петък, 22 януари 2016 г.

ХАДЖИ КАЛФА ЗА ХОТАЛИЧ



ХАДЖИ  КАЛФА  ЗА  ХОТАЛИЧ

Българските учени, историци и географи, научават за съществуването на селище и каза с името Хоталич от едно съчинение на Хаджи Калфа едва през 30-те години на ХХ век.
Мустафа бен Абдуллах Хаджи Калфа, наричан от учениците си и Кятиб Челеби, е роден в Цариград през 1609 г., където и умира твърде млад през 1657 г. От 1623 до 1635 г. участва с  малки прекъсвания в няколко от завоевателните походи на Изток. След това се установява в столицата и до края на живота си се отдава на книжовна работа. Под перото на този плодовит учен са излезли 22 биографски, библиографски, исторически и географски трудове. Най-голямото му и главно съчинение, направило го известен, е „Огледало на света”, което съдържа подробно описание на Азия, позната му добре от пътуванията с войската и отпечатано през 1732 г. в Цариград.
Дълго време се смяташе, че Хаджи Калфа не е оставил нищо за Европейска Турция, докато Йозеф фон Хамер, австрийски историк,  не открива във Виена едно описание на бейлербейлиците Румелия и Босна. Поради липсата на други източници за тези земи той издава на немски това географско описание на Румелия и Босна /1813/, още повече, че на турски то не е  печатано. Този труд е ценен извор за историята на българските земи, за административното им устройство и за главните градове. Сръбският учен Ст. Новакович издава през 1892 г. един съкратен превод на Румелия и Босна, като акцентува на сръбските земи. Немският превод на Хамер, отдавна библиографска рядкост, и непълния сръбски превод на Новакович, налагат Стоян Аргиров да подготви един български превод на „Румелия и Босна”. Българският превод представлява точно и пълно издание на превода на Хамер, заедно с всички негови добавки.
Относно важния въпрос: откъде е черпил сведения Хаджи Калфа и към кое време спадат те, не може да се даде категоричен отговор поради липсата на каквато и да било информация. А въпросът е важен, защото той не е посещавал описаните земи. Очевидно е ползвал трудове на други учени или важни политически личности. Новакович предполага, че е черпил сведения от работите на високопоставения държавен чиновник Айни Али, който по времето на султан Ахмед I /1603-1607/ е изработил списък на войнишките окръзи и на войниците в цялата империя, и по този начин бил направен един преглед на хасовете, тимарите и зеаметите, или на държавните имоти от всички видове и по всички санджаци, който е запазен и до днес.
Трудът на Ст. Аргиров под заглавие „Хаджи Калфа, Мустафа бен Абдуллах. Румелия и Босна. Географско описание”, снабден с предговор и обяснителни бележки става достояние на българската общественост през 1938 г. Публикуван е в сп. Архив за поселищни проучвания.
В него са описани всичките 26 санджаци на Румелия през първата половина на XVII век. За всички градове на санджаците, центрове на кадилъци, се дават кратки сведения, къде са разположени и на колко дни път са от столицата. Сред 18-те къдилъци на Никополски санджак откриваме и Хоталич. Ако следваме логиката на Хаджи Калфа можем да направим извод, че през първата половина на XVII век в района на днешната Севлиевска община е имало град на име Хоталич, и, че той е кадилък, средище на съдебна околия.
Преди да разгледаме подробно краткият запис за Хоталич, ще споделим някои наблюдения върху списъка на кадилъците с пощенски станции в санджака Никопол. Осемнадесетте кадилъци с пътни станции Хаджи Калфа отбелязва с името на главния административен град: Плевен, Ловеч, Търново и т.н.
На някои от кадилъците и главните градове Хаджи Калфа определя относително точно географското местоположение: „Свищов, градец на Дунавския бряг”, „Сливен, в недрата на Балкана”, „Ловеч, на източния склон на една планина”, „Плевен е разположен в равнина”, „Тулча, малък град в Добруджа” и т.н.
За други маркира съседните им кадилъци: Плевен граничи с кадилъците Ловеч, Никопол и Хоталич,  Цибър се намира по средата между Берковица, Враца и Оряхово и т.н.
