ОПОРОЧЕНИЯТ ИЗБОР В МЛЕЧЕВО ПРЕЗ 1891 ГОДИНА

ОПОРОЧЕНИЯТ ИЗБОР В МЛЕЧЕВО ПРЕЗ 1891 ГОДИНА

На 4 август 1891 г. в цялата страна предстояло провеждането на избори за членове на окръжните съвети. В състава на тогавашния Севлиевски окръг влизали Севлиевска и Габровска околии. Севлиевска околия била разделена на няколко избирателни участъка, от които един се намирал в село Млечево. Тук трябвало да се избере един член за бъдещия Севлиевски окръжен съвет. Имената на кандидатите за нас са неизвестни. За председател на избирателния участък бил определен Колю Попов - кмет на Млечевската селска община, а за членове - кметовете на селата Градница, Дамяново, Граднишки колиби (сега село Столът) и Душево.

На определената дата в сградата на новопостроеното училище, след като били изпълнени всички изисквани от закона формалности, точно в 8 часа, млечевският кмет – председател на изборното бюро, обявил избора за открит. Малко след това нормалният ход на избора бил прекъснат от пристигналата голяма група избиратели от селата Градница, Хирево, Бериево и Дамяново, предвождана от Киро М. Шопов – кмет на Хирево и Христо Райков – кмет на Бериево. С викове и заплашвания те поискали изборното бюро да напусне сградата и да се установи в двора на училището под сянката на сливовите дървета. За да избегне по-големи неприятности, бюрото приело поставеното условие, макар и в нарушение на закона. Масата, столовете и изборната урна били разположени на посоченото място, но с това претенциите на групата избиратели с водачите им не се свършили. Сега те поискали да бъде отворена урната, за да се проверят пуснатите вече бюлетини. Към тази претенция се присъединили и двама от членовете на изборното бюро: Лальо Йонков и Кольо Тодоров – първият кмет на Градница, а вторият – на Дамяново. С това противозаконно искане не се съгласил председателят на изборното бюро, след което настъпила безредица. В суматохата била строшена масата, а урната се намерила на земята. Председателят на бюрото и един от неговите членове отнесли по няколко удара. В сбиването,          както пише Илия Илийчев – автор на историята на село Млечево, се проявили и „местните бабаити Минчо Василков, Бочо Минков и други“, които взели надмощие и „изпратили чужденците с напукани глави“.

За създалата се ситуация било докладвано в Окръжното управление в Севлиево, откъдето за въдворяване на реда били изпратени полицаите Христо Д. Войников, Христо Митев и Георги Христов Ченчев. В един момент председателят на изборното бюро обявил, че гласуването се прекратява, понеже нямало повече гласоподаватели, и призовал да се избере комисия за преброяване на бюлетините. Тълпата отново се активизирала, нападнала бюрото и отстранила председателя.  Действително избирателите се били пръснали поради настъпилата безредица. По този начин целта на групата избиратели, предвождани от кметовете на Хирево и Бериево била постигната – изборите за окръжен съвет в Млечево не се произвели и били отложени. От материалите на следствието и съда впоследствие се установило, че в изборния ден успели да гласуват едва 129 избиратели. Повторен избор бил насрочен и извършен едва на 27 септември.

За да обясним случилото се в изборния ден в село Млечево, следва да поясним, че през 1891 г. в страната на власт е Народнолибералната партия на Стефан Стамболов. При определянето на избирателните участъци село Млечево е предпочетено от властите в Севлиево не случайно. Там кметът очевидно е симпатизирал на официалната власт. В същото време в селата Градница, Бериево, Дамяново и Хирево позициите на опозиционната Либерална партия (радослависти) са в процес на укрепване след завръщането на Петър Пешев в родния му град Севлиево през 1887 г. Внимателният анализ на събитията от изборния ден ни насочва към извода, че чрез провокативните действия на привържениците на либералите, организирани и водени от кметовете на Бериево и Хирево, и подкрепени от кметовете на Градница и Дамяново, които са членове на изборното бюро, се е целяло провалянето на изборите. И задачата е била изпълнена успешно. Позициите на Либералната партия в четирите села се укрепили и това проличало доста добре в парламентарните избори следващите години, когато Петър Пешев е избран за депутат в Народното събрание. В спомените си той съобщава за осъществена репресия от властите към селяни от село Бериево – негови съмишленици, които за наказание били изпратени да отбиват пътната повинност чак на Червен бряг, при шосето Габрово-Шипка.

В хода на заведеното следствено дело (№54/1891 г.) се установили лицата, които предизвикали смут сред избирателите и употребили физическа сила срещу председателя и един член на изборното бюро, вследствие на което изборния процес бил преустановен. От обвинителния акт на прокурора, внесен в Севлиевския окръжен съд на 30 юли 1892 г., разбираме, че под углавна отговорност са били подведени общо 24 души. Списъкът на обвиняемите включвал:

Киро Маринов Шопов – кмет на село Хирево.

Лальо Йонков – кмет на село Градница.

Христо Райков – кмет на село Бериево.

Кольо Тодоров – кмет на село Дамяново.

Христо Карагьозов – от Бериево.

Минко В. Пенчев – от Бериево

Стоян Маринкоолу – от Бериево.

Иван Лалев – от Бериево.

Петко С. Джекеля – от Градница.

Стойно Пенков – от Градница.

Петър Ив. Бакърджиев – от Градница.

Драгньо Йонков - от Градница.

Марко Марков – от Хирево.

Савчо Стойков – от Хирево.

Марин Илиев – от Хирево.

Тодор М. Шопов – от Хирево.

Стойно Йотков – от Хирево.

Васил Станков - от Дамяново.

Минко Илийчев – от Млечево.

Иван Маринов – от Млечево.

Радко Петков – от Млечево.

Михо Цонков – от Млечево.

Пенко Гергев – от Млечево.

Никола Пенков – от Млечево.

Според прокурора те „са произвели бунт чрез нанасяне побой на състава на  бюрото, вследствие на което избора е развален, деяние наказуемо по закона“. Съдебното дело се гледало чак след година и един месец, на 1 и 2 септември 1892 г., в село Млечево, от следния съдебен състав: Иван Икономов – председател, Ангел Антонов и Ботьо Ханчев – членове, Симеон Генчев, Христо Паскалев и Кольо Попский – съдебни заседатели. Прокурор бил Георги Иванов Попов. Като защитник на подсъдимите се явил Петър Пешев. По делото били разпитани 13 свидетели.

Пред съда обвинените в бунт не се признали за виновни. Защитната теза на Петър Пешев се изградила около твърдението, че обвиняемите не са нападали бюрото, а са искали само то да напусне сградата на училището и да се установи в двора му, да отвори урната, за да се види от избирателите, че е празна, и, че сблъскванията и сбиванията са били само между избирателите, а не срещу членовете на изборното бюро. Прокурорът не можал да докаже вината на обвиняемите, поради което съдът ги оправдал.

          В спомените си Петър Пешев определя това дело като политическо, а обвиняемите нарича „видни либерали“. След прочитането на оправдателната присъда, той и съпартийците му от Бериево, Градница, Хирево и Дамяново тържествено се отправили към село Градница, предвождани от тъпани, за да отпразнуват победата.

         

Източници:

Обвинителен акт, внесен в Севлиевския окръжен съд на 30 юли 1892 г. – препис.

Присъда №285 от 16 декември 1892 г. на Севлиевския окръжен съд – препис.

Пешев, Петър. Историческите събития и деятели от навечерието на освобождението ни до днес. С. 1993, 309, 320.

