СЕВЛИЕВСКИЯТ КРАЙ
ПРЕЗ XV-XVI ВЕК (8)
(Откъс
от книгата „Севлиевският край през XV-XVI век“, издание на „М-Прес“ ООД –
Севлиево, 2017 г.)
IV.ОБЩЕСТВЕНО-ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА
СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ
1.Османската
аграрна система. Включване на Севлиевския край в тимарската система на
османците.
Според
османското право съществуват три категории поземлена собственост: мирийска,
мюлкова и вакъфска. Територията на Севлиевския край, която е завладяна с меч от
османците, е мирийска земя, т.е. държавна, и султанът като божи наместник я
отдава за ползване във вид на продукт. Другите два вида поземлена собственост
са слабо застъпени и се появяват по-късно, едва през XVI век.
Държавата на османците е военна по своя характер. Тя
представлява един огромен военен лагер, където османските бойци са разположени
така, че в мирно време се издържат от труда на покореното селячество. Още през
първите десетилетия на ХV век в земите на
Севлиевския край се налага тимарската система
на земевладение, чието основно предназначение е да осигурява материално
конната войска на султана – спахийството.
Спахиите са дребни военни феодали, задължени да служат в
конното феодално опълчение и да екипират със свои средства определен брой въоръжени
конници. В практиката спахия може да стане всеки войник, който е показал
храброст на бойното поле. По препоръка на своя пряк началник и на другарите си,
той получава документ /тезкере/ за владение на тимар. Военен ленник може да
стане и всеки спахийски син с гаранцията на двама заими или десет тимариоти.[1]
Отчисленията от приходите, които
османската държава взема за издръжка на своята конна войска, се наричат тимари.
Минималният тимар, възлизащ на 3000 акчета, задължава спахията само с лична
военна служба. Срещу добавките към основния размер на тимара спахията се
задължава да осигурява и екипира джебелии /дружинници/, оръженосци и да доставя
военни съоръжения. Броят на дружинниците, тяхното въоръжение и количеството на
военните съоръжения, зависят от размера на годишния доход на спахията. При
всяка проява на храброст ленникът получава надбавка към лена си в размер на 10
% от прихода на владението си.[2]
На територията на Севлиевския край през
1479 г. са формирани 31 тимара и два дяла от тимари; тук има и малка част от
обширния хас на мирилива /санджакбея/ на Никополския санджак /село Добромирка/.
Тимарите включват в състава си 55 села, от които 35 на територията на
Севлиевския край и 20 чужди; също така и
8 мезри, от които 7 на чужда територия.[3]
В зависимост от това колко спахии владеят тимара,
делението е следното:
- от един владелец, задължен лично да участвува във
военните походи, да служи в крепостните гарнизони или като охрана на застрашени райони – 25 тимара;
наричат се ешкенджийски тимари.
- беневбет тимарите пък се владеят от двама и повече
спахии, които участват посменно в походите. С двама владелци има 4 тимара, с трима – 1 тимар, с
четирима – 1, с петима – 2 и с шестима – 1.
За съществуването на известна феодална йерархия говори наличието на т. нар. „гедик” тимари, които се раздават само на лица, принадлежащи към придворните служители и недостъпни за обикновените спахии. В района има само един такъв: „Аяс, гулам-и мир”, тимариот на селата Крамолин и Сопот, вероятно участник в корпуса на гулямите.[4]
Тимарите се делят също така на „свободни” и „несвободни”.
Това деление е израз на специфичната феодална йерархия, която съществува в
тимарската система. Към „свободните” тимари спадат хасовете на везирите,
бейлербейовете, санджакбейовете, диздарите, нишанджи-бейовете, черибашиите,
субашиите и други чинове на спахийската войска. В хаса на Никополския
санджакбей влиза село Добромирка,[5]
диздарят /комендант/ на Никополската крепост владе Дамяново,[6] сераскерът
/воененния комендант/ на Търново владее село Градница.[7]
Тези тимариоти получават в пълен обем определената им феодална рента и не дават
нищо от нея на по-висшестоящите от тях. Останалите тимари на обикновени бойци-спахии в Севлиевския край се смятат за „несвободни”,
което означава, че ½ от т.нар. „свободни” данъци, определени им като приход,
трябва да преотстъпят на висшестоящите във военната тимарска йерархия чинове.
Това подчинение на част от тимариотите на други тимариоти свидетелства за
наличието на феодална йерархия в редовете на спахийството.
