четвъртък, 30 октомври 2014 г.

ЖИВЯЛИ ЛИ СА ТУРЦИ В СЕЛО ГРАДИЩЕ?



Живяли ли са турци в село Градище?

/публикация във в. Росица, 17.05.2010/бр. 56/


            Наскоро от страниците на вестник „Росица” научихме, че е излязла от печат втората част от историята на село Градище. Книгата с интересното заглавие „Място, докоснато от Бога” разкрива редица нови факти от далечното минало на селото. Повдига се и един много интересен въпрос: живяли ли са някога в селото турци? Отбелязва се, че сред местното население няма запазен спомен или предание за заселването на турци в селото. Въпреки това в окрайнините на Градище има местност с името „Турските гробища”. По време на изкопни работи на строеж пък е разкрито мюсюлманско погребение. Тези факти не са достатъчни и затова изводът е: „Няма данни за къщи и дворове на турци, които да са живеели в селото, и статистически сведения такива да са плащали данъци на турската хазна ...”
            В интерес на истината точно такива данни, и то подробни, има в османотурски регистър от 1516 г., очевидно непознат за автора на книгата. В споменатия регистър е отбелязано, че село Градище-и зир, т.е. Долно Градище / имало е и Горно Градище/ е зеамет, средно по големина поземлено владение на Тугрул бей от каза Търново. В селото са регистрирани 11 домакинства на мюсюлмани, 3 неженени, 3 прислужници на спахията и един спахийски син. Мюсюлманите Хамза, Кая, Юсуф, Базарлу, Насух, Курт, Ахмед, Абди, Ширмерд и др. най-вероятно са се заселили в края на ХV или началото на ХVІ век, тогава когато се появяват Селви, Дерели и Акънджилар. В предишните регистрации от 1479 и 1485 г. населението е само българско. От документа се разбира, че сред мюсюлманите, предимно земеделци, има и занаятчии: майстор на стрели и лъкове, шивач, касапин. Тримата слуги на спахията са задължени да сеят и дават десятъци, без да са обложени с други данъци.
            Твърде интересно е, че малката общност на мюсюлманите включва в състава си 8 глави на домакинства, които съвсем наскоро са приели исляма за своя нова вяра, т.е. те са бивши християни. Като такива са приели нови турски имена и поради липсата на бащини всички са записани като „синове на Абдуллах”. Най-често това са християни довлечени като пленници от многобройните войни на Османската империя в Европа /унгарци, руснаци и др./. За да излязат от робското състояние, в което са поставени, сменят вярата си. Възможно е сред тях да има представители и на местното българско население. Всички те с течение на времето се асимилирали успешно във формиращата се турска народност.
            Освен мюсюлманите в селото живеели и християни българи на брой 37 домакинства, 23 неженени и 2 вдовици, записани с личното и бащиното си име.  Сред множеството български имена впечатляват старинните и вече изчезнали: Бежано, Бобил, Брато, Брезо, Вестар, Гаго, Голуб, Грозо, Дабижив, Доброслав, Драги, Драгич, Драголин, Кръсто, Мачо, Мързан, Рад, Размир, Румена, Сразимир, Сталяна, Хрусо, Черника и др. За един от мъжете е посочено, че е пчелар, а други двама са пришълци. Християните плащат по-висок поземлен данък от мюсюлманите, освен това са задължени с доставката на сено и дърва за огрев, кокошка и хляб и т.нат. От останалите данъци и десятъци разбираме, че градищени са отглеждали пшеница, ечемик, овес, ръж и просо, лен, имали са пчелни кошери и лозя, тъй като са обложени със свесла грозде, ведра вино и такса за продажбата на вино. Плащали са също данък за свини и за четири воденици долапчийки.
              Много важна информация съдържа следният текст: „Бащина на Велко. Граничи с тръстичището при поточетата Ливадие и Косачин, нивите на Михо, Тодор, Мешковиче и дола”. От този текст научаваме името на едно малко селище – Мешковиче, съществувало в землището на Градище по това време. В регистъра от 1479 г. то е записано като Мешковец с 4 мюсюлмански домакинства.  При наличието на непроменено българско име на селото – Мешковец /Мешовиче/, можем да сме сигурни, че тук се касае за ранна ислямизация на местно българско население. През 1516 г. тези домакинства най-вероятно са включени в списъка на населението на село Долно Градище.
            Наличните документи дават основание да приемем, че в края на ХV и началото на ХVІ век в българското село Градище да живяли и мюсюлмани. Докога е продължило това не ни е известно. Изглежда турската общност в село Градище не е просъществувала дълго, защото в по-късните османотурски регистри не откриваме и следа от нея. Причините може да са само две: изселване към Агатово или измиране по време на епидемия. И тъй като това е станало твърде рано сред местното българско население не се е запазил спомен за съвместния живот с турците. Изключение прави само топонимът „Турските гробища”.
                                                                                                                      Петко Недялков

