петък, 14 март 2014 г.

ТЮРКСКАТА КОЛОНИЗАЦИЯ В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ

     

В историческата литература дълго време господстваше тезата, че българското население по време на османското завоевание в края на ХІV век е избито, откарано в робство, избягало в непристъпните планини, че равнините и градовете били почти изцяло заети от нашествениците. Твърдеше се, че демографският колапс на българския народ бил последван от масова тюркска колонизация. Дан на тази крайна теза платиха и някои от изследвачите на историята на Севлиевския край. Така например в изследванията си проф. Николай Ковачев говори, че: „Системната турска колонизация изменя съотношението на двата елемента в редица селища в полза на турците”, „...турската колонизация ... достигнала долината на река Видима и северните села от Батошево” , „По време на робството в Сръбе се заселват и турски колонисти” и др. Според него турската колонизация в района започнала още след падането на Търново през 1393 г. и се изразявала в постепенното настаняване на „свои групи” в селата от равнината или пък в „създаването на чисто турски между тях”. Неговите изводи се подкрепят и от известния османист Руси Стойков. В по-ранните си трудове доцент Цоньо Петров от Габрово също пише за турска колонизация и заселване на турски домакинства в много от селата на района. Христо Йонков, в сборника „Севлиево и Севлиевският край през Възраждането”, мимоходом отбелязва, че през първите векове на турското иго „... са станали големи демографски промени, свързани с турската колонизация и асимилация чрез потурчване в някои райони”.
            В противовес на споменатите изследователи проф. Бистра Цветкова, един от добрите познавачи на проблема, отбелязвайки „подчертано българският народностен облик” на Севлиевския край, обърна внимание, че тук „турската колонизация не е регистрирала никакви завоевания”, че районът не е бил обект на „масивна и целенасочена турска колонизация”, но макар и в по-малък размер все пак до него достигнала голямата колонизаторска и асимилаторска вълна, която засегнала Делиормана, Тузлука и отчасти Търновско.
Сменяйки  радикално становището си през 1996 г. Цоньо Петров написа: „Може определено да се каже, че колонизирането на османски групи население в Габровския край изобщо липсва” Османистът от Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, Румен Ковачев, разглеждайки демографското развитие на нахия Хоталич през ХVІІ век обръща внимание, че нейната територия остава встрани от масовото проникване на нови заселници номади-юруци, отделни мюсюлмански общности със своите религиозни водачи, военни от групите на акънджиите, мюселемите и др. От описите е видно, добавя той: „че проникването на мюсюлмани в централните и западните нахии на санджака няма характер на колонизационна вълна”.
За пръв път през 1998 г. холандският османист проф. Махиел Кийл разглежда проблема за колонизацията на мюсюлманско население в пределите на Севлиевския край, като обръща внимание и на непрекъснато протичащия процес на ислямизация на местното население. Изследването му се разпростира върху тогавашните рамки на нахия Хоталич, в която влизали и селища от Троянския, Ловешкия и Габровския край, а липсват селата от северната част на днешната Севлиевска община – Агатово и Крамолин.
            Както виждаме проблемът за тюркската колонизация в Севлиевския край не е проучван самостоятелно и това е причината за съществуването на диаметрално противоположни мнения по него.Утвърждават се и неверни становища за отделни селища поради същата причина. Ето защо е необходимо отделно изследване на въпроса за тюркската колонизация – имало ли е такава, кога е започнала и какви са етапите й, кои селища е обхванала, в какви размери и т.н.
***
            Преди да пристъпим към същината на проблема необходим е един кратък ретроспективен поглед към измененията, настъпили в поселищния облик и демографията на Севлиевския район след завоеванието.  От краткия  регистър на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. виждаме, че в района има 35 селища – села и мезри, без градове. Средновековният български град Хотел е изоставен от своето население. Данните от археологическите проучвания сочат, че селището е пострадало сериозно далеч преди идването на османските нашественици, а бурните събития по време на завоеванието и последвалите го тревожни десетилетия от първата половина на ХV век съвсем го обезличили. От близките до него селища можем да приемем, че най-сериозен удар са понесли съседните села Оходен и Рахово.
            Обезлюдени и разрушени били и останалите крепости с локално значение при Крамолин, Горско Косово, Градище, Градница, Батошево, Витен и др. Забелязва се, че в триъгълника между крепостите Хотел – Крамолин /Макри/ - Градище селата Бара, Градище, Агатово и Сръбе /дн.Малък Вършец/ са с малобройно население. Тук в землището на село Агатово се намира и мезрата Калотен. Можем да допуснем, че има намаляване на населението поради понесени загуби по време на нашествието и след това. През втората половина на ХV век тези селища обаче се възстановяват. В процес на оживяване била и мезрата Калотен.
            В края на ХIV и началото на XV век по всяка вероятност са пострадали и селищата в района на днешните села Буря и Идилево, където минавал пътя от Свищов през Габрово за Южна България. Честото предвижване на войски е довело до разпръскване на населението.
            На последно място трябва да споменем и района на крепостта при село Батошево и близко стоящия Батошевски ставропигиален манастир. Тяхното превземане и разграбване можем да свържем с изчезването на предшественика на село Горна Росица и селищата по поречието на Видима в близост до сегашното село Сенник.
            В Севлиевския край e регистрирана само една мезра – Калотен. Мезрата представлява или землище на изоставено, запустяло село, или годна за обработване земя, вън от чието и да е землище. Тя се зачислявала към тимар, когато се обработвала от близко живеещи селяни, или пък с цел спахията да я засели със скитащи елементи и така да я оживи.
В краткия регистър от 1479 г. в Севлиевско са записани 35 селища, от които 29 /83 %/ съществуват и по време на Освобождението. Тридесет от селищата носят слявянобългарски имена, а 5 нови селища са с турски. Според броя на домакинствата можем да разпределим селата на пет групи: в първата група включваме мезрата с едно домакинство и Хоталич, което е без постоянно население, но статута му на село е запазен; от 6 до 20 домакинства имат 13 села, сред които най-малобройни са Агатово, Бара, Ходжа Йомер и други; от 21 до 40 домакинства имат 10 села; следва групата от 41 до 80 домакинства, сред които изпъкват Добромирка със 76 и Дамяново със 70. Групата на много големите села включва само Дебнево със 125 домакинства и Градница с 89. Както се вижда основната част от населението влиза в групата на средно малките, средните и средно големите села. Показателен е фактът, че селата в района са с малко население. Средният брой домакинства е 32,7, без вдовишките, което е под коефициента за българските земи по това време –  43 /+ -  3 домакинства/. За селищата от съседния Търновски край този показател е 46,4.
