ЧИЙ ДЕПУТАТ Е СТЕФАН СТАМБОЛОВ В I-ТО ОБИКНОВЕНО НАРОДНО СЪБРАНИЕ ПРЕЗ 1879 ГОДИНА

 

ЧИЙ ДЕПУТАТ Е СТЕФАН СТАМБОЛОВ В I-ТО ОБИКНОВЕНО НАРОДНО СЪБРАНИЕ ПРЕЗ 1879 ГОДИНА

В пространните си спомени („Историческите събития и деятели…) Петър Пешев изрично посочва: „Политико-парламентарната си дейност Стамболов започва в 1879 г., когато още ненавършил 30 години, той биде избран за депутат в I-то Обикновено народно събрание от Севлиевска околия.“ Това твърдение е невярно, но възприето безкритично то периодично се появява в различни публикации.

На първите парламентарни избори в Българското княжество, проведени на 30 септември и 7 октомври 1879 г., победител в страната е Либералната партия, която взема над 70% от депутатските места. Сред новоизбраните депутати обаче липсват полагащите се шест народни представители от Севлиевски окръг. Изборите в Севлиево не се произвели поради ожесточения сблъсък между избирателите и местните власти, предизвикан от грубото вмешателство на последните. Шестима от членовете на избирателното бюро – либерали по убеждение, били арестувани и откарани в Търново. Грозял ги съдебен процес. Стамболов, който по това време живеел в града, им оказва безценна помощ.

Когато на 21 октомври Народното събрание е открито и започва своята работа в него няма народни представители от Севлиевски окръг. Стефан Стамболов обаче е депутат. От проверката на редовността на изборите, докладвана от специална комисия, научаваме, че е избран с гласовете на 845 избиратели, от общо 1368 души по списък, от Търновски окръг, Русенска избирателна околия.

Още в първите заседания на парламента консерваторите в лицето на Петко Горбанов, д-р Минчо Цачев и Тодор Бурмов повдигат въпроса за възрастта на Стамболов, който според тях е на 25 години и следователно не може да бъде утвърден изборът му за народен представител. Според закона депутатите трябвало да са навършили 30 години. В подкрепа се представят документи от Търново и от Духовната семинария на град Одеса. В своя защита Стамболов заявява: „Считам за унизително да му отговарям ( на д-р Цачев- бел. моя), защото моите избиратели не само знаят моите години, но и моите стремления, работата ми за възраждането на българския народ. Когато г-н Цачев влачеше турската сабя (военен лекар в турската армия – б.м.), тогаз аз работех и ходех из България, за да събуждам народа.“ Главният аргумент в защитата на Стамболов е избирателният списък, изготвен от Градския съвет, в който е записан като учител, на 30 години. Този списък бил разлепен, както той казва, „по всички дувари на града“ и него в продължение на 30 дни е можел да гледа и д-р Цачев, по това време губернатор в Търново. А Петко Славейков развива мисълта, че избирателите отлично познават Стамболов и родителите му и след като са го избрали те най-добре знаят на колко години е.

Въпреки упоритостта на консерваторите болшинството на либералите се налага и утвърждава избора на Стамболов за народен представител като законен. Никакви документи не помагат. Така в зората на българската демокрация в конкретния случай побеждава правото на силата, а не силата на правото. Нещо подобно се получи и на последните парламентарни избори през октомври 2021 г. Последната дума и в двата случая е на негово величество избирателя.

 

Източници:

Пешев, П. Историческите събития и деятели от навечерието на освобождението ни до днес. С. 1993, 297.

Дневник (стенографический) на I-то Обикновено народно събрание. X-то заседание.

 

 

СИНОВЕТЕ НА АБДУЛЛАХ ИЛИ КАК СЕ ПОЯВЯВАТ МЮСЮЛМАНИТЕ В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ

 

СИНОВЕТЕ НА АБДУЛЛАХ

ИЛИ

КАК СЕ ПОЯВЯВАТ МЮСЮЛМАНИТЕ В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ

УВОД

Тази книга е логично продължение на изследването за тюркската колонизация в Севлиевския край, публикувано през 2012 г. Двете теми са неразривно свързани и системно отбягвани от местните историци.[1]

 Най-ранният запазен  османотурски регистър за Никополския санджак от 1479 г.[2] маркира известно мюсюлманско присъствие в селата от Севлиевския край /колонисти и ислямизирани бивши християни в смесените села/ и категорично очертава началото на два процеса: колонизация на тюркско население в района и ислямизиране на местно и чуждо християнско население. И докато колонизацията приключва в общи линии към края на XVI век процесът на ислямизация, с различна степен на интензивност, продължава до самия край на османското владичество в пределите на Севлиевския край. Според данните на Салнамето[3] от 1873 г. в Севлиевска каза мюсюлманското население е 46 %. На появата на това мюсюлманско население в Севлиевско сме посветили настоящото изследване. Ще търсим отговор на въпросите: кога започва ислямизацията, през какви етапи преминава, какъв е интензитета ѝ, как е приеман исляма – доброволно или чрез насилие, какви са причините и формите за разпространението му и т.нат.

Проучването на феномена ислямизация се базира на публикувания напоследък нов първокласен изворов материал, който в по-голямата си част е подходящ за изучаване на религиозните и демографските процеси в района и запълва многобройните бели полета на миналото.  Особено ценни за нас са изследванията на холандския историк Махиел Кийл[4] и на българския османист Румен Ковачев.[5] Следва да отбележим, че към настоящия момент не всички описи с данни за интересуващия ни район са влезли в научен оборот и биха могли пълноценно да се използват. Убедени сме, че българските османисти ще направят необходимите преводи и ще открият през следващите години нови интересни документи за миналото на Севлиевския край по време на османското владичество, а това ще ни помогне още по-добре да се осветли темата за ислямизацията на местно и чуждо християнско население. Но това са въпроси на бъдещето, а сега предлагам на любознателните читатели проучване, с много нова фактология и отговори на системно отбягвани въпроси.

---

[1] Изключение правят: Донева, М. Историята на Добромирка. С. 2000; Недялков, П., М. Макавеев. Село Петко Славейков. Минало и настояще. Севлиево. 2011; Недялков, П., П. Цонев. История на село Крушево. Севлиево. 2012.

[2] Турски извори за българската история /ТИБИ/. Том 2. С. 1966, 161-333. Предложената тук датировка е остаряла и неправилна. Днес е прието, че регистърът е съставен през 1479 г.

[3] Кийл, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха /XV-XVIII  в./: колонизация и ислямизация. - Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 297.

[4] Кийл, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха /XV-XVIII  в./: колонизация и ислямизация. – Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. С. 1998; Кийл, М. Хора и селища ...

[5] Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак от 80-те години на XV век. С. 1997; Ковачев, Р. Нахията Хоталич в началото на XVII век – селища, население, елементи от стопанското развитие. – Изследвания в чест на чл.-кор. професор Страшимир Димитров. Институт за балканистика. Studia balkanica 23. С. 2001. Тук следва да поясним, че разглежданият регистър от 1622 г. е предатиран от Р. Ковачев в 1585 г. Касае се за копие на основния регистър от 1580 г., публикуван за пръв път от Махиел Кийл в цитираните две негови публикации. Данните в двата  регистъра се покриват почти напълно.

XV ВЕК: НАЧАЛО НА ФЕНОМЕНА ИСЛЯМИЗАЦИЯ

За първия век от османската власт по земите на Севлиевския край имаме най-оскъдна информация, предимно османотурска и никакви домашни извори, освен ограничен брой предания и легенди. За да запълним неизбежните празноти в разработването на темата, наложени от оскъдността на източниците,  се налага да прибегнем по неволя към историческото въображение, към аналогии с положението в други райони по същото време или към  сравнение с развитието на процеса през следващите векове, за които имаме повече изворови данни. Само така бихме могли по-сполучливо и по-вярно да изградим представата за началото на феномена в драматичния и объркан XV век.

Още с овладяването на Шишманова България османците създават условия и предпоставки за възникването на продължителен по време и мащабен по обхват процес на ислямизиране на съхраненото заварено население. Видинският митрополит Йоасаф, който през 1395 г. посетил Търново, с болка и огорчение възкликнал: „О, позор! И мнозина се прехвърлиха към непристойната Мохамедова вяра, едни, като се изплашиха от страх, някои пък се смекчиха чрез ласкателства или пък като бяха победени чрез материални придобивки, други пък се присъединиха към враговете поради простотията си и се подмамваха чрез писма и хитрост”.[1] Доста точно старобългарският книжовник посочва начините за приобщаване на християните към исляма: на първо място са онези, които „се изплашили от страх”, не са малко победените от „материални придобивки”, а има такива, които са подмамени „чрез ласкателства”. Така пред нас се очертават трите основни начина към които прибягват османците за налагане на исляма сред местните християни: насилието, стремежа към материални придобивки и убеждението.

Земите на Севлиевския край, като част от Търновска България, влизат в пределите на османската държава след поредица от военни походи: 1388-1389 г. Али паша овладява редица крепости и трайно се установява в част от България; 1393 г. след продължителна обсада пада столицата Търново; 1395 г., след битката при Ровине, е превзет Никопол и екзекутиран Иван Шишман; 1396 г. е битката под стените на Никопол. Поредицата от победи на османското оръжие са последвани от раздор между синовете на Баязид през първите две десетилетия на XV век /обърканата епоха на „голямото разбягване”/ и от първото освободително движение срещу чуждото владичество /въстанието на Константин и Фружин/. Следващото значимо военно-политическо събитие, което се отразява негативно върху съдбата на Севлиевския край е последният християнски поход срещу османците през 1443-1444 г. Как завоевателите се разправят с местната аристокрация най-добре личи от стореното с търновските първенци. Както сочат запазени османотурски регистри от края на XV и началото на XVI век, от представителите на местната българска християнска аристокрация в района няма и следа. Не се споменават и спахии християни. Очевидно подхода към владетелите на Хоталич, Градница, Макри[2] и останалите крепости в района е аналогичен на този към столичната аристокрация: физическо унищожение за непокорните, разселване, принудителна ислямизация. За да съхрани социалното си положение и поне някои от привилегиите си, незначителна част от местната аристокрация преминава към исляма и по този начин доста бързо се вписва в политическата конюнктура на новото време. Това поведение се отразява до известна степен върху обикновеното християнско население през втората половина на XV век, когато отделни негови представители също започват да се помохамеданчват. Всъщност и едните, и другите изиграват ролята на пионери в приспособяването към новата религия.

Освен поведението на старата аристокрация, друг фактор, който допринася за ислямизацията на местно население е еничeрството. Още по време на завоеванието османците започват да набират момчета от християнското население – така наречения „кръвен данък”, който се събира в интервал от три до пет години, но понякога – и ежегодно. За конкретните поражения от девширмето върху изстрадалото християнско население можем само да гадаем, защото нямаме запазени документи, но приложението му тук не поставяме под съмнение, още повече, че за следващите векове имаме конкретни указания в обширната османска документация.

            Категорични данни за началото на процеса на ислямизация на местно и чуждо християнско население в Севлиевския край откриваме в два кратки регистъра на ленните владения в Никополски санджак от края на XV век. В тях се отбелязва само името на феодалния владелец, името на селището, общия брой на домакинствата, които се разграничават на мюсюлмани, „неверници”, т.е. християни и вдовици, посочват се и данъчните задължения. В най-ранните описи християните, които приемат исляма се записват със своите християнски презимена, а по-късно с пояснението „нов мюсюлманин” или като „син на Абдуллах”. От наличните два регистъра ние научаваме колко мюсюлмани живеят в селата от района, без да можем да посочим конкретно, колко от тях са нови мюсюлмани.

            Но нека разгледаме подробно данните от регистрите. Според най-ранния запазен регистър от 1479 г. в Севлиевския край са записани 35 селища, от които 29, или 83 %, съществуващи и по време на Освобождението.[3] Тридесет от селищата носят слявянобългарски имена, а пет нови селища са с турски /вж. таблица № 1, 1а/. Населението на района е преимуществено българохристиянско, това потвърждават категорично и подробните регистрите от следващия век, по чиито пожълтели страници господства славянобългарската именна система, като най-често се срещат лични имена с проста основа – рад-, стан-, драг-, добр- и брат-.

Новост за селищния модел на района са шестте села /20 %/, населени само с мюсюлмани, резултат от начален процес на колонизация малко преди и около средата на века /вж. таблица № 1 б/. Тюркската колонизация е минимална и съсредоточена в местата, където се откриват следи от „обезлюдени пространства”, т.е. землища на селища, които са свободни по една или друга причина. Наблюденията подсказват още, че новите селища се появяват там където минават важните за района пътища. Със своите 93 домакинства те представляват 8 % от цялото население. Отличават се с малък брой домакинства: от 9 до 14-17, като само в едно селище са 22. Очевидно става дума за наскоро възникнали села, заселени от малки групи мюсюлмански колонисти. Имената им са турско-арабски и най-често принадлежат на водача на групата. Такива са селата Али Факих[4], Али бей[5], Ходжа Йомер[6], Сюлейман[7], Иса[8]. По-друг е случаят с името Чадърлу[9], което преселниците носят от старото си местоживелище в Мала Азия или пък то е дадено по някакъв характерен признак /по вида на заетата местност или на палатковите им жилища/. Колонизират се землищата на запустели селища. Така е при Али бей, където старото българско селище е изоставено по някакви причини. Няма местно население, което да съхрани спомена за старото име и затова заселниците дават свое турско. Същото е и при Чадърлу. При Али Факих, Ходжа Йомер и Сюлейман ситуацията е по-друга: споменът за старите български селища се пази, а може би отначало има и малобройно българско население. То или е прогонено, както твърдят запазени предания, или се ислямизира и приобщава към колонизаторите. Затова в документите се отразява връзката на новото селище със старото, поради което се появяват двойните имена: село Али Факих, с друго име Оходен; село Векиллер и Сюлейман и Иса кьой, наричано още и Рахова. Според предание в българското село Оходен се заселили мюсюлмани и заживели заедно с българите, но впоследствие ги ограбили и прогонили.[10] Друго предание твърди, че при нашествието на османците населението на българското селище Рахово се пръснало в околностите и заживяло главно на две места: над Ряховската чука и Под Бойското.[11] След време османлийте пленили това население и го принудили да приеме исляма и да заживее в старото си селище, населено вече от колонисти и носещо името Векиллер и Сюлейман и Иса кьой, наричано още и Рахова. В края на XVI век турското име Векиллер е изоставено и възстановено старото българско име Рахово. Трето  предание пък твърди, че мюсюлманите от Ходжа Йомер първоначално живеели заедно с българите в общо селище, но се разделили след верски спречквания.[12]

В подробните регистри от XVI век в чисто мюсюлманските села откриваме освободени роби, които с положителност са довлечени военнопленници от многобройните военни походи по това време. Робският им статут се премахва, след като приемат исляма за своя религия. Такива безспорно има през XV век, но колко не сме в състояние да посочим.

Кратък, непълен регистър от 1485 г.[13], съдържащ данни само за половината от селищата в района, свидетелства, че процесът на колонизация продължава /вж. таблица № 2/. Появява се ново юрушко поселение – Доймушлар[14], с 5 домакинства. Старото българско средновековно селище Хоталич също се населва с мюсюлмани – 9 домакинства и 19 синове на спахии. В Ходжа Йомер и Адил се настаняват да живеят общо 5 спахии, 1 ешкинджия[15] и 2 окчии[16].

