четвъртък, 21 март 2013 г.

ИЗЧЕЗНАЛИ СЕЛИЩА В СЕВЛИЕВСКО Мешковец /Мешковиче/



МЕШКОВЕЦ /МЕШКОВИЧЕ/
Оскъдните данни от два османски регистъра дават основание да предположим съществуването на малко селище през втората половина на ХV век в непосредствена близост до село Градище. В самия край на ХV или непосредствено в началото на следващия век то се слива с него и прекратява самостоятелното си съществуване.
В регистъра на ленните владения от 1479 г., наред със село Малгрит /вер. Малорад, Врачанско/ и Бързаково /неустановено/ откриваме записано и „Село Мешковец /неустановено/: домакинства – 4, приход – 357”. Издателите на документа през далечната 1966 г. го сочат като неустановено.
През 2003 г. Красимира Мутафова публикува превода на подробния регистър от 1516 г. След поименния опис на мъжкото население на село Долно Градище /дн. Градище/ там е записано: „Бащина на Велко. [граничи с] тръстичището при поточетата Ливадие и Косачин, нивите на Михо, Тодор, Мешковиче и дола...”  В бележка под линия се пояснява, че Ливадие и Косачин вероятно са поточета между селата Агатово и Крамолин, притоци на река Росица. И днес в района съществуват наименованията Късата долчина, Къси дол, Ливадката и Градишко ливаде. За Мешковиче се изказва предположението, че е село, все още неустановено. Прави се връзка със съкратения регистър от 1479 г. и споменатото там село Мешковец.
От края на краткия запис в регистъра от 1479 г. става ясно, че четирите домакинства са мюсюлмански. При наличието на непроменено българско име на селото – Мешковец, можем да сме сигурни, че тук се касае за ранна ислямизация на местно българско население. През 1516 г. тези домакинства ги откриваме в списъка на населението на село Долно Градище. По това време то имало 11 мюсюлмански и 37 български домакинства.

