ДЕБЕЛЦОВО

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

ДЕБЕЛЦОВО

Население: 1880 г. – 909, 1910 г. – 865, 1934 г. – 977, 1946 г. – 858, 1956 г. – 422, 1965 г. – 76, 1975 г. – 0, 1985 г. – 0, 2001 г. – 4, 2011 г. – 0.

         Разположено е на висока каменлива местност близо до река Росица, на 15 км северозападно от Севлиево. Землището му разполага с около 30000 дка земя по данни от 1941 г.

Системни археологически проучвания на района на Дебелцово не са правени. Северозападно, на по-малко от километър от днешното село, при местностите Старцин и Могилите, има следи от изчезнало селище. Тук се намират и 2-3 надгробни тракийски могили, които  свидетелстват за съществуването на богато тракийско земевладелско имение в този район. В могилите както е известно са погребвани членовете на знатни тракийски родове. Нивите тук са осеяни с фрагменти от глинени съдове с различно изпичане и оцветяване, които могат да се отнесат към тракоримската и славянобългарската епоха. Според легендата от тази местност населението се преместило на изток в гъстата гора и положило началото на днешно Дебелцово. На североизток в местността Голямата поляна са откривани единични корубести византийски монети. Възникването на селището трябва да се отнесе към късното средновековие, за което говорят останките от гробища в западния край на днешното село, където  стърчат основи от зидове на средновековна църква, градена с ломени камъни, споявани с бял едрозърнест хоросан. По план тя поразително прилича на някои църквици от Трапезица при Търново, датирани към ХІІ-ХІV век. На километър в източна посока в местностите Въртопа и Черковища се предполага, че е съществувал средновековен манастир.

            Селото е заварено от османската инвазия с днешното име. Това се вижда от редица османски документи от периода ХV-ХІХ век, където се среща като: Дебелджува /1479 г./, Дебелчова /1516 г./, Дебелчева /1485, 1541, 1548 и 1662 г./, Дебелче  /вт. пол. на ХVІ век, 1618  и 1870 г./, Дебеличе /1635 г./, Дебелица /1638-1639 г./, Тепебели /в османски документ от 1841 г./  и Дебелец /наречено така от Феликс Каниц през 70-те години на ХІХ век/. В един домашен извор, приписка на църковна книга от 1852 г., се среща като Дибилцову. Етимологията на името ни насочва към растението дебелец. С наставката -ово, използувана  за селищни имена, то добива формата Дебелцово.

В един османски документ, който всъщност е регистър на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. пише: “Село Дебелцово: домакинства – 12, вдовици – 1, приход – 1350 . Село Ъглен, спадащо към Ловеч: домакинства – 7, вдовици – 1, приход – 583  /акчета /. Всичко: села – 2, домакинства – 19, вдовици – 2, приход – 1933, първоначално – 1543, увеличение – 390...”  Двете села са тимар на Дауд, който ги владее и участва във военните походи заедно с един прислужник. В „Турски извори за българската история” е дадено още едно село Дебелцово, но най-вероятно става дума за Дебелец, Търновско, и в случая имаме грешна идентификация. В сравнение с първоначалната регистрация, която е била малко след средата на ХV век, има известно увеличение на приходите. Това означава, че броят на домакинствата се е увеличил незначително. Този факт и запазеното име на селото ни навеждат на мисълта, че то е със старинен произход и е съществувало и през време на Втората българска държава.  Дебелцово е от малките християнски български   селища в района.

В друг непълен Никополски регистър от 1485 г. е посочен тимар от 11 български домакинства, 2 неженени, 2 вдовици и приход от 1388 акчета. Очевидно това е тимарът на Дауд, но вече владян от Юнус, син на Кара Хазър, като има минимално увеличение на приходите от 38 акчета.

            В подробен регистър от 1516 г. Дебелцово е тимар на спахията Пир Саид, син на Мурад: домакинствата са 23 на брой, посочени са също и 9 неженени, а доходът  е 2324 акчета. За период от 31 години броят на домакинствата се е удвоил, каквато е и общата тенденция в района. Населението отглежда пшеница, ечемик, овес, ръж, просо, лен, сусам, добива коприна, отглежда пчели. Обложено е с десятък от овощия и сено, плаща данък макту, данък петел и погача, данък ниябет, бач и др. Селото разполага с една стара воденица с един камък.

Абсолютно същите показатели за населението – 23 домакинства и 9 неженени – сочи нов регистър от 1530 г. 

Селото освен тимарско е и войнушко, т. е. има население със специални задължения. Осем от жителите му се сочат като зеваид войнуци /допълнителни, резервни войнуци/. За войнушкия статут на част от населението на селото свидетелстват три регистъра: първият е от 1529 г. и съобщава за 5 действуващи войнука; вторият е от 1548 г. и в него поименно са записани двама ямака /заместници на войнуци/; третият е  регистър от втората половина на ХVІ век с поименно посочени също двама войнука. За четирима войнука се споменава и в османски документ от 1870 г. /Иван, син на Миню, Бенчо, син на Мончо, Ангел, син на Никола и Никола, син на Желязко/.

            След краткия подем в края на ХV и началото на ХVІ век два регистъра от 1541 и 1545 г. показват спад в броя на домакинствата – съответно 14 и 15. Вторият документ показва един нов момент – появата на  5 мюсюлмански домакинства, от които едно е на християнин, приел исляма за своя нова вяра.

            Следва кратък демографски възход: в подробния регистър от 1580 г. са записани 35 християнски и 3 мюсюлмански домакинства, сред които две са на обръщенци в исляма. Процесът на ислямизация, труден и бавен, продължава. В следващите известни ни османотурски документи обаче не се срещат повече мюсюлмани, което ни кара да мислим, че бавният и незначителен процес на ислямизация на местно християнско население, продължил през цялата втора половина на XVI век, се е оказал нетраен и неуспешен.

            ХVІІ век отново е време на демографски упадък за село Дебелцово. Подробният авариз дефтер от 1642 г. е отбелязал само 10 християнски домакинства. Намаляването на домакинствата се потвърждава и от джизие регистрите за плащащите поголовен данък: 1600 г. – 9 ханета /домакинства/, 1618 г. – 10, 1625, 1635 и 1639 г. – по 8. За период от 62 години /1580-1642 г./ изчезват 25 домакинства. По всяка вероятност тези семейства се изселват поради засиления икономически и религиозен натиск в района и се заселват в търновското село Дебелец /дн. град Дебелец/. В „Юбилейна книга на село Дебелец” се посочва, че по това време дошли 30 семейства от севлиевското село Дебелцово, начело с бея си. Твърди се, че техни потомци са днешните родове Педеци, Тошковци, Стойчевските, Смилеците, Сираците, Драгошиновци, Газибарите, Главанаците и др.

            В джизие регистри от 1644 и 1650 г. за Дебелцово са записани съответно по 12 и 15 домакинства, което е сигурен белег за преодоляване на негативната тенденция за спад.

            Следващият авариз дефтер от 1751 г. показва Дебелцово с 35 християнски домакинства и свидетелства, че кризата е преодоляна, тъй като увеличението в сравнение с 1642 г. е три и половина пъти. Тенденцията към увеличение на населението продължава и през следващия ХІХ век: 1845 г. – 70 домакинства, 1873 г. – 98 домакинства. Последният период /1845-1873 г./ се характеризира с висок среден прираст на населението /0.71 %/, което е характерно за всички християнски села по това време. Първото преброяване в освободена България от 1880 г. отчита население от 909 души, само българи, а това означава, че едно домакинство по това време е включвало по 8-9 души в състава си.

