петък, 14 март 2014 г.

ВОЙНУЦИТЕ В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ ПРЕЗ XV – XIX ВЕК

     
ВОЙНУЦИТЕ В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ ПРЕЗ XV – XIX ВЕК
          
          В историческата литература е прието, че войнушката организация е създадена по времето на султаните Мурад І /1359-1389/ и Баязид І /1389-1402/ и получава широко разпространение в Румелия, в частност по българските земи, като окончателно се утвърждава едва при управлението на Мурад ІІ /1421-1451/ и главно при Мехмед ІІ /1451-1481/. Османците, водени от своите завоевателни стремежи,  съхраняват тази средновековна българска военна организация, като  запазват дори името й – войнуци, войнугани, което идва от славянската дума войник. Като категория население със специални задължения и статут войнуците принадлежат към групата на изпълняващите военни и военнопомощни функции.
            В българската историография те са една от най-добре проучените категории население със специални задължения и статут. Изследователите на миналото на Севлиевския край обаче съвсем незаслужено са ги оставили на заден план.         Публикуването на голям брой разнообразни османотурски документи дава възможност за едно сравнително добро изследване на съдбата на войнушкото население от Севлиевския край, на неговата численост, териториално разпределение, на задълженията и статута му, на организационната му структура, на проблемът за приемствеността от средновековието,  за видоизменението на институцията и други въпроси.
            За осветляване миналото на войнушкото население от Севлиевския край са използувани четири специални регистъра за него от 1529, 1548 г., от втората половина на ХVІ век и от 1692 г., подробни регистри от 1516, 1541 и 1580 г., поредица от джизие регистри от първата половина на ХVІІ век, закон за войнуците от Никополски санджак, заповеди на централната власт за събиране за военни походи или за коситба на ливадите и гледане на султанските коне /1565 и 1568 г./, други документи на правителствената канцелария и местните власти /1839, 1870 г./, домашни извори – спомените на Петър Пешев, Захари Стоянов, Никола Обретенов, спомени за войнуците от Кръвеник, Столът и др.
***
            За изпълнението на своите задължения войнуците са организирани в т.нар. гьондери. Терминът е персийски и означава „копие”, с което били въоръжени войнуците през ранния период от съществуването на институцията. Според закони, специални разпоредби и сведения от османски трактати се знае, че структурата на най-малката войнушка единица – гьондера, се състои от трима души: един войнук и двама ямаци /помощници/, в редки случаи ямаците са трима. Когато гьондерите наброяват трима души войнуците са пешаци, а когато са по четирима са конници. Записаният като войнук изпълнява служебните си задължения през годината, а ямаците са по домовете си. През следващите две години дежурство дават и те. 
            В първия подробен войнушки регистър от 1529 г. войнуците от Севлиевско са записани на подчинение към сераскера Мустафа Сипах от Търново. Войнуците от село Крушево например са описани не само към собственото си село, но и към селата Радан, Градница, Сухиндол, Малки Вършец и Градище. През 1548 г. войнуците от Севлиевския край са описани към село Горско Сливово, Ловешко, и село Сушица, Великотърновско. В непълния регистър от втората половина на ХVІ век войнуците са записани както следва: към Долно Крушево, спадащо към нахия Хоталич – 13 гьондера, от които 4 с четирима члена; към Горно Крушево, спадащо към Хоталич – 5 гьондера, от които 2 с четирима члена; към село Агатово, спадащо към Търново – 4 гьондера, 2 от които с четирима члена. Има войнуци от Севлиевско, които са записани към село Коевци, Бяла черква и Ново село,  Великотърновско. Имената на някои от селата не личат, поради което са неразчетени. Характерно е, че войнуци от севлиевските села са записани към села от Търновска и Ловешка кази и обратното. Към Горно и Долно Крушево са записани войнуци от Градница, Градище и Малки Вършец, а също и от търновските села Коевци и Ново село. В същото време войнуци от Крушево са записани към Ново село, от Крамолин към Коевци и т.н. Очевидно нуждата от своевременно попълване на вакантните места е довела до това смесване.
            Войнушката организация се отличава със строга йерархия. Най-нисшата ръководна длъжност е тази на примикюра – длъжностно лице с контролни функции, пряк началник. Длъжността примикюр има предосмански произход и свидетелствува за осъществената приемственост между средновековната българска държава и държавата  на османците. В регистъра от 1548 г. се споменава за примикюр Добро, син на Грозо, от село Крушево, и примикюр Братин, син на Байо, от село Градище. И в двата случая гьондерите са от по четирима члена, което подсказва, че те са конници, а не пешаци.
            Записаните по села, нахии и кази войнуци се зачисляват в подчинение на различни сераскери или черибашии, по правило мюсюлмани. В Никополския санджак още през втората половина на ХV век има формирана лива /санджак/ на войнуците начело с „мир-и ливата на войнуганите”. Според регистър от 1479 г. войнишките гьондери са 672 на брой, т.е. ако ги сметнем по трима в един общият им брой става 2016, но при всички случаи е по-голям, защото има и с по четирима члена. Друг регистър от 1516 г. сочи като зеваид войнуци 1016 женени и 740 неженени мъже, неплащащи никакви данъци, включително и джизие. Такава е организационната структура и численият състав на войнушкия корпус в Никополски санджак през ХV-ХVІ век на османското владичество.
            През ХVІІІ и ХІХ век войнушката организация търпи промени, но за това разполагаме само с откъслечни данни. От домашни източници се знае, че Иван Атанасов Башата, главатар на войнуци, беглец от турските своеволия в Градница, забягва и основава махала Войнишка на село Кръвеник. Отговорник на групата на войнуците там винаги е член на рода Иванбашовци. Името на рода идва вероятно от турската дума беше или баше – титла на низшите чинове в еничарския корпус, използвана тук със значение за водач на български войнуци.
            През 80-те години на миналия век в двора на църквата „Св.Георги” в село Столът /бившо Граднишки колиби или Баирят/ е открит надгробен кръст с надпис „Добри черибашия”. От спомени се знае, че войнуци от селото ходят със своя войнуганбашия до времето на Кримската война /1853-1856 г./ да пасат султанските коне и да събират сено към Димотика, Чорлу и Текирдаг. 
