вторник, 4 ноември 2014 г.

СЕВЛИЕВО



СЕВЛИЕВО

/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/
           
            Население: 1880 г. – 8373, 1887 г. – 8859, 1892 г. – 9451, 1900 г. – 9942, 1905 г. – 9712, 1910 г. – 9751, 1926 г. – 9325, 1934 г. – 9004, 1946 г. – 9827, 1956 г. – 14381, 1965 г. – 20423, 1975 г. – 24429, 1985 г. – 26440, 1992 г. – 25 503, 2001 г. – 24 775, 2011 г. – 22 326.

            Разположено е в просторната долина на река Росица в Средния Предбалкан, на около 200 м надморска височина, между градовете Велико Търново, Ловеч и Габрово.
            Следи от човешка култура от най-дълбока древност в землището на Севлиево са открити на местността Функата – конусовидна селищна могила на 1 км северно от града. Тук са намерени различни кремъчни и каменни сечива, медни, бронзови и железни оръдия, фрагменти от съдове от каменната, бронзовата и желязната епоха. В археологическата карта на окръга тук е фиксирано съществуването на праисторическо селище. За открито селище от времето на бронзовата епоха /ХІ-Х век пр.н.е./ пише проф. Николай Ковачев. На могилата е  локализирано селище, обитавано от ранната античност до средновековието; счита се, че името на могилата има тракийски произход.
            В землището на Севлиево са открити следните находки: каменна тесла от епохата на енеолита, намерена в двора на Никифор Влаев; брадва-чук от енеолита, североизточно на 1 км в местността Мерата; клин с дупка, пак от енеолита, от околностите на града; брадва-чук от епохата на бронза, от околностите на града. В музея се съхраняват и части от брадви-чукове с неизвестен произход.
За присъствието на траките в района на днешния град говорят тракийските могили в землищата на близките села и находките от бронзовата епоха /VІІІ век пр.н.е./, разкрити по време на разкопките на крепостта и града в местността Джевизни бунар. От времето на римското владичество е могилният некропол югоизточно от местността Балък ямасъ, където са открити фрагменти от съдове и цяла амфора от сива пръст, съхранени в градския музей. От това време е и наблюдателния пост на върха Балък ямасъ.
            На територията на Севлиево и в близките му околности, където река Росица прави остър завой,  се откриват множество следи от поселищен живот през Средновековието. При археологически сондажи, проведени от проф. Атанас Милчев в местността Долните ливади, източно на 1 км от града, в ъгъла между пътя за Търново и за Габрово, северно от височината Балък ямасъ, се открива разнообразна славянска керамика, която може да се отнесе към VІ-VІІ и VІІІ-ІХ век. През 60-те години на ХХ век работници от керамичната фабрика откриват под наносния пласт, натрупан от наводненията на река Чупара, множество глинени фрагменти от съдове с широки устия, завит ръб, нашарени с успоредни зигзагообразни и прави линии. Сред находките, които се датират към късното Средновековие /ХІІ-ХІV век/ са и големи правоъгълни добре изпечени тухли и два хромелни кръгли камъка по средата с дупки.
            Югоизточно на 1 км от града се издигат склоновете на хълма Балък ямасъ, където според Никифор Ганев  е имало средновековно селище. Тук често са откривани фрагменти от съдове, пещи, сгурия, големи пръстени кюпове, следи от сгради. В местността Курт кале, намираща се в източния край на хълма, има следи от зидове, градени с бял хоросан. В южния склон над Ловджийската чешма в местността Манастирското кладенче са открити останки от „манастир” и кладенец. В служебна книга на църквата „Св. Пророк Илия” е отбелязано: „1843, месеца януария да се памети как се намери църква, от православно време била: турците я разкопаха до основите, камъните взеха: беше на турска нива на Баалакъ-ямаса, от града на изток.” Счита се, че останките от православния манастир са били по всяка вероятност от времето на Втората българска държава. На 2 км югоизточно от Севлиево в местността Кировата воденица край река Чупара са намирани големи топки от червена казанджийска боя и сгурия; предание посочва, че тук е имало Казанджийска махала. Според Румен Ковачев на хълма Балък ямасъ османските завоеватели заварили укрепено селище, което използували дълго време /ХV-ХVІ век/ под името Хисар бей-и зир, т.е. Долната крепост. Той предполага също така, че в подножието на това укрепление се е намирал средновековният Хотел.