От значение е да изясним и какъв е размерът на тимара,
владян от всеки отделен спахия в Севлиевския край. Ще припомним, че османското
законодателство предвижда за размер на тимара сумата до 20 000 акчета, за
зиамета – до 100 000, а за хаса – над тази сума. Изчислено е, че средният
спахийски тимар в Румелия през втората половина на ХV век е около 5000 акчета,
а в Севлиевско според регистъра от 1479 г. средният размер на приходите от
тимарите е под тази сума - 3405 акчета.[8]
Ето, впрочем, как стоят нещата с размера на тимарите и
доходите от тях в Севлиевско към края на ХV век. Според прихода си тимарите се
разпределят както следва:
- с минимален
доход до 3000 акчета са 14 тимара, или 42
%. Ясно личи, че основната част от регистрираните тимари са дребни. През
1485 г. те вече са половината от общия брой на ленните владения. Лицата, които
получават такива тимари са задължени само с лична военна служба. Сумата от 3000 акчета се счита за основна и
срещу нея се изисква екипирането на един пълноценен боец с кон и сабя. Всяка
добавка над посочената сума задължава ленника да екипира нови дружинници, да
осигурява оръженосци и да носи палатка. Според някои източници обаче през
последната четвърт на ХV век и по-малки тимари изпращат въоръжени бойци в
армията. Сред тези изключения са двамата спахии на село Малково, които срещу
общ доход от 4343 акчета осигуряват 2 въоръжени бойци, т.е. срещу доход
по-малък от 3000 акчета те издържат по един
боец.[9]
- с доход от 3000 до 6000 акчета са 12 тимара, или 36 %
през 1479 г., а през 1485 г. – 50 % от общия брой на тимарите. Това е втората
най-разпространена част от ленните
владения.
- с доход над 6000 акчета – 7 тимара /21 %/. През 1485 г.
няма такива тимари, вероятно поради раздробяването им, но и като резултат от непълнотата
на регистъра. Тъй като са малко на
брой, големите тимари можем да ги
посочим конкретно:
1.”Тимар на Мюрсел,
сераскер на Търново. Село Градница: ... приход – 10 044 акчета.”
Осигурява 3 въоръжени бойци, 1 шатра и 1 оръженосец.[10]
2.”Тимар на Бали,
син на Осман. Владее го и участвува във военните походи. Село Гостилица,
Бериево, Млечево, Качково ... приход 18 041 акчета.” Осигурява 6
въоръжени бойци и 1 шатра.[11]
3.”Тимар на Аяс,
гулам-и мир. Владее го и участвува във военните походи. Село Крамолин, Сопот
... приход - 8081 акчета.” Осигурява 2 въоръжени бойци, 1 шатра и 1
оръженосец.[12]
4.”Тимар на
Сюлейман Арнауд. Владее го и участвува във военните походи. Село Кормянско,
Коевци ... приход – 7148 акчета.” Осигурява 2 въоръжени бойци, 1 шатра и 1
оръженосец.[13]
5.”Тимар на Дауд и
Илиас. Владеят го съдружно ... Село Дебнево ... приход – 12944 акчета.”
Осигуряват 4 дружинника, 1 оръженосец и 2 шатри.[14]
6.”Тимар на Али и
Ине хан. Владеят го съдружно ... Село Врабево ... приход – 8348 акчета.” Осигуряват
2 дружинника, 2 оръженосци и 2 шатри.[15]
7.”Тимар на Лютфи и
Кая. Владеят го съдружно и двамата участвуват във военните походи. Село
Богатово, Калояна ... приход – 6742 акчета.”” Осигуряват 2 дружинника и 2
шатри.[16]
От
цитираните текстове ясно личи, че всеки 3000 акчета обезпечават по един
въоръжен боец. Три от седемте тимара са владение на двама съдружници.
Очевидно
е, че в Севлиевския край преобладават малодоходните и среднодоходните тимари с
приход до 5 000 акчета. Такива са 24 тимара от всичко 33, или 72 %.
Средният размер на прихода от тимар се равнява на 3405 акчета, което, в
сравнение с положението в Румелия и в Търновския край, е с 1600 акчета
по-малко. Всичко това означава, че основната маса от спахийството тук са именно
дребните феодали. Зеамети /тимари с доход от 20 000 до 100 000
акчета/ въобще няма в района, което можем да отдадем на липсата на голямо
градско селище и на тимариоти, заемащи по-високи военни и административни
служби. По начало заими има по един в нахия.