При трети започва така: „Враца, градец и кадилък”, „Свищов, градец ...”, „Нова Загора, малък градец и кадилък” и т.н.
Брезник е кадилък близо до София.
За големите градове дава подробно описание, включително и данни за това как са превзети по време на османското завоевание. Така е например при Видин, Никопол, Търново, Ловеч ...
За разположението на някои кадилъци информацията на Хаджи Калфа е грешна. Така е с кадилък  Берковица – определен погрешно между Плевен, Ловеч и Враца, и с Тутракан – неправилно поставен между Русе и Свищов.
Трудни за идентифициране са споменатите Захра и Поимия. Селища с такива имена не са открити.
Аналогична е ситуацията и с Хоталич. За него Хаджи Калфа пише дословно: „Хуталиджъ, между Тирнова, Пилавна и Никополи, 10 деня далече от Цариградъ”. Като имаме предвид начина по който е изградено съчинението, смело може да предположим, че споменатото Хуталидж е селище и кадилък с пътна станция; следователно, то е административен център на нахия /каза/ в рамките на очертания триъгълник от споменатите три града и кадилъци. Такова селище и кадилък по това време българската историческа наука не познава. Затова Ст. Аргиров отбелязва, че в „Списъка на общините в България” от 1900 г. се открива само село Хотулджа в Куртбунарска околия, Силистренски окръг, което не отговаря обаче на даденото му от Хаджи Калфа местоположение. Въпросът остава открит за предположения и догадки до появата на нови данни за това селище.
***
Сведението на Хаджи Калфа за кадилък Хоталич е вярно, то не поражда съмнения. През целия османски период има такъв кадилък и той носи двойно име: Хоталич и Селви. От някои нови документи вече е ясно, че нахия Хоталич с център село Хоталич е била формирана непосредствено малко преди средата на XVI век и е просъществувала около три десетилетия. В края на 60-те или началото на 70-те години на същия век център на нахията става село Селви, появило се в самото начало на века в резултат от заселването на мюсюлмански колонисти. В селището скоро се настанява кадия и през 1580 г. то вече е град, както се вижда от един регистър. Административно-териториалната единица /каза/ с център Селви от създаването й през ХVІ век чак до средата на XIX век носи две имена: старото Хоталич и новото Селви. Името на първоначалното централно селище, идващо още от българското средновековие и възприето от османците, се оказва много трайно.
***
Голямата загадка, която поражда краткият текст, оставен от Хаджи Калфа, е свързана със селищното име Хоталич. Кое е това селище и къде е било разположено? Изчезнало ли е? Ако е изчезнало има ли приемник?
Доверявайки се сляпо на османския автор редица изследователи приеха, че Хоталич е голям град от ранга на Търново, Ловеч, Плевен и др. Така въз основа на написаното от Хаджи Калфа се утвърди митът за голямото градско селище Хоталич. И започва издирването му. През далечната 1959 г. от страниците на сп. „Исторически преглед” османистът Руси Стойков възкликна: „Може вече да се определи местоположението на неизвестния и търсен досега неуспешно кадълък и град Хоталич”. Според него търсеното селище е било значителен град, който е изчезнал отдавна. Неговите останки той откри при днешното село Градница. Аргументите на Руси Стойков, твърде неубедителни, с основание не бяха приети от научната общност.
По същото време вниманието се насочва към Севлиево и неговите близки околности. Това селище отговаря на написаното, че Хоталич е на 10 дни път от Истанбул, а отдалечените на запад Ловеч и Плевен са на 12 дни, Никопол – на 12-13 дни. Освен това от редица нови документи се долавя пряка връзка между Хоталич и Селви. Административната единица носи и двете имена. Почти едновременно с хипотезата за Градница е лансирана и втора хипотеза, според която селището Хоталич се е намирало в окрайнините на днешно Севлиево. Авторът на предположението проф. Николай Ковачев, тогава млад учен, посвети целия си живот на разкриването на загадката Хоталич. Той свърза селището Хотел от Батошевския каменен надпис от XIII век, споменато редом с Търново, с Хоталич на Хаджи Калфа. Според него Хотел-Хоталец-Хоталич е предшественик на Севлиево и се е намирал югоизточно от сегашния град в местността Долните ливади, хълма Баглък ямасъ и Курт кале в края му. След завоеванието Хотел се разселил поради честите наводнения на река Чупара и поради близкия път Търново-Ловеч. Намаляването на населението довело до промяна в името – Хотелец, т.