СЕВЛИЕВСКИЯТ КРАЙ
ПРЕЗ XV-XVI ВЕК (11)
(Откъс
от книгата „Севлиевският край през XV-XVI век“, издание на „М-Прес“ ООД –
Севлиево, 2017 г.)
V.КУЛТУРЕН И РЕЛИГИОЗЕН ЖИВОТ
По
обясними причини за културния и религиозен живот на християни и мюсюлмани през
първите два века на османското владичество можем да споделим само някои
бележки. Очертаването на една по-пълна картина остава задача на бъдещето.
Както
вече споменахме османците заварват в Севлиевския край една много добре развита
селищна мрежа, включваща около 40 селища, сред тях и дузина укрепени градища и
крепостни пунктове. В повечето от крепостните селища има храмове, които по тип
са еднокорабни църкви. Така например двете църкви в подградието на
средновековния град при Калето-Джевизни бунар са еднокорабни с притвор и
полукръгла апсида. Вътрешността на едната /12,20х5,80 м/ е била измазана с
хоросан и украсена със стенописи, от които са запазени отделни фрагменти. Скромна
по размери църква обслужвала болярското семейство в цитаделата.[1] В крепостта
Пречиста е запазена малка /9,40х5,90 м/ еднокорабна, кръстокуполна църква с
тристранна апсида, без предверие, с четири пиластра, поддържащи свода ѝ,
посветена на Света Дева Мария Пречиста. Храмът е построен от ломени камъни,
бигор и тухли, споени с бял хоросан. Запазени са фрагменти от стенописи,
фигурални композиции, дори част от човешко лице. По план е пълна аналогия на
Боянската църква.[2] Църквата при Батошевската
крепост също е малка /11х6,50 м/, от най-простия тип, еднокорабна с полукръгла
апсида и вход от запад.[3] В крепостта Макри
църквата също е с малки размери – 12,20х7,90 м, еднокорабна и едноапсидна.[4] На Витата стена
църквата е 8,30x4,80
м, еднокорабна, едноапсидна, без предверие. Градена е с камъни, споени с бял
хоросан, с характерна външна керамопластична украса.[5]
Споменатите
крепостни храмове са изключително ценни паметници на Търновската архитектурна
школа от XII-XIV век. Те не се отличават с големина и
сложна планировка, но са сравнително високи и добре украсени.
Добре
развития поселищен модел в района предполага и добре развита енорийска мрежа,
обхващаща цялото християнско население. Археологически и топонимични
свидетелства, запазени устни предания и други податки ни карат да смятаме, че
скромни църковни храмове в края на XIV век е имало в редица селища: Богатово /”Свети дух”/,
Батошево, Крамолин, Добромирка, Ряховците /където сега е джамията/, Дебелцово,
Агатово /в местността Селището/, Долно Крушево /”Св. Троица”/, Ловнидол и др.
На юго-изток от Севлиево над Ловджийската чешма /местността Светото кладенче
или Манастира/ находки от глинени съдове и монети от XIII-XIV век населението свързва със
съществуването на „манастир”. Останки от средновековно селище са открити в
местността Баалък ямасъ.[6]
Тук някъде през първата половина на XIX век турци отриват зидовете на стара християнска
църква и разграбват камъните ѝ за нов строеж. На юг от днешното село Ряховците
в местността Ряховска чука има останки от селище, сред тях и следи от дъговиден
олтар на малка черква. Според запазени предания тук след нашествието живяло
известно време населението на изоставеното Рахово.[7]
Под
благотворното влияние на столицата Търново в близост до споменатите крепости и
някои от селищата са съществували малки манастирски обители, за които научаваме
от археологическите проучвания, потвърдени и от запазените предания на местното
население. Сред тях безспорно изпъква ставропигиалния Батошевски манастир. На
юг от Казанджийската лъка, в местността Петровица, при село Градница, се
намират останките от манастира „Св.св. Петър и Павел”, а още по на юг
/местността Сухата чешма/ е съществувал още един манастир.[8] Руини от сгради и
предания сочат местността Текето край село Ряховците като местоположение на
мъжкия манастир „Св. Троица” и на женския манастир „Св. Анастасия”.[9]
За средновековен манастир свидетелстват останките от постройки върху площ от 10
дка в местността Манастира, разположена в гористата местност Дедерица, на север
от средновековния град при Калето-Джевизни бунар.[10] В село Бериево е
съхранено предание за манастир „Св. Спас” /местността Манастиря/, който бил
ограбен и разрушен от турците. За
съществуването на манастири в землищата на селата Добромирка, Дебелцово,
Млечево, Горско Калугерово, Вишовград
/”Св. Виша”/ и др. говорят недвусмислено археологически свидетелства, предания
и запазени и до днес наименования като Манастир, Манастиря, Манастира,
Манастирът. Едва ли всичките тези малки обители са прекратили съществуването си
с идването на турците, но все пак основният извод, който се налага, е, че на
територията на Севлиевския край е съществувала гъста манастирска мрежа.
