четвъртък, 16 юни 2016 г.

ОСМАНСКИЯТ РЕГИСТЪР ОТ 1516 ГОДИНА И СЕВЛИЕВО



ОСМАНСКИЯТ РЕГИСТЪР ОТ 1516 ГОДИНА И СЕВЛИЕВО

            През настоящата 2016 г. се навършват пет столетия от първото писмено споменаване в османски документ на името на съвременния град Севлиево, което е добър повод да дадем някои разяснения, свързани с появата на селището, още повече, че този факт е добре известен само на определен кръг от историци, но е непознат на широката общественост от Севлиевския край.
            Документът от 1516 г. представлява подробен /муфассал/ регистър, съставен по заповед на султан Селим I /1512-1520/, като в него са описани всички видове населени места в Никополския санджак: градове, села, мезри, а също вакъфи и мюлкове; поименно са изброени диференцираните на религиозна основа данъкоплатци, сред които са обособени групите население със специални задължения /войнуци, дервентджии и др./; разгърнато са описани данъчните задължения.
Историята на този опис е твърде любопитна. Първоначално на историческата наука беше познат само един малък фрагмент от него, запазен в Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий”, под сигнатура Тн 31/10, който бе публикуван в поредицата Турски извори за българската история, т. І, С. 1964 г. – погрешно датиран първоначално към средата на ХV век, а впоследствие не по-рано от 1506 г. Във фрагмента има данни само за 12 севлиевски села, сред които не откриваме Севлиево и Хоталич.
Другата, по-голяма, част от този много ценен документ бе открита в архивите на Истанбул /сигнатура: BOA – Istanbul Maliyeden Müdevver № 11/, като фотокопие от него, в частта за Търновска каза,  преведе и публикува през 2003 г. проф. Красимира Мутафова от Великотърновския университет. Във фрагмента откриваме обилна информация за 27 селища от Севлиевския край, между които и Севлиево. Изясни се окончателно и проблемът с датировката на документа – 1516-1517 г. Двата фрагмента не възстановяват напълно целостта на описния регистър, поради което холандският ориенталист проф. Махиел Кийл запълва празнините като използва един регистър от първото десетилетие на султан Сюлейман Великолепни /тапу дефтер 370/, който възпроизвежда основната информация от 1516 г. Така получаваме данни за някои селища, които не откриваме в двата познати фрагмента /например Хоталич, Акънджилар и др. /.  
            Именно в откъса от Истанбул откриваме и първото документално свидетелство за съществуването на Севлиево. На лист 321а е записано дословно: „Село Серви, спадащо към Търнова. Извън стария регистър.”  Следва поименно изброяване на 18 мъже, глави на домакинства, и 5 неженени младежи, всичките мюсюлмани. След имената на данъкоплатците са изброени подробно и данъчните им задължения.
***
            От записа може да се извлече доста информация и да се направят важни изводи:
1.Формулата  haric-ez defter” /извън регистъра/ подсказва, че Серви е възникнало наскоро, не фигурира в по-стария  регистър и се записва за първи път. Предходният регистър е от 1485 г., поради което следва да направим извода, че новото селище се е появило в отрязъка от време между двете регистрации /1485-1516 г./, т.е. в края на XV или началото на XVI век.
Без да навлизаме в подробности можем да споделим, че са възможни три хипотези за конкретното появяване на Севлиево: края на XV век, самото начало на XVI век, и времето около 1512-1514 г. В подкрепа на първите две хипотези ще изтъкнем броят на домакинствата на новото селище – 18, плюс още 5 неженени. Обикновено новите заселници първоначално са около 5-7 или 7-9 домакинства, които впоследствие се увеличават числено. Нормално е при това положение заселниците да достигнат до 18 домакинства през 1516 г. Още един аргумент в подкрепа на първите две хипотези е фактът, че пришълците вече имат пчелни кошери, зеленчукови и овощни градини и са данъчно обложени за тях. Създаването на овощни насаждения изисква време, не става бързо. Освен това включването в системата на данъчното облагане също говори за отдалеченост от началната дата на заселване. Очевидно са минали първите няколко години, когато заселниците не са били товарени с данъци с оглед даването на възможност за създаване на нов дом и препитание.