           Днешната църква „Св. великомъченик Димитър” е построена през 1844 г. със специален ферман от 1841 г. на султан Абдул Азис хан. Каменен надпис над входа сочи: „сенету аомд /т.е. 1844 г./ блажени милостиви яко ти пумилвани будеть”. Иконостасът на църквата бил изработен от Георги Момчов и сина му Момчо. Иконите са рисувани от зографа Иван Попрайков от Разград /1785-1845 г./. След съграждането на църквата населението събрало 9000 гроша за полилеи, книги, светилници и др., от които 3100 били употребени за закупувани на руски богослужебни книги. Даскал Панчо Нейков записал на първия лист на „Типикон сиест Устав”, печатан в Москва през 1844 г., следното: „За тези книги настоявал папа Стойку и Балтовлу Стоян Чорбаджи и Станчо Топузовлу Чорбаджи и Вълко Колю Чорбаджи и мали велики обретающихся в селу сей Дибилцову да се поменува у доамина и до века с домом и чадам купили ги за 3100: гроша. Подписал даскал Панчу на Нейка Табакат от Ловичъ на 1852: год: иулий 3: число.”  По това време са закупени два стъклени полилея от Цариград и донесени на коне в сандъци. Общината подарила на църквата имоти, за да може да се издържа сама занапред. Първият свещеник, родом от Дебелцово, бил поп /папа/ Стойко Денев. Със свои средства той направил храмовия трон и на самия него издълбал следния надпис: „Ктитор папа Стойко и Златю брат му престоитель 1853 г.” След смъртта му през 1859 г. бил наследен последователно от свещениците Никола Божков, Захари Мичев, поп Росан, поп Иван Ст. Топузов и др. Църквата в Дебелцово е обявена за паметник на културата през 1954 г. Поради обезлюдяване на селото през 60-те години на ХХ век иконите, книгите и по-ценните вещи са отнесени в Преображенския манастир.

            Килийно училище било открито малко след построяването на църквата през 1846 г. Един от първите учители бил Панчо Нейков Табаков от Ловеч, който учителствал до 1852 г. По време на влиятелния дългогодишен кмет и чорбаджия на селото Станчо Топузов започнал строеж на училищна сграда – 1856 г. Привлечен бил за учител добре подготвеният Андрей Пейков от Крамолин /1860-1868 г./, който преподавал и по светските предмети. През 1869 –1870 г. учители станали местните младежи  Иван Станчев Топузов и Симеон Коев Пончев, които се занимавали и с революционна дейност. Заподозряни от турската власт, те били принудени да се преместят, първият в Гъбене, а вторият във Враниловци. След 1871 г. в селото преподавали Желязко Мичев, поп Русан Пенчев, Божил поп Николов.     

            По-известни стари родове са: Белювци, Дзънгъри, Дърмадани, Желязковци, Йовчевци, Кузмани, Кунчевци, Мартиновци, Пончевци, Топузови, Торневци, Чоловци и др.  

            Дебелцово е старинно българско селище и за това свидетелства категорично  неговата топонимия. Стари по тип и образуване са имената Варана, Гръмът, Пожега, Рупака, Ряхолът, Сланик, Старцин /от Страца/, Старцин дол. Между тах по старинност се нарежда и името на селото – Дебелцово. Старинните суфикси –ец и -ица носят имената Драготинец /от изчезнало лично име Драготин или Драгота/, Бабенчец, Бальовец, Демищерец, Ковачовец, Мингушовец, Пръдливец, Четовец /от чет кошара/, Драглица, Савелица и др. От изчезнали лични имена са Радичовото и Цайкиното. Сред наличните названия две са с безспорен славянски произход – Сланик и Драготинец. Названия като Катунище и Парцал махала показват, че в селото са живяли и цигани, а името Помаковото свидетелства за наличието на българи, които са сменили вярата си. Има ограничен брой чисто турски названия на местности като Текето, Тепе бели. Топонимията на Дебелцово е старинна и показва, че животът в селото датира много по-рано от османското завоевание и че не е прекъсвал за дълго време.

                Данните от ХV-ХІХ век, макар и оскъдни, свидетелстват, че село Дебелцово е старо българско селище от времето на Втората българска държава, което преживява османската инвазия, успешно преодалява опитите за ислямизация и запазва своя български християнски характер и име. 

/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/

ДАМЯНОВО

 

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

ДАМЯНОВО

Население : 1880 г. –  883, 1892 г. –   1094, 1934 г. – 2 005, 1946 г. – 2 040, 1956 г. – 1 837, 1965 г. – 1 448, 1975 г. – 1 177, 1977 г. – 1 102, 1985 г. – 922, 1992 г. – 795, 2001 г. – 692, 2011 г. – 411.

           Намира се на 16 км западно от Севлиево и е разположено върху слънчевия склон на рида Гюнето и на двата бряга на безименна рекичка (Дамяновско дере). Има пет махали: Шангалска, Средна, Крушовска, Долна и Бобинска.

            Историята на селото е проучвана от Цв. Донков, който оставя непубликуван ръкопис и от Иван Златев, Васил Сомлев, Стоян Ярков и Кою Кушлев, които през 1986 г. публикуват свое изследване.

            От бегли археологически проучвания е установено, че в землището на днешното село  има следи от стари селища. Най-старите находки са от времето на неолита. В местността  Гърковец, отстояща на 3 км западно от днешното село, е имало старо селище, където са намерени изгладени каменни брадвички, шлифовани парчета от кремък, остриета от стрели, копия и др. От епохата на бронза датира боздуган, изработен от светъл мрамор. На близко разстояние една от друга са разположени пет надгробни тракийски могили, като при селскостопански работи някои от гробниците са разкопани. Една от тях представлявала голяма четвъртита плоча, която захлупвала четири други, образуващи четириъгълник, а вътре два човешки скелета: единият нормално разположен в дължина, а другият на купчина в краката на първия.

            На север от селото (500 м), на скалата наречена Лалева канара, личат следи от трако-римска крепост – наблюдателен пункт.

            Към 1900 г. в западната част на селото, в сегашната Бобен махала, в двора на Яким Коев, при строеж на жилище е изкопан голям бял камък с дупка в средата. През 1901 г. при проучването му в Археологическия музей в София от почти заличения на него надпис е разчетено, че той е бил надгробен камък от II век. Текстът е: „D(is) M(anibus) Annia D... Tutaina, vix(it) ann(is) LVIII. Justus Rescupori bul(euta), coniugi b(ene) m(eritae) posuit”. Надписът показва, че римски военачалник, женен за романизованата местна тракийка Анниа Тутайна, е поставил паметника върху гроба на жена си. Личните имена Анниа и Йустус са римски, а бащините имена Тутайна и Рескупорис са тракийски. През 1932-1934 г. в същия двор е изровен втори такъв камък, за който някои археолози изказват предположение, че това навярно е паметник на самия военачалник.

             В местността Чешмите са разкрити две пещи за печене на керамика. Из пепелта на тия пещи са намерени множество парчета от глинени съдове и тънки четвъртити плочи.

            На върха на местността Ганчевото са открити следи от пещ и сгурия, както и от топенето на метал.

            Горните факти говорят, че по време на римското господство тука е имало романизирано тракийско селище.

            Селото е заварено от османските нашественици с днешното си име, което означава, че то е съществувало по време на Втората българска държава. Името Дамяново произлиза от личното име Дамян (на еврейски означава победител и се среща още през ХІІІ век) и наставката за селищни имена -ово, както Батошово, Душово, Млечово. Дамян или е основател на селото, или е бил негов владетел. Не може да се приеме за вярно твърдението, че един от жителите на съседното село Марево, някой си дядо Дамян, не тръгнал със своите съселяни и станал основател на Дамяново, тъй като маревци се изселват под напора на кърджалийските набези в края на ХVІІІ век. Векове преди това село Дамяново е съществувало с днешното си име.

            От регистъра за ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. се вижда, че една част от село Дамяново е тимар на еничарина капитан Яя баши Ибрахим, един от командирите на джемаата на мустахфъзите, които служели на гемиите на Никополската крепост. Записано е така: “Дял от село Дамяново, спадащо към Търново: домакинства мюсюлмани – 4, домакинства неверници – 66, вдовици – 3, приход без испенча – 5000 (акчета).”  Тези данни показват, че селото през ХV век е най-многолюдното в района по поречието на река Видима. Наличието на четири мюсюлмански домакинства (5.71%) подсказва начален процес на ислямизация на местното българско християнско население, започнал през 60-те или 70-те години.

            Вторият дял от селото е в малкия тимар на Хаджъ Байрам, заедно със село Лъжани (дн. Чавдарци, Ловешко). Записът е следния: “Дял от село Дамяново: приход – 438 акчета”. Най-вероятно се касае за обособена част от землището на селото, предоставена за обработване на селяни от същото село или пък от съседни села.

            В подробният регистър от 1516 г. откриваме село Дамяново с 9 мюсюлмански и 43 християнски домакинства, тимар на Махмуд, кятиб от хората на Хасан паша (високопоставен служител при султан Баязид ІІ). Освен това са записани 8 неженени мюсюлмани, 20 неженени християни и 5 вдовици. Селото има християнски свещеник – поп Бойо. Сред българските имена се срещат и доста старинни по своя произход: Братохан, Войно, Върло, Добре, Драгно, Драгошин, Грозо, Злат, Крайо, Кралич, Лало, Лускун, Макдал, Мало, Малчо, Момчо, Постол, Рад,  Симан, Тихна, Трошан и др.