Без да навлизаме в подробности ще отбележим, че в края на ХV и началото на ХVІ  век в района се появили и други мюсюлмански села – Доймушлар, Акънджилар, Дерели и Селви. Така общият брой на селищата достига до 39. При всички случаи това число е било по-голямо, особено като имаме предвид, че има и неидентифицирани все още села. Имало е и население със специален статут или т.нар.специализирана рая – войнуци, дервентджии, соколари и т.н. Части от селата са били включени в хасовите владения на членове на султанските фамилии, велики везири или други висши управници, за което има сведения в регистрите от ХVІ век. През разглеждания период имало и вакъфски владения в района – например на Михримах султан, дъщеря на Сюлейман І и др. Така че към безспорно най-многобройната тимарска рая трябва да прибавим, както виждаме, и хасовата и вакъфската рая, а също и населението със специален статут. При това положение обликът и главно големината на селата и броят на населението им през ХV-ХVІ век ще е по-различен от известното ни до сега.
            Ето при това фактическо състояние на поселищната мрежа и демографията на Севлиевския край трябва да изясним кога започва колонизацията на тюркско население, как протича и през какви етапи преминава, къде се настаняват новопоявилите се заселници и редица други проблемни въпроси.
***
            Наличните извори не ни дават категорична информация за колонизиране на тюркско население от Мала Азия в Севлиевския край. Основните османски извори, от които черпим данни по този въпрос – регистрите  на хасове, зиамети и тимари за Никополски санджак от 1479 и 1485 г. – са лаконични и ни сочат само имената на селищата, броя на домакинствата според тяхната религиозна принадлежност и общата сума на данъците. И двата регистъра са кратки, като вторият е частично запазен и съдържа данни само за малко повече от половината от интересуващите ни селища. В описите изрично се упоменават само юруците и циганите, каквито в севлиевските села липсват.  Особено ценен за нас е регистърът от 1479 г., в който се съдържат данни и за приходите на селищата по време на предходната регистрация, по всяка вероятност проведена малко след средата на ХV век /1455-1460/. По приходите на селищата можем да се ориентираме сравнително добре за броя на техните домакинства и така с приблизителна точност да определим времето на възникването им. С повече данни разполагаме от подробните регистри от 1516, 1541-1545 и 1580 г. Те съдържат информация за всички съществуващи селища, броя на подлежащите на облагане с данък домакинства, броя на неженените пълнолетни мъже и броя на християнските вдовици. Мъжкото население, плащащо данък, е записано със своите лични и бащини имена. Сред мюсюлманите срещаме немалко лица, записани като „син на Божия слуга” /син на Абдуллах/. Това са бивши християни, местни или довлечени военнопленници и роби, които, тъй като нямат турско бащино име, се записват по посочения начин. През ХVІ век това е разпространена практика. Става дума за протичащия процес на ислямизация на местно и чуждо християнско население, който трябва да отграничим от процеса на колонизация на мюсюлманско население от Мала Азия и от други части на Балканите и на бившите български земи.
            Според посочените регистри чисто мюсюлманските села в района през ХV и ХVІ век са деветнадесет: Али Факих, с друго име Оходен /дн. изчезнало/, Али /през 1485 г. Адил, после Адиллер; дн. Идилево/, Акънджилар /дн. Петко Славейков/, Сюлейман, наричано още Иса кьой Векили /Векиллер, дн. Ряховците/, Дерели /също Улюфеджи, дн. Горна Росица/, Ходжа Йомер /Малкочлар, дн. Буря/, Чадърлу /Горно и Долно; дн. Сенник/, Качково /изчезнало/, Доймушлар /изчезнало/, Селви /дн. Севлиево/, Манели /изч./, Мокчилар /изч./, Мумджълар /изч./, Каяджилер /дн. Здравковец, Габровско/, Накъшлъ /изч./, Хаджъоглу /изч./, Хадъмлар /дн. Янтра, Габровско/ и Хисарбей /дн. Яворец, Габровско/.
            Внимателния анализ на най-стария запазен регистър за Никополския санджак, към който спадал Севлиевският край /1479 г./, показва, че около средата и в края на 70-те години на ХV век тук е имало 35 селища, всичките села. Тридесет от тях са с български имена и с изключение на едно са населени само с християни. По всяка вероятност някъде около средата на века тук са колонизирани малки групи домакинства и са основани шест чисто мюсюлмански селища: Али Факих, Чадърлу, Качково, Али, Сюлейман и Ходжа Омер. Нека се спрем по-подробно на възникването им.
            Али Факих, с друго име Оходен /изчезнало село Алфакларе/ - селото се състояло от 22 мюсюлмански семейства през 1479 г. и било най-многолюдното мюсюлманско поселение. Тъй като се сочи, че е имало приходи /1549 акчета/ и по време на предходната регистрация, може да се изчисли, че около средата на ХV век домакинствата са били около 17. Следователно, като мюсюлманско, селището е възникнало през средата на века или малко по-рано. Името на селото ни кара да мислим, че тук става въпрос за заселване на малка група тюркски колонисти /според запазено предание това били размирни сектантски елементи от Анадола/, които заели жилищата и земите на част от населението на българското село Оходен. Според легендата известно време двата етноса живели съвместно, но поради верски различия българите били прогонени. Селото се намирало на южния склон на днешния Овдин баир. Колонизаторите го нарекли по името на своя религиозен водач – Али Факих. Факъх означава проповедник на исляма. По това време много новообразувани селища получавали такива наименования. По пътя на естествения прираст и ислямизация на местно и чуждо население, каквато била всеобщата практика, няколкото домакинства достигнали до 68 през 1580 г. Селото запустява в началото на XVIII век, тъй като в регистъра от 1751 г. е посочено само като мезра и по-нататък не се среща в османските документи.