Посочените по-горе числа категорично
показват, че спахиите съвсем не живеят охолно. С получаваните приходи те трябва
да си набавят кон, да издържат въоръжен боец, да осигуряват палатка и пр. А
през ХVІ век един кон струва 800-900 акчета, един жребец – 1500 акчета, един роб
– 1000-4500 акчета, една къща – 1000-4000 акчета. И все пак през разглеждания
период дребните военни ленници намират изгода в тежката и опасна служба на
спахията. Според Вера Мутафчиева това се дължи на възможността спахиите да си
набавят допълнителни средства чрез засиления грабеж над зависимото население и
от приходите от плячката по време на военните походи. Приходите от плячка от
един поход се равняват на доходите от феодалната рента.[17]
ХV век е време на
непрекъснати военни походи и набези в чужди територии, поради което спахиите не
са в състояние да водят уседнал живот и да се грижат за стопанствата в тимарите
си. Но не само постоянните военни задължения пречат да обърнат внимание на
държанията си. Сред неблагоприятните фактори трябва да споменем засиленото
текучество в тимарската система, честото прехвърляне на тимари от един към друг
спахия и раздробеността им. Поради всичките тези причини спахията през ХV век,
е повечето събирач на феодалната рента от зависимите селяни, отколкото
организатор и ръководител на селскостопанското производство. За изпълнението на
такива функции, той просто не разполага с време. По това време все още се ценят
храбростта и геройството, има възможности за грабеж и богата плячка, за вземане
на пленници и получаване на пари от военачалниците за донесени неприятелски
глави. Силна е и вярата, че който умре, сражавайки се срещу неверниците,
веднага ще бъде въведен в рая и поставен до пророка, който от небето е бил
свидетел на геройството.
Османското законодателство не предвижда спахията да живее
задължително във владяния от него тимар. Затова повечето спахии се настаняват в
градовете. Все пак изисква се тия градове да са в границите на санджака, където
е тимарът на съответния спахия. Според законодателството зависимите селяни са длъжни
под формата на ангария да закарат до хамбарите на спахията десятъчните
постъпления от добивите. Ако няма хамбар на село тогава стоката се кара до
града, където е жилището на спахията. Предвиждането на парична равностойност за
всеки данък дава възможност на спахията при продължително отсъствие и при липса
на собствено стопанство да разчита изцяло на парични постъпления, вместо
натурални.
В така очертаната картина се
появяват и нови моменти. Те са свързани с факта, че не всички спахии отиват на
поход и че един тимар се владее от няколко души, отбиващи задълженията си на
смени. След окончателното завладяване на Балканския полуостров и преминаването
на опасността от християнските походи, османската държава може да се
съсредоточи повече върху организацията на селскостопанското производство.
Необходимостта от засилване на мюсюлманското присъствие в селата от Севлиевския
край налага заселването на спахии и
спахийски синове там. По този начин се засилват и укрепват съществуващите вече
мюсюлмански ядра и общини в района, а там където няма - се формират от
заселващите се спахии и техните дружинници и прислужници. Никополският регистър
от 1485 г. показва, че в района се настаняват трайно 9 спахии и 21 спахийски
синове.[18]
Техният брой ще е по-голям, защото както вече отбелязахме регистърът е
наполовина запазен. Местната рая е задължена да им построи къщи и хамбари.
Когато не са заети с война, те се занимават с личното си стопанство или заемат
различни провинциални служби.
В двата Никополски регистъра от ХV век следите
от старата местна аристокрация, включена във военноленната организация на
османците, са вече заличени и регистровите данни дават сведения за присъствието
единствено на спахии-мюсюлмани без някакъв белег за техния етнически произход.
Болшинството от тях са обикновени бойци-спахии от различните войскови части.
Следователно още през ХV век тук е сложен край на институцията на
спахиите-християни за разлика от други райони на Балканския полуостров, където
това става едва през ХVІ век. Явно в този район, близо до бившата българска
столица Търново, старата феодална аристокрация се разбягва или загива в борбите
против османците, а друга част, която предлага сътрудничеството си на
завоевателите и се приспособява към новата държавно-политическа система, бързо се
влива сред османското спахийство и в един кратък период е напълно асимилирана.
