ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА
ДОБРОМИРКА
Население: 1880 г. – 2 156, 1887 г. - 1 589, 1934 г. – 3 219, 1946 г. – 3 045, 1956
г. – 2 784, 1965 г. – 2 150, 1975 г. – 1 829, 1985 г. – 1 541, 1992 г. –
1 131, 2001 г. – 948, 2011 г. – 713.
Село Добромирка е разположено на 16 км
североизточно от град Севлиево, край шосето Севлиево-Павликени, в подножието на
Севлиевските височини, на 350 м надморска височина. От землището му, което
обхваща площ от 28452 дка, водят началото си малките рекички Сушица, която
преминава през селото, и Негованка, протичаща през махала Кална кория.
За
проучване историята на селото голяма заслуга има Нено Ганчев Гунев, който
публикува книгите „Родовете на Добромирка”, „Строителите на Добромирка”,
„Добромирка – история, етнография, фолклор”, „Добромирски случки”, „Добромирка.
Страници от историята” и редица други публикации в печата. С висока научна
стойност е трудът на Мария Донева „Историята на Добромирка”, издаден през 2000
г. и написан с много любов и чувство за отговорност.
Добромирското землище се обитава от дълбока
древност. В музея в Севлиево се пазят следните находки от епохата на енеолита и
бронза: тесла, кремъчен връх на стрела, кремъчна мотика, кремъчни ножове и
брадва-чук. Намерени са в местностите Честата чука, Бююк чаир, Балъкнъ бунар и
Гердимата и са свидетелство за съществуването на живот тук. В местността
Гердимата е имало тракийско селище. Тук се намират в изобилие тракийска
керамика, фрагменти от хромели, върхове на стрели и други находки. Тракийско
селище е имало и в местността Юртлука (Селището). От римско време е останал т.
нар. Малък друм, който свързвал Нове (Сищов) на Дунава през Овча могила,
Бутово, Павликени, античното селище на Юртлука и през Кози рог, Габрово и
Шипка, се отправял през Тракия към Константинопол. Останките от този стар римски
път, постлан с камъни, между местностите Юртлука и Кутуля, още личат. Близостта
на тържището Дискодуратера (до дн. Гостилица) дава основание на Мария Донева да
предположи, че при тракийското селище на местността Юртлука е имало крайпътна
станция.
Селото в местността
Юртлука е обитавано и от славяните след настаняването им по тези земи. За това
свидетелстват находките от глинени съдове и други битови предмети с типичната
за това време врязана вълнообразна и линейна украса. По време на Втората българска
държава най-вероятно е владение на царстващите Асеневци. То е разположено по
средата на пътя между столицата Търново и Ловеч. И до днес е запазен топонима
Царската градина, което не е случайно. Не е случайно също, че след завоеванието
Добромирка е предадена във владение на санджакбея на Никопол, на практика
управител на завладяната Шишманова България.
Археологическите данни ни
убеждават, че от най-дълбока древност Добромирското землище е обитавано и в
него са съществували главно две селища: в Гердима и в Юртлука. Третото селище е
възникнало на мястото на сегашното село.
Османотурските регистри, с които
разполагаме, недвусмислено показват, че Добромирка е била голямо българско
село, заварено от османската инвазия с това име, което е запазено през вековете
и до днес. За чисто българският му характер съдим по имената на мъжете
данъкоплатци през ХVІ и първата четвърт на ХVІІ век, които са изключително
славянобългарски по произход. Името на селото е характерно за славянското
средновековие и както при повечето други села от района идва от личното име на
основателя или феодалния му владетел Добромир. Подобни имена откриваме и в
други български краища: село Добромир, Битолско; село Добромир в Северна
Добруджа край Дунав (ХVІІ век); извор Добромир край Своге; бърдо до Гевгели.