            Качково /изчезнало село, на 3 км северозападно от Крамолин/  - посочено е с 16 мюсюлмански домакинства през 1479 г., като повече не го откриваме в османската документация. Смущаващата разлика между българското име и мюсюлманското население може да има само две обяснения. Първото ни предположение е свързано с вероятността за групова ислямизация на местните хора, която едва ли е била възможна по това време и в този район. По-вероятно е тук да става въпрос за пострадало и изоставено от населението му селище /например, след преминаването на западната християнска армия през 1444 г./, което е било заселено от мюсюлмански пришълци. Каква е причината за изчезването му, не се знае.
            Чадърлу /дн. Сенник/ - регистрирано е с 14 мюсюлмански домакинства през 1479. Данните за приходи от предходната регистрация дават основание за извода, че селото е възникнало около средата на века, но с по-малко домакинства. За тюркския произход на първите заселници говори на първо място името на селото, което  идва от персийската дума “чадър”, и означава палатка или шатра, т.е. село на имащите палатки. В „Корона на историите” на Ходжа Садеддин се споменава за Чадърлу /Чадърлък/, крепост около Бурса, неидентифицирана, която капитулирала пред Осман І Гази /около 1300-1324/5 г./. Допускаме, че и тук, както на други места в Севлиевския край, са се настанили незначителен брой тюркски колонисти – няколко домакинства. Холандският османист Махиел Кийл предполага заселването на „малка колония от юруци или тюркски чергари”. За това пише и проф. Бистра Цветкова, която допълва, че мюсюлманското население на селото нараствало от доведените от колонистите помюсюлманчени бивши военнопленници или пък приели исляма български жители от съседни села.
Освобождението заварва Чадърлу като голямо турско село.
            Али бей /Адил, Адиллер, дн.село Идилево/ -   за първи път селото е споменато в регистъра за ленни владения в Никополски санджак от 1479 г. под името Али бей. Заедно със село Хюсеин то е тимар на петима спахии. Регистрирани са само 15 мюсюлмански домакинства с приход от 1 275 акчета. В сравнение с предходната регистрация, която е проведена след средата на века, приходите са удвоени за двете села, а това означава, че селото по същото време е имало наполовина по-малко домакинства. При това положение появата на първите колонисти можем да отнесем към втората половина на 40-те или средата на ХV век.
Тука  трябва да отчетем, че общоприетата практика през първия век след завоеванието е новите селища с мюсюлманско население да се наричат преимуществено с личните имена на предводителите на заселниците. Така се постъпило при село Ходжа Омер, при Али Факих и т.н. Първото име на селото – Али, е лично име и идва от съществителното али, което на арабски означава висок, висш, високопоставен. Очевидно е, че това е името на предводителя /старейшината/ на групата колонисти, заселили се в района на Идилево. В следващия Никополски регистър от 1485 г. селото фигурира вече под ново име -  Адил, отново лично.
            Освобождението заварва селото като турско, но с малко население. 
Сюлейман, наричано още Иса кьой Векили /по-късно Векиллер, Рахова, дн. Ряховците/ – селото е мюсюлмански предшественик на днешното Ряховците. Зарегистрирано е със 17 мюсюлмански домакинства още през 1479 г. Около средата на века е било с два пъти по-малко население, видно от приходите, т.е. със 7-8 домакинства. При това положение можем да приемем, че мюсюлманското селище е възникнало през 40-50-те години на ХV век. Както за Али Факих, така и за него има запазено предание, че заселниците са размирни елементи от Мала Азия.  
Интересна информация можем да извлечем от османотурските документи за имената на село Ряховците, които са няколко на брой. Да се спрем на първото засвидетелствано в изворите име – Сюлейман, наричано още Иса кьой Векили. Очевидно по това време, към 1479 г., селото е било известно с името Сюлейман, но е дадено и пояснението, че още е било наричано и Иса кьой Векили. Следователно първото мюсюлманско име е Иса кьой Векили, т. е. селото на Иса пълномощника. Иса е бил векил, т. е. представител, пълномощник, заместник на някакъв по-висш представител на османската власт. Думата е арабска и буквално означава „доверено лице, упълномощен”. Първоначално Иса, а впоследствие и Сюлейман, като авторитетни местни водачи, са дали личните си имена на новото мюсюлманско селище около средата на ХV век. Много вероятно е да са били и съвладелци на селото или пък става дума за две съседни махали.
През 1516 г. откриваме в друг османотурски документ още по-дълго име на нашето селище - „Векилер и Сюлейман и Иса кьой, наричано още и Рахова”. Появата на пояснението „наричано още и Рахова” се е наложило, за да се подчертае връзката на новото мюсюлманско село със старото българско средновековно село. Това може да означава само едно: новото селище е възникнало в непосредствена близост с българското село или пък направо върху част от жилищния му фонд и землище.
Наименованията на селището, лични имена на мюсюлмански авторитети, са доказателство за наличието на минимална колонизация на тюркски заселници.  Мюсюлманското ядро укрепвало и се увеличавало преди всичко за сметка на прозелитите от  местното население. Налагането на новото име ставало лесно в официалните документи. По трудно е било да се забрави старото име и да се наложи новото в обществената практика на колектива. Затова и в някои документи наред с новото име се споменава и старото: „наричано още и Рахова”. Устойчивостта на старото име ни кара да мислим, че тука, освен процеса на колонизация на мюсюлманско население, е вървял и процес на ислямизация на местно християнско население. Очевидно е налице съвместен живот на мюсюлмани и християни в границите на едно сравнително голямо село.
Новосъздаденото турско селищно име не било устойчиво. В два тимарски регистъра от 1541 и 1580 г. името на селището вече се среща само във формата Векиллер /от векил и турската наставка за селищни имена –лер/, което можем да преведем като Пълномощниково. То се е наложило като родово и е възприето като съкратен вариант за името на селото. Не разполагаме с други документи с това име засега. Както в много други случаи при селищните имена, така и тук,  в борбата между личното име и родовото име побеждава последното.
Наред с Векиллер в регистъра от 1580 г. срещаме и новооснованото село Рахова, което според Махиел Кийл се е отделило от село Дикенлер. Тук ще поясним, че българските изследователи говорят за Векиллер, а холандският историк за Дикенлер, като не е ясно за неточен превод ли става дума или за друга причина. Важното е, че през следващите векове в регистрите и всички други документи се говори само за Рахова и не се споменават повече Векиллер и Дикенлер.