             

ХОТАЛИЧ СПОРЕД ОСМАНСКИТЕ ДОКУМЕНТИ ОТ ХV ВЕК



ХОТАЛИЧ СПОРЕД ОСМАНСКИТЕ ДОКУМЕНТИ ОТ ХV век
/публикувано във в. Росица, 2008/бр. 111/

            Село Хоталич е известно от два османски регистъра от края на ХV век, които в различни публикации се срещат с най-различни датировки. Това внася неяснота и объркване при изясняване миналото на загадъчното селище. Затова накратко ще се спра на историята на двата документа и ще анализирам информацията, която съдържат.
Документът, в който за пръв път се споменава село Хоталич през ХV век, има няколко различни датировки. Става дума за кратък регистър на ленните владения в Никополския санджак, където са записани 1 хас на санджакбея, 19 зеамета и 220 тимара. Той се съхранява в Народна библиотека „Св.св. Кирил и Методий” и е публикуван през 1966 г. в поредицата „Турски извори за българската история”, т. ІІ. Поради липса на данни в самия документ се срещат големи трудности при датировката му. Издателите и редакторите на тома академик Николай Тодоров и проф. Борис Недков въз основа на палеографските данни го отнасят към средата на ХV век. Така те корегираха изказаното по-рано от преводача Руси Стойков мнение, че регистърът е от 1430 г. Професор Бистра Цветкова въз основа на нови аргументи предлага създаването на описа да се отнесе към 80-те години на ХV век. През 1968 г. проф. Страшимир Димитров доуточнява тази неопределена и твърде обща датировка. Според него Никополският регистър е съставен през 1479, или най-късно през следващата година, мнение което се наложи като меродавно. Това уточнение за датировката на Никополския регистър беше необходимо, за да се внесе яснота по въпроса кога за пръв път се споменава Хоталич в османотурски документ.
В регистъра Хоталич  е записан като владение на следните петима спахии: Юсуф хан, Ибрахим, Ахад, Юнус и Касъм. Заради тимара те били задължени посменно да участвуват в султанските походи. Тимарът включвал следните селища :
“Село Хоталич : приход /от живущи/ извън селото – 435 /акчета/.
Мезра Тахир Факих: приход /от живущи/ извън мезрата – 100  /акчета/.
Мезра Шад гелди, с друго име Феда чифтлиги, свързана с мезрата Тахир Факих.
Мезра Петро поли : празна.
Всичко : села – 1, мезри – 3, приход /от живущи/ извън – 535, първоначално – 117, увеличение  – 418 /акчета /.”
Цитирам пълния текст от превода на документа, защото макар и кратък, той ни дава много важна информация. От пръв поглед се вижда, че става дума за много малко служебно владение – тимар, който включвал едно село и три мезри. На първо място е поставено село Хоталич, с годна за обработка земя.  Посочват се и три мезри. Мезрата е землище на изоставено, запустяло село, или пък годна за обработване земя, вън от чието и да е землище.   Срещу твърде малкия приход от селото и трите мезри спахиите трябвало да участвуват във военните походи на султана посменно. В случая е явно, че османската власт не е разчитала толкова на военната помощ, колкото на това да се “оживят” обезлюдените селища, т.е. да се заселят с постоянни производители и да се обработват земите им. Хоталич, въпреки че е категоризиран като село, няма постоянно население и на практика е обезлюдено селище. Не случайно проф. Христо Гандев го поставя в списъка на мезрите. За него Хоталич е мезра, запустяло и изоставено селище, част от землището на което се обработва от външни селяни. Мезра го нарича в публикациите си и проф. Николай Ковачев. Липсата на постоянни жители обаче не означава, че нямало запазени ниви, ливади, овощни градини, лозя и дори жилищен фонд. Очевидно спахиите на Хоталич са успяли да дадат на стопани от близките села малки парцели земя, която да обработват при някакви условия. Това те са вършели без да напускат собствените си села. Именно тези селяни трябвало да осигуряват рента от 435 акчета на спахията на тимара, за да може той да изпълнява  военната си служба. Изхождайки от посочената сума можем да предположим, че броят на външните лица /или домакинства/  е бил около 4-5.