За
първи път името на село Добромирка откриваме в регистъра на ленните владения в
Никополски санджак от 1479 г. Там то е записано с едно мюсюлманско и 75
християнски български домакинства и наред с Градница е най-многолюдното селище
в района. Включено е в пределите на хасовите имущества (хас, голямо феодално
владение, единствено в санджака), владени от санджакбея на Никопол Искендер
бей. В регистъра е отбелязано също, че селото е хаса на санджакбея, т.е. лично
владение в рамките на служебно обвързаните хасови владения. Единственият
мюсюлманин по всяка вероятност е бил местният старейшина, който, за да запази
социалните си привилегии е приел исляма и е станал доверено лице на османските
власти, по-точно на санджакбея. Началото на ислямизационния процес може да отнесем
най-рано към 70-те години на ХV век.
Последните
десетилетия на ХV и началото на ХVІ век са благоприятни за демографското
развитие на Добромирка. В подробен регистър от 1516 г. то е най-голямото в
района с едно пълноценно мюсюлманско домакинство, един неженен мюсюлманини, 102
пълноценни български домакинства, 60 неженени и една вдовица. Увеличаването на
домакинствата е преди всичко резултат от естествения прираст за изминалите 37
години, а също така и от заселването на пришълци (”Стайо пришелец”). Християнското
население на селото има своя църква и свещеник – поп Йован. Преобладават
хубавите славянобългарски имена: Белчо, Братул, Братохан, Добремил, Драгой,
Драгошин, Влад, Вълкашин, Вълк, Грозо, Кусар, Мало, Мързан, Нелеп, Първе, Рад, Смил,
Славомир, Храно, Черника, Черно и др. Разпространени са и навлезлите чрез
християнството имена като: Герги, Койо, Никола, Петри, Тодор, Трифун и др. Сред
главите на домакинствата откриваме като
регистрирани синове на гърци:
Герги, Яни и Никола, а Стана пък е жена на грък, най-вероятно всичките
придошли от Търново. Имена като Нено и Ненко говорят за осъществена
приемственост между завареното тракийско население и заселилите се тук преди
векове славяни.
В регистъра от 1516 г.
откриваме какви са били данъчните задължения на селяните. Населението на селото
плащало обичайните данъци (поземлен данък; сено и дърва за огрев, кокошка и
хляб; свесла грозде и ведра вино; паричната равностойност на определено
количество пшеница, ечемик, овес, ръж, просо, грах; десятъци от кошери, плодове,
пашкули, лен, зеленчуци; данък върху свини и др.), като по-характерно е
наличието на вятърни мелници с два камъка.
Следващите десетилетия на
ХVІ век са белязани от сериозен спад в броя на българските домакинства: 1541 и 1545
г. – 61. За кратък период от време те са намалели с 40 %. Едно от
най-вероятните обяснения на този факт е, че част от населението се е вляло във
войнушката формация, т.е. от обикновено тимарско е станало население със специален статут и
задължения. Войнуците се описвали в отделни регистри. Така например в частично
запазен войнушки регистър от 1548 г. откриваме записан ямак (резервен войнук): “Нено,
син на Петри”. В липсващите страници от регистъра е възможно да е имало
записани и други войнуци от Добромирка. Така по-лесно можем да обясним резкия
спад в броя на българското население.
Известно увеличение на
населението имаме регистрирано в края на ХVІ и началото на ХVІІ век: в подробен
регистър от 1580 г. са записани 7 мюсюлмански и 80 български домакинства; в джизие
регистър от 1600 г. – 84 ханета (домакинства). Ако се върнем към ХV век (1479
г.) и направим една равносметка ще видим, че след около 120 години населението
на Добромирка е нараснало само с 15 домакинства общо; християнските домакинства
са се увеличили с 9, а мюсюлманските – със 6. Бавно, но сигурно исляма
разширявал своето влияние: отначало в лицето на местния старейшина и неговите
наследници, а впоследствие и сред други добромирци, които предпочели облагите
на властта. Дълго време в селото имало само едно мюсюлманско домакинство, през
1541 и 1545 г. те стават 3, през 1580 г. – 7 (от тях 3 на нови мюсюлмани). Ясно
се очертават двата пътя за увеличаване на мюсюлманите: единият е естественият
прираст, а другият е свързан с приемането на исляма от местни християни. След
сто години застой отново е активизиран добре известният ни бавен процес на
ислямизация на местното християнско население. Преминаването от християнството
към исляма от членовете на три местни домакинства (1580 г.) се оказва началото
на един настъпателен процес на ислямизация сред добромирското население, който
стеснявал все повече територията на българските християни тук. Формирало се
мюсюлманско ядро, на което през следващия век предстояло да се увеличава
числено и да укрепва.
