ИЗЧЕЗНАЛИ СЕЛИЩА В СЕВЛИЕВСКО. Али Факих, с друго име Оходен: историята на изчезналия съсед на село Аканджилари /дн. Петко Славейков/

Али Факих, с друго име Оходен: историята на изчезналия съсед на село Аканджилари /дн. Петко Славейков/

Историята на съседното село – Али Факих, с друго име Оходен, или Алфакларе, както е известно сред местното население, е тясно преплетена с тази на Аканджилари. Местонахождението на това изчезнало селище е на границата между днешните села Петко Славейков и Ряховците, като по-голямата част от земите му са в землището на Петко Славейков. Това е твърде показателно за посоката на разселване на оцелялото население. 

За пръв път името на селото срещаме в описа на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г., където е вписан тимар на спахията Исраил, син на Емре, състоящ се от : “Село Али Факих, с друго име Оходен, мюсюлмани: домакинства – 22, приход – 1976, първоначално – 1549, увеличение – 427 [акчета]. [Военно задължен]: лично, въоръжен, с един прислужник.”[1]  От цитирания текст е видно, че се касае за малко феодално владение, включващо само едно село на мюсюлмани. Задължение на владеещият го спахия е да се явява на военните походи въоръжен и с един  оръженосец.                Названието на селото включва две имена – турско и българско: “Али Факих, с друго име Оходен”. Проф. Николай Ковачев локализира селото в района на Овдин баир, между днешните села Кормянско, Ряховците и Петко Славейков.[2] Според него село Али Факих /Али Факихлер или Алфакларе/ се намира в южните склонове на този баир и българските му гробища личат до 1921 г., а турските – до 1951 г. Като свидетелство за съществуването на това село са запазени три топонима: Алфакларе /местност, където е било селото/, Алфаклар гюне /лозята на изчезналото село/ и Алфаклар дере /рекичка край местността Алфакларе; същата носи и името Акънджиларско дере, по името на село Акънджилари, дн. Петко Славейков/. Наименованието на селото идва от личното име Али. Факих е звание и означава мюсюлмански законовед, учен-богослов или четец на корана /вещ в правото, правовед, духовен лидер/. С имената на мюсюлмански проповедници през тази епоха са обозначени множество села: Али фака, Златоградско, Алифаково, Пловдивско /след Освобождението село Парчевич, вляло се през 1968 г. в град Раковски/, Али факих или Алифаково в Пазарджишко /изселено през 1888 г./, Алифак, Силистренско. Мюсюлмански квартали в някои градове получават също такива имена.

Очевидно в района на Овдин баир има старо българско селище с име Оходен /превежда се също и Оходин; според холандския историк Махиел Кийл – Шоден/, което пострадва по време на нашествието. Смята се, че то възниква по време на Втората българска държава от преселници от село Оходен, Врачанско, бягащи от чумна епидемия. Селото се намира на 2 км северозападно от Ряховците и на 1 км източно от днешния язовир при село П. Славейков.[3] Село Оходен във Врачанско съществува и днес. 

Вероятно през 40-те години на ХV век в село Оходен се настанява малка група тюркски колонисти. По името на техния религиозен водач селището се нарича Али Факих. Изглежда има някаква приемственост /може би оцеляла част от българското население приема исляма/, защото наред с новото име все още се налага да се употребява и старото. Според запазено предание първоначално колонистите живеят заедно с българите, но впоследствие поради верски разпри българите са прогонени. Едни забягват към село Дебелцово, други към село Острец /дн. Малиново/, а трети към Балкана.[4] Така селото става изцяло мюсюлманско, каквото ни го показва и първият известен за района османски регистър. 

            Много вероятно е споменатият Али Факих да е мюсюлмански опозиционен елемент, заселен /или заточен/ тук заедно с малка група негови сподвижници от Мала Азия. Това османците практикуват в началото на своето господство на Балканския полуостров. Едва ли е случайно наименованието на местността Шейт ташлъ /Шеитски камък/, заравнен камък, намиращ  се на 2 км югоизточно от днешното село Петко Славейков, т.е. в близост до село Али Факих. Името идва от шиит и означава мюсюлманин, който не признава обрязването, за разлика от ортодоксалните мюсюлмани – сунитите.  В подкрепа на тия разсъждения ще приведем едно предание, запазено сред местното население, според което селата Оходен и съседното Рахово  са заселени от непокорни турски племена, които султанът насила и с наказание изселва в този район.[5]

            Основание да приемем, че мюсюлманското село води началото си от 40-те години на ХV век ни дава фактът, че то съществува и около средата на същия век. Споменаването, че “първоначално” селото има данъчно задължение от 1549 акчета, което впоследствие през 1479 г. е увеличено с  427 акчета означава, че има предходна регистрация след средата на века, в първите години от управлението на Мехмед ІІ /1451-1481/. Разпределянето на данъчната тежест върху споменатите 22 домакинства ни дава основание да приемем, че някъде след средата на ХV век селото има около 17 домакинства, които трябва да плащат данък от 1549 акчета. А това означава, че колонизацията става съвсем наскоро.