            През 1968 г. по време на изкопни работи в южния край на града по ул. „Марин Попов”, работници попадат на християнски средновековен некропол от времето на Първата българска държава /ІХ-ХІ век/, който е сигурно свидетелство за съществувалото наблизо селище. Разкрити са 13 скелета. Сред погребалния инвентар са открити 7 обеци, 3 луници, 1 нож, 1 диадема и стъклени маниста за гердан. Намерените обеци от бронз са тип „гроздовидни”, с много по-богата и разнообразна украса от откритите подобни  при село Якимово, Монтанско, и в славянски некрополи около Лом. Красиво изработена е и диадемата, украшение за главата на жена. Луниците са висулки, които наподобявали луна, и са били нанизвани на верижка или конец и носени на шията за украса, или като амулет. Както при обеците, така и тук, силно е подчертан християнският облик чрез малки кръстчета в крайщата. Намерените стъклени маниста, остатък от гердани, с които славянките украсявали шиите си, са доста разнообразни по форма и украса: конусовидни, цилиндрични, кръгли, а цветовете им са тъмно сини, зелени и жълти. Малкият нож вероятно е служел за бръснач.
            Същата година при прокопаване на водопроводен канал за Винпром в местността Даямата, северно на 0.8 км от града, е открит некропол от същия период – ІХ-ХІ век. Сред запазените находки има 5 обеци идентични с описаните по-горе и 3 пръстена от мед. Интересна е изработката на пръстените: първият се състои от плоска халка и елипсовиден щит без украса; вторият – от плоска халка с кръгъл щит и гравиран пентаграм; третият – също с плоска халка, но вместо щит има християнски кръст. Наличието на некропол на този южен и удобен за живот в близост до реката склон ни кара да мислим, че и тук е имало малко средновековно селище. Накитите от местността Даямата и от ул.”Марин Попов” свидетелстват за едно добро ниво на развитие на българското занаятчийско и приложно изкуство от времето на Първата българска държава.
            Първото документално свидетелство за съществуването на Севлиево откриваме в османотурски регистър от 1516 г., където е записано като: „Село Серви, спадащо към Търнова. Извън стария регистър”, с 18 домакинства и 5 неженени, всичките  мюсюлмани. Фактът, че предишните регистрации са от 1479 и 1485 г., а броят на домакинствата не е голям, ни дава възможност да предположим, с голяма доза уверенист, че селището е възникнало в самото начало на ХVІ век. По това време според сведенията на османиста Румен Ковачев в Севлиевското поле се заселили известен брой семейства на акънджии.
 Много са хипотезите за произхода на името на селището. Най-достоверна е тази, според която турската дума „селви” е произлязла от персийската „серви” и означава кипарис /да не забравяме, че първото и следващите споменавания са Серви, а не Селви/. С думите „селви ач” или „селви кавак”кипарисовиден кавак, турците наричали пирамидалната топола, която е растяла, а и днес расте, в голямо изобилие край река Росица. В писмения език турците пишели Серви, а в говоримия произнасяли Селви, т.е. Тополово. Днешното име Севлиево е побългареното название на турското Селви, Селвиова.                       
            Второто споменаване на Серви е в регистър от 1541 г. с 16 пълноценни мюсюлмански домакинства. Както в първия документ, така и тук, налице са само мюсюлмани, липсват християни, липсват и нови мюсюлмани, т. е. лица, които наскоро да са се отказали от християнството и да са приели исляма. Документите са категорични, че предшественика на днешния град Севлиево възниква като мюсюлманско село, основано от колонисти заселници. Някъде в промеждутъка от 1541-1545 г. в селището са настанени и 5 домакинства на обръщенци, т.е. нови мюсюлмани, означени в регистъра като „синове на Абдуллах”. Общият брой на мюсюлманските домакинства достига  20, от тях 25 % са бивши християни. За произхода на последните няма яснота. Твърде вероятно е да са от близките български селища.
