост до започналия строеж на църковната сграда. Поради нарастване
броя на учениците се наемат и други мази: на Семо Цочев, Станю Братованов
Ненов, Съби Иванов Ненов, Ангел Пенев, Спас Иванов Ненов, Деневите, Христо
Гюбекчиев. Къщата на Илия Събчев се реставрира като „Килийно училище”, част от
музейната сбирка на село Крушево.
Ползваните за килийно училище мази на различни къщи
са ниски, влажни, със слабо осветление. По предложение на даскал Съби Гушата, също родом от Севлиево, около 40-45-годишен
мъж, се решава да се пристрои към църквата едно малко помещение от 10-12 м2
за нуждите на килийното училище. От 1863 до 1885 г. в него се обучават
крушевските деца.
Следващият учител, значително по-интелигентен и
образован от предшествениците си, е даскал
Братован от село Поповци, Габровско, нает през 1862 и учителствал и през
следващата година. Запомнен е с това, че създава библиотека[16]
от църковни книги към килийното училище. След напускането му те се съхраняват в
църковната библиотека. По негова
инициатива се събират младежи и изграждат читалище, което се разтуря след
заминаването му.
За кратко време през 1863 г. даскал в селото е Йоним Сумков, за което научаваме от
„Българска възрожденска интелигенция” с първоизточник НБКМ – БИА, IА 8983, л. 416. Спомен сред крушевци за този даскал
няма.
Две години след даскал Братован в селото учителства
Руси Попов от село Крамолин,
известен сред крушевци с названието Куру даскал.
Едва през 1867 г. местното училище успява да излъчи
свой първенец - Бенчо Иванов Ненов,
първия учител крушевец. Него крушевци тачат като първия интелигент на селото.
Той учителства само една година и става свещеник в местната църква.
Даскал
Неделчо от село Коевци
учителства само една година и за него няма никакви сведения.
Даскал Иван
Ангелов[17],
от Крамолин, млад човек, другар на Илия Кънев, учителства само през 1869 г., но
оставя незабравими спомени. Като по-образован и начетен има голям авторитет
сред населението и след смъртта му крушевци му съчиняват песен, в която по
тлаки и седенки се пее за Иванча младия даскал.
Вторият местен учител след даскал Бенчо е Илия Кънев Хараланов Главчев, който за
пръв път се задържа за по-продължително време от 1870 до 1880 г. Той е вторият
местен интелигент, 17-годишен възпитаник на местното училище. Като ученик
показва добър успех и е изпратен да се учи в Дебелцово, а после и в град
Свищов. Цели десет години той разгаря
пламъка на просветата сред крушевци. Неговите ученици посрещат руските
освободители с думите: „Добре дошли братушки”. По-късно става свещеник. Почива
през 1916 г. В знак на уважение го наричат Дядо поп. Оставя тефтери, в които
записва родените и починалите.[18]
През втората половина на учителстването му крушевското училище се оформя като
преходна форма между килийното и светското училище. За това допринасят връзките
му с учители от Хаджистояновото училище в Севлиево, а също и от по-напредналите
училища в Дебелцово и Гъбене. Преподавал и светски предмети.
В продължение на двадесет години в селото
учителстват девет души, повечето от Севлиево и околните села. Това е време
когато всеки грамотен човек може да стане „даскал”, стига да има ученици и
родители, които да го наемат срещу известно заплащане в пари или продукти,
според договорката. Затова и първите даскали не са от най-образованите. Освен
да може да чете и пише се изисква учителят да може да пее в църквата и да учи
децата на църковни песни. Дълго време се помни, че поп Бенчо Иванов Ненов
изгонва един кандидат за учител, защото не знае да пее.
За откриване на училище не е необходима специална
покъщнина, учениците сядат върху чергата на пода или на трикрако столче, което
си носят от къщи. Затова всяка обикновена маза лесно се превръща в килийно
училище.
Броят на учениците не е голям – около 10-20 души,
обикновено на възраст до 16 години. Обучението по четене става по синтетичната метода,
като ученикът научава отначало буквите и техните наименования /аз, буки, веди,
глаголи .../, след което минава към сричането на гласни със съгласни и едва
тогава – към четене.
След
като се научат да четат, учениците преминават към изучаване на Часослова,
наричан и Наустница, тъй като се заучава наизуст. Учениците се групирват по
успех и най-вече по научените части от Наустницата. Единна програма по това
време не съществува, всеки учител обучава децата според знанията и
възможностите си. Следва изучаване на Псалтира, а заедно с него и църковното
пеене. До Апостолът, Светчето и Требникът достигат само тия, които ще стават
свещеници. От учениците се изисква спазването на строга дисциплина.
Непослушните се наказват с физически наказания: стоене на колене върху бобени
зърна или царевица, бой с пръчка и др.
Обучението
по писане не винаги върви успоредно с това по четене. Пише се върху пясък в
сандъчета. Обучението по смятане е трудна работа и не е за всеки. Означаването
на числата с букви затруднява твърде много смятането.