            Ако проследим по-нататък демографското развитие на Али Факъх ще видим, че през 1516 г. селото наброява 17 домакинства,[6] с 5 по-малко от 1479 г., като в същото време са записани и 16 неженени младежи. Другите мюсюлмански села – Адиллер /дн. Идилево/, Горно Чадърли /дн. Сенник/ и Малкочлар /дн. Буря/, увеличават значително населението си.[7] На какво се дължи този спад ни е трудно да кажем. Възможно е както предположихме част от алфакларци да са поставили началото на съседното село Аканджилари.

Твърде показателен е фактът, че 8 от 17-те домакинства и 9 от 16-те неженени са на наскоро приели исляма бивши християни. Повече от половината от населението /51.51 %/ е съставено от обръщенци в исляма. Дали това са местни християни или пък са лица от по-далечни краища не може да се каже. Възможни са и двете предположения. Сред поименно изброените е споменат и „Атмаджа, освободен роб на Хаджъ”,[8] който при всички случаи е бивш християнин, довлечен пленник от някоя от многобройните военни кампании на османците по това време. По-нататъшните наблюдения показват, че семействата са многолюдни: един баща има пет сина, друг – четири, трети – трима и т.н. За двама неженени пълнолетни младежи е записано, че са „тавъча”, т.е. акънджийски военачалници.[9] Населението на селото отглежда пшеница, ечемик, овес, ръж и просо, има пчелни кошери, зеленчукови и овощни градини. Разполага с вятърна мелница с един камък.[10]

            След 1516 г. следва период на бурно развитие до края на века. През 1545 г. домакинствата, отново само мюсюлмански, наброяват 27, с 10 повече от 1516 г., като нарастването на населението можем да отдадем на увеличената раждаемост.[11]

            Още по-чувствително се увеличава населението през следващите 35 години до 1580 г. Подробният регистър от тази година отбелязва 68 мюсюлмански домакинства.[12] Увеличението с 41 домакинства едва ли се дължи само на раждаемостта. По всяка  вероятност то е резултат и от приток на нови колонисти, и от приемане на исляма от местни или чужди хора. Три от домакинствата са на нови мюсюлмани, т. е. хора, които наскоро са приели исляма и понеже нямат турско бащино име са записани в регистъра като „синове на Абдуллах” /синове на Божия слуга/. И тук, както и при другите мюсюлмански села в района, в ход е процес на бавна, но непрекъсната ислямизация.

            Периода от 1580-1622 г. бележи застой в развитието на селото. В регистъра от 1622 г. са отбелязани 66 домакинства.[13] Само след двадесет години авариз регистърът от 1642 г. е фиксирал сериозен спад – 43 мюсюлмански домакинства.[14] Това явление е познато и при другите мюсюлмански и християнски села в района.

            Данните от 1642 г. са последните за Али Факих. В подробния авариз дефтер от 1751 г. за старото мюсюлманско село се говори само като за мезра[15] /изоставено село, чиято земя се обработва от живущи в съседните села срещу невисока такса/. Можем да предположим, че селото запустява в началото на ХVІІІ век поради чумна епидемия или други неблагоприятни причини, както е станало с Накъшлъ /Нашлии/, Мумджълар, Манели, Долно Чадърли.[16] Иван Платиканов, изследовател на миналото на съседното село Ряховците, свързва изчезването на Алфакларе с размирните кърджалийски години и сочи като край на селото годината 1812, без да посочва източниците си на това сведение.[17] Вероятно една част от населението му се е преместила да живее в Аканджилари, тъй като има запазен спомен за това сред местното турско население.   

Приложение № 1

Демографско развитие на село Али Факихлер ХV-ХVІІІ век

Години	Мюсюлмански домакинства
/1455/	/17/
1479	22
1516	17
1545	27
1580	683
1622	66
1642	43
1751	мезра

Забележка: В скоби са записани предполагаемите години и брой домакинства. С малката цифра са обозначени обръщенците, т.е. новите мюсюлмани.

Приложение № 2

Извлечение от муфассал /подробен/ регистър на тимари, зеамети и хасове във вилаета Никболу от 5.02.1516 – 23.01.1517 г.

Зеамет[18] на името на Иса, син на Кърък, в казата[19] Търнова. Включва селата Плачева,[20] Бериова,[21] Крушовиче-и баля[22] и Али Факихлер, с друго име Оходин.

Село Али Факихлер, с друго име Оходин, спадащо към Търнова. От зеамета на споменатия.