Третата хипотеза /1512-1514 г./ е най-малко вероятна, главно с оглед на по-горе посочените аргументи. Тя има предвид драматичните борби между османци и персийци по това време. Войните са съпроводени и последвани от неколкократни разселвания на къзълбаши по българските земи.
Без да можем да сме категорични, ще приемем, че Севлиево най-вероятно е възникнало в самото начало на XVI век – извод, който направи навремето и краеведа Никифор Ганев, още в средата на XX век.
2.Категоричното „село Серви” спомага за решаването на спора: как възниква новото селище, като село или като град? С оглед последвалото развитие на селището смятаме, че то е планувано от османските власти да се развие като бъдещ административен център на околните села. Средищното положение, което заема в центъра на плодородното Севлиевско поле, там където се сливат пет потока и се пресичат пет пътя /така е казано в по-късен регистър от 1580 г./, спомага за обявяването му за град в началото на последната четвърт на XVI век.
Няма спор за местоположението на Серви, което е било разположено върху североизточната част от територията на днешния град Севлиево, на левия бряг при завоя на река Росица. Там се намирали конакът и къщите на по-богатите турци, а гробищата му, в района на днешния Дом на културата „Мара Белчева” и старата сграда на основното училище „Хр. Ботев”, показват до къде се е простирало възникналото селище.
3.В статията си „Севлиево – произход и име”, публикувана още през 1967 г., старият краевед Никифол Ганев пише, че от Ешреф Хасанов от село Горско Сливово и от бившия търновски мюфтия, влиятелни и интелигентни турци по това време, е научил следното:
„... в архивата на местното мюфтийство до преди 30-40 години е имало налице летописни бележки за града на турски език, между които като най-съществени били отбелязани следните неща: а/че първият човек, който се е заселил на мястото на днешния град и то някъде край Кюркчиевата воденица /значи в долния, североизточен край на града/, е бил турчин и се е наричал Хасанджи каа...”
Навремето, а и до скоро, тази информация на Никифор Ганев бе отминавана с недоверие и мълчание. Днес името на първия заселник на Севлиево – Хасан /Хасанджи каа/ - откриваме записано на първо място в списъка на данъкоплатците в регистъра от 1516 г. Там дословно е отразено следното: „Хасан, син на Исмаил – женен; Насух, син на Хасан – женен; Тимур, син на Хасан – неженен.” Водачът на групата заселници, основоположник на Серви, е поставен начело на списъка с двамата си сина.
4.Личните и бащините имена на заселниците могат да ни подскажат интересни неща за произхода им. Общо 30 са използваните  имена, като 26 от тях са употребени само по един път /Али, Бахши, Вели, Доган , Дундар,  Дурбали , Дурсун Факих, Евхад, Ибрахим,  Иляс, Иса, Исмаил, Кьоле,  Кьолешах, Миннет, Мюрюввет, Насух, Салих, Тимур, Умур, Хамза, Хасан, Хемедемшад, Юнус, Яхши/, по два пъти се срещат Осман, Хаджъ и Хъзър, а Мехмеди – три пъти.
Най-употребявани са арабските имена от библейско-кораничен и традиционен произход: Али, Иляс, Иса, Ибрахим, Исмаил, Мехмеди /3/, Осман /2/, Хасан, Хамза и Хъзър /2/. Иляс, Иса и Исмаил съответстват на християнските Илия, Самуил и Исус, което ни подсеща, че към тези имена са се насочвали най-често освободените роби и новоприемащите исляма.
Яхши е старо, предислямско турско лично име, а Тимур има доислямски и доосмански произход. Доган е старо тюркско име. Към татарския етнос насочват имената Миннет и Тимур.
Липсват имена с персийски произход.
            5. При анализа на поименния списък на данъкоплатците /18 мъже, глави на домакинства и 5 неженени пълнолетни младежи/ се установяват следните любопитни подробности:
а/Налице са данни за две поколения мюсюлмани, което все пак е указание, че поселението не е съвсем скорошно, и появата му трябва да се отнесе в края на XV или самото начало на следващия век. Така например голямото семейство на Дурсун Факих е представено от трима сина /Миннет, Евхад и Дурбали/ и трима внука /Мюрюввет, Хаджъ и Мехмеди/. Добавката към личното име „факих” означава, че споменатото лице е било добър познавач на шериата и мюсюлманските правни норми „факх”. Дурсун Факих /към 1516 г. той вече е починал или пък не е обложен по някаква причина/ със сигурност е бил духовния водач на местната мюсюлманска общност, добър познавач на исляма и четец на корана.