Състоянието
на християнската църковна организация в района свидетелства за една много добре
развита енорийска система, включваща енорийски храмове с енорийски свещеници,
които може да имат помощници – свещеници или дякони, и енориаши, издържащи свещениците и храмовете.
Енорията всъщност е духовно-религиозна териториална общност с център
енорийската църква, разположена в дадено селище. Тя е първичната единица на
християнската църква, която освен с религиозна дейност се занимава и със
светски дела. Чрез нея указанията на висшите духовници стигали до паството.
Моделът едва ли е бил идеален и по всяка вероятност някои малки селца без
храмове са били обслужвани от съседните по-големи със собствена църква и
свещеник.
По
време на завоеванието в края на XIV
век, осъществено с много жестокости, и първите няколко размирни десетилетия на XV век, на цялото богатство от добре
устроени крепостни градища и съпътстващите ги села, с изключително добре
изградена енорийска мрежа от църковни храмове и манастирски средища, е нанесен
изключително жесток и силен удар.
Включването
на българските земи в пределите на Османската империя променя съществено
условията за развитието на християнската култура. Със завоеванието изчезват
висшата аристокрация и висшето духовенство, разпилява се светският и духовен
елит на Севлиевския край. В руини потъват
средновековните крепостни селища и техните църкви, имуществото и
скъпоценностите им са поругани и обрани; манастирите въобще изчезват от
полезрението. Батошевският мъжки манастир се възстановява едва в началото на XIX век. Християнската култура в
Севлиевския край загубва главните си опори: независимата българска държава и
църква; това което остава е нисшата аристокрация в лицето на селските
свещеници, даскали и войнушките примикюри.
И
все пак някои откъслечни сведения ни карат да мислим, че духовният живот на
българското население от Севлиевския край не замира; след средата на XV век той постепенно се възстановява от нанесените
сериозни удари. За това способства съхранената в голямата си част и развиваща
се селищна мрежа, наследство от времето на свободната българска държава.
Няколко
османотурски подробни регистри и археологически свидетелства очертават облика
на една сравнително добре съхранена енорийска организация в района през XVI век, в чиято характеристика можем да
добавим редица нови моменти. В основния
извор за това столетие, описът от 1516 г., откриваме записани поименно
16 свещеници: с един свещенослужител са селата Добромирка, Калугерово,
Богатово, Горно Крушево, Долно Крушево, Бяла река, Маров дол и Димча, а с двама
– Крамолин, Бериево, Градница и Дамяново, все големи селища. Към края на века
/1580 г./ положението е същото – 16 свещеници в 12 села. Като имаме пред вид,
че броят на мирските свещеници е най-верният показател за количеството на
реално съществуващите енории, не може да не ни впечатли малобройността им.
В
църковната организация на района наблюдаваме сериозен вакуум: липсват свещеници
в 17 села /Ловнидол, Дебнево, Красно Градище, Горно Красно Градище, Сухиндол,
Долно Градище, Гъбене, Горско Сливово,
Врабево, Малки Вършец, Хирево, Горско Косово, Сопот, Душево, Малково,
Дебелцово, Плужна/. Не може да не отбележим, че първият регистър е непълен и за
няколко селища нямаме никакви данни /Агатово, Батошево, Букурово ... /. От
друга страна не разполагаме с достатъчно пълни регистри на категориите рая със
специални задължения, където сред записаните войнуци, соколари и др. също може
да има свещеници, така че сведенията ни далеч не са пълни.