Един по-внимателен прочит на имената на спахиите от
регистъра от 1479 г. ни дава някои интересни за размисъл сведения. Казахме
вече, че няма данни за тимариоти християни, а също и ислямизирани. Изключение
прави може би само спахията на селата Кормянско и Коевци, някой си Сюлейман
Арнауд, за който, съдейки по името, можем да приемем, че е от Албания. Възможно
е да е помюсюлманчен албански феодал. За еврейски произход говорят имената
Исраил, Якуб, Исхак, а Кая – за татарски. Сред спахиите в края на ХV век
откриваме и един еничар: капитан яя баши Ибрахим, който владее дял от село
Дамяново.
Срещу 55 спахии от Севлиевския край с общ приход от 145
950 акчета стои самотно никополският санджакбей с 321 108 акчета феодален
приход, само от владенията си в този санджак. Числата показват огромна разлика
в доходите. Ако се базираме на средния доход на един спахия – 2653 акчета, ще
видим, че той всъщност е 121 пъти по-малък от санджакбейския доход. Различия се
забелязват и сред самите спахии. Основната част от владените от тях тимари –
26, са с приход до 6000 акчета, а
останалите 7 са с малко по-голям приход: от 6000 до 18 000 акчета.
В регистъра от 1479 г. много точно са описани задълженията
на всеки тимариот към султана: с какво въоръжение да се явява лично, колко
въоръжени дружинници и оръженосци трябва да осигурява, а също и ще носи ли
палатка. При получаване на известие за нов поход в „света на войната”
пръснатите из спахилъците си служебни феодали се събират заедно с дружинниците
си под знамето на своя началник, санджакбея, и чакат заповедите на пашата на
провинцията /бейлербея/, за да тръгнат срещу неприятеля, за да накажат някой
метежник или да подчинят някоя разбунтувала се провинция. Организирани са в
отряди, начело с началници, наричани алайбейове, черибашии или субашии,
избирани измежду заимите. Черисюрюджиите пък имат задължението да ги
регистрират, като следят кой е налице и кой отсъства, упражняват над тях и
полицейски функции. Феодалното опълчение в Румелия се подразделя на три крила:
ляво, средно и дясно, съобразно географското разположение на спахилъците.
По време на война от Севлиевския край излизат на поход 33
спахии от всичките 56. Числото 33 се формира от 20 спахии еднолични владелци на
тимари, явяващи се лично на поход, от 4 двойки по двама владелци на
тимари/съдружници/, ангажирани пряко във военните кампании и от 5 души спахии
от групата на посменно служещите. Последната група наброява общо 23 спахии,
владелци на пет тимара в съдружие по трима, четирима, петима /два тимара/ и
шестима. В годината от тези пет тимара има по един дежурен спахия, който носи
военната служба. Общото число на военно задължените тимариоти е 52 души.
Останалите 4 не ходят на походи, а служат на място: Мюрсел, като сераскер на
Търново, Мустафа, като диздар на крепостта Свищов, капитан Яя баши Ибрахим и
Хаджъ Байрам от джемаата на мустахфъзите /общността на бойците/, които служат
на гемиите и същевременно живеят вътре в крепостта Никопол.
Споменатите 33 спахии са задължени да осигурят
34 дружинници, 19 оръженосци и 20 шатри /палатки/. Общият брой въоръжени бойци
/спахии и дружинници/, отиващи в поход, е 67 души, което представлява 1/10 от
военно задължените в Никополския санджак. От общо 108 слуги /фактически
оръженосци/ 19 са от Севлиевския край. Такъв е приносът на Севлиевския край за
20 000-то спахийско опълчение, набирано от Румелия през ХV век по време на
война. През 1479 г. в Никополския санджак са организирани и изведени най-малко 694
тимариоти и въоръжени от тях бойци, както и 108 оръженосци, или общо над 800
бойци,[19] а от Севлиевско –
86 бойци, или 1/9 от общия брой на елитните конни части на санджака.
Откъде са набирани джебелиите и какъв е техният етнически
и верски състав е тудно да се отговори, защото няма специални османотурски
документи за тяхната регистрация. Те се сочат единствено като брой въоръжени
бойци, които спахията трябва да въоръжи и доведе със себе си по време на поход.
Антонина Желязкова обръща внимание, че в Сърбия и Албания за джебелии са
набирани войнуци и техните ямаци и допуска, че там където османотюркската
колонизация е слабо застъпена и случаите на помохамеданчване все още малко,
османската държава е принудена да набира джебелии измежду раята със специални
задължения, независимо от нейния етнически произход и християнска
принадлежност. Твърде възможно е това да е ставало и в Севлиевския край, в
който колонизацията е слаба, а ислямизацията е в начален стадий. Още повече, че
тук, както е видно от документи от средата на ХVІ век, има многобройно войнушко население.