Отказът от турското име и налагането на старото българско име Рахово за име на мюсюлманското село са свидетелство за завършилият процес на ислямизация на християнското българско население. Допускаме, че именно вливането на голям брой християни в редиците на мюсюлманите е причината за окончателната победа на българското име над турското Векиллер /всъщност налице е възстановяване на първоначалното българско име/, още повече, че преобладаващата част от мюсюлманите са били потомци на българи от същото село.
            Парадоксалният на пръв поглед факт: българско селищно име – мюсюлманско население има своето обяснение в сложната историческа съдба на старото българско средновековно село Оряховци /Ряховци/. Малко по-рано или около средата на ХV век част от населението на селото се ислямизира, появяват се и група колонисти, поради което то е наречено от официалните власти с турски имена. Паралелно с тези имена продължило да се употребява и старото название на селото, тъй като тук живеела и компактна маса български християни. Засега нямаме документални източници за ХV и ХVІ век, които да потвърдят предположението, но не можем да допуснем, че българското население е изтребено или прогонено, защото ако беше така тогава при всички случаи щеше да се наложи, и то окончателно, турското име. Чрез бавния, но непрекъснат процес на ислямизация мюсюлманското ядро на селището укрепвало и се увеличавало числено за сметка преди всичко на местните християни. Само така можем да обясним устойчивостта на старото българско име, запазило се в колективната памет на населението.
            Освобождението заварва Рахова като голямо мюсюлманско селище.
Ходжа Омер /Малкочлар, Малкочево, дн. Буря/ - османското завоевание изглежда заварва българско селище в района на местността Кьофери, тъй като според легендата тук в близост живели българи и тюркски колонисти. При верски спречквания селището е изоставено, като българите отишли в съседното село Гостилица, а турците се установили на мястото на днешното село.
             За пръв път писмено името на селото е засвидетелствано в известния ни регистър на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. като Ходжа Омер, с 9 мюсюлмански домакинства и приход от 791 акчета. Заедно с посоченото по-горе село Сюлейман, то е съществувало и около средата на века, когато доходите му са били около два пъти по-малко и най-вероятно е наброявало само 3-4 домакинства. Следователно можем да отнесем възникването на Ходжа Омер към средата на века. И в този случай наименованието на селото идва от името на авторитетен турски предводител, който е водач на малка група тюркски колонисти, заселили се в района на днешното село Буря. Такава е общоприетата практика по това време. От 1516 г. насетне селото се среща във всички документи като Малкочлар, по името на Малкоч баба.
Според проф. Николай Ковачев заселниците са били военна група, а Мария Донева, автор на историята на село Добромирка, смята, че се касае за юруци. Предположението си за юрушкия произход на заселниците тя гради върху факта, че и днес в района има запазено наименование на местност Юрушкото. Към този аргумент трябва да прибавим сведението от един турски документ от 1855 г., съхраняван в НБКМ под сигнатура ОА, 3/5, № 2539, в който се споменава за черибашията Дахил от Малкочлу /второто турско име на селото/, а тази титла са носели юрушките военачалници. В регистъра от 1479 г. обаче юрушките поселения се отбелязват точно, а Ходжа Омер не се сочи като такова. Като причина за това можем да приемем факта, че юруците са преминали към уседнал начин на живот, смесили са се и с местно ислямизирано население. Само така можем да обясним липсата на изричното посочване в регистъра, че са юруци.
Освобождението заварва Малкочево като голямо турско село.
И така: можем да обобщим, че първата слаба вълна от колонисти в пределите на Севлиевския край се появява малко преди и около средата на ХV век, когато възникват шест малки мюсюлмански села с 40-50 домакинства, най-вероятно със заселници от Мала Азия – юруци или тюркски чергари, някои от тях насилствено преместени размирни сектантски елементи. Последният голям християнски кръстоносен поход на изток е завършил с разгром на армията на Владислав Ягело при Варна /1444 г./, а с падането на Константинопол през 1453 г. настъпва и краят на Византия. Приключено е със завладяването на целия Балкански полуостров. Непрекъснатите военни походи и свързаните с тях грабежи и насилия над населението отстъпват пред нова задача: укрепване властта на османците в новозавладените земи, населени изключително с християни и ускорено икономическо развитие. Така Севлиевският край се оказва засегнат от колонизаторските мероприятия на властта. Но възможностите на младата империя не са безгранични: на разположение са само юруците, а се прибягва и до разселване на непокорни племена. Към края на 70-те години виждаме, че броят на мюсюлманските домакинства в чисто турските села се е увеличил на 93. Освен тях в 9 български села живеят още 43 мюсюлмански домакинства. Те се разпределят както следва: Малък Вършец – 9,  Кормянско и Дебнево – по 6, Душево – 5, Търхово и Дамяново – по 4, Батошево, Градница и Ловнидол – по 2 и Добромирка и Богатово – по 1. Не можем да допуснем, че това са колонисти, тъй като едва ли пришълци биха се заселили и започнали живот сред чужди по език и вяра хора. По-скоро тука става дума за ранна ислямизация на местни християни. Приключвайки с първия етап на колонизацията ще отбележим, че в Севлиевския край по това време живеели общо 1146 домакинства, от които 136, или 11,86 % мюсюлмани, а само колонистите били 8,11 %. Ясно се вижда, че настъплението на исляма не е било малозначително Създадени били мюсюлмански ядра, които по-нататък щели да се развиват и нарастват числено.
                                                                                  

                                                                                     ***

.................................................................................................................................................................
............................................................................................................
.......................................................................................... 
/Из книга под същото заглавие/ 

ВОЙНУЦИТЕ В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ ПРЕЗ XV – XIX ВЕК

     

            В историческата литература е прието, че войнушката организация е създадена по времето на султаните Мурад І /1359-1389/ и Баязид І /1389-1402/ и получава широко разпространение в Румелия, в частност по българските земи, като окончателно се утвърждава едва при управлението на Мурад ІІ /1421-1451/ и главно при Мехмед ІІ /1451-1481/. Османците, водени от своите завоевателни стремежи,  съхраняват тази средновековна българска военна организация, като  запазват дори името й – войнуци, войнугани, което идва от славянската дума войник. Като категория население със специални задължения и статут войнуците принадлежат към групата на изпълняващите военни и военнопомощни функции.