Колкото
и откъслечни да са обаче данните все пак не може да не направи впечатление
големия брой села без свещеници, което предполага и намален брой енории. Тази е
причината свещениците да имат енориаши вън от своето населено място и в
практиката си да обслужват по няколко села. През 1516 г. Добромирската енория е
наброявала 102 домакинства, Калугерската – 107 домакинства, Маров дол – 26, но
по всяка вероятност към него и към Бериево са се числели близките Врабево и
Дебнево, Горно Крушево – 25, а Долно Крушево – 34 домакинства. Последните две
села са имали значителен брой войнушко население, така че при всички случаи
бройката на домакинствата ще е била по-голяма. За сравнение ще посочим, че през
втората половина на XV
век в Търново средната енория възлизала на 29 домакинства.[11]
Очевидно натовареността на свещениците в района е висока, а това е твърде важно
с оглед качеството на тяхната духовна дейност. Едва ли ще сбъркаме ако
предположим, че една от причините за успеха на ислямизационния процес в района
е слабостта на църковната организация, изразяваща се в непълното покритие на
цялата територия със свещеници, които да поддържат будно християнското съзнание
на местното население.
Със
завоеванието позициите на православната църква отслабват, на нея е отреден
подчинен и дискриминиран статут, което рефлектира зле върху състоянието на
енорийската система. Намалява броят на енорийските църкви, тъй като крепостните храмове отпадат от тази система,
поради факта, че населението на защитените места ги напуска завинаги. В същото
време османската власт не допуска строителството на нови храмове. Някои
църковни сгради са превърнати в джамии. Такъв е случаят със село Ряховците –
днешната джамия е построена върху основите на християнска църква, в близост са
открити християнски погребения.[12] Вероятно по
подобен начин се развиват нещата при българското село Оходен, където след
известно съжителство на християни и мюсюлмани първите са прогонени. Аналогична
е съдбата и на българския предходник на село Малкочлар: и тук християните са
прогонени след верски сблъсък, като името
на българското селище не е запомнено.
Недостигът
на православни храмове, съчетан със забраната за ново строителство, налага да
се използват отново старите църковни сгради от изоставените крепости.
Археологически сведения подсказват, че някои от тях са поправяни и ползвани от
населението на близките селища, като за целта са осигурявани средства и
благоволението на османските власти. Така стоят нещата с храма при крепостта
Макри, ползван от населението на близкото село Крамолин, с храма в крепостта
при местността Пречиста до село Градница; същото е положението и при село
Батошево. Двете квартални църкви на средновековния град при Калето-Джевизни
бунар са поправяни и ползвани през XV-XVI
век от населението на съседните села /Кормянско преди всичко/. Когато
средствата не стигат и враждебността на мюсюлманското население е голяма се
прибягва и до крайно решение – за култовите нужди се използва някой обикновен
дом, най-често свещеническият. Тази практика е доста разпространена при
смесените селища.
Основният
извод, който може да се направи, е, че
чуждата османска власт не предполага нормално и равномерно функциониране на
енорийската организация в земите на Севлиевския край. Вследствие на това
изискванията към вярващите са сведени до минимум - кръщавка, венчавка,
причестяване за Великден, спазване на пости, опело за покойните.
Статутът
на българските свещеници е принизен по същество до този на раята. Те се
препитават както обикновените селяни от производителен труд – земеделие,
скотовъдство или занаяти. Приходите им от такси през XVI век са доста скромни: 2-3 акчета за
кръщавка, 12 за венчавка и т.нат. Както раята и те плащат обичайните данъци към
държавата, спахията и църквата. В още по-сложно положение са свещениците, които
са записани като рая със специални задължения. Така например поп Стано от село
Крамолин е записан като войнук в регистъра от 1548 г., а войнуците често са
призовавани да участват в султанските походи по време на войни. Това нелеко
задължение вероятно е принудило поп Стано да забегне от селото и това е
отразено изрично в регистъра.[13] Богдан Попин от
село Долно Крушево е записан като зеваид /резервен/ войнук през 1516 г. Той е
неженен и очевидно е син на свещеник, който е войнук и подлежи на регистрация
във войнушки регистър.[14]
При
новите условия ролята на свещениците в живота на местното селско население
нараства значително и те се превръщат в основна фигура в селската община. Към
тях се обръщат за всякакви съвети и съдействие. Макар и рая, свещениците са
натоварени от османските власти с представителни функции в своите енории и са
използвани като посредници между тях и православното население при събирането и
разпределянето на данъците по селата. По тази причина данъчните списъци на
християнската рая в някои села започват с имената на свещениците: поп Йован от
Добромирка, поп Драган от Богатово, поп Петро от Бериево, поп Бойо от Градница,
поп Драган от Бяла река, поп Бойо от Дамяново, поп Аргос от Димча и поп Димитри
от Маров дол. Като местни първенци свещениците често защищават интересите на
духовно-религиозната и териториална община пред светските и духовни османски
власти.
