СЕВЛИЕВСКИЯТ КРАЙ ПРЕЗ XV-XVI ВЕК (4)

 

СЕВЛИЕВСКИЯТ  КРАЙ

ПРЕЗ  XV-XVI ВЕК (4)

(Откъс от книгата „Севлиевският край през XV-XVI век“, издание на „М-Прес“ ООД – Севлиево, 2017 г.)

3.Структура на селското общество

А.Мюсюлмански и християнски елит

В османското общество хората се делят на първо място по религиозен признак: мюсюлмани и немюсюлмани, т.е. пълноправни и непълноправни. Първите естествено са на най-горното стъпало на обществената стълбица. Те се появяват в района около средата на XV век като резултат на ограничена по размер колонизация на тюркски заселници и начална ислямизация на местно и чуждо християнско население, два процеса които набират сила през следващия век.^[1] Поколението на новоислямизираните доста бързо се адаптира в мюсюлманската среда, а неговите потомци вече са напълно асимилирани. Под страх от смъртно наказание мюсюлманите не могат да се отказват от вярата си. Освен доброволно, към исляма се преминава и чрез насилие, осъществявано от държавата чрез т.нар. данък девширме /кръвен или детски данък/. Заселниците от Азия са тюрки по произход – юруци, тюркмени, татари; по наказание са заселвани и мюсюлмански еретици. От тях се формира турската народност през XV и XVI век. През тези столетия верските различия не са толкова силни, както през следващите векове. Групата на немюсюлманите в Севлиевско е изградена изключително от български християни. Регистрите не сочат цигани и власи, каквито се появяват по-късно.

Освен по религиозен признак населението в Османската империя се различава и по функциите си: работещи за държавата и всички останали, които са производително население, наричано рая /стадо/. Модерните турски и западни изследователи определят работещите за държавата като „професионални османци,” които не плащат данъци заради службата си. В Севлиевския край те са представени от т.нар. „класа на военните” /аскери, хора на меча/, включваща заемащите различни военни длъжности, представителите на местната бюрокрация и служителите на ислямския култ.^[2] Класата на военните в Севлиевско се олицетворява от тимариотите /свободни феодални воини/. Тази специфична социална категория съществува благодарение на предоставения ѝ от държавата тимар. Терминът тимар е от персийски произход и означава „грижа се за нещо или за някого”. Притежателят на ленно владение е задължен с военна служба и грижи по тимара, срещу което получава част от приходите, но не пожизнено, а временно, докато служи. По този начин държавата си осигурява добре въоръжена и екипирана конница. Тимариотът не е собственик.

Сред тимариотите най-силно изпъкват спахиите, дребни владелци на тимари. Това са предимно кавалеристи в армията, които произлизат от средата на бейовете и изтъкнатите семейства. Ангажирани са също с фискални и административни функции. Поради естеството на задълженията си те са в пряк контакт с местното селско население, което работи за тяхната издръжка. Владелците на най-малкия тимар трябва да поддържат кон, да имат въоръжение и екипировка, да се явяват лично при повикване при своите командири. Притежателите на по-големи тимари са задължени да осигурят и издържат определен брой въоръжени бойци, наричани джебелю /дружинници/. По време на поход джебелиите се стремят към изява, за да спечелят във владение тимар. Според регистъра от 1479 г. на територията на бъдещата нахия Хоталич има изградени 33 тимара с 56 спахии.^[3] Разбира се, по това време повечето от тях живеят в Никопол и Търново, а не в селата, които са им дадени във владение. Броят на джебелиите, които трябва да издържат е 34. Няколко години по-късно, според непълния регистър от 1485 г., 21 спахии владеят 14 тимара, но това са данни едва за половината от територията на  бъдещата нахия. От тях в Севлиевско се настаняват трайно 9 спахии и 21 спахийски синове.^[4] Този  брой ще е по-голям, защото, както вече отбелязахме, регистърът е непълен. Когато не са заети с война, спахиите се занимават с личното си стопанство /хасса/ или заемат различни провинциални служби. Хассата включва земя, ливади, лозе, овощна градина, понякога воденица и т.нат. Тази специфична част от тимара постепенно изчезва към края на XVI век. Подробният регистър от 1516 г. дава сведения за 14 тимара, владяни от 21 спахии, а също така и за 6 заими, или общо 27 тимариота.^[5] Заимите са притежатели на по-значими ленни владения и имат по-големи военни отговорности и бюрократични задължения от обикновените тимариоти; живеят в Никопол и Търново. С доходите си те също издържат определен брой джебелю бойци.

В района все още няма постоянно живеещи еничари. Само в един случай откриваме такъв като притежател на тимар: капитан яя баши Ибрахим, който владеел дял от село Дамяново /1479 г./.^[6]

Освен тимариотите /спахии и заими/ в района живеят и нередовни мюсюлмански войници/ акънджии, мюселеми, юруци/, за които подробно ще говорим по-нататък. Накратко ще отбележим, че акънджиите са мюсюлмански доброволци, движещи се пред редовните войски и живеещи от плячка. Отличилите се винаги можели да се влеят в средата на тимариотите. Мюселемите са уседнали тюркмени, принадлежащи към групата на военната конница. Юруците пък са представители на номадски тюркменски племена и също са определяни като войници.

Извън споменатите помощни мюсюлмански войски съществуват такива и сред християните. Става дума за войнуците, мартолосите, дервентджиите и доганджиите.  Войнуците са доста многобройна  военна сила през XV и първата половина на XVI век, която османците ползват в своите военни кампании. Такива има в почти всички села от района, като най-многобройни са в северната част. При тях е запазена низшата ръководна длъжност примикюр.^[7] Мартолосите от първоначална военна формация се трансформират постепенно в местни военнополицейски сили. Дервентджиите са нещо средно между истински бойци и спомагателни подразделения, които охраняват проходи и други важни места. В Севлиевско те се появяват в началото на XVI век. Доганджиите също принадлежат към спомагателните военни подразделения. Отглеждането на ловни птици  процъфтява през разглеждания период. Посочените военни и спомагателни подразделения, както при мюсюлманите, така и при християните, се разглеждат като част от войската.

Местната османска бюрокрация в Севлиевско започва да се формира още в края на XV век, когато за пръв път в района се появява бей, който се установява в село Хоталич, с друго име Хисар беги, т.е. Крепостта на бея. През целия XVI век в района се поддържат два крепостни пункта, на Горната и Долната крепост на бея, за които се споменава в османските регистри. Те се обслужват от акънджии.

Около средата на XVI век се появява нахията Хоталич, а след около три десетилетия в района се установява и кадия. Селви става административен и съдебен център – каза. Кадията е съдия и орган на административната власт в казата. Водач на мюсюлманската религиозна общност е мюфтията, който познава и тълкува Корана. В местната петъчна джамия служи имам, има кятиб и мюезин. Имами има и в още няколко от мюсюлманските села. 

Българският елит от това време е твърде слабо представен. Старата феодална класа е изчезнала, няма и християнски спахии. Сред войнушкото население са останали само примикюрите. В регистрите откриваме известен брой свещеници, които са разпределени по селата твърде неравномерно - по един или двама, а има села и без духовен пастир. Българските религиозни водачи са приравнени с останалото население и не ползват привилегии. Те са земеделци и скотовъдци, а някои дори са включени във войнушката организация. Епизодичните сведения от XVI век за даскал Никола^[8]  от село Блъгаре и кир Грозю^[9] от село Коевци подсказват, че наред със свещениците в селата има първенци и от светски произход.

 

Б.Рая

В Севлиевския край през първите два века на османското владичество живее само селско население, включено в състава на т.нар. класа на невоенните /рая=стадо/, чието задължение е да произвежда блага и плаща данъци. Раята по това време обхваща както мюсюлманите, така и християните и представлява преобладаващата част от тогавашното производително население, работещо за издръжка на различните институции на държавата и преди всичко на своите ленни владелци – тимариотите.  От XVII век с този термин се обозначават само немюсюлманите. В разрез със съществуващото мнение, че селската маса е сива и еднообразна, османските документи показват една доста разнообразна структура на селски свят.

В Севлиевско се открояват две големи групи селско население: първата е на т.нар. обикновена рая, а втората – на раята със специален статут. Към обикновената /тимарска/ рая принадлежи преобладаващата част от домакинствата, според Румен Ковачев около 70 %.^[10] Групата не е еднородна, основната част от нея работи за издръжката на спахиите и заимите, като има и малобройна хасова рая. В най-стария регистър от 1479 г., само едно село /Добромирка/ е записано към хаса на никополския санджакбей,^[11] а към края на XVI век, пак според Румен Ковачев, населението на Букурово и Селви принадлежи към султанските хасове.^[12]   През втората половина на XVI век имаме и вакъфска рая в селата Адиллер, Дерели, Хоталич и Дебнево – 43 домакинства общо.^[13] За вакъфската, както и за хасовата рая знаем малко, но очевидно положението ѝ не се различава съществено от това на тимарската.

Обикновената рая /тимарска, хасова и вакъфска/ притежава владение /чифт/ от няколко декара, което ползва и предава в наследство само по мъжка линия. За правото да ползват тази земя християните трябва да плащат на тимариота такса за ползване, джизие, различни десятъци от реколтата, данъци върху домашните животни, меда и др. При мюсюлманите данъчното облагане е значително по-леко. Всяко нарушение се наказва с глоба. Плаща се такса за сключване на брак. Раите не са крепостни селяни и при известни условия могат да напуснат родното си село и да се установят на друго място. За такива миграции свидетелстват описните регистри, в които откриваме такива селяни, записани като „пришълци”, понеже бащата е неизвестен за регистратора.    

При описването на раята в регистрите срещаме и някои уточнения, които подсказват практикуването на даден занаят или поминък – пчелар, говедар, свирач /музикант/.

                   

В.Категории население със специален статут и задължения

            Специално внимание в следващите редове ще отделим на категориите население със специален статут и задължения към централната власт. Ще изясним различните аспекти на техния данъчен и социално-правен статус, позицията им в социалната структура на селското християнско и мюсюлманско население и в османската военна организация. За това население съществува обширна литература, публикуван е и доста изворов материал. Според класификациите населението със специален статут и задължения в Севлиевско спада към: първо, групата на лицата, заети във военнопомощните корпуси; второ, ангажираните с охраната на съобщителните връзки; трето, занимаващите се с производствени задачи.

Войнуци

            В историческата литература е прието, че войнушката организация е създадена по времето на султаните Мурад І /1359-1389 г./ и Баязид І /1389-1402 г./, и получава широко разпространение в Румелия, в частност по българските земи, като окончателно се утвърждава едва при управлението на Мурад ІІ /1421-1451 г./ и главно при Мехмед ІІ /1451-1481 г./.^[14] Османците, водени от своите завоевателни стремежи,  съхраняват тази средновековна българска военна организация, като  запазват дори името ѝ – войнуци, войнугани, което идва от славянската дума войник. Като категория население със специален статут и задължения, войнуците принадлежат към групата на изпълняващите военни и военнопомощни функции. 