ХVІІ век се оказва фатален
за българите в Добромирка. Поредица от джизие регистри за първата половина на
века сочат едно непрекъснато намаление на християните: 1619, 1635 и 1638-1639
г. – 50 домакинства, 1643-1644, 1650 и 1660 г. – 29 домакинства. В подробен
авариз дефтер от 1642 г. виждаме коренно променено съотношение между двете
религиозни общности: 37 български и 32 мюсюлмански домакинства. Добромирка със
своите 92 % християни през 1580 г. е почти наполовина ислямизирана през 1642 г.
От посочените 32 мюсюлмански домакинства 14 /44 %/ са на обръщенци в исляма.
Със сигурност можем да кажем, че става въпрос за групово преминаване на част от
населението на Добромирка в новата религия в отрязъка от 1639-1642 г., когато
християните намаляват с 13 домакинства. Можем само да предполагаме дали е
доброволен или насилствен акт. Важно е да отбележим, че и след 1642 г. в селото
има българско население и то не е малко – 29 домакинства, следователно по това
време не е стоял въпросът за пълно ислямизиране.
Загубата на толкова много
население през ХVІІ век не може да се дължи само на ислямизацията. Най-вероятно
причините за това явление са комплексни и включват също бягство от болестни
епидемии, от икономически притеснения и от религиозен гнет. Има запазено предание, според което заради
подигравка Рендю убил местния турски управник и след това със семейството си и
роднините се заселил в района на днешните села Козирог и Рендевци. Неговите
другари Райчо, Мазъл, Райкю, Спанак и Сейкю основали пък селата Влайчевци, Мазълите,
Райкювци, Спанаци и Сейкювци. Към това предание трябва да се отнесем сериозно.
Няма как другояче да обясним големия спад в броя на населението на селото,
освен с предприетото изселване.
Характерни са бягствата
поради засиления икономически натиск с цел да се избягнат данъчните тежести.
Документ от 1657 г. съобщава за изселили се раи и синове на раи от каза Хоталич
в други кадилъци. Населението на Ловнидол през този период от време се
увеличава и е възможно част от притеснените християни в Добромирка да са забягнали
към това село или към района на Габрово.
В Търновското въстание от
1686 г. са взели участие и селяни от Севлиевския край, за което впоследствие са
жестоко наказани. Тежко пострадват по това време според проф. Н. Ковачев Горно
и Долно Крушево, Малково, Добромирка, Сухиндол и Марево. Според проф. П. Петров
масовото помохамеданчване в Северна България е следствие от преминаването на
войските на кримския султан Селим Герай през 1689 г., който се притекъл на
помощ на султана във връзка с войната срещу Австрия и избухналите на Балканите
въстания (Второ Търновско, Чипровско, Карпошово). Тогава именно по пътя си
кримският султан, подпомаган от местните власти, наложил исляма на голяма част
от българското население в Разградско, Шуменско, Търговищко, Търновско, Габровско
и Ловешко.
За насилствено
ислямизиране и потурчване на добромирци разказва запазеното и до днес предание,
според което била ограбена хазната, минаваща от Русе през Кална кория и Габрово
за Истанбул. Озлобени от това деяние османските власти наказали селото с насилствено
ислямизиране и потурчване. Такива предания има запазени и за редица други села
от съседни райони.
Друго предание разказва
за добромирската девойка Мара, която, за да се спаси от насилствена смяна на вярата,
избягала и се хвърлила в пропаст. Тази местност се нарича и днес Мари скок и се
намира в землището на съседното село Крушево. Наличните данни ни дават
основание да направим извод, че ислямизацията на добромирчани е резултат преди
всичко на доброволно индивидуално и групово приемане на исляма, като допускаме
в определени моменти да е упражнявано и насилие. Него можем да свържем със
заселването на еничари в селото. Появата
на еничарите е характерно за целия Севлиевски край. В землището на селото
има местност, именувана Чауш келеме.