е Малкия Хотел, а придошлите колонисти от левия бряг на река Росица го нарекли Хоталидж или Хоталич. Съвместното съществуване на двете селища продължило до XVII век. По-късно, през 1968 г., когато в района на ул. „Марин Попов” в града бе разкопан случайно некропол от IX-XI век Николай Ковачев подири Хотел-Хоталич тук.
В по-ново време османистът ст.н.с. д-р Румен Ковачев потърси Хоталич също в склоновете на хълма Баглък ямасъ, на 1 км югоизточно от града, където според стария краевед Никифор Ганев е имало средновековно селище от времето на Втората българска държава. Според него на хълма османските завоеватели заварили укрепено селище, което използвали дълго време /ХV-ХVІ век/ под името Хисар бей-и зир, т.е. Долната крепост. Той предполага също така, че в подножието на това укрепление се е намирал средновековният Хотел.
Когато през 1979 г. започват разкопките на Калето-Джевизни бунар и се откриват останките на значителен по големина средновековен град проф. Н. Ковачев за пореден път сменя мнението си и приема, че Хотел-Хоталич е бил разположен именно тук на края на Крушевския баир. Главният му аргумент беше свързан с големината и значимостта на селището, дало и името на административната единица за цели четири века. В подкрепа се изтъкваха също сведения от археологическите разкопки, които свидетелстваха за човешко присъствие през ХV-ХVІІ век: преустройства в двете църкви и в отделни жилищни сгради; погребения в некропола до църква № 3.
Хипотезата му възприе и археологът Симеон Симеонов, който обяви, че Долният Хоталич е съществувал на мястото на днешно Севлиево. Така се утвърди становището, че Севлиево е приемник и наследник на древния Хоталич.
В специална статия, след обстоен и задълбочен историографски преглед на постиженията, доц. д-р Христо Темелски също прие, че село Хоталич е било разположено върху останките от средновековния български град. Според него „Горни хисар /или Горна крепост/ е османското селище, устроено в самата крепост Хоталич, там където е бил болярският комплекс, а Долни хисар /или Долна крепост/ са мюсюлманите настанили се в т.нар. външен укрепен град.” Проблема за двете споменавани в османските документи крепости на бея той разрешава, като ги приема за две части на единното село.
Има и едно четвърто разбиране за местоположението на село Хоталич, което го свързва с днешното село Яворец и средновековната крепост на височината Витата стена. В самия край на ХХ век, анализирайки различните варианти на селищното име от регистрите, проф. Махиел Кийл, който има достъп и е работил в богатите архиви на Истанбул и Анкара, стигна до заключението, че Хоталич и Хисар бег /Хисар бей/ са едно и също селище. Но той не е първия застъпник на това гледище. Още в далечната 1970 г. Михаил Въгленов в кратка статия в местния вестник обърна внимание на факта, че сред местните жители се знае за съществуването на Витата стена на средновековна българска крепост с името Куталис. Неговото предположение е, че това име идва от „предполагаема българска форма Хоталец, Хоталиц”, което турците според техния език са възприели като Хоталидж, Хоталич. Въз основа на тия данни М. Въгленов приема, че крепостното селище на Витата стена се е наричало Куталис, Хоталис, на турски Хоталич. С установяването на бей в него то добило и второ име – Хисарбег. Преселени от него жители в западното подножие на скалата образували Долно Хисарбегли, което той отъждествява с Яворец. На времето, а и все още, това становище незаслужено се подценява.