            За осветляване миналото на войнушкото население от Севлиевския край черпим сведения от три специални регистъра от: 1529, 1548 г. и от втората половина на ХVІ век; три подробни регистъра на ленните владения от 1516, 1541-1545 и 1580 г.; закон за войнуците от Никополски санджак; заповеди на централната власт за събиране за военни походи или за коситба на ливадите и гледане на султанските коне /1565 и 1568 г./ и др.

***

            Войнушката организация ясно се очертава в споменатите регистри от ХVІ век. За изпълнението на своите задължения войнуците са организирани в т.нар. гьондери.^[15] Терминът е персийски и означава „копие”, с което са въоръжени войнуците през ранния период от съществуването на институцията. Според закони, специални разпоредби и сведения от османски трактати се знае, че структурата на най-малката войнушка единица – гьондера, се състои от трима души: един войнук и двама ямаци /помощници/, в редки случаи ямаците са трима. Когато гьондерите наброяват трима души, войнуците са пешаци, а когато са по четирима са конници. Записаният като войнук изпълнява служебните си задължения през годината, а ямаците са по домовете си. През следващите години дежурство дават и те. 

            В регистрите гьондерите и влизащите в тях войнуци са описани по села, нахии и кази. В първия подробен войнушки регистър от 1528-1529 г. войнуците от Севлиевско са записани на подчинение към сераскера Мустафа Сипах от Търново.^[16] Войнуците от село Крушево например са описани не само към собственото си село, но и към селата Радан, Градница, Сухиндол, Малки Вършец и Градище.

През 1548 г.^[17] войнуците от Севлиевския край са описани към село Горско Сливово, Ловешко, и село Сушица, Великотърновско. В непълния регистър от втората половина на ХVІ век^[18] войнуците са записани както следва: към Долно Крушево, спадащо към нахия Хоталич – 13 гьондера, от които 4 с четирима члена; към Горно Крушево, спадащо към Хоталич – 5 гьондера, от които 2 с четирима члена; към село Агатово, спадащо към Търново – 4 гьондера, 2 от които с четирима члена. Има войнуци от Севлиевско, които са записани към селата Коевци, Бяла черква и Ново село,  Великотърновско. Имената на някои от селата не личат, поради което са неразчетени. Характерно е, че войнуци от севлиевските села са записани към села от Търновска и Ловешка кази и обратното. Към Горно и Долно Крушево са записани войнуци от Градница, Градище и Малки Вършец, а също и от търновските села Коевци, Бяла река, Ново село. В същото време войнуци от Крушево са записани към Ново село, от Крамолин към Коевци и т.н. Очевидно нуждата от своевременно попълване на вакантните места е довела до това смесване.

            Войнушката организация се отличава със строга йерархия. Най-нисшата ръководна длъжност е тази на примикюра – длъжностно лице с контролни функции, пряк началник. Длъжността примикюр има предосмански произход и свидетелства за осъществената приемственост между средновековната българска държава и държавата  на османците. В регистъра от 1548 г. се споменава за примикюр Добро, син на Грозо, от село Крушево, и примикюр Братин, син на Байо, от село Градище.^[19] И в двата случая гьондерите са от по четирима члена, което подсказва, че те са конници, а не пешаци.

            Записаните по села, нахии и кази войнуци се зачисляват в подчинение на различни сераскери или черибашии, по правило мюсюлмани. В Никополския санджак още през втората половина на ХV век има формирана лива /санджак/ на войнуците, начело с „мир-и ливата на войнуганите”.^[20] Според регистър от 1479 г. войнушките гьондери са 672 на брой,^[21] т.е. ако ги сметнем по трима в един общият им брой става 2016, но при всички случаи е по-голям, защото има и с по четирима члена. Друг регистър от 1516 г. сочи като зеваид /резервни/ войнуци 1016 женени и 740 неженени мъже.^[22] Такава е организационната структура и численият състав на войнушкия корпус в Никополски санджак през ХV-ХVІ век.  

***

            В историографията съществува спор по въпроса за задълженията на войнуците. Двете крайни тези – за чисто военните функции^[23] и за изпълняването на военнопомощни задължения^[24] се съпътстват и от трета, която е компромисна и отчита възможността в определено време да са съществували и двете.^[25] Тази теза се доразви от Евгений Радушев^[26] в по-ново време, който въз основа на нови документи обърна внимание, че османците съхраняват заварената през ХІV век войнушка организация по българските земи, особено на север от Стара планина. През ХV-ХVІ век тези земи имат стратегическо значение за империята, поради което българските войнуци продължават да изпълняват традиционните си военни задължения, само че в условията на чуждо господство.^[27] Не може да не обърнем внимание, че според законодателството на Мехмед ІІ /1541-1481 г./ войнуците се отнасят към категорията на военните. Някои категории войнуци – джебелии и други, са включени пряко във военна служба, не като помощни, а като непосредствени участници в армията.^[28] Спахиите от Севлиевския край, според регистър от 1479 г.,  по време на поход трябва да осигуряват 34 джебелии /дружинници, въоръжени бойци/. Тази категория се среща в османските кадастрални регистри единствено като брой бойци, които трябва да осигури съответният спахия. Трудно е да се установи генезиса на категорията джебелии, но през ХV-ХVІ век те съставляват значителна част от спахийската войска, като сред тях има бивши пленници и роби, хранени хора или войнуци. Има мнение, че там където османотюркската колонизация е слабо застъпена и случаите на помохамеданчване все още са малко, османската държава е принудена да набира джебелии измежду раята със специални задължения, независимо от нейния етнически произход и християнска религиозна принадлежност.^[29]

А в Севлиевския край положението е идентично – малко са колонизираните мюсюлмани и новоприелите исляма, поради което можем да допуснем, че за джебелии са набирани и войнуци. Ще припомним, че в редица случаи гьондерите са от по четирима души, което означава наличието на конен войнук: Долно Крушево – 4, Горно Крушево – 2 и Агатово – 2.

В османски документ от 1516 г. четем: „Войнуците да не бъдат заставяни да косят трева, да сушат сено и да набавят дърва за огрев. Освен службата на султана да не им се възлага нищо друго”.^[30] И още: „Сред раята има едни неверници, които се наричат войнуци. Те служат по серхада /предна бойна линия/, а щом се обяви поход, поемат към бойното поле, следвайки санджакбейовете и войводите на кон и в пълно бойно снаряжение. Тяхната задача е да залавят езици, да разузнават територията на противника и да изпълняват други военни задължения.” Очевидно още в края на  ХV и началото на ХVІ  век наред с чисто военните задължения на войнуците започват да се възлагат и обслужващи дейности. За смесването на двете функции намираме сведения в документи на султанската канцелария. В първия документ от 31.10.1565 г. на войнуците от редица кази, сред които и тези от Търновско, се разпорежда да се приготвят за военен поход и се явят в столицата заедно с черибашиите си. Вторият документ е от 28.02.1568 г. и в него се напомня, че наближава времето за косене на ливадите. Съгласно стария войнугански закон войнуците трябва да се явят с черибашиите си на определените им места, за да не се пропусне благоприятния сезон. Нарежда се да се придвижват пешком, да не водят със себе си коне, кобили и жребци.^[31] В закона за войнуците от 1570 г. четем: „ ... да обслужват императорския поход или султанските обори ...”^[32]  С военните победи на османците границите на империята се отдалечават от българските земи и войнуците се задължават все повече с тилови задачи: в мирно време по 6 месеца посменна служба в султанските обори, грижа за конете на султана и свитата му, косене на ливади, сушене на сено, беритба на плодове, работа в градините  и други подобни; по време на война  в първите векове вземат участие в боевете като конници и пешаци със собствено въоръжение и коне, а по-късно служат в обоза на армията, доставят хранителни припаси за армията, копаят окопи, зидат укрепления, вършат всякаква укрепителна работа и гледат султанските и пашовски коне; най-често вървят пред войската и търсят удобни за лагер места, където да има вода и места за паша. Като изхождаме от документалните източници от ХVІ-ХVІІ век може да приемем, че войнуците от Севлиевския край служат в обоза на армията и главно в султанските конюшни. Тази дейност, макар и съществено променена по-късно, продължава чак до Освобождението. 

            С явяването си в Цариград на 20 април севлиевските войнуци участват в ритуалното извеждане на султанските коне от зимните им яхъри. Този пролетен празник, по-стар от християнството, дава началото на скотовъдния календар, защото на 23 април – Великден, се изкарва добитъкът на паша. От април до юли войнуци от много краища на българските земи се грижат за конете, косят трева за зимата, а това е изключително престижно занятие. Западният пътешественик Стефан Герлах^[33] описва как през 1578 г. влизат няколко хиляди такива войнуци в Цариград: със свирня на гайди и кавали те преминават през целия град и събират пари.

***

            Специалните войнушки регистри ни дават данни не само за поименния и числен състав на войнушкото население, но и важни сведения за размера и структурата на т.нар. войнушки бащини. Срещу тежката служба в полза на държавата войнуците владеят поземлени дялове, които не подлежат на облагане с установените за раята форми на феодална рента.^[34] Средният размер на тези стопанства през втората половина на ХVІ век обхваща 2-3 ниви, 1 лозе и не винаги 1 харман и 1 бостан.^[35] В регистъра от 1548 г., където има много данни за войнуците от севлиевските села, според състава на бащините можем да обособим три групи: първата група е малобройна и включва войнуци и ямаци, за които не се сочи размера на бащината им; втората група включва членове само с ниви; третата група притежават ниви и лозя /в по-късен регистър и хармани, и зеленчукови градини/. Размерът на нивите се движи от 6 до 17 дьонюма /1 дьонюм е = на 919,3 кв.м./, а на лозята – от 1 до 5 дьонюма. Най-много са войнуците, притежаващи 10-13 дьонюма ниви и 2-3 дьонюма лозя. За имуществени различия в средите на войнуците подсказва и регистърът от втората половина на ХVІ век, където записаните към Горно Крушево, Долно Крушево и Агатово войнуци притежават по 12-15 дьонюма ниви /в отделни случаи по 20 дьонюма/, по 3 дьонюма лозя и 2 дьонюма хармани и зеленчукови градини /понякога само хармани/.^[36]