***
Книжовното и просветното дело през първите два века на османското
владичество в района е сериозно затруднено от изчезването на манастирите, преди
всичко на ставропигиалния Батошевски манастир, а също така и на другите
по-малки обители. Допускаме, че част от монасите и свещениците им, както и
духовниците от изоставените крепостни храмове, намират убежище в по-големите
села, където има и църкви. Заедно със
свещеници и други грамотни люде, забягнали от Търново и намерили убежище в
района, те продължават делото на Търновската книжовна школа, съхранявайки част
от запазеното книжовно богатство, което последователите им умножават. Фактът,
че през първата половина на XVII век в село Ново село /сега град Априлци/
работи книжовник на име Димитър,[15]
в село Батошево – преписвач-книжовник и свещеник също с име
Димитър,[16]
а в село Бериево дяк Рад създава сборник с проповеди, е повече от
показателен.[17]
По същото време свещеници и по-будни и
заможни люде от Ловнидол[18] и Ново село[19] посещават като
поклонници светогорските манастири Зограф и Хилендар. Посочените села, а възможно
е да е имало и други, се очертават като средища на българщината за района, като
малки духовни центрове, в които допускаме съществуването и на килийни училища.
Те възникват при местната църква и учителите са предимно свещеници. Учениците
се обучават на четене, писане, църковно пеене и малко смятане. Килийното
образование има елементарен религиозен характер и най-често подготвя дякони и
свещеници за църквите. То се развива върху основата на съхранената през
годините на османското владичество средновековна българска книжовна традиция и
с християнското възпитание, което дава, способства за запазването на българския
език и българската народност.
Върху
развитието на книжовното и просветното дело в Севлиевския край през XV-XVI век определено положително влияние
оказва близостта на манастира „Света Богородица” или „Ястреб” – едно от
водещите средища на средновековната ни книжнина по това време, разположено в
землището на село Сливек, недалече от град Ловеч. През средата на XVI век в него и в Ловеч се отдава на
книжовна дейност „многогрешни граматик
Петър”, сърбин от Крагуевец, учил в град Ниш. Той е автор на ръкописен
църковен типик с евангелие, пазени в библиотеката на църквата „Св. Николай” в
Брашов, Румъния. Приписки по страниците на Брашовския ръкопис на граматик Петър
съобщават интересни сведения за хора, дейци и селища от Севлиевския и Троянския
край. Литургията е написана през 1558 г. в
Ловеч. „И купи я Радохна, Недялковия син
за 65 аспри и съпругата му Дева. И я приложиха в Белишката църква да служи
докато трае. И който поп служи книгата пак да си стои в църквата; да служи за
Радохневата душа и за Девината, и за родителите му Недялко и Нона. И който я
изнесе от църквата, за да я присвои, да я прахоса някъде или моят син, или
някой от моите сродници да е проклет от бога и от всичките светии...”[20]
Следващата
приписка е особено важна за нас: „Тази
книга да се знае братие, като че я подвърза даскал Никола от село Блъгаре и я откупи Николчо, Недялковият син и
съпругата му Стойка за 8 лакти платно и я приложи в Белишката църква. И я даде
на поп Недялка и писа себе си и съпругата, и писа баща си Недялко и майка му
Трохана, Витка, Дафина, Стоян, Пройка, Арма, Пройка, Вита, Мира, Драгана,
Петра, Стана, Дафина, Нейка, Иован, Вела, Тодора, Стана. Да знаете мои синове:
Гего, Тодор, Петре, да пазите книгата, където си стои и да я подновите: Стоян п
/с/.”[21]
Село Белиш днес е разположено в
Троянския край, на няколко километра западно от Бериево и Млечево. През XVI век, както виждаме от приписките, то
има свещеник и църква, а миряните от близките села го даряват с църковни книги
и заклеват децата и близките си да ги пазят като очите си и да ги подновяват.
Най-интересното сведение е, че в района работи даскал Никола от село Блъгаре.
Със сигурност става дума за днешната махала Българи на село Млечево, която се
намира в северозападната част на селото и граничи със село Бериево в същата
посока. Според предания тя е заселена към средата на XV век от българи от Южна България,
бегълци от насилията на турците.[22] От това селище е
родом споменатият даскал Никола, който очевидно се е занимавал с просвета в
селищата на границата между Троянско и Севлиевско и се е славел с умението си
да подвързва книги. В конкретния случай за подвързването и заздравяването на
ръкописа от Белишката църква той получава от Николчо Недялков значителното възнаграждение
от 8 лакти платно. Не става ясно къде е извършено подвързването – в Блъгаре или
в Белиш, но пък можем спокойно да заключим, че с просвета в килийните училища
през XVI
век се занимават не само свещениците, но и светски лица, наричани даскали. И
едните, и другите работят всеотдайно за укрепване на българщината в района.