 За период от 37 години християните са намалели с 23 домакинства, а мюсюлманите са увеличили делът си на 17.30 %. Трима от 9-те женени мюсюлмани (33 %) са бивши християни, носещи служебното име „Абдуллах”. Процесът на намаляване на българските християнски домакинства продължава и през следващите десетилетия. През 1541 и 1545 г. те са 27 на брой, по-малко с 16 в сравнение с 1516 г. В същото време броят на мюсюлманските домакинства продължава да е 9. От тях през 1541 г. двама бащи, всеки с пълнолетния си син, са нови мюсюлмани, т. е. наскоро приели исляма местни българи християни. Регистърът от 1545 г. също отчита две домакинства на обръщенци (22.22 %). Свидетели сме на един бавен, но непрекъснат процес на ислямизация на местни християни, започнал още в предходното столетие.

            В един регистър на войнуци, съставен през 1548 г. пише: “Село Дамяново: Влайко, син на Михно, вместо баща си – починал, войнук.” От това сведение става ясно, че селото не е само тимарско, но е и войнушко. За разлика от други села в района обаче броят на войнуците е минимален и преобладават селяните, работещи за своя спахия.

            Следващият подробен регистър от 1580 г. бележи нови тенденции в демографското развитие на Дамяново. Преодолян е непрекъснатият спад в броя на християнските домакинства от края на ХV и началото на ХVІ век. За период от 35 години техният брой нараства с 31 и достига до 58, като е отбелязан висок ръст на средния годишен прираст на населението – 0.88 %. Това явление е валидно и за редица други християнски села в района. В същото време е преодолян застоят в развитието на мюсюлманските домакинства през първата половина на ХVІ век. От 9 те нарастват стремително на 36, като само две са на обръщенци (5.55 %), което подкрепя извода за бавната, но непрекъсната ислямизация. Мюсюлманската общност вече е 38.29 % от цялото население. Средният годишен прираст на мюсюлманското население през периода 1545-1580 г., т. е. за 35 години, е 0.77 %. Увеличението от 27 домакинства за този кратък период от време не можем да отдадем само на раждаемостта, въпреки че това е ясно изразена демографска тенденция по това време, както при християните, така и при мюсюлманите. Считаме, че мюсюлманското ядро се е увеличило и вследствие прииждането на външни лица без да можем да кажем откъде са дошли.  

            Джизие регистри за облагането на християнското население с поголовния данък от 1600 и 1619 г. отчитат 83 и 41 обложени ханета (домакинства); първоначално имаме увеличение, а след това спад в броя. Следващите джизие регистри от 1625, 1635, 1639, 1644, и 1650 г. потвърждават развитието на този процес на непрекъснато намаляване на обложените с данъка джизие християни.

            Особено добре са изразени тенденциите на нарастване на мюсюлманите и намаляване на християните в авариз дефтерът от 1642 г., където са записани 89 мюсюлмански и само 9 християнски домакинства. Ще отбележим първо, че тези числа показват селото заедно с още няколко, като едно от най-големите в района – с 98 домакинства, срещу 94 през 1580 г.  На второ място прави впечатление, че през цялата първа половина на ХVІІ век християните намаляват. Особено чувствително е намалението през периода 1639-1642 г., когато от 35 домакинствата се стопяват до 9 (9.18 %). Как е станало това виждаме от данните за новите обръщенци от християнството към исляма. От 89 мюсюлмански домакинства 12 са на прозелити, т. е. 13.48 %. Тези 12 домакинства според нас са част от изчезналите 26 в краткия отрязък от време преди регистрацията в 1642 г. Очевидно се касае за групово преминаване към исляма: дали е доброволен акт или е имало и натиск е трудно да се каже. Не може да не се сетим обаче за запазената сред местното население на християнско Бериево легенда за избитите в местността Стърчек 100 моми и ергени. По същото време в съседно Хирево новите мюсюлмани са също 12, в Градница – 10, Дебнево – 16, Душево – 6 и т. нат. Ясно е, че по това време религиозният натиск над християнското население е бил много силен. На него се е поддала една част от християнското българско население, а друга част са потърсили нови места за заселване и по-спокоен живот в посока към Балкана и други села. По същото време съседно Марево например увеличава християнското си население.                       

            Посочените 12 домакинства на обръщенци обаче не могат да обяснят напълно появата на цели 53 мюсюлмански домакинства в повече спрямо 1580 г. Големия среден годишен прираст на мюсюлманското население, изисква да посочим, че тук е осъществено заселване на мюсюлмани и от други краища на империята.                                    

            Ускореният процес на ислямизация на местното население, започнал в края на 30-те и началото на 40-те години на ХVІІ век, приключил по всяка вероятност в края на същия век, защото повече не откриваме християнски домакинства в регистрите за населението. Потопени изцяло в мюсюлманската среда последните бивши християни постепенно изгубили не само вярата си, но и своя собствен език и напълно се турцизирали. Турският пътешественик Евлия Челеби отбелязва, че през 1662   г. на път за Ловеч минава през Дамяново и го споменава наред с Чадърлий (дн.Сенник), Хиранова (дн. Хирево), Гранбечесе (Градница), Демервале (Горни бивол, дн. Дъбрава) и Деливале  (Долни бивол, дн. Васильово) като чисто мюсюлманско село.

            Наличните данни дават основание да очертаем два периода в ислямизацията на дамяновци. Първият е продължителен, бавен и трае от 60-70-те години на ХV  до началото на ХVІІ век. Към исляма първи се обръщат представителите на местната селска аристокрация, които по този начин запазват привилегиите си и общественото си положение. Оформилото се ядро от мюсюлмани още в края на ХV век става притегателен център за нови ренегати, стремящи се към по-добри условия на живот сред господствуващата мюсюлманска маса.

Процесът на пълзящата ислямизация ускорява темпове от 20-те години на ХVІІ век. През 30-те и 40-те години сме свидетели и на групово преминаване към исляма, вероятно под религиозен натиск. Основното при ислямизационния процес все пак е постепенният му характер. В регистъра от 1642 г. проф. Махиел Кийл открива двама мюсюлмани, Хюсеин и Хасан, които са внуци на някой си Хъзър, самият той син на Абдуллах, т. е ислямизиран местен християнин. В регистъра е и неговият син Мустафа, баща на споменатите Хюсеин и Хасан. Така научаваме историята на три поколения мюсюлмани, чиито родоначалник Хъзър, бивш български християнин, преминава към новата вяра малко преди или около 1600 г. Окончателното приключване на ислямизационния процес в селото можем да отнесем най-общо към втората половина на ХVІІ век.

            През ХVІІІ век село Дамяново е изцяло мюсюлманско. Подробният авариз дефтер от 1751 г. го сочи с намалял брой домакинства – 68, с 21 по-малко от предишната регистрация (1642 г.). Следващите документи, с които разполагаме, показват един скок в ръста на населението. За период от 94 години то почти се е удвоило: от 68 домакинства през 1751 г. на 115 през 1845 г. Малко по-късно Салнамето на Дунавския вилает от 1873 г. отчита 140 домакинства, като средният годишен прираст на населението е високото число от 0.89 %.

            Руско-турската освободителна война, 1877-1878 г., заварва Дамяново като голямо мюсюлманско селище. Неговото население се формирало в преобладаващата си част от местни българи, които сменили вярата си и постепенно се турцизирали, и от минимален брой мюсюлмански заселници, преди всичко представители на властта и еничари след втората половина на ХVІІ век. За такива пришълци напомня запазилото се и до днес местно наименование Чаушова ограда. А чауш е нисш чин в османската армия и полиция. Устни предания сочат, че преди Освобождението селото е било почти чисто турско. Не се помни български род, който да е живял тук. Поминъкът на турците бил земеделие и скотовъдство. Най-богати турци били Божната и Селеолу, но чифликчии не е имало. По-богатите турци си вземали ратаи млади мъже българи от близките балкански села. Такива били Петър Келеша, Иван Недялков и др., които след Освободителната война останали в селото. Може би това имат предвид проф. Н. Ковачев и авторите на историята на Дамяново, когато твърдят, че преди 1878 г. в Дамяново е имало отделни български родове. Във всеки случай този въпрос не е проучен в дълбочина. Изследването му може да разкрие нови и интересни факти.

