ФОРМИРАНЕ И ДЕЙНОСТ НА ПОЛИЦЕЙСКАТА СТРАЖА В СЕВЛИЕВО ПРЕЗ ВРЕМЕННОТО РУСКО УПРАВЛЕНИЕ 1877-1879 ГОДИНА.

             Основите на съвременната полиция в Севлиево се полагат още преди създаването на Третата  българска държава в условията на  Руско -турската война /1877-1878 г./ и  установеното  Временно руско управление /1877-1879 г./. Този процес е  бавен и преминава през няколко  етапа. Началото е  свързано със  стихийното създаване на доброволческа народна милиция /милиционен отряд, чета/, която подпомага  руските войски да   освободят града и  района му и да го запазят от башибозушките набези. Формирането на местната полицейска стража на военни начала започва през военновременния  период на  Временното руско управление /ВРУ/. През мирновременния период /март 1878 – лятото на 1879 г./ продължава  изграждането на органите на полицейската  стража в  Севлиевския  край като част от гражданската   администрация  на  бъдещата държава.

             На 25 юни /7 юли/ 1877 г. град Севлиево е освободен  от хусарите на  корнет Тулешко, които  влизат в града. Без  да  срещнат съпротива те  превземат конака и обезоръжават  намиращата  се  там турска  полиция. Управлението  на града  се възлага  на смесена комисия от българи и турци. След оттеглянето на хусарите турците се съвземат и  възниква опасност от саморазправа с  българското население. На  3/15 юли частите на есаул   Иван Филаретович Антонов и сотник Александър  Верещагин  спасяват  града от погром. В последвалите четиридневни сражения Севлиево е запазено от прииждащите от Ряховците и Кормянско башибозушки орди. ¹

            В сраженията  срещу тях  участвуват много смели и свободолюбиви  севлиевци. Именно тогава, в тези първи  дни на битката за свобода, под непосредственото ръководство на  есаул Антонов, сотник Верещагин, есаул Афанасиев и полковник  Жеребков започва формирането на милиционен отряд /чета/ в  състав от около 100 души. ²

От спомените на Верещагин е известно името на един от защитниците  на  Севлиево  –  Атанас Лалев Мутафчиев, който бил ранен. В тази чета постъпва и Симеон Генчев Москов.

            По разпореждане на  есаул  Антонов турските заптиета, които отново се  въоръжили, са разоръжени  на 3/15  юли сутринта. Много турци са арестувани  в подземията на  конака и затвора, за да не се  присъединят към настъпващите башибозуци. Верещагин с няколко казаци и българи арестува ходжата, главния виновник за готвения  погром над града. По искане на българите полковник Жеребков  устройва  временен военен съд за съдене на  провинили се турци. На смърт са осъдени 10 души. ³

            Доброволческата  милиция се въоръжава с оръжието, взето от конака, от заптиетата и  турското население. В първия си рапорт есаул Антонов пише: ”…пристигнах  в града, обезоръжих турските жители, взех 13 буренца  с барут, предадох  на  българите  годното  за употребяване оръжие, а негодното, изпотрошеното бе изхвърлено  в  река  Росица”.⁴  В  друг  рапорт от  24 юли се  съобщава за  взети от турците  200  пушки, 50 ятагана, 40 пистолета.⁵  В спомените си Верещагин споменава, че оръжие  е събирано  и от околните села. От Острец /дн. Малиново/, например, команда под негово ръководство събира  и докарва  в града  пет коли с разнообразно оръжие, което българите разграбват и се въоръжават. Оръжие  се раздава от мухтарите /кметовете/ и на създаващата  се по селата селска охрана. От запазен документ с дата 24.08.1877 г. се вижда, че Окръжният   административен  съвет  вика  мухтарите  и старейшините от Душевски колиби, за да дадат сведения на кого са раздали оръжие и за наставления. ⁶

             За кратко време  доброволческата милиция  заприличала  на  истинска  полицейска  стража, само че без униформа и  без  системно  въоръжение. В нея влизат преди всичко патриотично настроени занаятчии, дребни търговци и интелигенти, годни да носят оръжие, но поради едни или други причини останали вън от опълчението. В този начален етап е разрушен старият турски полицейски  апарат и е заменен от българи християни, които поемат охраната на града и околностите, поддържането на реда и  спокойствието. Разоръжено  е  турското население и е  въоръжено българското. Всичко това става под непосредствените грижи на руските офицери. Под тяхно ръководство доброволците придобиват нужния опит в  защита на  завоюваната свобода и в охранителната дейност.

             Най-важната задача на  доброволческата милиция е да охранява нощем около и в града, да патрулира в трите махали и  особено в  двете  турски, да  се  грижи  за реда и тишината.⁷ Населението трябва да се пази от появилите се крадци и башибозушки групи, които нападат изоставения от избягалите турци имот и незащитените селища.⁸  В района  са разбити от  габровска  доброволческа чета няколко башибозушки банди. Наказателни  акции  са  извършени  към  турските  села Адъмово /дн. Янтра/,  Каяджик  /дн. Скалско/,  Добромирка и  Идилево. В покрайнините на Севлиево се предават няколко провинили се турски феодали. Заловените башибозуци се конвоират до губернския град Търново. ⁹

            Главната задача на Канцеларията за гражданско управление при  Главното  командуване на  руската армия, начело с княз Черкаски, е едновременно с бойните действия да се изгражда местната власт в освободените земи. Князът запазва без изменение турската административна система, само че я побългарява.¹⁰  Санджаците се преименуват в губернии, казите в окръзи, нахиите  в околии, а общините се запазват. За губернатор  на Търновска  губурния  е определен  първоначално  генерал-майор   Михаил   Алексеевич   Домонтович  /от  25  юни 1877 до  февруари 1878 г./, а  впоследствие  –  камер-юнкер  Щербицкий.  Полицмейстер  /помощник  на   губернатора по полицейската част в губернския град/ е полковник  Домети. При  това  административно  деление Севлиево  става център  на окръг  в  Търновска губерния с прилежащите му села: Адъмово /дн. Янтра/, Аканджилар /дн. П.Славейков/, Армени, Балван махале /дн. Ветренци/, Бара  /дн.  в чашата  на  язовир  “Ал. Стамболийски/, Батошево,  Бяла ряка, Бериево,  Богатово, Бранево /дн. в Троянско/, Врабе, /дн. Врабево/, Хирево, Гостилица /дн. Дряновско/, Градница, Градище, Гъбене, /дн. Габровско/, Дебел дял /дн. Габровско/, Дебелцово, Дебнево /дн. Троянско/, Дамяново, Дерелий /дн. Г.Росица/ , Добромирка, Доганджа /дн. Търхово/, Душево, Зла  махале /дн. Зла река, Троянско/, Каябаш /дн. Здравковец, Габровско/, Корменча /Кормянско/, Кръвеник, Крушево, Ловнидол, Малкочево  /дн. Буря/,  Млечево,  Ново  село /дн. Троянско/, Острец,  Рахово /дн. Ряховците/, Сърбеглий / дн. Яворец, Габровско/, Сърбе /дн. М.Вършец/, Скандало /дн.Троянско/, Сопот /изчезнало, южно от Сухиндол/, Сръбска махала /дн. Видима, Троянско/, Чадърлий /дн. Сенник/, Чурат /изчезнало, югозападно от с. Емен, Павликенско/, Ялар /Малко Яларе, дн. Славейково, Дряновско/ . ¹¹  Според турско салнаме в 1874 г. в Севлиевска каза има   7813 мюсюлмански нуфузи и 13392 немюсюлмански или общо 21145 домакинства /63,01% българи и 36,99 % турци/.¹²  Подобно е положението в града, където двата етнически  елемента почти се изравняват. Населението  на  града  преди   войната  е около 8 000 души. Това  число се  потвърждава  от резултата от първото преброяване, станало на 31.12.1880 г., когато   въпреки  изселванията на  доста  турци  от Севлиево, в града  има  8373 жители.¹³ Чисто български са селата Батошево, Кръвеник, Ново село, Млечево, Гъбене, Ловнидол и др. а останалите са със смесено население.

