ВТОРОТО ОБИКНОВЕНО НАРОДНО СЪБРАНИЕ И СЕВЛИЕВСКИТЕ ДЕПУТАТИ

 

ВТОРОТО ОБИКНОВЕНО НАРОДНО СЪБРАНИЕ И СЕВЛИЕВСКИТЕ ДЕПУТАТИ

(23.03.1880-18.12.1880 г.)

Изборите за II-ро Обикновено народно събрание са произведени на 13 и 20 януари 1880 г. Грешката от първите парламентарни избори, когато имало само една избирателна околия в Севлиево, е отчетена и сега са формирани четири на територията на Севлиевски окръг.

На 1 април, по време на 7-то заседание, комисията за проверка на законността на изборите докладва, че в Севлиевски окръг те са преминали в рамките на закона и предлага избора на депутатите да се признае за редовен. За народни представители са утвърдени, както следва:

1.Драгне Стойчев – избран в Млечевенска избирателна околия с 1109 гласа при вторите избори, от общо гласували 1358 души; избирателите по списък са 2785 души.

2.Райчо Попов – избран в Ловнидолска избирателна околия при вторите избори с 1112 гласа от 1564 гласоподаватели.

3.Д-р Стат Антонов – избран в Батошевска избирателна околия при вторите избори с 1121 гласа от 3744 гласоподаватели.

4.Сава Илиев - избран в Батошевска избирателна околия със същия брой гласове както и д-р Стат Антонов.

5.Д-р Йордан Брадел – избран на 13 януари в Севлиевска градска избирателна околия със 154 гласа.

6.Георги Кирков - избран на 13 януари в Севлиевска градска избирателна околия с 847 гласа.

От 3028 избиратели в града по списък, тук се явяват и гласуват 1115 души. Отчита се, че двамата кандидати имат ¼ от цялото число на избирателите и са законно избрани.

Севлиевски окръг излъчва 6 народни представители за II-то Обикновено народно събрание (по един на 10 000 души население) в съответствие със законовите изисквания. Избраниците трябва да са по-големи от 30 години и да са грамотни, а право да избират имат всички български граждани, навършили 21 години и имащи граждански и политически права. Жените, както навсякъде по света по това време, са без право на глас.

          Изброените народни представители са първите депутати на Севлиевски окръг в обикновено народно събрание след Освобождението. С този избор населението на окръга наистина може да се гордее, защото това са силни и авторитетни личности. Сред тях има четирима активни участници в революционното движение преди Освобождението. С висше образование са четирима – двама лекари, един учител и един математик и картограф, учили в Одеса, Москва, Букурещ и Виена. След Освобождението всички са ангажирани активно с обществено-политическа и административна дейност и са строители на съвременна България. Това са хора на възраст малко над 30 години (четирима) и около 40 години (двама), в разцвета на силите си. Севлиевските избраници са родом от Търново, Елена, Ново село (дн. Априлци, Троянско), Плевен и Габрово – двама. Всички са сподвижници на младата Либерална партия, която, след провала на първите парламентарни избори в Севлиево през есента на 1879 г., взема категоричен реванш над консервативните сили в града.

Присъствието на севлиевските депутати във II-то Обикновено народно събрание е осезаемо. Д-р Й. Брадел е избран за подпредседател на законодателния орган. В законодателната дейност активно участие вземат Райчо Попов, д-р Йордан Брадел, Сава Илиев и Георги Кирков. Вероятно поради заболяване в много от заседанията на Народното събрание отсъстват д-р Стат Антонов и Георги Кирков.

Подробно за биографиите на севлиевските депутати и тяхното конкретно участие в законодателната дейност на II-то Обикновено народно събрание ще пишем в следващите редове.

През краткото си съществуване Народното събрание приема редица важни закони: за административното деление, за устройството на съдилищата, за десятъка, за материалната издръжка на училищата, за сеченето на монети и редица др. Поради конфликт с княза, който е подкрепян от консерваторите, парламентът е разпуснат на 18 декември 1880 г.

 

КРАТКИ БИОГРАФИЧНИ ДАННИ ЗА ДЕПУТАТИТЕ

РАЙЧО ПОПОВ

(1832 или 1838, Габрово – 10 март 1887, Габрово)

          В разнообразните по вид документални източници имената му се срещат в най-различни варианти: Райчо Попхристов, Райчо П. Райчев, Райчо Попович. В Севлиево и село Добромирка, където е живял, е известен като Райчо Попов.

          Роден е в Габрово, но годината на раждането му е спорна – сочат се 1832 и 1838 г. Баща му Христо Попилиев Райчев първоначално е сапунджия, а след това е ръкоположен за свещеник. Майка му е Елена Попвелчева Грудова. Нейният брат Иван Грудов е заможен търговец в Букурещ, сподвижник на Георги Раковски и активен участник в емигрантските революционни организации. Има двама братя – Илия Попхристов и Иван Попхристов, и две сестри – Мария и Рада. Брат му, Ванката Попхристов, е главен военен ръководител на четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и загива в района на село Добромирка в сражение с турците през 1868 г.

          Образованието си завършва в Габровското взаимно училище. Според една от версиите бяга в Плоещ, Румъния, след потушаването на бунта на капитан дядо Никола, на когото е съмишленик (1856 г.). Установява се при свой братовчед, където чиракува като сапунджия. Постепенно се замогва материално, открива голямо предприятие за фиде и макарони, закупува земя до град Бузъу, където в съдружие с французи открива и експлоатира нефтен кладенец.

          В Румъния се запознава с водачите на революционната емиграция: Георги С. Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев и редица други. Под тяхно въздействие израства като голям родолюбец и патриот. Подпомага материално революционните акции на българската емиграция, а мошията му е сигурно убежище за революционерите. Взема активно участие в свалянето на румънския княз Александру Куза (1866 г.). Учредител и участник е в делата на Тайния централен български комитет (ТЦБК) и като негов агитатор два пъти преминава тайно в България.

Щедро финансира с парични средства организирането и сформирането на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Снабдява четниците с „игленки“ пушки и патрони от Русия, а четниците с униформи. Заради тази дейност е арестуван от румънските власти и престоява в затвора около половин месец.

