НАХИЯ (КАЗА) ХОТАЛИЧ/СЕЛВИ ПРЕЗ ОСМАНСКИЯ ПЕРИОД ХV-ХІХ
ВЕК
/Доклад, изнесен на национална научна конференция "430 години Севлиево град" -
26 ноември 2010 г., Севлиево/
Въпросът за административното
устройство, за мястото и ролята на Хоталич и на Серви-Селви /дн. Севлиево/ в
епохата на османското владичество от ХV до ХІХ век, е непроучен в краеведската
литература. От по-старото поколение краеведи единствено Никифор Ганев[i]
и Харалан Вълчанов[ii] се докосват мимоходом до този проблем. Още
през 1986 г. историкът Христо Йонков обърна внимание, че: “За административните промени в Севлиево и неговата околност от
възникването на селището до освобождението на България от турско иго, специално
проучване досега не е правено”.[iii]
До края на ХХ век, като изключим две кратки публикация на проф. Н. Ковачев[iv],
тази оценка продължава да е валидна.
През
90-те години на миналия и началото на ХХІ век в някои от изследванията на
османиста Румен Ковачев[v]
бяха направени важни изводи за териториалното и административно оформяне на
нахия /каза/ Хоталич /или Селви/. Това стана възможно едва след публикуването на
редица нови документи за двете селища, за тяхното възникване и развитие. Днес
вече е възможно значително по-добре да се осветли проблема за административното
развитие на Севлиевския край. Целта на настоящата работа е да проследи
цялостното развитие на административната история на селищата от Севлиевския
край; да изясни по възможност по-точно кога е поставено началото на нахия
Хоталич; кога Селви поема административни функции и става каза; какъв е
териториалният обхват на административната единица. От съществено значение е и
да се изясни съдържанието на използваните термини: нахия, каза, кадилък,
вилает.
***
През
епохата на Втората българска държава територията на Севлиевския край е
неразделна част от столицата Търново и неговата околност. Верига от крепости,
малки и големи, охранявали пътищата по долините на реките към старопланинските
проходи. Централно място сред тях заемал градът Хотел-Хоталич, чиято укрепена
част, заедно с резиденцията на феодала, извисявала снага на най-високото място
на местността Джевизни бунар. В подножието се намирали кварталите на града,
заселени със земеделци, скотовъдци, занаятчии и търговци. В тях имало църкви, а
в близост /местността Дедерица/ и манастир. Данните от археологическите
разкопки и запазването на името Хотел/Хоталич през целия османски период ни
карат да мислим, че това централно и голямо селище е имало административни
функции през ХІV век. Според проф. Христо Гандев[vi]
то било център на обособен феодално-административен район, към който очевидно
са гравитирали по-малките крепости при Витата стена, Батошево, Градница,
Градище и др., заедно с околните им села. Всички те били свързани добре с
установилата се през предходните векове пътна мрежа. Холандският историк Махиел
Кийл, търсейки отговор на въпроса кога е завладян от османците Хоталич и
доколко е пострадал, казва: „Хоталич
трябва да е бил център на околията”.[vii]
Добре
известно е, че след
завоеванието османските турци запазили първоначално старото административно
устройство на Шишмановата държава. Заварените територии били организирани в
голяма военно-административна единица, наричана санджак, с център силната
дунавска крепост Никопол вместо Търново. Санджакът бил съставен от по-малки
административно-териториални единици – първоначално вилаети, впоследствие нахии.
През ХV век обаче Хоталич не е включен като самостоятелна единица в
административната структура на завладяните земи. Основателно възниква въпросът
защо? Още повече, че малки градове и села, само с по няколко домакинства,
запазват статута си на централни селища и стават вилаети.[viii]
Такива са например градовете Плевен, съседният Куршуна /дн. село Крушуна,
Ловешко/, Реселец /дн. село Реселец, Луковитско/, Герилец /Преславско/,
крепостта Петрич и др.[ix]
Системните археологически разкопки на крепостта и средновековния град при
Калето-Джевизни бунар показват, че селището е било в развета си през периода XI-XIII век.
Поради
близостта до столицата крепостта и градът понасят много силен и разрушителен
удар, вследствие на което Хоталич обезлюдява. Големите военни кампании на
османците през 1395 и 1396 г., опитът на унгарците да освободят
Търново през 1403 г., междуособиците
между синовете на Баядзид в началото на ХV век и походът на Владислав Варненчик
през 1444 г. вероятно допринасят за пълното затихване на функциите на това
селище.[x]
Оскъдните археологически материали от XIV век показват един доста скромен поселищен живот, за разлика
от периода XI-XIII век, когато селището е било в разцвета си. Допустимо е
следите от голям пожар и продължителна обсада да са свързани не с османското
завоевание, а с татарските нашествия през XIII век.[xi]
Малко след
средата на XV век
Хоталич е без население и най-старият османски регистър на Никополския санджак
го споменава само като село.[xii]
Трябва да отбележим също така, че през първата половина на века завоевателите
не разполагат с необходимия им контингент от човешки ресурси, за да осъществят
колонизиране на тюркско население във всички възлови места. Освен това
землището на Хоталич не е от най-привлекателните за заселване със стръмния си
терен. Затова и по-късно административният център се променя с по-благоприятно
за стопанска дейност място. По това време, пък и по-късно, завоевателите
предпочитали да заселват плодородните равнинни части на Северна България.
Хоталич не
запазил функциите си на военно-феодален център и в много отношения съдбата му е
сходна с тази на средновековните градове
Оряхово, Лом и др., които били разрушени, обезлюдени и не били включени
като средища на административни единици при устройството на Никополския
санджак.