             В  Севлиево  ВРУ  е  установено  още през втората половина  на  месец   юли  1877 г.,  непосредствено  след освобождението на града.  За окръжен началник е назначен жандармерийският офицер подполковник княз Любицки. ¹⁴  Единствените  източници  за  него  са спомените  на  Петър  Пешев  и  няколко  телеграми, публикувани в сборника “Българско опълчение”, том втори. Пешев го обрисува  като строг и  работлив  офицер и администратор. В ръцете му е съсредоточена цялата  административна  и полицейска  власт  в окръга. Под негово пряко ръководство  започват  работа  Окръжният административен съвет, Градският общински съвет, Окръжния съд и полицията. При изграждане на новата  гражданска администрация той привлича лица из средата на местните  патриотични  сили, опитни, познаващи  добре  местните условия, населението и добре разположени към Русия.

            За свой помощник в полицейската работа княз Любицки избира Георги /Гочо/ Драгошинов. Източник за  това са спомените на Пешев, където се казва: ”Полицията в Севлиево, в началото се състоеше от полицейски комисар Гочо Драгошинов и стражари българи, но под ръководството на окръжния началник. Последният имаше на разположение казаци, чрез които въдворяваше реда, често нарушаван от войници на проходящите в онова време през града войски на път за Плевен и Шипка.”¹⁵ Драгошинов е един от видните представители на интелигенцията в Севлиево, бивш учител и читалищен деец, а през втората половина на 70-те години забогатяващ занаятчия и собственик на столарска манифактурна фабрика. Според Васил Беязов, той две години се подвизавал като преводач, секретар на княз Любицки и негов помощник в полицейската част на управлението.¹⁶ Макар и оскъдни данните, с които разполагаме, дават основание да приемем, че Гочо Драгошинов е първият пристав /непосредствен началник/ на полицейската стража в Севлиево.

            Веднага след идването си в Севлиево княз Любицки започва да изгражда полицейската стража на града и окръга. Най-вероятно кандидатите са избирани из средата на доброволците-милиционери. Това ставало в съответствие с първия нормативен акт, който поставя началото на административно-полицейската организация на новоосвободена България – “Временни правила за създаване на полицейска волнонаемна стража и въоръжени местни караули в България”, издадени в Свищов и утвърдени на 7 август 1877 г. от главнокомандуващия руските войски – княз Н.Николаевич. С този административен акт се слага началото на българската полиция.¹⁷ Тя се състои  от  команди от  пеша  и  конна  стража, доброволци, български християни и от въоръжени караули от местни жители, пак християни. Тези полицейски органи се издържат сами /понякога от населението/ и не получават заплати. Така в полицията могат да постъпят само хора, които притежават известен имот. Бедни кандидати се допускат само след представяне на поръчителство от селската община или градския квартал. Имотният ценз и неприязненото отношение, което имат българите към турската полиция, вероятно са причина често да се отказва на поканата за постъпване в полицията. По тази причина за полицаи се записват често хора без доходно занятие или пък буйни и смели по характер и търсещи поле за изява. Всеки полицай при постъпването си се задължава да служи най-малко шест месеца. По усмотрение на началството може да бъде уволнен по всяко време. Полицаите получават пари само за дрехи – пешите стражари по 2500 гроша, а конните по 4000 гроша, като с тях поддържат и собствените си коне. Доброволците стражари се въоръжават със сабя или шашка и пушка. Формено облекло се дава късно и не е еднакво за всички губернии. Най-често то напомня руската униформа.¹⁸  Числото на стражата се определя съответно на броя на населението за дадено място, като се гледа да се пада на всеки 1000 души население от мъжки пол не повече от 4 полицаи. Конната стража не трябва да надминава повече от 1/3 от общото число на цялата стража. Стражата се разпределя по окръзи, околии, градове, съгласно заповед на губернатора. Нямаме данни за броя на новосформираната полицейска стража, но като изхождаме от посоченото изискване и от факта, че турската полиция преди войната е брояла 38 конни и 23 пеши заптиета, общо 61 души, смятаме за реално броят на българската полицейска стража в Севлиевски окръг да е не по-малко от 60 души.

            Въоръжените караули се формират само по ония места, където губернатора намери за необходимо. Те имат за задача да пазят реда и тишината на дадено място, живота и имота на населението от насилия, грабежи и палежи, извършвани от отделни лица или банди. Когато някой беден християнин пожелавал да постъпи на полицейска служба  в тези караули, то общината, квартала или махалата, от които произхожда кандидата, поемат задължението да издържат него и семейството му, докато служи  във въоръжения караул.

             Начело на така създадената административно-полицейска организация стои губернатора, с пръв помощник полицмейстера, а в окръга – окръжния началник, с помощник полицейския пристав. Окръзите и градовете, в зависимост от големината и значението си в полицейско отношение, са разделени на полицейски участъци, на квартали и махали с по няколко младши и един старши стражар. “Главните длъжности на губернатора и окръжните началници – се казва в “Проекта за главните начала на гражданското управление…” – се заключават в строгото запазване спокойствието и реда между населението в тила на армията, в предупреждаване и  прекратяване разприте между жителите от различните народности, в запазване свободата и вярата на всички вероизповедания без да се изключват мюсюлманите, в обезоръжаване местното мюсюлманско население, в следене за точно и бързо изпълнение от местното население на всички военни искания, които ще служат за удовлетворяване нуждите на войската.”¹⁹ Непосредствен началник на полицейската стража в окръга е пристава, който според инструкцията  “… лично и чрез жандармите охранява общественото спокойствие, порядък, благочиние и подчиняване на законите и властите”, следи за качеството на продаваните хранителни продукти, чистотата в градовете и селата, в заведенията и т. нат.²⁰