            Видоизменената войнушка организация вече няма началници мюсюлмани. Опростява се и организационната структура. Длъжностни наименования като башия, черибашия, сераскер, мир-и лива, войнукбашия /характерни за ХVІІІ и началото на ХІХ век/ са  забравени и в последните десетилетия преди Освобождението за обозначаване на войнушки ръководител, водач се използува терминът драгоманин. В северната част на каза Севлиево драгоманин е Ганю Стоянов от село Малки Вършец, а в южната – Курю от село Столът.

***
            В историографията съществува спор по въпроса за задълженията на войнуците. Двете крайни тези – за чисто военните функции и за изпълняването на военнопомощни задължения се съпътстват и от трета, която е компромисна и отчита възможността в различно време да са съществували и двете. Тази теза се доразви от Евгений Радушев в по-ново време, който въз основа на нови документи обърна внимание, че османците съхраняват заварената през ХІV век войнушка организация по българските земи, особено на север от Стара планина. През ХV-ХVІ век тези земи имат стратегическо значение за империята, поради което българските войнуци продължават да изпълняват традиционните си военни задължения, само че в условията на чуждо господство. Не може да не обърнем внимание, че според законодателството на Мехмед ІІ /1451-1481/ войнуците се отнасят към категорията на военните. Някои категории войнуци – джебелии и други, са включени пряко във военна служба, не като помощни, а като непосредствени участници в армията. Спахиите от Севлиевския край, според регистър от 1479 г.,  по време на поход трябва да осигуряват 28 джебелии /дружинници, въоръжени бойци/. Откъде са набирани тези въоръжени бойци и какъв е техният етнически и верски състав? Няма специален османски документ за регистрация на джебелиите. Тази категория се среща в османските кадастрални регистри единствено като брой бойци, които трябва да осигури съответният спахия. Трудно е да се установи генезиса на категорията джебелии, но през ХV-ХVІ век те съставляват значителна част от спахийската войска, като сред тях има бивши пленници и роби, хранени хора или войнуци. Антонина Желязкова обръща внимание, че в Сърбия и Албания за джебелии са набирани войнуци и техните ямаци. Без да абсолютизира, тя подчертава, че там където османотюркската колонизация е слабо застъпена и случаите на помохамеданчване все още са малко, османската държава е принудена да набира джебелии измежду раята със специални задължения, независимо от нейния етнически произход и християнска религиозна принадлежност.  А в Севлиевския край положението е идентично – малко са колонизираните мюсюлмани и новоприелите исляма, поради което можем да допуснем, че за джебелии са набирани и войнуци. Ще припомним, че в редица случаи гьондерите били от по четирима души, което означава наличието на конен войнук: Долно Крушево – 4, Горно Крушево – 2 и Агатово – 2.
В османски документ от 1516 г. четем: „Войнуците да не бъдат заставяни да косят трева, да сушат сено и да набавят дърва за огрев. Освен службата на султана да не им се възлага нищо друго”. И още: „Сред раята има едни неверници, които се наричат войнуци. Те служат по серхада /предна бойна линия/, а щом се обяви поход, поемат към бойното поле, следвайки санджакбейовете и войводите на кон и в пълно бойно снаряжение. Тяхната задача е да залавят езици, да разузнават територията на противника и да изпълняват други военни задължения.” Очевидно още в края на  ХV и началото на ХVІ  век наред с чисто военните задължения на войнуците започват да се възлагат и обслужващи дейности. За смесването на двете функции намираме сведения в документи на султанската канцелария. В първия документ от 31.10.1565 г. на войнуците от редица кази, сред които и тези от Търновско, се разпорежда да се приготвят за военен поход и се явят в столицата заедно с черибашиите си. Вторият документ е от 28.02.1568 г. и в него се напомня, че наближава времето за косене на ливадите. Съгласно стария войнугански закон войнуците трябва да се явят с черибашиите си на определените им места, за да не се пропусне благоприятния сезон. Нарежда се да се придвижват пешком, да не водят със себе си коне, кобили и жребци. В закона за войнуците от 1570 г. четем: „ ... да обслужват /те, войнуците, б.м./ императорския поход или султанските обори ...” С военните победи на османците границите на империята се отдалечават от българските земи и войнуците се задължават все повече с тилови задачи: в мирно време по 6 месеца посменна служба в султанските обори, грижа за конете на султана и свитата му, косене на ливади, сушене на сено, беритба на плодове, работа в градините  и други подобни; по време на война  в първите векове вземат участие в боевете като конници и пешаци със собствено въоръжение и коне, а по-късно служат в обоза на армията, доставят хранителни припаси за армията, копаят окопи, зидат укрепления, вършат всякаква укрепителна работа и гледат султанските и пашовски коне; най-често вървят пред войската и търсят удобни за лагер места, където да има вода и места за паша. Като изхождаме от документалните източници от ХVІ-ХVІІ век може да приемем, че войнуците от Севлиевския край служат в обоза на армията и главно в султанските конюшни. Тази дейност, макар и съществено променена по-късно, продължава чак до Освобождението. 
Дефтер от 5 април 1870 г. сочи имената, презимената и отличителните белези на 50 войнуци, събрани и организирани от Севлиевска каза по заповед на мютесарифа в Търново, за да постъпят на Гергьовден на работа по ливадите на държавната конюшня. На 20 април в Цариград трябва да се явят и започнат работа 25 косачи и 25 коняри. За разлика от миналото на тях сега предварително са им платени парите – 320 гроша на човек, заплата за два месеца. Техен драгоман /водач и ръководител/ бил Ганю Стоянов от село Малки Вършец, а за охрана им е дадено едно заптие. За изпращането на такива групи през 70-те години на ХІХ век пише в спомените си Петър Пешев: „Правеха ми силно впечатление войниците българи от село Сръбе, които всяка пролет, в стройни редове, с песни и гайди отпътуваха за Цариград, за да пасат там султанските атове и да косят сеното в царските ливади. Тия групи от 40-50 млади и здрави българи, всички от Сръбе, се наричаха войници. Предвождани от един главатар, който носеше голям калпак с лисича опашка по него, войниците пътуваха пешком чак до Цариград, необезпокоявани от никого и дори почитани от властите. Захари Стоянов в „Записки по българските въстания” пише също за среща с войнуци от Севлиевския край.: „Там при една чешма срещнахме на пътя една чета българи, посред които се развяваше турски байряк. Тоя, който го носеше, имаше на феса си полумесец от сърма, знак на някакво си отличие... Каква беше тая чета със знаме ... аз не зная. Приличаха като да бяха от ония, които ходеха едно време в Цариград да косят сено, т.е. войниците, или пък, че се връщаха от царска ангария”. Описаният епизод е от месец юни 1876 г., когато Захари Стоянов е конвоиран от Ловешкия към Севлиевския затвор и очевидно тогава са срещнали група войнуци, които са се прибирали след двумесечна работа в държавните конюшни в Цариград. Според Никола Обретенов, който също бил в групата на Захари Стоянов, това е станало на 24 юни.