            През следващите три-четири десетилетия Селви отбелязва рязък скок в демографското си развитие: населението се увеличава повече от три пъти и през 1580 г. достига до 49 домакинства /44 мюсюлмански, от които 3 на нови мюсюлмани, и 5 християнски/. Причината е очевидна: заселват се нови пришълци. Въпреки това по броя на населението си продължава да е едно от най-малките селища в района. Нов момент в развитието на новообразуваното село е появата на християните, вероятно около средата на века, и разрастването му по-нататък като смесено селище. Процесът на ислямизация на местни християни продължава.
Подробният регистър от 1580 г., в който са упоменати имената на мъжете данъкоплатци, ни дава основание да заявим, че християнското население на Селви е от български произход. За това говорят имената на петимата мъже глави на домакинства и един неженен младеж: Костадин Банука /или Янука, Танука/, Лефтер, син на Димитра, Георги Калайджи /или Казанджи/, Никола пришелец, Вране /или Дране/ Трайчо[в] и Пейо Петко[в], неженен. Освен народността имената ни разкриват и други тайни: един от мъжете е калайджия /или казанджия/, а друг е пришълец. Заселниците образували своя обособена махала и най-вероятно са били от съседните български села. Те се появили някъде около средата на века. Това се потвърждава от една ведомост за изплащане надниците на служещите в корпуса силяхдар при султанския двор за 1578-1579 г., където като еничарин към 40-ти бюлюк е посочен Махмуд от Селиви, с 12 акчета дневно възнаграждение. По силата на кръвния данък /девширме/ този Махмуд е взет от християнско семейство в Селви, обучен е в продължение на няколко години и е израстнал в иерархията на еничарския корпус /дневното му възнаграждение съвсем не е малко/. За да се взема кръвен данък от християнските семейства в Селви около края на 60-те или началото на 70-те години, означава тук да е имало вече известен брой такива домакинства.
За кратко време след възникването си Селви взема връх над съседното село Хоталич, което е административен център на нахията, и изземва функциите му. Основната заслуга за това е средищното положение, което заема новото селище в центъра на плодородното Севлиевско поле, там където се сливат пет потока и се пресичат пет пътя, както е казано в регистъра. Според османските административни критерии Селви вече е малък град и е записан като: „Нефс-и Селви таб-и Хоталич”, т.е. „самият /град/ Селви, спадащ към Хоталич”. Нефс означава „самият” и в османската административна практика се употребява за обозначаване на селища от градски тип. Малкото градче има два квартала: Юкаръ махале /Горна махала/ и Ашаъ махале /Долна махала/, притежава „петъчна джамия” с един имам, един кятиб, един мюезин и скромен пазар.  Няма спор за местоположението на Селви, което е било разположено върху североизточната част от територията на днешния град Севлиево, на левия бряг в завоя на река Росица. Там се намирали конакът и къщите на по-богатите турци. А гробищата му, в района на днешния Дом на културата „Мара Белчева” и старата сграда на училище „Хр. Ботев”, показват до къде се е простирало възникналото селище. 
Няколко османотурски документа подсказват вероятното време на превръщането на Селви в седалище на кадия и нахия /най-малката единица в административното устройство на османската държава, означаващо в превод „край”/. В документ от 1581 г., където са изброени села от нахията първото място вече се заема от Селви, а не от Хоталич. Във вакъфски регистър от 80-те години пък четем: „Нахия Серви, село Дерли” /дн. Горна Росица, бивше Дерели/. Въвеждането в научно обръщение на нови османски документи позволява да изтеглим напред във времето настаняването на кадия в селището и превръщането му в кадилък, каза. Две султански заповеди, за които пишат Елена Грозданова и Ст. Андреев в книгата си „Българите през ХVІ век”, дават възможност да определим това събитие като станало в края на 60-те или началото на 70-те години на века. За пръв път като кадилък Селви се споменава в султанска заповед от 10.04.1575 г., разпратена в 18 екземпляра до кадиите на редица селища, сред които и Селви. Тя касае събирането на овце за нуждите на столицата Истанбул. В друг османски документ, датиран от 31.10.1565 г. и изпратен до кадиите на 13 селища, се нарежда войнуците да се подготвят за военен поход. Тук липсва името на Селви. Липсва също така и в аналогичен документ от 28.02.1568 г. Това ни дава основание да смятаме, че Селви става кадилък, каза в периода между 1568 – 1575 г., т.е. в края на 60-те или началото на 70-те години на ХVІ век. През следващите векове до Освобождението то се утвърждава като административен център на нахията /казата/ и е седалище на кадия до Освобождението.