              В Севлиево още през лятото на 1877 г., след идването на княз Любицки, се създава полицейско управление, което работи под негово ръководство и привежда в изпълнение решенията на Градския общински съвет и Окръжния съд. Дейността на създадената полицейска стража е разнообразна. Една от първите и задачи е да осигури ред при посрещането и настаняването на бежанците от Ловеч, Карлово и Сопот, които се настаняват в града и околните села. Бягството на турци, черкези и абази поставя на дневен ред въпроса за опазване на изоставеното имущество от разграбване. Полицията контролира качеството на хранителните продукти и хигиенните изисквания. От запазен документ става ясно, че през лятото на 1877 г. в града се появяват заболявания с признаци на холера. Градският съвет забранява продажбата на овощия на пазара  и възлага контрола на полицейското управление.²¹ С решение от 8 март 1878 г. отново Градският съвет задължава полицейското управление да охранява събарящата се сграда на “Кадийницата” /турския съд/ докато се насрочи и проведе търг за разпродаване на материалите от нея.²² Полицейското управление упражнява контрол върху питейните заведения /кръчмите/ в града, които са над сто на брой. На 11 февруари 1878 г. полицейският комисар Семерджиев докладва на заседание на Градския съвет, че “…Ненчо Попов, който освен дето е продавал сурова ракия 10 гроша оката, както и ром размесен с  вода от 20 до 30 гроша оката, но и мерките му били забележително малки, като 80 драма вместо 100, 38 драма вместо 50 и т. нат.”²³ Ненчо Попов не получава наказание, защото съвета счел, че доказателствата, които са представени не са достатъчни.

            Дейността на младата полицейска стража включва разследване на кражби, обири и убийства. Но те не са толкова много, защото през целия период до края на войната в Севлиево и района има много руски войски. По тази причина процъфтяващото в предходните години разбойничество липсва.

                        Изграждането на полицейската стража като изпълнителен орган продължава през мирновременния период на ВРУ /март 1878 – лятото на 1879 г./. След закриването на Гражданската канцелария се създава Съвет на управлението, като орган на висшата централна власт. Съвета се състои от седем отдела. Начело на Вътрешния отдел /министерство/ е назначен генерал-майор П. Гресер. Тъй като първоначалната организация на полицейската власт е изцяло съобразена с военновременната обстановка, налага се да се обнови нормативната база. Под ръководството на генерал Гресер Вътрешният отдел разработва и поставя в действие Временни правила за устройство на полицията в Княжество България /5 септември 1878 г./ и произтичащите от тях Правилник за устройство на полицията в България  /1878/,  Временни правила за полицейските пристави /1878/, Инструкция за младшите и старшите стражари /1878/, Инструкция за правата и задълженията на местната полицейска стража /1878/.

            Съгласно тези Временни правила полицията в българските земи минава под ведомството на Вътрешния отдел. Полицейските органи обаче, за престъпления по служба са подсъдни на военните съдилища. Административното деление се запазва. Полицейско-административни органи са губернаторите, окръжните началници, полицмейстерите, полицейските пристави, старшите и младшите, пеши и конни стражари. Губернаторите имат право да назначават, повишават, преместват, наказват и дават под съд провинилите се полицаи. Съставът на полицейската стража се подобрява, защото много от бившите опълченци, герои от Шипка и Стара Загора, постъпват на работа като полицаи. През лятото на 1878 г. в полицията в Севлиево започват работа уволнилите се от Опълчението Минко Марков Гализов, родом от Ловнидол, Иван Кънев Устабашиев от Севлиево и др.²⁴

            Задачите на полицейската стража през този етап изискват да се прекратява всяко насилие; да се запазва общественото спокойствие и установения ред; да се опазва имуществото на хората и личната им безопасност; нарушителите на закона да се поставят под стража и дават на съд; ²⁵

             През 1878-1879 г. в района започват да се завръщат семействата на бежанците турци. Тяхното устройване е задължение на властите, а полицията спомага за изпълнението на тази задача и недопускането на ексцеси.

             През втората половина на 1878 г. се обръща сериозно внимание на устройството на полицията. Тя няма право да се меси в работата на стопанските и административните органи. Цялата й власт се ограничава в изискването да служи като изпълнителен орган на администрацията и съда за запазване на реда и безопасността на населението и за изпълнение на закона. ²⁶

             Постъпването на служба в полицията става доброволно, като се приемат само мъже на възраст от 21 до 40 години. За да се привлекат в полицейската стража добри хора и да се издигне авторитета им сред населението се предоставяли значителни права и привилегии. След две години  непрекъсната  служба  в  полицията  се получава правото  на  намалена  с две години  служба  в  запаса на войската. За добра работа полицаите се произвеждат в подофицерско звание, а за пет години непрекъсната служба се дава право да поставят нашивка на двата ръкава на мундира. При шест години непрекъсната служба в полицията се освобождават от задължението да дават коне и кола, а така също и своя труд при изработването на пътища и други държавни работи – пътни повинности и ангарии. Освен тези облекчения полицаите започват да получават годишна заплата от 4000 гроша, заради своя особено труден и опасен занаят.

            Въвежда се еднакво въоръжение и еднакво облекло за стражата във всички губернии. Въоръжението се състои от пушка “Кринка”, къса артилерийска шашка, у конните сабя, голям револвер система “Смит и Уесън”, патронници, ремъци и други принадлежности. Облеклото е като по-късната полицейска униформа с тази разлика, че цветът на мундира и панталоните у конните стражари е черно-син, а у пешите – сиво-жълт. Шинелите са сиво-сини, войнишки, с червени пагони. Екселбанти носят всички конни стражари – старши и младши. Старшите се отличават само по това, че имат широка златна при пешите и сребърна при конните нашивка, прикачена надлъж върху пагона и по-хубави ботуши. ²⁷

            Пръв помощник на окръжния началник в полицейската работа е полицейския пристав. Той е пряк началник на полицейската стража в окръга. Наблюдава и ръководи подчинените си полицаи. Цялата писмена дейност и воденето на установените в полицията книги са негово задължение. Приставът има формено облекло като офицерското, с плетени златни или сребърни пагони и носи сабя или шашка и револвер. Заплатата му е 2400 франка годишно, ползува безплатна квартира, а при отиване по служба в района му се полага кон и кола безплатно от населението.

             През месец април 1879 г. на мястото на княз Любицки е назначен за окръжен началник българинът Никифор Попконстантинов – виден възрожденски деец, учител и книжовник от град Елена.²⁸ След Освобождението той работи като административен и просветен служител в Севлиево и Търново. С освобождаването на княз Любицки приключва  руската помощ в  изграждането на полицейската стража в  Севлиевски окръг. Всички ръководни и изпълнителски длъжности се заемат от българи. Наред с княз Любицки съществена роля в изграждането на полицията в Севлиевско имат Гочо Драгошинов, а също и Панайот Семерджиев, който  е родом от Търново, но Освобождението го заварва учител в Севлиево. През 1878 г. той е полицейски пристав в града, ²⁹ а по-късно полицейски пристав в Хасково, околийски началник и секретар на губернатора в Търново. За двегодишния период на ВРУ в Севлиево полицейската стража се оформя като внушителна сила със своя собствена физиономия. Макар и при неблагоприятни условия, тя се справя добросъвестно с дълга си и осигурява добър ред и спокоен живот на населението. Осигурена с нужните нормативни документи и укрепнала финансово, полицията фокусира вниманието си на най-болните проблеми – обезпечаване сигурността на бежанците, опазване имота на избягалото население, борбата с традиционната престъпност, охраната на населените места и възлови участъци от пътищата, контрол над градския живот и др.