            Има запазен спомен и за друг драгоман, някой си Курю от махала Наневци, село Столът, който щом пукнела пролет зашивал на калпака си лисича кожа, събирал 100 души и ги отвеждал да работят по султанските имоти към Ерибол и Текирдаг. Наесен като се привършела работата ги връщал обратно да зимуват, а на другата пролет събирал други 100 от околните села.
            Пак по спомени, войнуците от махала Войнушка на село Кръвеник образували специална група с отговорник от рода Иванбашовци. Всяка година по 2-3 души заминавали да гледат коне и приготвят фуражи около Чорлу, Текирдаг, Кючук и Бююк Чешмедже и Цариград. От селото ги вземал специален предводител с лисича опашка на гърба си и ги връщал наесен. Като войници се помни, че ходили Михо Пенков Михов от рода Пенковци и Петко Митев Тотев от рода Тарановци. Последният ходил три пъти войнук към Мраморно море.
            С явяването си в Цариград на 20 април севлиевските войнуци участвуват в ритуалното извеждане на султанските коне от зимните им яхъри. Този пролетен празник, по-стар от християнството, дава началото на скотовъдния календар, защото на 23 април – Великден, се изкарва добитъкът на паша. От април до юли войнуци от много краища на българските земи се грижат за конете, косят трева за зимата, а това е изключително престижно занятие. Стефан Герлах описва как през 1578 г. влизат няколко хиляди такива войнуци в Цариград: със свирня на гайди и кавали те преминават през целия град и събират пари.      
            Знамето на войнуците, за което споменава Захари Стоянов, представлява червен правоъгълен плат, върху който е пришит зелен кръг, с поставена в средата бяла разтворена ръка. Идентично е с флага на Османската империя, като единствената разлика е, че ръката е заменена с три полумесеца. Ясно е, че става дума за вариант на турския флаг, което е естествено.

***
            Специалните войнушки регистри ни дават данни не само за поименния и числен състав на войнушкото население, но и важни сведения за размера и структурата на т.нар. войнушки бащини. Срещу тежката служба в полза на държавата войнуците владеят поземлени дялове, които не подлежат на облагане с установените за раята форми на феодална рента. Средният размер на тези стопанства през втората половина на ХVІ век обхваща 2-3 ниви, 1 лозе и не винаги 1 харман и 1 бостан. В регистъра от 1548 г., където има много данни за войнуците от севлиевските села, според състава на бащините можем да обособим три групи: първата група е малобройна и включва войнуци и ямаци, за които не се сочи размера на бащината им; втората група включва членове само с ниви; третата група притежават ниви и лозя /в по-късен регистър и хармани, и зеленчукови градини/. Размерът на нивите се движи от 6 до 17 дьонюма /1 дьонюм е = на 919,3 кв.м./, а на лозята – от 1 до 5 дьонюма. Най-много са войнуците, притежаващи 10-13 дьонюма ниви и 2-3 дьонюма лозя. За имуществени различия в средите на войнуците подсказва и регистърът от втората половина на ХVІ век, където записаните към Горно Крушево, Долно Крушево и Агатово войнуци притежават по 12-15 дьонюма ниви /в отделни случаи по 20 дьонюма/, по 3 дьонюма лозя и 2 дьонюма хармани и зеленчукови градини /понякога само хармани/.
             От какви данъчни привилегии се ползват войнуците като типични представители на „населението със специални задължения”, зависи само от държавата. Според законодателството войнуците са „ ... освободени от харадж /поголовен данък/, испенче /поземлено облагане/, от десятък върху посятото и пожънатото в техните бащини, от данък върху кошерите, от данък върху сеното и дървата и данък върху свинете. Те не плащат и данък върху овците до 100 глави, но за повече от 100 плащат данък по 1 акче на 2 овце”. Освободени са от задълженията авариз-и дивание и текялиф-и йорфие /извънредни и обичайни данъци/, а също и от ангария на санджакбея. Единственият данък, който се събира за султанските хасове се казва „ресм-и низе” /данък копие/: 6 акчета за войнука на служба и 5 акчета за войнуците, които не са на ред да служат.  Изброените по-горе облекчения са валидни само за редовните войнуци, които са на служба, и владеят само бащини. Резервните войнуци /зеваид/ не се ползвали от привилегиите. Те се записвали в тимарските регистри наред с обикновената тимарска рая, като се посочвало само, че са резервни войнуци. Така например е подходено в тимарския регистър от 1516 г., където са записани като зеваид войнуци 25 души от Долно Крушево, 8 души от Дебелцово и един в Душево.
В историографията е утвърдено становището, че войнушката служба е тежко задължение, налагано срещу определени данъчни облекчения. Вера Мутафчиева отбелязва, че тя е „държавна ангария – отработъчна форма на феодалната рента, присвоявана от върховния феодал”. Държавата не освобождава войнуците от плащане на рента, а само заменя установените отработъчни, натурални и парични форми с една-единствена държавна ангария – войнушката служба. Най-силният аргумент в подкрепа на това твърдение е изискването неявилият се на служба войнук да плати на фиска значимата сума от 500 акчета, равностойна на размера на феодалната рента, плащана от едно райетско домакинство.