            След Освобождението турците започват масово да се изселват като процеса е особено интензивен през периода 1880-1889 г. Българите от съседните балкански села, които работели като ратаи на богатите турци от селото, първи се заселили в него. Устни предания сочат, че това били Нинуш Кънчев, Пенко Мирчев, Кольо Райката и др. И тримата отворили кръчми в закупените от турците къщи по сегашното шосе в източната част на селото. Там ставали спазаряванията за имотите между изселващите се турци и прииждащите заселници българи. От Ново село, Троянско и околните махали придошли до към 1889 г. следните по-многолюдни родове: Кушлевци, Пеновци, Добревци, Ходжевци, Ярковци, Бакалите, Чаушите, Паздерите, Карлиците, Гробчаните и др. От Кръвеник придошли: Боевци, Чолаците, Терзиите, Сюлейманите и др.; от Млечево – Карахристовите, Боховци, Малчо Стоянов и др.; от Врабево – Бекташите, Йорданите, Урумите и др.; от село Враца, Ловешко – Врачените, Гарипите, Маровски и др. Първото преброяване  от 1880 г.показва, че  селото е със смесено турско-българско население и в него живеят 883 души. От тях 527 са турци, 264 – българи и 53 – цигани. Към есента на 1889 и пролетта на 1890 г. в селото вече има само две турски семейства: Божната и Юсеин Чинтата (Чинтоолу). През 1892 г. в селото вече живеят 1094 души, от които 1075 българи и 19 цигани. Турци няма. Процесът на българизация приключва твърде бързо: за около 10 години.

            По време на Руско-турската война и след това до пролетта на 1888 г. кмет на селото е турчина Алиоолу – строг, но справедлив, с авторитет сред турците и българите. По негово време през 1886 г. се построява църквата „Св. Димитрий”. В набавянето на материали за строежа той заставял да участвуват и турците, като отказващите изкарвал на работа с камшик. През 1888 г. бил тържествено изпратен с масово напускащите селото турци. След него кмет на селото става Радион Петков Михов.

            Преди да се изселят турците имали свое училище при джамията. Отначало заселилите се българи учели децата си в училище, което повече напомняло за килийното. Ползували се частни помещения на Колю Койнов Баирченина, на Христо Тодоров Карахристов, на Начо Минков и Цонко Табака. Едва през 1888 г. е построена нова специална сграда с две големи класни стаи и една учителска стая.

            Според устни сведения се знае, че читалището е основано десет години по-късно по инициатива на Георги Иванов Минков (Широкият) - учител в селото, жител на Севлиево. Функционирало временно и без устав. На 15.10.1910 г. по инициатива на група селяни начело с Петър Попникифоров – учител, читалището е възобновено, а уставът му е утвърден от Министерството на народната просвета на 11.08.1912 г.

            Ислямизирането и асимилирането на жителите на Дамяново през втората половина на ХVІІ век довежда до сериозни промени в топонимията на района, но не и в името на селото, което е най-яркото доказателство за българския произход на мюсюлманите. Появяват се турски названия на редица местности като Малкая, Мал тепе и др. Особено голям е броят на смесените българо-турски и турско-български имена: Беко бунар, Дада могила, Марта кузу, Мутевица (от изчезнало лично име Мутьо+евица), Носова (от лично име Нусо+ова), Свинар дере, Черков тепе, Чаушова ограда и др. Въпреки ислямизационния и асимилационен натиск на господстващата народност някои названия на местности, които очевидно са много старинни, се запазват. Ще посочим имената Гърковец (от гърк, грък или лично име Гърко), Илиница (тук е имало черква „Св. Илия”, служело се на светеца на Илинден), Романица (от изчезнало лично име Роман), Катица, Корита, Марево, Чернево (от изчезнало лично име Черньо), Чировец. Тези имена са съществували далеч преди завоеванието в края на ХІV век и носят старинните суфикси -ец и -ица. Стари по тип и образуване са и имената Гогелчината и Ката. Топонимията на Дамяново е ярко свидетелство за дълголетното съществуване на селото и за това, че тук животът не е прекъсвал, въпреки религиозните промени, довели до промени и в етническия състав на населението.

/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/

ГРАДНИЦА

 

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

 

ГРАДНИЦА

            Население: 1880 г. – 2235, 1887 г. – 1725, 1934 г. – 2 066, 1946 г. – 2 067, 1956 г. – 1 948, 1965 г. – 1 948, 1975 г. – 2 004, 1985 г. – 1 591, 1992 г. – 1 436, 2001 г. – 1 307, 2011 г. – 963.

            Разположено е на 15 км югозападно от Севлиево, в Граднишката котловина, в ъгъл образуван от реките Боазка и Видима, на надморска височина 282 м.

            Началото на поселищния живот в района на село Градница се отнася към новокаменната (неолитната) епоха (5500-4000 г. пр. н. е.). Неолитно и енеолитно селища са регистрирани в местностите Пречиста и Батьова лъка, където са намерени каменна тесла, длета, мотика, брадви и чукове, както и каменен боздуган от района на селото, отнасящ се към енеолитната епоха. За наличието на поселищен живот в района говорят също находките от фрагменти от глинени съдове. Подобни оръдия на труда, битови предмети и фрагменти от съдове са открити и в районите на близките села Столът, Душево, Батошево, Кръвеник и др.

            Следи от поселищен живот през бронзовата епоха (2750-1100 г. пр. н. е.) са открити пак в местностите Пречиста и Батьова лъка. В първата местност са намерени останки от жилища-землянки и фрагменти от букелкерамика. Жилищата били вкопани в земята. Останали са следи от дупки за коловете. Стените били изградени от преплетени пръти и измазани с глина, примесена със слама. Проф. Ат. Милчев допуска носителите на неолитната и енеолитната култура в района да са били траките или по-точно техните предшественици – прототраките. Според него траките, които живеели в района на селото са от племената на кробизите и други племена, принадлежащи към голямата племенна група на гетите, а също и част от мизите.

            Археологическите разкопки и проучвания свидетелстват, че през старожелязната епоха (1100-600 г.пр.н.е.) е имало раннотракийски селища на хълма Пречиста, а също и в местността Батьова лъка, което е доказателство за един сравнително интензивен живот през късната бронзова и старожелязна епоха. Разкопките разкриха и тракийска крепост на хълма Пречиста, датирана от ранната младожелязна епоха (V-ІІІ в. пр. н. е.). Датировката е извършена не само въз основа на керамиката, но и на открития тук печат върху дръжка на тасоска амфора от края на ІІІ в. пр. н. е.

            В района на Градница са открити два тракийски некропола: първият се състои от 4 могили и се намира в местността Поленици, на юг от река Видима; вторият – от 3 могили в местността Гюр чешма, северно от Поленици. В най-голямата надгробна могила в Поленици, висока 7 м, е разкрито погребение, съдържащо бронзова позлатена хидрия във фрагментирано състояние, с богато украсена вертикална дръжка, върху която е изобразен бюст на сирена и керамичен скифос, покрит с черен фирнис. Хидрията е датирана в средата на втората половина на V в. пр. н. е., а скифосът – в първата четвърт на ІV в. пр. н. е. Така се установява точно, че погребението е от началото на втората четвърт на ІV в. пр. н. е. Проучванията на няколко надгробни могили край селата Столът и Кръвеник свидетелстват за специфичното изграждане на надгробните могили първоначално от каменни могили, а след това с насипване на пръст, което е характерно само за тракийските племена, обитаващи планинските и предпланинските райони. През ІІІ в. пр. н. е. започнали набезите на келтите, които преминали на юг от Балкана вероятно през Русалийския и Химитлийския проход. В тези тежки времена били разрушени тракийските крепости в местностите Пречиста, Градът при Батошево и Имането.

            За охраната на важния Русалийски проход през римската и късноантичната епоха на хълма Пречиста била изградена мощна крепост, а също така и в местността Калето. Начинът на изграждане на крепостната стена, портите и кулите и откритите във вътрешността оръдия на труда, оръжия, битови предмети, накити, керамика, монети и други позволяват да се датира към ІІІ-ІV в. С известни поправки тази крепост съществува и през късната античност. В нея са открити много постройки и еднокорабна базилика.

            В землището на селото е открита и колективна находка от 320 бронзови монети от различни римски императори, сечени в монетарници на Никополис ад Иструм, Марцианопол, Анхиало и др. На хълма Пречиста и в местността Калето са открити много монети от римската и късноантичната епоха. Въз основа на тях (броят им надминава 500), може да се направи изводът, че през ІІ-VІІ век там е протичал интензивен икономически живот, била е развита търговията с близки и далечни центрове. В източната част на крепостта на хълма Пречиста бе открит водопровод от глинени тръби, който получавал вода от извора „Киф кладенец”.