Освен в чисто мюсюлманските села, незначителна част от немногобройното мюсюлманско население в селата на района живее разпръснато в селища, населени  изключително с християнско българско население /вж. таблица №  1в/. Числата в това отношение са много показателни. Тези, вече смесени по своя състав, селища са 11 на брой /почти една трета/ и включват в състава си 43 мюсюлмански домакинства /4,2 %/, които са иноваторите в исляма. В тази група влизат най-многолюдните села и в тях османската власт взема мерки да осигури мюсюлманско присъствие. То все още не е голямо: с по 1 мюсюлманско домакинство са Богатово и Добромирка; с 2 – Батошево и Ловнидол; с 3 – Градница. Повече са мюсюлманите в  Дамяново и Търхово, където има по 4 домакинства, Душево – 5  и Дебнево и Кормянско с 6. Най-многобройни са мюсюлманските домакинства в Малки Вършец – 9. Регистърът от 1485 г. отчита намаляване на мюсюлманските домакинства в Малки Вършец на 3, а в Кормянско на 5. В две нови села – Врабево и Букурово[17], се появява по едно мюсюлманско домакинство. Ролята на пионерите в исляма е да създадат група, която „да се крепи взаимно, да се окуражава и да нараства”[18] в перспектива.

Двата регистъра маркират началото на процес на ранна ислямизация на местното население, който стартира след средата на века през 60-те и  70-те години. Убедени сме, че посочените мюсюлмани са преди всичко от средата на местното християнско население, тъй като е трудно да си представим отделни представители на чужд етнос да заживеят изолирани сред коренните жители. През следващите векове малките мюсюлмански ядра се разрастват и укрепват, разбира се, най-вече за сметка на автохтонното население. За частична колонизация и вече наченал процес на ислямизация може да се предполага само при селата Малки Вършец и Душево.

Завършвайки наблюденията върху XV век ще приключим със следната демографска картина на Севлиевския край: 1147 домакинства общо, от които 1011 български християнски и 136 мюсюлмански домакинства на колонизирани тюрки и ислямизирано местно и чуждо население. Още в началото на двата процеса мюсюлманското присъствие достига до 11, 8 %, което съвсем не е за подценяване. Върху тази основа през следващия век мюсюлманските ядра ще продължат да нарастват стремително.  

Сред предпоставките за успешно стартиралия процес на ислямизация в Севлиевския край следва да посочим на първо място ликвидирането на средновековната българската държавност и нейните институции. С османското нашествие е ликвидирана старата феодална област с център Хоталич, изчезва и българската феодална аристокрация в района. Унищожени са редица манастири, а те са духовните стожери на българското общество, ликвидиран е градският център, въобще ограничават се възможностите за публични прояви на църквата и нейните представители. Селските християнски общности в района трудно водят пълнокръвен християнски живот, най-вече заради липсата на средства за издръжка на свещениците. Това доста добре проличава от регистрите на следващия век.

Едва през втората половина на века започва ускореното изграждане на османските имперски институции, което тук се изразява в настаняването на бей в старото селище Хоталич.Така е поставено началото на процеса по възстановяване административните му функции.  За да има обаче преминаване на християни към исляма е нужно преди всичко да са налице ислямизатори: османска войска, администрация и тюркомюсюлмански заселници /колонисти/. В Севлиевския край колонистите, като най-важен фактор на ислямизацията, се появяват малко преди и около средата на века, а първите военни представители около края му, администрация липсва до средата на следващия век. Спахиите, новите феодали,  са повечето време на война и далеч от владенията си. Затова техни доверени лица се грижат за интересите им във всяко отделно село. Най-вероятно из техните среди са и първите прозелити.

Двата единствени източника на информация за втората половина на XV век свидетелстват за появата на мюсюлманското население в района на бъдещата нахия /околия/ Хоталич, резултат както от ранна колонизация, така и от започналия процес на ранна ислямизация. Темповете на ислямизация са ограничени и бавни, но все пак налице са вече първите сравнително компактни групи мюсюлманско население. В границите на района обаче християнското население запазва абсолютното си числено надмощие.

---

[1] Извори за българската история. С. 1994, 114.

[2] Крепост в близост до Крамолин.

[3] ТИБИ. Том 2..., 161-333.

[4] Изчезнало селище, разположено в подножието на Овдин баир между селата Ряховците, Петко Славейков и Кормянско.

[5] По-късно Адил, Адиллер, днес Идилево.

[6] Първото име на Малкочево, днес Буря.

[7] Част от дългото име на днешното Ряховците: Векиллер, Сюлейман кьой и Иса кьой, наричано още и Рахова.

[8] Част от дългото име на днешното Ряховците: Векиллер, Сюлейман кьой и Иса кьой, наричано още и Рахова.

[9] Чадърлий – днес Сенник.

[10] Недялков, П., М. Макавеев. Село Петко Славейков. Минало и настояще. Севлиево. 2011, 19.

[11] Село Ряховците – мъдростта на миналото, наследство за ЕС. Исторически сборник. Севлиево. 2007, 18-19.

[12] Недялков, П. Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община. Севлиево. 2012, 43.

[13] Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак ... 104-173.

[14] Неустановено.

[15] Член на военно-спомагателна формация или еничарския корпус, който се намира на действинтелна военна служба.

[16] Лице, което изработва лъкове и стрели.

[17] Днес Младен.

[18] Радушев,Е. Помаците. Християнство и ислям в Западните Родопи с долината на река Места, XV-30-те години на XVIII век. С. 2005,   318. Авторът обособява пет групи последователи на исляма в Западни Родопи: иноватори, ранни последователи, ранно мнозинство, късно мнозинство и закъснели последователи.

XVI ВЕК: УСКОРЯВАНЕ НА ИСЛЯМИЗАЦИОННИЯ ПРОЦЕС

За този век разполагаме с богата информация от няколко подробни финансово-административни описи – 1516[1], 1530[2], 1541-1545[3] и 1580[4]-1585 г.[5] Всички те са изключително надеждно и сигурно историческо градиво за разглеждания XVI век, очертаващо най-общо демографското състояние на района и отчитащо процесите на колонизация и ислямизация тук. Първият от тези регистри е преведен и публикуван. В него за първи път можем точно да открием, поименно записани, новите мюсюлмани, наричани в историческата литература най-често със следните имена: нови мюсюлмани, обръщенци, конвертити, прозелити. В описите ги откриваме лесно, тъй като всички те се обозначавали с формулата „син на Абдуллах”, т.е. „син на раба божи”. Така се избягвала нежеланата употреба на бащиното християнско име за презиме на новия мюсюлманин. Записаните като синове на Абдуллах са първо поколение обръщенци в исляма и лесно ги откриваме в регистрите. Обикновено след тях сe записвали пълнолетните им синове, но вече само с мюсюлмански имена.

Анализът на богатия фактически материал от споменатите регистри показва ускоряване на ислямизационния процес в края на XV и началото на XVI век, свързано според нас преди всичко с появата на нови и укрепването на позициите на старите ислямизатори в лицето на различните представители на османската военна класа – спахии[6], акънджии[7], юруци[8], мюселеми[9] и др., на османската администрация на новосформираната нахия[10] /каза[11]/ Хоталич /Селви/, на увеличаващите се тюркомюсюлмански заселници /колонисти/ - и като численост, и като брой селища.

В края на XV и началото на XVI век можем да говорим за сериозен пробив на исляма в Севлиевския край. За това благоприятстват както външни фактори като победите на османците над християните, така и редица вътрешни фактори като успешното изграждане институциите на империята, състоянието на упадък на християнската църква, липсата на манастирски средища и редица др. Възстановяването на административните функции на старото селище Хоталич към средата на века и изграждането на ново административно селище -  Селви, в което се установява кадия[12] в края на 60-те – началото на 70-те години, са важни предпоставки и  белег за укрепване на османската власт в района, за успешното развитие на ислямизационния процес тук.

           Представените обобщени данни в таблица № 5 показват устойчивото демографско развитие на селищата от края на XV до края на XVI век. Нещо повече: налице са достатъчно числови данни, които говорят за преодоляване на демографската зима, продължила от средата на XIV до втората половина на следващия век и дори за демографски подем /някои изследователи говорят за демографски бум/. Числата от таблиците са изключително убедителни: общият брой на домакинствата от 1146 през 1479 г. нараства на 1501 през 1516 г. и достига до 2530 през 1580 г. Увеличението е повече от два пъти в рамките на изминалите сто години като за него допринасят и двете религиозни групи: християнската и мюсюлманската.

В документацията, с която разполагаме, отчетливо се открояват съществени промени в разпределението на селищата според религиозната принадлежност на населението на Севлиевския край. Данните от регистрите от 1516 и 1580 г. позволяват да оформим три големи групи села: християнски, мюсюлмански и смесени. При мюсюлманските села, общо 10 отначало, а впоследствие 19 на брой, промените са най-значителни в сравнение с предходния век /вж. таблици № 6, 6 б/. От мюсюлманския селищен модел отпада едно село /Качково/[13], а се появяват нови четири села: Селви[14], Акънджилар[15], Дерели[16] и Долно Чадърлу[17]. Първите три са резултат от ограничена колонизация на няколко домакинства на акънджии и мюселеми в самия край на XV или началото на XVI век; последното – раздвоено от Чадърлу, поради нарастване на населението му. В регистъра от 1580 г. са записани още седем нови мюсюлмански селища: Мокчилар[18] – раздвоено от Хисар бей /Хоталич/[19], Манели[20], Мумджълар[21], Каяджилер[22], Накъшлъ[23], Хадъмлар[24] и неизвестното Хаджъ оглу[25] – вероятно юрушко поселение. В рамките на разглеждания период броят на домакинствата във всички мюсюлмански села се увеличава.

Характерно е, че всички селища са изцяло мюсюлмански и не се допуска заселването в тях на християни. Тази отличителна черта се запазва до времето на Руско-турската война от 1877-1878 г. Изключение прави само централното селище Селви, в което през 1545 г. вече е направен пробив и има едно християнско домакинство, а през 1580 г. – 5[26], и за кратко време Манели. С течение на времето делът на християните в градското селище ще се увеличава все повече и те ще вземат превес през втората половина на ХІХ век. Първоначалният административен център – Хоталич /Хисар бей, Хисарбейли/, се развива бавно и населението му едва достига до 26 домакинства през 1580 г.[27]

           Демографският подем през шестнадесетото столетие е особено добре изразен при мюсюлманските селища и ясно се очертава от следните числа: 93 домакинства в края на XV век, 215 в началото на XVI век и 638 в края на века. На границата на двата века увеличението е повече от два пъти, а в рамките само на разглежданото столетие – три пъти. През изминалия период от около стотина години /1479-1580/ увеличението е впечатляващо – 7 пъти.

Това стремително увеличение не може да бъде резултат само от естествен прираст. То се дължи преди всичко на заселването на колонисти в новооснованите селища: Селви, Дерели, Акънджилар, а към края на века Мокчилар и Хаджъ оглу. Пак по това време се появяват Каяджилер, Манели, Мумджълар, Накъшлъ и Хадъмлар, за които знаем малко. За Селви например в регистъра от 1516 г. изрично е посочено: „извън регистъра”.[28] Известно е, че османските регистратори прибавят тази формула „harıç ez defter” към имената на селища, които не са открити в предишния опис.

Сред заселниците в чисто мюсюлманските села откриваме и известен брой нови мюсюлмани. Те не са много: 29, или 14 % през 1516 г., и 36, или 5,6 %, през 1580 г. И ако в началото на века обръщенци в исляма е имало само в няколко от мюсюлманските села, в края виждаме, че са обхванати всички без Хоталич.

Регистърът от 1516 г. показва, че някои от мюсюлманските села са населени изключително с нови мюсюлмани /таблица № 6/. Фрапиращ е примерът с  Али Факихлер, с друго име Оходин, в което са записани 17 домакинства, от които 9, повече от половината, са на обръщенци в исляма. От 16 пълнолетни неженени младежи точно половината са нови мюсюлмани. Така на практика повече от половината от населението на това село са синове на Абдуллах и не са мюсюлмани по рождение.[29] Аналогично е положението със село Дерели[30], в което от 9 домакинства 4 са на нови мюсюлмани. Голям е броят на синовете на Абдуллах и при село Горно Чадърлу: 35 глави на домакинства, от които 8 наскоро са приели исляма. Подобно е положението и при неженените пълнолетни младежи.[31]

Естествено възниква въпросът откъде идват тези прозелити. Категоричен отговор не може да се даде поради липсата на конкретни сведения в регистрите. Предполагаме, че голямата част от тях са довлечени от войните роби. Османското законодателство съдържа множество разпоредби за правата и задълженията на притежателите на роби. В роби се обръщали главно военнопленници и отвлечено население. Принудени да живеят в мюсюлманска среда те бързо научавали турски език, опознавали турския бит и нрави. След няколко години работа в такава среда обикновено успявали да се откупят и освободят от господарите си. Освобождаването от робство било задължително съпроводено с приемането на исляма. Така християните, пленени по време на военни походи в чужди страни и продадени по робските пазари, бързо се асимилирали. В регистъра от 1516 г. сред записаните данъкоплатци в село Али Факихлер, с друго име Оходин откриваме „Атмаджа, освободен роб на Хаджъ, женен”[32], а в село Малкочилер е записан „елиджия Ахад, син на Калкал”[33]. Елиджиите не били лично свободни и по правен статут били по-близо до робите, отколкото до зависимото население, включено в спахилъците. Като участници в корпуса на юруците били задължени да издържат намиращите се на действителна служба бойци от формацията.

Приелите исляма бивши християни ставали зависими селяни на местния спахия, при нужда те се ангажирали с военна служба като се включвали в редиците на действащите юруци или акънджии. За юрушкото военно формирование бойци излъчвали селата Адиллер, Горно Чадърлу, Малкочлар, Доймушлар и др., а за акънджийския корпус – селата Акънджилар, Али Факихлер, Чадърлу. В регистъра за 1516 г. за село Али Факихлер откриваме следния запис: „Халил, син на Абдуллах – женен; Шадман, син на Халил – неженен; Ейнебеги, син на Халил – неженен; Мурад, син на Халил – неженен – Тавъча е. Притежава императорска заповед да се освободи и опрости от авариз-и дивание”.[34] Тук много добре виждаме как първото поколение нов мюсюлманин е записан като син на Абдуллах, а второто поколение, неговите синове, откриваме само поради факта, че са записани непосредствено след баща си. За нас записът е важен и защото тук намираме, че един от синовете, Мурад,  е записан като акънджийски военачалник и се ползва от данъчни облекчения.

Стремежът на османските власти да имат свои представители във всяко населено място проличава много добре при смесените българо-мюсюлмански селища, които се увеличават през XVI век от 18 на 22. Тук протичат интензивни процеси в полза на мюсюлманското малцинство и това е видно от данните в таблици № 6, 6а. Броят на вписаните мюсюлмански домакинства към смесените селища варира най-често от 1 до 3, в повечето случаи новоислямизирани, бивши християни. Тука можем да посочим селата Богатово, Букурово, Добромирка, Душево, Градница, Кормянско, Крамолин, Ловнидол и Хирево. През 1580 г. съставът на тази специфична подгрупа от ранни последователи на исляма се увеличава, а и размерът на мюсюлманските домакинства можем да вдигнем вече до 5. Сред тях са: Агатово, Бериево, Букурово, Дебелцово, Градище, Крамолин, Горно и Долно Крушево, Ловнидол, Търхово и Хирево. Ще посочим само един пример, от който ясно ще видим как бавната, но постоянна, ислямизация завоюва позиции сред населението на християнските села. Старото българско селище Хирево през 1516 г. има 41 християнски домакинства и 3 на нови мюсюлмани;[35] през 1545 г. мюсюлманските домакинства са отново 3, от които две на обръщенци;[36] през 1585 г. мюсюлманските домакинства са 4, а християнските 50.[37] След два века обаче цялото население е само мюсюлманско. В старото и голямо българско село Добромирка още през 1479 г.[38] се появява едно мюсюлманско домакинство, през 1516 г.[39] ситуацията е същата. Трите мюсюлмански домакинства, регистрирани през 1545 г.[40] са вероятно на наследниците на първия мюсюлманин. Тук процесът на ислямизация набира сила едва в края на века, когато откриваме регистрирани 7 мюсюлмански домакинства, от които 3 на нови мюсюлмани.[41] И това село в резултат на бавната, но непрекъсната ислямизация през XVIII век става напълно мюсюлманско. По подобен начин се развива ислямизационният процес и в останалите стари български села.