Съратник и помагач е в революционната дейност на Васил Левски. Финансира създаването на четата на Христо Ботев през 1876 г., а също така и българските доброволци във войната на Сърбия срещу Турция.

През 1878 г. се завръща със семейството си в Габрово, но вече е разорен. Започва работа като съдия, народен представител е в Учредителното събрание през 1879 г. в Търново.

Най-вероятно същата година се установява да живее в севлиевското село Добромирка, където закупува около 600 дка земя от изселващите се турци. Построява си къща срещу днешната училищна сграда, жени най-големия си син Михаил за Мария П. Джагова от рода Пенковци.

          С висок патриотичен дух, изповядвайки либералната идея, се включва в предизборната борба в Севлиево за излъчване на народни представители за I-то Обикновено народно събрание. Избран е за председател на изборното бюро в града, но поради грубата намеса на административните власти, които споделяли идеите на консерваторите, е арестуван и откаран в Търново. Развихрилите се политически страсти провалили изборите и севлиевци останали без свои представители в Народното събрание през есента на 1879 г.

          В началото на следващата година либералите постигат убедителна победа в изборите за II-ро Обикновено народно събрание. Шестимата севлиевски народни представители са либерали и един от тях е и Райчо Попов. От 11 ноември е избран за секретар на Народното събрание. В заседанията на висшия законодателен орган той е най-активен от групата на севлиевските депутати.

В 11-то заседание (5 април 1880 г.), след завършване доклада на комисията по редовността на произведените избори, Райчо Попов взема думата и заявява: „Аз желая да се прочете прошението, дадено от севлиевските избиратели за първото Народно събрание, защото от там ще се види, че администрацията се умесвала в изборите, което умесвание аз считам за голяма опасност за държавата. И аз желая, щото комисията, която ще изберем, да изследва намесването на администрацията в изборите, да иде тоже в Севлиево и да изследва, как са станали изборите за първо Народно събрание“. И продължава: „Избирателите в Севлиево с окръгът били са в онова време, като овци оставени на вълците да ги дърпат, като бяха без никаква защита“. 

Резултатите от извършената проверка комисията докладва на 29 октомври 1880 г. и нейното заключение е следното. Губернаторът Минчо Цачев, началникът Никифор Константинов и техните съмишленици от администрацията и съда в Севлиево са постъпили незаконно като са отстранили изборното бюро на 30 септември 1879 г., а членовете му изпратили в Търново, където били затворени. Незаконно са постъпили и когато са затваряли избиратели само по подозрение, че щели да нападнат сградата на съда. Съобразявайки се с предложението на комисията, виновните лица да бъдат предадени на съдебните власти, депутатите гласуват решение делото по севлиевските избори да се изпрати на министъра на правосъдието, за да му се даде ход по съдебен ред.

Следващото заседание на Народното събрание, както винаги, започва с прочитане на протокола от предходното. Райчо Попов веднага реагира: „Аз не чух в протокола да е отбелязано, че казах за управителя Никифор Константинов че още се намира депешата където е казал че народа е „бясна и пияна тълпа, а днес се храни от неговия пот“. Още бях казал, че той не може да заема никаква държавна служба“. Неговото виждане е, че хора като д-р Минчо Цачев, който е бил на служба като военен лекар в турската армия, не бива да заемат държавна служба в освободеното Отечество.

Райчо Попов поддържа редовна и близка връзка с избирателите си, които го уважават, вярват му и споделят болките и проблемите си, очаквайки от него подкрепа. Много често в заседанията на Народното събрание гласът му се чува в защита на селяните, на занаятчиите и други групи от населението. При разглеждането на Законопроекта за населяване на ненаселените (празни) държавни земи в България правилно отбелязва, че не става дума само за оземляването на българите от чужбина, а е нужно да се включат и българите от Балкана, които имат нужда от земя и не бива да се оставят в предишната бедност. „Трябва на тези сиротии да се даде малко земя“ – заявява той.

Все в тая връзка, когато Петко Славейков повдига въпроса за ширещите се притеснения над българските селяни от пълномощниците на избягалите в Турция бейове, които чрез местните съдилища успявали да си върнат земите, заграбени по време на османското управление и да ги продават, Райчо Попов взема думата и заявява, че има точно такъв случай в Ловнидол, където е имало бейски чифлик преди Освобождението. Обобщавайки, той разказва, че в Севлиевски окръг е имало чифлици, владени от бейове, които са били предводители на разярените тълпи от башибозуци през 1876 г. Именно тези бейове си упълномощили една личност „знаменита“ от Цариград, която местните хора добре познавали – Христо Арнаудов. „Той дошъл с „пълна чанта пълномощия и усвоил целия окръг“ - разказва Райчо Попов. Народа се оплаква, пише жалби с подписи и печати, с които дoказва, че някои от тези имоти са насилствено заграбени преди пет години – мери и земи, съседни на чифлишките земи. На един ловнидолец „бейските арнаути му били жената и даже срамотно е да се говори, какво са правили тия и така са ония места завладели; но това не се слуша от съда и показаните свидетели даже не се викаха.“ Арнаудов с помощта на съда и други хора завладява земите на ловнидолци. Ловнидолци разказват, че навремето беят се е снабдявал със земя чрез насилие и измама: отивал с един член на съда и заявявал претенциите си, като казвал, че ако не му се подчинят: „ще повикам войска от Габрово, ще ви обезчестят жените и вас ще ви изпушкат и ще ви закарат в затвора и в тъмницата“.

Райчо Попов чете писмото на ловнидолци до него като депутат и пояснява: „Чифликът по време на войната пострадва първо от бежанците от Южна България, а после от руските войски. Къщите са разорени. А сега арнаутина (има предвид Хр. Арнаудов) праща на съд ловнидолци и ги осъжда да платят 20 000 гроша. Те нямат и 20 гроша. Подобни оплаквания има навред“, обобщава той и добавя, че има множество прошения от селяните до него. „Аз моля НС да обърне внимание, защото народа е бил изгорял преди да дойдат русите. Народът е бил изгорял и после изклан, а днес пак владеят по-лоши башибозуци от турското време и влияят на съдилищата“.