Така наречените „данъчни облекчения” ползват само войнуците, които обработват единствено бащините си. Но, както видяхме, някои от бащините са съвсем недостатъчни за издръжката на войнушките семейства и се налага да се взема за обработка и райетска земя от фонда на ленните владения. В такива случаи положението на войнуците се изменя сериозно. Според закона войнуци, които обработват спахийска земя или засаждали лозе, трябва да плащат десятък. Това не е единственото задължение. Войнукът, владелец на райетска земя, следва да плаща испенче на ленния държател и джизие на държавата. Така владелецът на „свободна” бащина попада на общо основание в категорията на зависимото население.
Според закона войнушкана бащина не можело да се продава или прехвърля другиму с тапия. Тя принадлежала на този, който се запишел за войнук и изпълнявал служебните си задължения. Затова местните кятиби следели много внимателно движението на войнуците и при освобождаване на бащина веднага попълвали овакантеното място с резервен /зеваид/ войнук. В описа от 1548 г. ясно личи как се попълвали местата на починалите, остарелите и негодните да носят тежката военна служба. При всички случаи заместниците били близки роднини, но имало и изключения.
***
През периода ХV-ХVІІ век войнуците са твърде многочислена категория население в българските земи. Нямаме конкретни данни за Севлиевския край през ХV век, но смятаме, че такива е имало и техният брой не е малък. Според Бертрандон де ла Брокиер по това време в турската армия служат около 50000 християни. Най-вероятно голяма част от тях са именно войнуците. Отбелязването на зеваид войнуци в Севлиевските села в тимарски регистър от 1516 г. и особено данните за големия брой войнуци и ямаци в почти всички селища на района от средата на ХVІ век, потвърждават със сигурност това предположение.
Първият документ, който ни дава представа за състоянието на войнушката институция в Севлиевския край, е подробният регистър от 1529 г. В него са записани 166 действащи войнуци, разпределени във всички български християнски селища. Тук откриваме с по един войнук и селата Столът и Селището/Стоките.
В Никополският санджак през 1548 г. войнуците наброяват 3624, като от тях 986 са от Търновско, където спада и Севлиевският край по това време. В 15 севлиевски села се наброяват 297 войнуци, разпределени в три групи, както следва: най-многобройни са в селата Крамолин – 88, Градище – 61, Малък Вършец – 59 и Горно Крушево – 40; втората група е малка и включва Агатово – 9 и Градница – 5; най-малко са войнуците в селата  Бериево, Дебелцово и Душево – по 2 войнука   и Дамяново, Добромирка, Долно Крушево, Врабево и Кормянско – по 1 войнук. По всяка вероятност в последните села броят на войнуците е бил по-голям, но непълнотата на известните ни документи не ни дава представа за истинското положение. Така например в ислямизираното напълно в началото на ХVІІІ век село Добромирка е имало със сигурност по-голям брой войнуци, за което говори фактът, че Освобождението заварва тук мюсюлманин с името Ямак Вели Мехмедов – очевидно потомък на помюсюлманчен българин от средите на това население. Преди 32 години /1516 г./ в село Долно Крушево, както посочихме по-горе, само резервните войнуци са били 25 на брой. Така че общият брой на войнуците и ямаците очевидно е превишавал 300 души и е почти удвоен в сравнение с 1529 г. Очевидно нестихващите военни кампании на султан Сюлейман I са налагали увеличаване числеността на военните контингенти, включително и при войнушкия корпус.
Впечатляващо е наличието на компактна маса войнушко население, особено в северната част на формиращата се нахия Хоталич. Понеже регистърът от 1548 г. е непълен нямаме данни за селата Ловнидол, Търхово, Богатово Букурово, Бара, Малково, Млечево, Батошево и Хирево, а това означава, че броят на войнуците е бил със сигурност по-голям. Два непълни регистъра от втората половина на ХVІ и края на ХVІІ век потвърждават данните от 1548 г. за териториалното разпределение, като прибавят към списъка на войнушките села и Ловнидол /Чифлика/.
Сведенията на джизие регистър от 1643-1644 г. ни навеждат на мисълта, че войнуци може би е имало и в Батошево, Гъбене и Малково. Последното село се разселва по време на кърджалийските смутове, но първите две Освобождението ги заварва с войнушко население. Следователно обхватът на населените места с войнушко население през ХVІІ век се разширява на юг към Балкана.
Въпреки многобройността на това население в Севлиевския край и силната му концентрация в 3-4 от селата, нямаме данни за чисто войнушки селища. Все пак трябва да отбележим, че през тези векове населението на Крамолин, Градище и Долно и Горно Крушево е почти изцяло войнушко. За това говорят и регистрите за плащането на данъка джизие от първата половина на ХVІІ век, където са посочени с по 3-4 или най-много 8-10 платци. Ясно е, че това са християнски домакинства, които остават необхванати с войнушки задължения. Такова е положението и при Агатово и Малки Вършец, само че те вече имат и мюсюлманско население. 
Не разполагаме с данни за териториалното разпределение на войнушкото население в Севлиевска каза през ХVІІІ век, но затова пък имаме общото число – 271 души през 1716 г. Въпреки кризата и разложението, които преживява тази институция, броят на войнуците в казата е почти съхранен. По това време има отлив от редовете на корпуса. В империята броят на войнуците спада на 6506 войнука, а в съседната Търновска каза наброява 522 души. Тенденцията броят на войнуците в Севлиевско да се запазва продължава и в началните десетилетия на ХІХ век, за което свидетелства документ от 1839 г.
Войнуци има в Севлиевска каза чак до Освобождението. Османски и домашни източници сочат през 70-те години на ХІХ век войнуци в селата: Бериево, Батошево, Градище, Градница, Гъбене, Дебелцово, Дебнево, Крушево, Кръвеник /Войнушка махала/, Малки Вършец, Млечево, Ново село /дн. Троянско/, Севлиево, Столът. Новите селища, където се появява войнушко население, са в южната част на каза Севлиево – това са Млечево, Столът, Кръвеник, Ново село. Балканът е приел и приютил свободолюбивите българи, напуснали полските села поради религиозен и икономически гнет.
През ХІХ век войнуци се появяват и в град Севлиево, като причината най-вероятно е свързана с факта, че градът приютява по време на аянските смутове и кърджалииските вилнежи в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век население от околните села /например цялото Долно Крушево, също и Малково/.