По-състоятелни
люде подпомагат църковното дело. В габровската стара
църква „Св. Йоан Кръстител” се пази ръкописно евангелие от 1596 г., върху което
написал името си някой си „кир Грозю от
селоу Коевци”,[23] вероятно дарител. В музея в Севлиево
е съхранена уникална икона от края на ХІ и началото на XII век., намерена от Дянко
Христов в землището на Душево през 1964 г. Само още един такъв експонат е
познат в страната от Плиска. Иконата е имала метален /най-вероятно сребърен или
златен/ обков, при свалянето на който е била счупена. На нея е изобразено
Разпятието, като отляво на кръста стои Дева Мария, а от дясно, потънал в скръб,
един от евангелистите. Изключителното майсторство при изработката говори, че е
направена във византийската столица Константинопол. Такава луксозна и скъпа вещ
би могла да е притежание само на богат феодал. И може би се е появила в района
заедно с избягал от нашествениците турци български болярин.[24]
Оскъдна
е информацията ни за състоянието на книжовното и просветно дело в Севлиевския
край, но близостта на Търново и Ловеч, на манастирите край тях и откъслечните
данни, които споделихме, дават основание да предположим, че е осъществена приемственост
със старата българска книжнина от епохата на независимата българска държава,
въпреки жестокия удар от нашествениците завоеватели.
***
Поради
обстоятелството, че по-голямата част от селското население е безпросветна и
само отделни лица са грамотни, през XV-XVI
век духовният живот и празничната система на българите са представени от
традиционната народна култура, по същество примитивно, битово християнство.
Функциите на писмената култура са иззети от произведенията на анонимното
художествено творчество, сред което изпъкват преданията и легендите за
трагичните и героичните времена на съпротива срещу османското нашествие. Такива
има запазени за всички крепости в Севлиевския край. В тях най-често се разказва
за упоритата съпротива пред по-силния и коварен враг, която най-често приключва
с падане на крепостта поради хитростта и коравосърдечието на турците. И днес
местността Драгнина стена край Градница пази спомена за подвига на мома Драгна,
която жертва живота си, но не предава водопровода на крепостта. По-нататък в
легендите схемата обикновено е една и съща. Най-често крепостите стават жертва
на предателство, като обикновено е издаван водопроводът, снабдяващ защитниците
с вода /Градище, Батошево/. Във всички случаи целта не е да се разкрие
историческата истина, а напротив – да се повдигне духът на българина или пък
пораженията да се омаловажат и дори забравят.
В
редица предания и легенди е съхранен споменът за турската колонизация и
създаването на мюсюлмански селища в района, а също така и за болезнения процес
на ислямизация на местно население. Сред многообразието от методи и форми за
налагане на исляма над покореното християнско население изпъкват индивидуалните
помюсюлманчвания на българи, врязали се дълбоко в историческата памет на
местното население. За похищения над млади момичета има запазени доста
предания, като и до днес имената на някои местности се свързват с личната
трагедия на българските семейства с хубави дъщери. Международният мотив „момин
скок” – моми и невести, за да се спасят от поругаване, предпочитат смъртта и се
хвърлят в реки или пропасти - е много силно разпространен в района /Момината стена – Дебелцово, Мари скок –
Крушево, Момичките – Витата стена/. Българските
моми предпочитат да умрат, но вярата си
да не дадат, затова са увековечени в множество предания и легенди, за тях
напомнят редица топоними, възпети са и в народни песни /село Врабево/. За
драмата на мъжете /синовете на Абдуллах/ народното творчество пази пълно
мълчание.
Появява
се епическият цикъл за геройствата на Крали Марко, една действително съществувала
историческа личност, доста популярна в Севлиевския край. И в този случай
народният певец не прави разлика между въображение и действителност, героят му
се рее между Дунав и Балкана, между небето и земята, снабден от чуждото
вдъхновение с криле и всичко необходимо. Васалът Крали Марко е чутовен герой,
освобождаващ три синджира роби,
непрекъснато воюващ и побеждаващ турците. И до днес се пази споменът за
него: в района на Млечево, край река Видрищица, при Долапите и на река
Саймещица има отпечатъци, които приличат на конски копита и се смятат за
оставени от коня на Крали Марко; край Душево в местността Кралимарковска стъпка
има скали с отпечатък, наподобяващ стъпка на великан; край Севлиево има
местност с името Маркова стъпка, където стои камък с вдлъбнатина.