Райчо Попов се изказва в защита на малките търговци от Севлиево, Габрово и Търново, които, според него, не следва да се облагат с високо мито за търговията със сол, така както големите търговци.

Когато в Габрово е подета акция срещу табашката махала и се иска преместването ѝ, заради замърсяване на града и лошата миризма, Райчо Попов подкрепя прошението на табашкия еснаф да не му се пречи с пресилени санитарни полицейски изисквания. В защита на табаците той отбелязва, че става дума за 500-600 души и ако се налага да се местят е нужно поне една година срок за това.

Взема отношение и по въпроса за облагането на градините, бахчиите и бостаните, иска да е справедливо, според това поливат ли се или не.

Поставя въпроса за построяване на ново шосе от Севлиево до Свищов.

При опит да се вдигнат възнагражденията на народните представители – дневните (суточните) пари, Райчо Попов възроптава, че „Народното събрание се е напълнило с типове, които гледат на него като на своя полза, а не за народа“. Опитът е несполучлив защото се намесва и Стефан Стамболов, който предлага да се гласуват само по 4 лева дневна плата, а не по 15 лева, тъй като „депутатството е гордост, че си от 150 българи, избрани измежду един и половина милиона души”. Друг депутат ги подкрепя, заявявайки, че депутатството е станало „краткосрочна далавера с дългосрочен личен ефект” и, че се дразни народът, защото само от пет заседания депутат можел да си купи декар земя. Все във тази връзка е и друг обсъждан въпрос - могат ли чиновниците да вземат по две заплати, ако заемат две служби. Райчо Попов защитава тезата, че в такива случаи следва да се получава само едното възнаграждение.

При обсъждането на въпроса за издръжката на болниците, на докторите и състоянието на заболеваемостта, Райчо Попов иска болница да има не само в Троян, но и в село Ново село. Разказва, че то, Кръвеник и още 5-6 околни села по време на въстание през 1876 г. са изгорени и ограбени, 2-3 хиляди деца са без майки и бащи и са заболели. Искал е помощ от старото министерство, но не получил отговор. Затова иска болница в Ново село, за да се превари болестта. Приема се болницата да е в Троян и да обслужва и селата.

Дейно участие взема при обсъждането на съдебния закон. Прави предложение за разкриване на съдебна околия в село Ново село (сега град Априлци), предвид големия брой население в този район, да не се използват телесни наказания срещу осъдените затворници, а криминалните престъпници да могат да работят.

По повод злоупотребите от съдии и чиновници припомня, че е работил в чужда държава за своя народ, а в Княжество България по сред нощ е изваден от дома си в Добромирка и с четирима жандарми е отведен в Търново. Категорично поставя въпроса тия, които са работили с турците и срещу народа си, да не се допускат до държавни служби. Стамболов го подкрепя, като изразява надежда, че правителството ще има предвид това.

          През кратката си депутатска кариера от март до декември 1880 г., Райчо Попов израства като истински народен избраник. Неговите позиции са винаги принципни и в интерес на българското селячество, на дребните занаятчии и търговци. По всички важни въпроси от развитието на младото Княжество България има становище, което страстно отстоява.

          Умира на 10 март 1887 г. в град Габрово. Наследниците му разпродават имота в Добромирка и се изселват в Севлиево, Търново, Габрово, Пловдив и София.

 

Д-Р СТАТ (СТАМАТ, ЕВСТАТИ) АНТОНОВ

(1844, Търново - 21 март 1926, София)

Д-р Стат Антонов е избран за народен представител във II-то Обикновено народно събрание от Севлиевски окръг, Батошевска избирателна околия с 1121 гласа от същото число явили се да гласуват. Вероятно поради продължително заболяване, той не участва в заседанията, с изключение на няколко през месеците ноември и декември 1880 г.

Стат (Стамат, Евстати) Антонов е изтъкнат лекар и общественик. Роден е през 1844 г. в Търново. Следва медицина в Букурещ (1870-1871 г.), след което започва лекарската си практика в родния град. Лекува както българското население, така и представителите на официалната турска власт. Отличава се с изключителна интелигентност, владее седем чужди езици.

Взема участие в националноосвободителното движение като член на Търновския частен революционен комитет. Той лекува Васил Левски в Търново, след залавянето му при Къкринското ханче. Включва се в подготовката на Старозагорското въстание (1875 г.) и Априлското въстание (1876 г.)

След Освобождението е назначен на държавна лекарска служба, отначало като ординатор, а от 1888 г. като главен лекар на Търновската първостепенна болница. Специализира в Париж (1889 г.), а от 1905 г. е управител на Пловдивската държавна болница.

Активно участва в обществено-политическия живот. Влиза в обкръжението на Любен Каравелов, сприятелява се със Стефан Стамболов. С Любен Каравелов е основател и член на ръководството на Славянското благотворително дружество (1877 г.). Със Стамболов и други патриоти участва в учредяването на Благотворителен комитет „Единство“ на 29 август 1878 г., чиято цел е: „Да спомага за подобряване нещастното положение на останалите българи  вън от пределите на свободна България.“ Д-р Стат Антонов е избран за председател на Комитета в Търново и заедно с Георги Живков и Джорджо Момчев тръгват на обиколка из страна с цел образуване на нови комитети. В първия посетен град – Севлиево, установяват, че севлиевци вече са учредили свой комитет начело с Христо Спиридонов, Григор Спиридонов, Сава Яков, Кръстю Сухиндолски, Спиридон Петев, Георги Драгошинов, Христо Владимиров и др. Преди това в града функционирало едно женско дружество, което имало за цел да подпомага македонските бежанци, но при новата ситуация се вляло в Комитета. От това време са близките делови връзки на д-р Стат Антонов със севлиевци, които го избират за народен представител през 1880 г.

Умира в София на 21 март 1926 г.

 

Д-Р ЙОРДАН БРАДЕЛ

(1 април 1847, Елена – 1899, София)

Д-р Йордан Брадел е избран от Севлиевската градска избирателна околия за народен представител във II-то Обикновено народно събрание на 13 януари 1881 г. По това време той вече е известен лекар и обществен деец.