След уточнението, че общият приход от посочените ненаселени места е 535 акчета, се казва, че първоначално той е бил 117 акчета, а впоследствие се е увеличил с още 418. “Първоначално” означава, че е имало предходна регистрация на ленните владения в санджака, най-вероятно малко след средата на ХV век /1455-1460 г./, в началото на управлението на султан Мехмед ІІ /1451-1481 г./. Тогава, същият този тимар, е давал приход само от 117 акчета, които можем да отнесем към Хоталич преди всичко. Налага се изводът, че и около средата на века Хоталич е ненаселено място. И тогава приходящи селяни /2-3 домакинства/ са обработвали една съвсем малка част от землището му.
Формирането на тимар с петима владелци е свидетелство за стремежът на османската държава да възроди западналото селище, да го насели и съживи производството в него. Този стремеж виждаме реализиран в сведенията от втория Никополски регистър на ленни владения от 1485 г., публикуван за пръв път през 1997 г. от османиста Румен Ковачев. Той повтаря в структурно отношение стария, като данните от него са ползувани като базисни, поради което възможностите за сравнителен анализ са големи. Текстът е следният:
„Село Хоталич, с друго име Хисар беги, спадащо към Търнови: домакинства – 9, неженени – 2, потомци на спахии – 19, приход – 1 635.
Мезра Тахир Факъх, приход извън нея – 100.
Мезра Шад гелди, наричана още Феда чифлиги /вероятно Фида бей, дн. Велчево/, свързана е с мезрата Тахир Факих.
Общо: села – 1, мезри – 1, потомци на спахии – 19, домакинства рая – 9, неженени – 2, приход – 1 735, първоначално – 535, увеличение – 1 200”. 
Видно е, че само за няколко години /1479-1485/ бил възстановен нормалният ритъм на живота в Хоталич. Приключено е със завладяването на целия Балкански полуостров, преминала е опасността от християнските кръстоносни походи, паднал е и Цариград през 1453 г. Непрекъснатите военни походи и свързаните с тях грабежи и насилия над населението отстъпват пред нова задача: укрепване на властта в новозавладените земи и ускорено икономическо развитие. Осъществена е  колонизация на мюсюлманско население: 9 домакинства, 2 неженени и 19 потомци на спахии, за чиито етнически произход може само да се гадае. Спахийските синове по закон се ползували от редица фискални облекчения, без обаче да имат привилегиите на бащите си. Като синове на служебни феодали обаче, те принадлежали по-скоро към привилегированите слоеве, отколкото към раята.
Добавката към името на селото „Хоталич, с друго име Хисар беги”, означава, че в селището вече резидира бег – управител. Турската дума бег се превежда като едър земевладелец или управител на малък град в Османската империя. Формата бег се употребявала в западните български говори, а бей – в източните. Наличието на управител вече е указание за начален процес на връщане на административните функции на Хоталич. Селото обаче продължава да се сочи като „спадащо към Търнови”.  За пръв път поради наличието на мюсюлманско население се налага добавка към българското име – Хисар беги или Крепост на бега.
Върху името на селото и неговото местоположение няма да се спирам, тъй като целта беше да покажа какво е представлявало село Хоталич през ХV век. За историята му през първата половина на това столетие няма никакви данни и може само да се предполага, че е пострадало сериозно от завоеванието. Около средата на века то не е населено и това положение продължава до края на 70-те години. Земята му се обработва от няколко домакинства от съседни села, но въпреки това статута му на село се запазва. Този факт показва, че селището е било важно и с военно-административни функции по време на Втората българска държава, затова и регистраторът не е посмял да го прекатегоризира. С осъществената в началото на 80-те години колонизация на мюсюлмани започва османският период от историята на старото българско селище. То се развива като малко село, което в началото на следващия век става център на нахия.