***
Първият
османотурски документ, който ни дава представа за състоянието на поселищната
мрежа на Севлиевския край е един кратък описен регистър на ленните владения в
Никополски санджак от 1479 г.[xiii]
В него откриваме 30 селища,
повечето от които съществуват и днес: Агатово, Али Факих, Бара, Батошево,
Бериево, Богатово, Буря, Градище, Градница, Дамяново, Дебелцово, Добромирка,
Душево, Идилево, Калотен, Качково, Кормянско, Крамолин, Горно Крушево, Долно
Крушево, Ловнидол, Малък Вършец, Малково, Младен, Млечево, Ряховците, Сенник,
Търхово, Хирево и Хоталич. Четиринадесет от тях са населени само с християни,
шест – само с мюсюлмани, а десет са със смесено население. Хоталич е без
постоянно население, а от данните личи, че без такова е бил и около средата на
века. В документа не е посочено ясно към кой вилает на санджака принадлежат селата от различните военноленни държания,
но е очевидно от следващи регистри, че това е град Търново.[xiv]
През
втората половина на ХV век османската власт над българските земи укрепва
окончателно. Завоевателите престават да грабят и отвличат и се стремят да
превърнат завоюваните земи в населена и доходоносна територия. Затова статутът
на Хоталич като село след средата на века е запазен, макар че постоянно
население няма. Властите се стремят да го населят и оживят. В началото на 80-те
години в селото вече има постоянни жители: 9 мюсюлмански домакинства и 2
неженени; колонизирани са и 19 потомци на спахии.[xv]
Така Хоталич се възражда, но вече като мюсюлманско селище.
В
района през това време протичат активни процеси на колонизация на тюркски
заселници и на ислямизация и асимилация на местното българско и чуждо
християнско население. В редица села трайно се заселват спахии и техните
синове. Появяват се и други членове на военното съсловие: акънджии, мюселеми,
доганджии. През ХVІ век в района, с оглед нуждите на военните власти, се
поддържат два крепостни пункта: Хисарбей-и зир и Хисарбей-и баля, т.е. долната
и горната крепост на бея на Хоталич.[xvi]
Амбициозните задачи на османската власт налагали по-близко и непосредствено
управление на района, което довело до започване на процес на възстановяване
административните функции на съживилото се и разрастващо се село Хоталич.
Такава била съдбата и на споменатите по-рано Оряхово и Разград.
В
кратък регистър от 1485 г. има важна добавка към името на селото: „Хоталич, с друго име Хисарбеги”, което
означава, че по това време в него вече резидирал бег /бей/ – управител.[xvii]
А това е указание за първа стъпка към възвръщане на административните функции.
Селото обаче продължава да се сочи като „спадащо
към Търнова”. За пръв път поради наличието на турско население има и турска
добавка към българското име – Хисарбеги или Крепостта на бега. Следващият
регистър от 1516 г. също дава селата от района като административно
принадлежащи към каза Търново.[xviii]
В друг
документ от 1550 г. четем: „... в нахия
Хоталич – село Хоталич, с друго име Хисарбегли-и зир”.[xix]
Новото уточнение на името – Долно Хисарбегли, се наложило, за да се разграничи
от другото – Горно Хисарбегли. Въпросът за точното им местоположение все още е
спорен. От текста на документа се вижда, че
Хоталич е вече център на нахия, но не е ясно кога точно е станало това.
Все пак можем да стесним времето за създаване на новия нахийски център до края
на втората четвърт на ХVІ век, като имаме предвид данните на подробния регистър
от 1516 г., а също така и един съкратен тимарски опис от 1523-1525 г., където
са споменати само оформилите се големи кази: Никопол, Търново, Враца, Ловеч,
Шумен.[xx]
В подробен /муфассал/ регистър за войнуци от 1529 г. севлиевските села още се
сочат като принадлежащи към нахия Търново. [xxi]
Същото констатираме и в дефтерите от 1530 и 1545 г.[xxii] Внимателният преглед на регистрите
от първата половина на XVI век ни дава основание да заключим, че нахия Хоталич е
сформирана в промеждутъка от 1545 до 1550 г., очертан от споменатите вече два
османотурски документа. В края на ХV и началото на ХVІ век голямата Търновска
каза постепенно избистряла своята структура, поглъщайки съседни по-малки
административни единици /нахия Крушуна и др./, или възвръщайки
самостоятелността на части от своята територия, какъвто е случаят с
Хоталич.
Създаването
на нахията Хоталич е в пряка връзка с административните реформи на султан
Сюлейман І /1520-1566 г./ и протичащия процес на окрупняване на голямата
Търновска каза, в състава на която се структурирали няколко по-малки нахии. Те,
по всяка вероятност, възстановяват едно по-старо деление от времето на
българското средновековие. Старото име на феодално-административния район –
Хоталич, е запазено от османската администрация и както ще видим по-нататък
просъществува през целия османски период. Нахията е най-малката единица в
оформилата се през ХVІ век административна структура на империята:
нахия-каза-санджак-еялет. В превод нахия означава „край”.