Водачът на групата на заселниците – Хасан, е представен с двама пълнолетни сина – единият женен, другият неженен.
Третият случай на две поколения е свързан със заселника Ибрахим и неговия син Мехмеди.
б/В списъка на данъкоплатците са обозначени дори странични родствени връзки между заселниците: като наследници на Доган, например, са записани двамата му сина Иляс и Хъзър, и зет му Вели.
в/Като водачи на първите няколко по-многочислени заселнически семейства се очертават: Хасан, Дурсун Факих, Доган, Осман, Салих и Кьоле. От тях само Хасан е жив и фигурира в регистъра.
г/Горните наблюдения са в подкрепа на хипотезата, че новозаписаното село се е появило най-вероятно в началото на XVI век – нито много близко до годината 1516, нито много отдалечено.
            6.Сведенията за данъчното облагане на домакинствата също говорят в полза на предположението, че Севлиево възниква в началото на XVI век. Наблюденията върху данъците на мюсюлманските села, които са се появили още през средата на предходния век, и тези на новооснованото селище показват, че то е по-слабо данъчно натоварено. Ако вземем село Али Факихлер, което има 17 пълноценни домакинства и е разположено между днешните Ряховците, Кормянско и Петко Славейков, т.е. съсед е на Серви, ще видим, че новото селище е облагодетелствано. При почти равен брой пълноценни домакинства Серви е задължено с по-малко пшеница, два пъти по-малко ечемик и седем пъти по-малко овес, ръж и просо. Това благосклонно отношение на дънъчните власти може да е обосновано само от факта, че селището все още се третира като сравнително ново.
            В същото време налагането на данък десятък върху пчелни кошери, зеленчукови градини и плодове означава една отдалеченост от годината на регистрация – 1516-та, време достатъчно за развитие на пчеларството и за създаването на зеленчукови и овощни градини.
            7.В регистъра името на новото селище е фиксирано като Серви. Този факт не бива да се забравя и всички опити за изясняване значението на тази дума трябва да започват от тук, а не от Селви. През целия османски период в официалните документи винаги се употребява формата Серви. Не така стоят нещата в обикновеното ежедневие: в говоримия турски език се налага името Селви.
            Най-достоверно обяснение на селищното име дава Никифор Ганев, който отбелязва, че персийската дума серви е добила гражданственост в турския език под формата селви. В речника на Шемседин Сали за нея се сочат три значения: 1/дървото кипарис; 2/бял нишан /белег/ върху челото на кон; и 3/отражение на лунната светлина върху морската вода. Второто и третото значение отпадат веднага. Първото смущава с факта, че в района никога не са расли кипариси. През 1967 г. Н. Ганев пише: „Днес обаче, след като направихме нови изследвания по този въпрос, дойдохме до заключението, че името на града пак произхожда от думата „Серви”. И ето как. С думата „серви” /Селви/ образованите турци действително са наричали, а и сега наричат дървото кипарис. Обаче в Севлиево и околността, както и на някои други места в България /Карлово, например/ с думите „Селви ач” или „Селви кавак” – кипарисовиден кавак, турците са наричали, а и днес още наричат пирамидалната топола... Изпущайки, прочее, съществителните „ач” и „кавак”, турците са нарекли града „Селви” на името на това дърво, което и днес расте в голямо количество в Севлиево. ... Следователно ... ще трябва да го наречем „Тополово” или „Тополовград”. Днешното име Севлиево е побългареното название на турското Селви, Селвиова. 
            Опитът в последните години да се възроди старото мнение, че името на града идва от арабската дума селви, означаваща пъдпъдък, не е приемлив, главно поради това, че игнорира първоначалния запис „Серви”.       
***
            В заключение ще отбележим: Севлиево е селище с малко повече от 500-годишна история. То възниква в самото начало на XVI век като мюсюлманско село в резултат на османската колонизация в района. Средищното му разположение дава възможност в  перспектива да стане административен и съдебен център вместо село Хоталич.
            Неизяснени засега остават следните два проблема: 1/точната година на заселването; и 2/произходът на колонистите и районът откъдето идват.