Следващият авариз регистър от 1642 г. отбелязва край на застоя и увеличение на мюсюлманските домакинства на 57 и на християнските – на 12. По брой на населението Селви вече заема шесто място, заедно с Добромирка, като по-големи от него са само Дебнево, Дамяново, Градница, Малкочлар и Горно Чадърли. Турският пътешественик и писател Евлия Челеби, преминал през района през 1662 г., явно не е бил впечатлен от централното селище, защото говори само за Севлиевска каза и за градчето, без да го назовава. 
Перманентният процес на ислямизация на местното християнско население продължава: 1585 г. – 6 домакинства /13.33 %/, и 1642 г. – 6 домакинства /10.52 %/. Авариз регистърът посочва за пръв път и 7 еничари в района, вероятно заселени в административния център. През следващите десетилетия техният брой ще нараства стремително. Така например в самия край на века /1698 г./ за борба с появилите се хайдути в казата бил формиран отряд от 40 души, безспорно еничари. В същото време кръвният данък продължавал да се практикува: във ведомост за получаване на заплата от 1679-1680 г. откриваме „Халил от Селви”. 
            Втората половина на ХVІІ и първата половина на ХVІІІ век Селви преживява демографски бум и най-после става първото по численост населено място в района. Регистърът от 1751 г. отбелязва 301 домакинства общо, от които 260 мюсюлмански, 4.5 пъти повече от 1642 г. 15 от мюсюлманите са синове на Абдуллах, т.е. обръщенци в исляма, което подсказва, че процесът на ислямизация на местно и чуждо християнско население продължава с неотслабващи темпове. От мюсюлманите 182 домакинства /70 %/ са на еничари, които прииждат от загубените на запад територии или от столицата и други големи градове на империята. Този процес изглежда продължава ускорено и през следващите десетилетия, защото през 1789 г. с една заповед се изисква от града на фронта да бъде изпратен минимален контингент от 200 еничари. В същото време в града се установявали отделни семейства от изоставените по това време близки мюсюлмански села: Али Факъх, Долно Чадърли, Манели, Мумджълар и Накъшлъ. През същия период християнските домакинства нарастват до 41, като увеличението при тях е 3.5 пъти и е резултат от заселването на селяни от околните села, включително и от разселилото се Малково. През ХVІ и първата половина на ХVІІ век делът на християните в селището нараства непрекъснато: 1580 г. – 10 %, 1642 г. – 17 %; следва спад и през 1751 г. българското население е 13 %.
            По-голямата мюсюлманска общност разполагала с две джамии през 1751 г., всяка с по един имам и мюезин. Само след три десетилетия към 1781 г. в града са известни Старата джамия, която имала хатиб и имам, Новата и Средната джамия с имами, Долната и Малката джамия с мюезини и др. До края на века броят на джамиите набъбва до десет според Никифор Ганев. Към някои от тях имало и учители.
            Предполага се, че християнската община, която се увеличила числено, се е сдобила с храм /старата църква „Св. Пророк Илия”/ някъде в началото на ХVІІІ век, тъй като от средата на столетието са ни известни четирима свещеници. При църквата имало и два метоха – на Зографския и на Рилския манастир. Към метоха на Зографската обител около средата на века възниква първото килийно училище, в което атонски духовници обучавали местните българчета на елементарна грамотност.
            Нарасналото самочувствие на севлиевци и неговите властници проличава от строежа на още една обществена сграда – часовниковата кула от 1779 г., която и днес извисява гордо снага в центъра на града.