***
Село
Хоталич било нахийски център около три десетилетия, тъй като не устояло на
конкуренцията на нововъзникналото Селви. Новото селище се появило в самото
начало на ХVІ век като малко мюсюлманско село, разположено в североизточния
край на днешния град Севлиево, там където река Росица прави остър завой. „Селви, невписано в предишния регистър”
категорично отбелязва подробният регистър от 1516 г.[xxiii]
Разположено в средата на Севлиевското поле „там,
където се сливат пет потока и се пресичат пет пътя”[xxiv],
то бързо се разрастнало, имало два квартала, петъчна джамия с един имам и
пазар, както сочи нов подробен регистър от 1580 г. В същия документ дословно е
записано: „Нефс-и Селви таб`-и Хоталич”, т.е град Селви, спадащ към
Хоталич.[xxv]
Нефс означава „самият”, т.е. „център”. В регистрите този термин се
използва, за да се обозначи централното селище на административната единица и
винаги е първо в списъка.[xxvi]
Махиел Кийл и Христо Темелски, изхождайки от наличието на два квартала, на
петъчна джамия и пазар, са склонни да приемат, че „според тогавашните османски
административни критерии селището имало статута на истински град”.[xxvii]
Със своите 49 домакинства обаче, то все още било средно по големина селище,
по-малочислено от редица други села в района. Превръщането на Селви в град
ставало бавно.
Заради
средищното положение, което имало новото селище, то било избрано да стане
административен център на района вместо село Хоталич.[xxviii]
Въпросът е: кога е станало това?
Отговорът
е труден, защото преки сведения нямаме. В краеведската литература дълго време
битува мнението, че Селви става каза в началото на ХVІІ век. Въвеждането в
научно обръщение на нови османски документи обаче позволява да изтеглим напред
във времето настаняването на кадия в селището и превръщането му в кадилък
/каза/. За пръв път като кадилък Севлиево се споменава в султанска заповед от
10.04.1575 г., разпратена в 18 екземпляра до кадиите на Враца, Оряхово, Плевен,
Ловеч, СЕВЛИЕВО, Никопол, Свищов,
Търново, Червен, Разград, Шумен, Провадия, Варна, Силистра, Текфур гьол,
Исакча, Килия и Акерман.[xxix]
Тя касае събирането на овце за нуждите на столицата Истанбул.
В
поредица от други османски документи /предимно заповеди до кадиите на север от
Балкана/, датиращи от 1565 до 1568 г., в които се разпорежда свикване на
войнуци за поход, наказване на неявили се войнуци, събиране на овце за нуждите
на столицата, събиране на зърнени храни и др., името на Севлиево липсва.[xxx]
Следователно имаме основание да предположим, че кадия се е установил в
Селви в промеждутъка от 1568 – 1575 г. Засега, поради липсата на конкретни
указания, можем да приемем, че Селви става център на каза някъде в края на
60-те или началото на 70-те години на ХVІ век. Приемаме също така, че смяната
на центъра на нахията е свързана с появата на новото длъжностно лице – кадията,
който избрал да се настани в проспериращото младо селище. В известния ни вече подробен регистър от 1580 г. Селви е на първо
място като централно селище на „нахия
Хоталич”.[xxxi] А
във вакъфски регистър, който се датира през 80-те години на века пише: „нахия Серви, село Дерли”/дн. с. Горна
Росица/.[xxxii]
Малкото село Хоталич, което в зенита на своето съществуване
през средата на ХVІ век има всичко 20-26 домакинства, отстъпва мястото си на
централно селище и започва да упада. Функциите му на нахия са поети от
разрастващото се Селви, в което се настанява и кадия. Започва изграждането на
новата административно-териториална
единица – казата. Казата /или кадилъка/ първоначално била територия, върху
която се разпростирала съдебно-религиозната власт на кадията, т.е. той се занимавал
с правораздаване. С течение на времето обаче кадиите започнали да следят за
прилагането на законите и провеждането на разпоредбите на върховната власт.
Така те придобили административни функции и реално влияние върху обществения и
стопанския живот.
Административно-териториалната
единица с център Селви от създаването й през ХVІ век чак до Руско-турската
война от 1877-1878 г. носи две имена: старото Хоталич и новото Селви. Името на
първоначалното централно селище, идващо още от българското средновековие и
възприето от османците, се оказва много трайно.
***
Най-общо
границите на нахия /каза/ Хоталич/Селви се очертават от водосборните райони на
река Росица /горно и средно течение/, река Видима и река Боазка. Списъкът на
селищата, изготвен според регистрите от ХVІ век[xxxiii],
включва 39 села: Адилер /дн. Идилево/, Али Факихлер[xxxiv]
/изч./, Акънджилар[xxxv]
/дн. Петко Славейков/, Бара /изч./, Батошево, Бяла река /дн. Павликенско/,
Бериево, Богатово, Букурово /дн. Младен/, Векиллер[xxxvi]
/дн. Ряховците/, Врабево /дн. Троянско/, Гостилица /дн. Дряновско/, Градище,
Градница, Гъбене /дн. Габровско/, Дамяново, Дебнево /дн. Троянско/, Дебелцово,
Дерели /дн. Горна Росица/, Добромирка, Доймушлар[xxxvii]
/неуст./, Душево, Кормянско, Крушево Горно, Крушево Долно[xxxviii]
/изч./, Ловнидол, Малково[xxxix]/изч./,
Малкочлар /дн. Буря/, Маров дол[xl]
/Марево, изч./, Млечево, Ново село /дн. Априлци, Троянско/, Селви, Сопот[xli]
/изч./, Сърбе /дн. Малки Вършец/, Търхово, Хирево, Хоталич /Хисарбейли,
Хисарбей/, Чадърли Горно /дн. Сенник/, Чадърли Долно /изч./. Съществени промени
в териториалния обхват на административната единица през следващите векове не
настъпват. Малко след средата на ХVІІ век турският пътешественик Евлия Челеби[xlii]
съобщава за 36 добре уредени села в Севлиевска каза. В регистър за събиране на
данъците авариз-и дивание и текялиф-и йорфие в нахията Хоталич през 1642-1643
г.[xliii]
и регистър на авариз ханетата в казата Хоталич, с др. име Серви от 1703-1704 г.[xliv]
общият брой на селата е 39.