С примерите за Хирево и Добромирка нагледно показваме как ислямското потомство на иноваторите формира първоначално ядро от група конвертити, които в историческата литература се наричат ранни последователи на исляма. След продължителен преходен период старите вярвания и обичаи ще бъдат изместени от новите, ще се изгради ислямската религиозна идентичност. Независимо от мудния ход на този процес на социализация обръщенците още от първия ден на смяната на религията започват да се ползват от привилегиите на мюсюлманите – отпада данъка джизие, редица други данъци се плащат в намален размер за разлика от християните, има и още редица други стимули, предвидени за представителите на господстващата религия. Социалните придобивки от религиозното обръщенство действат като нагледен пример и стимулират появата на нови последователи на исляма.

Открояват се няколко села със смесено население, в които мюсюлманите заемат все по-сериозни позиции, достигащи при някои от тях дори до половината от населението. Докато в началото на века това са само Сръбе[42] с 18 мюсюлмански домакинства, Дебнево с 16, Дамяново с 9 и Бара със 7, в края на периода положението е сериозно променено. В Дебнево мюсюлманските домакинства са нараснали на 40, в Дамяново на 36, в Сръбе – на 22, в Кормянско – на 14, в Душево – на 11, в Богатово – на 8 и т.н. Анализът на данните подсказва, че само част от това население са новоислямизирани. Повечето са второ и трето поколение наследници на обръщенци в исляма. Възможен е обаче и минимален приток на външни мюсюлмани, особено при Сръбе, Дамяново, Душево, Градище и др. 

Към последните няколко села можем да причислим и Горно Крушево, което през втората половина на века изпитва влиянието както на тюркската колонизация, така и на процеса на ислямизация на местно християнско население. Малко преди средата на века, в регистъра от 1541 г. откриваме само 1 колонизиран в селото мюсюлманин.[43] През следващите десетилетия настъпва и процесът на ислямизация. В регистъра от 1580 г., например, са отразени само две мюсюлмански домакинства, които са на нови мюсюлмани, обръщенци в исляма.[44]  В друг регистър от 1585 г., препис на основния от 1580 г., откриваме  настъпили съществени промени: регистрирани са вече 11 мюсюлмански домакинства, от които 3 на нови мюсюлмани.[45] Процесът на ислямизация е твърде бавен, към двете домакинства се прибавя само още едно. За етническия произход на неофитите нямаме никакви данни. Може да предположим, че са местни, което е по-приемливо и допустимо.

От записаните 11 мюсюлмански домакинства 8 са на мюсюлмани, които са колонизирани еднократно в селото. Този акт очевидно е станал в промеждутъка от 1580-1585 г. Тъй като документът не е преведен, не разполагаме с личните и бащините им имена, по които бихме могли да правим предположения за това от кои части на империята идват. Заселването на тази група мюсюлмани не може да не ни подсети за запазеното сред крушевци предание[46] за появата на турски обоз, дошъл да събира фураж и данъци. Част от войниците харесали селото и останали да живеят за постоянно, като за жени си взели български моми от местните. В по-нататъшната история на селото тези колонисти ще бъдат основния ислямизационен фактор.

Основната част от ранните последователи на исляма в Севлиевско са предимно местни хора. В напълно християнското селище Крамолин през 1516 г. откриваме записан сред 82 български домакинства „Хюсеин, син на Абдуллах – женен”, очевидно местен християнин, наскоро приел исляма за своя нова вяра.[47] Както в този случай, така и във всички останали едва ли се касае за насилствена смяна на религията. По-скоро имаме случай на доброволно индивидуално преминаване към исляма. Интересното е, че споменатият Хюсеин е от списъка на резервните /зеваид/ войнуци в селото.

Друг специфичен фактор, допринасящ за ускореното ислямизиране на местното население, е кръвният данък /девширмето/. Доскоро не разполагахме с данни в каква степен този данък засяга Севлиевския край. Публикуването на поредица от документи за еничерската войска от ХV-ХVІІ век обаче разкрива нови, вече конкретни, моменти от набирането на християнски момчета за нуждите на еничерския отряд /”нова войска”/. Във ведомости-списъци на силяхдарите[48] за времето от 1.12.1578 до 27.02.1579 г. намираме името на Махмуд от Селиви, с 12 акчета дневно възнаграждение. Този документ свидетелства, че и от Севлиевския край са били вземани момчета за нуждите на еничерската войска, без да знаем колко точно. Особено важно е уточнението, че Махмуд е от Селиви /дн.Севлиево /.[49]

           А ето и някои обобщени данни за демографското развитие на християнското българско население в района през XVI век. Неговата численост се увеличава също, но с по-бавни темпове от тази при мюсюлманското: 1011 домакинства през 1479 г., 1197 – през 1516 г., и 1652 – през 1580 г. Основната причина за по-бавния растеж се дължи на постоянно протичащия процес на ислямизация на част от местното население. В резултат на това броят на чисто християнските селища от 11 през 1516 г. се свива до 6 през 1580 г. и включва Батошево, Гъбене, Малково, Млечево, Крамолин и Сопот.[50] В същото време групата на смесените българо-мюсюлмански селища се увеличава за същия период от време от 18 на 22.

           В края на XV и началото на XVI век ислямизационният процес е твърде интензивен, защото през 1516 г., макар и по непълни данни, процентът на обръщенците в исляма сред населението на българските села е 39,8 %. Вследствие забавяне на процеса през 1545 г. делът им вече е 24 %, а през 1580 г. – 12,4 %. Със сигурност бляскавите победи на османското оръжие през XVI век са една от основните причини за големия брой обръщенци в исляма сред местните християни. Мюсюлманското население в Севлиевския край заема все по-сериозен дял в групата на българските селища: от скромните 4,1 % през 1479 г., през 7,6 % и 8 % от 1516 и 1545 г., до 13,6 % през 1580 г. /вж. таблица № 5/. Към края на периода в селата Дамяново, Дебнево и Крушево половината от населението вече е мюсюлманско, а в Бара – изцяло.

           И тук, както при мюсюлманските села възниква въпросът: откъде идват новите мюсюлмани, какъв е техният произход? Как тези прозелити, малцинство сред християнската българска маса, са усвоявали турския език, бит и нрави?

           Както при чисто мюсюлманските села и тук малка част от обръщенците са бивши роби, освободени от своите господари срещу смяната на религията. Така например в регистъра от 1516 г. за село Бара откриваме записан „Ширмерд, освободен роб на Емир бей”[51], а в Сервинче /дн. Малки Вършец/ - „Угурлу, освободен роб на Орудж” и „Кулагуз, освободен роб на Аксак Балабан”.[52] Споменатите Емир бей, Орудж и Аксак Балабан, които не откриваме записани сред данъкоплатците, със сигурност са местни спахии. В подкрепа на това твърдение са записите в същия документ за двама спахийски синове в Бара, и за ливада във владение на другар по военна служба /спахия/ в Сервинче. Спахия по всяка вероятност живее и в село Градище. В описа от 1516 г. в Долно Градище наред с немалкото българи са записани и 11 мюсюлмански домакинства, 3 неженени, 1 спахийски син и 3 прислужници на спахия. Единият от прислужниците е нов мюсюлманин. Мюсюлманското ядро, което не е малко, е формирано от обръщенци в исляма – 8 на брой, или 73 %.[53] Очевидно е налице един активен начален процес на ислямизация на местно християнско население, който обаче прекъсва по-късно, защото всички следващи документи показват селото като изключително българско след XVI век. В един по-стар регистър от 1485 г. откриваме записан един спахия в мезрата[54] Калотен, близо до Агатово.[55] Със сигурност спахии е имало заселени и в селата Дебнево, Душево, Градница, Кормянско и др., в които видяхме, че ислямизацията се развива по-бързо от останалите български селища.

           Около представителите на спахийската военна прослойка се формирали мюсюлмански ядра от прозелити, предимно техни прислужници, както видяхме от посочените примери, а така също и от техни дружинници /джебелю бойци/. По-състоятелните спахии трябвало да се явяват на султанските походи с издържани от тях конни бойци. Според регистъра от 1479 г. 44 спахии от Севлиевския край трябвало да осигурят за султанските походи 28 въоръжени бойци джебелу и 16 прислужника. Тъй като в района все още мюсюлманите не били много на брой се налагало спахиите да ангажират за тази дейност и българи християни. Именно сред джебелю бойците и прислужниците трябва да търсим основния контингент на обръщенците в исляма. При общуването си със спахията и по-време на походи те научавали турския език, запознавали се с бита и нравите на мюсюлманите. Така по-лесно и незабележимо ставал преходът от християнството към исляма.

Османотурските регистри от ХVI век показват доста убедително как плахо започналият процес на ислямизация и колонизация през предходния век постепенно набира скорост и през 80-те години вече имаме добре оформени мюсюлмански общини в редица села, които през следващите векове ще продължат да нарастват и укрепват. По-голямата част от българските села стават със смесено население. Обобщавайки изнесеното до тук можем да кажем, че през ХVІ век ислямът завоюва сериозни позиции в Севлиевския край: през 1516 г. мюсюлманското население е 20,2 %, през 1545 г. – 22,5 %, а през 1580 г. – 35 %, повече от една трета от цялото население. Делът на новите мюсюлмани за същите години е: 22,4 % /почти четвърт от всички/, 13 % и 7,6 %. Всъщност това са данни само за първото и отчасти за второто поколение прозелити, които определяме като ранни последователи на исляма. Следващите поколения се губят в общата маса от мюсюлмански имена.

Сред факторите благоприятстващи ислямизационния процес безспорно доминират три: мюсюлманските села на колонизаторите, които асимилирали освободените роби, заселилите се из българските села спахии и други представители на османската войска, около които се формирали мюсюлмански ядра от местни и чужди прозелити, и създаването и укрепването на нахийския център около Хоталич, впоследствие  около Селви, в което се настанява и кадия.  За успехите на османското оръжие по всички фронтове вече споменахме. Не без значение са и следните факти: манастирите, гръбнакът на местния християнски живот, са отдавна изчезнали, а броят на свещениците в края на века е само 20. Дори списъкът да не е пълен, все пак впечатлява фактът, че не във всяко село има свещенослужител. Безспорно е едно – християните в района са лишени в голяма степен от своя елит.

Наличната османска документация рисува една картина, която ни кара да говорим за п р о ц е с  на ислямизация, а не за периодично провеждани насилнически /терористични/ акции за масово налагане на новата религия. Днес в историческата литература е утвърдено мнението, че новата религия се приемала основно по пътя на единичните помюсюлманчвания, един процес, който задължително водел впоследствие до пълна асимилация. Основният мотив, който ръководел прозелитите, бил стремежът за постигане на социална прекатегоризация в османското теократично общество. При всички случаи това били хора, които имали чести контакти с мюсюлмани и изпадали под тяхно влияние, търсейки начин да споделят привилегиите на мохамеданите в обществото и в икономиката. Най-напред част от старата българска феодална класа запазила своите привилегии чрез смяна на религията. Последвали я местните селски първенци, които съдействали на новите властници при събирането на данъците например. На следващо място идвали хората от обкръжението на местния спахия.

Обезкръвяването и обезродяването на местното християнско население се осъществявало и чрез девширмето /кръвния данък/, практикувано в българските земи между 1438 и 1705 г. Юрушката организация се подхранвала също с християнско население, поради което тя се превърнала в едно от основните средства за трайно верско и езиково асимилиране на местни хора. По същия начин се поддържала и числеността на акънджиите.

---

[1] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи за Търново и Търновска каза. В. Търново. 2003, 64-198; ТИБИ, том 1. С. 1964, 42-59. Една част от регистъра се съхранява в Истанбул, друга – в София, поради което има две отделни публикации. В ТИБИ датировката е неправилна и остаряла.

[2] Регистърът е издирен от Стефан Андреев, но не е публикуван /НБКМ, Ориенталски отдел, TD 151/.  Вж. Йорданов, Кр. Селищата с войнушко население в Севлиевския край през първата половина на XVI век – статията ще се публикува в сборника „430 години Севлиево град”. Авторът бе така любезен да ми предостави сведенията, за което му благодаря сърдечно.

[3] Кийл, М. Хора и селища ..., 297; Ковачев, Р. Нахията Хоталич ..., 279-283.

[4] Кийл, М. Хора и селища ..., 297.

[5] Става дума за копие на регистъра от 1580 г., в което има съвсем незначителни промени. Това копие е публикувано от Румен Ковачев – вж. Нахията Хоталич ..., 279-283, но с неправилна датировка – 1622 г.

[6] Бойци от конната войска, набирани от владелците на тимари и зеамети.

[7] Участници в авангардни конни отряди за атака и плячкосване на неприятелски територии.

[8] Членове на полуномадски скотовъдни племена, числящи се към военно-помощните корпуси.

[9] Първоначално военно-племенното опълчение, впоследствие категория население, ангажирано със строеж на пътища и мостове, с ремонт на крепости и пр.

[10] Първоначално административно-териториална единица с обхват на околия, а след появата на казата през XVI век стеснява обхвата си. В нашия случай има покриване на нахията с казата.

[11] Административно-териториална единица с обхват на околия, подразделение на санджака.

[12] Съдия в шериатския съд и орган на властта в административно-териториалната единица „каза”.

[13] На 3 км северозападно от Крамолин – с българско име, но населено с мюсюлмани. Повече за него вж. Недялков, П. Исторически очерци ..., 228.

[14] Днес Севлиево.

[15] Днес Петко Славейков.

[16] Днес Горна Росица.

[17] Днес Сенник.

[18] Неустановено, но явно в близост до Хисар бей.

[19] От XVI век нататък с това име се обозначава селището Хоталич. Хоталич пък се употребява като название на нахията /казата/.

[20] Неустановено, изчезва в началото на XVIII век. Повече за него вж. Недялков, П. Исторически очерци ..., 223.

[21] На 3 км западно от Търхово. Повече за него вж. Недялков, П. Исторически очерци ..., 238.

[22] Ковачев, Р. Нахията Хоталич ..., 280.

[23] На 2 км североизточно от Сенник, изчезва през XVIII век. Повече за него вж. Недялков, П. Исторически очерци ..., 239.

[24] Хадъмово /Фердинандово/, днес Янтра, Дряновско.

[25] Неустановено. Вж. Ковачев, Р. Нахията Хоталич ..., 281.

[26] Кийл, М. Мюсюлманската култура..., 117.

[27] Пак там.

[28] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ..., 190.

[29] Пак там, 137.

[30] ТИБИ, Том 1. С. 1964, 47.

[31] Пак там, 45.

[32] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ..., 190.

[33] ТИБИ, Том 1..., 57.

[34] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ..., 190.

[35] Пак там, 189.

[36] Ковачев, Р. Нахията Хоталич ..., 281.