             От какви данъчни привилегии се ползват войнуците като типични представители на „населението със специални задължения”, зависи само от държавата. Според законодателството войнуците са „ ... освободени от харадж /поголовен данък/, испенче /поземлено облагане/, от десятък върху посятото и пожънатото в техните бащини, от данък върху кошерите, от данък върху сеното и дървата и данък върху свинете. Те не плащат и данък върху овците до 100 глави, но за повече от 100 плащат данък по 1 акче на 2 овце”. Освободени са от задълженията авариз-и дивание и текялиф-и йорфие /извънредни и обичайни данъци/, а също и от ангария на санджакбея. Единственият данък, който се събира за султанските хасове, се казва „ресм-и низе” /данък копие/: 6 акчета за войнука на служба и 5 акчета за войнуците, които не са на ред да служат.^[37] Изброените по-горе облекчения са валидни само за редовните войнуци, които са на служба, и владеят само бащини. Резервните войнуци /зеваид/ не се ползват от привилегиите. Те се записват в тимарските регистри, наред с обикновената тимарска рая, като се посочва само, че са резервни войнуци. Така например е подходено в тимарския регистър от 1516 г., където са записани като зеваид /резервни/ войнуци 131 души от Крамолин, 25 души от Долно Крушево, 8 души от Дебелцово, един в Душево и пр.^[38]

В историографията е утвърдено становището, че войнушката служба е тежко задължение, налагано срещу определени данъчни облекчения. Вера Мутафчиева отбелязва, че тя е „държавна ангария – отработъчна форма на феодалната рента, присвоявана от върховния феодал”. Държавата не освобождава войнуците от плащане на рента, а само заменя установените отработъчни, натурални и парични форми с една-единствена държавна ангария – войнушката служба. Най-силният аргумент в подкрепа на това твърдение е изискването неявилият се на служба войнук да плати на фиска значимата сума от 500 акчета, равностойна на размера на феодалната рента, плащана от едно райетско домакинство.^[39]

Така наречените „данъчни облекчения” ползват само войнуците, които обработват единствено бащините си. Но, както видяхме, някои от бащините са съвсем недостатъчни за издръжката на войнушките семейства и се налага да се взема за обработка и райетска земя от фонда на ленните владения. В такива случаи положението на войнуците се изменя сериозно. Според закона войнуци, които обработват спахийска земя или засаждали лозе, трябва да плащат десятък. Това не е единственото задължение. Войнукът, владелец на райетска земя, следва да плаща испенче на ленния държател и джизие на държавата. Така владелецът на „свободна” бащина попада на общо основание в категорията на зависимото население.

Според закона войнушката бащина не може да се продава или прехвърля другиму с тапия. Тя принадлежи на този, който се запише за войнук и изпълнява служебните си задължения. Затова местните кятиби следят много внимателно движението на войнуците и при освобождаване на бащина веднага попълват овакантеното място. В описа от 1548 г. ясно личи как се попълват местата на починалите, остарелите и негодните да носят тежката военна служба. При всички случаи заместниците са близки роднини, но има и изключения.

***

През периода ХV-ХVІ век войнуците са твърде многочислена категория население в българските земи. Нямаме конкретни данни за Севлиевския край през ХV век, но смятаме, че такива е имало и техният брой не е малък. Според Бертрандон де ла Брокиер ^[40] по това време в османската армия служат около 50000 християни. Най-вероятно голяма част от тях са именно войнуците. Отбелязването на зеваид войнуци в Севлиевските села в подробния регистър от 1516 г.^[41]  и особено данните за големия брой войнуци и ямаци в почти всички селища на района от средата на ХVІ век, потвърждават със сигурност това предположение. 

Първият документ, който ни дава представа за състоянието на войнушката институция в Севлиевския край, е подробният регистър от 1528-1529 г. В него са записани 166 действащи войнуци, разпределени във всички български християнски селища.^[42] Тук откриваме с по един войнук и селата Столът и Селището/Стоките.

В Никополският санджак през 1548 г. войнуците наброяват 3624, като от тях 986 са от Търновско, където спада и Севлиевският край по това време.^[43] В 15 севлиевски села се наброяват 297 войнуци, разпределени в три групи, както следва: най-многобройни са в селата Крамолин – 88, Градище – 61, Малък Вършец – 59 и Горно Крушево – 40; втората група е малка и включва Агатово – 9 и Градница – 5; най-малко са войнуците в селата  Бериево, Дебелцово и Душево – по 2 войнука   и Дамяново, Добромирка, Долно Крушево, Врабево и Кормянско – по 1 войнук. По всяка вероятност в последните села броят на войнуците е бил по-голям, но непълнотата на известните ни документи не ни дава представа за истинското положение. Така например в ислямизираното напълно в началото на ХVІІІ век село Добромирка е имало със сигурност по-голям брой войнуци, за което говори фактът, че Освобождението заварва тук мюсюлманин с името Ямак Вели Мехмедов – очевидно потомък на помюсюлманчен българин от средите на това население.^[44] През 1516 г. в село Крамолин, както посочихме по-горе, само резервните войнуци са 131 на брой. Така че общият брой на войнуците и ямаците очевидно  превишава 300 души. 

Впечатляващо е наличието на компактна маса войнушко население, особено в северната част на формиращата се нахия Хоталич. Понеже регистърът е непълен нямаме данни за селата Ловнидол, Търхово, Богатово Букурово, Бара, Малково, Млечево, Батошево и Хирево, а това означава, че броят на войнуците е бил със сигурност по-голям. Два непълни регистъра от втората половина на ХVІ и края на ХVІІ век потвърждават данните от 1548 г. за териториалното разпределение, като прибавят към списъка на войнушките села и Ловнидол /Чифлика/.^[45] 

Сведенията на джизие регистър от 1643-1644 г. ни навеждат на мисълта, че войнуци може би е имало и в Батошево, Гъбене и Малково.^[46] Последното село се разселва по време на кърджалийските смутове, но първите две Освобождението ги заварва с войнушко население. Следователно обхватът на населените места с войнушко население през ХVІІ век се разширява на юг към Балкана.

Въпреки многобройността на това население в Севлиевския край и силната му концентрация в 3-4 от селата, нямаме данни за чисто войнушки селища. Все пак трябва да отбележим, че през тези векове населението на Крамолин, Градище и Долно и Горно Крушево е почти изцяло войнушко. За това говорят и регистрите за плащането на данъка джизие от първата половина на ХVІІ век, където са посочени с по 3-4 или най-много 8-10 платци. Ясно е, че това са християнски домакинства, които остават необхванати с войнушки задължения. Такова е положението и при Агатово и Малки Вършец, само че те вече имат и мюсюлманско население.^[47]

Сравнително пълните данни, които ни дава регистърът за войнушкото население от 1548 г., ни изкушават да направим опит за изясняване делът на войнуците сред цялото християнско население на Севлиевския край по това време. Като база за сравнение ще използваме данните за броя на християнските домакинства от тимарския регистър за 1541-1545 г. Ако се спрем само на 15-те села с войнушко население, ще видим, че в тях те представляват почти половината от населението / 46.66 % /. От цялото християнско население в 23 села на Севлиевския край  /914 домакинства / войнушките домакинства съставляват повече от 1/3  / 35.47 % /. Въпреки че този процент е ориентировъчен /в регистъра от 1541-1545 г. липсват данни за селата Бара, Букурово, Градище, Градница, Марово, Ряховците; нямаме данни за християните соколари и друга рая със специални задължения, за вакъфската рая и т.н./, все пак той е твърде висок, дори спрямо процента на войнушките домакинства в Никополски санджак – 11.36 %. В рамките на ХV-ХVІ век войнуците са представени в почти всички селища на Севлиевския край, макар и неравномерно, и представляват една сериозна част от българското християнско население.^[48] 

***

Кризата в османската феодална система и задълбочаващите се финансови затруднения засягат съществено статута на войнуците като специална категория население. Още през ХVІ век има случаи на неспазване на данъчните облекчения, дадени от държавата. При това положение, заинтересоваността да се носи тежката и отговорна служба намалява, зачестяват опитите за отклоняване от задълженията, дори за окончателно напускане на войнуклука. Има случаи и на открита съпротива. В един твърде ранен етап в регистъра от 1548 г. се откриват обозначения като „забягнал и не е на лице” – 1 войнук от Крамолин, „забягнал” – 1 от Градище и 1 от Крамолин /поп Стано/, „не е на лице” – 4 от Крамолин, или пък „освободен” – 1 от Малки Вършец. Бегълци има и сред съседните села – Горско Сливово, Коевци и др. Властта се затруднява да попълни с родственици свободните войнушки места и затова се появява категорията „пришелец”. На лица от други селища се зачисляват свободни бащини и те стават войнуци. Документът свидетелства за 2 пришълци в Крамолин, 2 в Малки Вършец и 1 в Градище. В следващи регистри се появяват бащини, обозначени като „празни”, т.е. незачислени на никого.

Един по-обстоен анализ на списъците на войнуците показва, че сред тях съществуват цели родове и институцията има наследствен характер. В гьондерите се включвали бащи, синове, братя и пр. В изпълнение на законовите повели местните кятиби следели внимателно движението на войнуците и след смърт, бягство или поради други причини /”много стар”, „стар и негоден”, „сляп и негоден”/ веднага попълвали свободните места. Описът от 1548 г. например е отразил смъртта на 45 войнука от следните села: Крамолин – 19, Малки Вършец – 10, Градище – 5, Крушево – 5, Агатово – 3, Дебелцово – 1, Душево – 1, Кормянско – 1. Повече от половината са заместени от близки родственици – синове и братя.  Ето и един пример: „Серо, син на Радой от Малки Вършец. Никола, син на Радой, вместо баща си – починал, от Малки Вършец.” Налице са две поколения войнуци – двама братя и починалият им баща. В друг случай имаме три поколения войнуци: „Танчо, син на Петко, от Крушево. Петко, син на Недо, вместо баща си – починал, от Крушево”. А ето и пример, при който гьондера е съставен от трима братя: „Войнук Черно, син на Добре от Крушево. Ямаци: Никола, син на Добре от Крушево; Стойо, син на Добре от споменатото село”. Когато нямало възможност синове и братя да поемат освободената бащина и службата се прибягвало и към зетьове: „Войнук Станко, зет на Пашто, вместо Пашто – починал, от село Крамолин”. Очевидно в селата с по-многобройно войнушко население – Малки Вършец, Крушево, Градище, Крамолин, Агатово – се обособяват цели поколения от тази прослойка. От ХVІІІ и ХІХ век са известни родът Войнуци^[49] от село Бериево, родът Иванбашовци, основатели на махала Войнишка, войнушкия род на Тарановци от същата махала и др.^[50]

 Запазвайки войнушката организация, тази стара и утвърдена през вековете българска институция, османците успяват да я впрегнат в своя услуга. Чрез дадените привилегии на войнуците /данъчни облекчения, независимост от местните феодали, право да носят оръжие/ те успешно ги противопоставят на останалото местно население, привличат ги на своя страна, пълноценно ги използуват по време на война и в мирно време. Притъпена е и волята им за съпротива. 