вторник, 3 май 2016 г.

ЗАТВОРЪТ В СЕВЛИЕВО ДО 1901 ГОДИНА



ЗАТВОРЪТ В СЕВЛИЕВО ДО 1901 ГОДИНА

Затворът в Севлиево съществува от последните години на османската власт до 1934 г. В следващите редове ще разгледаме неговата история до 1901 г., докогато функционира и Севлиевски окръг.
***
През 60-70-те години на XIX век град Севлиево е утвърден казалийски /околийски/ център с всички необходими институции, включително и затвор. Не разполагаме с точни сведения от кога започва да функционира затворът, но считаме че създаването му трябва да търсим в периода 1864-1869 г., когато е формиран Дунавският вилает, начело с реформатора Митхад паша. До тогава осъдените на затвор севлиевци са откарвани към Ловеч и Видин. В спомените си Петър Пешев пише, че баща му бил за късо време заточван във Видин. Все около средата на века и други севлиевци и селяни от околните села са изтърпявали различен срок наказания в двата града.
При управлението на Митхад паша в Севлиево е построено ново и красиво казалийско управление, а старият конак до него „едно разнебитено здание, което по нищо не се различаваше от обикновен селски обор”, както пише Феликс Каниц през 1871 г., става затвор.
Нека хвърлим един бегъл поглед върху състоянието на този затвор и порядките в него.
Обитатели на казалийския затвор са осъдените на различни срокове местни хора, без да се разграничават по възраст, пол или вид на присъдата. Храна на затворниците не се дава с изключение на хляб и вода. За тяхната прехрана грижа имат близките им или разчитат на подаяния. Формени дрехи не са предвидени и всеки изтърпяващ присъда е със своите собствени. Липсата на средства и най-вече апатията на османските власти са причината за това състояние.
Практикуването на бой и мъчения в затвора е обикновено явление. За това най-много свидетелства има от 1876 г., когато през него минават стотици задържани въстаници от селата Батошево, Кръвеник, Ново село, Гъбене, от Севлиево и др. За премеждията си в Севлиевския затвор пишат Захари Стоянов, Никола Обретенов, генерал Никола Генев.
Затворниците се навързват по няколко души заедно с железни халки на вратовете, свързани със синджири, заключващи се в двата края, с букаи /окови/ на краката и белегчета /белезници/ на ръцете. Изтезанията се състоят от: жесток побой с тояга, камшик или с отрязана българска глава в торба; забиване игли под ноктите, извиване месата с клещи и др. На издигнатата на двора дараджа /бесилка/, а също и в мазата се практикува обесване надолу с главата и обратно – с въже на шията повдигане нагоре, така че пръстите на краката да допират едвам земята. С цел изтръгване на показания се практикува и лишаване от храна.
***
С освобождаването на Севлиево през юли 1877 г. се сменили обитателите на затвора. Поручик Александър Верещагин – един от освободителите на града – пише в спомените си: „Отидох да видя арестуваните. Действително това бяха множество турци от различна възраст и с всевъзможно облекло. Нахвърляни в мазето, те бяха оковани за ръцете и краката с дълги железни вериги, с които, малко преди това, са били оковани българи”. Така е в началото. Впоследствие най-провинените са осъдени на смърт, други са откарани към Търново, а повечето са освободени. А в затвора започват да настаняват осъдените от Севлиевския окръжен съд лица за извършени престъпления. Изграждането на затворническата администрация става под непосредственото ръководство на окръжния началник – подполковник Любицки. За съжаление не разполагаме с конкретни данни и имена за периода 1877-1879 г.
***
В двете десетилетия след Освобождението на България от турско владичество се извършват редица промени в затворническото дело, целящи неговото усъвършенстване. Тези промени започват при Временното руско управление 1877-1879 г., когато руските чиновници, повлияни от реформите, които се извършват в Русия, полагат основите на едно сравнително модерно затворническо дело в освободена България. На 29 януари 1879 г. са приети „Привременни правила за учреждението на затворите” в Княжество България, които с малки промени определят реда и режима в затворническите учреждения за един период от четвърт век.
В съответствие с този документ в Севлиево има два типа затвори: окръжен затвор и полицейски затвори към околийските управления. Финансовото осигуряване за ремонт, отопление, осветление и цялостна поддръжка на окръжния затвор се осигурява от държавната хазна, а за полицейските затвори – от общините и окръга. Тук е редно да поясним, че след освобождението Севлиево е център на окръг, а от 1880 до 1901 г. е център на окръжие с две околии – Севлиевска и Габровска.
По руски образец отначало за затворите отговарят чиновниците от Министерството на вътрешните работи. Губернаторите, окръжните началници и полицмейстерите имат право на „попечителство и надзор”. Известни права да следят за положението на затворниците имат и председателите на губернските и окръжните съдилища, за разлика от прокурорите, които са без правомощия.
През 1881 г. затворите преминават под ведомството на Министерство на правосъдието и прокурорите започват да упражняват пряк контрол върху осъдените. След две години се приема „Правилник за окръжните затвори”, според който директорите им получават големи права и задължения, равни на окръжните управители. В съответствие с този нормативен документ се изработва подробен Правилник на Севлиевския окръжен затвор.
Замисълът в „Привременните правила за учреждението на затворите” е да се въведат европейски стандарти: разделение на затворниците по пол и възраст, следствените от осъдените, „важните” от „неважните”, малолетните от пълнолетните, углавните от останалите. Тези прогресивни принципи, както ще видим по-нататък, много трудно и бавно се въвеждат в Севлиево, а някои просто са неприложими.
Според Привременните правила храната и затворническото облекло са вече за сметка на хазната. На всеки затворник се полагат за едно денонощие 1283 грама брашно /една ока/, две оки булгур на месец и по 10 сантима на човек на ден за сол, лук, пипер. Подобрение на храната може да се търси като се събират суми от волни помощи в черкви, чаршии и пазари. В годишните си доклади окръжните управители отчитат, че храната на затворниците в Севлиево е добра.