/Из книгата "Исторически очерци за селищата от Севлиевска община"/

ИЗЧЕЗНАЛИ СЕЛИЩА В СЕВЛИЕВСКО Марево



МАРЕВО
Една легенда, съхранена в народната памет на населението от Бериево, Дамяново и Дебнево разказва, че на 4 км западно от село Дамяново в местността Марево през епохата на османското владичество съществувало малко българско село на име Марево. В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век Севлиевският край бил изложен на непрекъснатите нападения на кърджалийските орди, страдал също и от нестихващите аянски междуособици. Село Марево често попадало под ударите и на едните, и на другите, и било ограбвано. Маревци оказали отпор и убили местен турски първенец, който бил във връзка с кърджалиите. Според втори вариант на легендата убитият бил бирник-йошурджия, който се престаравал при събирането на данъците. Наложило се населението на селото да напусне родните огнища, вземайки най-необходимата си покъщнина, и да търси ново място за заселване. По-нататък легендата твърди, че маревци достигнали чак до Странджа планина, където били посрещнати от пратеник на великия везир, а според друг вариант настигнати от представители на властта. Там на пусто и безводно място, наречено Дурдаа /Спри тука/, те се заселили принудително и нарекли селото си пак Марево. Дамяновецът Цоньо Кушлев, абаджия, по-късно ходил в новото село, за да шие аби и потури на предишните си съседи марьовци; други дамяновци, като войници по време на Балканската война, гостували и нощували у заселените марьовци, чието село се намирало между Странджа и Одрин.
Не само легендата, но и четири османотурски документа от ХVІ и ХVІІ век свидетелстват, че такова село е имало в Севлиевския край. При проучванията си проф. Н. Ковачев го локализира в местността Марево, на 4 км западно от село Дамяново и 4 км северозападно от село Бериево.  С името на това село са свързани местностите – Маревски трап /или дере/ и Бериевско Марево. В тези местности, южно и северно от пътя Дамяново-Врабево, и до днес при обработка на почвата се намират останки от каменни зидове, огнища, парчета от тънки тухли, от домашни глинени съдове, а също и отделни монети. В дамяновската част на местността Маревски трап, западно от малък дол, край студена чешма, селянинът Тодор Димов Кушлев изровил профилован камък с надпис, който приспособил за хранилка на кокошките си. Стефан Николов Барбалов пък попаднал на тухлен зид от неизвестна сграда. Асан Кривоустият закарал вкъщи друг обработен камък, но след като се поболял го върнал в Бальовската нива и го поставил в основа на оброчище. Подобни находки са откривани южно от пътя в района на Бериевско Марево. Тук личат основи – вероятно на римска пътна станция, с размери 250х250 крачки. По сведение на трактористът от Бериево Христо Ненов, ограждащият зид се състоял от камъни и тухли с дебелина 1 метър, споявани с бял хоросан. На обширно пространство в нивите се намират разпръснати керамични късове със светлокафяв цвят и здрави жълтокафяви тухли. На десния бряг на близкия Златин дол, западно на 2,7 км от Дамяново, са намерени основи от грънчарски пещи и са изровени два пръстени кюпа /долиуми/ за съхраняване на зърнени храни. Северозападно от пътя се издига надгробна могила, а зад нея при оране е разкрит тухлен зид и изровен конски череп и желязна юзда. В нива на Кольо Пенков в местността Голяма Пчеларица е съществувал втори тухлен зид. Наблизо при каменна стубла-кладенец преобладават фрагменти от съдове с опушен цвят и с бели пясъчни кварцови зрънца, вероятно от тракийски произход. Всички тези находки са свидетелство, че в района на местността Марево е имало поселищен живот от времето на траките до края на ХVІІІ век. 
Н. Ковачев смята, че името на селото идва от личното име Марьо, но може да е и от Маро, което произлиза от Мавро. Село Марево има в Благоевградска област, разположено между Рила и Пирин. В община Гоце Делчев срещаме махала Марево, а в Благоевтрад – спирка със същото име. Малка река се именува Марево. В Русия също има село с това име.
За пръв път под името Маров дол откриваме селото, записано в регистъра от 1516 г., като тимар на някой си Мустафа. След поп Димитри, син на Йованко, поименно са изброени  главите на 26 пълноценни домакинства и 11 пълнолетни неженени младежи. Сред тях изпъкват славянобългарските имена на Бело, Братоха, Влатин, Грозо, Добре, Драган, Драгой, Драгослав, Драгаш, Драгошин, Душман, Йован, Йованко, Мирчо, Мило, Нано, Прибин, Продан, Проходин, Първо, Рад, Радил, Радослав, Радул, Стайко, Степан, Томан, Чернегор и др. По-слабо застъпени са навлезлите чрез християнството имена като: Герги, Димитри, Михо, Михаил, Никола, Петро. От посочените данъчни задължения разбираме, че селяните се препитават като отглеждат пшеница, ечемик, овес, ръж и просо; плащат десятъци от лен, от пчелни кошери, плодове и орехи; дават свесла грозде и вино от лозята си; отглеждат свине. В селото работят две  воденици караджейки с един камък и т.н. Общите задължения са на сума от 3922 акчета.  
През 1619 г. селото има 17 ханета /домакинства/, които плащат данъка джизие, а през 1638-1639 г. - 30 ханета. И в двата документа, които са джизие регистри, името на селото е изписано Марово. Показателно е, че докато броят на ханетата на Марево се увеличава, в същото време в съседното село Дамяново техният брой намалява от 41 на 35.
По средата на споменатия период в тимарски регистър от 1580 г. селото е записано като Маров дол с 41 домакинства, от които едно /баща и син/ е на нови мюсюлмани. Останалите 40 домакинства са християнски. Броят им по-късно, както виждаме от джизие регистрите намалява. Какви са причините не може изрично да се каже, но вероятно засиленият ислямизационен натиск в района е дал отражение.
Наличието на 26 християнски български домакинства през 1516 г. подсказва, че селото със сигурност е съществувало и през ХV век, но писмени свидетелства за това нямаме.
За съществуването на село Марево свидетелства и една запазена народна песен:
Тъмен се облак зададе
откъм туй село Марюву;
В облак гърми, та трещи –
Стоян на стърги стоеше
сиво си стадо доеше...
Маревци се изселват под напора на кърджалийските грабителски орди около 1795 г., когато Халил хаджи Мехмед опустошил доста селища в Севлиевския район.
От оскъдните данни, с които разполагаме, се вижда, че Марево е съществувало като малко и средно голямо чисто българско село през ХV-ХVІІІ век в непосредствена близост до голямото българско, а впоследствие мюсюлманско село – Дамяново.

/Из книгата "Исторически очерци за селищата от Севлиевска община"/
           

ИЗЧЕЗНАЛИ СЕЛИЩА В СЕВЛИЕВСКО Манели



МАНЕЛИ
            За село с това име споменава холандският специалист по османска история Махиел Кийл, когато разглежда демографската история на селищата от Севлиевския край. То възниква през втората половина на XVI век, тъй като го откриваме записано в регистъра от 1580 г. с 19 мюсюлмански домакинства и 2 домакинства на немюсюлмани. През следващия век не увеличава населението си. Регистър от 1642 г. го отбелязва пак с 19 мюсюлмански домакинства, а християните са изчезнали. Тук очевидно е протичал интензивен процес на ислямизация, тъй като в първия регистър 4 от записаните мюсюлмани са посочени като обръщенци в исляма, а във втория – 5. Трети регистър от 1751 г. сочи селището като мезра, т.е. без постоянно население, което означава, че е прекратило съществуването си в началото на XVIII век. Аналогична съдба имат мюсюлманските Али Факихлер, Чадърлъ-и зир, Мумджълар, Накъшлъ и българското Малково. Вероятна причана за изчезването му може да бъде чумна епидемия, вследствие на която част от населението измира, а останалите се разселват. Местоположението на Манели не е известно, името му също е неясно.