            От ІІ-ІІІ век датират откритите оброчни плочки, статуйки и други предмети на тракийското изкуство. Преобладават паметниците, посветени на главното божество на траките – тракийския конник, наричан Херос.  През 1971 г. в местността Поленици е намерена вотивна ръка на бог Сабазий – единствен по рода си паметник в България. Тази ръка, датирана средата на ІІ-средата на ІІІ век,  разкрива нови аспекти от култа към Сабазий в българските земи през римската епоха.

            През VІІІ век славяните се настаняват за постоянно в района, отначало в разрушените крепости в Пречиста и Калето, а също и в местността Казанджийската лъка. През VІІІ-ІХ век на левия бряг на река Боазка под заслона на хълма Пречиста възниква малко селище, дало живот на днешното село Градница. Археологическите материали свидетелстват за това убедително. В Казанджийската лъка са намерени погребения и глинени урни, които се датират в началото на ІХ век. Всички находки от разкопките се отнасят към ранното средновековие (VІІІ-Х век) и показват, особено керамиката и погребенията с трупоизгаряне в урни, че техни постоянни жители са били новозаселилите се славяни. Животът в района продължил и по време на византийското владичество (ХІ-ХІІ век).

            През Втората българска държава крепостта на хълма Пречиста отново играе важна роля, този път като част от добре организираната укрепителна система на столицата Търново. Крепостната стена била изградена успоредно на късноантичната в края на ХІІ век, като няколко пъти била преправяна. Крепостта, с територия над 20 дка, се оформила като величествен и добре охраняван феодален замък – седалище на местния болярин. В нея има църква, датирана в ХІІІ-ХІV век. За тази кръстокуполна църква, която била в развалини, съобщава Петър Мутафчиев, когато я посетил през 1915 г.  В близост до нея са открити над 120 погребения. На юг от Пречиста в местността Казанджиска лъка има неукрепено селище от същата епоха. Личат следи от сгради, вероятно занаятчийски работилници и жилищни помещения. Разкрити са и над 34 християнски погребения от ХІІІ-ХІV век. Очевидно тук са се намирали занаятчийският квартал на крепостта на хълма Пречиста, средновековно селище и некропол.

            На юг от Казанджийската лъка се намират руините на манастира „Св. Петър и Павел”, за който и до днес са запазени легенди. Местното население е нарекло местността на името на този манастир Петровица, от който личат следи от зидове, от крепостни стени и помещения. Според намерените материали се датира от Второто българско царство.

            Източно от Пречиста се намира местността Черковище, където бе открит средновековен български некропол. Южно от Калето над шосето за село Млечево и Столът, на стръмния скат бе открит също некропол. На юг в пролома на река Боазка в местността Сухата чешма при сегашната ловна хижа има силно разрушени зидове от сграда. Тук може би е имало манастир, който би могъл да се датира към ХІІІ-ХІV век.

            Предполага се, че османските завоеватели сложили ръка окончателно върху крепостта едва в началото на ХV век, сломявайки съпротивата на местното население. Сред ужасите на пожарите и убийствата селото успяло да оцелее, но част от жителите му се оттеглили към Балкана.

            За пръв път името на село Градница се появява в османски документ от 1479 г. като Крадниче, Каратнидже, Гъраднидже (според различните преводачи). Последователно, все така осмислено според турските езикови закони, се появява в османски документи като: Градниче – 1548, 1781, 1848 г., Гарадниче – 1571 г., Градиче -  втората половина на ХVІ век, Гърадиндже – 1618 г., Къратиндже – 1635 г., Гранбечесе (или Грабница) – 1662 г., Граднича – 1783 г. Във в. Дунав, г. ХІІ, бр. 1069 от 24.V.1876 г. е дадено най-пълно като Граденица. В домашните извори, Парусията на Троянския и на Батошевския  манастир (1847 и 1857 г.), е отбелязано като Градница. Името Градница е старославянско. Според проф. Н. Ковачев то ще е произлязло от ГРАДЬНИЦА – ГРАДЕНИЦА – ГРАДНИЦА и означава място, което е оградено, крепост, град. В подкрепа на своето твърдение той сочи, че западно от крепостта Пречиста и сега има местност Граден дол. Проф. Ат. Милчев  обръща внимание на старинния суфикс –ица, който е характерен елемент за славянското словообразуване и смисловото му значение е да изрази принадлежност, умалително название или ласкавост. Според него Градница означава малка крепост, наречено е така заради крепостта Пречиста и под същото име е съществувало и през ХІІ-ХІV век. Това име е запазено и до днес без промяна.

            В регистъра на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. откриваме два тимара от село Градница. Първият е владение на Мюрсел, сераскер на Търново и включва 2 домакинства на мюсюлмани, 76 домакинства на неверници, 14 вдовици и приход от 10044 акчета. Първоначално доходът е бил 7794 акчета и се е увеличил с 2250 акчета, или с 29 %, което означава, че около 1455-1460 г. селото е наброявало около 60-65 християнски домакинства. То е дадено не на кого да е, а на коменданта на Търново, който бил задължен да участвува в походите на султана с 3 въоръжени бойци, 1 прислужник и 1 шатра. Тимарът е най-голям за Севлиевския район и потвърждава голямото значение, което е имало селото. То също е едно от най-големите в околността. Втори по-малък тимар от селото под името Каратнидже, заедно с други три малки села, е оформен и даден във владение на шестима спахии. От 1 мюсюлманско домакинство, 10 домакинства на християни и 2 вдовици се получава доход от 1480 акчета. Тука увеличението на прихода на четирите села, спрямо средата на века е от 66 %. Като имаме предвид, че половината от приходите са само от Каратнидже, може да направим извода, че тази част от селото по това време е била само с 4-5 домакинства. Може би този дял от тимара е образувал по-късното Горна Градница или Граднишки колиби. От документа от 1479 г. научаваме също, че селото е към вилает Търново, Никополски санджак. Прави впечатление големият брой вдовици – общо 16, което говори за стълкновения с османските власти в резултат на оказана съпротива и упражнени репресии от тях. Налице е и начален етап на ислямизация на местното българско население в лицето на общо трите регистрирани мюсюлмански домакинства. Според проф. Бистра Цветкова те са местни ислямизирани българи, най-вероятно представители на старата българска аристокрация. Тука не можем да се съгласим с мнението на проф. Ат. Милчев за колонизация на турци от Мала Азия още в началото на ХV век. Регистърът от 1479 г. не дава възможност за такъв извод. Данните общо за района също не подкрепят такова становище.

            В разрез с общия подем в редица други села от района подробният регистър от 1516 г. показва един застой при Градница: отново 2 мюсюлмански домакинства, 79 християнски домакинства, само с 3 повече от 1479 г., и 28 неженени. Регистърът разкрива едно изключително българско по своя състав селище. Пълнолетните му мъже носят следните имена: Бано, Бато, Бело, Бойко, Богдан, Бойо, Боро, Бран, Братан, Братин, Братой, Братохан, Братохо, Бръчко, Велко, Владислав, Гаго, Герги, Гергине, Гой, Грозо, Димитри, Добре, Добрил, Добродан, Дойко, Драгошин, Дражан, Дудо, Духльован, Злат, Йован, Кали, Калчо, Каро, Кръсто, Лило, Малчо, Мандрич, Мачко, Михаил, Михно, Михо, Мърсо, Ненко, Никола, Петко, Петри, Петро, Писо, Първо, Рад, Радоя, Русин, Станислав, Стефо, Стоян, Таной, Тодор, Тоно, Филчо, Хинад, Черно и др. Един от мъжете е споменат като влах, а друг носи името Куман. Трима са пришълци от другаде. Селото има свещеник – поп Бойо, а Злат и Йован са синове на поп Герги. Данъчните задължения са също както на останалите села. Прави впечатление големият брой воденици караджейки – 7,  и тепавици – 3.

            Регистър от 1530 г. разкрива аналогична картина: 2 мюсюлмански домакинства, 79 християнски домакинства и 29 неженени.

Следващият регистър от 1545 г. показва намаляване на броя на християнските домакинства на 44, факт, който можем да обясним само с непълнота на документа. Регистрираните неженени са доста на брой – 54. Мюсюлманските домакинства са станали 4.