Илийчев, Илия. История на село Млечево. Севлиево. 1999, 165. 

ПРОВАЛЕНИТЕ ИЗБОРИ В СЕВЛИЕВО ПРЕЗ 1879 ГОДИНА

 

ПРОВАЛЕНИТЕ ИЗБОРИ В СЕВЛИЕВО ПРЕЗ 1879 ГОДИНА

След приемането на конституцията и избирането на княз, по волята на монарха управлението на Княжество България през 1879 г. е поверено на консерваторите. Либералите в Търново, водени от П. Р. Славейков и Ст. Стамболов, започват ожесточена борба срещу правителството, първоначално със статии в печата, а след това и със събрания, митинги и демонстрации, на които се гласуват гневни резолюции с обвинения в нарушаване на основния закон. От старата столица опозиционната вълна достига бързо до Севлиево и района.

През лятото и началото на есента, когато започва подготовката за първите парламентарни избори, се оформя ядрото на Либералната партия в Севлиево. Към него, както ще видим по-нататък гравитират участници в националноосвободителното движение, чиновници, учители и други, предимно млади хора. Техните опоненти, привърженици на консерваторите, са ръководни лица от местната административна и съдебна власт.

На първите парламентарни избори в Българското княжество, проведени на 30 септември и 7 октомври 1879 г., победител е Либералната партия, която взема над 70% от депутатските места. Сред новоизбраните депутати липсват полагащите се шест народни представители от Севлиевски окръг. Избори в Севлиево не се произвели поради сблъсък между избирателите и местните власти, предизвикан от грубото вмешателство на последните.

Подготовката за изборите започва още в средата на месец септември. За целта в града идва от Търново губернаторът Минчо Цачев, който провежда съвещание с местните изявени консерватори – не повече от 11-12 души, сред които началника на окръга Никифор Попконстантинов, председателя на окръжния съвет, председателя на окръжния съд, иконом Марин Софрониев, Илия Денчев и др. Тези „зложелатели на отечеството“, както казва Райчо Попов „приготвиха сцената“. Уточнени са имената на кандидатите за народни представители на консерваторите. В нарушение на избирателния закон не са определени избирателни околии, а е решено всички избиратели да се съберат в града и тук да гласуват. Смятали са, че така по-лесно ще контролират селските кметове, а чрез тях и избирателите. В агитацията за консерваторите се включва активно иконом Марин Софрониев, който свиква всички духовници и дава съответните указания, обикаля селата на място. По време на тези обиколки, предприети от местните власти, на по-верните кметове са раздадени предварително изборните „билети“ (разбирай бюлетини, б.моя) с имената на кандидатите от Консервативната партия.

В денят на изборите, 30 септември (неделя), в двора на конака се събрало голямо множество хора – според Райчо Попов, близо 10 000 души. Това число едва ли е преувеличено, защото общият брой на избирателите по това време е бил 11 121, по данни от изборите през месец януари 1880 г. за II Обикновено народно събрание. Тогава те били разпределени в четири избирателни околии: Севлиевска градска, Ловнидолска, Млечевска и Батошевска. Гласувано било изборно бюро с председател Райчо Попов и писар. Възражения по избраното бюро нямало и от  11 часа започнало гласуването. На доминираното от либералите бюро направило впечатление, че се внасят по 100-200 бюлетини наведнъж от първите две-три селски общини, всичките в полза на консервативните кандидати. При разговор с избиратели Райчо Попов установил, че те не знаят за кого гласуват, а бюлетините са им раздадени предварително от кметовете. Те обяснили, че ги получили преди седмица от окръжния началник и архиерейския наместник. На избирателите Райчо Попов заявил: „Аз като председател на бюрото считам за длъжност да ви кажа, че трябва да изберете человеци, които знаят да защитават общите интереси на Княжеството, достойни человеци…“ Повечето от избирателите знаели, че ако не пуснат предварително раздадените им бюлетини ще бъдат глобени („щраф по 2 рубли“). След направените разяснения те започнали да късат бюлетините и да искат нови.

Виждайки че нещата излизат от контрол, окръжният началник реагира с атака срещу председателя на бюрото Райчо Попов, заявявайки че е незаконно избран, защото нямал 6 месеца постоянно местожителство в село Добромирка. Срещу това заявление се обявили 183 избиратели от селото, които свидетелствали, че той живее в Добромирка от 7 месеца и е записан в списъците под № 353. Още по-грубо се вмесва в изборния процес Илия Денчев (богат табак и търговец на кожи, народен представител в Учредителното събрание), който идва, дръпва стола на писаря и той пада на земята, сяда на неговото място и започва агитация сред мюсюлманите с думите: „Този глава на комисията (сочи Райчо Попов), него ли избрахте? Той е причина гдето се доведе Русия и вие да останете на неговата ръка, ще ви вземе  и кожата от гърба.“ Мюсюлманите обаче заявили, че приемат избрания председател на бюрото.

Изпадналият в затруднение началник телеграфирал на губернатора Минчо Цачев в Търново, че бюрото е либерално и поискал указания. По негово разпореждане пуснатите бюлетини били запечатани, съставил се протокол и със съгласието на началника и председателя на градския съвет се решило изборите да се подновят на следващия ден в 8 часа сутринта.

На следващия ден (1 октомври, понеделник) изборите не започват в уречения час защото окръжният началник чакал указания от Търново. Междувременно се опитвал, със заплахи и увещания, да придума Райчо Попов да се откаже от председателския пост. Въпреки пречките изборното бюро започва работа. Началникът Константинов телеграфира до губернатора: „Предложих разтуряне на събранието, но то не се разижда. Агитаторите работят.“ Губернаторът отговаря: „Агитаторите съобразно 36 член на избирателния закон предай на съд“.

В двора на конака и извън него имало голямо множество избиратели и други хора, любопитни да видят какво ще стане. Тази ситуация е използвана от властите; намерил се човек, който съобщил в полицията, че има нападение срещу съда (той се помещавал в конака, където се провеждали изборите) и пристигналите полицаи обградили сградата. В това време излязъл председателят на съда Пантелей Урумов (в стенограмата Пантелеймон) и започнал да крещи: „Какви сте вие либералци? Нима сте в Балкана, да вземете пушки и да нападате съда?“ После изтичал и затворил железните порти на двора. Крещял, че била разбита тъмницата. Дошъл и окръжният началник, който заповядал да отворят портите, защото в двора имало голямо множество избиратели, а извън него още повече. В създалата се ситуация и втория опит да се проведат изборите в Севлиево бил провален. След разменени телеграми между окръжния началник, губернатора, вътрешния министър и военните власти било разрешено на командира на 12-та дружина да съдейства на местните власти. До него Никифор Константинов изпраща телеграма, тъй като войската е на обучение в полето, да му отдели 10 и повече войници за поддържане на реда в града. Войска действително идва, но след разговори с членовете на бюрото командирът преценява, че не е нужна неговата намеса и оттегля хората си.