Сравнително пълните данни, които ни дава регистърът за войнушкото население от 1548 г., ни изкушават да направим опит за изясняване делът на войнуците сред цялото християнско население на Севлиевския край по това време. Като база за сравнение ще използуваме данните за броя на християнските домакинства от тимарския регистър за 1541 г. Ако се спрем само на 15-те села с войнушко население, ще видим, че в тях те представляват повече от 1/3 от населението / 35,47 % /. От цялото християнско население в 23 села на Севлиевския край  /914 домакинства – сбор от домакинствата в регистрите от 1541 и 1548 г. / войнушките домакинства съставляват 1/3  / 33,67 % /. Въпреки че този процент е ориентировъчен /в регистъра от 1541 г. липсват данни за селата Бара, Букурово, Градище, Градница, Марово, Ряховците; нямаме данни за християните соколари и друга рая със специални задължения, за вакъфската рая и т.н./, все пак той е твърде висок, дори спрямо процента на войнушките домакинства в Никополски санджак – 11.36 %.
            В рамките на ХV-ХІХ век войнуците са представени в почти всички селища на Севлиевския край, макар и неравномерно, и представляват една сериозна част от българското християнско население

***
...................................................................................................................................................................
........................................................................................................................................
......................................................................................................

ДЕРВЕНТДЖИИТЕ – ПЪТНИТЕ ПОЛИЦАИ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ

     

Чрез дервентджийската система Османската империя охранявала проходите и опасните участъци от важните пътища в цялата империя. Османистът Махиел Кийл счита, че тя в по-голямата си част има ориенталски корени, тъй като името на системата и използваната от нея терминология са от тюрко-персийски произход. В същото време, обаче, не може да се отрече възможността и за съществен византийско-славянски компонент в тази сложна система на Балканския полуостров.
Думата дервент била възприета в турския език чрез персийския и означава проход, дефиле, клисура. От тук дервентджи /на бълг. дервентджия, дервентджии/ са били лицата, които охранявали проходи и трудно достъпни места, т.е. това са били пътните полицаи на империята. Историкът Никола Станев сполучливо ги нарича проходопазачи.
Кои са били уязвимите места, които се налагало да се пазят зорко? Сигурността на близко стоящия проход Шипка наложила твърде рано, още през ХV век, да бъдат дадени специални права на раята от съседно Габрово. Проходът бил важна съобщителна артерия от Никопол, главния град на санджака, към Търново и на юг от Балкана, а също така и в посока към Ловеч и централното селище на провинцията -  София. Тези две важни направления определили и селищата, които да се натоварят с дервентджийски функции през целия период от ХVІ до началото на ХІХ век.
Първото селище, за което имаме сигурни данни, че е определено за дервентджийско, е село Гъбене. В подробния регистър от 1516 г. е записано дословно: „Село Гъбян, спадащо към Търнова. Извън стария регистър. [Данъците]са се събирали от Шемс бей. Дербенд е./bold авторът/. Тъй като [жителите]му притежават императорски заповеди, че са освободени и опростени от събирането на авариз-и диванийе, понеже охраняват прохода, който се намира по пътя от мястото на име Сенкова към Акчаказанлък, в новия регистър бе записано съгласно старото решение. На основание на заповедта на падишаха, покровител на света”.
Първи в списъка на жителите е записан един нов мюсюлманини, т.е бивш християнин, обръщенец в исляма. Останалите 26 души са глави на християнски домакинства с български имена. Очевидно българите е трябвало да охраняват някакъв участък от пътя от прохода Шипка в посока към Ловеч, но името Сенкова все още не е идентифицирано. С дервентджийски функции селището ще е било натоварено в края на ХV или началото на ХVІ век, тъй като се отбелязва, че е „извън стария регистър”. Предходният регистър е от 1485 г., следователно с дервентджийски задачи Гъбене е било натоварено след тази година, неизвестно точно кога. Тук може би трябва да изкажем предположението, че това се е наложило след появата на няколко нови мюсюлмански селища в този район, като Хисар бей /дн. Яворец/, Селви, Дерели /дн. Горна Росица/, и евентуалната поява и разпространение на разбойничеството.
Засилването на разбойничеството и несигурността по пътя от Никопол към прохода Шипка, наложило да се дадат подкрепления на габровци, като се удължи охранявания маршрут. Така през първата половина на ХVІ век в списъците на дервентджиите попаднали още две села – Ловнидол и Гостилица. В близост до тях пък били мюсюлманските Малкочлар /Буря/ и Адил /Идилево/.
За втората половина на ХVІ век разполагаме с данни от регистър от 1580 г., публикуван от Румен Ковачев, според който като дервентджии са записани 122 души, вероятно от Габрово, Гъбене, Ловнидол и Гостилица. По това време само Габрово не принадлежи административно към каза Селви /Севлиево/. На друго място в своето изследване за нахия Хоталич османистът Ковачев говори за 244 пълноценни домакинства, натоварени с дервентджийски функции. Кое от двете числа е вярно, не е ясно, но най-голям безспорно е бил броят на габровци.
По-конкретни данни ни дава авариз-дефтерът от 1643-1644 г. Той сочи 38 дервентджии в Гостилица, а в Ловнидол, обозначено като проход – 55, или общо 93 души. За Гъбене е записано: „70 ханета /домакинства/. В авариз ханетата са включени 50 души”. От записа излиза, че 20 души не плащат извънреден данък и са специализирана рая, т.е. може би са дервентджии, но това не е посочено изрично. Ако са такива, общата бройка на дервентджиите в каза Селви по това време ще достигне 113 души. Разглежданият регистър е последният документален източник за дервентджиите  в района.
Дервентджийските села се намирали в непосредствена близост до пътя, който охранявали. Ангажираните в тази нелека служба били групирани по 30 души в един „тъпан”. На уязвимите места те си изграждали сламени колиби, т.нар. стражници /турците ги наричали беклемета/, и така поддържали наблюдателен пост. За охраната на пътя дервентджиите поставяли на поста „нубеч” /часови/ от 6 до 12 души, в зависимост от важността и големината на прохода. Снабдени били със специални малки тъпани, които биели, за да съобщят, че преминават пътници през прохода и че пътят е безопасен. Това била твърде своеобразна сигнализация за пътуващите. И не само за тях. Целта била да се всява страх сред разбойниците и да се разколебават те в грабителските си намерения. 