Джебелиите, които съставляват значителна част от спахийската войска, поначало
са твърде пъстри по етническата си принадлежност. Сред тях има бивши пленници и
роби, хранени хора на спахиите или войнуци. Отличилите се по време на поход се
награждават с вакантни тимари.
Наличните
османотурски документи от края на ХV век показват, че старата българска
феодална класа е изчезнала. Нейното място в Севлиевския край е заето
преимуществено от дребните военни ленници – спахиите. Техният състав е изцяло
мюсюлмански, но е ясно, че това са представители на различни етноси, някои
изоставили старата си религия и вече асимилирани от новите господари.
Земите
на Севлиевския край са обхванати основно от тимарската система и нямаме данни
за други форми на земевладение по това време. В тази система са включени всички
селища от района. С труда си селячеството издържа дребните феодали, които,
заедно с дружинниците си, представляват конната войска на султаните, главната
ударна сила в непрекъснатите завоевателни войни. Когато не са на война, те
живеят там където са тимарите им и заедно със своите дружинници осигуряват реда
и спокойствието в района си.
***
През
XVI
век османската аграрна система в земите на Севлиевския
край се очертава изключително релефно от поредицата регистри – тимарски,
доганджийски, войнушки и т.н. Вниманието ни привлича подробния опис от 1516 г.,
който сочи изрично, че тимарската система, отново както през XV век, е доминираща в османското
земевладение в района. Приходите от вписаните селища в рамките на голямата
Търновска каза са обособени в 3 хасови владения, 8 зеамета и 46 тимара.[20]
Севлиевският край е представен според непълните данни от 33 села и три мезри,
разпределени в зеаметите и тимарите.
Включените на първо място хасове на управляващия по това време
султан Селим I,
Синан паша – високопоставен сановник и военачалник и Пир Мехмед паша – изтъкнат
държавен сановник, не засягат селища от Севлиевския край.
Сравнителният анализ на размера на
приходите на зеаметите показва
няколко специфични особености. В общо 6 зеамета са включени 14 села, или 10 % от
цялото тимарско население. На първо място, в големия зеамет на Искендер бей,
ага на абазаните на вилаета Румели, са включени четири от най-жизнените села на
района: Добромирка с приход от 11250 акчета, Бююк Крамолин /10851 акчета/,
Богатово /10698 акчета/ и Ловнидол /2872 акчета/. Заедно с Вишовград,
Калугерово и Пушево общият приход е от 65481 акчета. Малко над установения
минимален размер е зеамета на Ахмед Челеби с общ доход от 28416 акчета,
включващ Дебнево с приход от 10301 акчета, Долно Калокастрово и още 9 малки
мюсюлмански селища от нахия Тузлук Аланъ; зеамета на Хюсеин бей, военачалник на
пехотинците при султанския дворец с доход от 26200 акчета, включващ Градница с
приход от 11345 акчета и Голямо Косово, Горен и Долен Тръмбеж и Рухаровче; и зеамета
Плачева, на името на Иса, който включва в състава си селата Бериево /9905
акчета/, Горно Крушево /2841 акчета/,
Али Факихлер, с друго име Оходин /2827
акчета/ и Плаково, с общ доход от 20719 акчета. Малко под установения минимум,
с доход от 19171 и 18000 акчета са два от зеаметите, в които наред с още села
откриваме Бара /1988 акчета/ и Долно
Градище /5575 акчета/.
Зеаметът като условно земевладение
през XV
век е непознат в Севлиевския край и в този смисъл описът от 1516 г. е първият,
който ни дава сведения за него. Затова ще си позволим да отбележим, че според
правилата заимите принадлежат към средното ниво на санджакската администрация,
обикновено това са субашии, военни командири, хора на санджакбея и т.н. В нашия
опис се споменават „Искендер бей, ага на
абазаните на вилаета Румели”и „Хюсеин бей, военачалник на пехотинците при
височайшия дворец”, които можем да отнесем към военната класа. Поради това,
че длъжността на заима се споменава не винаги, следващите заими в регистъра
откриваме записани като представители на известни фамилии: „син на ...”