Йордан Иванов Брадел е роден на 1 април 1847 г. в град Елена. Като руски държавен стипендиант завършва Втора Одеска гимназия през 1868 г., а от следващата година е студент във Физико-математическия факултет на Новорусийския университет. Мечтата му е да стане лекар, поради което се прехвърля в Москва, където през 1875 г. завършва медицина.

Участва като лекар в три войни: Сръбско-турската 1876 г., Руско-турската 1877-1878 г. и Сръбско-българската война 1885 г. След завръщането си в свободна България започва работа като главен лекар в Софийската окръжна болница. Бил е главен лекар на Гражданското медицинско управление (1884-1886), член и председател на Медицинския съвет (1885-1886), преподавател по съдебна медицина във Висшето училище (1896-1898), редактор на първото българско медицинско списание „Медицинска сбирка“.

В Народното събрание е един от уважаваните депутати. Избран е за подпредседател на законодателния орган в 4-то заседание, проведено на 26 март 1880 г., и е такъв до 17 октомври. В заседанията участва активно и често се чува мнението му по различни важни въпроси.

Така например, когато се разгаря спорът около бюджетната комисия – да бъде една за бъдещия бюджет, или да има и втора – за състоянието на хазната от предходната година, той отстоява мнението за две комисии, тъй като „Работата е доста голяма, защото трябва да се разгледа, колко пари в казначействата има, за какво се е трошило, да разгледа документите.“ Впоследствие оттегля предложението си, но отбелязва, че е настоявал за него, за да обърне внимание върху важността на въпроса.

Още в едно от първите заседания повдига принципния въпрос, кой може да внася законопроект в Народното събрание. В хода на дебата прави предложение законодателният орган да има свой архив и библиотека, където депутатите да се готвят за заседанията и да правят нужните справки. Епископ Климент, който до този момент пазел при себе си оригинала на Конституцията, предложил да го предостави за библиотеката на Народното събрание.

По повод клевети, изнесени във вестник „Витоша“, заявява, че министърът на правосъдието не е върховен надзирател на печата, че при липсата на специален  закон и наличието на абсолютна свобода, всеки може да пише каквото иска. Правилно отбелязва, че клеветите подлежат на преследване по общия закон и обръща внимание за нуждата от специален закон за печата.

Според д-р Брадел всеки законопроект трябва да се чете в Народното събрание три пъти. Първия път – изцяло, втория път  - член по член, третият път - в окончателен вид.

Интересен е сблъсъкът му със севлиевския депутат Райчо Попов, който в едно от заседанията предлага да има специален рестриктивен закон срещу лица, които са се компрометирали през османския период пред народа си. „Г-н Райчо Попов – казва той - много красноречиво говори за миналото и настоящото, за всичко това, което се случи по време на руската окупация и преди това, и това му излиза от душата, и на него му съчувствува цялото Народно събрание“. Мнението на д-р Брадел е принципно и балансирано. Той смята, че властите трябва да са много внимателни и да не допускат назначаването на такива хора на държавна служба, но в никакъв случай не бива да се приема специален закон.

Мнението му може да се чуе по проекта за устройство на съдилищата, по заплащането на служителите на Министерството на вътрешните работи, на архиваря на Народното събрание и по редица други важни въпроси.

Д-р Йордан Брадел умира през 1899 г. в София.

 

ДРАГНЮ СТОЙЧЕВ

(1851, село Ново село – 1897, Сенник)

Драгню Стойчев е роден през 1851 г. в село Ново село (дн. град Априлци, Троянска община). Заможен селянин, собственик на кафене.

Член на местния революционен комитет, деен участник в подготовката на въстанието през 1876 г. В неговото кафене е взето историческото решение за обявяване на въстанието в Ново село. Участва в сраженията с турците като командир на отделение в четата на Йонко Карагьозов, която заема позиции с два дървени топа на Дебневския боаз при Зла река.

След разгрома на въстанието е заловен и осъден на 15 години затвор, първоначално на остров Кипър, а впоследствие в Диарбекир. След края на Руско-турската освободителна война е освободен и се прибира в родното си село. Впоследствие се установява да живее в село Чадърлии (дн. Сенник).

Воден от патриотични подбуди и признателност към делото на водача на въстанието в село Кръвеник – дядо Филю Радев, издирва отрязаната му глава от турците и я погребва по християнски в двора на църквата „Св. Троица“ в Севлиево. Избран е за почетен член на Окръжния съд в града.

Драгню Стойчев е избран за народен представител във II-то Обикновено народно събрание през 1880 г. В Млечевенската избирателна околия той получава 1109 гласа при втория избор, от общо гласували 1358 души (по списък избирателите са 2785 души). Признат е за законно избран при извършената проверка в Народното събрание.

Прегледът на стенографските протоколи на II-то Обикновено народно събрание показва, че той не е отсъствал от заседанията и не се е изказал нито един път.

Починал през 1897 г. в село Сенник.

 

САВА ИЛИЕВ

(1840 или 1842, колиби Сирмани, дн. Габрово – 22 юни 1903, Търново)

Сава Илиев Сирманов е бележита и светла личност от втората половина на XIX век – учител, просветен и читалищен деятел, основател на дружества и комитети, участник в революционното движение преди Освобождението и обществен и политически деец в новоосвободеното Отечество.

Роден е през 1840-1842 г. в колиби Сирмани (дн. квартал на Габрово). Учи в Одеската семинария и Московската духовна академия, след което започва учителската си кариера в Габрово. Учителства също в Русе, Видин и Горна Оряховица. В последните два града е активен читалищен деятел, открива неделно училище, ученическо и женско дружества.

В националноосвободителното движение се включва още докато е млад учител в Габрово, за което е арестуван и затварян в Русе. В Горна Оряховица е член на местния революционен комитет и участва в подготовката на Априлското въстание.

По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) организира охраната на Габрово, създател и председател е на комитета „Единство“ в града (член е на комитета и в Търново). В началото на 1879 г. е назначен за председател на Габровския градски управителен съвет, за кратко е окръжен управител на Русе, след това учителства в Габрово, училищен инспектор е в Търновско, директор на девическата и мъжката гимназии в града.