 

1.Ганев, Н.Освобождението на града Севлиево. С. 1927, с.6-9. 

2.Верещагин, Ал. Дома и на войне. С. Петербург, 1886, с.527; Бендерев, А. История на българското опълчение  1877-1878. С.1930, с.349-365.

3.Верещагин, Ал. Цит.съч.

4.Факсимиле от рапорт на есаул Антонов – съхранява се в Градски исторически музей Севлиево /ГИМС/.

5.Пак там.

6.ГИМС – инв. №430; Панов, Й. сп.Векове, кн.1, 1978, Временното руско управление в Севлиево.

7.Верещагин, Ал. Цит.съч; Пешев, П. Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес. С. 1929, с.63;  Ганев, Н. Цит.съч. с.20.

8.Бозвелиев, К. С. Спомени, т.І 1868-1878 г.. Казанлък,1 942, с.227.

9.Песецки, П. Я. Два месеца в Габрово. Възпоминания за войната 1877-1878 г. Пловдив, 1879, с.159;  Българското опълчение. Сб. документи, т. ІІ, С. 1959, с.674.

10.История на българите 1878-1944 г.в документи, т. І, част І,  С. 1994, с.11.

11.Попов, С. Севлиевската каза, сб.Севлиево и Севлиевския край... т. І, с. 206; Ковачев, Н. Подготовка за Априлското въстание в селата на Севлиевска околия, сб.Априлското въстание в Първи Търновски революционен окръг 1876 г., С.1978, с.93. 

12.Пак там. 

13.Вълчанов, Х. Севлиево 1842-1942, част ІІ, С.1942, с.18.

14.Пешев, П. Цит.съч., с.66;  Българското опълчение, Сб. документи…с. 309.

15.Пешев, П. Цит.съч. издание 1993, с.119.

16.Беязов, В. Черти из живота на Георги Драгошинов 1842-1926 г. Севлиево, 1936, с.16.

17.Сборник материалов по гражданскому управлению и оккупации в Болгарии 1877-1879 г. под ред. Н. Р. 

Овсяново, С. Петербург, 1903-1907 г., вып.І, с.54.

18.Васильов, Т. Спомени за лица и събития през ХІХ век. Живот и спомени. С. 1938, с.307-308.

19.Юбилейна история 25 години България, т. І, С. 1903, с.115.

20.Цит. по С. А. Никитин, Русское гражданское управление в Болгарии. Сб.Освобождението на България 1878-1968 г., С. 1970, с.35.

21.Севлиево и Севлиевският край…т. ІІІ, с. 343.

22.Вълчанов, Х. Цит. съч. с. 202.

23.Пак там, с.157.

24.Българското опълчение 1877-1878. Първа, втора и трета дружина. Библиография и библиографски справочник, т. І, 1996, с.168, 209.

25.Инструкция за правата и задълженията на местната полицейска стража /1878/, История на българите 1878-1944 в документи, т. І, част І, с. 22.

26.Документи за дейността на русите по уредбата на гражданското управление в България от 1877-1879 г., т. І, събрал и коментирал статския съветник Муратов, С. 1905, с. 34.

27.Васильов, Т. Цит. съч. с. 308.

28.Еленски сборник. Описание на град Елена и Еленско. С. 1931, с.326.

29.Вълчанов, Х. Цит. съч. с. 157.

/Из книгата "Полиция и престъпност в Севлиевския край. Част 1"/

ПРЕДАНИЯ И ЛЕГЕНДИ ЗА КРУШЕВО

ПРЕДАНИЯ И ЛЕГЕНДИ ЗА КРУШЕВО

Крушевци винаги са проявявали интерес към богатото минало на своето родно село, искали са да знаят повече за историята на образуването на имената, както на селището, така и на местностите в землището му. Много от преданията и легендите, които са се съхранили до днес, са израз на богатата фантазия на народните разказвачи.

Корените на преданията и легендите за Крушево и неговите хора откриваме в най-паметното събитие – падането на България под османско владичество и настаняването на турците в селото. Идването на друговерците изтрива от народната памет предишния живот и като че ли всичко започва с появата на османските завоеватели и е непрестанна борба за опазване на българското име и християнската вяра.

В някои от историческите предания и легенди могат да се съзрат действителни исторически събития, станали в определена местност и време. Към тях обаче има толкова измислени ситуации, поетически напластявания, поверия и суеверия, че истината едва прозира. И въпреки това в преданията и легендите на крушевци може да се почувства неписаната героична история на селото, създавана през вековете и съхранила до наши дни най-хубавите духовни качества на крушевеца: любов към род и родина, към бащино огнище, към мирен труд и живот, любов и вяра в правдата и свободата.

В следващите редове ще запознаем любознателния читател със запазените предания и легенди за село Крушево. Това е възможно благодарение родолюбивата дейност на Станю Трифонов Солаков, който през 60-те години на ХХ век разпитва стари хора и записва разказаното от тях.

Предание за средновековен манастир[1]

Писмени данни за манастира няма. При повърхностно археологическо проучване  на местността Манастира  се намират каменни останки, хоросан и др., които могат да се отнесат към времето на Второто българско царство. Сградата е малка, около 50-60 м², с ограден двор, повече от 10 дка. Личат три хармана, имало е и други малки постройки, вероятно за монасите, а и за животните. Има останки от дувари. Твърде възможно е да е имало манастир на едно от най-високите и гористи места, наричано Дедерица, в близост до средновековния град на Калето-Джевизни бунар.

            Местното население смята, че той е от времето на Второто българско царство и е разрушен при идването на турците. Тогава монасите и останалото население бягали по стръмните скатове към горите на Дедерица, където се укрили с конете и добитъка си. Там били догонени и избити, поради многото конски трупове местността била наречена Конски дол. Според друг вариант разказаните събития са се случили по кърджалийско време, т.е. в края на XVIII и началото на XIX век.

Изглед към местността Манастира               Снимка: www.strannik.bg

Предания, свързани с наименования на местности[2]

Минин дял и Тудори дял – по предание от Мина и Тодор, деца на местен феодал, които го наследили.

Стойчова бряст – по предание от името на владетеля Стойчо, още преди идването на турците.

Шенликовец – по името на феодалния владетел Шанко.

Предание за заселването на Крушево[3]

Първоначално селото е било разположено в местността Селището. Жител на селото имал свиня с малки прасенца, която всеки ден се губела и вечер се прибирала кална. Той я проследил и открил, че ходи на запад в една гора от клен, габър, леска и други дървета, виреещи там. Имало силно течащи води и хубави поляни около тях. За да избягат от притесненията на новите съседи, турците, българите се преселили на новото и закътано място. При нужда те по-лесно можели да бягат през местността Лютевец към Бежанта и Страната, където да се укриват.