            Както виждаме проблемът за местоположението на селището Хоталич е остро дискусионен и далеч все още не е решен. В случая за нас е по-важно да споменем най-новите данни за него, които ни разкриват поредица от османотурски регистри, преведени в края на XX и началото на XXI век. От тях е видно, че през целия османски период Хоталич е бил със статут на средно голямо село, а не на град, още повече от ранга на Търново, Ловеч и Плевен. През средата на XV век и в регистъра от 1479 г. той е регистриран като село, но без постоянно население. В началото на 80-те години на същия век е заселен от колонисти мюсюлмани – 9 домакинства, 2 неженени и 19 спахийски синове. От това време се появява и второто му име: Хисарбег /Хисарбей/, което постепенно се налага и от XVII век окончателно измества първоначалното Хоталич, което остава в употреба като наименование на административно-териториалната единица. Ето какви са данните за това село през следващите векове: 1516 г. – 6 домакинства, 1541 г. – 18 домакинства, 1545 г. – 20 домакинства, 1580 г. – 26 домакинства, 1642 г. – 25 домакинства, 1751 г. – 21 домакинства, 1845 г. – 45 домакинства и 1873 г. – 63 домакинства; винаги мюсюлмански.
            Пак от новопридобити османотурски документи имаме вече яснота и относно появата и развитието на селището Серви/Селви, днес Севлиево. То възниква в началото на XVI век, заселено с мюсюлмански колонисти, и има статут на село. Някъде в края на 60-те или началото на 70-те години на същия век в него се настанява кадия и в регистъра от 1580 г. го виждаме записано като град и административен център на казата Хоталич, или Селви.
            Очебийно ясно е, че през първата половина на XVII век, времето за което пише Хаджи Калфа, съществува каза Хоталич с административен център град Селви. Селви по това време имал вид на средно голямо село. Пътешественикът Евлия Челеби дори не споменава името му през 1662 г., нарича го „градчето”.
            Ако се върнем отново към текста на Хаджи Калфа: „Хуталиджъ, между Тирнова, Пилавна и Никополи ...”, ще видим, че той по аналогия вероятно смята „Хуталидж” за централно селище на кадилъка /казата/, каквато е ситуацията с Търново – Търновска каза, Ловеч – Ловешка каза и редица други. Очевидна грешка. Защото по това време селище с името Хоталич не съществува. Новото му име вече е Хисар бег /Хисар бей/. И то не е административен център от няколко десетилетия. Едва ли Хаджи Калфа не е знаел за съществуването на Селви. По-скоро, той грешно е смятал, че Хоталич и Селви са едно и също селище. Трябва да отбележим, че в различни по вид документи казата се именувала по три различни начина: Хоталич, Селви или Хоталич, с друго име Селви. Така например в един мензилски регистър от 1597-1598 г. се казва: „Хоталич, с друго име Селви”; по същия начин е подходено и в регистър за джизие от 1643-1644 г. Оскъдността на информацията в нашия случай се дължи по всяка вероятност на факта, че Хаджи Калфа никога не е минавал през Централна Северна България, още повече през Севлиевския край и не познавал реалната обстановка. Източниците, които е ползвал, вероятно също са били оскъдни и противоречиви.
***
По същия начин той подхожда и в едно друго свое съчинение озаглавено: „Мензилите във вилаета Румили, подредени по азбучен ред от Кятиб Челеби”. Документът не е датиран, но може да се предположи, че е от 30-те или 40-те години на XVII век. Представлява опис на пътните станции в европейската част на Османската империя. Мензилите са подредени по азбучен ред като се посочват разстоянията между тях в дни. Разпределени са в девет групи, според годишните им приходи. В осмата група, наименувана „Челеби”, е записан и мензилът на каза Хоталич. Краткият текст е следния: „Намира се в Никополски санджак. Отстои на 13 дни път от Истанбул. Съседни кази са Плевен, Лофча /т.е. Ловеч/ и Търново”.