Предвид обществената му дейност в годините след Освобождението, спокойно можем да кажем, че той е един от строителите на съвременна България. Участва като депутат в работата на Учредителното събрание и в избора на български княз.

Сава Илиев е избран за народен представител от Севлиевски окръг, Батошевска избирателна околия, с 1121 гласа от общо 3744 гласоподаватели. Парламентарната му дейност в работата на II-то Обикновено народно събрание през 1880 г. е богата и заслужава специално внимание. Още в първите заседания изказва съображенията си по въпроса за руското поданство на депутата Евлоги Георгиев и по процедурни въпроси като начина на гласуване, числеността на парламентарните комисии,  кой може да внася законопроекти в Народното събрание и по редица други проблеми.

Член е на комисията по бюджета и докладва предложенията за заплащането на работещите в Министерството на вътрешните работи и Министерството на телеграфите и пощите. Изказва съображенията си по възнаграждението на депутатите, заплатите на висшите църковни служители и заплащането на инспекторите по училищата. Активно се включва в обсъждането на Закона за подобрение положението на бедните поборници от разни движения от Освобождението и на семействата на загиналите от тях. Отношение взема по Закона за заселване на ненаселените земи, за настаняването и оземляването на бежанците-преселници.

При обсъждането на Закона за устройство на съдилищата предлага да се разкрият съдебни околии в Горна Оряховица и Лясковец. По Закона за народното опълчение повдига въпроса за възрастта – не 40, а 45 години, и за статута на инструкторите чужденци.

Богатият му опит на просветен и образователен деятел в различните части на България му дава увереност при обсъждането на тези проблеми в работата на Народното събрание. В едно от заседанията, подразнен от изказване на Стефан Стамболов, взема думата и му обръща внимание да не нарича българските учители с презрителното име „даскал“.

Краткият преглед на стенографските дневници на II-то ОНС показва, че Сава Илиев взема активно участие при обсъждането на широк спектър от проблеми на младата Българска държава.

Сава Илиев е автор на три учебника. Носител е на ордените „Златен кръст“, „Св. Александър“ и „За граждански заслуги“.

Умира в Търново на 22 юни 1903 г.

 

ГЕОРГИ КИРКОВ

(24 април 1848, Плевен – 14 април 1929, София)

Георги Яковлев Кирков е роден на 24 април 1848 г. в град Плевен. Образованието му започва в родния град, след което учи последователно в Пловдив, Сърбия, град Николаев в Русия (гимназия, 1868-1872), Санкт Петербург (технологически институт), завършва в Одеса физико-математическия факултет (1876), а във Виена учи картография през 1892-1895 г.

Трудовият му път започва като учител по физика и математика в Крим, Русия (1876-1878), след което е финансов съветник на първия софийски губернатор П. Вл. Алабин (1878-1879) и председател на Окръжния съд в София (1879). След Освобождението работи като директор на Народната библиотека (тогава Софийска обществена библиотека, 1879-1880), инспектор в Министерството на народното просвещение (1880), в Държавната печатница (25 януари 1881-?), в Картографския институт.

Автор е на първата биография за Васил Левски (1882) и на учебни пособия. През 1884 г. е избран за член на Българското книжовно дружество.

В Учредителното събрание (1879) участва като депутат по звание – председател на Софийски окръжен съд. В Севлиево през януари 1880 г. е избран за депутат във II-то Обикновено народно събрание. През по-голямата част от заседанията отсъства, вероятно по болест. През месеците април и май взема дейно участие в разглеждането на законопроекта за заселване на свободните земи, за заплатите на висшите църковни служители и инспекторите по училищата. Отношение взема предимно по въпросите на образованието.

Умира на 14 април 1929 г. в София.

СЕВЛИЕВСКИТЕ НАРОДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ В УЧРЕДИТЕЛНОТО СЪБРАНИЕ 1879 ГОДИНА

 

СЕВЛИЕВСКИТЕ НАРОДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ В УЧРЕДИТЕЛНОТО СЪБРАНИЕ 1879 ГОДИНА

          С приемането на Търновската конституция от Учредителното събрание и избора на княз  Александър  I от Първото велико народно събрание са положени основите на Третата българска държава. С тези два важни акта са съпричастни и шестимата народни представители на тогавашния Севлиевски окръг.

          Севлиевските депутати са само българи по народност. Петима от тях са родени в града и живеят в него, само един е селянин. Нито един от тях не е с високо образование – повечето са учили в местното Хаджистояново училище. Кръстю Сухиндолски по професия е учител, а останалите са занаятчии, търговци и земевладелци. Към чорбаджиите обикновено се определят: Илия Денчев, Гатю Кънчев, Петко Ганчев и Михо Гълъбов. Най-възрастен сред депутатите е Михо Гълъбов – 53 години, най-млад е Кръстю Сухиндолски – 31 години, а останалите са около 40-годишни.

          Кр. Сухиндолски, Хр. Спиридонов, Г. Кънчев, П. Ганчев и Ил. Денчев симпатизират на освободителното движение, но не участват пряко и активно. Всичките са арестувани и откарани в Търново за изясняване причастността им към потушеното въстание през пролетта на 1876 г. Единствено Михо Гълъбов не се включва в подготовката на Априлското въстание и попречва на избухването му в Млечево.

          Последните десет години преди Освобождението шестимата севлиевски представители са активни участници в обществено-политическия живот на Севлиево и района. Те са членове на Севлиевската градска община, на Смесения казалийски съвет (меджлиса), училищни и църковни настоятели, и участват във вземането на решения по важни обществени и други въпроси. По този начин в Търново севлиевци изпращат най-компетентните свои съграждани, видни общественици и най-добре подготвени към този момент.

          Вероятно в края на месец януари или в началото на февруари 1879 г. трима от народните представители на Севлиевски окръг са излъчени чрез демократичен избор с бобени и папурени (царевични) зърна. В определения ден, чрез глашатай, в двора на конака се призовавали възрастните мъже, които упражнявали правото си на глас. „За“ кандидата се пускали бобени зърна, а „против“ – царевични. Тази изборна практика, ползвана още от времето на османците, е описана от Петър Пешев и Симеон Хр. Спиридонов – син на първия севлиевски кмет, в спомените им. По този начин за народни представители са излъчени: Гатю Кънчев – едър чифликчия , Петко Ганчев и Михо Гълъбов – кмет на село Млечево.