Предание за заселването на турците[4]

Турски обоз дошъл в селото да събира фураж и данъци, харесало му землището на селото и няколко войници останали за постоянно. За жени си откраднали местни хубавици българки. За тези похищения има запазени предания, които ще разкажем в следващите редове.

Предания за името Крушево[5]

Според българите името на селото идва от многото круши, които виреят в землището.

Местните турци смятат, че името на селото идва от думата „куш йува”, която означава птиче гнездо. Чешмата на местността Потока е носела названието Куш йува, сега Рашевата чешма.

Предания за отвлечени и потурчени български девойки[6]

Имената на няколко местности са свързани с поверия и легенди за отвличане на български девойки от местните турски младежи.

Донник 

Има предание за отвлечена и потурчена девойка от селото, когато то още било в местността Селището. По името ѝ е наречена местността.

Гладник

Разказва Станьо Трифонов Солаков

„През турско време турците набелязали за потурчване една мома.[7] Според преданието една вечер нападнали къщата, за да я отвлекат, но девойката избягала през задната врата. Укрила се в хралупата на един стар дъб и там умряла от глад, но вярата и името си не дала. Оттогава местността я нарекли Гладник”.

Мари скок

Разказва дядо Петко Ненчев Ненков Качерски, роден 1897 г., записал през 1966 г. Станьо Трифонов Солаков.

„Легендата разказва, че през турско време имало една хубава мома българка, която турците набелязали да я вземат за жена на един турчин и да я потурчат. Черна мъка легнала в душата на тази красива българка. Не смеела да отиде за вода на чешмата на Дядовец, ни на хоро, ни на седенки, когато излизала из двора закривала си лицето, за да не я видят турците. Започнала да линее. Родителите ѝ посърнали от мъка и горест и започнали жива да я жалеят. За да отстранят натиска на турците пуснали слух, че Мария е много болна и лежи на умиране. Било пролет. Една сутрин рано силно се затропало на вратнята им. Всички изпаднали в смъртен страх. Разбрали, че турците са дошли за Мария. Загърмели пищови. Решават бащата и братята да забавят турците, а момата да избяга и се укрие в дебрите на Букуровския дол. Отварят вратнята, турците навлизат в двора, напират към къщата и реват: „Да излезе Мария! Дайте Мария или ей сега ще ви изколим!” – Тя умря – викат мъжете и възпират с гърдите си разярените нападатели. В това време младата българка побягнала из дола към Радковец. Турците претърсват всичките стаи, мазето, тавана, плевнята. Никъде я няма. Разбират, че е побягнала и хукват след нея. Когато се изкачили на Калето, на пътя за Каменна и Трънята, на Мария кърпата се бялнала на върха над Скря скок, на пътя за Гладник. Единият от турците я зърнал и извикал: „Бакънъс!” /”Ето я!”/ и с всички  сили се спуснали подире й. Минали през Гладник и навлезли в гората към дола. Още по пътя красивата мома решила да не се даде жива в ръцете на мръсните поганци, да се гаврят с тялото ѝ и моминската чест. Изправя стройната си снага на най-високата скала край дола, с огнен поглед се прощава с родните гори и върхове, буйното ѝ сърце бие до спукване, умът се помрачава и с един овчарски скок полетява във въздуха ... И до днес тази скала носи нейното име: Мариин скок – Марин скок – Мари скок”.[8]

Мари скок                    Снимка:  www.strannik.bg

Момината стена

Единична скала на запад от селото, в землището на Дебелцово, с отличен изглед към язовир „Ал. Стамболийски”. Съхранена е легенда, че по време на робството от нея са се хвърляли моми, за да не бъдат потурчени.[9]

Скря скок

Запазено е предание, че девойка се хвърлила във водата от скалата, за да не бъде отвлечена и потурчена.

Скря скок Снимка: www.strannik.bg

Пенкин дол

Цонко Дебелчовски от село Дебелцово е записал това предание от баба си Вълкана, най-старата жена в селото през 40-те години на ХХ век, расла в голямото семейство на Топорча, положила основите на големия род Бакалите. За местността Пенкин дол тя разказва следното предание:

„Ще ви разкажа, но ушите си отпушете, замълчете! Преди Освобождението в нашето село /Дебелцово – бел. автора/ турци не преспиваха, страхуваха се. Хората тук бяха свободолюбиви, здрави и силни – за золуми отмъщаваха ... Погледнете насреща, хей там зад река Росица, най-вляво е Помаковото, а в дясно дере – Дедерица, оттам надолу, покрай Мешелика се спуска долчинка Пенкин дол, а най-долу до реката е скалното кладенче Пиздица, с бистра студена водица. По тези места преди много години имаше заслони за добитък – овце и кози. Наше напето момиче Пенка беше козарка, пасеше козите и по цял ден като волна птичка пееше! Мома за женене беше, но горката – женитба не дочака – турци от съседното село /Крушево – бел. автора/ с честта ѝ се погавриха, лицето ѝ обезобразиха, тялото ѝ опозориха. Залиня Пенка, полудя и в дълбоките води на Росица живота си погуби ... Млади и стари жалеха за нея. Скръб и закани за мъст се таяха в сърцата и душите на нейните близки и далечни роднини. Не минаха много дни и години, в един пролетен ден от същото село дойдоха трима турци, дойдоха и не се върнаха – нашите ги убиха – за Пенка отмъстиха! Заринаха ги на Рупака, там в камънака гробът не се вижда и миризмата не се чувства. Вятърът и времето всичко отвяха. Ето затова, хей там отсреща, долчинката се казва Пенкин дол. Ортувам ви деца, ама сакън да не кажете някому” – така завършваше разказа си баба Вълкана”.[10]

Трябва да отбележим, че международният мотив „момин скок” – моми и невести, за да се спасят от поругаване, предпочитат смъртта и се хвърлят в реки или пропасти, е много силно разпространен в нашите земи. Такава легенда има записана за Момините скали при Витата стена над село Яворец и редица други.

Потурчена българка от село Бяла река

Разказва Станю Трифонов Солаков[11]

            Сред българите от селото е известно, че в рода на дядо Шайкир Кулаахмедов Дурула е живяла една българка от село Бяла река. Дядо Шайкир обаче отрича това да е вярно. Според разказвача Солаков дядо Шайкир, синовете, внуците и правнуците му усвоявали лесно българския език и го говорели много правилно.

Опити за потурчване на български младежи

Опит за потурчване на Моню

Разказва Ненко Велчев Ванев, роден 1895 г., на 73 години.

„От баща си съм чувал, че Моню Иванов Минев е бил около 15-16-годишно момче, което стояло ратай у Кърхасанооглу.[12] Пасял му овцете и козите и лежал на неговата колиба на местността Стайковец, на 7 км на запад. Тя била турска колиба. След Освобождението я купили българите: Ешеците и Карабичеви. Сега е овцеферма на ДЗС. Той стоял ратай у този турчин няколко години. Семейството на турчина започнало да го предумва да се потурчи.