Членовете на войнушките общности живеят със съзнанието за своето по-особено положение и за по-голямата си самостоятелност. Не случайно войнуците са наричани „сербез”, т.е. свободни. Тяхната волност и свободолюбие проличават най-добре, когато са засегнати привилегиите и свободите им. Известният ни регистър от средата на ХVІ век съдържа данни за масови бягства на войнуци от Севлиевския район – селата Крамолин, Градище и непосредствено стоящите до тях Горско Сливово и Коевци. Сред бегълците е и свещеникът на Крамолин – поп Стано. Най-вероятно те се укриват в горите, формират хайдушки дружини и се борят срещу поробителя. През втората половина на ХVІ век в съседното на Агатово село Брестово, Ловешка каза, има бунт на войнуците срещу произволите на държавния бирник.  Смутителите на реда се изпращат за наказание в столицата.^[51]

Сериозни смутове и отпор срещу разпоредбите на властта има в Никополски санджак през 1618 г., когато от ненужните за служба войнуци се иска откуп от 800 акчета. За отказващите да се издължат и оказващи съпротива централната власт разпорежда да бъдат изпратени на каторга.^[52]

Наличието на компактна маса войнуци в селата Крамолин, Градище, Малки Вършец, Агатово, Долно и Горно Крушево е най-важната предпоставка за запазването им от пълна ислямизация, така както се получило при Добромирка, Младен, Хирево, Дамяново и Кормянско.

            Трите войнушки регистъра предлагат богати и разнообразни данни за поселищния облик на Севлиевския край и ценни податки за топонимията и антропонимията. Преди всичко тук намираме имената на повечето от днешните селища, съществували още по време на Втората българска държава. Някои селищни имена като Войнишка махала на село Кръвеник, махала Войници при село Поповци, Габровска община и названия на местности като Войнишки път /Кръвеник/, Войнишка кория /Поповци-Янковци/ и Войниковото в Севлиевското землище маркират посоките на разселване на войнушките домакинства от север на юг към планинските дебри на Балкана и към административния център град Севлиево.

            Поименните списъци на войнуците и ямаците показват един изключително български състав на тази категория население със специални задължения и статут. Името на институцията се разпростира не само върху селищните имена и названията на местности, но и върху българската именна система, както отбелязва още Константин Иречек. В Севлиево е известен родът Войникови и Иван Войников, член на чехларския еснаф преди Освобождението. И днес фамилията Войникови е запазена в градовете Севлиево и Габрово. В село Бериево също е известен стар род Войнуци. 

Соколари - доганджии

            В краеведските трудове бегло се споменава, че соколарско село в района е било Търхово, наричано още Доганджии или Духанджии. Данни за соколарството в Севлиевския край откриваме в доганджийски регистър от 1477 г., в два кратки описа на ленните владения в Никополския санджак от 1479 и 1485 г. и в подробен тимарски регистър от 1516 г. Особено интересни са сведенията в издирения от проф. Бистра Цветкова доганджийски регистър от архивите на Общинската библиотека в Цариград от 1564-1565 г. Публикуването на тези османотурски документи дава нови неизвестни досега данни за селата от Севлиевския край и за населението, занимаващо се със соколарство.

            Трябва изрично да споменем, че отглеждането и дресирането на ловни соколи и ястреби е известно по българските земи още преди идването на османците на Балканския полуостров. От такива обучени за лов птици се нуждае свитата на българския цар в намиращата се наблизо столица Търново. С установяването на османците на територията на Търновското царство тази практика е не само запазена, но и доразвита до съвършенство. Хората, занимаващи се с този занаят, изискващ много време и усилия, са организирани в категория население със специален статут. Военизираната институция на доганджиите /соколарите/ има за свой върховен началник на султанския лов т. нар. емир-и шикър; в провинциите висш соколарски началник е доганджийският бейлербей; във всяка нахия – доганджибашията, споменаван също и като сербаздаран и сершахинджи. Този висш началник се счита за командир на бюлюка, съставляващ соколарите и ястребарите от даден район.

            В замяна на изпълняваните от тях задължения доганджибашиите получават малки ленни владения в провинциите. Обикновените соколари и ястребари получават т. нар. бащини – освободени от данъци недвижими имущества: ниви, лозя, овощни градини и др. Друга част от тях пък служат само срещу известни данъчни облекчения. И двете групи обикновени соколари и ястребари изпитват трудности при издръжката си. Притежателите на бащини често са принудени да обработват и ползват не само тях, но и друга допълнителна земя, спадаща към леновете на различни османски феодали. За тази земя те трябва да плащат феодална рента на поземлените господари, както обикновената спахийска рая. 

            Основно задължение на соколарите и ястребарите е да доставят определен брой ловни соколи и ястреби в султанския двор /от 1 до 3 птици/. Когато не успяват да изпълнят това задължение, те заплащат таксата „мюрде беха” – 150 акчета за мюсюлмани и 300 за немюсюлмани.

            Според породата на ловните птици: доган, шахин, чаткър, балабан и заганоз, соколарите се наричат: доганджии, шахинджии, чакърджии, балабанджии и заганозджии. Най-разпространено за соколарите е названието „доганджия” или персийската му форма „баздар”. Ловците на ястреби пък се наричат атмаджаджии, но в познатите ни документи такива за Севлиевския край не се сочат.  Според начина на ловене, отглеждане и дресиране, занимаващите се със соколи, се наричат кайаджии, юваджии, тузакчии, гьоренджии и др. Тузакчии са тези, които чрез различни ловни съоръжения – гюмета, капани и др. – ловят соколите и ги предават за дресировка.

            Османската власт се старае да укрепи устоите на соколарската институция, като й придава потомствен характер. Както се вижда от запазените документални източници съставът на тимариотите, бащинниците и обикновените соколари и ястребари, е попълван из средата на техните синове, братя, братови синове и внуци. Така специфичните умения на тази специална категория население се предават от поколение на поколение. Обособяват се соколарски райони, където цели столетия се запазват соколарски семейства и родове.

          Севлиевският край е благодатен за лов на соколи, но най-добри са условията в местностите в близост до Витата стена. Най-ранният документ, който свидетелства, че в Севлиевско има соколари, е от 1477 г. Това е регистър за соколарите от Румелия, в който е записано: „Село Ломни дол /дн. Ловнидол/, спадащо към Търнова: къщи неверници – 4.” „Село Върбовча /дн. Върбовка, бивша Севлиевска околия, а сега Павликенско/, спадащо към Търнова: къщи мюсюлмани – 1, неверници – 2.” ^[53]

            Две години по-късно, в описа на ленните владения на Никополския санджак от 1479 г., са посочени като зеваид доганджии /резервни соколари/ 31 немюсюлмански домакинства, 1 вдовица и 4 мюсюлмански домакинства с тимариот спахията Тимур хан. Издателите на Никополския регистър са единодушни, че става дума за село Търхово.^[54] 

            През втората половина на ХV век османската империя е вече здраво стъпила на Балканския полуостров, опасността от християнските кръстоносни походи преминава и управляващите се съсредоточават върху укрепването на своята власт в завладяните земи. Четири домакинства от село Ловнидол формират соколарски тимар, а само две години по-късно е създаден значителен резерв от соколари в близко стоящото село Търхово. С основание доцент Цоньо Петров допуска, че соколарите от двете села са в близки родствени връзки.

            Друг непълен опис на ленните владения в Никополския санджак от 1485 г. свидетелства за един доганджия в мезрата Калотен /изчезнало селище, близо до село Агатово/.^[55]

 Опитите да се оживи тази мезра за известно време дават резултат, но по-късно селището изчезва. Разглежданият документ не е изцяло запазен, поради което не можем да добием пълна и точна представа по интересуващия ни въпрос за развитието на соколарството. Данните, макар и оскъдни, показват, че османската власт възражда соколарството и прави всичко необходимо да укрепи тази специална категория население.

            В тимарски регистър от 1516 г., в поименния списък на населението на село Векиллер и Сюлейман и Иса кьой, наречено още и Рахова /дн. Ряховците/, е записано: „Хюсеин, син на Беги – женен. Притежава доганджийски берат.”^[56] Този доганджия приема уловените птици от обикновените соколари и ги дресира. Когато настъпи време за доставянето им в султанския двор, той, заедно с прекия си началник, отива в Цариград и предава соколите. Дворцовият чакърбашия оформя надлежно тезкере. За по-нататъшното упражняване на соколарските задължения се издава специален султански берат. Именно такъв берат притежава и споменатият Хюсеин. Вероятно същите задължения има и доганджията от мезрата Калотен.

            Най-интересни са данните от соколарския регистър от 1564-1565 г., който се пази в Общинската библиотека на Цариград, и в него са регистрирани поименно бащинниците и обикновените соколари и ястребари в българските земи. Като големи соколарски центрове в Севлиевския край по това време се оформят селата Ловнидол и Богатово, с ангажирани общо 40 души.^[57]

            Регистърът сочи 16 каяджии-шахинджии в село Ловнидол. Каяджиите са надзорници на гнезда на соколи от вида „шахин” в планинските райони. Всичките 16 соколари са българи по произход. От тях 5 са на действуваща служба, а 11 са резервни. Сред резервните личат ясно родствените им връзки с действащите /трима синове на един от действащите и три двойки синове на трима от действащите/. Бистра Цветкова сочи, че регистраторът е поставил изрична бележка, че от селото Ломен дол е обособено друго село – Търхова /дн. Търхово/, в което очевидно по това време няма  соколари.^[58]

            От село Богатово се изброяват имената на 24 българи соколари, от които 6 на действаща служба и 18 резервни. Сред първите са записани две двойки братя, а сред резервните – още двама братя на първата двойка братя от действащите и четирима синове на един от действащите. От тези четирима двама имат по един син, също сред резервните соколари. Трудно е да определим от кога село Богатово е соколарско село, поради липса на други данни. Селото обаче е с голям брой обикновена тимарска рая още през 1479 г. – 51 домакинства неверници. Наличието на 24 домакинства на соколари през третата четвърт на ХVІ век подсказва, че Богатово по това време е от големите села в района. По броя на соколарите то е четвърто в нахия Търново.^[59]

            В същия регистър село Красина /вероятно дн. Красно Градище, Павликенско/ е записано с двама чакърджии, мюсюлмани, баща и син.

            В село Върбовка има 6 соколари – българи, от категорията каяджии-шахинджии. Трима са действащи, а другите трима – резерва. Двама от резервните са братя, синове на единия действащ, а третият резервен е син на другия действащ.

            От селата Косова /бивша Севлиевска околия, дн. Горско Косово, Павликенско/ и Димча /също бивша Севлиевска околия, дн. Павликенско/ са налице по един соколар – все българи, от категорията на действащите каяджии-шахинджии.

            Към посочените села Бистра Цветкова прибавя също и село Бяла Черква.

            Авторката на историята на село Добромирка, Мария Донева, смята, че селото е и соколарско, а също и съседното му Малкочево /дн. Буря/, но аргументите й не са убедителни. Допускаме, че и в двете села е имало соколари, но все още документално това предположение не е потвърдено.

            В подробният регистър от 1580 г., последен за века, поименно са посочени 43 лица, заети с отглеждането на ловни птици. Очевидно става дума за соколарите от Богатово и Ловнидол, и за два-три единични случая от други селища.

