четвъртък, 21 март 2013 г.

ИЗЧЕЗНАЛИ СЕЛИЩА В СЕВЛИЕВСКО Бара



БАРА
                Население:  1880 г. – 732 , 1910 г. – 780 , 1934 г. – 969 , 1946 г. – 960 , 1952 г. – изселено.
            Намирало се е на 20 км североизточно от Севлиево, на левия бряг на река Росица, в плодородното Баренско поле. През 1952 г. селото и землището му попадат в коритото на новопостроения язовир “Ал. Стамболийски”, поради което прекратява съществуването си. Районът му не е проучен в археологическо отношение по същата причина и затова за далечното му минало нямаме сведения. В административно отношение е било в нахия /каза/ Хоталич /Селви/ и околия Севлиево.
За пръв път името на село Бара се среща в османотурски документ от 1479, а по-късно и в редица други. Единствено през 1855 г. се споменава в турски документ като Баро. Името на селото идва от думата бара, която означава малка течаща вода, вада, поток; застояла вода, локва, блатце. В такъв случай то ще е получено най-вероятно поради природните особености на местността, през която бавно е протичал малък поток, бара. На това название отговаря доста разпространеното Азмака, Азмакъ дере и др.
В регистъра за ленните владения на Никополски санджак от 1479 г. селото е записано, заедно със село Патреш, Павликенско, към тимара на спахията Акбаш, син на Доган. Посочено е: “Село Бара със село Зафряна  /неуточнено/: домакинства – 7 , вдовици – 3 , приход – 516  /акчета/”. Доходът на тимара в сравнение с предходната регистрация, която е била след средата на века /около 1455 г./ е намалял с 25 %, за разлика от всички други околни села, където има увеличение. Малкият брой християнски домакинства – само 7, големият брой вдовици – 3 и споменаването на селото заедно с неизвестното Зафряна, ни карат да смятаме, че то е преживяло някакво неблагоприятно събитие през 60-те и 70-те години на ХV век. Дали това е резултат от болестни епидемии или от съпротива срещу поробителите, при която са дадени жертви, е трудно да се каже. И все пак второто предположение е по-вероятно като имаме предвид съдбата на 26 изселени към Истанбул семейства от близкото село Плужна. Изселването все пак е указание за репресия, приложена като наказание най-вероятно за съпротива срещу османската власт. Факт е, че през втората половина на ХV век Бара е малко село с християнско население. 
През 1516 г., след период от 37 години, виждаме Бара с увеличено население: 13 християнски домакинства и 3 неженени; 5 мюсюлмански домакинства, 3 неженени и 2 домакинства на спахийски синове. Общият брой на християнските домакинства се е удвоил, а са се появили и 7 нови домакинства на мюсюлмани. Осъществена е минимална колонизация на мюсюлмански домакинства: един освободен роб с двамата си неженени сина и зетя си; двама спахийски синове. Поставено е началото и на ислямизационния процес: един от мюсюлманите е бивш християнин.
В същия документ са отразени данъчните задължения на населението, от които е видно, че то засявало пшеница, ечемик, овес, ръж и просо; плащало десятък от пчелни кошери, от лен и зеленчукови градини; отглеждали се свини. Познато било и лозарството. В селото имало и 3 воденици долап. Към него са отбелязани и две мезри: Ръждава и Голубовник, с минималното данъчно задължение от 30 акчета.
Процесът на ислямизация в селото изглежда е вървял много трудно, защото 19 години по-късно /1545 г./ мюсюлманските домакинства са пак 7, а християнските са стигнали своя минимум – 2. Намалението е повече от шест пъти. Навярно нежелаещите да сменят своята вяра са напускали селото и са търсели нови места за по-спокоен живот. От седемте мюсюлмански домакинства две са на нови мюсюлмани /28.57 %/, записани като „синове на Абдуллах” /синове на Божия слуга/, тъй като нямали мюсюлманско бащино име. Процесът на ислямизация на местно население протичал бавно.
Подробният регистър от 1580 г. бележи качествено нов етап в демографското развитие на село Бара: от 7 през 1545 г. мюсюлманските домакинства нарастват на  25. Увеличението е повече от три пъти. Очевидно е, че имаме прииждане на външно население, но какво и от къде не можем да кажем. В същото време отново имаме две домакинства на обръщенци в исляма /може би последните две християнски домакинства от 1545 г./, което показва, че процесът на ислямизация продължавал. Качествено новият момент е свързан не само с рязкото увеличаване на мюсюлманските домакинства, но и с изчезването на християнските. След кратко просъществуване през първата половина на ХVІ век като село със смесено население Бара става чисто мюсюлманско селище и е такова до Освобождението.
В авариз дефтерът от 1642 г. броят на мюсюлманските домакинства е 30, от които три /10 %/ са на обръщенци в исляма. Процесът на ислямизация може да е бавен, но затова пък е постоянен.
След малко повече от век, през 1751 г.,  виждаме село Бара с намален брой мюсюлмански домакинства – 24. При следващите регистрации през 1845 и 1873 г. домакинствата нарастват последователно на 35 и 44. Така Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. заварва Бара като малко мюсюлманско село. През ХV век то е малко християнско българско селище, след това през първата половина на ХVІ век селище със смесено население, а през следващите векове чисто мюсюлманско. По пътя на ранната, бавна и непрекъсната ислямизация на местно и чуждо християнско население се стига до неговата асимилация и приобщаване към турския етнос.
През ХІХ век мюсюлманите си построяват джамия. Според някои данни била издигната по времето на Алил ходжа, дядо на Алис аа ходжа.
            След Освобождението към селото прииждат български и цигански семейства. Първото преброяване от 1880 г. отчита 732 души, от които 478 са турци, 188 – българи и 68 – цигани. През 1910 г. населението е почти същото – 780 души, от които 499 са българи, 207 – турци и 74 – цигани. Мюсюлманите постепенно се изселват, а българите се увеличават за сметка на заселници от близкото село Дебелцово. По-известни български родове са били: Банзови, Богданчетата, Граматиковци, Калмуците, Карастояновци, Кованджиови, Куньоулу, Мартиновци, Пончеви, Радиловци, Цончевци и др.
            Заселилите се българи пращали децата си на училище в съседното село Дебелцово, откъдето били и повечето преселници.
            Читалище в Бара се изгражда късно, през 1918 г.
            За старинността на селището и българския му характер говорят убедително запазените местностни названия: Варениците, Вран, Долец, Дръщата, Кръста, Ливадица, Мареница /Мъреница/, Утока, Чучура. Със своята старинност се отличават звучното славянско наименование Мъреница, идващо от старобългарската дума мряти, която означава в мрак, мраз, мор, и Дръщата – име на пътека към Крамолин, където се намирала дръща т.е. тепавица. Думата дръща е засвидетелствана в Мрачката грамота през ХІV век. Но най-убедителното доказателство за старинността и българския корен на селището е неговото от векове непроменено име – Бара. Съхраняването на изброените названия  в топонимията на селото, а и самото име на селището е свидетелство, че мюсюлманското население води началото си от ислямизирани местни българи.
            Мюсюлманите от Бара назовават със свои имена редица местности. Някои са чисто турски, но има и такива, които са българо-турски или турско-български, което е резултат от непосредственото съжителстване на двата етноса.  За това говорят названията на местности като: Исин чука, Каца куза и др.

  /Из книгата "Исторически очерци за селищата от Севлиевска община"/

Няма коментари:

Публикуване на коментар