Както
през предходния век, така и сега /според регистъра от 1516 г./ 19 села и три
мезри, включващи 90 % от цялото население, са организирани в 14 тимарски
комплекса. Разпределението на тимарите според размера на приходите показва, че
до 3000 акчета, толкова колкото е „калъч-тимара”,
има само две държания.[21] Останалите 12 тимара
надвишават „калъча”. Сред тях е и най-големият
– тимарът на Рюстем Челеби, който има приход от 15733 акчета, а в елитната
група от 5000 до 10000 акчета се включват 7 тимара, половината от всички.
Очертаната картина разкрива резкия контраст с малките размери на тимарите през
втората половина на XV век. Увеличеният размер на тимарите и появата на зеаметите
в сравнение с предходния век показват в каква посока се развива тимарската система. Вече няма малки
тимари със села или дялове от села с по няколко домакинства, или от мезри,
които се обработват от външно население и задачата на спахията е да ги насели и
оживи. Поставено е началото на процес на намаляване броя на тимариотите – 6
заими и 21 спахии, или общо 27 владелци на тимари, наполовина в сравнение с
предходния период. Според приходите си те следва да екипират и осигурят около
80 дружинници и още толкова прислужници.
Разпределение
на тимарите според размера на приходите
от 1000 до 2000
акчета – 1
от 2000 до 3000
акчета – 1
от 3000 до 4000
акчета – 2
от 4000 до 5000
акчета – 2
от 5000 до 10000
акчета – 7
от 15000 до 20000 акчета – 1
Както през XV, така и през XVI век, тимарската система продължава да е основният източник за финансиране на спахийската конница, наред с неизменната плячка и други „странични” доходи. Според данни за Кюстендилски санджак, за същия период от време, цените на военното снаряжение за един джебелия /дружинник/ са следните: кон – около 400 акчета; конска сбруя – около 300 акчета; дрехи – около 500 акчета; оръжие /меч, ризница, лък, стрели, колчан/ - около 300 акчета. Ясно е, че за снаряжаването на един конник-джебелия са нужни около 1000-1500 акчета. С увеличаването на тимарския номинал над минимума /3000 акчета/ се появяват нови задължения: да се водят допълнителен брой бойци, да се носи шатра. В началото на века шатрите в зависимост от вида си струват от 450 до 1200 акчета. Кратките данни сочат, че в началото на века тимариотите, които владеят среден по размер тимар са в добро материално положение и в края на кариерата си могат да оставят значителни суми на наследниците си.[22]
Дванадесет от тимарите са индивидуални, един се владее от 5 и още един от 4 държатели. И тук разликата с предходния век е съществена – тогава повече тимари са колективни. Спахиите от колективните тимари участват в султанските походи посменно, а притежателите на индивидуални тимари се явяват лично. Регистраторът не посочва конкретни задължения на участниците в поход, като например осигуряването на шатри, военно снаряжение, определен брой джебелии, ешкенджии, гулями и др. Нямаме данни и къде точно живеят тези общо 27 спахии. Владетелят на най-големия тимар – Рюстем Челеби, е военачалник на спахиите в Търново, Махмуд е кятиб /писар/ от хората на Хасан паша, Хамза е кетхуда /войнско звание/ на чуждестранната наемна конница на покойния султан Мехмед, а Хасан – еничар при султанския двор.
Сравнителният анализ показва, че тимарите са формирани от приходите на цели села и три мезри. Седем от тимарите са съставени от по две села, пет – от едно самостоятелно село, и два от по четири села. Споменатият вече като най-голям тимар на Рюстем Челеби включва с състава си селата Къпиново, Бяла река, Елена и Хабил Бънаръ, а тимарът на еничара Хасан – селата Горно Чадърлу, Долно Чадърлу, Душево и Дерели.
Сред
общата маса на спахиите самотно изпъква еничарят Хасан, капуджибашия при
султанския двор. Като представител на османския елит, той владее тимар с не
малкия приход от 9394 акчета. За „провинциалното
еничарство” имаме данни още от 80-те
години на XV век.[23] Прието е, че практиката на
извеждане на еничарите от специалния корпус и причисляването им към спахийската
конница датира от времето на султан Мехмед II. Обикновено се смята, че става
въпрос за ветерани, които със своя богат опит трябва да укрепват османската
власт в провинциите, но има становище и че е вид наказание, тъй като доходите
им от тази промяна рязко намаляват.[24]
В
документи от втората половина на XVI и началото на следващия век се натъкваме
за пръв път на сведения за съществуването на султански хасове. Съкратен регистър на хасовете на султан Мурад ІІІ
/1574-1595 г./ и други висши сановници от 1574-1596 г. съобщава за хасови
селища в нахия Хоталич,[25] а османистът Румен Ковачев
посочва, че това са Букурово и Селви.[26]
един кратък документ от началото на XVII век виждаме, че и село Бериево е
хасово селище, вероятно значително по-рано от това време.[27]
Източниците дават основание да твърдим, че както през втората половина на ХV век, така и сега, основната част от зависимото население е включено изключително в леновете. И през ХVІ век най-масовата форма на османското феодално земевладение продължава да е военно-ленното държание, представено от хасовете, зиаметите и тимарите, т.н. тимарска система.