Образувано е дознание от пристава на окръга под №183, в което се описва получаването на сигнала за нападение на съда, обсаждането му от полицията и започналото дирене на виновниците. Губернаторът Цачев разпорежда на окръжния началник да открие кои са „подбудителите на населението да напада съда“ и да ги изпрати под конвой в Търново. На 4 октомври Константинов докладва: „Райча и другарите му сега изпроводих в Търново за избягвание радражение без конвой. Всичко е тихо.“ Другарите на Райчо Попов са: Сава Попов Никифоров, Хараламби Гюлгелиев, Христо Белчев, Никифор Влаев и Христо Басмаджиев. От Търново, вероятно на 5 или 6 октомври, те телеграфират до вътрешния министър Тодор Бурмов: „Търновский губернатор заповедил Севлиевскому началнику да на прати с конвой Търново. Дойдохме тук. Сега иска да на туря в затвор, ако не си намериме поръчители. Тука не познаваме хората. Кой ще поръчителствува? На основание конституцията ние имаме Labeas Cornus и не можеме да бъдеме затворени без присъда. Каква е вината ни сами не знаеме. Избавете на в името на Бога от произволите на губернатора.“ Употребеният латински израз в телеграмата означава неприкосновеност, което ни дава основание да приемем с голяма доза сигурност, че тези 6 души са членовете на изборното бюро. Това всъщност са най-изявените лица на формиращата се организация на Либералната партия в Севлиево по това време.

Райчо Попов е родом от Габрово, но се заселва през 1879 г. в Добромирка. Активен участник е в революционните борби на българския народ. Докато живее в Румъния се запознава с Георги С. Раковски, работи с Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев и други революционни дейци. Със собствени средства подпомага сериозно народното дело. По-малкият му брат – Ванката Райчев, загива като участник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Христо Белчев е родом от Търново, но през есента на 1879 г. е чиновник в Севлиево. Тука укрепват връзките му с Мара Белчева, с която след няколко години сключва брак. Кариерата му е тясно обвързана със Стефан Стамболов. Убит е през 1891 г. при покушение срещу министър-председателя. Харалампи Гюлгелиев е журналист, а след идването на власт на либералното правителство е назначен за секретар на окръжния съвет и впоследствие за финансов началник. Христо Басмаджиев е родом от Габрово, бивш опълченец, изявен либерал и близък човек на Стамболов, бъдещ градоначалник на София. По време на изборните събития е живеел и работел в Севлиево. При либералното управление през следващата година е вече подсекретар на окръжния началник. Сава Никифоров Попов през месец май 1880 г. е назначен за контрольор на ковчежничеството в Севлиевски окръг. Никифор Влаев е адвокат без юридическо образование,  участник в националноосвободителното движение. В Търновския окръжен съд срещу шестимата е заведено следствено дело под №796/1879 г. за застрашаване безопасността на съда в Севлиево.

На 4 октомври вътрешният министър Бурмов с телеграма пита окръжния началник войската оказала ли е помощ и „как стои работата“. Никифор Константинов отговаря: „Работата утихна. Едни днес се изпроводиха в Търново мирним образом, за други се начена изследванието на съда“. Действително в Севлиево е започнато съдебно следствие като са привлечени като обвиняеми 45 души, а свидетелите  са 50 на брой. И тука в действие влиза заплахата на председателя на съда, отправена към най-дейните избиратели в първия и втория ден на изборите: „Кога ми дойдете в ръцете, ще ви одера кожата“. На обвиняемите също така са съставени актове от полицията, от окръжния съд и окръжния съвет.

Активно се ангажира със ситуацията в Севлиево водачът на либералите Стефан Стамболов, който по това време вероятно е в Търново. Негова телеграма до министър Бурмов сигнализира, че губернаторът насилва населението да участва във вторичните избори. В друга телеграма, адресирана до Петко Р. Славейков, пита къде са Захари Стоянов и Петко Каравелов и трябва ли да вземат участие във вторичните избори. Съобщава, че замислят протест до министъра срещу насилията на губернатора за провеждането на избори, а също и оплакване до княза. Ако се стигне до втори избори смята за нужно да се ангажират същите 7 човека от Севлиево, които са по това време в Търново. Какви решения са взети личи от следващите събития.

Считайки че са успели да овладеят положението властите решават да проведат повторни избори на 7 октомври в неделя, както е предвидено по закон. Събралото се множество обаче категорично поискало старото изборно бюро. Отново изпадналият в затруднение окръжен началник телеграфира на губернатора: „Народът събран шуми. Към избори не пристъпва, постоянствова и иска вехтото бюро“. Губернаторът изпраща заплашителна телеграма, в смисъл, че властта няма да търпи бунтове и подбудителите ще бъдат строго наказани. Константинов с телеграма отговаря: „Вчера съобщих телеграмата ви, но бясната и пияна сган пак не прие да избира, като крещеше догде не си дойдат от Търново нашите хора, нито ще избираме, нито ще си идем. Едва по 5 часа ги разпръснахме. Тази сутрин пак се събраха и крякаха. Вторий час след пладне успяхме да разпръснем тълпата, избори не станаха.“ Така и двата опита да се произведат избори, на 30 септември и 7 октомври, пропадат. Арестуваните 6 души в Търново са върнати в Севлиево с указание от губернатора да се дадат под съд.

На 21 октомври в София започва работа I-то Обикновено народно събрание, доминирано от Либералната партия. При обсъждането доклада на комисията за проверка законността на избора на депутатите (6-то заседание, 26 октомври) Стамболов повдига въпроса за Севлиевските избори: „Искам да предложа – казва той, да реши нещо Народното събрание за Севлиевските избори. В Севлиево по някаква причина нито първата, нито втората неделя са станали изборите. Като депутат получавам 5 депеши от избирателите, които ме замолват да предложа на НС, да се разпореди чрез надлежната власт, да станат час по-скоро там избори, още повече, че съдът иска да съди хора съвършено невинни заради някои злоупотреби по изборите. Тамошният съд е един от обвинителите“.

В следващото 7-мо заседание на НС, проведено на 29 октомври, министърът на вътрешните работи Тодор Бурмов взема думата и заявява: „Господа! Завчера приех от Народното събрание едно официално писмо, подписано от председателят Каравелов и от секретарят Хранов и надписано: Г. Министру на Вътрешните дела. Съдържанието му е следующето: "В шестото заседание един от депутатите възбуди въпрос защо до сега не са се извършили изборите на депутатите от Севлиевския окръг. По документите, които се имат в канцеларията на Народното Събрание, вижда се, че действително изборите не са станали по причина на някои недоразумения между властта и избирателите. Догде да се разясни това дело, Народното Събрание реши да ви помоли, Господине Министре, да благоволите чрез надлежните власти да се разпоредите да станат изборите на представителите в Севлиевския окръг непременно в идущата се неделя на 5 ноември“. По повод на това писмо аз се намирам в недоумение относително до значението, което трябва да се даде на това решение на Народното събрание, недоумение, последствие на което съм принуден да искам изпълнение на тоя адрес, който ми е проводен от страна на Народното събрание. Аз недоумявам какво значение трябва да се придаде на това решение на Народното събрание. Желание ли е това просто едно или е предписание, или е най после решение, постановление в смисъл на един закон“. По възникналия казус се разгаря един твърде интересен и дълъг дебат, показателен за степента на „развитието на конституционализма в България“, както казва Симеон Радев в своята книга „Строителите на съвременна България“. Особено активни са Ст. Стамболов и П. Р. Славейков, а от страна на правителството - Тодор Бурмов и Димитър Греков – министър на правосъдието. В края на разискванията Народното събрание препотвърждава своето старо решение. Председателстващият заседанието завършва с думите: „Въпросът е изчерпан. Какво ще направи Министерството аз не зная“. Поради краткия живот на I ОНС (само месец и три дни) не се стига до насрочването на нов избор в Севлиево.