[37] Пак там.

[38] ТИБИ, том 2 ..., 161.

[39] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ..., 112.

[40] Кийл, М. Мюсюлманската култура..., 118.

[41] Пак там.

[42] Днес Малки Вършец.

[43] Ковачев, Р. Нахията Хоталич ..., 281.

[44] Кийл, М. Мюсюлманската култура..., 118.

[45] Ковачев, Р. Нахията Хоталич ..., 281.

[46] Недялков, П.и др. История на село Крушево ..., 12.

[47] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ..., 114.

[48] Едно от подразделенията на еничерския корпус.

[49] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите /XVI-XVII/. Серия извори – 2. С. 1990, 73.

[50] Разположено в североизточната част на казата, изчезва през XIX век.

[51] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ..., 152.

[52] Пак там, 185.

[53] Пак там, 143.

[54] Обработваема доходоносна земя извън землището на населено място, орница.

[55] Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак ..., 109.

XVII ВЕК: ВЪРХЪТ НА ИСЛЯМИЗАЦИЯТА

Разширяването на представите за историческото развитие на земите от Севлиевския край през XVII век дължим на все по-големия брой преведени, публикувани и въведени в научен оборот османски поземлени, данъчни, военни и други регистри, сред които безспорно най-полезни за нас са авариз регистърът от 1642 г.[1] и поредицата от джизие регистри, особено за първата половина на века.[2]

XVII век е кризисен период в демографското развитие на българските земи под османска власт. Затова е важно сравнително точно да установим числения потенциал на Севлиевския край през третото столетие от османското владичество, да изясним верската принадлежност на населението и главно, защо ислямът продължава да разширява своето влияние. Ще проследим развитието на ислямизационния и асимилационния процеси, на факторите, способстващи за развитието им.

Промените в структурата на селищната мрежа, настъпили през XVII век, засягат преди всичко някои от по-малобройните мюсюлмански селища. Както вече отбелязахме от картата на Севлиевско трайно изчезват Векиллер, Доймушлар, Мокчилар, Хаджъоглу и Каяджилер. Част от тях най-вероятно са били юрушки поселения. Малки промени има и при християнските селища: възниква село Ново село[3], което не е включено в регистъра за извънредните данъци, вероятно поради скорошното му появяване; в джизие регистрите се споменават Кръвеник[4] и Столът[5], но те също липсват в авариз дефтера от 1642 г.

            Състоянието на селищната мрежа през XVII век ни разкрива нагледно таблица № 12, в която сме разпределили селищата в пет групи съобразно броя на регистрираните домакинства, без оглед на тяхната религиозна принадлежност.

            Първото впечатление, което се налага при сравнение с данните от края на XVI век, е че има някакъв демографски проблем. В трета, четвърта и пета група броят на домакинствата е намалял, както абсолютно, така и относително. Броят на селата с над 80 домакинства е намалял от 8 на 5. Сред големите селища са: Дебнево – 159 домакинства, Крамолин – 120, Дамяново – 98. В трета и четвърта групи, средните и средно големите села, живеят 61 % от домакинствата, а в предходния период са били 65 %. В същото време е нараснал броят на средно малките села – от 17 % на 27,3 %. Ако отправим поглед към селищата с български имена ще видим, че тук основната част от домакинствата са в средно големите и големите села. Не такова е положението при мюсюлманските селища, където повечето домакинства са съсредоточени в средно малките и средно големите села. Тук вече няма малки селища, но пък в групата на големите има само едно – Малкочлар, с 81 домакинства.

Разпределението на селищата според религиозен признак през 1642 г. е следното: 12 чисто християнски селища, 16 чисто мюсюлмански селища и 16 смесени.

Християнските селища са удвоили броя си, тъй като от списъка на смесените са отпаднали Гостилица, Градище, Ловнидол, Маров дол[6], всичките с по едно мюсюлманско домакинство в предходния период /вж. таблица № 9а/ Очевидно тези мюсюлмани, предимно прозелити, са мигрирали към други селища, със сигурност мюсюлмански. С най-голям брой християнски домакинства по това време вече се очертават селищата на юг в полите на Предбалкана, което е като че ли началото на процеса на изтласкване на християнското население в тази посока. Ще споменем Батошево с 66 домакинства, Гъбене – 70, Ловнидол – 70 и Гостилица – 50 домакинства. Появява се Ново село, чието население в перспектива ще нараства. С малко домакинства в този район са все още Млечево, Малково[7], Марево. За кратко време в регистрите се появяват Кръвеник и Столът. В най-северно разположените Градище, Сопот и Дебелцово домакинствата се движат от 10 до 20. По-многобройно е само населението на Крамолин, но има вероятност то да е било със смесено население по това време. За разлика от миналия век, когато в изворите се пише за Крамолин и Голям Крамолин, сега записите са за Крамолин и Пусто Крамолин.

            Мюсюлманските селища, както вече посочихме, намаляват в сравнение с XVI век /вж. таблица № 9б/. Колонизацията като процес е изчерпала възможностите си и увеличението на мюсюлманския елемент върви единствено по пътя на естествения прираст и ислямизацията на предимно местно и отчасти на чуждо християнско население. Като сравнително големи селища през периода се очертават Малкочилер с 81 домакинства и Горно Чадърлу – 74 домакинства.             Към групата на мюсюлманските селища вече се причисляват село Бара – напълно ислямизирано и Рахово, което е приемник на изчезналото Векиллер. В бъдеще групата на чисто мюсюлманските села ще нараства само със села с български имена.

В смесените селища в резултат от протичането на двата процеса – колонизация и ислямизация, започнали още през XV век и протичащи с различна степен на интензивност след това, вече има значителен мюсюлмански контингент, формиращ т.нар. ранно мнозинство от обръщенци в исляма. Първенството държи село Дебнево, което има 121 мюсюлмански домакинства, след него следват Дамяново – 89 мюсюлмански домакинства, Кормянско с 51 мюсюлмански домакинства, Врабево – 41, Градница – 38, Сърбе – 37, Добромирка – 32 и т.нат. При останалите смесени селища броят на мюсюлманските домакинства се движи от 10 до 30. Разликата с предходния век, когато става дума за 1-3, 5-7 и само в отделни случаи за повече мюсюлмански домакинства на пионери в исляма и техните ранни последователи, е повече от очевидна. 

Разглеждайки данните от двата регистъра /1580 и 1642 г./ можем да направим следния извод: през първата половина на XVII век в района има сериозен демографски спад в общия брой на населението, около 500 домакинства по-малко /вж. таблица № 9/. В така очерталата се обстановка мюсюлманският етнос се увеличава, а българският намалява. Защо се получава така, какви са причините?

            Главната причина за намаляване на християнското население е ислямизацията на местното българско население, процес улеснен значително от вече внушителната мюсюлманска среда в района, която благоприятства прехода на все нови и нови хора към исляма.

Ислямизационният процес не е ново явление в демографското развитие на земите от Севлиевския край през XVII век. Както знаем за разлика от загиналите „за народ и вяра” в защита на местните крепости и селища и забягналите феодали имало и такива, които приели исляма като средство за запазване на позициите си в обществото. С различна интензивност от средата на XV век този процес протича и сред обикновеното селско население. В резултат към края на XVI век 13,6 % от населението на българските християнски села е вече ислямизирано. Заедно със селищата на колонизираните заселници мюсюлманският елемент достига до 32,5 %, т.е. 1/3 от населението. Мюсюлманското присъствие вече е достатъчно и представлява една доста стабилна основа за по-нататъшното успешното протичане на ислямизационния процес в района през XVII век.

Наличието на авариз регистъра от 1642 г., съдържащ в себе си данни за мюсюлманското и немюсюлманското население, улеснява установяването на прехода от едната в другата религиозна общност.

Освен чрез естествения прираст мюсюлманското население продължава да се увеличава главно чрез нестихващия процес на ислямизация на местно християнско население. В 26 села, повече от половината, има регистрирани 125 обръщенци в исляма, или 11,4 % от всички мюсюлмани, които наричаме ранно мнозинство. Преди 62 години при предходната регистрация тези числа са били наполовина по-малки. И това е само моментното състояние към 1642 г. /вж. таблица № 8/. Тук не можем да отчетем поколенията на предходните прозелити, които вече са с мюсюлмански бащини имена и са неразпознаваеми в общата маса.

            Как стои проблемът конкретно при мюсюлманските селища? /вж. таблица № 9б/. От 17 села само в 4 няма обръщенци. В предишни периоди в тях също са отчитани нови мюсюлмани, както е например при Али факихлер и Долно Чадърлу. По-малко известните и слабо населени Мумджълар и Накъшлъ не са приемали обръщенци и през 1580 г. В 13 мюсюлмански села отчитаме 33 обръщенци в исляма, или 5,2 %. По селища те се разпределят от 1 до 3 домакинства и само в Селви са 6. Административният център продължава да увеличава населението си – както мюсюлманското, така и християнското. По традиция мюсюлманските села продължават да водят затворен начин на живот и твърде слабо допускат чужди елементи в своята мюсюлманска община – 97,4 % мюсюлмани и само 17 християнски домакинства: в Селви - 12 и в Мумджълар - 5.

            От общо 27 села с български имена в 15 имаме регистрирани 92 обръщенци в исляма, което представлява 19,6 %, или всяко пето домакинство е на нов мюсюлманин /вж. таблица № 9а/. И тук не можем да отчетем потомството на предишните обръщенци. Приемането на исляма от 1-2 нови мюсюлмани в селище е изключение. Като правило регистърът вече сочи двуцифрени числа. Първенството държи Дебнево с 16 нови мюсюлмани, следвано от Добромирка с 14, Дамяново и Хирево – по 12, Градница – 10, Бяла река – 9, Душево – 6 и т.нат. Очевидно наред с индивидуалните преходи към исляма налице са данни и за групово преминаване на християни в лоното на исляма. Настъплението на исляма в християнските български села е масирано и резултатно. В крайна сметка 35,2 % /повече от една трета/ от населението в тези села вече изповядва мюсюлманската религия. Общата картина за района е още  по-показателна за сериозното настъпление на исляма. В средата на XVII век общият брой на мюсюлманските домакинства достига вече 55,3 %, т.е. повече от половината от населението.

            От изложените до тук факти се долавят две тенденции, характерни за демографското развитие на Севлиевския край през XVII век: намаляване общия брой на населението, като основната причина за това явление се корени в сериозния спад на броя на българския християнски етнос; засилен ислямизационен натиск над местното християнско българско население, в резултат на което значителен брой от него преминава към исляма и така мюсюлманската общност продължава да укрепва числено. Какви са причините и факторите довели до тези две явления?

Като специфична причина за разширяване на ислямизационния процес можем да посочим продължаващите успехи на османската държава във войните с Венеция /1645-1669 г./, с Русия /1676-1681 г./, с Австрия /1663-1664 г./, с Полша /1666-1672 г./. За кратко време през 1683 г. войските на империята се оказват пред стените на Виена.[8] Политическата мощ на империята по това време изглежда несъкрушима, перспективите за освобождение – нереални. За това и до 80-те години на века българският народ не прави някакви съществени опити за отхвърляне на чуждата власт.

Освен това през XVII век в хода на войните на империята се забелязва засилване на проявите на фанатизъм и дискриминиране, които не са така характерни за предишните два века, като целта е осигуряване на здрав мюсюлмански тил. От християните се изискват повече на брой и по-големи по-размер данъци, мита и такси. Особено притеснителен е данъкът джизие, който постоянно нараства. В съда показанията на християнина нямат стойност, ако са в противоречие с тези на мюсюлманина. Множество забрани спъват възможностите за изповядване на християнската религия. Изграждането на храмове е забранено, а възстановяването на старите е свързано с безброй пречки. В социалната стълбица обикновения християнин е на по-ниско ниво и от най-бедния мюсюлманин, тъй като е лишен от правото да има оръжие, да служи във войската, серия от унизителни забрани има дори за облеклото. Ето защо религиозната дискриминация през XVII век трябва да се разглежда като един от основните фактори, съдействащ в значителна степен за ислямизацията на част от българското население в Севлиевския край. Фанатизма и дискриминацията спрямо християните се засилва най-вече по време на войните на османската държава с европейските християнски държави. Именно тогава отиващите на война или връщащите се от нея фанатизирани мюсюлмански воини безчинстват по българските земи и засилват натиска си съвместно с местната администрация за приобщаване на друговерците към исляма.

В българската историография е прието, че масова насилствена ислямизация в Северна България е имало през 1689 г., когато османските войски са разгромени от Австрия, а в българските земи избухват три въстания /Второто търновско през 1686 г., Чипровското през 1688 г. и Карпошовото през 1689 г./. Именно по това време войските на кримския султан Селим Гирай, подпомогнати от местните власти, наложили исляма на голяма част от българското население на север от Балкана, включително в Търновско, Севлиевско и Ловешко.[9] При потушаване на Търновското въстание са приложени репресивни мерки, в т.ч. и физическо унищожение на българско население, предимно в районите на Търновско и Габровския балкан, където имало съсредоточаване на въстаници. Макар и периферно Севлиевският край със сигурност е пострадал.[10]  Да вземем за пример село Богатово. До средата на XVII век в това чисто българско селище мюсюлманите се увеличавали бавно и постепенно, главно за сметка на отстъпниците от християнската вяра. През 1642 г. българските християнски домакинства са 28 на брой, а мюсюлманските – 15. При общо взето същия общ брой домакинства през 1751 г. мюсюлманите са вече 44 домакинства, три пъти повече, а българите - само 2.[11] Това рязко намаляване на християнското население свързваме с Търновското въстание и репресиите след него. Според предание, за да запазят живота си, българите е трябвало да се откажат от вярата си. Част от тях наистина приели исляма, а други погинали. Имало и такива, които забягнали: едни към по-близкото село Търхово, други към по-далечни краища, като например родовете Дулевци и Сърдъмите, установили се в махала Българи на село Млечево. След Освобождението Сърдъмите се заселили в Дамяново.[12]

XVII век се оказва фатален и за българите в Добромирка. Поредица от джизие регистри за първата половина на века сочат едно непрекъснато намаление на християните: 1619, 1635 и 1638-1639 г. – 50 домакинства, 1643-1644, 1650 и 1660 г. – 29 домакинства. В подробния авариз дефтер от 1642 г. виждаме коренно променено съотношение между двете религиозни общности: 37 български и 32 мюсюлмански домакинства.[13] Добромирка със своите 92 % християни през 1580 г. е почти наполовина ислямизирана през 1642 г. От посочените 32 мюсюлмански домакинства 44 % са на обръщенци в исляма. Със сигурност можем да кажем, че става въпрос за групово преминаване на част от населението на селото в новата религия в отрязъка от 1639-1642 г., когато християните намаляват с 13 домакинства. Можем само да предполагаме дали е доброволен или насилствен този акт.

