СЕВЛИЕВЦИ И КРИМСКАТА ВОЙНА 1853-1856 Г. /160 години от началото на Кримската война/

СЕВЛИЕВЦИ И КРИМСКАТА ВОЙНА 1853-1856 Г.

/160 години от началото на Кримската война/

„1853 месец март да се памети кога Турция, Англия и Франция съгласиха се трите сили: въстанаха на Русия”. Тази кратка приписка, оставена върху пожълтелите листи на старопечатно евангелие от църквата „Св. Пророк Илия”, показва колко осведомени са били нашите деди по развитието на Източния въпрос, колко старателно са следели дипломатическите преговори в Цариград далеч преди още войната да стане реалност. Изостреният обществен интерес в средата на века не е случаен. След Френската буржоазна революция, обединението на Германия и Италия и войните на Русия срещу Турция през 1806-1812 и 1828-1829 г., когато руските войски преминават през Севлиево, се наблюдава едно повдигане на духа на севлиевци, изразяващо се в строителството на нови църковни храмове и училища; в ход е процесът на възраждане на българите след няколко века османска власт. Вярата в освободителната мисия на Дядо Иван – Русия, е неимоверно силна. Оттук и надеждите за положителен край в очертаващия се конфликт между Русия и Турция, за постигане мечтата за свободна българска държава.

Лаконичната приписка от месец март отразява разрива в отношенията между Русия от една страна и Турция и бъдещите ѝ съюзници от друга. На 11 февруари 1853 г. княз Меншиков се разделя с император Николай и потегля към Цариград. По пътя си, за да разтревожи Турция, той демонстрирал открито могъществото на руското оръжие. В Кишинев, Бесарабия, направил преглед на частите от 5-и армейски корпус, които непрекъснато се увеличавали числено, а в Севастопол постъпил по същия начин с целия Черноморски флот. С грамадна свита и с военния параход с многозначителното име „Гръмоносец”, придружен от генерал за връзка със сухопътната армия и адмирал за връзка с морските сили, Меншиков отплавал за Цариград.

На 28 февруари „Гръмоносец” хвърлил котва в Босфора, посрещнат от огромна тълпа гърци, българи и сърби, които демонстративно изразили радостта си от пристигането на руския извънреден посланик. Започнала дипломатическа игра, която при неуспех щяла да завърши с война. На 2 март, третия ден от пристигането, след като не успял да накара великия везир да го посрещне на парадния вход, Меншиков се явил при него с мека шапка и балтон, подчертавайки, че не иска да облече официален костюм. Демонстративно отказал да посети външния министър Фуад паша, който бил изявен противник на Русия и сторонник на Франция. Султанът, обезпокоен от слуховете за съсредоточаването на 4-и и 5-и корпуси в Бесарабия, начаса уволнил Фуад паша и назначил за министър на външните работи Рифат паша. Посещавайки султана, княз Меншиков му връчил лично писмо от император Николай, което било написано вежливо, но съдържало и заплаха. Русия искала да ѝ се предостави изключителното право да покровителства „светите места” и всички християни в империята. На султана се предлагал съюз насочен срещу Франция. В случай на война, в съюз с Турция или против Турция – Османската държава трябвало да бъде разгромена и поделена, като при това Проливите и голямата част от нея трябвало да останат за Русия. Провокативното и заплашително поведение към великия везир и умишлено дръзкото държание със султана показали, че Източният въпрос навлиза в нова и много остра фаза. Султан Абдул Меджид бил в паника. Само през март извънредният руски посланик отправил три остри и заплашителни ноти към Портата, надявайки се тя да приеме всичките руски искания. В този труден за султана момент помощ дошла от Франция и Англия. По заповед на Наполеон III на 23 март френският флот отплавал от Тулон към гръцкия остров Саламин. Първата решителна крачка към война в защита на Османската империя била направена. В тази посока действала и Англия.

Очевидно именно тези напрегнати преговори в Цариград са следени от севлиевската общественост и отзвука от тях виждаме в кратката приписка от евангелието.

Отказа на Портата да задоволи руските искания е последван през лятото от окупиране на Влашко и Молдова. На 4 октомври 1853 г., подкрепян от своите западни съюзници, султанът обявил война на Русия. За Русия това е „Източната война”, за Англия – „Руската война”, а за територията на обширната Османска империя – „Севастополското мурабе” или „Севастопол кавгасъ”.

Началната фаза на войната дала тласък на освободителните движения на балканските народи, в т.ч. и на българите. Окупираните Влашко и Молдова станали притегателен център за желаещите да се борят за освобождение. Българските доброволци за кратко време достигат до 4000 души и били разпределени в отредите на генерал адютант Лидерс, генерал лейтенант Хрулев, генерал майор Бебутов и генерал лейтенант Липранди. Първите три отряда действали около Силистра и Шумен, а последният – в Мала Влахия. Сред волонтирите на Маловлашкия отряд откриваме и двама севлиевци – Симеон Бояджиев и Анастас Мутафов. Симеон Бояджиев е баща на известния по-късно поборник и опълченец Никифор Симеонов; починал в края на 60-те или началото на 70-те години. Анастас Мутафов е баща на видните севлиевски граждани: братя Петю, Сава и д-р Христо Мутафови; той дочакал свободата и починал през 80-те години.  След края на войната двамата са се завърнали в Севлиево, без властта да разбере за тяхното приключение.

Според спомените на Сава Мутафов баща му непосредствено преди Априлското въстание 1876 г. провеждал у тях военнотактическа подгатовка на бъдещите въстаници: учел ги как да пълзят и стрелят с пушки. С разказите за видяното и преживяното в Маловлашкия отряд на руската армия двамата волонтири повдигнали духа на своите съграждани и укрепили вярата им в освободителната мисия на Русия.

И още един севлиевец взел участие във войната, макар и косвено. Става дума за Станчо Московецът. Както казва неговият родственик проф. д-р Иван Москов „Славянафилско чувство, или копнеж към странстване и приключения по чужди страни е отвело Станчо през Севастополската война в Русия, за да придружава като доброволец един руски полк и да обслужва войниците му с шивашкия си занаят. След привършването на войната, той се завърнал в родното си място, където бил наречен „московецът”.

Страшни и тревожни били годините на войната за севлиевци. През града често минавали и безчинствали недисциплинирани войски - зебеци, арнаути, башибозуци и пр. Копията им с набучени петелски глави и неприятния тътен от тюлюмбеците всявали страх и ужас сред населението. Върлуващата холера допълнително усложнявала положението. Колари от града и селата били мобилизирани с колите си в турските обози. От един такъв обоз избягал батошевецът Дянко Друмешки и се отправил към родното си село. Край Добромирка бил заловен от местни турци и жестоко бит. Като се прибрал в Батошево починал.

Войната завършва в началото на 1856 г. с поражение за Русия, която губи влияние и престиж, но не се примирява и търси реванш по време на новата война през 1877-1878 г.