В подробния регистър от 1580 г. християните набъбват до 95 домакинства. Това е върховият момент в демографското развитие на българската християнска общност в селото, а и общо, тъй като цялото население достига 103 домакинства. Следва един дълъг период от време, почти два века, през който всички османотурски документи - преброителни, авариз и джизие регистри – показват непрекъснат спад в числото на християнските домакинства: 1600 г. – 77, 1635 г. – 45, 1642 г. – 48, 1644, 1650 и 1660 г. – 39. Най-ниският брой на християнските домакинства е от 1751 г. – 30.

            В същото време мюсюлманската общност се увеличава числено и укрепва. Този процес е бавен, но възходящ. След един продължителен период от време (1479-1530 г.), през който мюсюлманските домакинства са само 2, следва удвояването им на 4 през 1545 г. Как са се увеличавали те и какъв е бил произходът им се вижда от факта, че двете домакинства от 1516 г. и трите от 1545 г. са на нови мюсюлмани, т. е. на обръщенци в исляма. Всички те са записани със служебните имена „син на Абдуллах”, което означава „син на Божия слуга”, тъй като са нямали мюсюлманско бащино име. След 35 години, през 1580 г., мюсюлманите са се удвоили отново – 8 домакинства, от които едно на ислямизиран местен жител. Отново виждаме, че бавният, но постоянен ислямизационен процес продължава. Качествено нова обстановка ни разкрива авариз регистърът от 1642 г. Тук откриваме записани 38 мюсюлмански домакинства, което е едно сериозно нарастване. От тях 10 /26.3 %/ са нови мюсюлмани, обръщенци в исляма от средите на местното автохтонно население. Този висок брой и процент на прозелитите е характерен и за съседните Хирево, Дамяново, Душево и други села от района. Началните десетилетия на ХVІІ век се характеризират с ускоряване на процеса на ислямизация. Дори и като приспаднем новите мюсюлмани остават 28 домакинства, едно твърде високо число в сравнение със скромната стартова база от 8 домакинства през 1580 г. Високата раждаемост и многочислеността на семействата по това време също не може да даде задоволителен отговор. Считаме определено, че през този период, края на ХVІ и началото на ХVІІ век, в Градница е осъществено заселване на мюсюлмански пришълци. Какви са те и от къде, е трудно да кажем. Само така можем да обясним стремителния скок в броя на мюсюлманските домакинства.

            Следващият период от време, очертан от регистрите от 1642 и 1751 г. се характеризира със застой в демографското развитие на мюсюлманите, които нарастват само с 2 домакинства. През това време домакинствата на християните намаляват от 48 на 30. Достигнато е най-ниското ниво в развитието на християнската общност в селото, както отбелязахме и по-горе. Една от основните причини за това явление е разселването на местните християни в посока на юг към Балкана. Именно през този период от време, за да спасят дъщерите си от отвличане и женитба за мюсюлмани, много българи потърсили нови места за заселване и по-спокоен живот. 

            През ХІХ век двете религиозни общности в Градница се развиват бързо. От 40 домакинства през 1751 г. мюсюлманите нарастват на 103 през 1845 г. и на 118 през 1873 г. И през двата периода е постигнат висок среден годишен прираст на населението – 0.67 % и 0.53 %. Българската християнска общност също нараства числено: от 30 през 1751 г. на 59 и 67 през 1845 и 1873 г. Средният годишен прираст обаче тук е по-малък: 0.30 % и 0.28 %.

             През петвековното османско владичество населението на Градница не било еднородно. Още през 1516 г. петима от мъжете били записани като резервни войнуци. Три непълни регистъра за  войнуци от 1529, 1548 г. и от втората половина на ХVІ век показват, че в селото имало не само тимарско, но и войнушко население, т. е. население със специални задължения и статут. В първия регистър е записан 1 действуващ войнук, във втория - 1 войнук и 4 ямака (заместници на войнука), а в третия – 1 войнук и 2 ямака. Предвид непълнотите във втория и третия регистър, можем да допуснем, че броят на войнуците от селото е бил по-голям, така както е в повечето села от района. По време на многобройните походи на османската армия, а и в мирно време, те изпълнявали военно-помощни функции. Този статут на част от градничени се запазил през всичките векове, защото и в 1870 г. откриваме един войнук, призован да изпълнява службата си в Цариград.

            Два документа от 1781 и 1783 г. – махзар до султана и доклад на севлиевския кадия – свидетелстват за настъпилите междуаянски борби и за кърджалийски нападения над населението в казата. От тях пострадали и градничени, тъй като се съобщава за убит първенец от селото – Кечиоглу Ибрахим.

            От чисто християнско село през ХІV и ХV век Градница става село със смесено население: първоначално християнско-мюсюлманско, а през ХVІІІ и ХІХ век мюсюлманско-християнско. Мюсюлманите нараствали числено преди всичко за сметка на местното автохтонно  население. За колонизирано мюсюлманско население не можем да говорим с изключение на настанените представители на властта – спахии, еничари, духовни лица и др. Че процесът на ислямизация и асимилация продължил до самото освобождение е видно от факта, че в селото имало през 80-те години на ХІХ век фамили като Ахмед Мечоолу, Ахмед Вълкоолу и др. И двамата правили опит да се изселят в Турция, но се завърнали, защото там животът не им харесал. В селото била изградена джамия за религиозните нужди на турското население, преустроена след Освобождението в църква. В северната част на двора на джамията имало турско училище махтела. Богати земевладелци били Гавазът, Андът, Тюридият, Шерифът, Карталът и др., чиито имена днес носят някои местности в околностите на селото, бивши техни владения. В Градница, като голямо село, се упражнявали различни занаяти в Казанджийската махала, така както през късната античност и средновековието.

            През вековете на османското владичество старото българско население било изтласкано на юг в планината, където се поставило началото на множество махали и родови колиби в района на днешните села Столът, Боаза, Кръвеник и Млечево. По-значителен бил този процес през ХVІІ и ХVІІІ век. Към края на ХVІІІ и през ХІХ век в Градница останали да живеят само мюсюлмани, а християните се обособили в махала Граднишки колиби (след Освобождението село Столът).

Няма сведения средновековният манастир „Св. Петър и Павел” в местността Петровица да е бил възстановен и да е просъществувал по време на османското владичество. Но църквата в Пречиста била запазена и българите от Градница през всичкото време извършвали там своите религиозни обреди. Сред имената на данъкоплатците през 1516 г. откриваме записано името на поп Бойо, споменават се Злат и Йован, синове на поп Герги. При разкопките в Пречиста по стените на църквата бяха открити запазени на места стенописи. Тези фрагменти бяха съхранени до 1963 г. Името Пречиста хълмът получил от българското население още след завоеванието по името на малката църква, която била посветена на Св. Дева Мария Пречиста. От този хълм в музея в Севлиево през 2007 г. постъпи рядка и много ценна находка – оловен териак, произведен в Цариград, датиран към средата на ХVІІ век.

            Свободата заварва Градница и Граднишки колиби (Горна Градница, дн. Столът) като една община, която при първото преброяване от 1880 г. показва население от 2235 жители: българи – 1621, турци – 384 и цигани – 230. В резултат на масовото изселване на турците към Цариград и Мала Азия и на заселване на българи от балканските селища през 1887 г. в селото са преброени 1580 българи, 7 турци и 138 цигани, което показва, че процесът на българизация тук протекъл много бързо, само за 7-8 години. Големият брой цигани, едва ли резултат от ново заселване, показва, че тук една значителна част от мюсюлманите са били от този етнос. Най-много преселници българи дошли от Кръвеник: родовете Кьоресовци, Тафрите, Боевци, Мюзините, Пелитите, Горалите, Костовци, Кечовци, Сиромасите; от Столът: Дундевци, Пътилите, Памукчиеви и др.; от Млечево: Белоите, Шапратилите, Гавазите, Дачовци.

            Продължителният живот на мюсюлмани в селото довежда до промени в топонимията. Редица местности са назовани с турски имена, има и названия със смесен характер (Зира поляна и др.). Коренното българско население, което е заварено от завоевателите, запазва голяма част от своите местни имена. Старинност издават следните местностни названия: Бързи брод, Вунева лъка, Гагой, Гламя, Граден дол, Драгнина стена, Казанджийска лъка, Карпинина, Киев кладенец, Млаката, Пречиста, Ремски дол, Садината, Усоето. Старинните суфикси –ец и –ица носят имената на местностите Бранковец, Обаеница, Петровица, Скорчовица. От отдавна изчезнали стари лични имена са названията на местностите Бранковец (от Бранко), Вунева лъка (от Вуньо), Гагой (от Гагой). Топонимията на селото показва, че то е съществувало много преди края на ХІV век и че животът тук, въпреки превратностите и изпитанията, не е секвал.