/Из книгата "Исторически очерци за селищата от Севлиевска община"/ 

ИЗЧЕЗНАЛИ СЕЛИЩА Малково



МАЛКОВО
            Малково е старо българско селище, което се е намирало на 4 км югозападно от Севлиево, на левия бряг на река Видима, преди вливането й в река Росица. За живот тук, още по времето на неолита, свидетелствува откритата и съхранявана в музея в Севлиево каменна брадва от кафявозелен диабаз, добре полирана и със заоблени страни. На това място е съществувало и тракийско селище, за което свидетелствуват намерените останки от керамика и най-вече запазения долиум /голям керамичен съд за съхранение на зърно в земята/.
Средновековното селище се споменава в доста османотурски документи от ХV до ХІХ век., а също и в домашни източници /тефтера на Христо Григоров, внук на Хаджи Стоян, със сметките му за 1864 г.; протоколи на Севлиевския градски общински съвет от 1882 г./ Името на селото според проф. Ковачев идва от прилагателното малък и топонимичната наставката –ова. Лично име Малко, умалително от Мало е известно още през Х век, а Малкота /от Малко и –ота/ и Малота се среща  през ХVІ век. Села със същото име има днес в Русия в Московска, Санкт Петербургска, Челябинска и Пермска област; в Беларус /Могильовска област и Гомелски окръг/; в Латвия. Запазено е и фамилно име Малков.
За пръв път името на селото се споменава в един регистър на ленните владения  в Никополски санджак от 1479 г. като тимар на Дауд и Хасан, които го владеели, получавали доход от 4343 акчета и затова били задължени да участват във военните походи на султана лично, като водят двама въоръжени бойци и двама прислужника. Административно селото принадлежало към Търновски вилает.
            По това време Малково има 45 християнски домакинства и 1 вдовица и е  едно от средните по големина села в района. В регистърът се отбелязва, че при предишната регистрация, която е била вероятно след  средата на века, селото е давало на своя спахия доход от 3725 акчета. Налице е едно увеличение на прихода от 618 акчета /16,59%/. Това ни дава възможност да изчислим, че по същото време /около 1455 г./ селото е имало приблизително 40 домакинства, с 6 по-малко от 70-те години. Явно през този период от време то се развива без сътресения и населението нараства по пътя на естествения прираст.
            Друг регистър от 1516 г. ни дава сведения, от които виждаме, че населението на селото е намаляло чувствително. Регистрирани са само 26 християнски домакинства, 15 неженени и 1 немощен, а приходите от него възлизат на 4435 акчета. Малково по това време е тимар на Пири, Макат, Малкоч, Хасан и Чалъш, синове на Али, син на Татар, прехвърлено от баща им, който бил владелец. По време на султански походи петимата спахии изпълнявали службата си посменно, от тримата един и от двамата – един. Подразбира се, че селото е било първоначално тимар на Татар, впоследствие на сина му Али и най-сетне на петимата синове на споменатия Али. Това прехвърляне от баща към син е един-единствен случай на „наследяване” на тимар в познатите ни регистри.
            Прави впечатление, че броят на домакинствата е намалял с 19. Причината може да е преди всичко една: тези 19 домакинства са приели исляма и са заживяли в нова мюсюлманска битова среда в съседните села: Долно Чадърли  /с двама “синове на Абдуллаха” по това време, т.е.новоприели исляма/, Горно Чадърли /с 15 “синове на Абдуллаха”, от които семейни 9 и неженени 6/ и Дерели /с 4 “синове на Абдуллаха”/. Като отчитаме факта, че през 1580 г. населението на селото отново се е увеличило, може би трябва да предположим, че намаленият брой домакинства се дължи не само на отпадналите ислямизирани, които не може да са много, но и на наличието на рая със специално предназначение, регистрирана в други регистри.
В регистъра са изброени с личните и бащини имена всичките 42 пълнолетни мъже и по този начин разбираме, че населението на селото е чисто българско. В редица случаи са налице две и дори три поколения, което е сигурен белег за продължителен и уседнал живот на населението на селото. Анализът на личните имена показва, че преобладаващата част са от славянобългарски произход: Бойо, Бото /2/, Братой, Добре /2/, Додо, Драги, Драгно /2/, Драгой, Драгостин /4/, Вела, Вълко, Вълчо, Въльо, Върльо /3/, Злат /2/, Калин, Крайо, Нелеп, Новак, Първо /2/, Рад, Райо, Рельо, Руйо, Стайко, Тихомир, Черньо. Вариантите на имена от основите Рад-, Драг-, Добр- и Брат-, които показват през ХV-ХVІ век средна честота на използуване в българските земи 28,6%, а в Търновския край – 33,1%, в село Малково са 19,04%. Налага се изводът, че славянобългарската антропонимна традиция е сериозно застъпена в селото.