            В българската историография те са една от най-добре проучените категории население със специални задължения и статут. Изследователите на миналото на Севлиевския край обаче съвсем незаслужено са ги оставили на заден план.         Публикуването на голям брой разнообразни османотурски документи дава възможност за едно сравнително добро изследване на съдбата на войнушкото население от Севлиевския край, на неговата численост, териториално разпределение, на задълженията и статута му, на организационната му структура, на проблемът за приемствеността от средновековието,  за видоизменението на институцията и други въпроси.
            За осветляване миналото на войнушкото население от Севлиевския край са използувани четири специални регистъра за него от 1529, 1548 г., от втората половина на ХVІ век и от 1692 г., подробни регистри от 1516, 1541 и 1580 г., поредица от джизие регистри от първата половина на ХVІІ век, закон за войнуците от Никополски санджак, заповеди на централната власт за събиране за военни походи или за коситба на ливадите и гледане на султанските коне /1565 и 1568 г./, други документи на правителствената канцелария и местните власти /1839, 1870 г./, домашни извори – спомените на Петър Пешев, Захари Стоянов, Никола Обретенов, спомени за войнуците от Кръвеник, Столът и др.
***
            За изпълнението на своите задължения войнуците са организирани в т.нар. гьондери. Терминът е персийски и означава „копие”, с което били въоръжени войнуците през ранния период от съществуването на институцията. Според закони, специални разпоредби и сведения от османски трактати се знае, че структурата на най-малката войнушка единица – гьондера, се състои от трима души: един войнук и двама ямаци /помощници/, в редки случаи ямаците са трима. Когато гьондерите наброяват трима души войнуците са пешаци, а когато са по четирима са конници. Записаният като войнук изпълнява служебните си задължения през годината, а ямаците са по домовете си. През следващите две години дежурство дават и те. 
            В първия подробен войнушки регистър от 1529 г. войнуците от Севлиевско са записани на подчинение към сераскера Мустафа Сипах от Търново. Войнуците от село Крушево например са описани не само към собственото си село, но и към селата Радан, Градница, Сухиндол, Малки Вършец и Градище. През 1548 г. войнуците от Севлиевския край са описани към село Горско Сливово, Ловешко, и село Сушица, Великотърновско. В непълния регистър от втората половина на ХVІ век войнуците са записани както следва: към Долно Крушево, спадащо към нахия Хоталич – 13 гьондера, от които 4 с четирима члена; към Горно Крушево, спадащо към Хоталич – 5 гьондера, от които 2 с четирима члена; към село Агатово, спадащо към Търново – 4 гьондера, 2 от които с четирима члена. Има войнуци от Севлиевско, които са записани към село Коевци, Бяла черква и Ново село,  Великотърновско. Имената на някои от селата не личат, поради което са неразчетени. Характерно е, че войнуци от севлиевските села са записани към села от Търновска и Ловешка кази и обратното. Към Горно и Долно Крушево са записани войнуци от Градница, Градище и Малки Вършец, а също и от търновските села Коевци и Ново село. В същото време войнуци от Крушево са записани към Ново село, от Крамолин към Коевци и т.н. Очевидно нуждата от своевременно попълване на вакантните места е довела до това смесване.
            Войнушката организация се отличава със строга йерархия. Най-нисшата ръководна длъжност е тази на примикюра – длъжностно лице с контролни функции, пряк началник. Длъжността примикюр има предосмански произход и свидетелствува за осъществената приемственост между средновековната българска държава и държавата  на османците. В регистъра от 1548 г. се споменава за примикюр Добро, син на Грозо, от село Крушево, и примикюр Братин, син на Байо, от село Градище. И в двата случая гьондерите са от по четирима члена, което подсказва, че те са конници, а не пешаци.
            Записаните по села, нахии и кази войнуци се зачисляват в подчинение на различни сераскери или черибашии, по правило мюсюлмани. В Никополския санджак още през втората половина на ХV век има формирана лива /санджак/ на войнуците начело с „мир-и ливата на войнуганите”. Според регистър от 1479 г. войнишките гьондери са 672 на брой, т.е. ако ги сметнем по трима в един общият им брой става 2016, но при всички случаи е по-голям, защото има и с по четирима члена. Друг регистър от 1516 г. сочи като зеваид войнуци 1016 женени и 740 неженени мъже, неплащащи никакви данъци, включително и джизие. Такава е организационната структура и численият състав на войнушкия корпус в Никополски санджак през ХV-ХVІ век на османското владичество.
            През ХVІІІ и ХІХ век войнушката организация търпи промени, но за това разполагаме само с откъслечни данни. От домашни източници се знае, че Иван Атанасов Башата, главатар на войнуци, беглец от турските своеволия в Градница, забягва и основава махала Войнишка на село Кръвеник. Отговорник на групата на войнуците там винаги е член на рода Иванбашовци. Името на рода идва вероятно от турската дума беше или баше – титла на низшите чинове в еничарския корпус, използвана тук със значение за водач на български войнуци.
            През 80-те години на миналия век в двора на църквата „Св.Георги” в село Столът /бившо Граднишки колиби или Баирят/ е открит надгробен кръст с надпис „Добри черибашия”. От спомени се знае, че войнуци от селото ходят със своя войнуганбашия до времето на Кримската война /1853-1856 г./ да пасат султанските коне и да събират сено към Димотика, Чорлу и Текирдаг. 
            Видоизменената войнушка организация вече няма началници мюсюлмани. Опростява се и организационната структура. Длъжностни наименования като башия, черибашия, сераскер, мир-и лива, войнукбашия /характерни за ХVІІІ и началото на ХІХ век/ са  забравени и в последните десетилетия преди Освобождението за обозначаване на войнушки ръководител, водач се използува терминът драгоманин. В северната част на каза Севлиево драгоманин е Ганю Стоянов от село Малки Вършец, а в южната – Курю от село Столът.