Отговорността за безопасното преминаване на прохода от всякакви пътници била солидарна. Затова много често се налагало, освен поддържането на наблюдателния пост, пътуващите да се придружават през целия охраняван участък, да им се доставят храна и фураж за добитъка. Дервентджиите били длъжни да разчистват и поддържат в изправност наблюдавания път. По време на война улеснявали преминаването на войскови части и ги снабдявали с провизии.
При тези задачи и организация на работата следва да определим дервентджиите като „нещо средно между истински бойци и спомагателни подразделения”, като „специализирана местна милиция със строго определени задължения”, както казва историкът Питър Шугър.  Друг западен историк /Жил Венщейн/ ги нарича „пътна полиция” на империята, надзираваща „стратегическите точки от пътната мрежа.” А според класификацията на нашата историография дервентджиите следва да бъдат отнесени към населението, натоварено с военнопомощни функции. В този смисъл те съставлявали част от въоръжената опора на османската власт в провинциите подобно на мюселемите, юруците и др. Видяхме каква е числеността им в Севлиевска каза, а в Румелия около средата на ХVІ век с такъв статут се ползвали 1906 домакинства.
За разлика от другите групи военизирано население дервентджиите са били включени целокупно в селищата с подобен статут и нямали право да ги напускат самоволно. В регистрите обикновено е записано: „дербенд е” и с този лаконичен израз се изчерпва информацията за специалния статут на селището и населението му. Анализът на кратките бележки за данъчните задължения на дербенджиите от село Гъбене, според описа от 1516 г., разкрива две неща: първо, „че са освободени и опростени от събирането на авариз-и диванийе, понеже охраняват прохода”, т.е. освободени са от извънредните данъци, и второ, заплащат само част от поземлено-личния данък и облагането с пшеница и ечемик. Конкретно за Гъбене данъчните задължения на населението му били следните: „испенч – съгласно обичая за прохода – 390 акчета; пшеница – 26 килета, 260 акчета; ечемик – 26 килета, 156 акчета; ниябет и такса за вино – 300 акчета”. Навсякъде обикновената рая плащала 25 акчета испенч, а тук 26 женени и 13 неженени пълнолетни мъже били обложени с 10 акчета поземлено-личен данък, което е 40 % от пълния му размер. Облагането с пшеница и ечемик е било по 1 киле на домакинство, като те не се изисквали от неженените пълнолетни мъже. По-нататък очевидно е имало практика да се събират инцидентно някои данъци, такси и глоби, тъй като виждаме облагането: „ниябет и такса за вино в размер от 300 акчета на домакинство”. Облекченият в значителна степен данъчен режим от началото на ХVІ век търпи промени в следващите десетилетия и векове. Регистър за втората половина на ХVІ век от Видинско показва увеличени данъчни задължения на дервенджийската рая – заплащане на десятъци върху кошери, данък върху свине, данък божик, десятък върху плодове и пр.
Увеличените данъчни тежести накърнили свободолюбивия дух на дервентджийското население. Съчетани с произволите на преминаващите турски големци – спахии, данъчни чиновници и др., те правели службата им тежка, а положението им несигурно. Затова често се стигало до подаване на оплаквания до официалните власти, а когато нямало реакция се стигало до изоставяне на проходите и разпръскване на населението. В други случаи пък обръщали оръжието си срещу поробителите. Габровци например, както съобщава Евлия Челеби за 1662 г., нападнали отряда на този османски пътешественик. Когато пристигнал в Севлиевска каза, все още уплашен от преживяното приключение в прохода Шипка, отишъл при кадията и му разказал патилата си. А той му отвърнал: „Така е. И ние един ден ходихме в онези краища за извършване на бракосъчетание и пълни 8 часа слушахме тътен от сражение. При нас попаднаха няколко бягащи от вас ранени хайдути. Двама са в селото, а третият изгоря от раните си”. Можем да предположим, че тези ранени хайдути са от Гъбене или от Батошево, най-близките български селища по това време до Габрово.
Поради притеснения габровци се разпръснали някъде около средата на ХVІІ век. Същото се случило и с ловнидолци по средата на следващия век, когато според предание близо до селото се разположила турска войскова част и големците й поискали ядене и пиене, което да се поднесе от момите и булките. При оказаната съпротива попът на селото бил убит. Надгробният камък с надпис бил първоначално на гроба му в местността Поповец, а сега е взидан в източната абсида на църквата „Константин и Елена” в Ловнидол. Населението се разпръснало, изоставило опожареното си селище и по-късно поставило началото на днешното заселище. Споменът за дервентджиите от Ловнидол се пази и днес в името на местността Харбалии, разположена там където са живели те и е било старото село. А харбалии ги наричали по оскъдното им въоръжение – късото дебело копие, известно с името  харба.
По кърджалийско време, края на ХVІІІ и началото на ХІХ век, свободолюбивите ловнидолци организирали специални бойни групи за отбрана срещу грабителите, строели наблюдателници по високите места на местностите Ръта и Топ кору. По-изявените участници в тях били: Ангел Цонев, Иван Стоянов Новаков, Христо Марков Берима, Цвятко Марков Лозана, Кунчо и Янчо Петрови, Цвятко и Русин Иванови и др. С особена храброст се славел Нено Стоянов Ненов. Будният и свободолюбив дух на ловнидолци и гъбенци, потомци на старите дервентджии, проличал и по време на подготовката и провеждането на героичното Априлско въстание 1876 г.
По време на аянските метежи и кърджалийските грабежи в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век дервентджийската организация пострадала сериозно. Властите още през ХVІІІ век не можели вече да разчитат на съдействието на българските пазачи на проходите и опасните места и затова започнали да строят свои стражници /беклемета/ с пазачи мюсюлмани. Такива се нароили по всички краища на Севлиевска каза. Постепенно, особено след административните реформи през ХІХ век, държавата си създала нови структури, които вече не ангажирали старите дервентджии. Дервентджийството било изживяно и статутът на бившите селища със специални задължения се уеднаквил със статута на обикновените раетски села. 

