Възникване на село Аканджилари /дн. Петко Славейков/

Възникване на село Аканджилари /дн. Петко Славейков/

Предания упорито свързват днешното село с изчезналото в началото на ХVІІІ век съседно мюсюлманско село Алфаклар, което е разположено в южните склонове на Овдин, при местността Кадъ чешмеси.[1] На юг, срещу него, според проф. Николай Ковачев, се намира българското село Пазар-Рава /Оряхово/, предшественика на Ряховците.[2]

Историческите и археологическите данни обаче не позволяват да говорим за предшественик на днешното село. Османските документи категорично подсказват това. Ако новото селище Аканджилари имаше предшественик, то в регистрите щеше известно време да се споменава и неговото име, редом до новото. Така например е постъпено със съседното Ряховците, което е обозначено като „Село Векиллер и Сюлейманкьой и Исакьой, наричано още и Рахово”[3], или другият съсед „Али Факих, с друго име Оходин”.[4] Могат да се посочат и още подобни примери. Затова със сигурност можем да твърдим, че Аканджилари няма български или турски предшественик.

Не можем с точност  да посочим година на основаване на селото. В регистъра на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. няма никакви данни, което със сигурност означава, че по това време то не е съществувало.[5] За пръв път село с име Аканджилари /така е изговаряно и изписвано името на селището от Освобождението до 1934 г., поради което приемаме и използуваме този вариант/[6] срещаме в подробния регистър от 1516 г., съставен по нареждане на султан Селим І.[7] Според един от най-добрите османисти у нас – Румен Ковачев, селището е основано от няколко мюсюлмански домакинства на акънджии в края на ХV век.[8] Същото се подразбира и от изследванията на холандския историк Махиел Кийл.[9] Пишейки за появата на Аканджилари в документа от 1516 г., той не споменава да е отбелязано в него, че е извън стария регистър. Старият регистър, т.е. предхождащия този от 1516 г., е от 1485 г. и е кратък. Той е публикуван от Румен Ковачев, но не е запазен в пълнота, поради което в него фигурират само половината от селищата в Севлиевския край.[10] В този документ не откриваме Аканджилари, което не означава, че то не е било вписано в някоя от незапазените му части. Убедени сме, че селото за първи път се е появило именно в този документ /1485 г./, защото ако не беше така в регистъра от 1516 г. следваше да има запис „извън стария регистър”, така както е отбелязано за Селви например и за редица други селища. В този ред на разсъждения следва да отнесем появата на село Аканджилари към началото на 80-те години на ХV век. Същото се отнася например и за възникването на село Дерели /за първи път появило се в регистъра от 1516 г., но без уточнението „извън стария регистър”/. Появата на Аканджилари се вписва в един етап от колонизацията на мюсюлмани в Севлиевския край, протекъл доста интензивно в самото начало на 80-те години на ХV век, когато е населено с колонисти старото обезлюдено селище Хоталич и се появяват на картата на района Дерели /дн. Горна Росица/ и Доймушлар /неизвестно/. Този етап приключва с основаването на Селви /бъдещ административен център на района/ в самото начало на ХVІ век.[11]

Друга хипотеза за възникването на Аканджилари ни насочва към драматичните борби между османци и персийци през 1512-1514 г. Войните между тях са съпроводени и последвани от неколкократни разселвания на къзълбаши по българските земи. Според някои изследователи султан Селим І избива 40 000 души от тях, други разселва. Основната му цел е противникът му Исмаил да не може да ги ползва като войници. Тези събития се приемат различно от българските историци. Доста уклончиво Руси Стойков пише: „Твърде е възможно при военните походи на Селим І и на Сюлейман Великолепни в Персия по време на борбите им с персийския шах Исмаил известна част от населението на завладените от османците области да е било преведено в европейските провинции на империята. Напълно естествено е това население, обитаващо предимно азербайджанските пустинни райони, да е било заселено в безводните български области Делиорман и Добруджа”[12] Страшимир Димитров е по-категоричен: „Прехвърляне на население от Западен Анадол към Румелия имало още при Селим І. Подготвяйки се за войната си срещу къзълбашкия шах Исмаил през 1514 г., той избил десетки хиляди шиити, а други преселил в Румелия. Насилствени прехвърляния на хора в Румелия ставали и през 20-те години на ХVІ век, когато властите се стремели да прочистят Мала Азия от размирни елементи, които многократно се вдигали на въстания срещу нарастващата феодална експлоатация.”[13]

За заточени групи в Североизточна България, където къзълбашите са именно заточеници, съобщава параграф 8 от Кануннаме на Сюлейман І от 30-те години на ХVІ век.[14] В подробен регистър на вакъфи, посветени на свещения град Медина от 1558 г., е включен опис на юруци и заточеници-персийци /подчертано от мен – П. Н./, пръснати по села в нахиите ... Никопол, Търново, Ловеч[15] ...

Както виждаме в средата на ХVІ век сред заточените по българските земи има и персийци. Такива са регистрирани в Никополско, Търновско и Ловешко. Ще припомним само, че Севлиевският край по това време се числи административно към Търновска каза. Допустимо е някои от керваните със заточеници през 1512-1514 г. да са достигнали и до днешните земи на село Петко Славейков. Този безспорен извод /за разселване из съседните на Източна България райони/ прави такъв авторитет като Страшимир Димитров.[16]

Третата хипотеза за възникването на селото свързваме с едно ранно /краят на ХV век/ разселване на съседното Али факихлер. Основания за това предположение черпим от регистъра от 1516 г., където откриваме записани двама акънджийски началници и следователно може да се приеме, че селото е акънджийско. Освен това населението на Али факихлер е намаляло с пет домакинства спрямо 1479 г. Това намаление би могло да е следствие от разселване. Ще добавим и преданията, които упорито разказват за разселване на Али факихлер и основаване от неговите жители на Аканджилари на мястото, където селото е днес.