            За наличието на соколари в Севлиевския район черпим сведения и от топонимията. Така например местността Балабанца край Севлиево /дн. квартал на града/ по всяка вероятност носи името на соколар, който отглежда соколи от породата „балабан”, или пък по този повод носи прякора Балабан. Наблизо е голямото село Богатово, в което има много доганджии. Югоизточно от Севлиево в посока към Вран и Богатово има местности с имена Каракуша /Орела/, Каракуш ювасъ /Орловото гняздо/ и Каракуш ямасъ. Местност Каракуша има и при село Коевци. Интересни наименования има и при селата Бара – Картал йол /Орлов път/, Добромирка – Карталя /Орелът/, Градница - Карталското /по прякор на турчин/, Столът – Карталска поляна, Кръвеник – Карталева поляна, Хирево – Соколец, Градище – Соколът /местности с това име има и при Кормянско и Дебелцово/, Буря – Доган даа /Соколов хълм/. Местност Карагуя имаме в района на село Бяла ряка. Името идва от старобългарската дума „карагуй”, означаваща хищна птица, ястреб, сокол. В говора на селото тя е изчезнала, но е запазена в говора на населението от планинските села. Другото име на село Търхово е Доганджии, т.е Соколари или Соколово, и красноречиво говори за това какво е основното занятие на неговите жители в далечното минало.

            Изнесените данни показват убедително, че през ХV-ХVІ век соколарството е силно развито в Севлиевския край, а не само в село Търхово, както се смяташе дълго време.  Така освен войнуците, към населението със специален статут и задължения, можем да причислим вече и значителен брой соколари, преимуществено българи по народност.        

            Големият брой соколари в Богатово и Ловнидол, и наличието на такива и в други села от района подсказва, че този занаят вероятно е бил силно развит още по време на Втората българска държава. Царският двор и феодалната аристокрация са се нуждаели постоянно от доставка на дресирани хищни птици за ловните си развлечения, които са неразделна част от бита им. В Рилската грамота на Иван Шишман /1378 г./ сред дългия списък на служителите се срещат и крагуярите, т. е. соколарите. Не случайно местност с името Карагуя има в района на село Бяла ряка. Така че можем да допуснем известна приемственост: практиката на ловене, отглеждане и дресиране на ловни соколи в българските предели продължава и при новите господари на завоюваната земя.

            Основната част от соколарите в Севлиевския край са от категорията на ловците каяджии-шахинджии, т. е. имат задължението да открият гнездото на сокола от вида „шахин”, да го надзирават и уловят малките, когато са вече пораснали. Отглеждането и дресирането на соколите е задължение на друга категория соколари. В един случай имаме двама соколари-мюсюлмани, които са чакърджии, т.е. гледачи на гнезда със соколи от вида „чакър”, и един доганджия. В документите не се споменава за ястребари в района. 

Дервентджии

Чрез дервентджийската система Османската империя охранява проходите и опасните участъци от важните пътища в цялата империя. Османистът Махиел Кийл счита, че тя в по-голямата си част има ориенталски корени, тъй като името на системата и използваната от нея терминология са от тюрко-персийски произход. В същото време, обаче, не може да се отрече възможността и за съществен византийско-славянски компонент в тази сложна система на Балканския полуостров.

Думата дервент е възприета в турския език чрез персийския и означава проход, дефиле, клисура. От тук дервентджи /на бълг. дервентджия, дервентджии/ са лицата, които охраняват проходи и трудно достъпни места, т.е. това са пътните полицаи на империята. Историкът Никола Станев сполучливо ги нарича проходопазачи.

Кои са уязвимите места, които се налага да се пазят зорко? Сигурността на близко стоящия проход Шипка налага твърде рано, още през ХV век, да бъдат дадени специални права на раята от съседно Габрово. Проходът е важна съобщителна артерия от Никопол, главния град на санджака, към Търново и на юг от Балкана, а също така и в посока към Ловеч и централното селище на провинцията -  София. Тези две важни направления определят и селищата, които се натоварват с дервентджийски функции през целия период от ХVІ до началото на ХІХ век.

Първото селище, за което имаме сигурни данни, че е определено за дервентджийско, е село Гъбене. В подробния регистър от 1516 г. е записано дословно: „Село Гъбян, спадащо към Търнова. Извън стария регистър. [Данъците]са се събирали от Шемс бей. Дербенд е. Тъй като [жителите]му притежават императорски заповеди, че са освободени и опростени от събирането на авариз-и диванийе, понеже охраняват прохода, който се намира по пътя от мястото на име Сенкова към Акчаказанлък, в новия регистър бе записано съгласно старото решение. На основание на заповедта на падишаха, покровител на света”.^[60] 

Първи в списъка на жителите е записан един нов мюсюлманини, т.е бивш християнин, обръщенец в исляма. Останалите 26 души са глави на християнски домакинства с български имена. Очевидно българите трябва да охраняват някакъв участък от пътя към прохода Шипка в посока към Казанлък, но името Сенкова все още не е идентифицирано. С дервентджийски функции селището е натоварено в края на ХV или началото на ХVІ век, тъй като се отбелязва, че е „извън стария регистър”. Предходния регистър е от 1485 г., следователно с дервентджийски задачи Гъбене е натоварено след тази година, неизвестно точно кога. Решението не е случайно. Тук минава стар път от Ловеч за прохода Шипка, вероятно охраняван още през XIV век. По това време e разпространена повинността по охрана на крепости и малки кастели /т.н. „град”/. Според предание, запазено сред местното население, някаква укрепена сграда има в северния склон на връх Бухал; селищното наименование Кастел е запазено и до днес.

Тук може би трябва да изкажем предположението, че възстановяването на охранителните функции на село Гъбене се налага след появата на няколко нови мюсюлмански селища в този район, като Хисар бей /дн. Яворец/, Селви, Дерели /дн. Горна Росица/, и евентуалната поява и разпространение на разбойничеството в района.

Засилването на разбойничеството и несигурността по пътя от Никопол към прохода Шипка, налага да се дадат подкрепления на габровци, като се удължи охранявания маршрут. Така през първата половина на ХVІ век в списъците на дервентджиите попадат още две села – Ловнидол и Гостилица. В близост до тях пък са мюсюлманските села Малкочлар и Адиллер.

За втората половина на ХVІ век разполагаме с данни от регистър от 1580 г., според който като дервентджии са записани 120 души от Габрово, 60 от Гъбене и 60 от Ловнидол.^[61]  

В своето изследване за нахия Хоталич османиста Румен Ковачев говори за 244 пълноценни домакинства, натоварени с дервентджийски функции.^[62] 

По-конкретни данни ни дава авариз-дефтерът от 1643-1644 г. Той сочи 38 дервентджии в Гостилица, а в Ловнидол, обозначено като проход – 55, или общо 93 души. За Гъбене е записано: „70 ханета /домакинства/. В авариз ханетата са включени 50 души”.^[63] От записа излиза, че 20 души не плащат извънреден данък и са специализирана рая, т.е. може би са дервентджии, но това не е посочено изрично. Разглежданият регистър е последният документален източник за дервентджиите  в района.

Дервентджийските села се намират в непосредствена близост до пътя, който охраняват. Ангажираните в тази нелека служба са групирани по 30 души в един „тъпан”. На уязвимите места те си изграждат сламени колиби, т.нар. стражници /турците ги наричат беклемета/ и така поддържат наблюдателен пост. За охраната на пътя дервентджиите поставят на поста „нубеч” /часови/ от 6 до 12 души, в зависимост от важността и големината на прохода. Снабдени са със специални малки тъпани, които бият, за да съобщят, че преминават пътници през прохода и че пътят е безопасен. Това е твърде своеобразна сигнализация за пътуващите. И не само за тях. Целта е да се всява страх сред разбойниците и да се разколебават те в грабителските си намерения. 

Отговорността за безопасното преминаване на прохода от всякакви пътници е солидарна. Затова много често се налага, освен поддържането на наблюдателния пост, пътуващите да се придружават през целия охраняван участък, да им се доставят храна и фураж за добитъка. Дервентджиите са длъжни да разчистват и поддържат в изправност наблюдавания път. По време на война улеснява преминаването на войскови части и ги снабдява с провизии.

`          При тези задачи и организация на работата следва да определим дервентджиите като „нещо средно между истински бойци и спомагателни подразделения”, като „специализирана местна милиция със строго определени задължения”, както казва Питър Шугър.^[64]

Друг западен историк /Жил Венщейн/ ги нарича „пътна полиция” на империята, надзираваща „стратегическите точки от пътната мрежа.” ^[65] А според класификацията на нашата историография дервентджиите следва да бъдат отнесени към населението, натоварено с военнопомощни функции. В този смисъл те съставляват част от въоръжената опора на османската власт в провинциите подобно на мюселемите, юруците и др. Видяхме каква е числеността им в Севлиевска каза, а в Румелия около средата на ХVІ век с такъв статут се ползват 1906 домакинства. 

За разлика от другите групи военизирано население дервентджиите са включени целокупно в селищата с подобен статут и нямат право да ги напускат самоволно. В регистрите обикновено е записано: „дербенд е” и с този лаконичен израз се изчерпва информацията за специалния статут на селището и населението му. Анализът на кратките бележки за данъчните задължения на дербенджиите от село Гъбене, според описа от 1516 г., разкрива две неща: първо, „че са освободени и опростени от събирането на авариз-и диванийе, понеже охраняват прохода”, т.е. освободени са от извънредните данъци, и второ, заплащат само част от поземлено-личния данък и облагането с пшеница и ечемик. Конкретно за Гъбене данъчните задължения на населението му са следните: „испенч – съгласно обичая за прохода – 390 акчета; пшеница – 26 килета, 260 акчета; ечемик – 26 килета, 156 акчета; ниябет и такса за вино – 300 акчета”. Навсякъде обикновената рая плаща 25 акчета испенч, а тук 26 женени и 13 неженени пълнолетни мъже са обложени с 10 акчета поземлено-личен данък, което е 40 % от пълния му размер. Облагането с пшеница и ечемик е по 1 киле на домакинство, като те не се изискват от неженените пълнолетни мъже. По-нататък очевидно има практика да се събират инцидентно някои данъци, такси и глоби, тъй като виждаме облагането: „ниябет и такса за вино в размер от 300 акчета на домакинство”. Облекченият в значителна степен данъчен режим от началото на ХVІ век търпи промени в следващите десетилетия и векове. Регистър за втората половина на ХVІ век от Видинско показва увеличени данъчни задължения на дервенджийската рая – заплащане на десятъци върху кошери, данък върху свине, данък божик, десятък върху плодове и пр.^[66]

Увеличените данъчни тежести накърняват свободолюбивия дух на дервентджийското население. Съчетани с произволите на преминаващите турски големци – спахии, данъчни чиновници и др., те правят службата им тежка, а положението им несигурно. Затова често се стига до подаване на оплаквания до официалните власти, а когато няма реакция се стига до изоставяне на проходите и разпръскване на населението. В други случаи пък обръщат оръжието си срещу поробителите. Габровци например, както съобщава Евлия Челеби за 1662 г., нападат отряда на този османски пътешественик. 