четвъртък, 21 януари 2016 г.

МЕНЗИЛЪТ ХОТАЛИЧ ПРЕЗ XVI – XVIII ВЕК



МЕНЗИЛЪТ  ХОТАЛИЧ ПРЕЗ XVI – XVIII ВЕК

Сведенията за мензила на каза Хоталич/Селви са твърде оскъдни, но въпреки това сме длъжни да ги анализираме и направим необходимите изводи.[1] В следващите редове ще се опитаме да осветлим доколкото е възможно въпросът за появата и съществуването на пътната станция на казата през периода XVI – XVIII век.


1.За ситуацията преди създаването на мензил
Основната задача на османските пътни станции /menzil/ е била да осигуряват на държавните куриери коне. Тяхното създаване се свързва с реформата на великия везир Лютфи паша, проведена по време на неговото управление през периода от 1539 до 1541 г. В своята творба „Асафнаме” – книга за задълженията на великия везир, той пише: „Не е необходимо до всяко място да се дава улашка заповед. В османската държава няма по-тежки зулуми от тези на улаците. Даването на улашка заповед до всяко възможно място носи загуби на държавата. Всяко място не е важно. За да се облекчи населението на някои важни места, сложих мензилски коне”.[2] Този пасаж от книгата подсказва, че до средата на XVI век в империята все още няма изградена система от пътни станции за осигуряване на куриерите с коне. Кореспонденцията с провинциите се осъществявала посредством пратеници, наричани ulak. Носените от тях султански заповеди задължавали местните власти да ги осигуряват с коне. С тази задача обикновено се натоварвали определени категории раи, живеещи покрай главните пътища. Тази система се компрометирала силно, тъй като когато нямало набавени коне улаците се снабдявали от пътуващите в тяхна посока лица. Ето защо Лютфи паша казва: „в османската държава няма по-тежки зулуми от тези на улаците”[3], които наложили своеобразен терор по пътищата на държавата. Реформата на великия везир се състояла в създаването на мензили /пътни станции/ по главните пътища, където куриерите сменяли уморените коне с отпочинали.

2.Кога е създаден мензилът на каза Хоталич/Селви? Какви са функциите му?
След завоеванието до средата на XVI век селищата от днешния Севлиевски край принадлежали административно към нахия /каза/ Търново. В края на предходния век в района се настанил бей, който резидирал в село „Хоталич, с друго име Хисарбеги”, според регистър от 1485 г.[4] В следващите десетилетия често се споменават Хисар бей-и баля и Хисар бей-и зир, т.е. Горната крепост на бея и Долната крепост на бея.[5] Те имали важно стратегическо значение за отбранителната и съобщителната структура на района и до тях със сигурност са достигали улаци /куриери/ със съответните заповеди.
Малко преди средата на XVI век се създала нахия Хоталич с административен център село Хоталич, а в края на 60-те или началото на 70-те години административен център станало селището Селви. В него се настанил кадия и започнала да функционира административната единица каза.[6]
Въпросът който ни вълнува е: кога е създаден мензилът на нахия/каза Хоталич/Селви? Тъй като не разполагаме с документи, които да дадат отговор на поставения въпрос, можем да градим само хипотези.
Първото ни предположение е свързано с провеждането на реформата от великия везир Лютфи паша през периода 1539-1541 г., когато той, за да избегне улашките „зулуми”, създал мензили по главните пътища. Тази възможност е по-малко вероятна понеже първоначално пътните станции се създавали по главните пътни артерии, а не по отклоненията, и второ – по това време все още не е била обособена административната единица нахия Хоталич.
По-близо до истината ще бъде ако приемем, че мензилът е бил създаден след формирането на каза Хоталич/Селви през 70-те години, когато централното селище Селви вече е придобило градски статут и в него се е настанил кадия.