Загубата на толкова много население през XVII век не може да се дължи само на ислямизацията. Най-вероятно причините за това явление са комплексни и включват също бягство от болестни епидемии, от икономически притеснения и от религиозен гнет. Има запазено предание, според което заради подигравка Рендю от Добромирка убил местния турски управник и след това със семейството си и роднините се заселил в района на днешните села Козирог и Рендевци. Неговите другари Райчо, Мазъл, Райкю, Спанак и Сейкю основали пък селата Влайчевци, Мазълите, Райковци, Спанаци и Сейкювци. Към това предание трябва да се отнесем сериозно. Няма как другояче да обясним големия спад в броя на населението на селото, освен с предприетото изселване.[14]

За насилствено ислямизиране на добромирци разказва друго предание, според което била ограбена хазната, минаваща от Русе през Кална кория и Габрово за Истанбул.[15] Озлобени от това деяние османските власти наказали българите с насилствено приемане на исляма. Имало е такава практика: извършилите престъпление да се опрощават при положение, че сменят религията си. Има и трето предание за добромирската девойка Мара, която, за да се спаси от насилствена смяна на вярата, избягала и се хвърлила в пропаст, наричана днес Мари скок.[16] Наличните данни ни дават основание да направим извод, че ислямизацията на добромирчани е резултат преди всичко на доброволно индивидуално и групово приемане на исляма, като допускаме, че в края на века е имало упражнено и насилие. През следващия век селото е изцяло мюсюлманско.[17]

А ето и още един показателен пример. Както за много други християнски села така и за Бериево XVII век се оказва съдбовен. Подробният авариз регистър от 1642 г. показва срив в демографската история на селото: 11 мюсюлмански и само 18 християнски домакинства.[18] Впечатлява големият ръст на мюсюлманите, които са се увеличили с 9 за 62 години. От тях само две домакинства са на обръщенци в исляма. Допускаме, че сред останалите има и пришълци – откъде и какви са те трудно може да се каже. Високият ръст на мюсюлманите е съпроводен от внезапно стопяване на християните, които от 100 домакинства през 1580 г. намаляват на 18. В поредица от джизие регистри, които описват християните, плащащи поголовен данък, се вижда същото явление: 1619 г. – 30 ханета /домакинства/, 1625 г. -  28, 1635 и 1639 г. – 13, 1644, 1650 и 1660 г. – по 10.

Какви са причините ускореното демографско развитие да прекъсне и голямото село да се превърне в малобройно селище само с 29 домакинства общо през 1642 г.? Както вече отбелязахме, първата половина на ХVІІ век е решаваща за християнския облик на някои селища в района. Съседните Хирево, Дамяново и други, поради религиозен натиск се превръщат в мюсюлмански селища. Очевидно такъв труден момент е преживяло и село Бериево. Под натиска на пришълците мюсюлмани, нежелаещите да сменят вярата си потърсили нови места за живот. Според легендата за Беро касаба хорището на това селище се намирало в северозападния край на днешното село при местността Стърчек. Периодичните грабежи и насилия от минаващи войски по важния път по долината на река Видима, системния икономически и религиозен гнет и отвличания на българки от мюсюлманите на близките села, принудили населението му да се премести на юг в една планинска клисура. Илия Илийчев, автор на историята на село Млечево, пише, че в началото на ХVІІ век дошли турци-башибозуци от Алжир /вероятно араби/ и изклали всички момци и моми от Бериево. Оцелелите се пръснали по горите. Някои семейства се заселили в местността Пашалийски ливади и там основали своя махала. Откъде черпи тези сведения, Илийчев не посочва.[19] Но има запазено предание за избити 100 моми и ергени в местността Стърчек. Подгонени от неволята, българите създават ново селище, което станало известно под имената Селището, Старо Бериево или Бериево в гората. За усвояването на новите земи най-добре говорят наименованията на местности, където втората дума е „копак”, т.е. новоразработена земя. Общо седемнадесет такива наименования има: Перунски копак, Старидолски копак, Лафчийски и др.[20] 

Икономическият гнет и засиленият дискриминационен натиск принуждават част от населението на селата Градница, Душево и Дебнево да сменят религията си, а имало и такива, които побягнали и се укрили, като целта им била да не плащат данъци, или пък да бъдат опростени след време, когато ги открият. Така през втората половина на XVII век е поставено началото на Граднишки, Душевски и Дебневски кобили, броени винаги към основното село-майка, което обаче било вече населено само с мюсюлмани.

            Християнското население в района намалява и поради жертвите, които дават българите, ангажирани във войнушкия корпус и в другите военизирани формирования на империята. Изворите свидетелстват, че както в началото на века, така и в края му има голям брой овакантени места и въпреки усилията на властите войнушките бащини оставали незаети.[21]

            И през XVII век от българските християни в Севлиевския край продължава да се събира т.нар. кръвен данък /девширме/. В опис-ведомост от 1679-1680 г. на момчетата /гулям/, служещи в султанската градина Богазкесен на Анадолския бряг, откриваме името на „Халил от Селви”[22], който получавал дневно възнаграждение от 5 ½ акчета. Най-вероятно в района на каза Селви е имало събиране на този данък в началото на 70-те години. Девширмето е само един от многото начини за численото намаление на българската народност в района. Както казва турският историк И. Узунчаршълъ, целта е двояка: непрекъснато попълване и обновяване на еничарския корпус и постепенно помюсюлманчване на всичкото население на Румелия.[23]

            Епидемиите, глада, стихийните бедствия, характерни за разглеждания период от време, също допринасят за смяната на религията от част от населението, като средство за справяне с трудностите в живота. Пред природните явления като суша, градушка, слана, сурови зими, средновековният човек се чувствал жалък и беззащитен. По българските територии през XVII век често върлува чумата. Епидемии са регистрирани през 1616-1617 г., 1620 г., 1622 г., 1627-1628 г., 1641-1642 г., 1671 г., 1673-1675 г., 1685, г., 1699-1700 г. За чума в Централна Северна България през 1627-1628 г., 1641-1642 г. и 1671 г. съобщават католически дейци.[24] За намаляване на данъкоплатците християни и трудности при събирането на джизието от каза Търново поради чумна епидемия и насилия се споменава в един документ от 1659 г.[25] Вероятно има и човешки загуби поради всичките тези бедствия, но не сме в състояние да бъдем конкретни.

Увеличаването на данъчния гнет върху християнското население е резултат преди всичко от непрекъснато нарастващия размер на данъка джизие през разглеждания век. През 1604 г. този данък заедно с прибавените към него 30 акчета като еквивалент за отменения данък върху овцете, 15 акчета еквивалент за данък върху виното, 5 акчета за възкачването на Ахмед I на престола и 10 акчета гулямие възлиза на 200 акчета за хане /домакинство/. През 1621 г. тази сума се покачва на 222, а през 1633 г. – на 232 акчета. Според документи от османските архиви джизието заедно с гулямието и вноската за издръжка на мубашира към средата на века започва да приближава и дори в някои случаи да надхвърля сумата от 400 акчета за хане.[26] Заради този непосилен и омразен данък в някои части на Балканите цели села преминават към исляма.

Съвкупността от посочените до тук фактори обуславя появилото се групово преминаване на местните българи към исляма, нещо което в по-ранните десетилетия не се наблюдава, а също така и численото намаляване на общия брой домакинства при християните. Като ответна реакция на множеството негативни фактори, усложняващи живота им, те започват да се женят по-късно, да имат по-малко деца, а това неминуемо води до намаляване общия брой на членовете на семействата.

Както през ХV-ХVІ век, така и през XVII век, преобладаващата част от населението на Севлиевския край е българско и християнско. Етно-религиозните отношения обаче определено се развиват в полза на новата господствуваща религия. Мюсюлманите се умножават числено, нараства броят на техните селища, увеличават се и смесените селища. В почти всички села има мюсюлмански домакинства и това е свидетелство за широкото настъпление на исляма. Пробивът в някогашния православно-християнски регион е значителен. Създадените мюсюлмански ядра вече разполагат с доста благоприятни условия за развитие и нарастване.

---

[1] Кийл, М. Хора и селища ..., 288-289, 297. Регистър на извънредните данъци, който включва мюсюлмани и немюсюлмани, а също и лица с военни и административни функции, като еничари, спомагателни войски и дори кадии. Групата на аскерите и държавните служители, са освободени от данъка авариз.

[2] ТИБИ, том 7. С. 1986, 260-264, 393-396; Турски извори за българската история. Архивите говорят. Том 13. С. 2001, 65-69, 84-86, 139-144; Недков, Б. Османо-турска дипломатика и палеография. Том 2. Документи и речник. С. 1972, 196-198; Кийл, М. Хора и селища ..., 288-289, 297.

[3] Днес Априлци, Троянско. За съществуването на Ново село вж. Темелски, Хр. Неизвестен ръкопис от 1624 г. – Поздрав от Севлиево. С. 2006, 114-116.

[4] ТИБИ, том 7..., 262; посочено като Искарвеник в джизие регистъра от 1618 г.

[5] Пак там, 395; посочено като Босна Мехмед Истолник в джизие регистъра от 1635 г.

[6] Разположено на 4 км западно от Дамяново, известно и като Марево.  Изчезнало в края на XVIII век. Повече за него вж. Недялков, П. Исторически очерци ..., 234.

[7] На 4 км югозападно от Севлиево, изчезнало през XVIII век. Повече за него вж. Недялков, П. Исторически очерци ..., 230.

[8] Грозданова, Eл. Българската народност през XVII век.Демографско изследване. С. 1989, 572.

[9] Петров, П. По следите на насилието. Том 2. С. 1988,12.

[10] История на България. Том 4. С. 1983, 222.

[11] Кийл, М. Хора и селища ..., 297.

[12] Недялков, П. Исторически очерци ..., 38.

[13] Кийл, М. Хора и селища ..., 297.

[14] Донева, М. Историята на Добромирка. С. 2000, 38.

[15] Пак там, 41.

[16] Пак там.

[17] Недялков, П. Исторически очерци ..., 87-88.

[18] Кийл, М. Хора и селища ..., 297.

[19] Илийчев, И. История на село Млечево. С. 1999, 125.

[20] Повече за Бериево вж. Недялков, П. Исторически очерци ..., 27.

[21] Грозданова, Eл. Българската народност през XVII век. Демографско изследване. С. 1989, 545.

[22] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите /XVI-XVII/. Серия извори – 2. С. 1990, 91.

[23] Грозданова, Eл. Българската народност през XVII век. Демографско изследване. С. 1989, 577.

[24] Пак там, 532-535.

[25] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ..., 278.

[26] Грозданова, Ел. Събирането на данъка джизие в българските земи през XVII и XVIII век. – сп. Исторически преглед, г. XXVI, 1970, 83-84.

XVIII ВЕК: ПОД ЗНАКА НА ПОЛУМЕСЕЦА

През XVIII век каза Хоталич /или Селви/ е утвърдена административно-териториална единица и нейната поселищна мрежа се характеризира само с частични промени: от картата на района изчезват мюсюлмански и християнски поселения, като на тяхно място известно време просъществуват мезри. За това научаваме от подробен авариз регистър от 1751 г.[1] /вж. таблица № 13, 14/.

След малко повече от сто години при мюсюлманските села се забелязва известно увеличение на населението /вж. таблица № 14б/. В същото време броят на мюсюлманските селища намалява от 14 на 9. Пет селища: Али факъхлар, Манели, Мумджълар, Накъшлъ и Долно Чадърлу са отбелязани в регистъра като мезри. Те повече не се възстановяват и изчезват от картата на района. Стабилно се развиват и увеличават населението си Селви, Дерели, Чадърлу, Малкочлар и Рахово. Останалите селища имат население между 20 и 50 домакинства.

Сериозен напредък в развитието си е осъществило Селви. То вече е най-голямото селище в казата със своите 301 домакинства, от които 260 мюсюлмански и 41 християнски. Селви е единственото мюсюлманско селище, което допуска съвместен живот с местните християни. Останалите селища продължават да водят затворен живот и само частично пропускат в състава си обръщенци в исляма.

За изминалите сто години числеността на населението на селищата с български имена се запазва, като има демографски застой /вж. таблица № 14а/. От селищния модел изпада само едно село – Малково, което е посочено в регистъра като мезра. В самия край на века под напора на кърджалиите се разбягва и населението на Марево. Тридесетте селища в тази голяма група можем да разпределим в три подгрупи: чисто български, смесени и само с мюсюлманско население.

Чисто българските села са 9 на брой и включват: Батошево, Гостилица, Градище, Гъбене[2], Дебелцово, Ловнидол, Марево, Млечево и Ново село. Поради засиления религиозен и икономически гнет през XVIII век част от българското население, което не желае да смени вярата си се насочва на юг към Балкана. Така възникват множество махали и родови колиби в района на днешните села Столът, Боаза, Кръвеник и Млечево, които след като бъдели открити от данъчните се броели към Градница и Млечево. Към края на века в Градница остават да живеят само мюсюлмани, а българите се обособили в махала Граднишки колиби, днес село Столът.

Със смесено българско и мюсюлманско население са 8 села: Агатово, Бериево, Богатово, Врабево, Градница, Горно Крушево, Долно Крушево и Крамолин. Богатово и Врабево са само с по 2 християнски домакинства и те твърде скоро ще се присъединят към вече голямата подгрупа на селищата с български имена, но с мюсюлманско население, която включва: Букурово, Бара, Бяла река, Градница, Дамяново, Добромирка, Душево, Кормянско, Сопот и Хирево.  

Тази нова група е ярка демонстрация на резултатите от непрекъснатия процес на ислямизация на местно християнско население. Само за около стотина години броят на тези селища достига до 11. За две от тях /Сърбе и Търхово/ имаме основателни съмнения, че са смесени, но регистърът не сочи християнско население.

В резултат на почти четири столетия османска власт селищния модел в района включва следните групи: селища на колонизаторите и селища със стари български имена, които се подразделят на: чисто български, смесени в религиозно отношение и чисто мюсюлмански.

Как се развива ислямизационния процес в Севлиевския край през XVIII век? Основен източник по този въпрос е авариз регистърът от 1751 г., който е публикуван от Махиел Кийл. За разлика от предходните столетия за настоящото имаме и частични домашни източници по темата.

В демографско отношение Севлиевският край бележи съвсем скромно развитие: за около сто години общият брой на домакинствата нараства от 1989 на 2142, т.е. увеличението от 153 домакинства е минимално. Извода е достоверен, защото сравняваме данните на два еднотипни регистъра /1642 и 1751 г./ за извънреден данък върху облагаемото население. През този период мюсюлманското население продължава да се увеличава, а християнското – намалява. Основната причина за това се дължи на непрекъснатия ислямизационен процес и на някои други причини.

Да видим как се развива този процес в мюсюлманските селища? Както вече посочихме техният брой се свежда в средата на века до 9. В 7 от тях откриваме 43 обръщенци в исляма, или 6,3 %. Първенството държи административният център Селви, където новоислямизираните са 15 души /5,8 %/, безспорно местни християни и пришълци от селата. Сравнително голям е броят на новоислямизираните в Малкочлар -  8 /15,7 %/, Дерели – 8 и  Чадърлу – 6. В останалите селища броят на обръщенците се движи между 2-3, като впечатлява село Адиллер с 12,5 % относителен дял на новите мюсюлмани. Ислямизационният процес в селищата с мюсюлмански имена, макар и сравнително бавен, не заглъхва.

В тридесетте села с български имена ислямизационният процес също е бавен, но не затихва – 6,6 % са новоислямизираните, или общо – 55 души. Това са т.нар. късни последователи на исляма. След голямата офанзива през XVII век не са нужни много усилия вече в тази насока. В 11 села ислямизационният процес приключва успешно и цялото им население вече е мюсюлманско. Това са: Букурово, Бара /най-рано ислямизирано, още през XVI век/, Бяла река, Дамяново, Дебнево, Добромирка, Душево, Кормянско, Сопот и Хирево. Селата Душево, Дебнево, Сърбе и Търхово се сочат в регистъра само с мюсюлманско население, но това едва ли е така. Сърбе има войнушко българско население през целия османски период, което не е обложено с извънредния данък и затова не го откриваме в регистъра. Търхово също е със смесено население, през следващия век то има и християнска църква. Защо липсват българите в регистъра не можем да посочим. Християните от Душево и Дебнево, които не приели исляма, се пръснали из съседните гори на юг в Балкана и поставили началото на т.нар. Душевски и Дебневски колиби. Вероятно е минало доста време докато данъчните власти ги открият и впишат в регистрите. През XIX век обаче това е факт. Съвсем скоро към селата само с мюсюлманско население ще се присъединят Богатово и Врабево, където са останали само по две християнски домакинства. Така числото на мюсюлманските села с български имена ще нарасне още повече.