Мартолоси

Мартолосите /от гр. арматолос/ първоначално са военна формация от християнски бойци на османска служба. С течение на времето започват да изпълняват  военнополицейски функции, т.е. стават местни полицаи.  Задължени са да охраняват обществения ред и безопасност в определения им район. Най-често те следят за безопасното преминаване на опасни гористи местности, задължени са да водят борба срещу хайдутите и разбойниците. Добре организирани и въоръжени, те започват да създават главоболия на османските власти. Затова към края на XVIII век са заменени с мюсюлмани.

Изследователката на миналото на село Добромирка, Мария Донева, предполага въз основа на косвени факти, че в това селище е имало мартолоси сред местните християни. В документ от 1882 г., съхраняван в ОДА – Габрово, тя открива имената на следните добромирски мюсюлмани: ямак Вели Мехмедов, Ахмед Кьор Ескир Мартолус, Мартол Хюсеин, Юсбаши Мехмедаа, Ахмед Байрактароолу и др. Имената Мартолус и Мартол дават възможност да предположим принадлежност в миналото на техните бащи и деди към формацията на мартолосите.^[67]

Селото е разположено на пътя от Свищов към Габрово и прохода Шипка, поради което има нужда от охрана на участъка, преминаващ в близост. Тук често стават обири на пътници, според предание похитена е и царската поща. С това събитие се свързва и окончателната ислямизация на населението на това старо българско селище. Службата на християните мартолоси през XVIII век е поета изцяло от мюсюлмани.

Акънджии

Основната маса на османската войска през ХІV век съставлявала опълчението, в което се включвали и т.нар. акънджии.^[68]  Името идва от думата „акън”, която означава налет, набег с цел разузнаване, грабеж и разорение на чужда територия. Акънджиите живеят, като правило, за сметка на военната плячка. Те са леки конни части, разположени в погранични райони. Набират се главно сред номадите на Мала Азия, но към тях се присъединяват цели тълпи декласирани елементи от Балканите – при това християни.  Носят брониран нагръдник, копие, щит и боздуган, закачен на седлото на коня. Освен кавалерийски отряди има и друг род акънджии – лека пехота във войската на еялетите /провинциите/. При завоевателните походи акънджиите тръгват първи и се движат на известно разстояние пред армията, нахлуват в чуждата страна, разузнават, отвличат пленници. Изложени са на голяма опасност, но затова пък отнасят най-богатата плячка. Като правило акънджийските отряди избягват щурмуването на крепости и предпочитат разграбването на тяхната околност. Няколко последователни връхлитания са напълно достатъчни да разсипят хинтерланда на града и да подготвят превземането му – фактическото завладяване на крепостта е само въпрос на време. Вероятно тази е причината за т.нар. „двойни дати”, с които османските източници отбелязват завладяването на един или друг град. С първата година се отбелязват събитията около разоряването на околностите, а с втората – овладяването на самата крепост. 

Начело на акънджиите стои акънджъбей или санджакбей, а има и по-низши командири, наречени „тойдже” или „доче”. В литературата е известен Фируз бей – изтъкнат военачалник на султан Баязид І /1389-1402 г./, предводител на акънджиите, с които извършва нападения в отвъддунавските земи. Той е назначен за никополски санджакбей и получава мюлкови владения в Търновския край, близо до днешния град Павликени, които впоследствие по обичайната практика объръща във вакъфи. Нападение, в което участват повече от 100 души акънджии, се нарича харамилик, а по-малко от 100 – чете. По социално положение началниците на акънджиите  спадат към ленните владетели, тимариотите, а обикновените бойци към категорията на освободените от данъци /муаф/. При Сюлейман І /1520-1566 г./ акънджиите наброяват 50 000 души и са организирани във военно-помощен корпус.

За организацията на тази специфична група население научаваме от една заповед за набиране на акънджии от 1472 г. във вилаетите Нова Загора, Стара Загора, Казанлък, Хасково и Чирмен.^[69] В нея се разпорежда на всеки 30 къщи от неверниците и мюсюлманите да се определи по един конник акънджия, т.е. тридесет и първия да бъде действащ акънджия на служба. Останалите 30 са ямаци /резервни акънджии/ и дават по 33 акчета всеки за издръжката на отиващия на война. Тези пари стоят при кадията и се вземат едва когато се тръгне на поход. Разпорежда се също така вакантните места в така описаната организация да се попълват от годни за акънджии неверници, а ако няма такива да се записват мюсюлмани. Всеки акънджия трябва да има бойни припаси, желязна пръчка за пълнене на пушка, ризница, а палатка осигуряват всеки 10 души от тях. Военно-помощният корпус на акънджиите просъществува до края на ХVІ - началото на ХVІІ век, след което функциите им са поети от кримските татари.

Професор Вера Мутафчиева пише, че акънджиите владеят бащини и аналогично на войнуците не плащат от добива им десятък или други данъци. Освобождавани са и от данъка джизие /които са християни/. Когато няма война и по обективни причини не служат, плащат по 1000 акчета като глобална сума и откуп в полза на държавата.^[70] Това е сумата, както видяхме по-горе, необходима за екипировката на един действащ акънджия. /33 акчета по 30 ямаци е равно на 990 акчета/.

Като изхождаме от общоприетата практика за набирането им трябва да допуснем, че народностният им състав е твърде пъстър: номади преселници от Мала Азия, християни от различни части на Балканския полуостров, освободени роби, а е възможно да има и местни жители. През 1516 г. в Босна например са набрани 1000 акънджии.^[71] В изворите обаче досега не са намерени данни за акънджии-българи.

            Според османиста Румен Ковачев акънджии в Севлиевския край има в селата Али факихлер, Акънджилар, Дерели и Селви. От споменатите селища най-старо е Али факихлер, възникнало вероятно през 40-те години на XV век. В поименния списък на жителите му в регистър от 1516 г. са споменати двама акънджийски военачалници: „Мурад, син на Халил – неженен - /Бележка/: Тавъча е. Притежава императорска заповед да се освободи и опрости от авариз-и диванийе” и „Ихтияр, син на Тургуд – неженен - /Бележка/: Тавъча е. Притежава свещена заповед, че е освободен и опростен от авариз-и диванийе”.^[72]  Тавъча е наименование на нисш акънджийски военачалник. По-заслужилите от тях притежават тимари.

Няколко домакинства на акънджии от това село поставят началото на съседното Акънджилар, днес село Петко Славейков. Това събитие можем да отнесем с голяма доза сигурност към 80-те години на XV век. Дерели е основано от мюсюлмански заселници по същото време, а Селви – в началото на XVI век. Румен Ковачев споменава за акънджийски регистър от 21 август 1586 г., в който са записани акънджии от Хоталич, с друго име Долната крепост на бея и Горната крепост на бея. Вероятно акънджии има и в село Чадърли, защото в регистъра от 1516 г. откриваме: „Акънджи, син на Юсуф – женен.”^[73]

            Данните за акънджиите са оскъдни, но въпреки това може да се направи извод, че това мюсюлманско население със специални задължения е сериозно представено в Севлиевския край. 

Ю р у ц и

В хода на османското завоевание на Балканския полуостров за подпомагане придвижването на армията и за нуждите на различните военни операции са създадени и използвани различни допълнителни подразделения, сред които и това на юруците. Юруците са тюркски номади скотовъдци, които запазват чергарския си бит, но има и такива, които усядат.

Местните власти периодично регистрират юруците на своя територия. Специални закони регламентират задълженията им по време на война. Въпреки военните ангажименти обаче те не променят номадския си начин на живот. Пролетта и лятото прекарват обикновено на определените им за пасища райони, а щом застудее, се настаняват на места подходящи за зимуване.

В големия Търновски район, към който принадлежат административно и земите от Севлиевско, появилите се юруци са организирани в юрушки оджаци, както следва: групата от Налдьокен – 4 оджака, групата от Танръдаг – 13, солунската група – 3, овчеполската – 2 оджака.^[74]

Оджакът /т.е. огнището/ представлява военно-териториална единица от 24 души. От тях четирима трябва да отбиват военна или военно-помощна тегоба: единият се нарича ешкинджия и е задължен да участва във военните походи, а останалите трима, назовавани „чатали”, също са ангажирани с военно или военно-помощни задължения, макар и не съвсем ясни от изворите.  Неангажираните 20 души са ямаци /заместници/ и задължението им е да издържат отиващите на поход и техните семейства. От техните редове се набират лица, които да заместват убитите и умрелите. По времето на султан Сюлейман І /1520-1566 г./ в оджака вече влизат 25 души, годни за поход. От тях 5 души, а не както през предходния век 4, са ешкинджии, а останалите ямаци. Така вместо 5 души да издържат един войник през XVI век това правят 4 ямаци.^[75]

Интересен е фактът, че съставляващите един оджак хора можат да живеят в различни селища и да чергаруват на различни пасища със стадата си. Обединява ги само наложената им колективна тегоба, колективната отговорност, която носят за определените на оджака повинности.

            Юрушката колонизация засяга периферно и Севлиевския край. Няколко оскъдни свидетелства от регистрите и други източници подсказват появата на юруци в новооснованите около средата на XV век мюсюлмански селища: Малкочлар /дн. Буря/, Адиллер /дн. Идилево/ и Чадърлу /дн. Сенник/, рожба на ранната колонизация. Регистърът от 1485 г. изрично посочва един ешкинджия в Адиллер. Друг регистър от 1516 г. споменава за елиджия в село Малкочлар. Историчките Мария Калицин и Красимира Мутафова смятат, че елиджията е участник в корпуса на юруците, чието задължение е да издържа намиращите се на действителна служба бойци от формацията.^[76] В района на това село и до днес е запазен топонимът Юрушки ливади. По повод краткия регистър от 1479 г. холандският османист Махиел Кийл казва: „Името Чадърлъ /имащи палатки/, навежда на мисълта за колония от юруци или тюркски чергари”.^[77] Анализът на имената на мюсюлманите в селата Чадърлу и Малкочлар  показва наличието на специфично тюркските и турски имена като Дурмуш, Орудж, Тугрул и други. 

Вероятно напълно юрушко поселение е село Доймушлар, което откриваме в три регистъра като принадлежащо към каза Селви, но то не е локализирано и идентифицирано. Появява се за първи път в османската документация през 1485 г. само с пет домакинства. С толкова е регистрирано и през 1541-1545 г. При последното му споменаване в регистъра от 1580 г. е със 17 домакинства, от които баща и неженен син са нови мюсюлмани.^[78]

Попълването на юрушките редове с ислямизирани християни е обичайна практика през XV – XVII век и това се вижда много добре от османската архивна документация. В Закона за коджаджъкските юруци от 1584 г. е казано: „... стар закон е синовете на Абдуллах да бъдат записвани в юрушкия оджак”.^[79] В някои оджаци броят на обръщенците в новата религия достига до 1/3, а някъде и до 1/2 от целия юрушки състав. За село Идилево не разполагаме с данни, но в Чадърлу и Малкочлар „синовете на Абдуллах” са доста на брой.