- Моню, искаш ли да станеш турчин? – викал му господарят Хасан. – Нашата вяра е по-хубава, ние турците сме много и силни. Султанът ще ти подари ниви и гори.

- А-а-а! Не искам! – отговарял му той. – Тетьо и мама ще ме бият.

Започнали и децата да го придумват:

- Моню, стани турчин, никой няма да те бие! Турция е голяма и силна държава.

Така постепенно цялото турско семейство започнало да го убеждава да се потурчи. И успели. Младото българче започнало да се колебае и най-сетне се съгласило. Една вечер си дошло от колибата и след като ошетало на добитъка в саите, насякло дърва, внесло ги вкъщи и се прибрало да вечеря. Както винаги семейството на господаря насядало около паралията, а на ратая сложили малко встрани върху едно мендилче. Сипали му гозба в дълбока пръстена паница, дали му един комат топъл царевичен хляб и започнали да ядат и приказват. С мек и приятен тон Кърхасан запитал:

- Какво става бе, момче, ще ставаш ли турчин?

Простото овчарче било готово вече за отговор.

– Ще стана, бай Хасане – отговорило то без да се замисли.

– Ета-а-а! Да живееш! Ти ще станеш правоверен! – и душата му се напълнила с радост, че е успял да откъсне едно гяурче от мръсната християнска вяра и да го причисли към правоверните мюсюлмани.

След вечерята Моню си отива у дома. Налягали на земята върху постланата рогозка и козяк и заспали. Една седмица младото момче носило своето предателство без да казва на никого. Трудно му било да каже на майка си и баща си. Най-после се решило. Пак било вечер, но по-рано. Почакал Моню да се приберат всички в голямата соба и в общия разговор рекъл:

- Тетьо, аз да стана ли турчин?

– Откъде накъде ще ставаш турчин?

Студена пот избила на челото му. Душата му се свила. Майка му се разплакала и запищяла.

– Как бе, синко, как бе, чедо, ще станеш турчин? Как ще си дадеш вярата и езика? Аз ще умра, от тебе ще умра!

Всички му се  навикали и налягали разтревожени. Моню имал четири братя и две сестри. Бай Иван и буля Иванца не заспали цялата нощ. Сутринта всички тръгнали по работа. Буля Иванца ходела из къщата като луда и пищяла:

- Да беше умряло нямаше да ми е толкоз мъка, щях да зная, че е от бога, а то сега от него.

Два-три дни бай Иван ходил като замаян. Чудел се и се маел как да спаси момчето си. Решил да потърси помощ от мухтарина /кмета/. Тогава кмет бил Ахмедаа, умен и добър турчин, човечен. Еднакво се държал към турци и българи. За него те били равни. Отишъл бащата при него и поздравил по турски. Поискал помощ.  След два-три дни Ахмедаа повикал Кърхасана, бай Ивана и Монча. Поставил двамата мъже в краищата, а Моня в средата и с навъсено лице и сърдит тон запитал:

- Вярно ли е, че си искал да ставаш турчин?

– Вярно, муфтар ефенди.

– Ами ти знаеш ли, че за да станеш турчин ще ти отрежат ...

– Не, не зная.

– Да, ще те подрежат. Иначе не става от тебе турчин! Като не знаеш, защо искаш?

След това се обърнал към Хасана и го нагълчал.

– Защо ти трябва този безверник, от него турчин не става, остави го да иде при майка си.

Обърнал се към Моня и запитал още по-строго:

- При кого искаш да идеш, при баща си, или при Кърхасана?

– Боба Янда /При баща си/ – отговорило уплашеното момче.

– Още утре ще отидете в Севлиево при каймакам ефенди и той ще реши делото.

На другия ден отишли при околийския началник. Там малкият Мончо не можал нищо да каже освен „Боба Янда” и каймакаминът ги напъдил към Крушево”.

Как Митю станал Мути

За  потурчването на български младеж разказва Митю Йонев Камбуров,[13] роден 1895 г.

„Когато бях малък съм чувал от татя и мама, че нашият род имал родство с турския Чочевските. Това много ме интересуваше, как може български и турски родове да са роднина.  Аз съм на 71 години, земеделец съм. Много пъти мама и тате са ми разказвали, че дядо Братван разказвал пък на тях. През турско време, не много преди Освобождението ни от турско робство едно младо момче от нашия род на име Митю се главило ратай при един турчин, който бил богат, а имал само едно момиче на годините на Митя. Митю бил много работно и послушно момче. Всичко му прилягало. Стоял чирак към две години. Турчинът и кадъната много го харесали. Поверявали му имущество, но то било честно момче и с нищо не злоупотребявало. Продавало храни, добитък и точно се отчитало на господаря си. Една вечер той му казал:

- Митьо, стига толкова си слугувал у дома, не искаш ли да станеш господар? Ако се потурчиш ще ти дадем нашето момиче за жена и ще останеш у дома, ще наследиш моя имот.

Момчето навело засрамено глава и нищо не отговорило. След вечерята, както винаги си отишло разпалено у дома и веднага разказало всичко на майка си и баща си. И те пламнали в огън и нищо не му отговорили. Но всичко било свършено. Хубавото кадънче и честното трудолюбиво българче отдавна решили този проблем. Митю се потурчил и го нарекли Мути. Оттогава съществува това име у Чочевския род. Дядо Хасан Мустафов Чочоолу признава, че техният род иде от Камбурите. До 9 септември 1944 г. нашите и техните ниви бяха делнишки, делени по братски. Дето имаме ние ниви, там имат и те и обратното, на много места по-равно”.

За същия случай разказва и Хасан Мустафов Чочоолу,[14] роден през 1883 г.:

„Аз съм на 83 години. Чувал съм много пъти от тате, че сме имали родство с Камбурите. Те по-рано се казвали Патраилите. Били един род с Данковските. Преди дядо Мемиш едно българче дошло у нашия род, потурчило се и ние сме оттогава с Камбурята роднина. Баща ми Мустафа заварил Крушево с 30 български къщи и 130 турски. Дядо Мемиш разправял, че неговият баща бил българин от Камбурите, дошъл приведан зет /айдамак/ у дядо му”.