Въвежда се затворническо облекло: „по един сукнен и два платнени халата, по един чифт сукнени и три чифта платнени гащи, два чифта цървули, три чифта навуща и три ризи”. Срокът на годност на тези дрехи е една-две години.
Има предвидени редица ограничения като: забрана за пушене, за употреба на алкохол, да се играят карти и др. Правото на свиждане е веднъж седмично с определен брой роднини, а с адвокат – всекидневно. Работата по принцип е задължителна, като половината от изработената сума остава за подобряване на храната в затвора, а другата половина се дава при освобождаване от затвора. Изглежда, че осигуряването ѝ е трудно и понякога „затворниците прекарват времето си в бездействие”, както се отчита в доклада на окръжния управител за 1889 г. Свободното време се оползотворява в четене на книги от затворническата библиотека. В определено време затворниците се извеждат на двора на чист въздух.
Според щатните таблици и инструкции Севлиевският затвор има право на един началник /по-късно директор/, двама надзиратели и лекар. Задължителната документация, която трябва да се води включва осем различни книги.
При кой директор е станало изработването на Севлиевския правилник на затвора не ни е известно, но очевидно е бил просветен човек, защото в документа има например такова изискване: „Затворниците са длъжни да знаят да четат и пишат”, което подсказва стремеж те да бъдат ограмотявани. Сведения имаме само за един директор на затвора – Ватю Иванов Манев. Революционен деец от Възраждането, член-касиер на Революционния комитет на Севлиево, участник в Априлското въстание 1876 г. в село Батошево. След Освобождението е касиер на Земеделската каса и директор на затвора.
***
Първото сведение за затвора в Севлиево, от времето на Княжество България, е от 1882 г. Във ведомост от тази година, публикувана в „Държавен вестник”, от януари до април включително няма затворници, които да изтърпяват присъдите си. От месец май до края на същата година бройката на затворниците се движи от 24 до 54 души. След преминаване на подчинение към Министерството на правосъдието /1881 г./ е поставено началото и на статистическата отчетност. В окръжния затвор постоянно се намират от 25 до 35 затворници, а в полицейските затвори в Севлиево и ГабровоГабровоГ Г - по няколко души, обикновено задържани за 24 часа или пък с присъда от мировите   съдии до 7 дни или един месец. Ето два примера: през януари 1888 г. в окръжния затвор има 38 души, през август - 28, а в Габровския полицейски затвор през януари няма арестанти, а през август са осем. В Севлиевския полицейски затвор през този период няма арестанти, защото са настанявани в сградата на окръжния затвор. Няколко години по-късно през 1895 г. през окръжния затвор преминават 86 души, от които 49 следствени, през Севлиевския полицейски затвор преминават 40 души, от които 25 са следствени, останалите с присъди до 30 дни, и в Габровския затвор – 6 души с присъди. Затворниците са от най-различни краища на страната. В окръжния затвор има лица родом от Плевен – 2, Севлиево – 10, от селата на Кюстендилски окръг – 1, Ловешки окръг – 1, Ломски окръг – 3, Плевенски окръг – 2, Софийски окръг – 1, Севлиевски окръг – 49, Търновски окръг – 13, Пазарджишки окръг – 1, Старозагорски окръг – 3. От задържаните в полицейските затвори 8 са родени в Севлиево, 5 – в Габрово, 1 – в Търново, 31 – от селата на Севлиевски окръг и 1 от селата на Софийски окръг. По народност разпределението е следното: в окръжния затвор – 64 българи, 17 турци и 5 цигани; в Севлиевския полицейски затвор – 30 българи и 10 турци; в Габровския полицейски затвор – 6 българи.  От всичките 86 затворници в окръжния затвор само 3 са жени. Според занятието, което упражняват, затворниците са: земеделци – 48, занаятчии – 24, търговци – 5, слуги – 4, войници – 2, учители – 1 и други 2. 70
            Данните за вида престъпление, за което са осъдени затворниците, дават основание да направим извода, че най-разпространени са кражбите и обирите. През същата 1895 г. осъдените за кражба и обир са 40, почти половината от общия брой, за бой и нараняване – 10, за убийство – 9, за непокорство на властта – 4, за подпалване – 5, за изнасилване и обезчестяване – 3, за фалшификация – 1, за умъртвяване на незаконно родено дете – 1 и други престъпления – 13. Почти същите са данните за 1888 г. Сред осъдените има и  двама фалшификатори – по един през 1888 и 1895 г.
***
Сериозен проблем пред ръководството на затвора и на окръжието в първите две десетилетия след Освобождението е въпросът за материалната база – основно за сградата. Не само идеята за изолация в самостоятелна килия на осъдените, практикувана в европейските затвори, е неприложима в старата сграда от турско време, наречена затвор. Както казва заместникът на окръжния управител Д. Тричков в отчета за 1889 г. „А пък за хигиеничната му страна няма и да говоря, която е от незавидните”.
Още през 1888 г. окръжното ръководство алармира: „В Севлиево има един окръжен затвор, за който служи едно вехто твърде слабо и неудобно здание. Нуждата да се направи едно ново здание за затвор е належаща и за това става представление в министерството, но още не е решено дали и кога ще се направи.” На следващата година оценката е: „Помещението на Окръжния затвор, като старо и порутено незаслужава и поправка.” Опитите да се намери друга подходяща сграда са неуспешни.
В годишния доклад от 1891 г. тревогата е още по-голяма: „Зданието на Окръжния затвор не отговаря на назначението си. То е едно вето здание, поправено малко. Вижда се нужда или да се направи ново здание, или пък всички арестанти да се преместят в другите по-яки затвори.”
Още по-категорично е поставен проблемът през 1893 г.: „Има нужда от постройка на Окръжен затвор, понеже зданието на сегашния затвор, освен че е слабо, но и никак не отговаря в хигиеническо отношение и друго на целта си. Като се построи ново здание на Окръжен затвор, сегашното, след известен ремонт, може да се приспособи за помещение на полицейската стража, която до сега се помещава в частни здания.”
***
Усилията на окръжното ръководство не се увенчават с успех. Ново здание не се построява. Севлиевски окръг е закрит през 1901 г., но въпреки това затворът продължава да съществува до 1934 г., когато е затворен окончателно.