                                                                                                          ПЕТКО НЕДЯЛКОВ

СЕЛО БОГАТОВО, СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА, ПРЕЗ ХVІ ВЕК



СЕЛО БОГАТОВО, СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА, ПРЕЗ ХVІ ВЕК

            В землището на село Богатово следи от човешко присъствие се откриват още от епохата на енеолита. В местността Бялата гнила е фиксирано селище от ІХ-VІІ век пр.н.е. Надгробни могили в същата местност свидетелстват за тракийско поселение от V-І век пр.н.е. В близост до минералния извор Соленото кладенче са открити зидове от римски тухли, а в други местности има останки от зидове на църкви и къщи.
Село под името Богатово тук е съществувало през времето на Второто българско царство. Вероятно то е било много имотно, заможно, богато, тъй като името му идва от старобългарската дума богат. От това прилагателно и топонимичната наставка –ово се образува селищното име Богатово. Възможно е името на селото да идва и от изчезналото лично име Богатин, развито от лично име Богат. Днес все още имаме запазени названията Богатица при Цариброд, Богатин дол, а в Русия има села с имената Богатово, Богатовка и фамилните имена Богатов и Богатченко /Украйна/.
За първи път името на селото се споменава в османотурски документ от 1479 г. с 1 мюсюлманско,  51 християнски и 3 вдовишки домакинства, което означава, че населението му е наброявало около 250-260 души. От същия документ може да се направи предположение, че малко след средата на ХV век броят на домакинствата е бил около 40, или 200 души.
            Много важни сведения за селото откриваме в подробен регистър  от 1516 г., където поименно, с лично и бащино име, са записани всички жители. Мюсюлманските домакинства вече са две – баща и син, бивши християни, приели исляма за своя нова религия, християнските – 61, и 45 са неженени. Твърде любопитни са две бележки в края на документа. Първата посочва християните Майър и Никола като синове на спахии, които и „занапред имат техните берати”. Те са от далечните селища Аккирман и Бугари: първото съответства на днешния град Белгород Днестровски в Украйна, а второто – на град Болград, също в Украйна. Спахии християни често се срещат през ХV век, тук обаче виждаме, че такива имало и в началото на ХVІ век. Те обаче задължително изпълнявали служебните си задължения далеч от родните места. Втората бележка се отнася до Сърбо влах, син на Петреник, и неговите двама сина – Драган и Никол, които са посочени като хора „във владение на войводата Михне”, „освободени и опростени от джизие и испенч”. Става дума за категория зависимо население, освободено от извънредни данъци срещу задължения от военно-помощен или стопанско-производствен характер.
            Поименният списък на населението на Богатово започва с „Поп Драган, син на Рад”, следван от синовете му Димитри, Мирчо и Никола. Вероятно селото е имало и своя църква. Българският произход на населението на селото се разкрива от характерните славянобългарски лични имена: Байо, Бело, Богдан, Братой, Велко, Влад, Владислав, Върло, Грозо, Добре, Добремир, Добрил, Драган, Драги, Драгой, Драгомир, Душман, Злат, Калчо, Крайо, Кралич, Кусар, Лубо, Мало, Манко, Миладин, Милен, Мирчо, Момко, Неботин, Неделко, Рад, Раде, Радика, Радич, Радослав, Райо, Райчо, Рале, Русеви, Русин, Слав, Стайко, Стало, Станислав, Степан, Стоил, Стойко, Стойо, Стоян, Татко, Тихо, Тихомир и др. Чрез християнската религия в употреба сериозно са навлезли някои имена от гръцки произход: Герги, Гьорги, Димитри, Димо, Костандин, Михаил /с производни Михал и Михо/, Никола, Петко, Петри, Тодор, Филип и др.    