В друга подгрупа села, сред които Агатово, Богатово, Врабево, Градница, Горно Крушево и Крамолин, повече от половината от населението изповядва мюсюлманска религия. Към тях, но със значително по-малко мюсюлмани, принадлежи и Бериево.

Когато обобщим данните за ислямизацията /таблици № 13, 14/ във всичките села на казата, виждаме че две неща правят впечатление. Първото е свързано с процента на обръщенците в исляма – 6,6 %, наполовина по-малък в сравнение с предходния век. Темповете на религиозното отстъпничество спадат, поради изчерпването на неговия потенциал, но въпреки това процесът на ислямизация, макар и със забавени темпове, продължава да се развива. На второ място сериозно впечатление буди високият ръст на мюсюлманите в района – 69,4 %, срещу 55 % през 1642 г. Голямата част от това население се формира от т.нар. късно мнозинство на обръщенците в исляма. Това е върхът за петте столетия чужда власт. Този голям относителен дял на мюсюлманите не е само и единствено следствие от ислямизацията на местно християнско население. Другите причини за високия ръст при мюсюлманското население трябва да търсим в раждаемостта, заселването на доста еничари в казата през XVIII век, а и в системната кражба на млади български момичета за жени на турците.

Християнската общност е засегната и от периодичното събиране на т.нар. кръвен данък. Някъде в началото на века практикуването на този страшен данък е преустановено. Но в същото време броят на заселилите се в казата еничери се увеличава стремително. От 7 през 1642 г. те стават 182 през 1751 г., само в административния център Селви, т.е. 70 % от всичките му мюсюлмани.[3] В по-големите села вероятно също е имало еничери. За наводняването на казата с еничери подсказва една заповед от 1789 г. от еничерския корпус за събиране на бойци под знамето на сердаря на Нови пазар. Наред с Русе, Свищов, Силистра, Ловеч и доста други градове е споменато и Селви, от което се изискват минимум 200 души.[4] Това число свидетелства, че през XVIII век броят на еничерите в казата е голям. Тази група, която по думите на Махиел Кийл е била истинско бедствие за османските финанси, тъй като еничерите не плащали данъци, била бедствие и за българското християнско население.

Народните песни маркират това явление.Типичен фолклорен мотив било завръщането на еничеря, който влиза в някакви взаимоотношения с българска красавица, която се оказва негова сестра или годеница (съпруга). В песента от Млечево  „Млад Стоян булка продава” се казва, че за да може да доизкара започнатата воденица с 12 камъка Стоян продава своята невеста, но в купилия я турчин Марийка познала своя брат-еничерин, който върнал сестра си на Стоян и му дал още пари, за да доизкара воденицата, но му поръчал друг път да не продава жена си”.[5]

В Градище се пеела „Николъ Радки думъши”, в която Никола е задлъжнял към турчин с 55000. Върнал петте хиляди, но останали още петдесет. Нещастният баща решил да продаде най-милото – дечицата си. Тогава се намесила майката, която решила да жертва себе си. Събудила се Радка рано, хубаво се приготвила, седнала в шарената каруца с „два руси бивола” и мъжът ѝ я откарал на големия пазар в Ямбол. Започнало пазаренето, но парите все не достигали. Много искал Никола – цели 50000, - нали това му е борчът! Най-после един еничерин купил Радка. Изплакала му Радка съдбата си: майка ѝ и баща ѝ турци убили, а едничкия ѝ брат отвлекли. При тези думи еничеринът: „... И си Радка пригърнъ, пригърнъ и я цилунъ и викнъ тъ си заплакъ: „Радке ле, бялъ и хубавъ, ний двамината братя и сестра”.[6]

Много често младите еничери, а и не само те, крадели за жени българки, които харесвали, като по този начин препятствали естественото демографско развитие на българската общност. Проф. Николай Ковачев е записал интересни спомени, свързани с миналото на селата Градница и Кръвеник. Повечето от махалите на село Кръвеник възникнали от бегълци от Градница. Не само икономическия гнет подтиквал към бягство. Много често семейството трябвало да спасява дъщерите си от похитителите турци. Иван Атанасов Башата, родоначалник на стария род Иванбашовци, за да спаси дъщерите си от брак с турци бързо ги омъжва в Ново село и Острец, напуска Градница и се заселва в Кръвеник.[7] Дядо Стойчо, също от Градница, за да спаси двете си дъщери от турците, които ги искали за жени, подкарва добитъка си и цялото семейство и се заселва в местността Рътлината, Кръвенишко. Тъй като турците идват и там да го търсят бърза да омъжи дъщерите си в село Топлеш, Габровско.[8] Основателят на рода Тафровци, Кольо Тафрата от Градница, бяга от родното си село за да спаси дъщеря си Драгна от потурчване и първоначално се заселва в местността Киевото, Кръвенишко.[9] Предания и спомени за аналогични случаи има във всички стари български села от района. Спасение се намирало най-често в бягството към Балкана и заселването на закътано място. Така възникнали и редица малки поселения като родовите колиби и махали на бъдещите Столът, Боаза, Кръвеник, на някои махали на Млечево. Явлението е често срещано и болезнено, не случайно в доста села има запазени и до днес предания за бягащи от потурчване моми и за трагичния им край. Ще споменем само Добромирка, Крушево, Агатово ...

В редица случаи обаче българските моми ставали жени на турци и тяхното потомство увеличавало числеността на мюсюлманите в района. Народната песен, или народната памет, също фиксират това явление. Ще дадем само един пример: в Крамолин и до днес е запазена песента „Рада и чер арапин”, в която се пее за готовността на момата да умре, но да не се ожени за друговерец.[10] Важно е да поясним, че ислямът допуска правоверният мюсюлманин да може да встъпи в законен брак с „неверница”, като съпругата може дори да запази и изповядва своята религия. Децата от този брак обаче са винаги мюсюлмани. При жените мюсюлманки не е така. Ако християнин иска да се ожени за правоверна, той трябва първо да приеме исляма.

Робската институция също продължавала да бъде източник за увеличаване на мюсюлманското население. А робството било разпространено в Севлиевско. В края на века, по време на кърджалийските нападения над Селви, един от първенците на града – Хасан ага, наред с другото имущество губи 2 арабски робини, 2 немски робини и 1 момче роб, общо 5 души.[11] Доста често тези роби „избирали” правата вяра, за да си върнат свободата. Тяхното потомство също увеличавало числеността на мюсюлманите. За тежката робия разказвала пятата по седенки в Крамолин историческа песен с името „Турчин робиня караше”.[12]

Най-новите достижения на историческата наука обръщат сериозно внимание на индивидуалните молби на християните за приемане на исляма, характерни за XVII и XVIII век. Такива се съхраняват както в София, така и в Турция, но в голямата си част те не са преведени, освен това трудно се поддават на статистическа обработка. Така или иначе те са доста силно свидетелство за т.нар. „доброволни помюсюлманчвания”. Османската държава целенасочено стимулирала ислямизационния процес, за което научаваме от многобройни султански заповеди за актуализиране на отпусканите суми за ритуални дрехи и т.нат. В много от резолюциите изрично се отбелязва, че властите са длъжни да осигурят и дадат необходимите средства за новите мюсюлмани. През XVIII век, за разлика от предходния, се забелязват различия във „възнагражденията” на новообръщенците, обусловени от техния социален статус и положение и от това кой и кога ги посвещава в исляма. Ето няколко примера. През периода 1679-1726 г. стойността на един обикновен комплект дрехи за нов мюсюлманин мъж се движи около 1200 акчета, за жена – 2170 акчета, за момче – 700 акчета и за момиче – 1000 акчета. Стойността на пълния комплект дрехи е от 1420 до 9000 акчета. За да разберем колко важна е за новия мюсюлманин тази обичайна такса за „дрехи и прехрана” ще посочим, че през 1722 г. една къща е струвала 3360 акчета, а лозе – 2640 акчета.[13] Според други османски документи стойността на комплект луксозни дрехи се увеличава четворно в началото на века: 1716 г. – 16 гроша, 1719 г. – 25 гроша, 1720 г. – 64 гроша. Това са значими суми и с тях може да се закупи крава за 5 гроша, теле за 2 1/2 гроша, впряг волове за 12 гроша, малка селска къща без дворно място за 10 гроша и т.нат.[14] Очевидно е, че едно семейство след приемането на исляма е можело да създаде прилично за времето си стопанство. Тези примери са красноречиво доказателство за съществуващата икономическа принуда. Справянето с бедността вероятно е поводът за доброволното помюсюлманчване на редица християни. Така те попадали сред привилегированите поданици на султана, рязко спадал данъчният натиск над тях, отпадал тежкия дискриминационен данък джизие.  В исканията за смяна на религията най-често е посочено: „да бъда удостоен с честта на исляма”, „да бъда ощастливен с дрехи”, да получа „дрехите, които се полагат според закона”, или „според обичайната практика”. Други пишат напълно откровено, че сменят религията си поради това, че са „крайно бедни и безимотни”. А има молби, в които се настоява за служба в корпусите на спахиите и еничерите. Въпросът за мотивацията на християните да приемат исляма е важен и много интересен, но той ще бъде разработен достоверно едва когато бъдат преведени по-голямата част от индивидуалните молби на просителите.[15]

            Завършвайки ще отбележим, че макар и със забавени темпове процесът на ислямизация през XVIII век продължавал да отслабва християнската общност и да увеличава числено мюсюлманската.

---

[1] Кийл, М. Хора и селища ..., 291, 297.

[2] Днес Габровска община.

[3] Кийл, М. Хора и селища ..., 292.

[4] Георгиева, Цв. Еничарите в българските земи. С. 1988, 152.

[5] Илийчев, И. История на село Млечево. Севлиево. 1999, 276.

[6] Неугасващо духовно огнище. Читалище „Просвета”, с. Градище. Севлиево. 2010, 158.

[7] Ковачев, Н. Миналото на героичен Кръвеник. С. 1972, 42-43.

[8] Пак там, 43.

[9] Пак там, 44.

[10] Пушкарова-Рачева, Ю. Крамолин ..., 64.

[11] Мутафчиева, Вера. Някои нови сведения за „кърджалийското време” в Севлиево. – Севлиево и Севлиевският край. Том 1. С. 1967, 220.

[12] Пушкарова-Рачева, Ю. Крамолин ..., 64.

[13] Мутафова, Кр. Доброволните помюсюлманчвания в Османската империя през последната четвърт на XVII-30-те години на XVIII век. – Етнически и културни пространства на Балканите. Част 1. Миналото – исторически ракурси. Сборник в чест на проф. Цветана Георгиева. С. 2008,379.

[14] Велков, Асп., Радушев, Евг. Османски архивни документи за ислямизационните процеси. – Проблеми на развитието на българския народ и нация. С. 1988, 65.

[15] Мутафова, Кр. Доброволните помюсюлманчвания ..., 379.

XIX ВЕК:  ПРОБУЖДАНЕТО

Три османотурски документа са ни основните източници за процеса на ислямизация през XIX век. На първо място са описите от 1845 г., които ни дават представа за населението на всяко отделно селище. Те обаче не са пълни и Махиел Кийл е запълвал празнотите въз основа на общите тенденции в развитието.[1] Следващият извор е Административният алманах /Салнаме/ от 1873, който съдържа броя на домакинствата и цялото мъжко население на казата. Той също е публикуван от Махиел Кийл, но следва да отбележим, че не е напълно надежден. Например: село Търхово е посочено само с мюсюлманско население, а в същото време то е християнско, има и църковен храм, построен през 1860 г.[2] Третият документ се съхранява в Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий” в София, датира се твърде общо към 60-те години на века и съдържа подробни данни за демографската и социалната структура на централното селище Селви.[3] За периода, който ни интересува, разполагаме и с доста домашни извори, които ще използваме в хода на изложението.

XIX век е времето, когато възниква т.нар. „Източен въпрос”, който всъщност е съвкупност от събития, разположени между 1774 г. /договорът от Кючук Кайнарджа/ и 1923 г. /договорът от Лозана/. Както през предходния век, така и сега, продължават дългогодишните и кръвопролитни войни между империята и главният враг от север: Русия. По време на войната от 1806-1812 г. руските войски два пъти достигат /1810 и 1811 г./ до Селви и селата в района. Трети път руски войски пребивават в казата по време на войната от 1828-1829 г. Мюсюлманското население бяга панически, а българите заживяват с надеждата за освобождение от Дядо Иван – Русия. По време на Кримската война /1853-1856/ българи от Севлиевско участват в руската войска. Християнското българско население се настроило оптимистично и заживяло с твърдата увереност в освободителната мисия на Русия. Оптимизмът се увеличавал и въз основа на укрепналото икономическо положение на българите, на спечеленото първенство в икономическата област с мюсюлманите. Икономическите успехи били съчетани и с подем в културната област. В цялата околия се строяли нови и големи църковни здания, не останало село без храм. Поставено било и началото на манастирското строителство - в 1830 г., в Ново село, бил открит девическият манастир „Св. Троица”. Шест години по-късно бил възстановен Батошевският мъжки манастир, а през 1872 г. и девическият манастир в същото село. Килийни училища имало във всяко село.

Бърз подем във всички сфери на живота изживявал градският център. В началото на века, както пише Неофит Бозвели: „Севлиево е градец малък под планината у равно място край Росица река разположено, има една новозданна церква и жителите повече са турци от българите”.[4] През 60-те години обаче градът наброява вече 7690 жители, като християните са два пъти повече от мюсюлманите. Нарасналата християнска общност в града извоювала от властите разрешение и подновила старата църква „Св. Илия” през 1834 г. Увеличените духовни потребности на българите налагат през 1868-1870 г. да бъде построена втора църковна сграда – „просторна, висока, светла, с внушителен монументален външен изглед”.[5] Още през 40-те години в града започва да разпространява светски знания голямото Хаджистояново училище.

Целият този психологически, икономически и културен подем е известен в литературата като Българско възраждане и е съпроводен със сериозен подем и в демографската област. Именно демографският растеж дава възможности за икономически и културен просперитет. Логично се достига до подготовката на въстание /1876 г./ и масовото участие в него на населението от балканските села. В Ботевата чета има участници от Севлиево, Крамолин, Ловнидол, Търхово.

В новите условия на радикални промени в стопанския, социалния и духовен живот на българите от Севлиевския край, векове продължилия ислямизационен процес сериозно зацикля и почти замира.

 

1.Особености на демографския подем през първите 80 години на XIX век

Първата половина на века е времето, когато се формира окончателния облик на селищния модел, заварен от освободителната Руско-турска война 1877-1878 г. /вж. таблици №  15, 15 а, 15 б, 16/. Според документите броят на населените места в казата намалява до 38. От селищния модел отпадат три български селища: Долно Крушево, Малково и Марево, и пет мюсюлмански селища: Али факихлер, Манели, Мумджълар, Накъшлъ и Долно Чадърлу. Сред основните причини за изчезването на тези села са аянските смутове и кърджалийските набези от края на XVIII и началото на XIX век, а също и периодичните болестни епидемии. Появява се само едно ново село – Каябаши /дн. Здравковец, Габровско/, с турско име, но с българско население.

