вторник, 3 май 2016 г.

ЗАТВОРЪТ В СЕВЛИЕВО ДО 1901 ГОДИНА



ЗАТВОРЪТ В СЕВЛИЕВО ДО 1901 ГОДИНА

Затворът в Севлиево съществува от последните години на османската власт до 1934 г. В следващите редове ще разгледаме неговата история до 1901 г., докогато функционира и Севлиевски окръг.
***
През 60-70-те години на XIX век град Севлиево е утвърден казалийски /околийски/ център с всички необходими институции, включително и затвор. Не разполагаме с точни сведения от кога започва да функционира затворът, но считаме че създаването му трябва да търсим в периода 1864-1869 г., когато е формиран Дунавският вилает, начело с реформатора Митхад паша. До тогава осъдените на затвор севлиевци са откарвани към Ловеч и Видин. В спомените си Петър Пешев пише, че баща му бил за късо време заточван във Видин. Все около средата на века и други севлиевци и селяни от околните села са изтърпявали различен срок наказания в двата града.
При управлението на Митхад паша в Севлиево е построено ново и красиво казалийско управление, а старият конак до него „едно разнебитено здание, което по нищо не се различаваше от обикновен селски обор”, както пише Феликс Каниц през 1871 г., става затвор.
Нека хвърлим един бегъл поглед върху състоянието на този затвор и порядките в него.
Обитатели на казалийския затвор са осъдените на различни срокове местни хора, без да се разграничават по възраст, пол или вид на присъдата. Храна на затворниците не се дава с изключение на хляб и вода. За тяхната прехрана грижа имат близките им или разчитат на подаяния. Формени дрехи не са предвидени и всеки изтърпяващ присъда е със своите собствени. Липсата на средства и най-вече апатията на османските власти са причината за това състояние.
Практикуването на бой и мъчения в затвора е обикновено явление. За това най-много свидетелства има от 1876 г., когато през него минават стотици задържани въстаници от селата Батошево, Кръвеник, Ново село, Гъбене, от Севлиево и др. За премеждията си в Севлиевския затвор пишат Захари Стоянов, Никола Обретенов, генерал Никола Генев.
Затворниците се навързват по няколко души заедно с железни халки на вратовете, свързани със синджири, заключващи се в двата края, с букаи /окови/ на краката и белегчета /белезници/ на ръцете. Изтезанията се състоят от: жесток побой с тояга, камшик или с отрязана българска глава в торба; забиване игли под ноктите, извиване месата с клещи и др. На издигнатата на двора дараджа /бесилка/, а също и в мазата се практикува обесване надолу с главата и обратно – с въже на шията повдигане нагоре, така че пръстите на краката да допират едвам земята. С цел изтръгване на показания се практикува и лишаване от храна.
***
С освобождаването на Севлиево през юли 1877 г. се сменили обитателите на затвора. Поручик Александър Верещагин – един от освободителите на града – пише в спомените си: „Отидох да видя арестуваните. Действително това бяха множество турци от различна възраст и с всевъзможно облекло. Нахвърляни в мазето, те бяха оковани за ръцете и краката с дълги железни вериги, с които, малко преди това, са били оковани българи”. Така е в началото. Впоследствие най-провинените са осъдени на смърт, други са откарани към Търново, а повечето са освободени. А в затвора започват да настаняват осъдените от Севлиевския окръжен съд лица за извършени престъпления. Изграждането на затворническата администрация става под непосредственото ръководство на окръжния началник – подполковник Любицки. За съжаление не разполагаме с конкретни данни и имена за периода 1877-1879 г.
***
В двете десетилетия след Освобождението на България от турско владичество се извършват редица промени в затворническото дело, целящи неговото усъвършенстване. Тези промени започват при Временното руско управление 1877-1879 г., когато руските чиновници, повлияни от реформите, които се извършват в Русия, полагат основите на едно сравнително модерно затворническо дело в освободена България. На 29 януари 1879 г. са приети „Привременни правила за учреждението на затворите” в Княжество България, които с малки промени определят реда и режима в затворническите учреждения за един период от четвърт век.
В съответствие с този документ в Севлиево има два типа затвори: окръжен затвор и полицейски затвори към околийските управления. Финансовото осигуряване за ремонт, отопление, осветление и цялостна поддръжка на окръжния затвор се осигурява от държавната хазна, а за полицейските затвори – от общините и окръга. Тук е редно да поясним, че след освобождението Севлиево е център на окръг, а от 1880 до 1901 г. е център на окръжие с две околии – Севлиевска и Габровска.
По руски образец отначало за затворите отговарят чиновниците от Министерството на вътрешните работи. Губернаторите, окръжните началници и полицмейстерите имат право на „попечителство и надзор”. Известни права да следят за положението на затворниците имат и председателите на губернските и окръжните съдилища, за разлика от прокурорите, които са без правомощия.
През 1881 г. затворите преминават под ведомството на Министерство на правосъдието и прокурорите започват да упражняват пряк контрол върху осъдените. След две години се приема „Правилник за окръжните затвори”, според който директорите им получават големи права и задължения, равни на окръжните управители. В съответствие с този нормативен документ се изработва подробен Правилник на Севлиевския окръжен затвор.
Замисълът в „Привременните правила за учреждението на затворите” е да се въведат европейски стандарти: разделение на затворниците по пол и възраст, следствените от осъдените, „важните” от „неважните”, малолетните от пълнолетните, углавните от останалите. Тези прогресивни принципи, както ще видим по-нататък, много трудно и бавно се въвеждат в Севлиево, а някои просто са неприложими.
Според Привременните правила храната и затворническото облекло са вече за сметка на хазната. На всеки затворник се полагат за едно денонощие 1283 грама брашно /една ока/, две оки булгур на месец и по 10 сантима на човек на ден за сол, лук, пипер. Подобрение на храната може да се търси като се събират суми от волни помощи в черкви, чаршии и пазари. В годишните си доклади окръжните управители отчитат, че храната на затворниците в Севлиево е добра.