Началото
е трудно, защото условията за работа са лоши и често се сменят неподходящите за
учение помещения, учителите са слабо подготвени, липсват учебни материали и
пособия. В продължение на двадесет години /1860-1880/ крушевското килийно
училище успява да излъчи само двама по-способни свои възпитаници, които след
като продължават обучението си още 2-3 години на други места се връщат и стават
учители в родното си село, а впоследствие и свещеници. Голямото значение на
килийното образование, разпространявано в Крушево, е в това, че поддържа будно
верското и народностно съзнание на крушевци.
[1]Калицин М., Кр. Мутафова.
Подбрани османски документи за Търново и Търновска каза. Велико Търново. 2003,
с. 136.
[2] Тетрадка № 12, с. 19
[3] Поп Петко е роден в Долно
Крушево около 1750 г., а умира през 1823 г. Около 1780 г. е ръкоположен за
свещеник. По време на кърджалийските размирици се премества в Севлиево, където
е свещеник до смъртта си. Прави препис на църковна книга и става родоначалник
на своеобразна школа за книжовници. Повече за него вж. Писахме да се знае, с.
125, 139, 233; Данчев, Г. Неизвестен севлиевски книжовник и стихотволец. –
Севлиево и Севлиевския край, т. 1, с. 117; Севлиево и Севлиевския край през
Възраждането, с. 106.
[4] Хаджи Недялко Поппетков /ок.
1795-24.05.1857/. Син на поп Петко Долнокрушевски. Свещеник в Севлиево през
първата половина на ХIХ
век. Заедно със сина си Михаил Попович преписва „Александрията” през 1834 г.
Спомоществовател за „Православное учение ... Платона”, превел Ил. Стоянов, 1844
г. и за „Първичка българска граматика”на Иван Богоров, 1844 г. Повече за него
вж. Вълчанов, Х. Севлиево, част 1, с. 101; Писахме да се знае, с. 242; Севлиево
и Севлиевския край, т. 1, с. 116, 117.
[5] Михаил Недялков Попович
/неизв.-1863/. Роден в Севлиево. Син на Недялко Поппетков. Свещеник в града.
През 1834 г. заедно с баща си преписва „Александрията”, а през 1835 г. съставя
„Сборник от църковни песни ...”. Повече за него вж. Данчев, Г. Известия на
Института за литература, т. 16, 1965, с. 124-134; Севлиево и Севлиевския край,
т. 1, с. 116-119, 122; Писахме да се знае, с. 242.
[6] Ковачев, Н. По пожълтелите книги
и каменните плочи на миналото в Севлиевския край. Севлиево. 2009, с. 39.
[7] Данните за църквата „Свети
Арахангел” са основно по Петко Цонев.
[8] Според Петко Цонев този шкаф е
запазен от Митю Семов. Йончо Панов от музея в Севлиево го оглежда и има идея да
се прибере в експозицията на килийното училище, но за да не се обиди дядо Семо,
един от най-добрите изпълнители на гайда и дългогодишен самодец, не е взет.
[9] Петко Цонев пише за слух, според
който е прибран от Димитър Никифоров, който го използувал за кюше при направа
на плевнята си. Камъкът е дялан, правоъгълен.
[10] Ковачев, Н. По пожълтелите книги
и каменните плочи на миналото в Севлиевския край. Приписки, бележки и надписи.
Севлиево, 2009, с. 99. За надписа вж. Приложения.
[11] Йонков, Хр. „Наех ся с
недостойнство си да ги освободя от тия мъчнотии ...” – в. Росица, 1989/ 42.
[12] Цонев, П. Материали ... с. 9 б.
[13] Данните за килийното училище са
основно по Петко Цонев.
[14]
В книгата „Българска възрожденска
интелигенция” има посочен един Иван, родом от Севлиево, който е учител в село
Ченге /Аспарухово, Варненско/ през 1861-1862 г. Вж. също Тонев, В. Известия на
Народния музей – Варна, част I, 1967, с. 95.
[15] Тази къща е била където сега се
намира къщата на Харалан Петров Манаилов.
[16] През 1962 г. Петко Цонев и Йончо
Панов от музея в Севлиево прибират книгите на съхранение в читалището. По
повечето от тях има автографи от даскал Братован, който през 1861-1862 е учител
в село Сръбе /дн. Малки Вършец/, а през 1862-1863 г. в село Крушево /вж. в
Приложения/. След учителстването става свещеник.
[17]
В „Българска възрожденска
интелигенция” се сочи един учител със същото име, родом от Крамолин и учител в
същото село в общинското училище през 1865-1871 г. Член на Тайния революционен
комитет, изграден в селото през 70-те години. Вж. Културна история на на
Крамолин, с. 90-91; Пушкарова-Рачева, Юлия. Крамолин. С. 1989, 81, 89.
Няма коментари:
Публикуване на коментар