Не
можем да обхванем всички компоненти на народната култура, но въпреки това можем
да заключим, че през първите два века на османското владичество тя успешно се
справя със задачата за опазване на българската народност от чужди културни
влияния и домогвания.
***
С
установяването на османската власт е прекъсната местната архитектурна традиция
– разграбени и разрушени са повечето крепостни селища с болярските сгради и
църкви в тях, изчезват манастирите. Изоставени от населението те запустяват и
от тях най-често се черпи строителен материал за близките поселения. Въпреки
неблагоприятните условия, развитието на българската архитектура през времето на
османската власт не замира напълно. Архитектурните паметници от това време са
главно църковни и жилищни сгради.
Поради
съществуващите забрани и религиозната дискриминация не се създават нови
архитектурни типове, нито се доразвиват старите, а се използват най-простите
форми на средновековна култова архитектура. Църквите са скромни, ниски,
еднокорабни постройки, без звънарни кули и със скромна украса; малко се
отличават от бедните къщи на раята. В Батошево например църквата е дървена, а
не каменна. Такива вероятно има и в други села /малки, незначителни,
полузаровени в земята/, особено в по-бедните и с малобройно население.
Християните, които живеят в близост със старите градища, с разрешение на
властите или без тяхно знание, ремонтират крепостните храмове и ги използват.
Еднокорабните църкви са основният архитектурен тип за периода XV-XVI век.
Сведения
за жилищната архитектура на селата почти нямаме. Селищата не са особено големи
и благоустрояването им се изразява най-често в направата на кладенец или чешма.
Вероятно по-многолюдните села имат оформена чаршия с дюкян. Пазари според
регистъра от 1516 г. имат Горно и Долно Чадърлу, Рахово и Малкочево.
Жилищата
на средновековния град на Калето-Джевизни бунар са надземни, като северният
склон е използван за стена и само една малка част е вкопана в земята. Градежът
е от ломени камъни, споявани с кал. Зидовете са широки 70 см и високи около 2
м. Повечето жилища са без дворове, но има и с малки стопански постройки и
незастроени площи, очевидно на скотовъдци. Повечето са едноетажни, двуделни,
има и двуетажни. Покрити са със слама, трева или тръстика. Жилищата на болярина
и по-заможните граждани са с двускатни покриви, покрити с дървени плоскости с
голям наклон. В двата източни квартала има и землянки. В повечето къщи на
задната стена има вградени ниши, където са поставяни съдове или осветителни
тела. През Възраждането тази практика е широко използвана в жилищното
строителство в град Севлиево, а и в селата от района.[25]
Предполагаме,
че преобладаващата част от жилищните сгради в селата са полуземлянки и бедни
надземни жилища на един етаж, в редки случаи и двуетажни, с по-заможни
собственици. В дворовете им, оградени с плет или каменни дувари, има малки
стопански постройки. Селските къщи от това време са без архитектурна стойност. Външни различия между жилищата на
обикновените мюсюлмани и християни не съществуват.
Нов
момент в развитието на архитектурата представлява появата на градския център
Селви през втората половина на XVI
век, който бързо добива ориенталски облик с двете си джамии, от които едната
петъчна. Официалната османска архитектура включва също така конак - сграда на
управлението, открит пазар, мензил – пътна станция. Нямаме данни за
съществуването на баня, медресе, мюфтийство, мюсюлмански манастири и т.нат.
Джамии и месджиди се появяват и в някои от мюсюлманските села, но те едва ли
представляват нещо оригинално и стойностно в архитектурно отношение.
***
И
накрая някои бележки за културата и религията на мюсюлманите, чието присъствие
вече се чувства и оставя своите следи. Редно е да споменем, че разглежданите
два века са времето, през което се формира турската народност и се
разпространява ислямът. Официална религия на Османската империя е сунитската
форма на исляма, но в практиката по това време се шири народният /битов/ ислям,
който съществува под формата на различни братства и религиозни общности,
съхранили традиции и вярвания от шаманизма. Силен е култът към бабаите в село
Малкочево /дн. Буря/ – едно от разклоненията на неортодоксалния ислям в
българските земи. Историческата памет е съхранила и до днес спомена за Малкоч
баба, Туспат баба и Шеит баба. Текето /тюрбе, гробница/ на Малкоч баба се
намира в югоизточния край на селото, но е построено доста по-късно от
разглеждания период. Култът към бабаите /Гази Баба или Балабан Баба/ е
разпространен и сред мюсюлманите в района на днешните села Ряховците, Петко
Славейков и Кормянско.