Затворът в Севлиево към 1933 г. Рисунка на Йончо Панов - директор на музея в града.

Таблица № 1
                     МЕСЕЧНА ВЕДОМОСТ ЗА ЧИСЛОТО НА АРЕСТАНТИТЕ В СЕВЛИЕВСКИЯ ОКРЪЖЕН 
ЗАТВОР ПРЕЗ 1882 Г.

Месец
Под следствие
Осъдени
Всичко
1
Януари
-
-
-
2
Февруари
-
-
-
3
Март
-
-
-
4
Април
-
-
-
5
Май
10
17
27
6
Юни
7
17
24
7
юли
15
26
41
8
Август
20
29
49
9
Септември
21
26
47
10
Октомври
18
21
39
11
Ноември
20
26
46
12
Декември
34
20
54


Таблица № 2
ЗАТВОРНИЦИ В СЕВЛИЕВСКИЯ ЗАТВОР ПРЕЗ ЯНУАРИ-АВГУСТ 1888 ГОДИНА

общо затворници
следствени
осъдени
всичко
1-7 дни
7 дни-1 месец
1 месец-1година
над 1 година
77
2
15
57
118
270

                            
Таблица № 3
БРОЙ И РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ЗАТВОРНИЦИТЕ ПРЕЗ ПЕРИОДА ОТ АВГУСТ 1894 ДО АВГУСТ 1895 ГОДИНА

Затворници
Севлиевски полицейски затвор
Габровски полицейски затвор
Севлиевски окръжен затвор
Следствени
25
-
49
От 1 до 7 дни
11
4
4
От 7 до 30 дни
4
2
8
От 1 месец до 1 година
-
-
11
Над 1 година
-
-
14
Всичко
40
6
86