В парламентарните избори за II ОНС, проведени през месец януари 1880 г., либералите отново имат болшинство. Сред новоизбраните депутати е и Райчо Попов от Севлиевски окръг. В 11-то заседание (5 април), след завършване доклада на комисията по редовността на произведените избори, той заявява: „Аз желая да се прочете прошението, дадено от севлиевските избиратели за първото Народно събрание, защото от там ще се види, че администрацията се умесвала в изборите, което умесвание аз считам за голяма опасност за държавата. И аз желая, щото комисията, която ще изберем, да изследва намесването на администрацията в изборите, да иде тоже в Севлиево и да изследва, как са станали изборите за първо Народно събрание“. Резултатите от извършената проверка комисията докладва на 29 октомври 1880 г. и нейното заключение е следното. Губернаторът Минчо Цачев, началникът Никифор Константинов и техните съмишленици от администрацията и съда в Севлиево са постъпили незаконно като са отстранили изборното бюро на 30 септември, а членовете му изпратили в Търново, където били затворени. Незаконно са постъпили и когато са затваряли избиратели само по подозрение, че щели да нападнат сградата на съда. Онеправдали са избирателите, като не са върнали членовете на изборното бюро от Търново, които те искали да изберат за вторичните избори на 7 октомври. Съобразявайки се с предложението на комисията виновните лица да бъдат предадени на съдебните власти, депутатите гласуват решение делото по севлиевските избори да се изпрати на министъра на правосъдието, за да му се даде ход по съдебен ред. Как са се развили нещата по-нататък за нас е неясно.

Хронологично изложените събития, за непроведените и провалени избори за народни представители в Севлиево през 1879 г., са красноречиво свидетелство за изострените политически борби между формиращите се организации на Либералната и Консервативната партия в града и окръга. Към либералите клонят бившите участници в националноосвободителните борби на българския народ и второстепенни чиновници – предимно млади хора, а консерваторите са представени изключително от ръководните лица в администрацията и съда, а също така и от богати търговци, които в миналото са били обвързани с османските власти. Обществените нагласи по това време били в полза на либералите.

ВАСИЛ КИРОВ – МАЛКО ИЗВЕСТЕН СЕВЛИЕВСКИ КРАЕВЕД

 

ВАСИЛ КИРОВ – МАЛКО ИЗВЕСТЕН СЕВЛИЕВСКИ КРАЕВЕД

Преди време случайно попаднах на част от архива на основателя на музейното дело в Севлиево, пръв уредник и директор на Градския музей – покойният Йончо Панов. Сред интересните материали намерих и два, принадлежащи на краеведа Васил Киров, които представляват интерес за интересуващите се от историята на град Севлиево.

За Васил Николов Киров се знае малко. В местния вестник „Севлиевска трибуна“ през 60-те години на миналия век, той публикува няколко интересни краеведски статии, сред които: „Първият автомобил в Севлиево“, „Построяване на първото основно училище и градската градина“, „Старата градска баня“ и др.

1.Първият материал, запазен от Йончо Панов, представлява списък на севлиевски граждани с прякорни фамилни имена, общо 360 на брой, изписани на пишеща машина, подредени по азбучен ред на осем страници. Съставен е през 1964 г., което означава, че обхваща периода от края на XIX и първата половина на следващия ХХ век.

До началото на миналото столетие прякорът е масово срещан и поради това е бил  институционализиран. В печатаните от държавата и общините формуляри към трите имена често се срещала и графата „прякор”. Обичайна практика било градската общност да дава прякори на родове, семейства и отделни личности. Днес използването на прякори се среща предимно в неофициалното общуване.

Прякорът е дадено по някаква причина или повод друго име, с което човекът е повече известен отколкото със собственото. По прякор винаги е по-лесно да се намери някой, пък било то и в по-многолюдната градска общност.

В списъка се очертават няколко групи прякори. На първо място е  оформената според характерно физическо качество - Бузата, Късото, Краставицата, Тропчо, Хубавий. Твърде колоритна е групата по типичен социален признак – професия. Тук са известни прякори като: Бахчованджиев, Бояджиев, Бакърджиев, Войников, Воденичаров, Джамбазов, Джумадана, Кукуригото (продавач на кокошки) и др. Повечето от тях във времето са се утвърдили като фамилни имена. Според типичен признак на характера или поведението са дадени имената: Лукса, Лопката, Краля, Консула, Принца, Царя, Лувъра, Грешния и др. Имената Млечевенски, Млечевски, Сърбенов и други подобни издават откъде са дошли в града далечните прадеди. За някои личности, включени в списъка, Васил Киров дава кратка, но твърде интересна информация: Цакито е „кожар, герой в Балканската война, умрял в мизерия“; Очката – „загадъчна личност, анархист, интелигентен човек“; Алянгяуру – зад това име се крие Димитър Багрянов, участник в четата на Христо Ботев.

Надявам се предложеният списък да предизвика интерес сред интересуващите се от миналото на севлиевци.

 

ПРИЛОЖЕНИЕ №1

Списък на севлиевски граждани с прякорни фамилни имена. Събрани от Васил Н. Киров, 1964 г.

 

 

 

2.Вторият материал представлява спомен от Васил Киров за войнишкия му живот през зимата на 1917 г. в село Левуново. По време на Първата световна война в това село е бил дислоциран щабът на Втора българска армия. Наблизо било изградено летище за „ловджийски“, т.е. изтребителни самолети. Селото е бомбардирано през 1916 г. от английската авиация. Пострадалата от пожар църковна сграда е възстановена с помощта на пребиваващите тук войници още по време на войната.

Предлаганите „Спомени“ възпроизвеждат личните преживявания на Васил Киров след прекарана отпуска при близките и любопитен разказ за изпълнения с приключения живот на 20 години по-възрастния от него колега, наричан от всички Професора, заради това, че следвал във Варшава и Париж, и знаел няколко европейски езика.

 

ПРИЛОЖЕНИЕ №2

Спомени. Левуново 1917 г. Зимна нощ. Васил Н. Киров.

 

ДОБРОМИРКА

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

 

      ДОБРОМИРКА

Население:  1880 г. – 2 156, 1887 г. -  1 589, 1934 г. – 3 219, 1946 г. – 3 045, 1956 г. – 2 784, 1965 г. – 2 150, 1975 г. – 1 829, 1985 г. – 1 541, 1992 г. – 1 131, 2001 г. – 948, 2011 г. – 713.

            Село Добромирка е разположено на 16 км североизточно от град Севлиево, край шосето Севлиево-Павликени, в подножието на Севлиевските височини, на 350 м надморска височина. От землището му, което обхваща площ от 28452 дка, водят началото си малките рекички Сушица, която преминава през селото, и Негованка, протичаща през махала Кална кория.

            За проучване историята на селото голяма заслуга има Нено Ганчев Гунев, който публикува книгите „Родовете на Добромирка”, „Строителите на Добромирка”, „Добромирка – история, етнография, фолклор”, „Добромирски случки”, „Добромирка. Страници от историята” и редица други публикации в печата. С висока научна стойност е трудът на Мария Донева „Историята на Добромирка”, издаден през 2000 г. и написан с много любов и чувство за отговорност.