            Краят на ХVІІІ век е белязан от феодални размирици – борби между турските първенци за овладяване на аянската длъжност в града и кърджалийски грабителски набези. Укрепването на Селви с широк и дълбок ров, дълъг километър и половина, пълнен с вода и насип с ограда от дебели колове /палисада или шарамполи/ не го спасило от кърджалиите, които го превзели през 1798 г. От принудително и доброволно преселване на жители на съседните села населението на града продължило да се увеличава.
            От средата на ХVІІІ до средата на ХІХ век пет войни между Османската империя и Русия нарушават спокойния живот. В тези войни османската войска дава сериозни човешки жертви. Севлиево е завладявано от руски войски три пъти: 1810 г. за 5 дни,  1811 г. за 23 дни и през 1829 г. При второто идване цялото турско население на града бяга и се укрива. Според руския историк Василий Конобеев още първия път заедно с русите се оттеглили и българи от града. Поредицата от военни неуспехи настроили песимистично мюсюлманското население, то започнало да губи вярата си в бъдещето и все повече да смята, че крайната победа ще бъде за християните.
            Друг неблагоприятен фактор за развитието на града били чумните епидемии, разразили се през 1836-1838 г. Населението, особено мюсюлманското, дало големи жертви. Ами Буе пише за страшната епидемия следното: „Отстоящият на една станция от Ловеч Севлиево – град от 6 до 8000 души – беше напълно обезлюден и бе загубил толкова много от жителите си, че гробищата, вонещи толкова силно, приличаха на разкопано поле... На една съседна могила в мизерни колиби от клони стануваха няколко стотин от жителите на града”. Видният изследовател на Европейска Турция и нейното славянско население Сиприен Робер, пътувал през 1849-1851 г. съобщава: „В Севлиево, град от 8000 жители, заради чумата изчезнало цялото население”.
            От многобройните сведения за Севлиево през ХІХ век се вижда, че градът преживява демографски подем. За началото на столетието /1811 г./ разполагаме с картата на италианския географ Гаетано Палма, който сочи Селви с 2500 души население. Правдоподобно е сведението на Ами Буе за население от 5-6000 души през 1836 г. и на английския лекар Мичел за 6-7000 души и 1125 къщи по време на Кримската война /1853-1856 г./.
            Холандският изследовател Махиел Кийл посочва Селви през 1845 г. като процъфтяващо селище с около 5-6000 жители: 479 християнски домакинства и 437 мюсюлмански домакинства. Населението живее в 12 махали, от които 4 християнски, 7 мюсюлмански и една смесена /присъединеното към града Долно Крушево/.
Горните сведения се потвърждават от един интересен документ, който се пази в Ориенталския отдел на Народната библиотека „Кирил и Методий”, датиран към 60-те години на ХІХ век, и даващ добра представа за развитието на демографските процеси в града. Според него жителите на Севлиево по това време били 7690 души, разпределени в три големи махали, а броят на къщите - 1582. Прави впечатление процесът на непрекъснато увеличаване на населението на града. Демографският подем започва около 1800 г. по време на аянските смутове и кърджалийските грабежи и продължава през целия век. Споменахме за неблагоприятните демографски фактори, които споходили мюсюлманите. Съвършено обратен бил процесът при християните, които под влияние на победите на руското оръжие тържествували и кроели планове за своето освобождение. Българите преживявали своя Ренесанс и били в състояние на икономически, културен и демографски подем. От пренаселените балкански и полски села непрекъснато прииждали заселници, голяма била и раждаемостта. Вероятно още в първите десетилетия на века те добили превес над мюсюлманите. В документа от 60-те години като мюсюлмани са посочени общо 2284 души, или 30 %. Това число показва колко големи са били човешките загуби по време на войните и чумните епидемии. През следващите десетилетия броят на мюсюлманите се увеличава, но превесът вече е твърдо на страната на християните. От разглеждания документ за пръв път научаваме, че в града живеят и 200 цигани, които изповядват исляма. Други народности няма. 