***
            В историографията съществува спор по въпроса за задълженията на войнуците. Двете крайни тези – за чисто военните функции и за изпълняването на военнопомощни задължения се съпътстват и от трета, която е компромисна и отчита възможността в различно време да са съществували и двете. Тази теза се доразви от Евгений Радушев в по-ново време, който въз основа на нови документи обърна внимание, че османците съхраняват заварената през ХІV век войнушка организация по българските земи, особено на север от Стара планина. През ХV-ХVІ век тези земи имат стратегическо значение за империята, поради което българските войнуци продължават да изпълняват традиционните си военни задължения, само че в условията на чуждо господство. Не може да не обърнем внимание, че според законодателството на Мехмед ІІ /1451-1481/ войнуците се отнасят към категорията на военните. Някои категории войнуци – джебелии и други, са включени пряко във военна служба, не като помощни, а като непосредствени участници в армията. Спахиите от Севлиевския край, според регистър от 1479 г.,  по време на поход трябва да осигуряват 28 джебелии /дружинници, въоръжени бойци/. Откъде са набирани тези въоръжени бойци и какъв е техният етнически и верски състав? Няма специален османски документ за регистрация на джебелиите. Тази категория се среща в османските кадастрални регистри единствено като брой бойци, които трябва да осигури съответният спахия. Трудно е да се установи генезиса на категорията джебелии, но през ХV-ХVІ век те съставляват значителна част от спахийската войска, като сред тях има бивши пленници и роби, хранени хора или войнуци. Антонина Желязкова обръща внимание, че в Сърбия и Албания за джебелии са набирани войнуци и техните ямаци. Без да абсолютизира, тя подчертава, че там където османотюркската колонизация е слабо застъпена и случаите на помохамеданчване все още са малко, османската държава е принудена да набира джебелии измежду раята със специални задължения, независимо от нейния етнически произход и християнска религиозна принадлежност.  А в Севлиевския край положението е идентично – малко са колонизираните мюсюлмани и новоприелите исляма, поради което можем да допуснем, че за джебелии са набирани и войнуци. Ще припомним, че в редица случаи гьондерите били от по четирима души, което означава наличието на конен войнук: Долно Крушево – 4, Горно Крушево – 2 и Агатово – 2.
В османски документ от 1516 г. четем: „Войнуците да не бъдат заставяни да косят трева, да сушат сено и да набавят дърва за огрев. Освен службата на султана да не им се възлага нищо друго”. И още: „Сред раята има едни неверници, които се наричат войнуци. Те служат по серхада /предна бойна линия/, а щом се обяви поход, поемат към бойното поле, следвайки санджакбейовете и войводите на кон и в пълно бойно снаряжение. Тяхната задача е да залавят езици, да разузнават територията на противника и да изпълняват други военни задължения.” Очевидно още в края на  ХV и началото на ХVІ  век наред с чисто военните задължения на войнуците започват да се възлагат и обслужващи дейности. За смесването на двете функции намираме сведения в документи на султанската канцелария. В първия документ от 31.10.1565 г. на войнуците от редица кази, сред които и тези от Търновско, се разпорежда да се приготвят за военен поход и се явят в столицата заедно с черибашиите си. Вторият документ е от 28.02.1568 г. и в него се напомня, че наближава времето за косене на ливадите. Съгласно стария войнугански закон войнуците трябва да се явят с черибашиите си на определените им места, за да не се пропусне благоприятния сезон. Нарежда се да се придвижват пешком, да не водят със себе си коне, кобили и жребци. В закона за войнуците от 1570 г. четем: „ ... да обслужват /те, войнуците, б.м./ императорския поход или султанските обори ...” С военните победи на османците границите на империята се отдалечават от българските земи и войнуците се задължават все повече с тилови задачи: в мирно време по 6 месеца посменна служба в султанските обори, грижа за конете на султана и свитата му, косене на ливади, сушене на сено, беритба на плодове, работа в градините  и други подобни; по време на война  в първите векове вземат участие в боевете като конници и пешаци със собствено въоръжение и коне, а по-късно служат в обоза на армията, доставят хранителни припаси за армията, копаят окопи, зидат укрепления, вършат всякаква укрепителна работа и гледат султанските и пашовски коне; най-често вървят пред войската и търсят удобни за лагер места, където да има вода и места за паша. Като изхождаме от документалните източници от ХVІ-ХVІІ век може да приемем, че войнуците от Севлиевския край служат в обоза на армията и главно в султанските конюшни. Тази дейност, макар и съществено променена по-късно, продължава чак до Освобождението. 
Дефтер от 5 април 1870 г. сочи имената, презимената и отличителните белези на 50 войнуци, събрани и организирани от Севлиевска каза по заповед на мютесарифа в Търново, за да постъпят на Гергьовден на работа по ливадите на държавната конюшня. На 20 април в Цариград трябва да се явят и започнат работа 25 косачи и 25 коняри. За разлика от миналото на тях сега предварително са им платени парите – 320 гроша на човек, заплата за два месеца. Техен драгоман /водач и ръководител/ бил Ганю Стоянов от село Малки Вършец, а за охрана им е дадено едно заптие. За изпращането на такива групи през 70-те години на ХІХ век пише в спомените си Петър Пешев: „Правеха ми силно впечатление войниците българи от село Сръбе, които всяка пролет, в стройни редове, с песни и гайди отпътуваха за Цариград, за да пасат там султанските атове и да косят сеното в царските ливади. Тия групи от 40-50 млади и здрави българи, всички от Сръбе, се наричаха войници. Предвождани от един главатар, който носеше голям калпак с лисича опашка по него, войниците пътуваха пешком чак до Цариград, необезпокоявани от никого и дори почитани от властите. Захари Стоянов в „Записки по българските въстания” пише също за среща с войнуци от Севлиевския край.: „Там при една чешма срещнахме на пътя една чета българи, посред които се развяваше турски байряк. Тоя, който го носеше, имаше на феса си полумесец от сърма, знак на някакво си отличие... Каква беше тая чета със знаме ... аз не зная. Приличаха като да бяха от ония, които ходеха едно време в Цариград да косят сено, т.е. войниците, или пък, че се връщаха от царска ангария”. Описаният епизод е от месец юни 1876 г., когато Захари Стоянов е конвоиран от Ловешкия към Севлиевския затвор и очевидно тогава са срещнали група войнуци, които са се прибирали след двумесечна работа в държавните конюшни в Цариград. Според Никола Обретенов, който също бил в групата на Захари Стоянов, това е станало на 24 юни.
            Има запазен спомен и за друг драгоман, някой си Курю от махала Наневци, село Столът, който щом пукнела пролет зашивал на калпака си лисича кожа, събирал 100 души и ги отвеждал да работят по султанските имоти към Ерибол и Текирдаг. Наесен като се привършела работата ги връщал обратно да зимуват, а на другата пролет събирал други 100 от околните села.