            Добромирското землище се обитава от дълбока древност. В музея в Севлиево се пазят следните находки от епохата на енеолита и бронза: тесла, кремъчен връх на стрела, кремъчна мотика, кремъчни ножове и брадва-чук. Намерени са в местностите Честата чука, Бююк чаир, Балъкнъ бунар и Гердимата и са свидетелство за съществуването на живот тук. В местността Гердимата е имало тракийско селище. Тук се намират в изобилие тракийска керамика, фрагменти от хромели, върхове на стрели и други находки. Тракийско селище е имало и в местността Юртлука (Селището). От римско време е останал т. нар. Малък друм, който свързвал Нове (Сищов) на Дунава през Овча могила, Бутово, Павликени, античното селище на Юртлука и през Кози рог, Габрово и Шипка, се отправял през Тракия към Константинопол. Останките от този стар римски път, постлан с камъни, между местностите Юртлука и Кутуля, още личат. Близостта на тържището Дискодуратера (до дн. Гостилица) дава основание на Мария Донева да предположи, че при тракийското селище на местността Юртлука е имало крайпътна станция.

Селото в местността Юртлука е обитавано и от славяните след настаняването им по тези земи. За това свидетелстват находките от глинени съдове и други битови предмети с типичната за това време врязана вълнообразна и линейна украса. По време на Втората българска държава най-вероятно е владение на царстващите Асеневци. То е разположено по средата на пътя между столицата Търново и Ловеч. И до днес е запазен топонима Царската градина, което не е случайно. Не е случайно също, че след завоеванието Добромирка е предадена във владение на санджакбея на Никопол, на практика управител на завладяната Шишманова България.

Археологическите данни ни убеждават, че от най-дълбока древност Добромирското землище е обитавано и в него са съществували главно две селища: в Гердима и в Юртлука. Третото селище е възникнало на мястото на сегашното село.

            Османотурските регистри, с които разполагаме, недвусмислено показват, че Добромирка е била голямо българско село, заварено от османската инвазия с това име, което е запазено през вековете и до днес. За чисто българският му характер съдим по имената на мъжете данъкоплатци през ХVІ и първата четвърт на ХVІІ век, които са изключително славянобългарски по произход. Името на селото е характерно за славянското средновековие и както при повечето други села от района идва от личното име на основателя или феодалния му владетел Добромир. Подобни имена откриваме и в други български краища: село Добромир, Битолско; село Добромир в Северна Добруджа край Дунав (ХVІІ век); извор Добромир край Своге; бърдо до Гевгели.   

            За първи път името на село Добромирка откриваме в регистъра на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. Там то е записано с едно мюсюлманско и 75 християнски български домакинства и наред с Градница е най-многолюдното селище в района. Включено е в пределите на хасовите имущества (хас, голямо феодално владение, единствено в санджака), владени от санджакбея на Никопол Искендер бей. В регистъра е отбелязано също, че селото е хаса на санджакбея, т.е. лично владение в рамките на служебно обвързаните хасови владения. Единственият мюсюлманин по всяка вероятност е бил местният старейшина, който, за да запази социалните си привилегии е приел исляма и е станал доверено лице на османските власти, по-точно на санджакбея. Началото на ислямизационния процес може да отнесем най-рано към 70-те години на ХV век.

            Последните десетилетия на ХV и началото на ХVІ век са благоприятни за демографското развитие на Добромирка. В подробен регистър от 1516 г. то е най-голямото в района с едно пълноценно мюсюлманско домакинство, един неженен мюсюлманини, 102 пълноценни български домакинства, 60 неженени и една вдовица. Увеличаването на домакинствата е преди всичко резултат от естествения прираст за изминалите 37 години, а също така и от заселването на пришълци (”Стайо пришелец”). Християнското население на селото има своя църква и свещеник – поп Йован. Преобладават хубавите славянобългарски имена: Белчо, Братул, Братохан, Добремил, Драгой, Драгошин, Влад, Вълкашин, Вълк, Грозо, Кусар, Мало, Мързан, Нелеп, Първе, Рад, Смил, Славомир, Храно, Черника, Черно и др. Разпространени са и навлезлите чрез християнството имена като: Герги, Койо, Никола, Петри, Тодор, Трифун и др. Сред главите на домакинствата откриваме като  регистрирани синове на гърци:  Герги, Яни и Никола, а Стана пък е жена на грък, най-вероятно всичките придошли от Търново. Имена като Нено и Ненко говорят за осъществена приемственост между завареното тракийско население и заселилите се тук преди векове славяни.

В регистъра от 1516 г. откриваме какви са били данъчните задължения на селяните. Населението на селото плащало обичайните данъци (поземлен данък; сено и дърва за огрев, кокошка и хляб; свесла грозде и ведра вино; паричната равностойност на определено количество пшеница, ечемик, овес, ръж, просо, грах; десятъци от кошери, плодове, пашкули, лен, зеленчуци; данък върху свини и др.), като по-характерно е наличието на вятърни мелници с два камъка.

Следващите десетилетия на ХVІ век са белязани от сериозен спад в броя на българските домакинства: 1541 и 1545 г. – 61. За кратък период от време те са намалели с 40 %. Едно от най-вероятните обяснения на този факт е, че част от населението се е вляло във войнушката формация, т.е. от обикновено тимарско  е станало население със специален статут и задължения. Войнуците се описвали в отделни регистри. Така например в частично запазен войнушки регистър от 1548 г. откриваме записан ямак (резервен войнук): “Нено, син на Петри”. В липсващите страници от регистъра е възможно да е имало записани и други войнуци от Добромирка. Така по-лесно можем да обясним резкия спад в броя на българското население.

Известно увеличение на населението имаме регистрирано в края на ХVІ и началото на ХVІІ век: в подробен регистър от 1580 г. са записани 7 мюсюлмански и 80 български домакинства; в джизие регистър от 1600 г. – 84 ханета (домакинства). Ако се върнем към ХV век (1479 г.) и направим една равносметка ще видим, че след около 120 години населението на Добромирка е нараснало само с 15 домакинства общо; християнските домакинства са се увеличили с 9, а мюсюлманските – със 6. Бавно, но сигурно исляма разширявал своето влияние: отначало в лицето на местния старейшина и неговите наследници, а впоследствие и сред други добромирци, които предпочели облагите на властта. Дълго време в селото имало само едно мюсюлманско домакинство, през 1541 и 1545 г. те стават 3, през 1580 г. – 7 (от тях 3 на нови мюсюлмани). Ясно се очертават двата пътя за увеличаване на мюсюлманите: единият е естественият прираст, а другият е свързан с приемането на исляма от местни християни. След сто години застой отново е активизиран добре известният ни бавен процес на ислямизация на местното християнско население. Преминаването от християнството към исляма от членовете на три местни домакинства (1580 г.) се оказва началото на един настъпателен процес на ислямизация сред добромирското население, който стеснявал все повече територията на българските християни тук. Формирало се мюсюлманско ядро, на което през следващия век предстояло да се увеличава числено и да укрепва.

ХVІІ век се оказва фатален за българите в Добромирка. Поредица от джизие регистри за първата половина на века сочат едно непрекъснато намаление на християните: 1619, 1635 и 1638-1639 г. – 50 домакинства, 1643-1644, 1650 и 1660 г. – 29 домакинства. В подробен авариз дефтер от 1642 г. виждаме коренно променено съотношение между двете религиозни общности: 37 български и 32 мюсюлмански домакинства. Добромирка със своите 92 % християни през 1580 г. е почти наполовина ислямизирана през 1642 г. От посочените 32 мюсюлмански домакинства 14 /44 %/ са на обръщенци в исляма. Със сигурност можем да кажем, че става въпрос за групово преминаване на част от населението на Добромирка в новата религия в отрязъка от 1639-1642 г., когато християните намаляват с 13 домакинства. Можем само да предполагаме дали е доброволен или насилствен акт. Важно е да отбележим, че и след 1642 г. в селото има българско население и то не е малко – 29 домакинства, следователно по това време не е стоял въпросът за пълно ислямизиране.