***
В
ограничени размери в Севлиевско е познато и вакъфското земевладение, за чието съществуване откриваме данни едва
към края на XVI век.
Вакъфът представлява недвижим имот, чиито приход е предназначен за издръжката
на религиозни или благотворителни институции: джамии, завиета, медресета,
безистени, хамами, имарети, часовникови кули, мостове, чешми, кервансараи и пр.
Най-често обект на вакъфиране е земя, която е пълна собственост на вакъфиращия,
т.е. тя е негов „мюлк”, частна собственост. Според шериата вакъфското имущество се
счита за неотчуждаемо, никой не може да посегне на него.
В
подробния регистър от 1580 г. в Севлиевска каза са записани поименно 43 глави
на домакинства, раи към вакъфите на свещените градове Мека и Медина.[28]
По сведение на османиста Румен Ковачев вакъфски статут през XVI век има мюсюлманското село Адиллер, днес Идилево. Поради тази причина
след XV век
то изчезва от тимарските регистри.
В
същия документ към многолюдното село Врабево са записани 8 раи, отново на
светите места Мека и Медина. Те, без изключение, са нови мюсюлмани, обръщенци в
исляма. Сред тях са освободените роби Перване, Юсуф Мустафа и неговият син
Хюсеин. По интересен е случаят с Балъ Искендер, чието бащино име е Александър и
вероятно се касае за второ поколение обръщенец в исляма. След него в списъка
фигурират двамата му сина: Сефер и Хюсеин, и внуците му Мехмед и Реджеб. Налице
е твърде интересен способ за постоянно увеличаване числото на вакъфската рая в
населеното място.
Пак
там село Хисарбей /Хоталич/ се споменава
с 20 обикновени мюсюлмански домакинства и 6 раи на светите места Мека и Медина,
също мюсюлмани.
Един откъс от подробен регистър на вакъфски владения, датиран по-общо от 80-те години на XVI век, хвърля още светлина върху вакъфското земевладение в Севлиевско. От документа става видно, че приходите от имотите на 7 домакинства от село Дерли /дн. Горна Росица/ са предназначени за издръжка на построените в чест на Ебу Еюб Ансари джамия, медресе, тюрбе /гробница, мавзолей/, имарет /приют/ и хамам /баня/ в Истанбул. Те са построени в дъното на Златния рог през 1458 г. по заповед на султан Мехмед Фатих /1451-1481/. Според арабо-мюсюлманската традиция Ебу Еюб Ансари бил съратник и сподвижник на “пророка” Мохамед и затова се обръщало голямо внимание на мястото, където той намерил смъртта си и се намирал гробът му. Документът свидетелства, че село Дерли не е само спахийско, а и вакъфско, т.е. налице е смесен статут на земевладение. Вакъфският статут е придобит най-вероятно в периода между двете регистрации /1545-1580 г./. Поименно са изброени главите на 7 домакинства: „Мустафа Ахмед, Хюсеин Хамза, Мехмед, син на Абдуллах, Муса Абдуллах, Али, син на Абдуллах, Ахмед Джафер и Идрис Абдуллах.” Както се вижда 4 от тях /57.14 %/ носят прозвището Абдуллах, а това е свидетелство за скорошно приемане на исляма и то от повече от половината от посоченото население. Най-вероятно това са заселници-колонисти. В документа изрично се подчертава, че село Дерли в административно отношение спада към нахия Серви /дн. Севлиево/, а не към Търново.[29]
Двата
регистъра от 80-те години категорично показват, че през третата четвърт на ХVІ
век тук имаме нов прилив на колонисти, като, в същото време, продължава и
процесът на ислямизация и асимилация.
Всички основания имаме да смятаме,
че през втората половина на XVI
век
в района е имало и още вакъфски селища. Кои са те обаче, не можем да посочим,
тъй като сведенията които дава един регистър от 1614-1615 г. са твърде скромни.