Към особено старинния пласт от лични имена можем да споменем: Въльо – звателно от Въло по меки основи /срещано още през ХІІІ век/, Върльо – звателно от Върло по меки основи, Черньо – звателно от Черно по меки основи и др.
От гръцки езиков произход са имената: Димитри /2/, Иван, Койо /3/, Кръсто, Марко, Михаил, Михо, Миьо, Никола /2/, Петко, Петро, Пейо, Тодор, популяризирани от църквата след християнизацията. Сред тях изпъкват имена, свързани с култове на светии като: Димитри /Димитър Солунски/, Койо – стегнат вариант от Константин Велики, Петко и Пейо – от Петка Търновска, Иван от Иван Рилски и др.
            Следващият тимарски регистър от 1541 г. характеризира селото като християнско с 27 пълноценни домакинства и доход от 5500 акчета.
             Към края на ХVІ век /1580 г./ селото е засвидетелствувано в един тимарски регистър, но вече като административно подведомствено на нахия Хоталич, с 48 български домакинства и доход от 6800 акчета, към зиамета на кятиб /писар/ Мехмед.
            През първата половина на ХVІІ век в броя на джизие ханетата на Малково се наблюдава скокообразно намаляване и увеличаване. Това свидетелствуват регистрите за джизие от: 1600 г. – 62 ханета /домакинства/; 1619 г. – 27 ханета; 1625 г. – 33 ханета; 1635 г. - 15 ханетата; 1638/9 г. - 15 ханетата; 1643/4 г. - 28 ханета, в т.ч. и 20 авариз-ханета; 1650 г. – 28 ханета.
            Интересно е сведението, което сочи 20 авариз-ханета от общо 28. Осем от домакинствата са освободени  от този извънреден данък и следователно са със специален статут и задължения. А това означава, че населението на селото е било не само тимарско. Какви по-точно са задълженията на тези 8 домакинства не е ясно. Може да допуснем, че както при повечето севлиевски села и тук се касае за войнуци.
            Утвърдилото се становище, че селото пострадало сериозно в края на ХVІІІ век от кърджалийските размирици и населението му се пръснало не се потвърждава от публикуваните напоследък нови данни. Познатият ни авариз дефтер от 1751 г. сочи Малково като мезра, т.е. запустяло селище, следователно това разселване става в началото или през първата половина на ХVІІІ век и не е свързано със събитията от края на столетието. Причините за разпръскването на населението следва да търсим във възникнали болестни епидемии, а може би и в засиления ислямизационен натиск от страна на съседните мюсюлмански села: Дерели, Чадърли и Душево. Да не забравяме, че по това време изчезват от картата на района и други села: Али Факихлер, Долно Чадърли, Джадели, Манели, Мумджълар, Накъшлъ.
Макар и обезлюдено, турските данъчни власти продължават да водят Малково в регистрите като мезра и през първата половина на ХІХ век. Най-вероятно земята на селото е обработвана от преселилите се в Севлиево. И днес по-голямата част от землището му е в границите на града, но има и към съседното Сенник. През 1842 г. Измаил бей, бивш владетел на тимар, образуван от село Градница и мезрата Малково, получил рента в размер на 728 гроша и 20 пари. Други части от населението на разселилото се село временно се установяват в местността Долните азмаци, на левия бряг на река Пиздица, в Кръвенишкото землище. Колко време са престояли тук не е известно, но си построили колиби.  Под влияние на грозящата ги опасност от настъпващите към Балкана кърджалии се придвижват на изток като в Попската махала /района на Батошевския манастир/ остава родът Балтии, в Кастел - родът на дядо Грозьо – Грозевците, други се настанили в Габрово. Най-упоритите преминали Шипченския проход и се установили в Странджа. Така някъде през първата половина на ХVІІІ век селото преустановило своето съществуване.
Споменът за това българско село е жив и днес. Името на селото носи местността, където е било разположено Малково. Запазил се е и топонимът Малкова корусу /Малкова гора/ - название на местност на 4 км югозападно от Севлиево; името Доско също е название на местност в землището на това изчезнало село. От Ново Малково в Кръвенишкото землище останали само няколко кладенеца и една чешма в коритото на река Пиздица. 

/Из книгата "Исторически очерци за селищата от Севлиевска община"/