Косвено доказателство за присъствието на юруци в Севлиевския край са запазените топоними: Оджакът – местност край село Столът, където има следи от стара сграда; Юрушки ливади – местност край село Буря; Уруково – гори и пасища към Старо Бериево; Урушки дол – село Стоките; Урушки път – път край Агатово, водещ към село Уруци /дн. Кърпачево/, Ловешко; Урушкото – местност отново при Агатово. Вероятно с тези наименования е свързано минало присъствие на юрушките пастири по земите на Севлиевския край. Като военно население те са използувани за заздравяване на османската власт тук и за засилване на мюсюлманското влияние сред християнското население. Юрушката организация е изключително ефективно оръдие за системното подкопаване позициите на християнската българска народност, за асимилиране на местни българи и увеличаване числеността на турчеещото се население. 

Мюселеми

За това население не откриваме конкретни данни в познатите ни регистри от XV – XVI век. Единствено османиста Румен Ковачев споменава в едно от изследванията си, че „в края на ХV век в Севлиевската котловина се появяват отделни семейства на мюселеми и акънджии, които се разполагат в землищата на селата Акънджилар /дн. Петко Славейков/, Дерели /дн. Горна Росица/, вероятно и на Али Факъхлар /изчезнало/”.^[80]

Терминът „мюселеми” буквално означава „неоспорим, необлагаем” и търпи развитие във времето. Първоначално, до създаването на спахийската конница, с него се обозначава военно-племенното опълчение /обикновено уседнали тюркмени/, което принадлежи към групата на воините и изпълнява редовна военна служба в конницата. Мюселемите получават освободени от данъци чифлици в мирно време, които обработват сами, и дневно заплащане – по време на война. По време на поход един от всеки трима или четирима служи, а останалите се грижат за неговото парче земя. След формирането на спахийския корпус мюселемите са категория население, натоварено с изпълнението на определени военнопомощни функции в услуга на османската армия. Освободени в замяна на службата си от някои данъци, те са длъжни по време на военен поход да прокарват пътища, да придвижват оръдията и обоза, а в мирни години — да строят и ремонтират крепости, мостове и други подобни обекти.

 

Ягджии – маслари

            В подробния регистър от 1516 г. за мюсюлманското село Чадърлу-и зир е записано: „Домакинства – 7, неженени – 5 и ягджии – 3”.^[81] Същият документ отбелязва за мюсюлманското село Дерели: „Домакинства – 8, неженени – 3 и ягджия – 1”. Ягджията е посочен поименно: „Ине Ходжа, син на Сюлейман. Ягджия.” ^[82] И в двата случая се касае за малки селищни образувания, наскоро формирани в края на предходния век. Очевидно имаме случаи на колонизиране на малки групи тюркски заселници. В подробния регистър от 1580 г. групата на масларите вече е от 12 души.^[83]

            Ягджиите /маслари/ се споменават в османската документация като специална категория население през XV – XVIII век. Ягджъ /на български ягджия, ягджии/ е лице от категория зависимо население, което доставя ежегодно на държавата определено количество масло. Срещу задълженията си ягджиите ползват определени данъчни облекчения. Това е най-краткото определение за тях. Ако трябва по-подробно да изясним задълженията им ще добавим, че те са производители и доставчици на масло, лой и други непосредствено свързани със скотовъдството продукти. Длъжни са да предават всяка година по три оки чисто топено масло, „сметнати по 400 драма оката”.^[84]

При ягджиите, както и при другите категории население със специални задължения и статут, производственият опит се придобива по наследство, от поколение на поколение, столетие след столетие. Затова синовете се регистрират в списъците редом с бащите си с цел един ден да поемат функциите им.

Обикновено там където има маслари се подвизават и джелепи, но такива поне засега не са открити в известните ни османотурски регистри и други документи.

            Известен е и специален закон за масларите от 1581 г. От него научаваме, че не са освободени от данъка адет-и агнам върху овцете и го плащат, но в замяна на службата си са освободени от извънредните данъци и държавните повинности /авариз-и дивание ве текялиф-и йорфие/.^[85] Вера Мутафчиева пише, че „плащали на общо основание спахийска рента, но не и част от държавната – аваризи”.^[86]

В утвърдената класификация на категориите население със специални задължения и статут ягджиите принадлежат към третата група: със задължения в стопанско-производствената сфера.

С утвърждаването на османската власт в Европейския Югоизток в края на XV в. облекченията на ягджиите постепенно се намаляват и те попадат в безправно положение като останалата рая.

 

 

Окчии

В краткия регистър от 1485 г. срещаме записани двама окчии в село Ходжа Омер /впоследствие Малкочлар, днес Буря/,^[87] а в подробния регистър от 1516 г. в село Долно Градище откриваме „Хамза, син на окчу – женен” и „ Кая, син на окчу – женен”.^[88]

            В най-ранния кратък регистър от 1479 г. се споменават като спахии на село Али бей /днес Идилево/ „Нусрет, Мурад и Хамза, синове на Окчи Мехмед”.^[89]

Окчията е стрелец с лък или пък майстор на стрели, продавач на стрели. На турски ок означава стрела.  

***

            Изброените девет категории със специални задължения и статут едва ли изчерпват въпроса за разновидностите сред това население, още повече, че по българските земи те са около 25 на брой. Като съвкупност те представляват не малък относителен дял от общия брой население; особено валидно е това за войнуците, дервентджиите и соколарите. Според някои оскъдни данни в района има още кюмюрджии и мензилска рая /население, което подпомага издръжката на пътната станция на казата/.

Изнесените до тук данни свидетелстват за значително разнообразие сред населението със специални задължения и статут, като най-облагодетелствани са малобройните притежатели на тимари /соколари, акънджии и др./, следвани от владелците на свободни необлагаеми бащини, и на трето място, т.нар. привилегирована рая, ползваща частични данъчни и други облекчения и права, най-многобройна и пъстра по състав.

 

Г.Роби и освободени роби

Сред различните категории население в пределите на Османската империя на най-ниското стъпало са поставени робите. Нерентабилният робски труд се използва ограничено за домашна работа или на полето във феодалните имения, обикновено от спахиите, акънджиите и други по-заможни турци. Домашните роби зависят изключително от своя господар, не подлежат под никаква форма на експлоатация от страна на държавата и, тъй като не представляват обект на феодална експлоатация, не ги откриваме описани в познатите ни регистри. Обикновено това са военнопленници или отвлечено цивилно население – придобити по време на война или закупени от робските пазари. Домашното робство се запазва през целия османски период.^[90] В края на XVIII век по време на ожесточените аянски борби и на кърджалийските нападения, когато е нападнато и Севлиево, от севлиевският първенец Хасан ага, освен пари, зърнени храни, животни и вещи, са му  отнети и 2 арабски робини, 2 немски робини и 1 момче роб.^[91]   

В познатите ни описни регистри от XV – XVI век срещаме записани поименно, наред с останалото зависимо население, освободени роби /atik, azadlu/. Трудът на това население с робски произход е широко използван в стопанството. Поради това, че са „оземлени” те подлежат на феодална по същество експлоатация, поради което са приравнени с останалото зависимо население.^[92]

В подробния регистър от 1516 г. откриваме няколко такива случаи в Севлиевския край: „Атмаджа, освободен роб на Хаджъ, женен” /от село Али Факихлер/;   „Ширмерд, освободен роб на Емир бей, женен” /от село Бара/; „Угурлу, освободен роб на Орудж, женен; Кулагуз, освободен роб на Аксан Балабан, женен” /последните двама от село Сервинче, днес Малки Вършец/.^[93] Анализът на записите за данъчните задължения на мюсюлманското зависимо население в тези села показва, че бившите роби са напълно приравнени към зависимото население в спахилъците. Така на практика се потвърждава едно старо постановление на Сюлеймановото законодателство: „... Освободеният роб на райета принадлежи на спахията му”.^[94]

Явно е разпространена практиката заможните мюсюлмани да освобождават своите роби, след като те сменят вярата си, при което стават зависими от ленника, чиито зависим селянин е вече бившият им господар. Новият райет е облаган с данъци, както останалото зависимо население на лена.

Част от освободените роби местните феодали водят на война в качеството им на дружинници /cebelü/.^[95] Така например през 1479 г. общият брой на спахиите в Севлиевския край е 56, като са длъжни да водят по време на поход със себе си 34 дружинници /джебелии/ и 16 прислужници /оръженосци/. В регистъра от 1516 г. откриваме следния запис за село Богатово: „Сърбо влах с двама неженени синове – и тримата са от хората във владение на войводата Михне. Имат императорска заповед занапред да бъдат освободени и опростени от джизие и испенч”.^[96] Според нас и тримата са дружинници на споменатия войвода Михне. По-нататък в същия документ е записано за село Долно Градище: „Прислужници на спахия – 3; Джафер, син на Абдуллах; Ейнехан, син на Али; Али, син на Рамазан; споменатите трима души са слуги на някой си спахия, сеят и дават десятъци. Не са обложени с други данъци”.^[97] Очевидно е, че както дружинниците, така и оръженосците, са освободени от всички държавни данъци и от част от рентата, присвоявана от ленника, срещу задължението да участват във военните походи на султана, придружавайки своите господари.

Робите, принадлежащи на богати феодали, които не участват във феодалното опълчение в качеството им на дружинници, са „оземлявани” в личното стопанство на спахията /„хасса” земите/. В османската документация ги срещаме обозначени като  „ортакчии” и „елиджии”.^[98]

            Ортакчиите не са лично свободни и по правен статут са по-близо до робите, отколкото до зависимото население, включено в спахилъците. Нямат право да се женят за райетски жени, не могат да се отлъчват от селата си, да упражняват занятие извън земеделието и пр. Работят на личните стопанства на феодалите, при което получават семе за посев, впряг и инвентар от господаря си. Дават половината от зърненото производство в натура, или в пари. Ортакчиите, които обработват 1 чифт земя, плащат 100 акчета глобална сума, вместо обичайните данъци и работят 3 дни ангария на господаря, а онези, които имат ½ чифт земя – 50 акчета и 2 дни ангария.  Оттам и малоземлените ортакчии са наричани „елиджии” /от elli – 50/. Един елиджия /„елиджия Ахад, син на Калкал – женен”/^[99] откриваме в познатия ни вече регистър от 1516 г., при описване зависимото население на село Малкочлар, днес Буря. Ясно се вижда, тъй като могат да се направят необходимите изчисления, че въпросният елиджия Ахад не плаща поземления данък ресм-и чифт и бенак.