Той представлява списък на вакъфските селища и брой на джизие ханетата
/домакинства/ във всяко едно от тях, които подлежат на облагане с данъка зияде-и джизие. Става дума за села към
вакъфа на Михримах султан в казите Караферие, Хоталич, Самако, Филибе, Неврокоп
и Русчук – общо 51 села.[30] Колко и кои са
селата от Севлиевския край не можем да посочим, тъй като документът не е
преведен. Михримах султан е дъщеря на султан Сюлейман I /1520-1566/ от Хуррем султан. Омъжена
e
за Рюстем паша – велик везир при Сюлейман. Има силно влияние в двореца, което
запазва и след смъртта на баща си, в дъното е на много дворцови интриги и
заговори. Учредителка е на благотворителни вакъфи.
Изнесените
данни категорично показват, че вакъфското земевладение в района е ограничено по
размер и вакъфската рая е малобройна в сравнение с тимарската. Нито едно от
споменатите села не се развива както Дряново, Арбанаси и други проспериращи
вакъфски селища. Освен това документите, поне на този етап, свидетелстват че
вакъфското земевладение в Севлиевския край се появява едва след средата на XVI век. Основната причина се корени в
това, че тук мюлковите владения са малко.
***
Третата
категория поземлена собственост – мюлкът,
е земя в пълна собственост на притежателя си. Който притежава такава земя може
да я продава, завещава и всячески да се разпорежда с нея. Ислямското право
признава за истински мюлкове земите в чертите на селището, т.е. дворните места
на селяните. Така наречените неистински мюлкове са поземлени владения с
безусловен характер, собственост на мюлк сахибите /господарите/, които ги
узаконяват със специални документи /мюлкнамета/ от централната власт. За да
запазят със сигурност тази собственост за поколенията си собствениците често
прибягват до вакфирането ѝ. За наличието на такава поземлена собственост в
Севлиевския край нямаме данни към настоящия момент.
[1]
Мутафчиева,
В. Османска социално-икономическа история. С. 1999, 346.
[2] Пак там, 23-24, 343.
[3] ТИБИ, т. ІІ,
161-333.
[4] Пак там, 169.
[5] Пак там, 161.
[6] Пак там, 311.
[7] Пак там, 167.
[8] Мутафчиева, В.
Османска социално-икономическа ..., 32-36.
[9] ТИБИ, т. ІІ, 223.
[10] Пак там, 167.
[11] Пак там, 167-169
[12] Пак там, 169.
[13] Пак там, с. 205.
[14] Пак там, с. 169.
[15] Пак там, 283.
[16] Пак там, 207.
[17] Мутафчиева, В.
Османска социално-икономическа..., 349-351.
[18]Ковачев, Р. Опис на Никополския
санджак ..., 106-170.
[19] Ковачев, Р. Опис на Никополския
санджак ..., 50.
[20] Калицин М., Кр. Мутафова. Подбрани
османски документи ..., 112-196; ТИБИ, т. I, 42-59.
[21] Мутафчиева, В. Аграрните отношения
в Османската империя през 15-16 век. – Османска социално-икономическа история.
С. 1999, 23-24; „калъч-тимар” се
нарича минималния тимар, възлизащ на 3000 акчета. Тази сума задължава спахията
само с лична военна служба. Срещу добавките към основния размер на тимара
спахията се задължава да издържа дружинници, да доставя военни съоръжения.
[22] Матанов Хр. Възникване и облик
на Кюстендилския санджак ..., 145-146.
[23] Ковачев, P. Опис на Никополския санджак..., с. 51.
[24] Матанов Хр. Възникване и облик
на Кюстендилския санджак ..., 142-143.
[25] Радушев, Е., Р. Ковачев. Опис на
регистри от Истанбулския османски архив към Генералната диракция на Държавните
архиви на Република Турция. С. 1996, 28, док. № 24.
[26] Ковачев, Р. Нахията Хоталич ...,
271.
[27] Недков, Б. Османо-турска
дипломатика и палеография. Т. 2. Документи и речник. С. 1972, 126, док. № 53.
[28] Ковачев Р. Нахията Хоталич ..., 271.
[29]
ТИБИ,
т. III...,
228-230.
[30] Радушев, Е., Р. Ковачев. Опис на
регистри от Истанбулския османски архив към Генералната дирекция на Държавните
архиви на Република Турция. С. 1996, 33-36.
Няма коментари:
Публикуване на коментар