Загубата на толкова много население през ХVІІ век не може да се дължи само на ислямизацията. Най-вероятно причините за това явление са комплексни и включват също бягство от болестни епидемии, от икономически притеснения и от религиозен гнет.  Има запазено предание, според което заради подигравка Рендю убил местния турски управник и след това със семейството си и роднините се заселил в района на днешните села Козирог и Рендевци. Неговите другари Райчо, Мазъл, Райкю, Спанак и Сейкю основали пък селата Влайчевци, Мазълите, Райкювци, Спанаци и Сейкювци. Към това предание трябва да се отнесем сериозно. Няма как другояче да обясним големия спад в броя на населението на селото, освен с предприетото изселване.

Характерни са бягствата поради засиления икономически натиск с цел да се избягнат данъчните тежести. Документ от 1657 г. съобщава за изселили се раи и синове на раи от каза Хоталич в други кадилъци. Населението на Ловнидол през този период от време се увеличава и е възможно част от притеснените християни в Добромирка да са забягнали към това село или към района на Габрово. 

В Търновското въстание от 1686 г. са взели участие и селяни от Севлиевския край, за което впоследствие са жестоко наказани. Тежко пострадват по това време според проф. Н. Ковачев Горно и Долно Крушево, Малково, Добромирка, Сухиндол и Марево. Според проф. П. Петров масовото помохамеданчване в Северна България е следствие от преминаването на войските на кримския султан Селим Герай през 1689 г., който се притекъл на помощ на султана във връзка с войната срещу Австрия и избухналите на Балканите въстания (Второ Търновско, Чипровско, Карпошово). Тогава именно по пътя си кримският султан, подпомаган от местните власти, наложил исляма на голяма част от българското население в Разградско, Шуменско, Търговищко, Търновско, Габровско и Ловешко.

За насилствено ислямизиране и потурчване на добромирци разказва запазеното и до днес предание, според което била ограбена хазната, минаваща от Русе през Кална кория и Габрово за Истанбул. Озлобени от това деяние османските власти наказали селото с насилствено ислямизиране и потурчване. Такива предания има запазени и за редица други села от съседни райони.

Друго предание разказва за добромирската девойка Мара, която, за да се спаси от насилствена смяна на вярата, избягала и се хвърлила в пропаст. Тази местност се нарича и днес Мари скок и се намира в землището на съседното село Крушево. Наличните данни ни дават основание да направим извод, че ислямизацията на добромирчани е резултат преди всичко на доброволно индивидуално и групово приемане на исляма, като допускаме в определени моменти да е упражнявано и насилие. Него можем да свържем със заселването на еничари в селото. Появата  на еничарите е характерно за целия Севлиевски край. В землището на селото има местност, именувана Чауш келеме.

 Първият етап на ислямизацията, продължил от 70-те години на ХV до началото на ХVІІ век, се характеризира с бавното и постепенно разпространение на новата религия. Обръщенците са из средите на селската аристокрация, които запазвайки привилегиите си се отказват от християнството, а с течение на времето и от своя език. Така се създава мюсюлманско ядро, което от 20-те години на  ХVІІ век става притегателен център за притеснените икономически и религиозно българи християни от Добромирка. Бавният, пълзящ процес на ислямизация ускорява своя ход и до края на века приключва. Както сполучливо пише Мария Донева „Осемнадесети век настъпва в Добромирка под знака на полумесеца, с провлачените викове на ходжите от джамиите, с нови имена на мъже, жени, деца и старци, с предстоящо усвояване на нов бит, нрави и обичаи, коренно различни и враждебни на тези, с които са живеели дедите и прадедите им. Добромирци се откъсват от корена си”.

През ХVІІІ век Добромирка е мюсюлманско село. Подробен авариз дефтер от 1751 г. сочи само 78 мюсюлмански домакинства. През следващия век селото преживява демографски бум: регистрирани са 190 мюсюлмански домакинства през 1845 и 221 през 1873 г. Трудно и мъчително протича процесът на асимилация на българските християни в мюсюлманската турска общност. Антропонимичните данни, с които разполагаме, свидетелстват за един не напълно завършил процес на асимилация на българското население от Добромирка. От актови книги, отразяващи покупко-продажба на имоти след Освобождението, узнаваме за следните лични, бащини и фамилни имена: Мехмед Мустафов Кунчоолу, Ибрям Мустафов Кунчов, Анастасиоглу Асан Мехмедов, Кара Илия Мутоолу, Калпак Мустафа, Гани Ибриям, Косе хаджи Мехмед, Турноолу Дерели и др. В документи за покупко-продажба на имоти са запазени имената на бивши войнуци и мартолоси: Ямак Вели Мехмедов, Ахмед Кьор Ескир Мартолус, Мартол Хюсеин и др. Тези смесени турско-български и българо-турски имена са свидетелство, че споменът за българския корен, макар и избледнял, е все още жив.

В своя “Географски речник”, писан преди Освобождението,  Петко Р. Славейков пише за Добромирка: „В околните села има предание, че турците в това село са потурнаци, защото и сега имат прякори от българско произхождение като „Поп Алиоглу-Иваноглар”. Говори се, че има и стари ръкописи запазени”.  По това време има  и фамилии Боюолу и Танкоолу. Знае се за човек с име помак Пенчо. От мюсюлманин с български прякор Дойчин закупил имот дядо Руси Тотев от Русевци, Габровско. Започнали да го наричат Дойчинката, а след време – Долчинката. Така се поставило началото на рода Долчинкови. Всички тези примери показват, че повече от 180 години след края на пълното ислямизиране на добромирци все още е жив споменът за българския произход, т.е. асимилационният процес не е напълно приключил.

В подкрепа на това твърдение са и данните от топонимията. Запазени са имената на местностите Помак дере и Гяур гьон дере, свидетелстващи за продължителен съвместен живот между мюсюлмани и българи християни. Независимо от смяната на религията и помрачаването на българското народностно съзнание добромирчани продължават да употребяват в ежедневието си старите славянобългарски наименования на местности, които са твърде много на брой. Ще споменем само една малка част от тях: Буйница, Вареник, Вехтите лозя, Габарта, Гладник, Дрянака, Змеица, Камен дол, Кръста, Манастира, Мари скок, Нелаба, Плющеник, Пожара, Разбойник, Стублата, Усойната и др. Сред запазените 175 названия на местности има и редица от турски произход или от смесен българо-турски и турско-български произход.

Най-важното доказателство, че добромирските мюсюлмани са с български произход, е запазеното непроменено име на селото през вековете. Сред българи и турци от съседните села Вишовград, Ново село, Иванча също е запазен споменът за българското минало на Добромирка.

            Освобождението заварва  Добромирка като мюсюлманско село с три джамии: централна – на мястото на днешната църква, втора – в двора на Данчо Стефанов Пакиев, и трета – в двора на Буковци. На изток от централната джамия бил конакът, имало и хамбар за събиране на десятъка. Мегданът бил известен като Царската градина. За пренощуване на закъснели пътници имало три одаи, където вечер мъжете се събирали на чашка кафе.

            Според данни от 70-те години на ХІХ век селото наброява 221 мюсюлмански къщи и 734 души население. При първото преброяване през 1880 г. в селото има 27 българи, вероятно заселили се веднага след Освободителната война и 2129 турци. Само след седем години обликът на селото е променен в народностно отношение – 44 турци, 3 цигани и 1542 българи.