Интересно
е сведението за деде Бали в село Горно Чадърлу /1516 г./. Деде, буквално дядо, е титла, давана на водача на
дервишки орден. За Мустафа деде в Селви през средата на XVII век
сведения дава пътешественикът Евлия Челеби, което ни кара да мислим, че такива
религиозни дейци са се появили в кадийския център доста преди това. Проф.
Красимира Мутафова съобщава за мюсюлманин от Селви /1580 г./, към чието име е
прибавено определението пири,
насочващо също за принадлежност към религиозно братство.
Посочените
добавки към имената на някои мюсюлмани /деде,
баба, пири/ са сигурно указание за съществуването на мистични братства, а
това води след себе си създаването на текета /или завиета/ към тях. Информация
обаче за такива през XVI
в. липсва.
В
разнородния по своя състав народен ислям се вливат идеи и от шиизма, единия от
двата големи клона на мюсюлманството. Към тази мисъл ни насочва споменатият
вече Шеит баба от Малкочево и съществуването на местност с името Шейт ташлъ
/Шеитски камък/ до село Петко Славейков.
В
османските регистри срещаме и т.нар. факихи
– консервативни мюсюлмански проповедници, добре познаващи шериата и ислямските
правни норми. През 1516 г. са записани Дурсун Факих в село Селви, Ахмед Факих в
село Векиллер и Сюлейман и Иса кьой, наричано още Рахова, Хасан Факих в село
Долно Красно Градище. Някъде през 40-те години на XV век в българското село Оходен се
настаняват мюсюлмански колонисти, водени от мюсюлманския проповедник Али Факих,
по чието име е наречено старото селище /Али Факих или Алфакларе/.
Сред
новопристигналите мюсюлмански колонисти, основатели на нови селища, има и
такива с пояснението ходжа към
имената им. Днешното село Буря е назовано първоначално Ходжа Омер /1479 г./, по
името на водача на заселниците. Сред първите жители на село Дерели срещаме
записан Ине ходжа /1516 г./. Ходжа
е почетна титла, но и обръщение, и в различните мюсюлмански страни през
различните епохи тази дума е имала различно значение. Буквално означава господин,
старейшина. В Османската империя така са били титулувани членовете на
улемата /разбиращите от богословие, теоретиците и практиците в сферата на
религията и образованието/, духовните наставници.
Към
края на XVI
век, като следствие от обявяването на Селви за град – нахийски и кадийски
център – се появяват фигурите на мюфтията
и кадията. Мюфтията е авторитет в
познаването и тълкуването на Корана и е официално назначен за интерпретатор на
шериата, а кадията е съдия, който
прилага шериата и кануна, и е главен администратор на казата.
Според
известния ни регистър от 1580 г. в района на каза Селви /Хоталич/ вече има 8 имами, с което е изпълнена заповедта на
султан Сюлейман I
от 1537 г. във всяко мюсюлманско селище да има построена джамия. Имам буквално преведено означава първенец,
водач. Имамът на петъчната джамия
в града е носител на духовната и светската власт в мюсюлманската община на
казата. Споменатите осем имами ръководят религиозните ритуали в джамиите
на Селви, Хоталич /Хисарбей/, Рахова /Ахмед Факих имам, 1516 г./, Малкочево,
Дерели, Чадърлу /Хамза имам, 1516 г./, Адил /Идилево/ и Али Факих. В Долно
Красно село служи Хасан Факих имам. Мюсюлманската община и нейните добре
платени служители работят усърдно за налагане на сунитския ислям и намаляване
влиянието на различните мистични братства.
За
културата на мюсюлманското население се знае малко. Първите колонисти са
най-често скотовъдци-чергари (юруци), освободени роби от немюсюлманско потекло,
татари, акънджии, единични духовни лица, служители на ислямския култ, дервиши и
др., които проявяват склонност към популярните форми на мюсюлманската религия,
а не толкова към сунитския ислям. Те живеят затворен живот в селищата си
/Дерели, Чадърлу, Адил, Али Факих, Малкочево, Хисарбей, Селви, Акънджилари/.
Някои приемат в общностите си т.нар. синове на Абдуллах и ги асимилират бързо,
а други като Хоталич /Хисарбей/ са напълно изолирани. Освен споменатите
общности през втората половина на XVI век в района идват и чиновници, занаятчии, хора,
невключени във военна служба, които са по-близки до официалния сунитски ислям.