Населението, което през 1751 г. се състои от 2142 домакинства достига през 1845 г. до 4790 домакинства и 7066 домакинства през 1873 г. За около сто години то се е увеличило повече от два пъти и продължава да расте ускорено. За пръв път разбираме, че наред с българите и мюсюлманите в района живеят и известен брой цигани, които според османотурски документи от средата на века са 200 души в град Селви[6] и 415 данъчно обложени мъже в селата Градница, Дамяново, Дерели, Рахово, Акънджилар, Кормянско, Малкочлар и Гъбене.[7]

Броят на селата с мюсюлмански имена намалява сериозно от 15 на 10. За около сто години, от средата на XVIII до средата на XIX век, мюсюлманите се увеличават около два пъти и продължават да нарастват бавно. Относителният им дял обаче намалява и то сериозно: от  94 % през 1751 г., на 67 % през 1845 г. и 65 % през 1873 г. Както по-рано, така и сега, тези села не допускат съвместен живот с християни. Изключение е само Селви, в което християнският елемент расте сериозно и добива превес над мюсюлманския, особено след чумните епидемии от втората четвърт на века, а също и вследствие човешките загуби по време на войните.

С малко по-бавни темпове нарастват мюсюлманите в селата с български имена: 1751 г. – 801 домакинства, 1845 г. – 1466 домакинства, и 1873 г. – 1798 домакинства. И тук относителният дял на мюсюлманите намалява: в средата на миналия век те са били повече от половината от населението – 56 %, а през 1845 г. – 48 % и 37 % през 1873 г. Причините за сравнително бавното числено увеличение на мюсюлманите се коренят в непрестанните човешки загуби по време на неуспешните войни и чумните епидемии през първата половина на века, които ги засегнали повече от християните. Тези два фактора повлияли негативно на мюсюлманското население, което се настроило песимистично, загубило вярата в бъдещето, в силата на своята държава, и смятало, че победите занапред са за християните. Естествено секнал и притокът от нови мюсюлмани, обръщенци в исляма. Доста показателни са изказванията на един местен мюсюлмански първенец в село Крушево – Ахмедаа, който в разговори откровено споделял: „Рано или късно Русия ще дойде тука”, или: „Бати ви ще дойде да ви освободи”.[8]

Докато мюсюлманите са отчаяни, българите заживяват все повече с нарастваща увереност в бъдещето, с надеждата за помощ от вън и с оптимизъм в собствените сили. Раждаемостта се увеличава значително, за семейството е нещо обикновено да има 6-8 и повече деца. Демографският подем при християните започва някъде след кърджалийските вилнежи, в началото на века. По поречията на реките Росица, Боазка, Видима и притоците им възникват десетки махали и родови колиби. Появява се ново село с българско население – Каябаши. Балканът не може да изхранва това население и затова част от него търси препитание в полските села. За малко повече от век населението на селата с християнски имена нараства повече от три пъти, а само българите – пет пъти: 615 домакинства през 1751 г. и 3009 домакинства през 1873 г. Особено интензивен е този процес около и след средата на века. И ако през далечната 1751 г. мюсюлманите са 69 % от цялото население на казата, през 1845 г. те спадат до 55 %, а в 1873 г. - на 46 %. „Мюсюлманите били победени от християните, победени демографски, „победени в леглото” – така образно резюмира холандският историк Махиел Кийл.[9]

---

[1] Кийл, Махиел. Хора и селища..., 297.

[2] Пак там.

[3] Врачев, Иван. Севлиево и севлиевци преди 150 години. – в. Росица, 8.8.1992/ бр. 32; Йонков, Хр. и др. Севлиево и Севлиевският край през Възраждането. С. 1986, 61.

[4] Арнаудов, М. Неофит Хилендарски Бозвелията. С. 1930, 266.

[5] Темелски, Хр. Църквата „Св. Троица” в Севлиево. – Поздрав от Севлиево. С. 2006, 105.

[6] Врачев, Иван. Севлиево и севлиевци ...

[7] Ковачев, Н. Местните названия от Севлиевско. С. 1961, 10.

[8] Недялков, П. и др. История на село Крушево ... , 27.

[9] Кийл, Махиел. Хора и селища...294.

2.Стопиране на процеса на ислямизация

Негативните тенденции в развитието на Османската империя в съчетание с икономическия и духовен подем сред християнското население са основните предпоставки за стопиране на продължилия няколко века процес на ислямизация. Според проучванията на Махиел Кийл в регистрите от 1845 г. се споменават само няколко изолирани „синове на Абдуллах”,[1] закъснели последователи на исляма. В един документ от 1843 г., съдържащ поименен списък на полицията в Селви, откриваме петима души носещи следните имена: „Абдулкадир, син на Абдуллах, Мехмед, син на Абдуллах, Али, син на Абдуллах, Мехмед, син на Абдуллах, Али, син на Абдуллах”.[2] Допускаме, че са цигани наскоро приели исляма. Последният документ от времето на османската власт, салнамето от 1873 г., потвърждава тенденцията на замиране на процеса на ислямизация, което предвид очертаните по-горе процеси в развитието на мюсюлманската и християнската общности е напълно закономерно и логично.

В отличие от предходните векове за средата и третата четвърт на ХIХ век разполагаме с редица домашни извори, касаещи процеса на ислямизация на християнско население. Сред българското население са се запазили спомени и предания за периодични отвличания на млади български момичета за невести на турчета. Обикновено това са единични случаи, но имало и изключения като това при село Бериево. От него през 1868 г., по време на местния сбор в чест на Света Троица, около 10 моми са отвлечени от турци от село Чадърлу.[3] Според друг вариант на преданието събитието е било през време на чумата, около 1835 г. и става дума за около 20 отвлечени моми.[4] След Освобождението всичките тези млади семейства се изселват към вътрешността на империята. Красивата мома Неда от Каябаши /дн. Здравковец/ по време на румъня из Свищовския край е харесана от местно турче и отвлечена насилствено. След три години Неда /Хатидже/ успява да избяга и се прибира при близките си.[5]

            Похищенията върху честта на български момичета оставят дълбоки следи в историческата памет на крушевци, закрепени в имената на редица местности: Донник, Гладник, Мари скок, Момината стена, Скря скок и Пенкин дол.[6] Всички те разказват за злата участ на девойките, харесани от турски младежи. Този не малък брой предания отразява един реален проблем в живота на българското население на Крушево през последните три столетия: турски натиск, изразяващ се най-често в отвличане на млади и хубави българки за жени на турците. За село Агатово, също със смесено население по това време, има запазено предание, според което местният младеж Юсеин си краде булка от балканско селце. Анка става Анифе, ражда дъщеря, но рано почива.[7] Съседното село Градище, чисто българско, е съхранило преданието за „Юрданка, мома хубава”, която била отвлечена от кадията на Селви и запряна в харема. От мъка тя се удавила.[8]

            Преданията са свързани обикновено с прилагането на насилие над личността. Изглежда обаче има случаи и на доброволна смяна на религията и женитби между българи и турци. За това явление споменават стари хора от Крушево след освобождението на България. Когато младо овчарче, чирак при турци, хареса кадънче то няма никакви пречки да се ожени за него, само че трябва да смени вярата си. Такъв е случаят с българското момче Митю, чирак при богат турчин, който има само една дъщеря. Митю е харесан за зет /айдамак/ и доброволно сменя християнството с исляма, става Мути. За тази родствена връзка между турския род Чочовци и българския Камбури си спомнят Хасан Мустафов Чочоолу, роден 1883 г. и Митю Йонев Камбуров, роден 1895 г.[9] Българско е потеклото и на турския род Дорулите. Знае се, че в рода на дядо Шайкир Кулаахмедов Дорула е живяла българка от село Бяла река, а синът му Ахмед е наричан Помака. Самият дядо Шайкир казвал, че дядо му и неговите братя са помаци.[10] Дълги години след Освобождението се знаят случаи на делнишки ниви между българи и турци, наследство от далечно сродяване. За такова сродяване говори и обръщението амутолар /чичови/ между членовете на такива родове. Севлиевският краевед Васил Беязов съобщава за народна песен от Севлиево с името: „Иван иска кадънче”.[11]  Не е запазен текста на песента и не знаем как е завършила тази любов, но може да се досетим.

Склонността на някои българи да сменят вярата си срещала сериозна съпротива сред християнското духовенство. Така например едно местно предание от Врабево разказва, че част от местните християни доброволно решили да преминат към исляма. Научил за тези им намерения владиката в Ловеч и лично се явил в селото да провери истина ли е това с ярлийците /местните/ и ги посъветвал да напуснат Врабево и да отидат или в Бериево, или в село Враца, които били близки чисто български села, но от вярата си да не се отказват. Ярлийците му отказали, не го послушали и останали във Врабево. На тръгване владиката ги проклел така: „Останете тук, но повече от пет къщи да не се увеличавате!” Действително, както показват преброяванията, Врабево през XVIII и XIX век било селище със смесено население, като българите били по-малко. Според същото предание, когато след Освобождението през 1891 г. владиката от Ловеч дошъл да освещава новопостроената църква, представител на ярлийците отишъл при него, дал му няколко жълтици и го помолил да снеме от тях някогашното владишко проклятие, за да могат да се увеличат и те.[12]

Интересни са изследванията на краеведа на Дебнево – Пейо Дулев и записаните от Марин Дулев преди години спомени на стари българи и турци, според които Мустафа Герджикоолу, местният мюдюрин преди Освобождението, създал организация и спасил българските махали от Дебневски и Млечовски колиби от набезите на развилнелите се башибозушки и черкезки формирования по време на Новоселското въстание през 1876 г. Според „Парусията на Троянската света обител” и някои народни песни от Дебневския край, Мустафа Герджикоолу е дарил на манастира 500 дка земя в местността Таласън, заради сторен от дедите му грях и за да се молят монасите за него и дъщеря му, която се поболяла заради този грях. Не на двете джамии в Дебнево, а на християнската света обител! Съвременниците на Герджикоолу – дядо Цонко Мишето, дядо Василко Бозалиев и дядо Рашид Алиев, разказвали, че много обичал да го сурвакат деца-християнчета. Те също го обичали и където и да го срещнели на „сурва” отупвали кожуха му и му пожелавали здраве и дълъг живот, а той ги дарявал с „бели пари” /сребърни монети/ и очите му се пълнели със сълзи. Според твърденията на дядо Цонко Мишето „Герджикя” и останалите дебневски „турци” били къпани с дядовците им в една „копаня” и говорели по-добре български, отколкото турски, т.е. били потурчени българи.[13] За такова отношение на влиятелни „турци” към българите в смесените села през кризисната 1876 г. можем да посочим още примери: Ахмед Мечоолу от Градница,[14] Али Молла от Сръбе,[15] Али Сердар от Крамолин[16] и още редица други.

 В село Сръбе е запазен спомен за потурчвания на жени от българските родове Радойляр, Гергиляр и Сабунджулар – дали насилствено, или доброволно, не е ясно. Помни се например, че Доша, сестра на Петьо Димов, е била оженена за помак, който се изселва сам без нея.[17] В писмените бележки на Пеньо Христов Пенев от село Агатово е отбелязано, че баба Славовица – жената на дядо Слави Нечев, била омъжена първо за турчин, но след освободителната Руско-турска война 1877-1878 г. отказала да замине за Турция и след това се омъжила за дядо Слави.[18] Вероятно в смесените села е имало и други подобни примери, но не се е запазил спомен за тях.

Народна песен от Кръвеник разказва за потурчената жетварка Денка от махала Табашка. Разболяла се тя тежко и останала на турската нива в „равна Румъния”. Никой не е знаел, какво е станало с Денка жътварката. Минали години. Веднъж тракийски търговец се отбил на една чешма в Одрин. Там срещнал кадъна, и тя като чула родна реч, го запитала на чист майчин български език: „Знайш ли Табашката равнина?” Поискала да се върне по нашите места и да се отърве от този плен и чуждата вяра. Тъй завършила драмата на девойката от селището Табашкото в Кръвенишката община.[19]

            В Крушево са известни и несполучливи опити за потурчване на момче от Неновския род, на един Моню /роден около 1860 г./ и на тримата братя Цончо, Йоню и Братован.[20] В спомените си Петър Пешев пише за спасена и запазена от потурчване мома от село Сръбе, която едно турче от града залюбило и отвлякло с помощта на другарите си, за да я направи мохамеданка и своя съпруга.[21]

От официална преписка на властите в Селви и Търново научаваме, че през 1876 г., месец март, момичето Кира пожелало да стане мюсюлманка.[22] В края на месец август, след събитията по време на Априлското въстание и реакциите в Европа от зверствата на турците, идва писмо, в което вилаетските власти напомнят, че момичето е дете, не е достигнало зряла възраст и не може да приеме исляма. Кира най-вероятно е била слугиня у богати турци и под тяхно влияние се е съгласила да смени вярата си. В по-ранно време непълнолетието ѝ едва ли е щяло да е пречка за смяна на вярата. Този пример още веднъж показва, че към смяна на религията прибягвали най-често момчета и момичета, които работели като слуги и чираци при богати турци, където попадали под тяхно влияние.

За доброволното приемане на исляма от местни българи загатват някои народни песни. Така например в Крамолин е известна песента „Алил на Радка думаше”, в която се разказва за разкаянието от потурчването.[23]

Твърде интересен е случаят със севлиевеца отец Пахомий, с мирско име Цвятко Димов, който като малък заминал за Рилския манастир, учил при Неофит Рилски и станал таксидиот.[24] Като проповедник на манастира в метоха в Севлиево бил харесан от търновци и изпратен за свищовски представител в Народния събор в Цариград /1861 г./ за разрешаване на църковния въпрос. След събора патриаршията го изпратила в района на Малко Търново, за да води борба с разпространилото се униятство. Тук си спечелил доста врагове, които използвайки връзката му с една туркиня, вдовица на кадия, успели да издействат арестуването му и изправянето пред съд. След три месеца престой в столичния затвор и жестоки изтезания, той бил принуден да приеме исляма, за да спаси живота си. Като ходжа под името Махмуд ефенди служил в джамията на един краен квартал в Истанбул, където помаци и бошнаци слушали с интерес проповедите му, включително и на български език. След две години, към края на 1867 г., с помощта на приятели успял да избяга в Одеса. През 1870 г. се завърнал в пределите на империята, където след време властите влезли в дирите му и отново бил арестуван. През 1874-1875 г. няколко пъти бил разкарван от Севлиево до София и обратно. Първоначално склонил да се върне отново към исляма, но впоследствие приел свещеническия си сан в християнската църква. В писмо от 5 февруари 1875 г. софийският мутасаръф пише до севлиевския каймакам следното: „С протокол № 65 от заседанието на меджлиса в Селви е оповестено, че споменатият е станал мюсюлманин, но както бе изяснено впоследствие, той отново се е върнал към старата си вяра. Преди, когато бил докаран тук, за известно време проявил склонност да приеме исляма, но както се разбра, поради упреците на някои свои сънародници, впоследствие отново приел свещеническия си сан. Съгласно издадената заповед, оставането му тук е нежелателно!” В резолюцията на този документ се казва: „Заповед! Християни, приели мюсюлманството и впоследствие отказали се от исляма – това са вероотстъпници /мюртедин/”.[25] Мюсюлманското право предписвало изключително тежки наказания за вероотстъпниците: мъжете трябвало да бъдат избити, а жените и децата – да бъдат продадени в робство или държани в затвора, докато не се върнат към исляма, пък дори и до края на живота им. Архимандрит Пахомий най-вероятно е заточен в Рилския манастир, където пребивава през 1875 и началото на 1876 г. За участие в подготовката на въстание в този край е отново арестуван и заточен в Диарбекир, откъдето се завръща в Севлиево чак през 1878 г.