          Другите трима народни представители са определени по право, според заеманата от тях длъжност към момента, и това са: Кръстю Сухиндолски - председател на Севлиевския окръжен съвет, Христо Спиридонов - председател на Севлиевския градски съвет (кмет), и Илия Денчев – председател на Окръжния съд в Севлиево.

          На 10 февруари Учредителното събрание е тържествено открито в Търново от императорския комисар княз Дондуков-Корсаков. Какво е конкретното участие на севлиевските депутати в изработването на конституцията ние не знаем. Краеведите Димо Тодоров и Йончо Панов твърдят, че Хр. Спиридонов, Кр. Сухиндолски, М. Гълъбов и П. Ганчев отстояват либералната идея, а с консерваторите са Илия Денчев и Г. Кънчев.

          На 16 април 1879 г. и шестимата народни представители от Севлиевски окръг поставят подписа си под окончателния текст на Търновската конституция на Княжество България.

КРАТКИ БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ ЗА ДЕПУТАТИТЕ

1.КРЪСТЮ ДЕНЧЕВ СУХИНДОЛСКИ

(1848, Севлиево – 21.02.1900, Севлиево)

Уважаван учител и обществен деец, участник в освободителното движение. След Освобождението избран за делегат по право в Учредителното събрание. В списъка на народните представители е записан под №48 с името Христо Сухиндолски, като председател на Севлиевския окръжен съвет.

Учител по аритметика и турски език в Севлиево от 1863 до 1876 г. в известното Хаджистояново училище. Преподава също така в девическото училище и в училището за калфи.

Изключително трудолюбив човек, строг и справедлив. Изявен общественик. Името му се среща като  спомоществувател в предосвобожденската ни книжнина. Един от инициаторите за построяване на втори храм в Севлиево и деловодител на строителния комитет. След откриването на новата църква „Св. Троица“ през 1870 г. е член на първото църковно настоятелство и певец в хора.

При идването на Фазлъ паша в Севлиево през месец май 1876 г. е арестуван заедно със севлиевските първенци и всички учители по подозрение за съпричастност с избухналото въстание. В Търновския затвор прекарва около четири седмици, след което е освободен поради липса на доказателства.

След Освобождението се включва активно в изграждането на младата българска държава. Към края на 1878 и началото на следващата 1879 г. е председател на Севлиевския окръжен съвет и като такъв влиза в списъка на участниците в Учредителното събрание в Търново. Запазени документи в музея в Севлиево свидетелстват, че напуска града и се отдава на административна работа. През 1879-1880 г. е окръжен началник в Елена. Участва в Сръбско-българската война през 1885 г., а следната година е околийски началник в Берковица. В Севлиево се завръща през 1891 г. и става ковчежник в Окръжното управление.

За дейността си през Временното руско управление (1877-1879) е награден с руския орден „Св. Станислав“, трета степен с грамота. За участие в Сръбско-българската война получава медал. Със сребърен медал за заслуги е отличен в Берковица, а в Севлиево със сребърен медал за заслуги и кръст за гражданска заслуга.

          Като време за кончината му се сочат две дати – 19 януари и 21 февруари 1900 г.

2.ИЛИЯ СЪБЕВ ДЕНЧЕВ

(ок.1836, Севлиево – 1900, Севлиево)

Илия Денчев още преди Освобождението се оформя като богат табак и търговец на обработени кожи във Виена. Не случайно в статията си за занаятчийството по турско време проф. Х. Вълчанов го поставя на първо място в списъка на кожарско-табашкия еснаф като собственик на табахана.

         Има развито чувство за родолюбие, което го прави активен общественик. Член и касиер е на Севлиевската градска община, избиран е за член и на Смесения казалийски съвет (меджлиса), всъщност Общинския съвет на каза Севлиево, съставен от турци и българи. Като член на Севлиевската градска община, училищен и църковен настоятел, участва във вземането на решения по обществени и други въпроси. Един от инициаторите е за построяването на новата църква „Св. Троица“ през 1868-1870 г. Организатор е на изборите на народни представители за Епархийския събор в Търново в края на 1875 г. Заедно с Хр. Спиридонов, Гатю Кънчев и др. членове на Смесения казалийски (околийски) съвет изпращат чрез Марко Балабанов, редактор на в. „Век“, дръзко прошение до великия везир през януари 1876 г., в което  се поставял проблема за признаване на българския език за официален наред с турския, за правото на българите да служат наравно с турците в армията и полицията, в администрацията и т.нат. Името му се среща като спомоществовател в предосвобожденската ни книжнина.

        Съмишленик е на освободителното движение, но пряко участие в борбите няма. След обявяване на въстанието през пролетта на 1876 г., заедно с мнозина севлиевски първенци, е арестуван и откаран в конака в Търново.

Големият му обществен авторитет е причина след Освобождението да бъде назначен в края на 1878 г. за председател на Окръжния съд в Севлиево. Като такъв получава право да бъде депутат в Учредителното събрание през 1879 г. В списъците на народните представители фигурира под №40 с името Илия Табаков (фамилията е по упражнявания занаят). Краеведите Д. Тодоров и Й. Панов твърдят, че по това време симпатизирал на консерваторите. За това красноречиво говори и поведението му по време на подготовката и произвеждането на изборите за I-во Обикновено народно събрание в Севлиево през есента на 1879 г., които са провалени и не излъчват народни представители. Впоследствие се ориентира към Либералната партия. Има здрава дружба с Петър Пешев, който го обрисува по следния начин: „Здрав, хубав, жизнерадостен. Беше ми редовен другар почти във всички пътувания в Търново, Габрово, Русе, Ловеч, Плевен, балкана, селата. Верен и предан, интелигентен, весел, добър ловец, певец“. Един от учредителите е на Ловното дружество в Севлиево през 1887 г. Към 1901 г. е околийски управител на Горна Оряховица. Тук става учредител на местната организация на Либералната партия. Подарява богатата за времето си къща на Севлиевския окръжен съд, днес картинна галерия „Илия Пейков“.