            От списъка се вижда, че в редица случаи имаме налице по две и дори три поколения данъкоплатци: поп Драган с трима сина, Вука Бабак с петима сина /Йован, Калчо, Драган, Върло и Степан/, Драгой с четирима сина и т.н. Съществувала е традицията имената да се подновяват, като новородените се кръщавали на дядовците си /Вука Бабак-Степан-Вука Бабак/.
            Плащали се най-разнообразни данъци. Основните били поземления, джизието, сено и дърва за огрев, кокошка и хляб. В натура или в пари се облагало производството на пшеница, ечемик, овес, ръж и просо. Десятък се вземал от лен, грах, пчелни кошери, зеленчукови градини, орехи. Лозарството също е било развито, защото от всяко семейство се вземало по свесло грозде, ведра вино и данък вино. Отглеждането на свине също е обложено. В селото имало и една воденица караджейка с 1 камък.
Преди около 30 години покойната вече проф. Бистра Цветкова – един от най-добрите познавачи на нашата история от османския период – открива в архивите на Общинската библиотека в Истанбул регистър на соколарите в българските земи. Регистърът е датиран към 1564-1565 г. Сред многото села откриваме името и на Богатово. Изброени са имената на 24 българи соколари /каяджии-шахинджии/, от които 6 на действуваща служба и 18 резервни. Задължение на действуващите каяджии било да надзирават гнездата на соколите и да доставят определен брой от тях в султанския двор. Сред записаните личат бащи, синове и внуци, по двама и повече братя. Очевидно е, че Богатово по това време е соколарски център, където специфичните умения по отглеждането и доставянето на соколи от породата шахин се предавало по наследство от поколение на поколение. Цели семейства и родове се занимавали с тази специфична дейност.
            Развоят на демографските и етно-религиозните процеси в село Богатово могат да се проследят по-нататък по регистрите от 1545 и 1580 г. Данните от тях дават основание да се направи извода, че селото се развива възходящо от средата на ХV до края на ХVІ век, каквато е и общата тенденция не само в района, но и във всички български земи по това време. Броят на жителите му се увеличава и към края на ХVІ век то наброява около 450 души. При християните увеличението на броя на домакинствата е повече от два пъти /от около 40 през 1455 на 82 през 1580 г./.
            Междувременно през разглеждания период се увеличава мюсюлманското присъствие в селото. Ето какво показват числата: 1479 г. – 1 мюсюлманско домакинство; 1516 г. – 2, на обръщенци в исляма; 1541 г. – 2; 1545 г. – 3; 1580 г. – 8, от които 3 на новоприели исляма. В проценти нарастването върви както следва: 1479 г. – 1.92 %, 1545 г. – 5.66 % и 1580 г. – 8.88 %. Като имаме предвид, че първият мюсюлманин е бивш християнин, можем да направим категоричния извод: мюсюлманската община в селото се създава от наследниците му по пътя на естествения прираст и от нови обръщенци в исляма от местното автохтонно население към края на периода. Данни за колонизирани мюсюлмани от други краища на империята няма.
            Краят на ХVІ век е и край на едно възходящо демографско развитие на село Богатово. Следващите векове са белязани от демографски упадък и радикални промени в етно-религиозния състав на населението.

ПЕТКО  НЕДЯЛКОВ

/Статията е публикувана под заглавие „Нови данни за село Богатово през ХVІ век” – в. Росица, 2009/бр. 118 от 16 октомври/