Северната
граница на казата минавала по склоновете на Деветашкото плато и обхващала
землищата на селата Малки Вършец, Градище, Дебелцово, Бара, Младен, Бяла река и
Добромирка. На изток тя се спускала през селата Добромирка, Гостилица,
Ловнидол, Гъбене. В съседство на север и изток се разпростирала територията на
голямата каза Търново. Южна граница се явявало билото на Стара планина. По това
време северните предпланински части били все още слабо населени. Епизодично
споменаване имаме само на Кръвеник [xlv],
Селище[xlvi]
и Столът[xlvii].
Горното течение на река Видима и землищата на селата Млечево, Дебнево, Врабево,
Петко Славейков и Малки Вършец оформят западната граница на казата в съседство
с каза Ловеч.[xlviii]
През ХVІІ век административно-териториалната единица с
център Селви се утвърдила окончателно. Централното селище придобивало все
повече градски вид. Населението му се увеличавало, в него започнали да се
заселват и еничари. В различните по вид и предназначение османски документи от XVI до XIX век срещаме да се употребяват
термините нахия и каза Хоталич, нахия и каза Серви /писмено Серви, а в говора
Селви/. Вече отбелязахме, че с налагането на Селви за административен център и
залязването на село Хоталич, името на второто селище останало само за
административната единица. Тъй като в практиката се използвали и двете имена,
периодично се налагало да се прави пояснение: „каза Хоталич, с друго име Серви” – 1643, 1696, 1703 и 1826 г.[xlix]
Едва след средата на ХІХ век името Хоталич изчезва и се налага
окончателно това на Селви.
Едновременното
използване на термините нахия и каза не бива да ни смущава, защото има логично
обяснение на този факт. След завоеванието с оглед военните нужди на империята
земите от Севлиевския край били организирани в тимарската
военно-административна система. Още през ХV век, когато се изготвили първите
описи, всяко село или дял от село принадлежало към определен тимар, а тимарите
образували нахии. Всъщност това били старите български феодални владения.
Тимарската администрация изготвяла регистрите за населението и неговото данъчно
облагане. Изпълнителната власт в нахия Хоталич се осъществявала от заселилите
се в селата спахии и от техния бей, който наричали субаша или войвода. Той имал
задължения по опазване на реда /полицейски функции/, събиране на данъците и
прилагане на поземлените закони. Обикновено един служител, известен като
черибашия, организирал спахиите за участие във военните кампании на султана,
като ги свиквал под знамето на санджакбея на Никопол. Тъй като тимарската
организация просъществувала твърде дълго, употребата на термина нахия срещаме
до ХІХ век включително.[l]
След
настаняването на кадия в Селви през третата четвърт на ХVІ век
административно-териториалната единица все по-често започнала да се нарича каза
или кадилък. Двата термина са равнозначни. За разлика от бея, който произхождал
от военната класа и представлявал изпълнителната власт на султана, кадията
произхождал от улема /религиозната класа/ и представлявал юридическата власт на
султана. Кадията бил изключително важна фигура. Като съдия той прилагал шериата
и кануна. Освен това организирал изпълнението на административните и
финансовите нареждания на султана. Докладвал на правителството за всяко
незаконно действие от страна на администрацията. Сред многообразните документи
намираме такива, от които става ясно, че той упражнявал контрол при
разпределението и събирането на данъците; проверявал войнуците и глобявал
нередовните от тях; осигурявал доставката на овце за столицата; обезпечавал
военните походи с нужните припаси и др. Споменатите задължения на кадията го
определят като главен контролен орган на централната власт, имащ изключително важното
право на пряк контакт със султана.[li] Кадията на Селви, както разбираме от
Евлия Челеби, е от най-ниската степен, т.е. получавал по 60-80 акчета
възнаграждение на ден. За съседните кази Казанлък, Ловеч и Плевен той казва: „една почтена каза със 150 акчета заплата на
кадията”. Самото Селви нарича „градчето”.[lii]
Освен
разгледаните два термина през ХVІІ век срещаме и трети: вилает. Така например
през 1664-1665 г. в джизие регистър е записано: „вилает Хоталич”. Същото обозначение срещаме и през 1688 г.[liii]
През същия век в около десет запазени джизие регистъра се използва формулата: „каза
Хоталич от вилает Търново”. Службата, която администрира поголовния данък
/джизие/ през ХVІІ век използува за своите нужди термина вилает, т.е.става дума
за финансов, а не за административен район.[liv]
В споменатия вилает Търново влизали казите Хоталич и Търново. Джизие-вилаетът
имал свои собствени граници, които не винаги отговаряли на казите и санджаците,
които се използували пък от тимарската администрация. Така например селата
Гъбене и Врабево няколко пъти се срещат записани във вилает Ловеч, а Кръвеник,
Столът и Улюфеджилер /Дерели, дн. Горна Росица/
в каза Търново на вилает Търново. Село Бяла река откриваме към
неизвестното село Долинче от каза Плевен. Смесването на границите на казите и
вилаетите и случаите на „скитащи села”
се нуждае от сериозно проучване според холандският историк Махиел Кийл.[lv]
Освен това той споменава и друг проблем: т.н. „административни острови”.[lvi]
Става дума за селища от една нахия, които се намират в подчинение на друг
по-далечен административен център. Такъв случай имаме през 1628 г., когато в
документ е посочено: „Ахмед чауш, войвода
на хасовете в Бериево, Търновска каза”.[lvii]
От някои регистри изчезват селата Букурово, Идилево и др. За първото знаем, че
също е било султански хас, а за второто – вакъфско селище. Вероятно смяната на
поземления режим – от обикновен тимар в султански хас или във вакъфско
владение, е причината за внезапното изчезване от обикновените данъчни регистри
и причисляването към друга административна единица. Този проблем също се нуждае
от по-задълбочено проучване.