СОКОЛАРСТВОТО В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ ПРЕЗ ХV-ХVІ ВЕК.



Темата за соколарството в Севлиевския край през ХV-ХVІ век не е изследвана самостоятелно поради липсата на достатъчно документален материал за тази далечна епоха. В краеведските трудове само бегло се споменава, че соколарско село в района е било Търхово, наричано още Доганджии или Духанджии. Данни за соколарството в Севлиевския край откриваме в доганджийски регистър от 1477 г., в два кратки описа на ленните владения в Никополския санджак от 1479 и 1485 г. и в подробен тимарски регистър от 1516 г. Особено интересни са сведенията в издирения от професор Бистра Цветкова доганджийски регистър от архивите на Общинската библиотека в Цариград от 1564-1565 г. Публикуването на тези османотурски документи дава нови неизвестни досега данни за селата от Севлиевския край и за населението, занимаващо се със соколарство, а така се увеличават и възможностите да осветлим по-подробно разглеждания проблем.
            Трябва изрично да споменем, че отглеждането и дресирането на ловни соколи и ястреби било известно по българските земи още преди идването на османците на Балканския полуостров. От такива обучени за лов птици се нуждаела свитата на българския цар в намиращата се наблизо столица Търново. С установяването на османците на територията на Търновското царство тази практика била не само запазена, но и доразвита до съвършенство. Хората, занимаващи се с този занаят, изискващ много време и усилия, били организирани в категория население със специален статут. Военизираната институция на доганджиите /соколарите/ имала за свой върховен началник на султанския лов т. нар. емир-и шикър; в провинциите висш соколарски началник бил доганджийският бейлербей; във всяка нахия – доганджибашията, споменаван също и като сербаздаран и сершахинджи. Този висш началник се считал за командир на бюлюка, съставляващ соколарите и ястребарите от даден район.
            В замяна на изпълняваните от тях задължения доганджибашиите получавали малки ленни владения в провинциите. Обикновените соколари и ястребари получавали т. нар. бащини – освободени от данъци недвижими имущества: ниви, лозя, овощни градини и др. Друга част от тях пък служели само срещу известни данъчни облекчения. И двете групи обикновени соколари и ястребари изпитвали трудности при издръжката си. Притежателите на бащини често били принудени да обработват и ползуват не само тях, но и друга допълнителна земя, спадаща към леновете на различни османски феодали. За тази земя те трябвало да плащат феодална рента на поземлените господари, както обикновената спахийска рая. 
            Основно задължение на соколарите и ястребарите било да доставят определен брой ловни соколи и ястреби в султанския двор /от 1 до 3 птици/. Когато не успявали да изпълнят това задължение, те заплащали таксата „мюрде беха” – 150 акчета за мюсюлмани и 300 за немюсюлмани.
            Според породата на ловните птици: доган, шахин, чаткър, балабан и заганоз, соколарите се наричали: доганджии, шахинджии, чакърджии, балабанджии и заганозджии. Най-разпространено за соколарите било названието „доганджия” или персийската му форма „баздар”. Ловците на ястреби пък се наричали атмаджаджии, но в познатите ни документи такива за Севлиевския край не се сочат.  Според начина на ловене, отглеждане и дресиране, занимаващите се със соколи, се наричали кайаджии, юваджии, тузакчии, гьоренджии и др. Тузакчии се наричали тези, които чрез различни ловни съоръжения – гюмета, капани и др. – ловели соколите и ги предавали за дресировка.
            Османската власт се постарала да укрепи устоите на соколарската институция, като й придаде потомствен характер. Както се вижда от запазените документални източници съставът на тимариотите, бащинниците и обикновените соколари и ястребари, бил попълван из средата на техните синове, братя, братови синове и внуци. Така специфичните умения на тази специална категория население се предавали от поколение на поколение. Обособявали се соколарски райони, където цели столетия се запазили соколарски семейства и родове.
            Севлиевският край бил благодатен за лов на соколи, но най-добри били условията в местностите в близост до Витата стена. Най-ранният документ, който свидетелствува, че в Севлиевско е имало соколари, е от 1477 г. Това е регистър за соколарите от Румелия, в който е записано: „Село Ломни дол /дн. Ловнидол/, спадащо към Търнова: къщи неверници – 4.” „Село Върбовча /дн. Върбовка, бивша Севлиевска околия, а сега Павликенско/, спадащо към Търнова: къщи мюсюлмани – 1, неверници – 2.”
            Две години по-късно, в описа на ленните владения на Никополския санджак от 1479 г., са посочени като зеваид доганджии /резервни соколари/ 31 немюсюлмански домакинства, 1 вдовица и 4 мюсюлмански домакинства с тимариот спахията Тимур хан. Издателите на Никополския регистър са единодушни, че става дума за село Търхово.
            През втората половина на ХV век османската империя е вече здраво стъпила на Балканския полуостров, опасността от християнските кръстоносни походи е преминала и управляващите се съсредоточават върху укрепването на своята власт в завладяните земи. Четири домакинства от село Ловнидол формират соколарски тимар, а само две години по-късно е създаден значителен резерв от соколари в близкостоящото село Търхово. С основание доцент Цоньо Петров допуска, че соколарите от двете села са в близки родствени връзки.
            Друг непълен опис на ленните владения в Никополския санджак от 1485 г. свидетелствува за един доганджия в мезрата Калотен /изчезнало селище, близо до село Агатово/. Опитите да се оживи тази мезра за известно време дали резултат, но по-късно селището изчезнало. Разглежданият документ не е изцяло запазен, поради което не можем да добием пълна и точна представа по интересуващия ни въпрос за развитието на соколарството. Данните, макар и оскъдни, показват, че османската власт възражда соколарството и прави всичко необходимо да укрепи тази специална категория население.
            В тимарски регистър от 1516 г., в поименния списък на населението на село Векилер и Сюлейман и Иса кьой, наречено още и Рахова /дн. Ряховците/, е записано: „Хюсеин, син на Беги – женен. Притежава доганджийски берат.” Този доганджия приемал уловените птици от обикновените соколари и ги дресирал. Когато настъпело време за предаването им в султанския двор, той заедно с прекия си началник отивал в Цариград и предавал соколите. Дворцовия чакърбашия оформял надлежно тезкере. За по-нататъшното упражняване на соколарските задължения се издавал специален султански берат. Именно такъв берат притежавал и споменатият Хюсеин. Вероятно същите задължения е имал и доганджията от мезрата Калотен.