Случайно през 1901 г. е убит по време на лов в Горна Оряховица от търновския окръжен управител Петко Горбанов.

3.МИХО ГЪЛЪБОВ

(1826, Млечево – 1898, Млечево)

    Михаил Минков Гълъбов е родом от село Млечево и произхожда от известния и голям Гълъбски род. Илия Илийчев, автор на историята на село Млечево, го описва като заможен чорбаджия, владеещ много ниви, градини, ливади, големи стада от овце, кози и говеда. 18 ратаи обслужвали имотите му. Занимавал се и с търговия. Съвременниците му го помнели като „снажен“ и „закръглен“ човек, обикалящ на бял кон обширните си имоти. Илия Илийчев го характеризира като „Хитър, строг, но и отмъстителен. Голям скъперник“. Ползвал се с неоспорим авторитет както сред българите, така и пред турците. Обичайното обръщение към него от страна на турските големци било: „Почтени мухтарю на село Млечево…“

        Кметския пост в Млечево наследил от баща си през 60-те години на XIX век и го отстъпил едва в годините след Освобождението. Откупувал данъците в района на селото. Известно е, че е участвал като организатор на изборите на народни представители за Епархийския събор в Търново в края на 1875 г. Смятал, че „с дървени топове царщина не се превзема“, поради което не се включил в подготовката на въстанието през 1876 г. и попречил на избухването му в Млечево.

        Като влиятелен и уважаван общественик продължил да управлява селото и след Освобождението. Занимавал се с имотни сделки и забогатял още повече. Избран бил за народен представител в Учредителното събрание през 1879 г., където споделял идеите на оформилата се Либерална партия. В списъка на депутатите фигурирал под №142. След приемането на конституцията участвал и в избора на български княз в Първото велико народно събрание.

      В обществено-политическия живот на родното си село и на окръга участвал активно до 1890-1891 г. Избиран бил за член на Севлиевския окръжен съвет. Като член на Либералната партия подкрепял всички нейни акции в района. Поддържал близки отношения с Петър Пешев - водач на либералите в Севлиево. Пешев го описва по следния начин: „Стар, почтен, всеуважаем, чист, прибран селянин, многогодишен кмет, бивш народен представител, запазил влиянието си между селяните още от турско време“.

4.ХРИСТО СПИРИДОНОВ

(3 март 1837, Севлиево – 4 март 1918)

          За този изтъкнат и много заслужил гражданин на Севлиево от епохата на Българското възраждане и от първите следосвобожденски години, историкът Христо Йонков написа прекрасна биографична книга със заглавие „Христо Спиридонов – първият кмет на град Севлиево след Освобождението на България“. В нея са проследени всички важни моменти от обществено-политическата му кариера и от личния живот. Тук ще акцентираме само на най-важните от тях.

          Хр. Спиридонов учи при стария даскал Никола Иванов Гайдаржиолу и при Петко Р. Славейков, след което започва да усвоява терзийския занаят. По-късно се захваща за търговия на щамповани женски забрадки.

          Като най-авторитетен общественик в Севлиево е член на Севлиевската градска община, избиран е за член и на Смесения казалийски съвет (меджлиса), често е училищен и църковен настоятел. От висотата на всички тези постове взема дейно участие във формирането на всички решения по важните обществени и други въпроси. Един от инициаторите е за построяването на новия църковен храм през 1870 г. Организатор е на изборите на народни представители за Епархийския събор в Търново в края на 1875 г. Заедно с Илия Денчев, Гатю Кънчев и др. членове на Смесения казалийски (околийски) съвет изпращат чрез Марко Балабанов, редактор на в. „Век“, дръзко прошение до великия везир през януари 1876 г., в което  се поставял проблема за признаване на българския език за официален наред с турския, за правото на българите да служат наравно с турците в армията и полицията, в администрацията и т.нат.

          Споделя идеите на тайното революционно-освободително движение и през 1871 г. се включва в състава на Севлиевския таен революционен комитет. За личното му познанство с Левски родовата памет е съхранила конкретен спомен. В новия възстановен комитет през пролетта на 1875 г. Хр. Спиридонов формално не членува, но е напълно посветен в дейността на младите революционери около Стефан Пешев. След разгрома на въстанието през пролетта на 1876 г., заедно с мнозина севлиевски първенци, е арестуван и откаран в конака в Търново. Тук се държи достойно и поддържа духа на другарите си.

          След амнистирането и връщане от Търново се включва в помощната акция за пострадалите по време на въстанието. Придружава княз  Ал. Церетелев при обиколките му в Севлиевския край и участва в раздаването на руската помощ в селата.

          При идването на първите руски воини на 25 юни 1877 г. в Севлиево, е назначен за председател на временната, смесена от турци и българи, комисия за управление на града, а от Временното руско управление през следващите месеци на същата година – за председател на Градския управителен съвет („городская голова“), така той се явява първия кмет на град Севлиево. Учредител и член е през 1878 г. на Благотворителен комитет под названието „Единство“ в Севлиево, в който заедно с други севлиевски патриоти активно подпомага дейността за освобождението на македонските българи.

     В качеството си на кмет Христо Спиридонов се явява като народен представител в Учредителното събрание през 1879 г. В списъка на депутатите фигурира под №54 като председател на Севлиевския градски съвет. Заедно с Кр. Сухиндолски, М. Гълъбов и П. Ганчев симпатизира на формиращата се Либерална партия. В Първото велико народно събрание гласува за избора на Александър I за български княз.

От 1880 до 1890 г. Хр. Спиридонов и семейството му живеят в София, след което се завръща отново в родния си град Севлиево. Тук отново е избран за кмет на града през 1895-1896 г. Служи като нотариус при окръжния съд – 1898-1899 г. Става привърженик на Народната партия.

Почива на 4 март 1918 г.

5.ГАТЮ КЪНЧЕВ

(1832 или 1834, Севлиево – 29.09.1912 г., Севлиево)

        Записан е в списъка на депутатите от Учредителното събрание под №143 с името Гатко Кунчев.