/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/

ГРАДИЩЕ

 

 ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

 

ГРАДИЩЕ

             Население:  1880 г. – 1 043 , 1934 г. – 1 449 , 1946 г. – 1 433 , 1956 г. – 1 224 , 1965 г. – 835 , 1975 г. – 569 , 1985 г. – 480, 1992 г. – 353, 2001 г. – 279, 2011 г. – 181.

            Разположено е в северните разклонения на Севлиевските височини между реките Мъгър и Крапец, на 384 м надморска височина и на 19 км от Севлиево. Има следните махали: Горна, Долна, Отсрещна, Крайна и Забунска.

            Археологическите проучвания, направени от Окръжния исторически музей в периода след 1962 г., дадоха интересни данни за праисторията на село Градище. Открити бяха останките на шест селища от епохата на неолита. Музеите в Севлиево и Габрово съхраняват доста керамични фрагменти, кремъчни и каменни оръдия на труда и други находки. В местностите Калът и Гламята са открити тесла, брадви-чукове, срещат се фрагменти от глинени съдове, изработени на ръка, украсени с врязани спирали и изпълнени с бяла боя. При Зъбът има открито селище от края на новокаменната и началото на каменно-медната епоха (енеолита). В местността Лукач са намирани хромели и плоски каменни брадвички. От местността Драгин дял е прибрана вотивна желязна брадвичка. Има тракийски могили. За съществуването на римска култура свидетелствуват отделни находки като оброчните плочки на тракийския конник и друуги. Атанас Милчев и Николай Ковачев публикуват две оброчни плочки на богинята Диана, намерени в местността Калът, около карстовия извор, на 1 км югоизточно от днешното село. На първата богинята е възседнала сърна в галоп на дясно, облечена е в късоръкавен хитон и държи лък в лявата си рака. Сърната е с издължена муцуна и дълги уши. Предният десен крак на животното се опира на висок пън (може би олтар), зад който се подава глиган, нападнат от куче. Плочката е датирана към ІІ-ІІІ век. На втората оброчна плочка е представена пак Диана в ход на дясно. Облечена е с безръкавен препасан хитон и наметало, двата края на което се развяват настрани от нея. Обута е в къси ловджийски ботуши. В лявата си ръка държи лък, а дясната е вдигната нагоре и вади стрела от колчана. Отличава се с хубава релефна изработка и поради това напомня известната Артемида от Лувъра, един от шедьоврите на античното изкуство. И двата паметника са свързани с религията на траките и с техния основен поминък – скотовъдството и лова. Най-вероятно през ІІ-ІІІ век в околностите на днешното село е имало светилище, посветено на богинята, където са извършвани жертвоприношения и са отправяни молитви за здраве, плодородие и успешен лов. Археологическата карта на Севлиевско сочи, че в района на селото е имало две антични селища.

За обитатели траки  свидетелства и една загадъчна находка от 590 монети, открита в селото през 1968 г. при изкопни работи пред дома на Дончо Цвятков Дончев. Монетите са поставени в гърне, характерно за латенската епоха. Щанцовани са от еднакви ядра сплав от мед, никел и сребро, със средна тежина до 3 грама и диаметър 28 мм, добре запазени. Имат лека вдлъбнатина и от едната страна са гладки, а на другата се схваща знак, наподобяващ буквата К. Публикация за тази находка прави покойният вече нумизмат професор Тодор Герасимов, който изказа предположение, че това са тракийски разменни знаци, предназначени за вътрешна консумация, макар че това не е допустимо в тракийското робовладелското общество. Други учени, наши и чужди, също се затрудняват при датировката. Въпреки че загадката остава може да се приеме, че монетите имат пряко отношение към историята на местните тракийски племена. Днес загадъчните монети са един от уникалните експонати в Градския музей в Севлиево.

Култът към Диана, бог покровител на лова и скотовъдството, наличието на надгробни могили и находката от монети още един път потвърждават изказаното мнение, че в Севлиевския край е живяло тракийско скотовъдно население.

В землището на Градище има следи и от укрепени селища. На 3 км югозападно от днешното село в местността Градът на стръмен носовиден склон личат следи от значителна крепост, чиято керамика според проф. Н. Ковачев се отнася от античността (ІV век пр. н. е.)  до края на Втората българска държава (ХІV век). Тук са намерени желязна шпора, 3 плътни бронзови гривни, 2 бронзови гривни от усукана тел, завършващи с петлици, датирани от Х-ХІ век и други находки. Наблизо до крепостта при височината Трапезица личат основи от средновековна църквица, градена от ломени камъни и бял хорасан, именувана от населението Манастира. В местността Пънчища е фиксирано открито селище от времето на късния феодализъм.

Останки от крепостни съоръжения има и на местността Високата ливада, на 2 км югозападно от Градище.

Богатството от археологически находки ни дава основание да направим извод, че районът е обитаван от траки, римляни, византийци, славянобългари. Следа са оставили и келтите. 

От средновековната крепост (дн. мястото се нарича Градът) идва името на сегашното село Градище, което е непроменено и до днес. Наставката   -ище говори за старинност и за място, където е имало град, от старобългарското градъ, което означавало укрепено селище със стени, крепост, твърдина (във Виргинската грамота на цар Константин Асен се споменава за някакво Градище – вж. Иванов, Й. Българските старини в Македония, с. 583).  Името фигурира в османските документи още от ХV век. Споменава се също и в домашни източници: в парусията на Батошевския манастир (с.101) и в парусията на Троянския манастир (с.61) от 1836 г.

За пръв път в писмен извор името на селото се среща през 1479 г. В регистър на ленните владения в Никополски санджак то е записано два пъти в два различни тимара – първия път заедно със село Сирбие (дн. Малък Вършец), а втория – със село Горно Косово (издателите на документа го отъждествяват с Горско Косово). Според Руси Стойков и Николай Ковачев и в двата случая става дума за село Градище. Част от село Градище, част от село Сирбие и село Циганово (дн.Правда, Горнооряховско) са включени в тимара на  Акбаш, син на Доган, който срещу приходите е трябвало да участвува в султанските походи лично, да осигурява един въоръжен боец и една палатка. Делът от селото е записан само с 5 християнски домакинства и приход от 434 акчета. Същият приход по това време е давало и село Хоталич, само че от живущи извън селото.

            Вторият тимар е на Юмлу, син на Мурад, който също участвува лично във военните походи и осигурява двама въоръжени бойци и една палатка. Тимарът включва село Горно Косово с 26 християнски домакинства, 4 вдовици  и част от село Градище с 20 християнски домакинства, 3 вдовици и приход от 2507 акчета. В сравнение с предходната регистрация, която е била след средата на века приходите на двете села са се увеличили с 45 %. Следователно и населението им е било почти два пъти по-малко по това време. Прави впечатление и големият брой вдовици, факт, който можем да обясним с някаква съпротива срещу поробителите и дадени жертви от мъжкото население. По същото време от село Калугерово, с друго име Плужна, са отвлечени 26 души за Цариград. Голям е броят на вдовиците и в село Градница – 16.

В следващия регистър от 1485 г. броят на домакинствата в първия тимар е 4, неженени 2 и една вдовица, като приходът от тях е нараснал на 640 акчета. От Акбаш тимарът е преминал у Хасан, който го владее съгласно берат, получен от Искендер паша, бейлербей на Румелия. При втория тимар домакинствата са намаляли на 14, но са записани и 8 неженени, 2  вдовици и приход от 2489 акчета.

 Изнесените данни характеризират село Градище от 50-те до 80-те години на ХV век като малко село, което почти удвоило населението и приходите си за периода от 25-30 години.

Интересни сведения ни предлагат османотурските документи за ХVІ век. Подробният регистър от 1516 г. също отбелязва село Градище към две различни спахийски владения. Едното от тях продължава да бъде само с 5 християнски домакинства, както в предходните десетилетия. Другото, по-голямото, се е разрастнало и вече се означава под името Градище-и зир, т.е. Долно Градище. То е част от зеамета на Тугрул бей, заедно с други села. Включва 11 домакинства на мюсюлмани, 3 неженени, 1 спахийски син и 3 прислужници на спахия; 37 домакинства на християни, 23 неженени и 2 вдовици. В сравнение с 1485 г. християните почти са се удвоили. Мюсюлманското ядро, което не е малко, е формирано от обръщенци в исляма – 8 на брой. Очевидно е налице един активен начален процес на ислямизация на местно християнско население, който обаче прекъсва по-късно, защото всички следващи документи показват селото като изключително българско. Сред множеството български имена впечатляват старинните и вече изчезнали: Бежано, Бобил, Брато, Брезо, Вестар, Гаго, Голуб, Грозо, Дабижив, Доброслав, Драги, Драгич, Драголин, Кръсто, Мачо, Мързан, Рад, Размир, Румена, Сразимир, Сталяна, Хрусо, Черника и др. За един от мъжете е посочено, че е пчелар, а други двама са пришълци. При мюсюлманите Хамза и Кая са записани като синове на окчу (майстор на лъкове и стрели), Ахмед е шивач, а Хамза - кассаб (касапин).   