***
През средата ХVІІІ век главното селище на казата става
истински град с над 301 домакинства /около 1500 жители/, две джамии и една
църква. По-голямата част от мюсюлманите /70 %/ са еничари.[lviii]
Към края на века техният брой нараства още повече. Вследствие на започналия
миграционен процес от балканските села към градския център се увеличава и
християнското население. През 1779 г. в града гордо извисява снага часовникова кула.
Окончателно
се оформя чиновническо-бюрократичният апарат на казата. Освен кадийската една
от най-доходните длъжности била тази на войводата, който се грижел за
държавните приходоизточници в района и бил управител /военен и граждански/ на
казата. През 1797 г. като севлиевски войвода се споменава Хасекизаде Хасан ага,
който освен това имал и титлата дворцов капуджибашия /главатар/. Както много
други градове така и Севлиево по това време било наводнено от еничари, затова
важно място в йерархията на местните благородници заемал еничарският сердар,
т.е. началника на еничарите от казата. Той имал и свой помощник в лицето на
местния забитин /офицер, командир на местните полицейски сили/. Полицейски
функции имал и субашата, който в мирно и военно време отговарял за спахиите.
Наред с местния спахийски представител и еничарския сердар, имало надзорник на
пазара, събирач на хараджа и градски старейшина. Из средата на тези местни
богаташи и аристократи се излъчвал аянин на града и казата, обикновено
най-влиятелният градски първенец.
Задължението на този неформален орган на административното управление на
казата било да следи за правилното изпълнение на нарежданията на властта и
разпределението и събирането на данъците. Постепенно през втората половина на
века аяните обсебили цялата власт в града и казата, активно участвували в
аянските междуособици и кърджалийските смутове. От тези смутни времена са
запазени имената на следните севлиевски аяни: Али – войвода и аянин, Кючук
Хасан ага, Елхадж Ибрахим – претендент за аянството в Севлиево и др. От втората
половина на ХVІІІ век има данни за съществуването на пътна станция в града
/мензил/ с интендант /мензилджия/. Имало и много служители на религиозния култ.
През 80-те години се споменават религиозни служители в Новата, Средната,
Старата, Долната и Малката джамия.[lix]
В края на
ХVІІІ век, когато Османската империя изпаднала в състояние на военна слабост и
на дълбока политическа криза, Селви вече бил утвърден административен и военен
център със значителен брой население. През 1771 г. великият везир Мухсин Заде
Мохамед събрал 10 000 души войска от казите Селви, Шумен и Осман пазар за
войната срещу Русия, а през 1789 г. от града искали минимум 200 еничари за
друга военна кампания.[lx]
Административното
деление на империята в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век се променяло много
често и затова е трудно неговото точно проследяване. Знае се обаче, че през
този период от време Никополският санджак, към който принадлежала и
Севлиевската каза, постепенно загубил самостоятелността си и все по-често бил
придаван под управлението на видинския мухафъзин, докато през 1832 г.
окончателно престанал да съществува. През това време нарастнала ролята и
значението на Видинския санджак, който при Осман Пазвантоглу бил обявен за
пашалък. В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век Севлиевска каза все по-често
започва да гравитира в административно отношение към Видин. Доклад на
севлиевския кадия до султана от 1783 г. ясно показва това. От него е видно, че
претендентът за аян на Севлиево хаджи Ибрахим е арестуван и заточен във
Видинската крепост, а другият неуспял кандидат за аянството – Салих ага /Кара
Салих/, който върлувал в района, бил
убит по заповед на видинския паша.[lxi]
Изглежда,
че в смутните времена в края на века, когато ролята на Никопол намаляла, а във
Видин управлявал отцепника Осман Пазвантоглу, Севлиево е имало доста голяма
самостоятелност в административно отношение и връзките често са били направо
със столицата. По време на поредицата от походи на Портата срещу Пазвантоглу в
казата войвода бил Хасан ага, дворцов капуджибашия. Като независим аянин, той е
толериран от правителството и от него се искало участие с войски срещу
нападателя на Никопол Осман Пазвантоглу. С какви военни сили разполагал градът
през 1797 г. личи от един документ, където се съобщава, че срещу даалии и
арнаутски разбойници в село Леденик, Търновско, капуджибашията изпратил
пехотинци, а бинбашията му /майор/ Мехмед бюлюкбаши изпратил 800-900 войници.[lxii]
Очевидно точно през този период от време, когато на запад действувал отцепникът
Осман Пазвантоглу, а на изток – русчуклийският ага Тръстениклиоглу Смаилаа,
Севлиево и казата са играли известна самостоятелна роля, начело с независимите
си аяни.