            Пак по спомени, войнуците от махала Войнушка на село Кръвеник образували специална група с отговорник от рода Иванбашовци. Всяка година по 2-3 души заминавали да гледат коне и приготвят фуражи около Чорлу, Текирдаг, Кючук и Бююк Чешмедже и Цариград. От селото ги вземал специален предводител с лисича опашка на гърба си и ги връщал наесен. Като войници се помни, че ходили Михо Пенков Михов от рода Пенковци и Петко Митев Тотев от рода Тарановци. Последният ходил три пъти войнук към Мраморно море.
            С явяването си в Цариград на 20 април севлиевските войнуци участвуват в ритуалното извеждане на султанските коне от зимните им яхъри. Този пролетен празник, по-стар от християнството, дава началото на скотовъдния календар, защото на 23 април – Великден, се изкарва добитъкът на паша. От април до юли войнуци от много краища на българските земи се грижат за конете, косят трева за зимата, а това е изключително престижно занятие. Стефан Герлах описва как през 1578 г. влизат няколко хиляди такива войнуци в Цариград: със свирня на гайди и кавали те преминават през целия град и събират пари.      
            Знамето на войнуците, за което споменава Захари Стоянов, представлява червен правоъгълен плат, върху който е пришит зелен кръг, с поставена в средата бяла разтворена ръка. Идентично е с флага на Османската империя, като единствената разлика е, че ръката е заменена с три полумесеца. Ясно е, че става дума за вариант на турския флаг, което е естествено.

***
            Специалните войнушки регистри ни дават данни не само за поименния и числен състав на войнушкото население, но и важни сведения за размера и структурата на т.нар. войнушки бащини. Срещу тежката служба в полза на държавата войнуците владеят поземлени дялове, които не подлежат на облагане с установените за раята форми на феодална рента. Средният размер на тези стопанства през втората половина на ХVІ век обхваща 2-3 ниви, 1 лозе и не винаги 1 харман и 1 бостан. В регистъра от 1548 г., където има много данни за войнуците от севлиевските села, според състава на бащините можем да обособим три групи: първата група е малобройна и включва войнуци и ямаци, за които не се сочи размера на бащината им; втората група включва членове само с ниви; третата група притежават ниви и лозя /в по-късен регистър и хармани, и зеленчукови градини/. Размерът на нивите се движи от 6 до 17 дьонюма /1 дьонюм е = на 919,3 кв.м./, а на лозята – от 1 до 5 дьонюма. Най-много са войнуците, притежаващи 10-13 дьонюма ниви и 2-3 дьонюма лозя. За имуществени различия в средите на войнуците подсказва и регистърът от втората половина на ХVІ век, където записаните към Горно Крушево, Долно Крушево и Агатово войнуци притежават по 12-15 дьонюма ниви /в отделни случаи по 20 дьонюма/, по 3 дьонюма лозя и 2 дьонюма хармани и зеленчукови градини /понякога само хармани/.
             От какви данъчни привилегии се ползват войнуците като типични представители на „населението със специални задължения”, зависи само от държавата. Според законодателството войнуците са „ ... освободени от харадж /поголовен данък/, испенче /поземлено облагане/, от десятък върху посятото и пожънатото в техните бащини, от данък върху кошерите, от данък върху сеното и дървата и данък върху свинете. Те не плащат и данък върху овците до 100 глави, но за повече от 100 плащат данък по 1 акче на 2 овце”. Освободени са от задълженията авариз-и дивание и текялиф-и йорфие /извънредни и обичайни данъци/, а също и от ангария на санджакбея. Единственият данък, който се събира за султанските хасове се казва „ресм-и низе” /данък копие/: 6 акчета за войнука на служба и 5 акчета за войнуците, които не са на ред да служат.  Изброените по-горе облекчения са валидни само за редовните войнуци, които са на служба, и владеят само бащини. Резервните войнуци /зеваид/ не се ползвали от привилегиите. Те се записвали в тимарските регистри наред с обикновената тимарска рая, като се посочвало само, че са резервни войнуци. Така например е подходено в тимарския регистър от 1516 г., където са записани като зеваид войнуци 25 души от Долно Крушево, 8 души от Дебелцово и един в Душево.
В историографията е утвърдено становището, че войнушката служба е тежко задължение, налагано срещу определени данъчни облекчения. Вера Мутафчиева отбелязва, че тя е „държавна ангария – отработъчна форма на феодалната рента, присвоявана от върховния феодал”. Държавата не освобождава войнуците от плащане на рента, а само заменя установените отработъчни, натурални и парични форми с една-единствена държавна ангария – войнушката служба. Най-силният аргумент в подкрепа на това твърдение е изискването неявилият се на служба войнук да плати на фиска значимата сума от 500 акчета, равностойна на размера на феодалната рента, плащана от едно райетско домакинство.
Така наречените „данъчни облекчения” ползват само войнуците, които обработват единствено бащините си. Но, както видяхме, някои от бащините са съвсем недостатъчни за издръжката на войнушките семейства и се налага да се взема за обработка и райетска земя от фонда на ленните владения. В такива случаи положението на войнуците се изменя сериозно. Според закона войнуци, които обработват спахийска земя или засаждали лозе, трябва да плащат десятък. Това не е единственото задължение. Войнукът, владелец на райетска земя, следва да плаща испенче на ленния държател и джизие на държавата. Така владелецът на „свободна” бащина попада на общо основание в категорията на зависимото население.
Според закона войнушкана бащина не можело да се продава или прехвърля другиму с тапия. Тя принадлежала на този, който се запишел за войнук и изпълнявал служебните си задължения. Затова местните кятиби следели много внимателно движението на войнуците и при освобождаване на бащина веднага попълвали овакантеното място с резервен /зеваид/ войнук. В описа от 1548 г. ясно личи как се попълвали местата на починалите, остарелите и негодните да носят тежката военна служба. При всички случаи заместниците били близки роднини, но имало и изключения.