Първият етап на ислямизацията, продължил от
70-те години на ХV до началото на ХVІІ век, се характеризира с бавното и
постепенно разпространение на новата религия. Обръщенците са из средите на селската
аристокрация, които запазвайки привилегиите си се отказват от християнството, а
с течение на времето и от своя език. Така се създава мюсюлманско ядро, което от
20-те години на ХVІІ век става
притегателен център за притеснените икономически и религиозно българи християни
от Добромирка. Бавният, пълзящ процес на ислямизация ускорява своя ход и до
края на века приключва. Както сполучливо пише Мария Донева „Осемнадесети век
настъпва в Добромирка под знака на полумесеца, с провлачените викове на ходжите
от джамиите, с нови имена на мъже, жени, деца и старци, с предстоящо усвояване
на нов бит, нрави и обичаи, коренно различни и враждебни на тези, с които са
живеели дедите и прадедите им. Добромирци се откъсват от корена си”.
През ХVІІІ век Добромирка
е мюсюлманско село. Подробен авариз дефтер от 1751 г. сочи само 78 мюсюлмански
домакинства. През следващия век селото преживява демографски бум: регистрирани
са 190 мюсюлмански домакинства през 1845 и 221 през 1873 г. Трудно и мъчително
протича процесът на асимилация на българските християни в мюсюлманската турска
общност. Антропонимичните данни, с които разполагаме, свидетелстват за един не
напълно завършил процес на асимилация на българското население от Добромирка.
От актови книги, отразяващи покупко-продажба на имоти след Освобождението,
узнаваме за следните лични, бащини и фамилни имена: Мехмед Мустафов Кунчоолу,
Ибрям Мустафов Кунчов, Анастасиоглу Асан Мехмедов, Кара Илия Мутоолу,
Калпак Мустафа, Гани Ибриям, Косе хаджи Мехмед, Турноолу Дерели и
др. В документи за покупко-продажба на имоти са запазени имената на бивши
войнуци и мартолоси: Ямак Вели Мехмедов, Ахмед Кьор Ескир Мартолус, Мартол
Хюсеин и др. Тези смесени турско-български и българо-турски имена са
свидетелство, че споменът за българския корен, макар и избледнял, е все още жив.
В своя “Географски
речник”, писан преди Освобождението,
Петко Р. Славейков пише за Добромирка: „В околните села има предание,
че турците в това село са потурнаци, защото и сега имат прякори от българско
произхождение като „Поп Алиоглу-Иваноглар”. Говори се, че има и стари ръкописи
запазени”. По това време има и фамилии Боюолу и Танкоолу. Знае
се за човек с име помак Пенчо. От мюсюлманин с български прякор Дойчин закупил
имот дядо Руси Тотев от Русевци, Габровско. Започнали да го наричат Дойчинката,
а след време – Долчинката. Така се поставило началото на рода Долчинкови.
Всички тези примери показват, че повече от 180 години след края на пълното
ислямизиране на добромирци все още е жив споменът за българския произход, т.е.
асимилационният процес не е напълно приключил.
В подкрепа на това
твърдение са и данните от топонимията. Запазени са имената на местностите Помак
дере и Гяур гьон дере, свидетелстващи за продължителен съвместен живот между
мюсюлмани и българи християни. Независимо от смяната на религията и помрачаването
на българското народностно съзнание добромирчани продължават да употребяват в
ежедневието си старите славянобългарски наименования на местности, които са
твърде много на брой. Ще споменем само една малка част от тях: Буйница, Вареник,
Вехтите лозя, Габарта, Гладник, Дрянака, Змеица, Камен дол, Кръста, Манастира,
Мари скок, Нелаба, Плющеник, Пожара, Разбойник, Стублата, Усойната и др. Сред
запазените 175 названия на местности има и редица от турски произход или от смесен
българо-турски и турско-български произход.
Най-важното
доказателство, че добромирските мюсюлмани са с български произход, е запазеното
непроменено име на селото през вековете. Сред българи и турци от съседните села
Вишовград, Ново село, Иванча също е запазен споменът за българското минало на
Добромирка.
