четвъртък, 21 март 2013 г.

ИЗЧЕЗНАЛИ СЕЛИЩА Малково



МАЛКОВО
            Малково е старо българско селище, което се е намирало на 4 км югозападно от Севлиево, на левия бряг на река Видима, преди вливането й в река Росица. За живот тук, още по времето на неолита, свидетелствува откритата и съхранявана в музея в Севлиево каменна брадва от кафявозелен диабаз, добре полирана и със заоблени страни. На това място е съществувало и тракийско селище, за което свидетелствуват намерените останки от керамика и най-вече запазения долиум /голям керамичен съд за съхранение на зърно в земята/.
Средновековното селище се споменава в доста османотурски документи от ХV до ХІХ век., а също и в домашни източници /тефтера на Христо Григоров, внук на Хаджи Стоян, със сметките му за 1864 г.; протоколи на Севлиевския градски общински съвет от 1882 г./ Името на селото според проф. Ковачев идва от прилагателното малък и топонимичната наставката –ова. Лично име Малко, умалително от Мало е известно още през Х век, а Малкота /от Малко и –ота/ и Малота се среща  през ХVІ век. Села със същото име има днес в Русия в Московска, Санкт Петербургска, Челябинска и Пермска област; в Беларус /Могильовска област и Гомелски окръг/; в Латвия. Запазено е и фамилно име Малков.
За пръв път името на селото се споменава в един регистър на ленните владения  в Никополски санджак от 1479 г. като тимар на Дауд и Хасан, които го владеели, получавали доход от 4343 акчета и затова били задължени да участват във военните походи на султана лично, като водят двама въоръжени бойци и двама прислужника. Административно селото принадлежало към Търновски вилает.
            По това време Малково има 45 християнски домакинства и 1 вдовица и е  едно от средните по големина села в района. В регистърът се отбелязва, че при предишната регистрация, която е била вероятно след  средата на века, селото е давало на своя спахия доход от 3725 акчета. Налице е едно увеличение на прихода от 618 акчета /16,59%/. Това ни дава възможност да изчислим, че по същото време /около 1455 г./ селото е имало приблизително 40 домакинства, с 6 по-малко от 70-те години. Явно през този период от време то се развива без сътресения и населението нараства по пътя на естествения прираст.
            Друг регистър от 1516 г. ни дава сведения, от които виждаме, че населението на селото е намаляло чувствително. Регистрирани са само 26 християнски домакинства, 15 неженени и 1 немощен, а приходите от него възлизат на 4435 акчета. Малково по това време е тимар на Пири, Макат, Малкоч, Хасан и Чалъш, синове на Али, син на Татар, прехвърлено от баща им, който бил владелец. По време на султански походи петимата спахии изпълнявали службата си посменно, от тримата един и от двамата – един. Подразбира се, че селото е било първоначално тимар на Татар, впоследствие на сина му Али и най-сетне на петимата синове на споменатия Али. Това прехвърляне от баща към син е един-единствен случай на „наследяване” на тимар в познатите ни регистри.
            Прави впечатление, че броят на домакинствата е намалял с 19. Причината може да е преди всичко една: тези 19 домакинства са приели исляма и са заживяли в нова мюсюлманска битова среда в съседните села: Долно Чадърли  /с двама “синове на Абдуллаха” по това време, т.е.новоприели исляма/, Горно Чадърли /с 15 “синове на Абдуллаха”, от които семейни 9 и неженени 6/ и Дерели /с 4 “синове на Абдуллаха”/. Като отчитаме факта, че през 1580 г. населението на селото отново се е увеличило, може би трябва да предположим, че намаленият брой домакинства се дължи не само на отпадналите ислямизирани, които не може да са много, но и на наличието на рая със специално предназначение, регистрирана в други регистри.
В регистъра са изброени с личните и бащини имена всичките 42 пълнолетни мъже и по този начин разбираме, че населението на селото е чисто българско. В редица случаи са налице две и дори три поколения, което е сигурен белег за продължителен и уседнал живот на населението на селото. Анализът на личните имена показва, че преобладаващата част са от славянобългарски произход: Бойо, Бото /2/, Братой, Добре /2/, Додо, Драги, Драгно /2/, Драгой, Драгостин /4/, Вела, Вълко, Вълчо, Въльо, Върльо /3/, Злат /2/, Калин, Крайо, Нелеп, Новак, Първо /2/, Рад, Райо, Рельо, Руйо, Стайко, Тихомир, Черньо. Вариантите на имена от основите Рад-, Драг-, Добр- и Брат-, които показват през ХV-ХVІ век средна честота на използуване в българските земи 28,6%, а в Търновския край – 33,1%, в село Малково са 19,04%. Налага се изводът, че славянобългарската антропонимна традиция е сериозно застъпена в селото.