Всяка една от хипотезите има силни и слаби страни. При днешното състояние на изворите за най-стария период от историята на селото не е възможно да се направят категорични изводи за времето на създаването му. Затова на този етап най-точно ще е да отбележим, че то възниква със сигурност в края на ХV или началото на ХVІ век. Във всеки случай неговата история е вече повече от 510-годишна.

Селото възниква там където е и днес, т.е. в ниската част между двата хълма: Калето и Овдин баир. Мястото не е избрано случайно. Както вече отбелязахме в подножието на Калето минава стар римски път, който е използван и по време на българското средновековие. Той свързва крепостите на север при Крамолин, Градище, Малък Вършец и други с тези на юг и най-вече на разположените по поречието на реките Видима и Боазка. Всъщност пътят свързва полските села откъм Дунава с тези при Балкана и обратно. От север на юг движението върви в три посоки: през Гъбене към Габрово и прохода Шипка; по Боазка река към Марагидишкия проход; през Градница и Врабево към Троян и Ловеч. Мястото е стратегическо и османските управници целево създават тук мюсюлманско селище от заселници колонисти. 

Споменът за създаването на селото е съхранен сред турското население. При проучванията си върху миналото на селището през 50-те години на миналия век проф. Николай Ковачев се натъква на този факт и го отразява така: „По време на турското робство в полето се заселва лека турска конница акънджии”, а селището им се нарича Акънджиларе”.[17]

---

[1] Макавеев, М. Сборник материали по история на село Петко Славейков, с. 6-10.

[2] Ковачев, Н. Местните названия ... с. 126, 248.

[3] Турски извори за българската история. /ТИБИ/ Том І. Съст. и ред. Цветкова, Б., В. Мутафчиева. С. 1964, с. 56.

[4] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани ... с. 137.

[5] Турски извори за българската история /ТИБИ/, т. ІІ. Ред. Тодоров, Н., Б. Недков. С. 1966, с.161-333. Това е най-ранният писмен документ за историята на селищата от Севлиевския край. Регистърът се съхранява в Народна библиотека „Кирил и Методий” – София, и е кратък, т.е. в него са записани само имената на владелците на тимари и на селищата, които са им дадени във владение, като е посочен и броят на домакинствата, които ги населяват. Първоначално беше грешно датиран към средата на ХV век, впоследствие Стр. Димитров го датира към 1479 г. /Вж. Димитров, Стр. За датировката на някои османски регистри от ХV век. – Известия на Българското историческо дружество. С. 1968/26, с. 244/.

[6] Коледаров, П., Н. Мичев. Промените в имената и статута на селищата в България 1878-1972. С. 1973

[7] Кийл, М. Хора и селища ... с. 402, бел. под линия на 256, 363. Историята на този подробен регистър е твърде интересна. Една част от него се пази в НБКМ в София и бе публикувана през 1964 г. в ТИБИ, Том І, с. 42-59, с неточната датировка – средата на ХV век, впоследствие – не по-късно от 1502 г. В нея има данни за 14 севлиевски села без Аканджилари. По-голямата част от този важен регистър бе открита в Истанбулския архив под сигнатура ММ 11 /Maliyeden Mudevver/ и стана известна за нас едва през 1998 г. от публикацията на Махиел Кийл. Този голям фрагмент от регистъра бе преведен и публикуван през 2003 г. от Красимира Мутафова /Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани ... с. 64-197/ само в частта, засягаща голямата Търновска каза, включваща по това време и земите на Севлиевския край. Тук откриваме почти всички села от нашия район, без Аканджилари, което със сигурност е било записано в липсващата част. Махиел Кийл възпроизвежда основната информация от регистъра от 1516 г. по т.нар. тапу дефтер 370 от първото десетилетие  на султан Сюлейман Великолепни /1520-1566/, който очевидно отразява ситуацията, предхождаща неговото съставяне. В него той открива и село Аканджилари, което означава, че е било вписано в регистъра от 1516 г. 

[8] Ковачев, Румен. Нахията Хоталич ... с. 265-266.

[9] Кийл, М. Хора и селища ... с. 284-296, 402.

[10] Ковачев, Р. Опис ...

[11] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани ... с. 190.

[12] Стойков, Р. Селища и демографски облик на Североизточна България и Южна Добруджа през втората половина на ХVІ век. - Известия на Варненското археологическо дружество. Варна, 1964, № 15, с. 100.

[13] Димитров, Стр., Н. Жечев, В. Тонев. История на Добруджа. Т. 3. С., 1988, с. 36.

[14] Турски извори за историята на правото в българските земи. Т. 1. Съставител Г. Гълъбов. С., 1961, с. 263.

[15] Радушев, Евг., Р. Ковачев. Опис на регистри от Истанбулския османски архив към Главната дирекция на Държавните архиви на Република Турция. С., 1996, с. 21.

[16] Димитров, Стр. Нови данни за демографските отношения в Южна Добруджа през първата половина на ХVІ век. – Добруджа, 1997-1999, № 14-16, с. 302.

[17] Ковачев, Н. Местните названия ... с. 126.