Поради
липса на данни за сега не може да се каже точно до кога Севлиевска каза е била
към Никополски санджак и от кога преминава към Видинския: дали това е станало
през 1832 г. или много по-рано. Но ясно се вижда, че казата е играла
самостоятелна роля и е била значителен войводалък. След отминаването на
аянските смутове и кърджалийските грабежи се възстановява подчинеността към
издигащия се Видински санджак. В заповед до видинския мухафъз и силистренския
валия от 17.09.1834 г. се вижда, че Севлиевска каза заедно с Никополската,
Плевенската, Ловешката, Оряховската и Врачанската са към санджак Видин, а
Търново, Свищов, Русе и Берковица – към Силистренския санджак.[lxiii]
Същото личи и от друг документ от 1839 г. за войнушките тимари.[lxiv]
От 20-те и
30-те години на ХІХ век управляващите в империята замислили и започнали да
провеждат реформи с цел укрепване на централизма и засилване на военната мощ на
страната. Старата и разнебитена
административна уредба, при която силните паши и аяни с оръжие в ръка
определяли границите на своите области, трябвало да се реформира, като се
засилят връзките на областите с правителството, т.е. да се укрепи
централистичният характер на управлението. Премахнали се бейлербействата и
санджаците, а оформилите се през размирието пашалъци били признати за
административни области под името еялети. Към 1838 г. в Северна България имало
два еялета: Видински и Силистренски. Премахнат бил Никополският санджак, а
център на санджак /лива/ станало самостоятелното воеводство Търново. Всеки
санджак бил разделен на кази, управлявани от мюдюри.[lxv]
Замислените от султан Махмуд ІІ реформи започнали да се реализират от 1839 г.,
но с много непоследователност и противоречивост.
Извършените
промени в административно-териториалното деление на Северна България проличават
много добре от сведенията за поголовния и подворния данък, и за десятъка от
периода 1840-1842 г. През това време виждаме Севлиевска каза включена в състава
на санджак Търново, заедно с казите Сливен, Осман пазар и Ямбол. Към Видин
остават казите Никопол, Свищов /от 1853 г. към Търново/, Ловеч, Оряхово и
Плевен. Управител на тези големи области, включително и София през периода
1833-1849 г. с малки изключения, бил могъщият Ага Хюсеин паша, изтребителят на
еничарите.[lxvi]
Както
по време на анархията на границата на двата века, така и през 30-50-те години
на ХІХ век Селви продължава да е център на каза. Във връзка с провеждащите се
административни реформи от 1839 г. вместо войвода начело на казата застава
мюдюр /граждански управител, без военни правомощия/. Новото административно
преустройство през 1849 г. разделя територията на империята на еялети, санджаци
и кази, начело с назначавани от централното правителство управители.[lxvii]
За Севлиевска каза, управлявана от мюдюр, свидетелствуват редица запазени
турски документи, главно данъчни, а също така и домашни извори, като сведения
от възрожденския печат, дневника на Марин Софрониев, запазена кореспонденция,
лична и на българската община в града, спомени на съвременници. Това, че
управителят на Севлиево се наричал мюдюр, вероятно е заблудило Хараламби
Вълчанов, който твърди че до 1869 г. Севлиево е „нахийски център, начело с мюдюрин /полицейски пристав/, а след това се
обявява за казалийски център с каймакамин /околийски началник/”.[lxviii]
Тази теза се приема и от Христо Йонков, който също пише, че от 1849 г. Севлиево
е обявено за нахия начело с мюдюр към каза Ловеч.[lxix] Непрекъснатите реформи, непоследователното им
провеждане и главно слабото проучване на административната история на империята
от това време са причината да се твърди неправилно, че Севлиево по това време е
нахия. Всъщност статутът на каза е запазен през целия османски период от
историята на града.
Съществени
промени в провинциалното управление осъществил през 1858 г. великият везир
Мустафа Решид паша. Всички управители на административни единици в империята
станали платени служители, засилил се контролът на правителството над тях и се
ограничила до известна степен властта им. Кадията загубил широките си
правомощия и запазил само съдебните си функции. Административното управление на
казата оставало само за мюдюрина. При него се изграждал граждански съвет -
меджлис, който включвал кадията, мюфтията, юзбашията /полицейския началник/,
сандък емини /финансовия началник/ и представители на мюсюлманите и
християните.[lxx] Този съвет всъщност се появил още през 1845
г. Васил Беязов твърди, че Хаджи Стоян
Николов бил първият българин, член на съвета.[lxxi]
По това време кази начело с мюдюри са такива градове като съседните Ловеч,
Враца, Габрово /след 1860 г./ и други.
През
1859-1860 г. било проектирано създаването на нов санджак в Централна Северна
България начело с Ловеч.[lxxii]
Този проект ясно личи в турските данъчни документи от този период. Във вестник
“България” от 10 август 1860 г. се съобщава, че Ловеч от каза начело с мюдюрин
става каза начело с каймакам. Каймакамството или бъдещият санджак, включвал
следните кази: Ловеч, Севлиево, Плевен, Никопол и Етрополе. От сведение за
събрания десятък през 1863-1864 г. се вижда, че проектираният санджак не се е
осъществил, но Ловеч си останал каза, управлявана от каймакам през целия период
от 1860 г. до създаването на Дунавския вилает, начело с Мидхат паша през 1864
г. Севлиево било подчинено по това време в административно отношение на Ловеч.
Казите от несъстоялия се Ловешки санджак се разпределили както следва: Севлиево
и Ловеч към Търновски санджак, а Плевен и Никопол към Русенския санджак;
нахията Етрополе била придадена към Софийски санджак. Особеното тука е, че каза
Севлиево, начело с мюдюрина си, е била подчинена в административно отношение на
каза Ловеч, управлявана от каймакам.