Разгромът на Априлското въстание през 1876 г. в Севлиевския край е показателен за това как са се отнасяли победителите към победените и каква е била съдбата им: убийства, мъчения, заробване, потурчване. Ето какво откриваме в едно консулско донесение:  „... в селото Ново село с 200 християнски къщи ..., в което се намира женски девически манастир... От тази обител при последните смутове от башибозуци, турци и черкези бяха похитени 24 православни млади монахини и послушнички, като преди това бяха обезчестени и поругани по най-циничен начин от турците; по-старите монахини след различни изтезания и мъчения бяха убити, а обителта ограбена и разрушена. За по-нататъшната горчива участ, постигнала похитените жертви извън манастирския покрив, нищо не е известно. Вероятно те са били препродадени и сега са предмет на любострастного харемно развлечение на някакъв турчин фанатик, който при това се издевава на техния по-ранен монашески начин на живот”.[26] 

Във вестник „Ден” пише: „Девойките и калугериците от Ново село, които [ги] поробиха черкезите, биле продавани по 50 лири всякоя”.[27] За отвличания на деца съобщава в доклада си и английският консул в Русе.[28] За отвличане на деца от Кръвеник и Стоките по време на въстанието разказвала баба Къневица от Селището. Десетина такива деца се озовали в село Градница, изоставени от похитителите си. Прибрала ги възрастна българка, но те не знаели кое от къде е. Находчивата баба намерила разрешение като взела шепа орехи и ги питала подред: „Каквo е това?” Стокенчетата отговаряли, че това са орехи, а децата от Кръвеник казвали: „Това са ореи”.[29] Така се установило от къде са и били разпратени по селата им. В други времена тези деца нямало да бъдат спасени и щели да отраснат в мюсюлманска среда.

Според изложеното до тук и достиженията на историческата наука през последните десетилетия може да се откроят няколко важни метода за ислямизирането на покореното християнско население в Севлиевския край.

На първо място, най-много християни се прелели в мюсюлманските редици чрез робската институция. Ще припомним, че всички османски набези преди завоеванието на балканските земи имали за цел отвличането на роби и добитък. По-нататък тази практика се прилагала и по време на походите отвъд Балканите. Една пета от плячкосаното се полагало на султана, останалото принадлежало на проявилите се в битките. Така местните спахии, акънджии, мюселеми и други бойци от различните отреди на османската армия се снабдявали с домашна прислуга. Роби можели да се закупят и от робските пазари, нещо обичайно за империята през цялото ѝ съществуване. Отвлечени или закупени, без значение кое от двете се е случило, тези християни /унгарци, немци, руснаци, българи и т.нат., не само мъже, а жени и деца/ попадали сред мюсюлмани, заживявали изолирано от естествената им етническа среда. Те трудно устоявали на принудата и съблазанта да приемат исляма и така да преминат в друг статус, освобождавайки се от робската неволя. В хода на изложението вече споменахме за такива освободени /атък, муатък/ роби, както в селата на колонизаторите, така и в част от старите български села. Чрез робската институция в Севлиевския край ще са се прелели в исляма доста чужди християни. Ислямизирането им бързо е водело и до асимилация /потурчване/, тъй като живеели изолирани в местните мюсюлмански общности. Освобождаването на  роби и превръщането им в свободни хора се смятало за богоугодно деяние.

Следващият голям източник на нови мюсюлмани са най-различните формирования на османската войска. Редиците на султанската армия се попълвали през XV-XVI век, но и по-късно, с исмямизирано местно балканско население. Още през XV век по нашите земи бил сложен край на институцията на спахиите-християни. Такива не откриваме в регистрите от края на този век и от началото на следващия. Следователно ислямизирането на част от старата феодална класа протекло тук сравнително рано и бързо. Не рядко спахийското опълчение се попълвало и с т.нар. джебелю /въоръжени бойци/, които придружавали спахиите във военните походи и понякога били наемани сред войнуците. Приспособявайки се сред мюсюлманите те изоставяли старата си вяра и  приемали исляма.

Конните авангардни части на акънджиите били почти изцяло съставени от доброволци /гьонюллю/. Такова население имало в Акънджилар, Али факихлер, Чадърлу и други селища. Техните редици се попълвали преимуществено от чужди и местни християни – обръщенци в исляма.

По същия начин се процедирало и при другите османски военни формирования като тези на мюселемите и юруците. Те също системно привличали в редиците си обръщенци в исляма.

Войнушкият корпус, отначало военна, а след това военно-помощна организация, изцяло българска по своя състав, също е засегнат от процеса на ислямизация, макар и доста инцидентно.

Друг способ за ислямизиране на местното християнско население бил „природният”. При движението си части от османската войска се заселвали и усядали на свободни земи, но не им достигали жени. Задомявали се като посягали на местни моми. Съдбата на тези българки неизменно била една: ставали майки на мюсюлмани. Красноречив пример в това отношение е село Крушево, за което вече споменахме. Отвличанията на български момичета с цел женитба продължили до самия край на османската власт и често били повод за миграция на цели семейства, за да спасят челядта си. Не е случайно и изобилието от предания за моми, хвърлили се от високи скали, но запазили честта си от поругаване.

Различните отреди на османската военна машина допринесли доста за разширяване на мюсюлманския свят и за разпространението на ислямската вяра в земите на Севлиевския край. Включването на българи и въобще християни в различните институции на османския боен ред като правило ставало едва след задължителното приемане на исляма.

Когато говорим за мястото на османската войска в ислямско-асимилационния процес по нашите земи, следва да изтъкнем важността на системата „девширме” и еничерския корпус. Най-значителното попълване на армията на завоевателите с балкански жители ставало именно по този път. Отначало чрез робенето, а впоследствие чрез кръвния данък се набирали християнски деца за пехотната еничерска войска. Тази практика продължила от края на XIV до началото на XVIII век и представлявала един от основните фактори за увеличаване на мюсюлманите за сметка на християните в рамките на империята. Колко деца от мъжки пол от Севлиевския край са изтекли към еничерския корпус, за това историята все още мълчи.

Числото на мюсюлманите се увеличавало и за сметка на осъдените на смърт християни за извършени тежки престъпления: след смяна на вярата те получавали помилване. Може би точно пред такава дилема са били изправени част от жителите на Богатово и Добромирка, за което вече писахме. Доколко стриктно се е прилагал този закон, който несъмнено представлявал привилегия за християните в сравнение с мюсюлманите, не е ясно, но видяхме, че при отец Пахомий това правило не било спазено. Но да не забравяме, че той живее през XIX, а не през XVII или XVIII век.

На последно място, но не по важност, поставяме доброволното приемане на исляма, което ставало чрез изрична молба до османските власти, която можело да бъде удовлетворена или не. Желанието за смяна на религията се ръководело както от чисто прагматични причини, така и от духовни. Исканията се свеждали най-вече до полагаемите се дрехи, милостиня или някакво подаяние, понякога се искала и подобаваща служба. Когато молбата се удовлетворявала, новият мюсюлманин получавал значителна сума даром, уж за дрехи, но на практика той можел да си закупи волски впряг, или да подсили стопанството си другояче. Конвертирането в повечето случаи помагало срещу бедността. Най-многобройни са случаите на доброволна смяна на религията през трудните XVII и XVIII век.

Цялата история на Севлиевския край е изпъстрена с най-разнообразни сведения за приемането на исляма от местни и чужди християни, факт, който ни подсеща за известната сръбска поговорка, че „Няма турчин, без потурчен”. За тези „загубени българи” държавникът Стефан Стамболов в една своя реч от 15 декември 1886 г. казва: „Та нали нашите боляри станаха турски паши, а еничерските корпуси не бяха ли набирани предимно от българчета?”[30] Още по-известни са думите на големия османски държавник Ахмед Мидхат паша, казани в статията му „Турция – нейното минало, нейното настояще”, публикувана през 1878 г. в Париж: „И преди всичко трябва да се има предвид, че сред българите, към които се проявява толкова жив интерес, има повече от един милион мюсюлмани, като в това число не се включват нито татарите, нито пък черкезите. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както обикновено се мисли, а това са потомци на българи, които са обърнати в исляма по време на завоеванието и през следващите години; това са чеда на същата тази страна, на същата тази раса, с едно и също потекло и между тях има и такива, които не говорят никакъв друг език освен български”.[31] В думите на Стамболов и Мидхат паша се крие истината за произхода на голяма част от мюсюлманското население в Севлиевския край, истина, подкрепена както вече посочихме с богат документален и друг материал от османотурски и български характер.

---

[1] Пак там, 293.

[2] Врачев, Иван. Севлиево и севлиевци ...

[3] Балкански, Д и др. Прослава на село Сенник и неговите хора. Севлиево. 2011, 31.

[4] Курдов, П. Моето родно село. История на село Сенник, община Севлиево. С. 1995, 29-31.

[5] Разказ на Цанко Иванов Кожухаров от село Богатово, записан от Станю Трифонов Солаков.Тетрадка № 22, с. 64-75 – читалище село Крушево.

[6] Недялков, П. и др. История на село Крушево ... , 13-17.

[7] Грамов, Ил. Свещен завет: Дъще, помни, че в жилите ти тече българска кръв. - в.Росица, бр.26/2004 г.

[8] Вълев, Н. и Р. Ангелова „Място, докоснато от бога. Историята на с. Градище, община Севлиево. С. 2005, 59-61.

[9] Недялков, П. и др. История на село Крушево ... , 20-21.

[10] Пак там, 23-24.

[11] Вълчанов, Хар. Севлиево 1842-1942. Част 2. С. 1942, 48.

[12] Колев, Марин. Врабево през вековете. С. 2011, 74; преданието е разказано от Добри Тотев – бивш кмет на селото и виден общественик. 

[13] bg.wikipedia.org/wiki/Дебнево

[14] Милчев, Ат. и др. История на село Градница ..., 56.

[15] Цанков, Г. и др. Миналото на Малки Вършец ..., 73.

[16] Пушкарова-Рачева, Ю. Крамолин ..., 93.

[17] Цанков, Г. и др. Миналото на Малки Вършец ..., 73.

[18] Агатово. Историческа хроника ..., 63.

[19] Проф.д-р Кольо Ст. Колев от Кръвеник. Дописвам книга със спомените от майчина реч ... – в.Росица, 2004/бр. 96, 3.

[20] Недялков, П. и др. История на село Крушево ..., 18-23.

[21] Пешев, П. Историческите събития и деятели ..., 12

[22] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите ..., 239.

[23] Пушкарова-Рачева, Ю. Крамолин ..., 64.

[24] За него подробно вж. Вълчанов, Хар. Севлиево ..., 122-131; също Йонков, Хр. и др. Севлиево и Севлиевския край през Възраждането ..., 80-85 и др.

[25] Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите ..., 235.

[26] Из консулско донесение № 29 от 9 юли 1876 г. на Н. Даскалов от Варна до И. П. Крилов, временно управляващ руското генерално консулство в Русе. — Музей на Възраждането във Варна, ф. 2, а. е. 24, л. 26—27.

[27] В-к „Ден”, бр. 32, 16 юни 1876.

[28] Из доклада на английския консул в Русе Р. Рийд от 16 юни 1876 г. до английския посланик в Цариград Х. Елиот. — Вж. Н. Тодоров, Положението, с. 316.

[29] Пенчев, Г. Книга за Стоките. За хората и селото. С. 2003, 38.

[30] Писмени документи за българския характер на населението в Източни Родопи. Кърджали. 1985, 51.

[31] Архивите говорят, кн. 1. С. 1987, 7.

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Руско-турската война от 1877-1878 г. слага край на османското господство по българските земи, създава се свободна българска християнска държава. В рамките само на последните две десетилетия от XIX век протичат бързи и спонтанни демографски промени в освободения Севлиевски край. Още по време на войната започва процес на изселване на мюсюлманското население от старите турски села като Хисарбей, Дерели, Адиллер, Чадърлу, Акънджилар, както и от града. Част от това население се страхува от възмездие за извършените жестокости по време на потушаване на въстанието в балканските села. Впоследствие този процес обхваща и напълно ислямизираните стари български селища като Хирево, Дамяново, Богатово, Букурово, Добромирка, Кормянско и Сопот. Последното село запустява и никога повече не се възстановява. Започват да се изселват и мюсюлманите от смесените села: Градница, Душево, Агатово, Сръбе, Крамолин и др. Непрекъснатият процес на ислямизация и асимилация на местно и чуждо християнско население през вековете довел до успешното приобщаване на това население към исляма. Забравило далечния си български корен то успешно се асимилирало и приобщило към турския етнос. Доста точна и показателна е оценката на севлиевския окръжен управител през 1888 г. за поведението на мюсюлманското население в Севлиевския край: „Турското население, - пише той - постепенно продължава да се изселва, въпреки увещанията, които му са правени и старанието на местните власти да го задържат тука. За това си изселване турците въобще нямат никакви причини, освен тяхното нежелание да привикнат на новото управление и особеният им фанатизъм, който им препятствува да живеят в добросъседство с християните. Забележително е, че изселването на турците винаги се е предшествувало от проповедите на цариградските софти, които дохождат всяка година през рамазана”.[1] Почти същата е констатацията и на окръжния управител Т. Райков през 1890 г.: „Изселват се турци, не по икономически съображения, а от фанатизъм и поради настъпилите промени в страната. Някои семейства обаче се връщат от Турция”.[2] Слабо засегнати от този процес на изселване се оказват само селата Ряховците и Петко Славейков, в които и днес продължава да живее многобройно мюсюлманско население. Според един разказ в първите години след войната първенците на турците се събрали, за да вземат решение какво да правят в новата ситуация. „Пашалъкът свърши вече” – констатирали те и решили да се изселват в Турция. В уречения ден се формирал голям керван в района на мотополигона до днешното село Горна Росица. Липсвали само турците от Ряховците и Петко Славейков. На пратениците, които отишли да ги повикат отговорили: „Вие вървете, ние по-късно.” Голямата част от турците на тези две села не се изселили, защото „някой българин, който имал симпатии към тях” ги възпирал и увещавал да живеят спокойно по родните си места. Същото направил и първенеца от Ряховците – Чакъра.[3] 

Паралелно с процеса на изселване на мюсюлманско население вървял и един друг процес – на заселване на освободените територии с българско население, слизащо от пренаселените вече махали и колиби на Габровския, Севлиевския и Троянския балкан. От Балканът, който запазил и съхранил българската народност, сега като отприщила се лавина слизали българи към полските села. Само за две десетилетия старите мюсюлмански селища и повечето от смесените селища станали чисто български по своя народностен състав. Със смесено население останали само Севлиево, Крушево, Ряховците и Акънджилар. Какви радикални промени само за 20 години!

---

[1] Изложение на Севлиевския окръжен управител за състоянието на окръга през 1888 г., 11.

[2] Изложение на Севлиевско окръжие за 1889/90 г. от Т. Райков. Севлиево. 1890, 6.

[3] Разказ на Шефкат ефенди от 50-те години на ХХ век, предаден на автора от Кязим Терзиев, пенсиониран учител.

/НЕДЯЛКОВ, ПЕТКО. СИНОВЕТЕ НА АБДУЛЛАХ ИЛИ КАК СЕ ПОЯВЯВАТ МЮСЮЛМАНИТЕ В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ. ИЗД. "М-ПРЕС" СЕВЛИЕВО, 2017, СТР.126/