            Почувствали нуждата от просвета, преселниците българи организирали откриването на училище през 1882 г. Сред българските деца според изследванията на Мария Донева бил и Реджеб Ахмедов – дете на български мохамеданин. Пръв учител в новооткритото училище бил Минчо Пенев Стоянов от село Цинга, Дряновско, който учителствал до 1887 г. За учебна сграда се ползвали три помещения на втория етаж на турския хамбар. Данните сочат за първа учебна година 1883-1884 г. По всяка вероятност през 1882 г. децата са били обучавани от будния и интелигентен заточеник Цанко Недков в стаичка на неговата къща, наричана „килията”.

            Новите заселници освен от училище се нуждаели от свой храм и свещеник. В първите години след Освобождението за религиозни обреди в селото идва свещеник от Ловнидол, като за целта използува параклисче в близост до днешната църква, източно от нея. Тогава на мястото на църквата имало джамия. Според Нено Гунев религиозни ритуали се извършвали и в една изоставена турска къща на Чаршията. От 1882 г. селото има свой свещеник – Драгни (Димитър) Михов. Строителството на църквата „Св. Димитър” започнало на 1.ІІІ.1885 г. на мястото на централната турска джамия и била осветена на 28.10.1887 г. В строежът участвало цялото население, като се използвали материали от съборените три джамии. Оброчни кръстове и камъни в землището на селото има в местностите: Балъкна бунар (чества се Свети Герман), Вареник (чества се Възнесение Господне), Плочата (Свети Дух), Табакова каца (Свети пророк Иеремия) и др. На тези места добромирчани се събирали като на църковен празник, за да принесат курбан, да се помолят за предпазване от суша, от градушки и др.

По инициатива на учителите през 1895 г. се създава ново огнище на просвета и култура – читалище „Напредък”. За основател се смята учителят Ат. Добрев.

В селото се наброяват над 217 големи и малки родове, проучени от Нено Гунев. От тях по-значителни са: Бейковци, Брънеците, Велчеви, Геровци, Гуневци, Даткови, Димовци, Косовци, Каломенови, Кулишовски, Личетата, Мамулкови, Мержани, Цинговци, Цековци, Шокъли Райчо Попов и др. Заселниците са предимно от Габровските, Дряновските и Севлиевските села, най-много от Ловнидол и Гостилица.

            Топонимията и антропонимията на Добромирския край сочат, че в него непрекъснато е кипял живот. Названието на местността Гердимата се свързва с траките (проф. Вл. Георгиев го превежда като Камен град, а проф. Н. Ковачев – като извор, чешма). За наследство от траките се смята и мъжкото име Нено, което и днес се среща в селото. Река Сушица е получила името си от славяните. От славянски и български произход са и названията: Негованка (името на реката се свързва с латинската топонимия или с името на Омуртаговия пълководец Онегавон), Нелаба (от старобългарския корен лоб), Стублата, Марин скок, Буйница, Вареник, Габарта, Гладник, Дрянака, Камен дол, Плющеник, Усойната и др. Сред запазените 175 названия на местности има и много турски, които са сведетелство за съвместния живот на българи и турци в продължение на няколко века.     

/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/

ДЕБЕЛЦОВО

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

ДЕБЕЛЦОВО

Население: 1880 г. – 909, 1910 г. – 865, 1934 г. – 977, 1946 г. – 858, 1956 г. – 422, 1965 г. – 76, 1975 г. – 0, 1985 г. – 0, 2001 г. – 4, 2011 г. – 0.

         Разположено е на висока каменлива местност близо до река Росица, на 15 км северозападно от Севлиево. Землището му разполага с около 30000 дка земя по данни от 1941 г.

Системни археологически проучвания на района на Дебелцово не са правени. Северозападно, на по-малко от километър от днешното село, при местностите Старцин и Могилите, има следи от изчезнало селище. Тук се намират и 2-3 надгробни тракийски могили, които  свидетелстват за съществуването на богато тракийско земевладелско имение в този район. В могилите както е известно са погребвани членовете на знатни тракийски родове. Нивите тук са осеяни с фрагменти от глинени съдове с различно изпичане и оцветяване, които могат да се отнесат към тракоримската и славянобългарската епоха. Според легендата от тази местност населението се преместило на изток в гъстата гора и положило началото на днешно Дебелцово. На североизток в местността Голямата поляна са откривани единични корубести византийски монети. Възникването на селището трябва да се отнесе към късното средновековие, за което говорят останките от гробища в западния край на днешното село, където  стърчат основи от зидове на средновековна църква, градена с ломени камъни, споявани с бял едрозърнест хоросан. По план тя поразително прилича на някои църквици от Трапезица при Търново, датирани към ХІІ-ХІV век. На километър в източна посока в местностите Въртопа и Черковища се предполага, че е съществувал средновековен манастир.

            Селото е заварено от османската инвазия с днешното име. Това се вижда от редица османски документи от периода ХV-ХІХ век, където се среща като: Дебелджува /1479 г./, Дебелчова /1516 г./, Дебелчева /1485, 1541, 1548 и 1662 г./, Дебелче  /вт. пол. на ХVІ век, 1618  и 1870 г./, Дебеличе /1635 г./, Дебелица /1638-1639 г./, Тепебели /в османски документ от 1841 г./  и Дебелец /наречено така от Феликс Каниц през 70-те години на ХІХ век/. В един домашен извор, приписка на църковна книга от 1852 г., се среща като Дибилцову. Етимологията на името ни насочва към растението дебелец. С наставката -ово, използувана  за селищни имена, то добива формата Дебелцово.

В един османски документ, който всъщност е регистър на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. пише: “Село Дебелцово: домакинства – 12, вдовици – 1, приход – 1350 . Село Ъглен, спадащо към Ловеч: домакинства – 7, вдовици – 1, приход – 583  /акчета /. Всичко: села – 2, домакинства – 19, вдовици – 2, приход – 1933, първоначално – 1543, увеличение – 390...”  Двете села са тимар на Дауд, който ги владее и участва във военните походи заедно с един прислужник. В „Турски извори за българската история” е дадено още едно село Дебелцово, но най-вероятно става дума за Дебелец, Търновско, и в случая имаме грешна идентификация. В сравнение с първоначалната регистрация, която е била малко след средата на ХV век, има известно увеличение на приходите. Това означава, че броят на домакинствата се е увеличил незначително. Този факт и запазеното име на селото ни навеждат на мисълта, че то е със старинен произход и е съществувало и през време на Втората българска държава.  Дебелцово е от малките християнски български   селища в района.

В друг непълен Никополски регистър от 1485 г. е посочен тимар от 11 български домакинства, 2 неженени, 2 вдовици и приход от 1388 акчета. Очевидно това е тимарът на Дауд, но вече владян от Юнус, син на Кара Хазър, като има минимално увеличение на приходите от 38 акчета.

            В подробен регистър от 1516 г. Дебелцово е тимар на спахията Пир Саид, син на Мурад: домакинствата са 23 на брой, посочени са също и 9 неженени, а доходът  е 2324 акчета. За период от 31 години броят на домакинствата се е удвоил, каквато е и общата тенденция в района. Населението отглежда пшеница, ечемик, овес, ръж, просо, лен, сусам, добива коприна, отглежда пчели. Обложено е с десятък от овощия и сено, плаща данък макту, данък петел и погача, данък ниябет, бач и др. Селото разполага с една стара воденица с един камък.

Абсолютно същите показатели за населението – 23 домакинства и 9 неженени – сочи нов регистър от 1530 г. 