3.Подробен регистър на старите мензилски пътища и пристанища за 1597-1598 г.
Това предположение се потвърждава и от най-ранния документ за мензила на каза Хоталич/Селви, който е публикуван от Александър Антонов през 2008 г. Става дума за „Подробен регистър на старите мензилски пътища и пристанища за 1597-1598 г.”[7], даващ представа за главните трасета на трите сухоземни пътища в империята /Orta, Sol, Sağ/ и отклоненията от тях. Документът се намира в колекцията Kâmıl Kepecı /KK/, която се съхранява в Başbakanlık Osmanlı Arşıvı в  Истанбул. На листове 7в-8а са описани мензилите от средното направление /Orta kol/, където се споменава и Хоталич като отклонение от пътните станции на  Едирне /Одрин/ и Хабибдже /Любимец/.
Записът е следния: „От Едирне до Хабибдже 9 часа. [От] споменатия [мензил] [до] Загра-и атик – 16 часа. [Общo] 25 [часа]. [От] споменатия [мензил] [до] Ислимийе – 6 часа. [Общо] 31 [часа/. [От] споменатия [мензил] [до] Хоталич с друго име Селви – 13 часа. [Общо] 44 [часа]”.[8]
По-нататък следва запис на отклоненията от мензила Хоталич: „Мензилът Хоталич [е на разстояние] - 44 часа. [До] Тирнови – 16 часа. [Общо/ 60 [часа]. [От] споменатия [мензил] [до] Лофча и Етрополи – 6 часа. [Общо] 50 [часа].[9]
Диагоналният път /т.нар. средно направление/ е бил един от най-натоварените, тъй като по него се придвижвали османските войски към Средна Европа. Пътят започвал от Одрин и през Пловдив и София водел до Белград. Всъщност трасето му повтаряло античния военен път и до XVIII век е било едно от най-използваните във военно отношение. Едно от отклоненията му водело към Хоталич, на север от Балкана.


4.Хаджи Калфа за мензилът на каза Хоталич/Селви през първата половина на XVII  век
Вторият документ, който разширява представата ни за мензила на каза Хоталич, е османотурски ръкопис, озаглавен „Мензилите във вилаета Румили, подредени по азбучен ред от Кятиб Челеби”.[10] Документът не е датиран, но може да се предположи, че е от 30-те или 40-те години на XVII век. Представлява опис на пътните станции в европейската част на Османската империя. Мензилите са подредени по азбучен ред като се посочват разстоянията между тях в дни. Разпределени са в девет групи, според годишните им приходи. В осмата група, наименувана „Челеби”, включваща пътни станции с приход от 3500 акчета[11], е записан и мензилът на каза Хоталич. Краткият текст е следния: „Намира се в Никополски санджак. Отстои на 13 дни път от Истанбул. Съседни кази са Плевен, Лофча /т.е. Ловеч/ и Търново”.[12]
Мензилът на каза Хоталич се споменава и в географското съчинение на Хаджи Калфа за Румелия и Босна, където пътната станция е поставена между Търново, Плевен и Никопол, на 10 дни път от Истанбул. Лаконичният текст е: „Хуталиджъ, между Тирнова /Търново/, Пилавна /Плевен/ и Никополи, 10 деня далече от Цариградъ”[13] Следва да поясним, че Кятиб Челеби и Хаджи Калфа са едно и също лице.[14]
Другият известен османски пътешественик, поет и историк – Евлия Чебели, въпреки че преминава през каза Селви през 1662 г., не споменава нищо за пътната станция. А неговите пътеписи са безценни за българската историография.
Последното документално свидетелство за съществуването на мензил в каза Селви е от 16 май 1783 г. В доклад на севлиевския кадия до султана се съобщава за поредица от разбойнически нападения и убийства в Севлиево и Севлиевско и за взетите мерки. Споменава се специално, че от Осман, човек на интенданта /мензилджията/ в околията разбойниците са заграбили 700 гроша интендантски акчета, както и оръжието му и други негови вещи.[15]