С оформянето на Селви като османски град, кадиийски и нахийски център, се
увеличават възможностите за развитието на просветата. Както при християните,
така и при мюсюлманите, просветната дейност на духовните лица ще се е
изразявала предимно в подготовка на бъдещите им заместници.
С
изключение на духовните водачи цялото останало население е неграмотно, поради
което духовният живот и празничната система на мюсюлманите са представени от
традиционния битов /народен/ ислям с неговите самобитни обичаи и традиции, за
които нямаме сведения от тази епоха. Запазени са все пак редица предания и
легенди за възникването на мюсюлманските поселения, за водачите на заселниците.
Сред тях заслужават внимание по-старите варианти на легендата за Гази Баба,
който е свят човек, има свръхестествени сили, живее над местността Белия бряг
на река Росица, където е средновековния град. Лош човек убива любимата му сърна
с позлатени рога и копита, поради което той наказва селищата в котловината с
бури и наводнения. Малкото живи измолват прошка и разрешение да се заселят, там
където е днес село Ряховците. Народното въображение рисува своя идеализиран
герой като хвърлящ голям камък, умеещ да лети, свързва го със Змей /огнен,
хвърковат, човекозмей, дракон/, долетял ранен от християнското село Дебелцово и
погребан на Ряховското теке при Гази Баба. За змея се пази спомен и в устното
творчество на съседните села Сенник, Горна Росица, Хирево и др. В различните
варианти на легендата за Гази Баба се преплитат стари турски епични мотиви и елементи,
почерпани както от анадолския фолклор, така и от местната християнска и
езическа традиция. И това е обяснимо с оглед факта на приемането на исляма от
част от местното население на Оходен, Рахово и Кормянско. Взаимното влияние е
налице и при избора на място за текето на Гази Баба – там където са
съществували два християнски манастира; мястото е свещено за християните и за
него са съхранени стари легенди.
Друга
легенда разказва, че Малкоч баба идва от Мала Азия, заварва няколко овчарски
колиби, пръснати в малки махали, под общото име Ходжа Омер, обединява ги и
слага началото на селище със своето име. Хората го помнят като богат човек,
помагащ на бедните и защитник на селото от злини; облечен с дълга бяла дреха,
бяла шапка и дълга бяла брада.
За
двупосочното взаимодействие между битовия ислям и народното християнство нямаме
данни за периода. Както посочихме мюсюлманите живеят затворени в селата си, в
своите религиозните общини. Двата опита
за съвместен живот на двете верски общности в Ходжа Омер/Малкочево/ и Оходен /Али Факих/ се провалят. В същото
време в редица стари български села се появяват мюсюлмани и те се развиват като
смесени селища; всяка от общностите живее в своя махала. Село Бара например към
края на XVI
век става напълно мюсюлманско. В такива селища безспорно има много интересно
преплитане на битова основа между двете религии и култури, за което знаем недостатъчно.
Факт е обаче, че българщината в тях се опазвала трудно.
***
В
заключение ще отбележим, че културата на българското християнско население в
Севлиевския край през XV
и XVI
век е средновековно-религиозна по своя облик и съдържание, лишена от
възвишеност, ограничена по мащаби и в контактите си с останалия християнски
свят. Книжовността и изкуствата са в забвение. Но народната култура със своите
„по-низови” форми е във възход и предпазва българите от настъплението на исляма
и асимилация.
Същият
средновековно-религиозен облик има културата и на новопоявилото се в района
разнородно мюсюлманско население. Оскъдността на мюсюлманския принос към
културата тук не е изненада с оглед липсата на сериозен градски център и
присъствието предимно на ограничен кръг администратори, войници, земевладелци и
скромен брой занаятчии, които живеят изолирано в своите общности.
Милчев, А., К.
Койчева. Археологически данни за поселищния живот в две крепости в Габровски
окръг. – Годишник на музеите от Северна България, кн. IV, 1978, 57.
Христов, Хр., Мл.
Балчев. Следи от стъпките далечни. – в. Росица, 1978, бр. 23.
Ковачев, Н.
Неизвестен учител от Севлиевско от XVI век. – в. Росица, 1974, 4.
Тотев, К., Н.
Ботева. Стеатитова икона със сцената Разпятие Христово от Историческия музей в
Севлиево. – Археология, 2004, 3-4, 62-68.
Симеонов, С.
Хоталич. Средновековният град-крепост край Севлиево. Севлиево, 2007, 31-46.