Въвежда се затворническо облекло: „по един сукнен и два платнени халата, по един чифт сукнени и три чифта платнени гащи, два чифта цървули, три чифта навуща и три ризи”. Срокът на годност на тези дрехи е една-две години.
Има предвидени редица ограничения като: забрана за пушене, за употреба на алкохол, да се играят карти и др. Правото на свиждане е веднъж седмично с определен брой роднини, а с адвокат – всекидневно. Работата по принцип е задължителна, като половината от изработената сума остава за подобряване на храната в затвора, а другата половина се дава при освобождаване от затвора. Изглежда, че осигуряването ѝ е трудно и понякога „затворниците прекарват времето си в бездействие”, както се отчита в доклада на окръжния управител за 1889 г. Свободното време се оползотворява в четене на книги от затворническата библиотека. В определено време затворниците се извеждат на двора на чист въздух.
Според щатните таблици и инструкции Севлиевският затвор има право на един началник /по-късно директор/, двама надзиратели и лекар. Задължителната документация, която трябва да се води включва осем различни книги.
При кой директор е станало изработването на Севлиевския правилник на затвора не ни е известно, но очевидно е бил просветен човек, защото в документа има например такова изискване: „Затворниците са длъжни да знаят да четат и пишат”, което подсказва стремеж те да бъдат ограмотявани. Сведения имаме само за един директор на затвора – Ватю Иванов Манев. Революционен деец от Възраждането, член-касиер на Революционния комитет на Севлиево, участник в Априлското въстание 1876 г. в село Батошево. След Освобождението е касиер на Земеделската каса и директор на затвора.
***
Първото сведение за затвора в Севлиево, от времето на Княжество България, е от 1882 г. Във ведомост от тази година, публикувана в „Държавен вестник”, от януари до април включително няма затворници, които да изтърпяват присъдите си. От месец май до края на същата година бройката на затворниците се движи от 24 до 54 души. След преминаване на подчинение към Министерството на правосъдието /1881 г./ е поставено началото и на статистическата отчетност. В окръжния затвор постоянно се намират от 25 до 35 затворници, а в полицейските затвори в Севлиево и ГабровоГабровоГ Г - по няколко души, обикновено задържани за 24 часа или пък с присъда от мировите   съдии до 7 дни или един месец. Ето два примера: през януари 1888 г. в окръжния затвор има 38 души, през август - 28, а в Габровския полицейски затвор през януари няма арестанти, а през август са осем. В Севлиевския полицейски затвор през този период няма арестанти, защото са настанявани в сградата на окръжния затвор. Няколко години по-късно през 1895 г. през окръжния затвор преминават 86 души, от които 49 следствени, през Севлиевския полицейски затвор преминават 40 души, от които 25 са следствени, останалите с присъди до 30 дни, и в Габровския затвор – 6 души с присъди. Затворниците са от най-различни краища на страната. В окръжния затвор има лица родом от Плевен – 2, Севлиево – 10, от селата на Кюстендилски окръг – 1, Ловешки окръг – 1, Ломски окръг – 3, Плевенски окръг – 2, Софийски окръг – 1, Севлиевски окръг – 49, Търновски окръг – 13, Пазарджишки окръг – 1, Старозагорски окръг – 3. От задържаните в полицейските затвори 8 са родени в Севлиево, 5 – в Габрово, 1 – в Търново, 31 – от селата на Севлиевски окръг и 1 от селата на Софийски окръг. По народност разпределението е следното: в окръжния затвор – 64 българи, 17 турци и 5 цигани; в Севлиевския полицейски затвор – 30 българи и 10 турци; в Габровския полицейски затвор – 6 българи.  От всичките 86 затворници в окръжния затвор само 3 са жени. Според занятието, което упражняват, затворниците са: земеделци – 48, занаятчии – 24, търговци – 5, слуги – 4, войници – 2, учители – 1 и други 2. 70
            Данните за вида престъпление, за което са осъдени затворниците, дават основание да направим извода, че най-разпространени са кражбите и обирите. През същата 1895 г. осъдените за кражба и обир са 40, почти половината от общия брой, за бой и нараняване – 10, за убийство – 9, за непокорство на властта – 4, за подпалване – 5, за изнасилване и обезчестяване – 3, за фалшификация – 1, за умъртвяване на незаконно родено дете – 1 и други престъпления – 13. Почти същите са данните за 1888 г. Сред осъдените има и  двама фалшификатори – по един през 1888 и 1895 г.
***
Сериозен проблем пред ръководството на затвора и на окръжието в първите две десетилетия след Освобождението е въпросът за материалната база – основно за сградата. Не само идеята за изолация в самостоятелна килия на осъдените, практикувана в европейските затвори, е неприложима в старата сграда от турско време, наречена затвор. Както казва заместникът на окръжния управител Д. Тричков в отчета за 1889 г. „А пък за хигиеничната му страна няма и да говоря, която е от незавидните”.
Още през 1888 г. окръжното ръководство алармира: „В Севлиево има един окръжен затвор, за който служи едно вехто твърде слабо и неудобно здание. Нуждата да се направи едно ново здание за затвор е належаща и за това става представление в министерството, но още не е решено дали и кога ще се направи.” На следващата година оценката е: „Помещението на Окръжния затвор, като старо и порутено незаслужава и поправка.” Опитите да се намери друга подходяща сграда са неуспешни.
В годишния доклад от 1891 г. тревогата е още по-голяма: „Зданието на Окръжния затвор не отговаря на назначението си. То е едно вето здание, поправено малко. Вижда се нужда или да се направи ново здание, или пък всички арестанти да се преместят в другите по-яки затвори.”
Още по-категорично е поставен проблемът през 1893 г.: „Има нужда от постройка на Окръжен затвор, понеже зданието на сегашния затвор, освен че е слабо, но и никак не отговаря в хигиеническо отношение и друго на целта си. Като се построи ново здание на Окръжен затвор, сегашното, след известен ремонт, може да се приспособи за помещение на полицейската стража, която до сега се помещава в частни здания.”
***
Усилията на окръжното ръководство не се увенчават с успех. Ново здание не се построява. Севлиевски окръг е закрит през 1901 г., но въпреки това затворът продължава да съществува до 1934 г., когато е затворен окончателно.