5.Устройство, управление  и функции на мензила
Цитираните четири османотурски документа ни дават основание да заключим, че от 70-те - 80-те години на XVI век, когато възниква, до края на XVIII век в каза Селви функционира без прекъсване пътна станция /мензил/. В превод мензил означава дом, къща; място за отсядане; етап, преход. Най-точното значение е: пътна станция, в която ставала смяна на конете от куриери, пътуващи държавни служители, свити на сановници и други. Учредяването на мензила е станало със специален султански ферман, недостигнал до нас. В мензилските регистри пътната станция се обозначавала винаги с името „мензил Хоталич”. Това е названието на казата, въпреки че главният административен център е селището Селви.
            Предполагаме, че сградата на мензила се е намирала в покрайнините или в рамките на централното селище на казата Селви. Тя е включвала помещения за преспиване на куриерите или другите пътници, обори за етапните коне и складове за храните и дървата за огрев. Храните били необходими на армията по време на честите войни на империята. Тяхното количество се определяло още от учредителния ферман, както и броят на етапните коне.
Мензилите се издържали главно от местното население /определен брой домакинства/, но и от държавата, особено по време на война.
От запазените мензилски дефтери разбираме, че начело на пътните станции стояли управители, наричани мензилджии, които най-често били назначавани за една година – от Рузи Хазър /Гергьовден/ на текущата година до Рузи Хъзър на следващата, или за половин година – от Гергьовден до Рузи касъм /Димитровден/ на текущата година. Предлагали се от кадиите и се утвърждавали със специален султански ферман за определения срок. Често в регистрите се среща задължението мензилджията да не надвишава определената за поддържането на етапните коне сума. В края на всяка година кадията проверявал сметките.
Администрирането на пътните станции в Румелия и Анадола след средата на XVI век се осъществявало от специален отдел – Menzil Halifesi, в рамките на една от най-важните канцеларии на османската финансова администрация – Мевкуфата. Тук се осчетоводявали приходите от извънредните данъци, които се разпределяли съобразно нуждите на армията. В зависимост от натоварването на пътното трасе се определял броят на етапните коне, правел се баланс на приходите и разходите. През XVII век дефтерите съдържали информация не само за разположението на мензилите, но и за часовите разстояния между тях /или дни/, също така и информация за състоянието им.
В заключение ще отбележим, че мензилът на каза Хоталич/Селви от втората половина на XVI до края на XVIII век е напълно интегриран в доста добре развитата пътна инфраструктура на Османската империя.




[1] За мензила на Хоталич/Селви има само четири османски документа. За единия от тях подробно вж. Темелски, Христо. Важен военностратегически център /Новооткрит документ от XVII век/. – Поздрав от Севлиево. С. 2006, 116-119
[2] Антонов, Александър. Инфраструктура на овладяното пространство. Османски документи за пътните станции по Диагоналния път (Orta Kol)  от XVI, XVII и XVIII век. – Етнически и културни пространства на Балканите. Част 1. Миналото – исторически ракурси. Сборник в чест на проф. Цветана Георгиева. С. 2008, 207
[3] Пак там
[4] Ковачев, Румен. Опис на Никополския санджак от 80-те години на XV век. С. 1997, 112
[5] Ковачев, Румен. Нахията Хоталич в началото на XVII век – селища, население, елементи от стопанското развитие. – Изследвания в чест на чл.-кор. Професор Страшимир Димитров. БАН. Институт за балканистика. Studia balcanica 23. С. 2001, с.265
[6] Недялков,Петко. Нахия /каза/Хоталич/Селви през османския период ХV-ХІХ век – статията ще бъде публикувана в сборника с материали от научната конференция „430 години от възникването на Севлиево”.
[7] Антонов, Александър. Инфраструктура на овладяното пространство. Османски документи за пътните станции по Диагоналния път (Orta Kol)  от XVI, XVII и XVIII век. – Етнически и културни пространства на Балканите. Част 1. Миналото – исторически ракурси. Сборник в чест на проф. Цветана Георгиева. С. 2008, 209-210
[8] Пак там, 215
[9] Пак там
[10] Темелски, Христо. Важен военностратегически център. /Новооткрит документ от ХVІІ век/. - Поздрав от Севлиево. С. 2006, 116-118
[11] Дребна сребърна монета, въведена в обръщение при султан Орхан /1326-1362/
[12] Темелски, Христо. Важен военностратегически център, 117
[13] Хаджи Калфа, Мустафа бен Абдуллах. Румелия и Босна. Географско описание. /Предговор, обяснителни бележки и превод от немското издание на Йозеф фон Хамер, Ст. Аргиров/. - Архив за поселищни проучвания, год. I, С. 1938, кн. 2, 92
[14]Мустафа бен Абдуллах Хаджи Калфа, познат и като Кятиб Челеби /1608-1657 г./ е известен библиограф, географ и историк, писал на турски и арабски език през втората четвърт на XVII век. Отличавал се с енциклопедични знания, пъргав ум и леко перо, из под което излезли 22 исторически и географски книги.
[15] Ковачев, Николай. Няколко турски документа за положението в Севлиевско през XVIII век. - Севлиево и Севлиевският край. Том I. С. 1967, 254, 256