В подкрепа
на изнесеното са данните от дневника на Марин Софрониев Калугеров за периода
1860-1865 г. През февруари 1862 г. севлиевските турци и българи правят писмена
молба /махзар/ до Видин, отнесена от един турчин и един българин до там, в
която искат мюдюринът Сюлейман /той бил от Ловеч/ да си върви и да им се
изпрати нов мюдюрин. Нова по-внушителна делегация отива пак във Видин през
месец март-април, а през юли в Ловеч. През 1864 г. по спорен въпрос между
чорбаджиите се прави писмена жалба до ловешкия каймакам, потвърдена от мюдюрина
и меджлиса. За извършени по-сериозни
престъпления лица от казата се изпращат на съд в Ловеч или във Видин.
Наложените от съда наказания се изтърпяват в затвора в град Видин.[lxxiii]
Няколкото
десетилетия реформи засегнали положението и функциите на общините. Премахването
на спахийската институция наложило нов подход за опазване на обществения ред и
за събиране на данъците. С появата на т.нар. мухтари /кметове/, правата и
задълженията на селските старейшини се разширили. Те съдействали за събиране на
данъците, поели част от функциите на спахиите и дори получавали парично
възнаграждение за извършената работа. От 40-те години за поддържането на реда в
селата се заплащало и на субашите, обикновено мюсюлмани помаци от Ловчанския
край.[lxxiv]
***
Последната реформа в
административно-териториалното деление на Османската империя била предприета
през 1864 г. със създаването на Закона
за вилаетите. Според него територията на империята се разделяла на вилаети
/области/, санджаци /окръзи/, кази /околии/ и общини. При тази нова организация
Севлиевска каза влизала в състава на Търновски санджак, Дунавски вилает с
център град Русе. Административната, финансова и полицейска власт се
съсредоточавала в назначавания каймакам. Той утвърждавал изборния кадия, който
упражнявал само съдебната власт. При управителят имало административен съвет от
5 души: кадията, мюфтията /духовният началник на мюсюлманите/, духовния
представител на християните /свещеник/ и двама други членове - мюсюлманин и
християнин. Управлението на селата и по-големите градски махали се поверявало
на мухтари, към които се създавал съвет на старейшините. Законът регламентирал
положението и ролята на българските общини.
Известни корекции в тази
административна организация били направени през 1870 г. с приетия Закон за
управлението на вилаетите. В системата на държавното устройство била вмъкната
една нова административна единица - нахията. Тя се управлявала от мюдюр,
подпомогнат от нахийски административен
съвет. Правата на мюдюра били твърде широки и целяли ограничаване свободата на
действие на общинските мухтари и поставянето им под прекия надзор на държавата.
В същото време законът прецизирал правата и задълженията на различните
категории административни и други управители и началници и засилвал
централизацията и милитаризацията на държавата.[lxxv]
Дунавският вилает се
формирал през 1864 г. с пръв валия реформаторът Мидхат паша /до 1869 г./ и
включвал в състава си следните санджаци : Русе, Видин, София, Търново, Варна,
Тулча и Ниш / до 1867 г./. Севлиевска каза била част от Търновски санджак,
който имал общо пет кази: Търново, Ловеч, Осман пазар, Севлиево, Габрово и 7
нахии.[lxxvi]
В един османски документ от 1876 г., публикуван от Славка
Драганова каза Севлиево е посочена с 33 села през 1874 г.[lxxvii]
През
70-те години на ХІХ век според Феликс Каниц в каза Севлиево влизали 50 селища и
махали: Селви, Адъмово /дн. Янтра, Дряновско/, Акънджиларе /дн. Петко
Славейков/, колиби Армени /дн. Габровско/, Балван ?, Бара /изч./, Батошево,
Бяла ряка /дн. Павликенско/, Бериево, Богатово, Бранево /махала от Велчево,
Троянско/, Власт, Врабево /дн. Троянско/, Гедилер /дн. Бреговица/, Хирево,
Гостилица /дн. Дряновско/, Градище, Градница, Гъбене /дн. Габровско/, Дебел дял
/дн. Габровско/, Дебелцово, Дебнево /дн. Троянско/, Дамяново, Дерелий /дн.
Г.Росица/, Добромирка, Търхово, Душево, Зла река /дн. Априлци, Троянско/,
Каябаш /дн. Здравковец, Габровско/, Кормянско, Кръвеник, Крушево, Ловнидол,
Малкочево /дн. Буря/, Млечево, махала Музга /дн. част от Гъбене/, Ново село
/дн. Априлци, Троянско/, Острец /дн. Априлци, Ловешко/, Ряховците, Сърбеглий
/дн. Яворец, Габровско/, Сръбе /дн. Малки Вършец/, Скандалото /дн. Троянско/,
Сопот /изселено/, махала Сръбска /дн. Видима, кв. на Априлци/, махала Табашка,
махала Троенците, Чадърлии /дн. Сенник/, Чурат /неизвестно/, махала Шаварна,
Ялар /неизвестно/.[lxxviii] В основни линии това са селищата, които
влизат в състава на Севлиевска околия след войната от 1877-1878 г.
Към този списък трябва да
прибавим и селата Адилер /дн. Идилево/ и Букурово, които са безспорно от района
на казата, но явно са пропуснати. Пропуснато е и село Агатово, което намираме в
списък на села, облагани с различни данъци през 1870-1872 г.[lxxix]
На изток и запад в състава на казата са включени села, които днес са в
пределите на Габрово, Ловеч и Троян.
Селата Крамолин, Коевци, Сухиндол и др. ще бъдат включени в
административната единица едва след Освобождението.
Един документ от 1876 г.
свидетелствува, че през последното десетилетие на османското владичество е
съществувала нахия Хоталич, намираща се между казите Търново и Севлиево, като е
включвала в състава си селата Мусина, Русаля, Дичин, Михалци, Бяла черква.