Затворът в Севлиево към 1933 г. Рисунка на Йончо Панов - директор на музея в града.

Таблица № 1
                     МЕСЕЧНА ВЕДОМОСТ ЗА ЧИСЛОТО НА АРЕСТАНТИТЕ В СЕВЛИЕВСКИЯ ОКРЪЖЕН 
ЗАТВОР ПРЕЗ 1882 Г.

Месец
Под следствие
Осъдени
Всичко
1
Януари
-
-
-
2
Февруари
-
-
-
3
Март
-
-
-
4
Април
-
-
-
5
Май
10
17
27
6
Юни
7
17
24
7
юли
15
26
41
8
Август
20
29
49
9
Септември
21
26
47
10
Октомври
18
21
39
11
Ноември
20
26
46
12
Декември
34
20
54


Таблица № 2
ЗАТВОРНИЦИ В СЕВЛИЕВСКИЯ ЗАТВОР ПРЕЗ ЯНУАРИ-АВГУСТ 1888 ГОДИНА

общо затворници
следствени
осъдени
всичко
1-7 дни
7 дни-1 месец
1 месец-1година
над 1 година
77
2
15
57
118
270

                            
Таблица № 3
БРОЙ И РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ЗАТВОРНИЦИТЕ ПРЕЗ ПЕРИОДА ОТ АВГУСТ 1894 ДО АВГУСТ 1895 ГОДИНА

Затворници
Севлиевски полицейски затвор
Габровски полицейски затвор
Севлиевски окръжен затвор
Следствени
25
-
49
От 1 до 7 дни
11
4
4
От 7 до 30 дни
4
2
8
От 1 месец до 1 година
-
-
11
Над 1 година
-
-
14
Всичко
40
6
86