Към особено старинния пласт от лични имена можем да споменем: Въльо – звателно от Въло по меки основи /срещано още през ХІІІ век/, Върльо – звателно от Върло по меки основи, Черньо – звателно от Черно по меки основи и др.
От гръцки езиков произход са имената: Димитри /2/, Иван, Койо /3/, Кръсто, Марко, Михаил, Михо, Миьо, Никола /2/, Петко, Петро, Пейо, Тодор, популяризирани от църквата след християнизацията. Сред тях изпъкват имена, свързани с култове на светии като: Димитри /Димитър Солунски/, Койо – стегнат вариант от Константин Велики, Петко и Пейо – от Петка Търновска, Иван от Иван Рилски и др.
            Следващият тимарски регистър от 1541 г. характеризира селото като християнско с 27 пълноценни домакинства и доход от 5500 акчета.
             Към края на ХVІ век /1580 г./ селото е засвидетелствувано в един тимарски регистър, но вече като административно подведомствено на нахия Хоталич, с 48 български домакинства и доход от 6800 акчета, към зиамета на кятиб /писар/ Мехмед.
            През първата половина на ХVІІ век в броя на джизие ханетата на Малково се наблюдава скокообразно намаляване и увеличаване. Това свидетелствуват регистрите за джизие от: 1600 г. – 62 ханета /домакинства/; 1619 г. – 27 ханета; 1625 г. – 33 ханета; 1635 г. - 15 ханетата; 1638/9 г. - 15 ханетата; 1643/4 г. - 28 ханета, в т.ч. и 20 авариз-ханета; 1650 г. – 28 ханета.
            Интересно е сведението, което сочи 20 авариз-ханета от общо 28. Осем от домакинствата са освободени  от този извънреден данък и следователно са със специален статут и задължения. А това означава, че населението на селото е било не само тимарско. Какви по-точно са задълженията на тези 8 домакинства не е ясно. Може да допуснем, че както при повечето севлиевски села и тук се касае за войнуци.
            Утвърдилото се становище, че селото пострадало сериозно в края на ХVІІІ век от кърджалийските размирици и населението му се пръснало не се потвърждава от публикуваните напоследък нови данни. Познатият ни авариз дефтер от 1751 г. сочи Малково като мезра, т.е. запустяло селище, следователно това разселване става в началото или през първата половина на ХVІІІ век и не е свързано със събитията от края на столетието. Причините за разпръскването на населението следва да търсим във възникнали болестни епидемии, а може би и в засиления ислямизационен натиск от страна на съседните мюсюлмански села: Дерели, Чадърли и Душево. Да не забравяме, че по това време изчезват от картата на района и други села: Али Факихлер, Долно Чадърли, Джадели, Манели, Мумджълар, Накъшлъ.
Макар и обезлюдено, турските данъчни власти продължават да водят Малково в регистрите като мезра и през първата половина на ХІХ век. Най-вероятно земята на селото е обработвана от преселилите се в Севлиево. И днес по-голямата част от землището му е в границите на града, но има и към съседното Сенник. През 1842 г. Измаил бей, бивш владетел на тимар, образуван от село Градница и мезрата Малково, получил рента в размер на 728 гроша и 20 пари. Други части от населението на разселилото се село временно се установяват в местността Долните азмаци, на левия бряг на река Пиздица, в Кръвенишкото землище. Колко време са престояли тук не е известно, но си построили колиби.  Под влияние на грозящата ги опасност от настъпващите към Балкана кърджалии се придвижват на изток като в Попската махала /района на Батошевския манастир/ остава родът Балтии, в Кастел - родът на дядо Грозьо – Грозевците, други се настанили в Габрово. Най-упоритите преминали Шипченския проход и се установили в Странджа. Така някъде през първата половина на ХVІІІ век селото преустановило своето съществуване.
Споменът за това българско село е жив и днес. Името на селото носи местността, където е било разположено Малково. Запазил се е и топонимът Малкова корусу /Малкова гора/ - название на местност на 4 км югозападно от Севлиево; името Доско също е название на местност в землището на това изчезнало село. От Ново Малково в Кръвенишкото землище останали само няколко кладенеца и една чешма в коритото на река Пиздица. 

/Из книгата "Исторически очерци за селищата от Севлиевска община"/  
     

Няма коментари:

Публикуване на коментар