Али, син на Абдуллах – женен; Сатъ, син на Ширмерд – женен; Карагьоз, син на Абдуллах – женен; Турахан, син на Карагьоз – женен; Салих, син на Карагьоз – неженен; Мюрсел, син на Карагьоз – неженен; Касъм, син на Карагьоз – неженен; Ейнеси, син на Умур – женен; Кадъ, син на Ейнебеги – неженен; Шахин, син на Ейнеси – неженен; Дурбали, син на Ейнеси – неженен; Суякдъ, син на Абдуллах – женен; Иляс, син на Суякдъ – женен; Хаджъ Караман, син на Абдуллах – женен; Турашах, син на Абдуллах – неженен; Мюрсел, син на Мансур – женен; Яхя, син на Мансур – неженен; Курт, син на Халил – женен; Халил, син на Абдуллах – женен; Шадман, син на Халил – неженен; Ейнебеги, син на Халил – неженен; Мурад, син на Халил – неженен – [Бележка]: Тавъча[23] е. Притежава императорска заповед да се освободи и опрости от авариз-и диванийе. Нусрет, син на Халил – неженен. Дурмуш, син на Суякдъ – женен; Атмаджа, освободен роб на Хаджъ – женен; Умур, син на Дурмуш – неженен; Мурад, син на Умур – неженен; Ейнехан, син на Умур – женен; Курт, син на Умур – неженен; Хасан, брат на Али [от село] Борима – женен; Тургуд, син на Умур – женен; Ихтияр, син на Тургуд – неженен; [Бележка]: Тавъча е. Притежава свещена заповед, че е освободен и опростен от авариз-и диванийе. Искендер, син на Абдуллах – женен.

Домакинства – 17; неженени – 16; ресм-и чифт[24] и беннак[25] – 502; пшеница - 110 килета,[26] 1100 акчета; ечемик – 50 килета, 300 акчета; овес, ръж и просо – 140 килета, 700 акчета; десятък от кошери – 110; десятък от зеленчукови градини и плодове – 50; вятърна воденица – 1 камък, данък – 15; ниябет[27] и такса брачно ложе – 50.

Всичко – 2827 акчета.

Приложение № 3

Извлечение от муфассал /подробен/ регистър на тимари, зеамети и хасове във вилаета Никболу от 5.02.1516 – 23.01.1517 г.

В тимар[28] на Махмуд, кятиб[29] от хората на Хасан паша, включващ село Дамяново е записана и мезра[30] Дичин.

Мезра Дичин. Извън регистъра. Освен [жителите] на село Али Факихлер я обработват неверниците от село Димянова. От тях се вземат десятъци. Приход – 220 акчета.

---

[1] Турски извори за българската история. Том ІІ. С. 1966, с. 223.

[2] Ковачев, Н. Местните названия от Севлиевско. С. 1961, с. 101, 133.

[3] Село Ряховците – мъдростта на миналото, наследство за ЕС. Исторически сборник. Севлиево. 2007, с. 19-21, 225; Кийл, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха /ХV-ХVІІІ в./: колонизация и ислямизация. – Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. Съст. Р. Градева, Св. Иванова. С. 1998; Същият. Хора и селища в България през османския период. С. 2005с. 285, 402;  Ковачев, Н. Местните названия ... с. 133.

[4] Макавеев, М. Сборник материали по история на село Петко Славейков.

[5] Пак там.

[6] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи за Търново и Търновска каза. В. Търново. 2003, с. 137; Кийл, М. Хора и селища ... с. 402.

[7] Кийл, М. Хора и селища ... с. 402.

[8] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски ... с. 137.

[9] Пак там.

[10] Пак там.

[11] Кийл, М. Хора и селища ... с. 402.

[12] Пак там.

[13] Ковачев, Р. Нахията Хоталич в началото на ХVІІ век – селища, население, елементи на стопанското развитие. – Институт за балканистика. Studia balcanica 23. Изследвания в чест на чл.-кор. професор Страшимир Димитров. С. 2001, с. 280.

[14] Кийл, М. Хора и селища ... с. 402.

[15] Кийл, М. Хора и селища ... с. 291.

[16] Пак там.

[17] Село Ряховците – мъдростта на миналото ... с. 20, 230.

[18] Поземлено условно владение с годишен приход от 20 000 до 100 000 акчета.

[19] Административно-териториална единица с обхват на околия, подразделение на санджака.

[20] Село Плаково, Великотърновско.

[21] Село Бериево, Севлиевско.

[22] Село Горно Крушево, дн. Крушево, Севлиевско.

[23] Акънджийски военачалник.

[24] Поземлен данък, събиран в полза на поземления владелец /спахия/ от мюсюлманското зависимо население, владеещо земя в размер на един или повече чифтове, и възлизащ на 22 акчета. Под чифт като мярка за повърхнина следва да се разбира земя, която може да се обработи с един чифт волове и възлиза при добра почва на 60-80 дьонюма, при средна – 90-1000 и при слаба – на 130-150 дьонюма. Един дьонюм е равен на 919,3 км.м.

[25] Ресм-и беннак е форма на поземления данък ресм-и чифт, изискван от домакинства със земя по-малко от един чифт.

[26] Мярка за зърнени храни и други продукти, различна по обем в отделните области на Империята. Истанбулското киле се равнявало на около 25 кг.

[27] Сборно название на група инцидентно събирани данъци, такси и глоби /за избягал роб или намерен безстопанствен добитък, за женитба, за повредени посеви, за преминаващи скитници и пр./.

[28] Поземлено владение, включващо приходите на едно или няколко села, с годишен доход до 20 000 акчета. Употребява се и като общо название на всички условни поземлени владения.

[29] Писар, секретар.

[30] Обработваема доходоносна земя извън землището на населено място, орница; често оброботваема земя на изоставено /запустяло/ селище.