            В Севлиево по това време имало: 10 джамии и 1 църква, 1 медресе, 5 училища, конак, съдилище, стая на разположение на джамията, 611 дюкяна, 3 склада, 9 хана, 1 баня, 9 воденици, 10 фурни, 1 маслобойна, 3 кланици, 10 работилници за сапун, 26 работилници за кожи, 6 работилници за керемиди, 9 кръчми, бозаджийница, 13 яхъра и плевници, 2850 лозя, 253 овощни градини, 5443 ниви, 1130 ливади, 6 кошари, 8 колиби, 9 пасища, място за обредна молитва, 4 мюсюлмански гробища, 1 християнско гробище, 2 моста, 50 чешми и кладенци, 6 долапа за напояване и т.н.
            Последните данни за османското минало на Севлиево черпим от салнамето от 1873 г. Те потвърждават наложилата се тенденция от началото на века за непрекъснат растеж на българското население. Общият брой на жителите е 6214 души, от които 3864 християни /62,2 %/ и 2350 мюсюлмани /37.8 %/. Както образно се изразява Махиел Кийл мюсюлманите били победени от християните демографски, „победени в леглото!”
            През ХІХ век в Севлиево се развиват силно кожарството, абаджийството и търговията. Българското население е с будно национално съзнание и през 1820 г. със средства на градската църковна община в двора на църквата се построява специално помещение – общинско килийно училище за над сто деца. Севлиевският благодетел хаджи Стоян Николов със свои средства построява през 1842-1844 г. голямо двуетажно училище, в което учителства Петко Р. Славейков. Днес в него се помещава Градския исторически музей. През 1870 г. било основана читалище „Росица”. Старата, схлупена и полуразрушена църква „Св. Илия” била обновена през 1834 г. с писменото разрешение на султан Махмуд ІІ и подкрепата на местните турски първенци. Новата сграда била голяма, с три кораба и величествен купол. Две години по-късно, с подкрепата на местния аян и султански ферман, е възобновен Батошевският мъжки манастир – друг символ на възраждащата се българска народност. През 1871 г. Васил Левски основава в Севлиево революционен комитет. През 1875 г. комитетът е възстановен от Стефан Пешев и Йонко Карагьозов, подготвя и ръководи героичното Априлското въстание от 1876 г. в селата Батошево, Кръвеник и Ново село. Осем водачи на въстанието начело със Ст. Пешев са обесени на площада на 25 юни и 2 юли.
            Османският период от историята на Севлиево приключва с четвъртото превземане на града от руските войски през 1877 г. По време на войната, заедно с турските войски се изтеглят и доста мюсюлмани. Този процес продължава и през следващите години. В същото време множество заселници прииждат от околните села. Първото преброяване от 1880 г. отчита 8373 жители, от които 6772 българи, 1541 турци, 35 цигани, 13 руснаци, 1 грък, 1 румънец и 10 други. Превесът на българското население е очевиден – турците са само 18 %. За по-малко от четири столетия чисто мюсюлманското село Селви се развива като централно селище в района и добива статута на град. От средата на ХVІ век то е със смесено население и мюсюлманите дълго време са по-многобройни. Мюсюлманската общност се формира от колонисти и ислямизирани местни българи, а българската – от преселници от околните села.
            След Освобождението Севлиево се развива като окръжен център и от 1882 до 1901 г. е с две околии: Севлиевска и Габровска. До 1959 г. е околия, а днес е център на община с 35 села. Краткият подем през последните две десетилетия на ХІХ век е последван от стагнация и през цялата първа половина на ХХ век населението на града се запазва в рамките на малко повече от 9000 души. Следва един бурен период на развитие, свързан с индустриализацията на града и кооперирането на земята в селския район, вследствие на което през 50-80-те години населението се увеличава повече от два пъти: 1956 г. – 14381, 1965 г. – 20423 и 1985 г. – 26440 души. Заселниците са изключително от балканските и полските села на околията. Краят на ХХ и началото на ХХІ век бележат демографски застой – населението през 2008 г. е 26418 души. Причините се коренят в икономическите трудности, породени от прехода към пазарно общество, и от намалялата раждаемост.