Селото освен тимарско е и войнушко, т. е. има население със специални задължения. Осем от жителите му се сочат като зеваид войнуци /допълнителни, резервни войнуци/. За войнушкия статут на част от населението на селото свидетелстват три регистъра: първият е от 1529 г. и съобщава за 5 действуващи войнука; вторият е от 1548 г. и в него поименно са записани двама ямака /заместници на войнуци/; третият е  регистър от втората половина на ХVІ век с поименно посочени също двама войнука. За четирима войнука се споменава и в османски документ от 1870 г. /Иван, син на Миню, Бенчо, син на Мончо, Ангел, син на Никола и Никола, син на Желязко/.

            След краткия подем в края на ХV и началото на ХVІ век два регистъра от 1541 и 1545 г. показват спад в броя на домакинствата – съответно 14 и 15. Вторият документ показва един нов момент – появата на  5 мюсюлмански домакинства, от които едно е на християнин, приел исляма за своя нова вяра.

            Следва кратък демографски възход: в подробния регистър от 1580 г. са записани 35 християнски и 3 мюсюлмански домакинства, сред които две са на обръщенци в исляма. Процесът на ислямизация, труден и бавен, продължава. В следващите известни ни османотурски документи обаче не се срещат повече мюсюлмани, което ни кара да мислим, че бавният и незначителен процес на ислямизация на местно християнско население, продължил през цялата втора половина на XVI век, се е оказал нетраен и неуспешен.

            ХVІІ век отново е време на демографски упадък за село Дебелцово. Подробният авариз дефтер от 1642 г. е отбелязал само 10 християнски домакинства. Намаляването на домакинствата се потвърждава и от джизие регистрите за плащащите поголовен данък: 1600 г. – 9 ханета /домакинства/, 1618 г. – 10, 1625, 1635 и 1639 г. – по 8. За период от 62 години /1580-1642 г./ изчезват 25 домакинства. По всяка вероятност тези семейства се изселват поради засиления икономически и религиозен натиск в района и се заселват в търновското село Дебелец /дн. град Дебелец/. В „Юбилейна книга на село Дебелец” се посочва, че по това време дошли 30 семейства от севлиевското село Дебелцово, начело с бея си. Твърди се, че техни потомци са днешните родове Педеци, Тошковци, Стойчевските, Смилеците, Сираците, Драгошиновци, Газибарите, Главанаците и др.

            В джизие регистри от 1644 и 1650 г. за Дебелцово са записани съответно по 12 и 15 домакинства, което е сигурен белег за преодоляване на негативната тенденция за спад.

            Следващият авариз дефтер от 1751 г. показва Дебелцово с 35 християнски домакинства и свидетелства, че кризата е преодоляна, тъй като увеличението в сравнение с 1642 г. е три и половина пъти. Тенденцията към увеличение на населението продължава и през следващия ХІХ век: 1845 г. – 70 домакинства, 1873 г. – 98 домакинства. Последният период /1845-1873 г./ се характеризира с висок среден прираст на населението /0.71 %/, което е характерно за всички християнски села по това време. Първото преброяване в освободена България от 1880 г. отчита население от 909 души, само българи, а това означава, че едно домакинство по това време е включвало по 8-9 души в състава си.

           Днешната църква „Св. великомъченик Димитър” е построена през 1844 г. със специален ферман от 1841 г. на султан Абдул Азис хан. Каменен надпис над входа сочи: „сенету аомд /т.е. 1844 г./ блажени милостиви яко ти пумилвани будеть”. Иконостасът на църквата бил изработен от Георги Момчов и сина му Момчо. Иконите са рисувани от зографа Иван Попрайков от Разград /1785-1845 г./. След съграждането на църквата населението събрало 9000 гроша за полилеи, книги, светилници и др., от които 3100 били употребени за закупувани на руски богослужебни книги. Даскал Панчо Нейков записал на първия лист на „Типикон сиест Устав”, печатан в Москва през 1844 г., следното: „За тези книги настоявал папа Стойку и Балтовлу Стоян Чорбаджи и Станчо Топузовлу Чорбаджи и Вълко Колю Чорбаджи и мали велики обретающихся в селу сей Дибилцову да се поменува у доамина и до века с домом и чадам купили ги за 3100: гроша. Подписал даскал Панчу на Нейка Табакат от Ловичъ на 1852: год: иулий 3: число.”  По това време са закупени два стъклени полилея от Цариград и донесени на коне в сандъци. Общината подарила на църквата имоти, за да може да се издържа сама занапред. Първият свещеник, родом от Дебелцово, бил поп /папа/ Стойко Денев. Със свои средства той направил храмовия трон и на самия него издълбал следния надпис: „Ктитор папа Стойко и Златю брат му престоитель 1853 г.” След смъртта му през 1859 г. бил наследен последователно от свещениците Никола Божков, Захари Мичев, поп Росан, поп Иван Ст. Топузов и др. Църквата в Дебелцово е обявена за паметник на културата през 1954 г. Поради обезлюдяване на селото през 60-те години на ХХ век иконите, книгите и по-ценните вещи са отнесени в Преображенския манастир.

            Килийно училище било открито малко след построяването на църквата през 1846 г. Един от първите учители бил Панчо Нейков Табаков от Ловеч, който учителствал до 1852 г. По време на влиятелния дългогодишен кмет и чорбаджия на селото Станчо Топузов започнал строеж на училищна сграда – 1856 г. Привлечен бил за учител добре подготвеният Андрей Пейков от Крамолин /1860-1868 г./, който преподавал и по светските предмети. През 1869 –1870 г. учители станали местните младежи  Иван Станчев Топузов и Симеон Коев Пончев, които се занимавали и с революционна дейност. Заподозряни от турската власт, те били принудени да се преместят, първият в Гъбене, а вторият във Враниловци. След 1871 г. в селото преподавали Желязко Мичев, поп Русан Пенчев, Божил поп Николов.     

            По-известни стари родове са: Белювци, Дзънгъри, Дърмадани, Желязковци, Йовчевци, Кузмани, Кунчевци, Мартиновци, Пончевци, Топузови, Торневци, Чоловци и др.  

            Дебелцово е старинно българско селище и за това свидетелства категорично  неговата топонимия. Стари по тип и образуване са имената Варана, Гръмът, Пожега, Рупака, Ряхолът, Сланик, Старцин /от Страца/, Старцин дол. Между тах по старинност се нарежда и името на селото – Дебелцово. Старинните суфикси –ец и -ица носят имената Драготинец /от изчезнало лично име Драготин или Драгота/, Бабенчец, Бальовец, Демищерец, Ковачовец, Мингушовец, Пръдливец, Четовец /от чет кошара/, Драглица, Савелица и др. От изчезнали лични имена са Радичовото и Цайкиното. Сред наличните названия две са с безспорен славянски произход – Сланик и Драготинец. Названия като Катунище и Парцал махала показват, че в селото са живяли и цигани, а името Помаковото свидетелства за наличието на българи, които са сменили вярата си. Има ограничен брой чисто турски названия на местности като Текето, Тепе бели. Топонимията на Дебелцово е старинна и показва, че животът в селото датира много по-рано от османското завоевание и че не е прекъсвал за дълго време.

                Данните от ХV-ХІХ век, макар и оскъдни, свидетелстват, че село Дебелцово е старо българско селище от времето на Втората българска държава, което преживява османската инвазия, успешно преодалява опитите за ислямизация и запазва своя български християнски характер и име. 

/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/