Опит за потурчване на трима братя

Разказва Иван Димитров Братванов Камбуров, на 83 години.[15]

„Те били трима братя: Цончо, Йоню и Братван – най-малък. Най-голям бил Цончо, на 15 години, и другите по-малки. Баща им се казвал Димитър, на когото умряла първата жена, майката на тези момчета и се оженил за друга жена, от която имал и други преродени деца. Живеели в двора на Петко Петков до моста, край дола. Този, най-малкият, Братван, е мой същи дядо. Те направили някаква пакост и баща им ги набил. Задигнали се от къщи и забягнали. Отишли в град Ловеч и се пазарили да слугуват в един хан. Прекарали там няколко дни. Една нощ обрали парите на един пътник и избягали от хана. Покачили се на една скала над хана, търкулнали един голям камък върху покрива му и той потънал в тавана. Потеглили за Севлиево, но се страхували да минат по покрития мост, да не ги залови ловчанската полиция и решили да минат през река Осъм. Намерили един брод и тръгнали през него. Наредили се по възраст. Първи тръгнал най-големият – Цончо, после Йоню, най-подир - най-малкият Братван. Него вързали с един пояс, за да се държи за него и тръгнали от камък на камък. Първите двама излезли на брега, а Братван се залюлял и скочил във водата и започнал да шляпа и бълбочи, докато успели да го изтеглят с пояса. Отишли в село Бара, Севлиевска околия, което към 1950 г. остана на дъното на езерото. Там трите българчета се приставили ратаи /чираци/ в заможни турци и се потурчили. Облекли турски дрехи: сини гащи, червени пояси, червени фесове сложили на главите си и навили сиви чалми. В малкото село Крушево се разчуло, че и тритех момчета на Димитър Камбура се потурчили и започнали хората да го обвиняват, че той е причината синовете му да станат мюсюлмани. Една вечер казал на жена си: „Утре или иди докарай онези хлапетии, или ще отида и чудо ще направя”. На сутринта жена му взела една тояга и тръгнала за Бара. Открила момчетата, заставила ги да хвърлят турските дрехи, да облекат българските и ги забрала към Крушево”.

За още идин неуспешен опит за потурчавне разказва пак Иван Димитров Братванов Камбуров [16]

„На онова време едно момче от Неновските също поискало да се потурчи, но брат му не бил съгласен и започнал да го заплашва с бой, обаче то не се отказвало. Брат му намислил друг план. Отишъл при каймакамина и му разказал за намерението на брат си и своето нежелание и му предложил да го заплаши. Началникът се съгласил и един ден го повикал в конака в Севлиево и го попитал:

- Ти, откъде си?

– От Крушево. 

– Ти ли си искал да се потурчиш.

– Да, аз.

– Но ние ще те подрежем!

То започнало да мрънка.

– Марш от тука! Бърже да си отиваш в Крушево!

И то поело към село”.

Помаците

Разказва Станю Трифонов Солаков, който през 1966 г. разговарял с дядо Шайкир Кулаахмедов Дурула.[17]

„ - Дядо Шайкир, защо на твоя син Ахмед му казват „Помака”?

И той спокойно отговаря: - Защото ние сме от помаците.

– Как от помаците?

– Ей така, моят дядо бил помак.

– Да, те били помаци – допълни и дядо Братван Чипито.

- Аз съм на 83 години -  каза дядо Шайкир – и моят баща ми е разказвал, че дядо били четирима братя помаци, живеели в този двор, в който живея аз сега”.

Предание за чума[18]

Разказ на Петър Иванов Карабичев, на 79 години, записан от Станьо Трифонов Солаков на 12 май 1965 г.

„Под турско робство, когато бива завладяна страната, тук е било село. При върлуване на чумата хората са се изселвали временно в местностите Селището, Дълбоки и Под лозята, за да се спасят. Затова се намира керамика в тия места.

Легендата гласи: в селото остава само дядо Тодор Пануза, който ходел из освободените домове и обирал едно-друго. Ядял кокошки, пиел виното и ракията без да го хваща чумата. По време на моя живот съм изкарал една кола керамика от лозето си.”

Същият дядо Петър обяснява името на местността Бежанта с настаняването на бежанци, бягащи от чумата или от кърджалии.

Предания, свързани с кърджалийското време[19]

Разказ на Петър Иванов Карабичев, на 79 години, записан от Станьо Трифонов Солаков на 12 май 1965 г.

Местността Бежанта се нарича така, защото в нея се укривали бегълци от върлуващите кърджалийски банди.

Местността Конски дол е наречена така по избитите от кърджалиите коне на бягащите българи.

За местността Мари скок – хубава мома Мара бяга от кърджалиите и се хвърля от скока.

Предание за изселването на Долно Крушево

Разказ на Петър Иванов Карабичев[20], на 79 години, записан от Станю Трифонов Солаков на 12 май 1965 г.

„Село Долно Крушево е нападнато от кърджалиите, населението е избито, които са останали живи избягват в Севлиево. Към края на XVIII век става изселването на Долно Крушево.”

„При върлуване на кърджалиите турският кмет, богат и просветен човек, предсказвал е, че ще бъдем освободени, казвал е: „Бате ви ще дойде да ви освободи”. Ахмедаа живеел в двора на Цоню Данков. Той е защитавал българите, не пускал кърджалийските племена да върлуват в селото”. 

Предания и спомени за хайдутството

Хайдутовото

За местността Хайдутовото дядо Петко Ненчев Ненков Качерски[21] разказва следното:

„Това е дефиле, дълбоко и гористо, а през турско време и след Освобождението е било много по-гористо. Всички ливади и ниви, които са по склоновете на хълмовете и ниско слезли надолу и врязани в горите, са били по-рано гори и после изкопани от населението и направени на ниви и ливади. В миналото е представлявало истинско планинско дефиле. То е свързано на запад с пролома на река Росица и с обширните гори около него. На изток е Букуровският дол, който се свързва с неговите гори и оттам с Добромирския и Крушевския дол и гори. Тези долища са били обградени с обширни и гъсти вековни гори. Откъм Крушево мерата е била осеяна с безброй овчарски колиби, които са напуснати през периода 1930-1950 г. и от тях са останали само грамади от камъни. На всяка колиба е имало по 15-20 кози и по 50-60 овце. Тук са ставали много разбойнически и политически нападения и убийства и затова се нарича Хайдутовото”.

За хайдутите дядо Ненко Велчев Ванев[22], роден през 1895 г., разказва следния спомен:

„Тогава /преди Освобождението – бел. авт./ Бенчо Ванев имал свръзка с българските хайдуги. Снабдявал ги с храна, дрехи, оръжие и др., той им зареждал патроните, пълнел ги в една горичка над местността Йорданево – на 1 км на запад от селото и ги предавал на народните хайдути. Ходел с пищови. Тази негова нелегална дейност била известна на муфтара. Веднъж той повикал брат му Иван Б. Ванев, с когото били приятели, и му рекъл:

- Всичката комитска работа зная на твоя брат Бенча, кажи му да се пази”.

За кмета Ахмедаа

Преди Освобождението мухтар на селото бил Ахмедаа.[23] Той бил богат, умен, разсъдлив и добър турчин, човечен. Еднакво се държал с турци и българи. Не позволявал на турците да тормозят българите. Имал голям авторитет сред цялото население. Интересувал се от политика и често казвал: „Рано или късно Русия ще дойде тука!”