В тимарски регистър от 1530 г. откриваме селото раздвоено на две части: Градище-и зир и Градище-и баля, т.е. Долно и Горно Градище. В Долно Градище са регистрирани 11 мюсюлмански домакинства и 3 неженени, а християнските домакинства са 35 и неженени – 23. В Горно Градище населението е само християнско: 50 домакинства, 10 неженени и 1 вдовица.

Според подробния регистър от 1545 г. в Долно Градище има 13 мюсюлмански домакинства и 7 неженени, а християнските домакинства са 24, неженените – 11, и 1 вдовица.

Следващият подробен регистър от 1580 г. представя тимарското населението на селото само с 6 домакинства: 5 християнски и едино на нов мюсюлманин, току-що приел исляма. Очевидно документът не ни дава пълна представа за тимарското население на селото. Не бива да забравяме, че по това време голяма част от българското население е било записано като войнушко.

Други три регистъра от  XVI век показват, че населението на Градище не е съставено само от тимарска рая, а има и жители със специален статут и задължения. Най-ранният запазен войнушки регистър от 1529 г. сочи 34 действащи войнука от селото. В друг регистър от 1548 г. са записани общо 63 души българи, от които 20 войнуци и 41 ямаци. В третия непълен регистър от втората половина на века са записани 1 войнук и 7 ямака. Войнуците и техните заместници ямаците служели посменно по няколко месеца в обоза на османската армия, като помощна военна формация. Наличието на тимарско и войнушко население през ХVІ век показва, че селото е голямо, най-вероятно с общо около 100-130 броя домакинства – християнски и мюсюлмански, в средата на века. Именно големият брой жители налага раздвояването на селото на Долно и Горно.

Появата на толкова голям брой войнуци в средата на ХVІ век не може да стане изведнъж. Очевидно тука става въпрос за старо войнушко население, заварено от османските завоеватели и включено от тях във формирания военно-помощен войнушки корпус. Това население със специални задължения и статут не било обхванато от тимарската система, описвало се в специални войнушки регистри и се ползувало с известни привилегии. То е съществувало и през ХV век, макар и по-малко на брой. Затова с основание можем да приемем, че по това време Градище не е било незначително и малобройно село, а селище от средна величина за района, най-вероятно с 25-35 домакинства.

            Интересни са данните от регистрите за плащане на данък джизие от християнското население от първата половина на ХVІІ век. В тях за село Градище са записани много малък брой ханета (домакинства): 1619 г. – 5, 1635 г. – 3, 1638-1639 г. – 5, 1643-1644 г. – 4 и 1650-1660 г. – 4. По различни са данните на холандския историк професор Махиел Кийл, който сочи като обложени с данък джизие 10, 17 и 22 домакинства. Каква е точно причината не може да се разбере, но явлението е общо за повечето села от района. Трябва да отчетем, че в началото на този век започва демографска криза. Другата основна причина със сигурност ще е регистрацията на войнушкото население в отделни джизие-регистри, с които не разполагаме, или освобождаването им от този данък. А войнуците в селото, както видяхме, са доста на брой. Това население със специфични задължения се запазва до края на османското владичество. През 1870 г. например от Градище  са включени най-много войнуци – 11, в групата от Севлиевска каза, които трябвало да отидат да косят султанските ливади край Истанбул. Това били: Гено, син на Калю, Ангел, син на Велю, Янко, син на Данчо, Станчо, син на Съби, Станчо, син на Ганю, Серю, син на Руси, Станчо, син на Ганю, Ганю, син на Серю, Дочо, син на Моню, Трифон, син на Пенчо, Кръстю, син на Георги.

            Наличните документи за ХVІІІ век характеризират селото като средно по големина. В един списък на селищата от Търновска каза от края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век Градище е посочено с 66 пълнолетни мъже немюсюлмани, а в регистър от 1751 г. – с 50 домакинства.

            През ХІХ век, особено след отминаването на аянските смутове и кърджалийските вилнежи, а също и на чумните епидемии, последвало стремително демографско развитие. През 1845 г. са регистрирани 80 домакинства. Според Неделчо Вълев, изследовател на миналото на селото, през 1852 г. в него живеят 1040 души, но не сочи откъде черпи това сведение. Салнамето от 1873 г. посочва 111 християнски домакинства, което е сериозен демографски ръст. Пренаселеността принуждава градищени да започнат да се изселват и търсят нови по-добри места за живот. В Севлиево например се заселва бащата на видния по-късно възрожденец Хаджи Стоян – Никола Зуреолу. Освобождението заварва Градище като чисто българско село с 1035 българи и само 8 турци.

Многобройното българско население рано почувствало нужда от свой храм и затова църквата „Всех Светих” е една от първите,  съградени в Севлиевския край (1820 г.). Пръв свещеник бил поп Велко от Токмаците. През 1909 г. е изградена нова, по-голяма църква, наречена „Рождество Пресв. Богородици”. Двата храма са съхранили за поколенията редица стари служебни книги. На „Типикон, сиреч Устав” четем следната приписка: „Продава ся от Господина Йордана Иов. Стоянов книгопродавий на село Градище в Севлиевска епархия 1863: май 24.”

            Отначало за обучението на децата се грижел поп Велко, а след ръкополагането на Стефан Сяров за свещеник през 1836 г. в селото е открито килийно училище в специално построена сграда, наречена по-късно Курничето.

       В Градище театралната дейност води началото си от 1888-1889 г. Инициатори за подготвянето на пиеси са били учителите Неделчо Цонев, Димитър Минев и Петър Гочев. Първата пиеса е била „Многострадалната Геновева” от Л. Тик. Читалище е основано едва през 1928 г.

            В Освободителната руско-турска война (1877-1878 г.) участва опълченецът от Градище Бончо Денев, внук на Топал Ганчо. Той се присъединява към опълченците във Влашко и участва в боевете на Шипка. През 1885 г. в селото се формира специална чета за защита на Съединението.

            Стари родове в селото са: Златинът, Косвалиите, Мумеркинът, Славоевци, Балевци, Стойчовци и др. От Градище, от родът Зуреви, е коренът на бележития севлиевски възрожденски деец Хаджи Стоян Николов. В топонимията на селото има запазено име на местност от този изчезнал род – Зурева бахча. В Севлиево е имало улица Зуревска, където живеели преселници от този градищенски род.

            Някои особености в говора и носията на населението от Градище го характеризират като интересно старинно селище. Запазени са най-много мизийски особености в говора: меки съгласни, остатък от изговора на ы, изговор на частицата ще като жъ. Старобългарското ы се застъпва в говора от ъ (смесен вокал): например Бранковец се изговаря като Брънкоыц.

            В землището на селото има много стари имена на местности със старинните суфикси –ец и –ица, като: Балевец, Калевец, Калугерец (Калугерча дупка), Качулевец, Коренчец, Кръстевец, Къклевец, Лъковец, Срайновец, Търколец, Чернатовец, Дедерица, Драгославица, Оряховица, Сигурица (от прабългарското сигор, шегор), Трапезица и др. Част от тези имена са получени от изчезнали стари лични имена (например: Балевец, от Бальо, Драгославица от Драгослав, Калевец, от Кальо) или са стари, звучни славянски имена: Лъкевец, Оряховица, Трапезица, Устието. От изчезнали стари лични имена са и названията на местностите Асканова круша (от Аскан), Брай камък (от Брайо), Гугова страна (от Гуго), Цайкиното (от Цайка). Стари по тип и образуване са имената Градът, Гърлото, Калът, Каменна греда, Кукла, Кърчевото, Лъкан, Оряхолът, Ряволът, Старцова страна. Голямото богатство на имена, които не са отскоро, говорят не само за своята старинност, но и за това, че селото е съществувало много време преди края на ХІV век, а също и, че тук животът не е прекъсван никога за по-дълги периоди от време.

/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/