            Най-интересни са данните от соколарския регистър от 1564-1565 г., който се пази в Общинската библиотека на Цариград и в него са регистрирани поименно бащинниците и обикновените соколари и ястребари в българските земи. Като големи соколарски центрове в Севлиевския край по това време се оформили селата Ловнидол и Богатово, с ангажирани общо 40 души.
            Регистърът сочи 16 каяджии-шахинджии в село Ловнидол. Каяджиите са надзорници на гнезда на соколи от вида „шахин” в планинските райони. Всичките 16 соколари са българи по произход. От тях 5 са на действуваща служба, а 11 са резервни. Сред резервните личат ясно родствените им връзки с действуващите /трима синове на един от действуващите и три двойки синове на трима от действуващите/. Бистра Цветкова сочи, че регистраторът е поставил изрична бележка, че от селото Ломен дол било обособено друго село – Търхова /дн. Търхово/, в което очевидно по това време не е имало соколари.
            От село Богатово се изброяват имената на 24 българи соколари, от които 6 на действуваща служба и 18 резервни. Сред първите са записани две двойки братя, а сред резервните – още двама братя на първата двойка братя от действуващите и четирима синове на един от действуващите. От тези четирима двама имат по един син, също сред резервните соколари. Трудно е да определим от кога село Богатово е соколарско село, поради липса на други данни. Селото обаче е с голям брой обикновена тимарска рая още през 1479 г. – 51 домакинства неверници. Наличието на 24 домакинства на соколари през третата четвърт на ХVІ век подсказва, че Богатово по това време е от големите села в района. По броя на соколарите то е четвърто в нахия Търново.
            В същия регистър село Красина /вероятно дн. Красно Градище, Павликенско/ е записано с двама чакърджии, мюсюлмани, баща и син.
            В село Върбовка има 6 соколари – българи, от категорията каяджии-шахинджии. Трима са действуващи, а другите трима – резерва. Двама от резервните са братя, синове на единия действуващ, а третият резервен е син на другия действуващ.
            От селата Косова /бивша Севлиевска околия, дн. Горско Косово, Павликенско/ и Димча /също бивша Севлиевска околия, дн. Павликенско/ са налице по един соколар – все българи, от категорията на действуващите каяджии-шахинджии.
            Към посочените села Бистра Цветкова прибавя също и село Бяла Черква.
            Авторката на историята на село Добромирка Мария Донева смята, че селото е било и соколарско, а също и съседното му Малкочево /дн. Буря/, но аргументите й не са убедителни. Допускаме, че и в двете села е имало соколари, но все още документално това предположение не е потвърдено.
            В подробният регистър от 1580 г., последен за века, поименно са посочени 43 лица, заети с отглеждането на ловни птици. Очевидно става дума за соколарите от Богатово и Ловнидол, и за два-три единични случая от други селища.
            За наличието на соколари в Севлиевския район черпим сведения и от топонимията. Така например местността Балабанца край Севлиево /дн. квартал на града/ по всяка вероятност носи името на соколар, който е отглеждал соколи от породата „балабан”, или пък по този повод е носел прякора Балабан. Наблизо е голямото село Богатово, в което имало много доганджии. Югоизточно от Севлиево в посока към Вран и Богатово има местности с имена Каракуша /Орела/, Каракуш ювасъ /Орловото гняздо/ и Каракуш ямасъ. Местност Каракуша има и при село Коевци. Интересни наименования има и при селата Бара – Картал йол /Орлов път/, Добромирка – Карталя /Орелът/, Градница - Карталското /по прякор на турчин/, Столът – Карталска поляна, Кръвеник – Карталева поляна, Хирево – Соколец, Градище – Соколът /местности с това име има и при Кормянско и Дебелцово/, Буря – Доган даа /Соколов хълм/. Местност Карагуя имаме в района на село Бяла ряка. Името идва от старобългарската дума „карагуй”, означаваща хищна птица, ястреб, сокол. В говора на селото тя е изчезнала, но е запазена в говора на населението от планинските села. Другото име на село Търхово е Доганджии, т.е. Соколари или Соколово, и красноречиво говори за това какво е било основното занятие на неговите жители в далечното минало.
            Изнесените данни показват убедително, че през ХV-ХVІ век соколарството е било силно развито в Севлиевския край, а не само в село Търхово, както се смяташе дълго време.  Така освен дервентджиите и войнуците, към населението със специален статут и задължения можем да причислим вече и значителен брой соколари, преимуществено българи по народност
            Големият брой соколари в Богатово и Ловнидол, и наличието на такива и в други села от района подсказва, че този занаят вероятно е бил силно развит още по време на Втората българска държава. Царският двор и феодалната аристокрация са се нуждаели постоянно от доставка на дресирани хищни птици за ловните си развлечения, които били неразделна част от бита им. В Рилската грамота на Иван Шишман /1378 г./ сред дългия списък на служителите се срещат и крагуярите, т. е. соколарите. Не случайно местност с името Карагуя има в района на село Бяла ряка. Така че можем да допуснем известна приемственост: практиката на ловене, отглеждане и дресиране на ловни соколи в българските предели продължила и при новите господари – османците.
            Основната част от соколарите в Севлиевския край били от категорията на ловците каяджии-шахинджии, т. е. имали задължението да открият гнездото на сокола от вида „шахин”, да го надзирават и уловят малките, когато са вече пораснали. Отглеждането и дресирането на соколите било задължение на друга категория соколари. В един случай имаме двама соколари-мюсюлмани, които били чакърджии, т. е. гледачи на гнезда със соколи от вида „чакър”, и един доганджия. В документите не се споменава за ястребари в района.
            Соколарството, ловът на дивеч с обучена граблива птица, датиращо от хиляди години, било добре познато на населението от Севлиевския край. Упражняващите този занаят осигурявали султанския двор с нужните птици.А те съвсем не били малко. Само султан Мурад II /1421-1452/ разполагал с 2000 сокола за лов.