За него дядо Ненко Велчев Ванев разказва интересна случка:

            „Един негов син бил доста буен и нахален по отношение на българите. Псувал ги, биел ги, закачал жените им, пасял добитъка си из нивите и ливадите им, обирал бостаните и т.нат. Българите често ходели в общината да се оплакват от него. Баща му го гълчал, но той не спирал. Веднъж пак отишъл да се оплаква от него един българин. Ахмедаа си навел главата, помислил доста време, вдигнал я и рекъл:

- Слушай какво ще ти кажа: ще нагласиш трима по-бабаити българи, ще го извардите някъде край село и ще му хвърлите един добър бой, ще му пазите само главата.

            Една вечер късно, буйният кметски син едвам се довлякъл по ръце и по колене, премазан от бой. Баща му натъртено му рекъл:

- Намери ли батя си?

- Това е ваша работа – отговорил пребитият син”.

Спомен за руснаците

Разказва дядо Коно Иванов Ганев,[24] записан като роден на 15 юни 1876 г. в регистър от 1957 г. Възможна е грешка при този късен запис, тъй като спомените му са от 5-6-годишна възраст.

„Като се зачу, че ще дойде Русия турците се наостриха. У дома спаха шест руснака. Сутринта като станаха тате взе да им полива да се мият, единият ме поглади по главата и заплака. Тате го запита защо плаче, а той отвърна:

-Три години как съм на война и не съм виждал ни жена, ни деца. Имам едно момче като това.

Като станах към 20-годишен ходих в Русия градинар. Там един руснак ме запита:

- От куда сте?

- От Севлиево съм.

- От града ли?

- Не от село Крушево.

- Стои ли Беглишкия харман, стои ли?

- Стои – му отвърнах аз.

- Река Росица там ли е, село Дебелец над реката ли е?

- Дебелцово – поправих го аз.

Този руснак идвал през 1877-1878 г. в Крушево”.

Легендите и преданията, съхранени в село Крушево, са присъщи не само за далечното историческо минало, но и за по-близки времена. Героичната съпротива на крушевци срещу фашизма и масовото им участие в разгърналото се партизанско движение през периода 1941-1944 г. разгарят народното въображение, раждат се нови легенди, какъвто е случаят с народния партизанин Вълчо Цанков Ненков /Боян/.

Вълчо Цанков  Ненков /Боян/ - заместник-политкомисар на Габровско-Севлиевския партизански отряд, секретар на Районния комитет на Работническата партия, комендант на Севлиево след 9 септември 1944 г.

Вълчо началник[25]

Разказва Минка Стефанова – Лиляна, бивша партизанка от Габровско-Севлиевския партизански отряд.[26]

„За Вълчо какво да кажа, той беше станал легендарен герой. За него легенди се носеха по целия край. Вълчо се облякъл във формата на полицейски началник, качил се на мотор и минал посред град Севлиево, по главната улица, и спрял пред участъка. Насъбрали се около него стражари, козирували му, и го запитали: - От къде идете господин началник? – Ида от София – им отговорил той. Те се разтреперали да не би да иде до Севлиево по служба и да почне да ги разкарва из горите да търсят партизани. Един от стражарите се престрашил и го попитал:

 - До тука ли идвате?

– Не! – отговорил им. – За Габрово отивам. Хайде довиждане.                                                 - Довиждане господин началник!

Запалил мотора и заминал. Стражарите си отдъхнали, че се отървали от проверки и гонене по горите.

Вълчо стрелец

Вълчо бил такъв стрелец, че с куршумите на пистолета си можел да се подписва.  Птичка, както хвърчала във въздуха, той с един куршум я свалял.

Вълчо из околията

Вълчо на бял кон качен минал през село Коевци.

Ходил в Земеделска банка в Севлиево и изтеглил пари от влога си. Касиерът го познал, но на никого не казал, че Вълчо идвал по сред бял ден в банката, изтеглил пари и си заминал.

Бившият партизанин Христо Димитров /Милчо/ добавя:

            „За Вълчо се разказваха безброй верни и неверни истории: роден бил в риза и куршум не го ловял, можел от 100 крачки да се подписва с пистолет, посред бял ден минавал на кон през селата, заран си пиел кафето в най-личния ресторант „Централ”, преоблечен като циганка врачувал на полицаите в участъка. Автори на много от тези истории бяха самите представители на властта. Ние, младите партизани, много пъти го молехме да ни разкаже кое е вярно, кое не е, но той махваше пренебрежително с ръка или направо отсичаше – измишльотини.”[27]

            Описаните предания и легенди касаят паметни за крушевци събития: опитите за ислямизиране на моми и млади момчета, вилнежите на кърджалиите, идването на руснаците, участието в съпротивителната борба през 1941-1944 г. Истина, хипербола или метафора, те носят в себе си мъдрост и наш дълг е да ги предаваме от поколение на поколение. А каква е обективната истина за възникването и развитието на село Крушево ще видим в следващите глави на книгата.

---

[1] Цонев, Петко. Материали за историята на село Крушево, с. 1, 151.  Машинописен вариант. Съхранява се в читалището.

[2] Вж. списъка с имената на местностите в приложенията.

[3] Цонев, Петко. Материали ... с. 4.

[4] Цонев, Петко. Материали ...  с. 3, 8.

[5] Цонев, Петко. Материали ... с. 4; Тетрадка № 22. Материали за историята на с. Крушево, с.  1, 5.

[6] Цонев, Петко. Материали ... с. 5.

[7] Тетрадка № 2. Под турско робство, с. 65.

[8] Тетрадка № 1. Материали за историята на с. Крушево, с. 63-66;

[9] Неделчева, Е. Миналото на село Дебелцово. В. Търново. 2006, с 178; Ковачев, Н. Местните названия от Севлиевско. С. 1961, с. 65, 230.

[10] Неделчева, Е. Миналото ..., с. 132.

[11] Тетрадка № 12. Под турско робство, с. 5-6.

[12] Тетрадка № 2. Под турско робство, с. 53-59.

[13] Тетрадка № 12. Под турско робство, с. 1-3.

[14] Тетрадка № 12. Под турско робство, с. 39-40.

[15] Тетрадка № 12. Под турско робство, с. 12-15.

[16] Тетрадка № 12. Под турско робство, с. 15-16.

[17] Тетрадка № 12. Под турско робство, с. 4-5.

[18] Тетрадка № 22. Материали за историята на с. Крушево, с.  1.

[19]Тетрадка № 22. Материали за историята на с. Крушево, с.  3, 6.

[20] Тетрадка № 1. Материали за историята на с. Крушево, с.  62-63.

[21] Тетрадка № 2. Под турско робство, с. 60.

³ Тетрадка № 2. Под турско робство, с. 64.

[23] Тетрадка № 2. Под турско робство, с. 59-60.

[24] Тетрадка № 2. Под турско робство, с. 78-79.

[25] Вълчо Цанков /Боян/ - деятел на БКП, партизанин от Габровско-Севлиевския партизански отряд.

[26] Тетрадка № 9. Материали за историята на с. Крушево, с.  1116-1117.

[27] Димитров, Х. /Милчо/. Силни криле. С. 1981, с. 25.

/Из книгата "История на село Крушево"/