Освобождението
заварва Добромирка като мюсюлманско село
с три джамии: централна – на мястото на днешната църква, втора – в двора на
Данчо Стефанов Пакиев, и трета – в двора на Буковци. На изток от централната
джамия бил конакът, имало и хамбар за събиране на десятъка. Мегданът бил
известен като Царската градина. За пренощуване на закъснели пътници имало три
одаи, където вечер мъжете се събирали на чашка кафе.
Според данни от 70-те години на ХІХ век селото
наброява 221 мюсюлмански къщи и 734 души население. При първото преброяване
през 1880 г. в селото има 27 българи, вероятно заселили се веднага след
Освободителната война и 2129 турци. Само след седем години обликът на селото е
променен в народностно отношение – 44 турци, 3 цигани и 1542 българи.
Почувствали
нуждата от просвета, преселниците българи организирали откриването на училище
през 1882 г. Сред българските деца според изследванията на Мария Донева бил и
Реджеб Ахмедов – дете на български мохамеданин. Пръв учител в новооткритото
училище бил Минчо Пенев Стоянов от село Цинга, Дряновско, който учителствал до
1887 г. За учебна сграда се ползвали три помещения на втория етаж на турския
хамбар. Данните сочат за първа учебна година 1883-1884 г. По всяка вероятност
през 1882 г. децата са били обучавани от будния и интелигентен заточеник Цанко
Недков в стаичка на неговата къща, наричана „килията”.
Новите
заселници освен от училище се нуждаели от свой храм и свещеник. В първите
години след Освобождението за религиозни обреди в селото идва свещеник от
Ловнидол, като за целта използува параклисче в близост до днешната църква,
източно от нея. Тогава на мястото на църквата имало джамия. Според Нено Гунев
религиозни ритуали се извършвали и в една изоставена турска къща на Чаршията. От
1882 г. селото има свой свещеник – Драгни (Димитър) Михов. Строителството на
църквата „Св. Димитър” започнало на 1.ІІІ.1885 г. на мястото на централната
турска джамия и била осветена на 28.10.1887 г. В строежът участвало цялото население,
като се използвали материали от съборените три джамии. Оброчни кръстове и
камъни в землището на селото има в местностите: Балъкна бунар (чества се Свети
Герман), Вареник (чества се Възнесение Господне), Плочата (Свети Дух), Табакова
каца (Свети пророк Иеремия) и др. На тези места добромирчани се събирали като
на църковен празник, за да принесат курбан, да се помолят за предпазване от
суша, от градушки и др.
По инициатива на
учителите през 1895 г. се създава ново огнище на просвета и култура – читалище
„Напредък”. За основател се смята учителят Ат. Добрев.
В селото се наброяват над
217 големи и малки родове, проучени от Нено Гунев. От тях по-значителни са:
Бейковци, Брънеците, Велчеви, Геровци, Гуневци, Даткови, Димовци, Косовци,
Каломенови, Кулишовски, Личетата, Мамулкови, Мержани, Цинговци, Цековци, Шокъли
Райчо Попов и др. Заселниците са предимно от Габровските, Дряновските и
Севлиевските села, най-много от Ловнидол и Гостилица.
Топонимията и антропонимията на
Добромирския край сочат, че в него непрекъснато е кипял живот. Названието на
местността Гердимата се свързва с траките (проф. Вл. Георгиев го превежда като
Камен град, а проф. Н. Ковачев – като извор, чешма). За наследство от траките
се смята и мъжкото име Нено, което и днес се среща в селото. Река Сушица е получила
името си от славяните. От славянски и български произход са и названията:
Негованка (името на реката се свързва с латинската топонимия или с името на
Омуртаговия пълководец Онегавон), Нелаба (от старобългарския корен лоб),
Стублата, Марин скок, Буйница, Вареник, Габарта, Гладник, Дрянака, Камен дол,
Плющеник, Усойната и др. Сред запазените 175 названия на местности има и много
турски, които са сведетелство за съвместния живот на българи и турци в
продължение на няколко века.
/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/