***
През периода ХV-ХVІІ век войнуците са твърде многочислена категория население в българските земи. Нямаме конкретни данни за Севлиевския край през ХV век, но смятаме, че такива е имало и техният брой не е малък. Според Бертрандон де ла Брокиер по това време в турската армия служат около 50000 християни. Най-вероятно голяма част от тях са именно войнуците. Отбелязването на зеваид войнуци в Севлиевските села в тимарски регистър от 1516 г. и особено данните за големия брой войнуци и ямаци в почти всички селища на района от средата на ХVІ век, потвърждават със сигурност това предположение.
Първият документ, който ни дава представа за състоянието на войнушката институция в Севлиевския край, е подробният регистър от 1529 г. В него са записани 166 действащи войнуци, разпределени във всички български християнски селища. Тук откриваме с по един войнук и селата Столът и Селището/Стоките.
В Никополският санджак през 1548 г. войнуците наброяват 3624, като от тях 986 са от Търновско, където спада и Севлиевският край по това време. В 15 севлиевски села се наброяват 297 войнуци, разпределени в три групи, както следва: най-многобройни са в селата Крамолин – 88, Градище – 61, Малък Вършец – 59 и Горно Крушево – 40; втората група е малка и включва Агатово – 9 и Градница – 5; най-малко са войнуците в селата  Бериево, Дебелцово и Душево – по 2 войнука   и Дамяново, Добромирка, Долно Крушево, Врабево и Кормянско – по 1 войнук. По всяка вероятност в последните села броят на войнуците е бил по-голям, но непълнотата на известните ни документи не ни дава представа за истинското положение. Така например в ислямизираното напълно в началото на ХVІІІ век село Добромирка е имало със сигурност по-голям брой войнуци, за което говори фактът, че Освобождението заварва тук мюсюлманин с името Ямак Вели Мехмедов – очевидно потомък на помюсюлманчен българин от средите на това население. Преди 32 години /1516 г./ в село Долно Крушево, както посочихме по-горе, само резервните войнуци са били 25 на брой. Така че общият брой на войнуците и ямаците очевидно е превишавал 300 души и е почти удвоен в сравнение с 1529 г. Очевидно нестихващите военни кампании на султан Сюлейман I са налагали увеличаване числеността на военните контингенти, включително и при войнушкия корпус.
Впечатляващо е наличието на компактна маса войнушко население, особено в северната част на формиращата се нахия Хоталич. Понеже регистърът от 1548 г. е непълен нямаме данни за селата Ловнидол, Търхово, Богатово Букурово, Бара, Малково, Млечево, Батошево и Хирево, а това означава, че броят на войнуците е бил със сигурност по-голям. Два непълни регистъра от втората половина на ХVІ и края на ХVІІ век потвърждават данните от 1548 г. за териториалното разпределение, като прибавят към списъка на войнушките села и Ловнидол /Чифлика/.
Сведенията на джизие регистър от 1643-1644 г. ни навеждат на мисълта, че войнуци може би е имало и в Батошево, Гъбене и Малково. Последното село се разселва по време на кърджалийските смутове, но първите две Освобождението ги заварва с войнушко население. Следователно обхватът на населените места с войнушко население през ХVІІ век се разширява на юг към Балкана.
Въпреки многобройността на това население в Севлиевския край и силната му концентрация в 3-4 от селата, нямаме данни за чисто войнушки селища. Все пак трябва да отбележим, че през тези векове населението на Крамолин, Градище и Долно и Горно Крушево е почти изцяло войнушко. За това говорят и регистрите за плащането на данъка джизие от първата половина на ХVІІ век, където са посочени с по 3-4 или най-много 8-10 платци. Ясно е, че това са християнски домакинства, които остават необхванати с войнушки задължения. Такова е положението и при Агатово и Малки Вършец, само че те вече имат и мюсюлманско население. 
Не разполагаме с данни за териториалното разпределение на войнушкото население в Севлиевска каза през ХVІІІ век, но затова пък имаме общото число – 271 души през 1716 г. Въпреки кризата и разложението, които преживява тази институция, броят на войнуците в казата е почти съхранен. По това време има отлив от редовете на корпуса. В империята броят на войнуците спада на 6506 войнука, а в съседната Търновска каза наброява 522 души. Тенденцията броят на войнуците в Севлиевско да се запазва продължава и в началните десетилетия на ХІХ век, за което свидетелства документ от 1839 г.
Войнуци има в Севлиевска каза чак до Освобождението. Османски и домашни източници сочат през 70-те години на ХІХ век войнуци в селата: Бериево, Батошево, Градище, Градница, Гъбене, Дебелцово, Дебнево, Крушево, Кръвеник /Войнушка махала/, Малки Вършец, Млечево, Ново село /дн. Троянско/, Севлиево, Столът. Новите селища, където се появява войнушко население, са в южната част на каза Севлиево – това са Млечево, Столът, Кръвеник, Ново село. Балканът е приел и приютил свободолюбивите българи, напуснали полските села поради религиозен и икономически гнет.
През ХІХ век войнуци се появяват и в град Севлиево, като причината най-вероятно е свързана с факта, че градът приютява по време на аянските смутове и кърджалииските вилнежи в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век население от околните села /например цялото Долно Крушево, също и Малково/.
Сравнително пълните данни, които ни дава регистърът за войнушкото население от 1548 г., ни изкушават да направим опит за изясняване делът на войнуците сред цялото християнско население на Севлиевския край по това време. Като база за сравнение ще използуваме данните за броя на християнските домакинства от тимарския регистър за 1541 г. Ако се спрем само на 15-те села с войнушко население, ще видим, че в тях те представляват повече от 1/3 от населението / 35,47 % /. От цялото християнско население в 23 села на Севлиевския край  /914 домакинства – сбор от домакинствата в регистрите от 1541 и 1548 г. / войнушките домакинства съставляват 1/3  / 33,67 % /. Въпреки че този процент е ориентировъчен /в регистъра от 1541 г. липсват данни за селата Бара, Букурово, Градище, Градница, Марово, Ряховците; нямаме данни за християните соколари и друга рая със специални задължения, за вакъфската рая и т.н./, все пак той е твърде висок, дори спрямо процента на войнушките домакинства в Никополски санджак – 11.36 %.
            В рамките на ХV-ХІХ век войнуците са представени в почти всички селища на Севлиевския край, макар и неравномерно, и представляват една сериозна част от българското християнско население

***
...................................................................................................................................................................
........................................................................................................................................
......................................................................................................