 

***

С материала за робите, освободените роби и елиджиите се изчерпват данните за категориите зависимо население в Севлиевския край. Очевидно е, че всички разгледани групи без изключение влизат в състава на експлоатираната класа. Различните видове рента, която се изземва от някои от тези групи не дава основание да ги изключим от класата на зависимото население.

 

---

[1] Недялков, П. Тюркската колонизация в Севлиевския край. Севлиево. 2012, 38 стр.; Недялков, П. Синовете на Абдуллах или как се появяват мюсюлманите в Севлиевския край. Севлиево. 2013, 127 стр.

[2] Шугър, Питър. Югоизточна Европа под османска власт 1354.1804. Изд. „Кралица Маб”. 2003, 55-68;Иналджък, Халил. Османската империя. Класическият период 1300-1600. С. 2006, 72.

[3] ТИБИ, т. ІІ. ..., 161-333.

[4] Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак ..., 105-172.

[5] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ..., 112-197.

[6]ТИБИ, т. ІІ. ..., 311

[7] Недялков, П. Войнуците в Севлиевския край през XV-XIX век. - http://selvi-istoria.blogspot.bg/

[8]Ковачев, Н. Неизвестен учител от Севлиевско от XVI век. – в. Росица, 1974.  

[9] Ковачев, Н. По пожълтелите книги и каменните плочи на миналото в Севлиевския край. Севлиево. 2009, 12.

[10] Ковачев Р.  Нахията ,,,, 271.  

[11] ТИБИ, т. ІІ. ..., 161.

[12] Ковачев Р.  Нахията Хоталич ..., 271.

[13] Пак там, 161.  

[14] Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа история. С. 1999, 267.

[15] Гълъбов, Г. Османо-турски извори за българската история. ІІІ ГСУ ИФФ, ХХХІХ, 1942/43, отд. отп., 1-95

[16]Йорданов, Кръстьо. Селищата с войнушко население. Благодаря на автора за предоставените ми данни за подробния войнушки регистър от 1528-1529 г. 

[17] ТИБИ, Т. V, 1974,  48-124.  

[18] Пак там, 169-179.

[19] Пак там, 115, 117.

[20]Радушев, Е. Османската гранична периферия /серхад/ в Никополския вилает през  първата половина на ХVІ век – В: Българският шестнадесети век. С. 1996, 215; Ковачев, Р. Опис на Никополския, 71, 164.

[21] ТИБИ, т. ІІ. ..., 333.

[22] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ..., 112-197; ТИБИ, т. І. ... 42-59.

[23] Венедиков, Й. Българските войници при турската войска. – Българска военна мисъл, г. 5, № 8, 237.

[24]Гълъбов, Г. Няколко стари османотурски документи относно войниганите. – ГСУ ИФФ, № 34/1938.

[25] Мутафчиева, В. Османска ..., 268.

[26] Радушев, Е. Османската гранична периферия в Никополския вилает през първата половина на ХVІ век. – В: Българският шестнадесети век. С. 1996, 203.

[27] Радушев, Е. Ролята на османската войска в ислямско-асимилационния процес на Балканите. – В: Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от ХІV-ХVІІІ век. С. 1992, 206.

[28]Пак там, 206; Петров, Ц. и др. Борби за освобождение и подем ..., 36.  

[29] Желязкова, А. Балкански етнически елемент в османските въоръжени сили през ХV-ХVІ век. –  В: Военно-исторически сборник, 1983/6, 80-82; Радушев, Е. Ролята на османската войска ..., 206.

[30] Радушев, Е. Османската гранична периферия ... , 202.

[31] Грозданова, Е., Ст. Андреев. Българите през ХVІ век, С. 1986, 71 / ВА, М. д. 5, с. 295, д. 761 и д. 7, с. 321, д. 921.

[32] Радушев, Е. Османската гранична периферия ..., 203.  

[33] Известен немски пътешественик. Пътеписът му „Дневник на едно пътуване до Османската порта в Цариград” е една от най-ярките, оригинални и съдържателни творби на европейската пътеписна литература от XVI век.

[34] Мутафчиева, В. Един препис от закона за войнуците от Никополския и Силистренския санджак. – В: Известия на Държавната библиотека „В. Коларов” за 1953 г., С. 1955, 267-269; Мутафчиева, Вера. Категориите зависимо население в нашите земи под турска власт през ХV-ХVІ век. – В: Османска социално-икономическа история. С. 1999, 268.

[35] Мутафчиева, В. Категориите зависимо население ..., 269.

[36] ТИБИ, т. V, 48-169.

[37] Мутафчиева, В. Един препис ..., 267-268.

[38] ТИБИ, т. І,  42, 46, 53.

[39] Мутафчиева, В. Един препис ..., 270.

[40] Мутафчиева, В. Категориите зависимо население ..., 289.  

[41] ТИБИ, т. І, С. 1964, 42-59; Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ..., 112-197.  

[42] Йорданов, Кръстьо. Селищата с войнушко население ...

[43] Тетовска, М. Войнуците в българските земи през ХVІ век – териториално разпределение и икономическа характеристика. – В: Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от ХІV-ХVІІІ век. С. 1992, 201.

[44]Донева, М. Историята на Добромирка. С. 2000, 42.

[45] ТИБИ, т. V, 169-179, 324-325.

[46] Петров, П. По следите на насилието, т. 2, С. 1988, 288-293.

[47] ТИБИ, т. VІІ, С. 1986, 261-264, 393-396.

[48] Тетовска, М. Войнуците в българските земи ..., 201.

[49] Ковачев, Н. Местните названия ..., 115.

[50] Ковачев, Н. Миналото на героичен ..., 63 и сл.

[51] Грозданова, Е., Ст. Андреев. Българите през шестнадесети век ..., 219.

[52]Мутафчиева, В. Към въпроса за положението ..., 260.

[53] ТИБИ, т. І. ..., 160.

[54] Пак там, 209.

[55] Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак ..., 109-110.

[56] ТИБИ, т. І. ..., 56.

[57]Цветкова, Б. Соколарството в Северна България през ХV-ХVI век. - ГМСБ, IV, 1978, 73-74.

[58] Пак там.

[59] Пак там.

[60] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ..., 47-48.

[61] Йорданов, Кръстьо. Дервентджийството в района на Стара планина и Предбалкана през 16 век. – известия на Регионален исторически музей – Габрово, том 2, 1014. Фабер. 2015, 174-193. 

[62] Ковачев, Р. Нахията Хоталич ..., 272.

[63] Архивите говорят. Турски извори за българската история. Т. 13, С. 2001, 139-144.

[64] Шугър, Питър. Югоизточна Европа под османска власт 1354.1804. Изд. „Кралица Маб”. 2003, 63.

[65] Венщейн, Жил. Империята в своето величие /ХVІ век/. - История на Османската империя. С. 1999. Под ред.на Робер Мантран. Изд. Рива, с. 216-217.

[66] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ..., 47-48.

[67] Донева, М. Историята на Добромирка. С. 2000, 42.

[68] За тях вж. Андреев, Й. История на Второто българско царство. В. Търново. 1997, с. 82; Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа история. С. 1999, с. 271; Цветкова, Б. Нови архивни източници за аграрния режим в Северна България през началния период на турското владичество. – Известия на Държавните архиви. Кн. 7. С. 1963, с. 303; Желязкова, А. Балкански етнически елемент в османските въоръжени сили през ХV-ХVІ век. – Военноисторически сборник, 1983/ 6, с. 85 и др. От чуждите историци заслужава да споменем Махиел Кийл, Хора и селища ... с. 287, 345.

Според българската историография акънджиите са набирани главно сред номадите на Мала Азия и периферните провинции на империята, като между тях имало и много християни. В. Мутафчиева отбелязва, че все още не са известни българи-акънджии. Според западните историци Махиел Кийл и Ернст Вернер акънджийските части са с християнски произход, но докато първият смята, че етническият им състав е неясен, вторият категорично отбелязва, че са съставени изцяло от обърнали се към исляма гръцки ренегати, подсилени от избягали земеделци и занаятчии християни. Нещо повече, те били набирани от територии дори извън османските владения. По времето на Мехмед ІІ Фатих /Завоевателя/ /1451-1481/ акънджиите вече били приели исляма. В армията на днешна Турция специалните части се считат за наследници на акънджиите.

[69] Недков, Б. Османо-турска дипломатика и палеография. Т. 2. Документи и речник. С. 1972, 176.

[70] Мутафчиева, В. Османска ... с. 271.

[71] Пак там.

[72] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски ..., 137.  

[73] ТИБИ, Т. І, С. 1964, 45.

[74] Димитров, Стр. За юрушката организация и ролята й в етноасимилаторските процеси. – Векове, 1982, 1-2, с. 33-42.

[75] Пак там, 34-38.

[76] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски ...,  339

[77] Кийл, М.. Разпространение на исляма ... В: Хора и селища ..., 285.

[78] Ковачев, Р. Опис на Никополския ..., 166; Същият.  Нахията Хоталич ..., 280.

[79] Радушев, Е. Ролята на османската войска в ислямско-асимилационния процес на Балканите. – В: Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от ХІV-ХVІІІ век. С. 1992, 208.

[80]Ковачев, Румен. Нахията Хоталич ..., 265.

[81] ТИБИ, т. ..., 46.

[82] Пак там, 47.

[83] Ковачев, Румен. Нахията Хоталич ..., 271

[84] Грозданова, Е., Ст. Андреев. Джелепите из централния и източния дял на Балканите през ХVІ век – задължения, статут, социален състав. – ИПр., 1994-1995, кн. 1-2, 316-317; Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски ..., 52, 352.

[85] Турски извори за историята на правото в българските земи, Т. 1-2, С., 1961-1972, 317.  

[86] Мутафчиева, Вера. Категориите зависимо население в нашите земи под турска власт през XV – XVI век. – Османска социално-икономическа история. Изследвания. С. 1999, 278.

[87] Ковачев, Р. Опис на Никополския ..., 115.

[88] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски ..., 143.

[89] ТИБИ, т. ІІ. ..., 223.

[90] Мутафчиева, Вера. За приложението на робския труд в османското стопанство през XV – XVI век. – Османска социално-икономическа история. С. 1999, 243-257, Същата. Категориите зависимо население в нашите земи под турска власт през XV – XVI век, 281-285; История на България. С. 1983, т. 4, 82.

[91]Мутафчиева, Вера. Някои нови сведения за „кърджалийското време” в Севлиево - Севлиево и Севлиевският край. Том I. С. 1967, с. 220.

[92] Мутафчиева, Вера. За приложението на робския труд ..., 243-257, Същата. Категориите зависимо население ..., 281-285.

[93] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски ..., 137, 152, 185.

[94] Мутафчиева, В. Категориите зависимо население ..., 282.

[95] Пак там, 283

[96] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски ..., 122-123.

[97] Пак там, 144-145.

[98] Мутафчиева, Вера. За приложението на робския труд ..., 245-246; Същата. Категориите зависимо население ..., 283-285.

[99] ТИБИ, т. І., 57.