        Гатю Кънчев, според спомените на Петър Пешев, е един от севлиевските чорбаджии – едър чифликчия, притежател на много имоти. Споменава се като халач (дръндар) и създател на тютюнева работилница, която след Освобождението прераства във фабрика, известна по-късно с името „Македония“.

        През 70-те години е член на Казалийския (околийски) смесен съвет и на Севлиевската градска община. В края 1875 г. е организатор на изборите на народни представители за Епархийския събор в Търново. Заедно с Хр. Спиридонов, Илия Денчев и др. членове на Казалийския съвет изпращат прошение до великия везир през януари 1876 г., в което настояват за признаване на българския език за официален наред с турския, за правото на българите да служат наравно с турците в армията и полицията, в администрацията и т.нат.

    Симпатизира на освободителното движение, но не участва пряко в националноосвободителната борба. Често пие кафето си с турските първенци и се счита за техен приятел. Това не го спасява от репресиите след неуспеха на Априлското въстание в района през пролетта на 1876 г. След идването на Фазлъ паша, заедно с останалите севлиевски първенци, е арестуван и откаран в конака в Търново. Освободен е след около един месец. От спомените на Петър Пешев се знае, че е отказал убежище на брат му Стефан – председател на Местния революционен комитет, укриващ се от издирващата го турска полиция, а Петю Хинков Буюклиев - заточеник на остров Кипър, го обвинява, че „има пръст“ в предателството му.

        След Освобождението е избран за народен представител в Учредителното събрание през 1879 г. Счита се, въпреки оскъдните сведения, че е привърженик на консерваторите. Вероятно е участвал в избора на български княз в единственото заседание на Първото велико народно събрание на 17 април 1879 г.

Избиран е за кмет на Севлиево през 1880 г.

Умира в Севлиево на 29.09.1912 г.

6.ПЕТКО ГАНЧЕВ

          В краеведческата литература се споменава бегло като член на Смесения казалийски съвет (меджлиса). Стоянка Йонкова, автор на биографията на Стефан Пешев, твърди, че Петко Ганчев, както и повечето севлиевски първенци, е бил посветен в тайните на подготвяното освободително дело през пролетта на 1876 г. След ареста на Стефан Пешев и няколко негови другари първоначално е включен като член на Меджлиса, заедно с Христо Спиридонов, в състава на следствената комисия по разследване на арестуваните революционери. След идването на Фазлъ паша на излизане от Смесения градски съвет е арестуван и с другите задържани севлиевски първенци е отведен в Търновския конак, обвинен в съчувствие към бунтовниците.

       Петко Ганчев е един от тримата народни представители, избрани от народа на Севлиевски окръг за Учредителното събрание през 1879 г.  В списъка на депутатите фигурира под №141. Според Димо Тодоров и Йончо Панов, автори на кратко изследване за севлиевските народни представители в Учредителното събрание, Петко Ганчев е симпатизирал на либералите. Заедно с другите петима севлиевски депутати участва в Първото велико народно събрание за избор на български княз.

ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ВЕЛИКО НАРОДНО СЪБРАНИЕ И СЕВЛИЕВСКИТЕ НАРОДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ 1879 ГОДИНА

ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ВЕЛИКО НАРОДНО СЪБРАНИЕ И СЕВЛИЕВСКИТЕ НАРОДНИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ 1879 ГОДИНА 

Архивни материали за Първото велико народно събрание не са запазени. Знае се, че протоколи и дебати не са водени, а оскъдната документация, заедно със списъка на депутатите, след влошаване на отношенията с Русия, най-вероятно са отнесени към Санкт Петербург. Малко по-късно, поради пожар в Народното събрание, са унищожени и вторите екземпляри от някои документи. Малкото информация, с която се разполага, е почерпена от тогавашния периодичен печат и спомени на участници в събитието.

Точният брой на делегатите на ПВНС не е известен. Историкът Никола Станев сочи 221 души, други източници посочват числата 237 и 250. В историографията е прието, че повече от 2/3 от делегатите на Учредителното събрание са били делегати и в ПВНС, като новите са само около 66 души. В продължение на два месеца елитът на българската нация е съсредоточен в старата столица Търново. Това са хора с утвърден авторитет в обществото и вече с известен парламентарен опит.

Прието е за меродавно, че севлиевските народни представители в Учредителното събрание са такива и в Първото велико народно събрание. Това са депутатите по звание:

1.КРЪСТЮ СУХИНДОЛСКИ – председател на Севлиевския окръжен съвет.

2.ИЛИЯ ДЕНЧЕВ – председател на Севлиевския окръжен съвет.

3.ХРИСТО СПИРИДОНОВ – председател на Севлиевския градски съвет, и депутатите по избор:

4.МИХО М. ГЪЛЪБОВ – кмет на село Млечево, заможен селянин.

5.ГАТЮ КЪНЧЕВ – едър чифликчия от града.

6.ПЕТКО ГАНЧЕВ – член на турския меджлис преди Освобождението.

На 16 април е закрито Учредителното събрание, а на 17 април (рождения ден на руския император Александър II – Цар освободител) е открито Първото велико народно събрание. Императорският комисар княз Дондуков-Корсаков открива заседанието и предлага за председател бившия екзарх Антим I. Проверка на избора на депутатите не е правена, тъй като Дондуков-Корсаков съобщава, че всички присъстващи са редовно избрани и имат депутатски удостоверения. Пак той препоръчва да не се води протокол, а да се състави само акт за избора на княз. По предложение на епископ Климент (Васил Друмев) с викове „ура“ и „да живее“ за български княз е избран германския принц Александър Батенберг. Съставеният акт, поставен на сребърен поднос, е поднесен на императорския комисар от Антим I. На следващия ден, 18 април, княз Дондуков-Корсаков закрива заседанието с тържествена реч.

След обиколка в няколко европейски столици, от Цариград Александър Батенберг пристига в Търново. Ликуващият народ го посреща тържествено. На 26 юни той се явява във Великото народно събрание и полага клетва пред народните представители, след което Първото велико народно събрание е закрито.