Възможно е да е обхващала и други села, като например Крамолин, Коевци,
Сухиндол и други от най-северната част на Севлиевския край. Нахиите, след
създаването им през 1870 г., били подчинени направо на мютесарифа на Търновския
санджак. Проф. Николай Ковачев отбелязва, че дори до 1877 г. жителите на
Сухиндол и околните села помнели “нахия
Оталичъ”.[lxxx]
***
Османското
завоевание в края на ХІV век прекъсва хода на естественото развитие на селищата
от Севлиевския край. Едва след около век, в края на втората четвърт на ХVІ
столетие, са възстановени административните функции на средновековното селище
Хотел/Хоталич. Около него, а впоследствие и при новото селище – Селви, се
формира административно-териториалната единица нахия /каза/ Хоталич. През ХVІІ-ХІХ
век с укрепването и разрастването на Селви като централното градско селище се
оформя окончателно и обликът на каза Хоталич/Селви. Името на средновековния
град се запазва като наименование на административната единица през целия
османски период.
[i] Ганев, Н.
Страници от историята на града Севлиево. Част І-ва.
В.Търново, 1925, с. 10-15.
[ii] Вълчанов,
Хар. Севлиево
1842-1942, част І, С. 1942, с. 3-6.
[iii] Йонков, Хр. и др. Севлиево и Севлиевският край през Възраждането. С.
1986, с. 9-13.
[iv] Ковачев, Н. Административно-поселищни промени в Севлиевско
през вековете. – в. Росица, 1998/бр. 40; Същият.
Да припомним сведенията за нахия и каза Хоталич. – в. Росица, 2000/бр. 60.
[v] Ковачев,
Р. Опис на
Никополския санджак от 80-те години на ХV век. С. 1997, с. 46-47; Същият. Никополският санджак през ХV-ХVІ век.
Административно-териториално деление. – сп. Исторически преглед, 1994-1995 г.,
бр. 3, с. 175; Същият. Нахията Хоталич в началото на ХVІІ век – селища, население,
елементи от стопанското развитие. – Институт по балканистика. Studia
balcanica 23.
Изследвания в чест на чл.-кор.професор Страшимир Димитров. С. 2001, с. 265-267,
275, 278.
[vi] Гандев, Хр. Българската народност през ХV век. С. 1972, с. 41,
105-110.
[vii] Кийл, Махиел. Хора и селища в България през османския период. С.
2005, с. 285.
[viii] През ХV
век във финансовите документи и в хрониките терминът вилает често се употребява взаимозаменяемо с термина нахия. Например в регистъра от 1479
г.селищата са групирани по вилаети, без да се споменава изрично към кой
административен център принадлежат. В регистъра от 1485 г. се използва термина
нахия или каза и се посочва административния център. Очевидно в първия регистър
терминът вилает е употребен за обозначаване на най-малката административна
единица. В по-късни документи от ХVІ и ХVІІ век този термин се употребява със
значение на финансов, а не на административен район. Вилаетът от ХV век няма
нищо общо и с вилаета от втората половина на ХІХ век, който представлявал
голяма област. По въпроса вж. Градева, Р.
Административна система и провинциално управление в българските земи през ХV
век. – Българският петнадесети век. Сборник с доклади за българската обща и
културна история през ХV век. С., 1993, с. 46-47 и Ковачев, Р. Никополският санджак през ХV-ХVІ век.
Административно-териториално деление. – сп. Исторически преглед, 1994-1995/кн.
3, с. 168-169.
[ix] Турски
извори за българската история, т. ІІ, С. 1966, с. 161-333. /по-нататък ТИБИ/.
[x] За тези събития подробно вж. Димитров, Хр. Унгарски латиноезични
извори за турските нашествия по българските земи през XIV-XV век. – Турските завоевания и
съдбата на балканските народзи, отразени в историческите и литературните
паметници от XIV-XVIII век. С. 1992, с. 89-97; Гюзелев, В. Никополската битка /1396/ в
съдбата на България, Балканите и Европа. С. 1999; Цветкова, Б. Паметна битка на народите. Варна. 1969, 303-304;
История на България. БАН. Том 3. С. 1982, с. 367.
[xi] Симеонов, С. Хоталич. Средновековният град-крепост край Севлиево.
Севлиево. 2007, с. 27.
[xii] ТИБИ, том
2, с. 227.
[xiii] Пак там,
с. 161-333.
[xiv] Само за
село Дамяново изрично е посочено, че принадлежи към вилаета Търново /ТИБИ, том
2, с. 311/. По-подробно за термина вилает вж.в бележка № 8.
[xv] Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак ... с. 112.
[xvi] Ковачев, Р. Нахията Хоталич в началото на ХVІІ
век ... с. 265 и бел.под линия № 27 на
с. 278.
[xvii] Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак ... с. 112.
[xviii] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи за Търново и Търновска
каза. В. Търново. 2003, с. 112-197.
[xix] Ковачев, Н. Местните названия от Севлиевско. С. 1961, с.
91-92; Стойков, Р. За някои неясноти
и грешки в поселищната ни литература. – сп. Исторически преглед, 1959/кн. 1, с.
105. Документът се съхранява в НБКМ със сигнатура Ор. отд. Сф 21/15, л. 141 б.
[xx] Ковачев, Р. Никополският
санджак през ХV-ХVІ век ... с. 175.
[xxi] НБКМ, Ориенталски отдел, TD 151. Регистърът е издирен от Стефан
Андреев. Вж. Йорданов, Кр. Селищата с войнушко население в Севлиевския край
през първата половина на XVI век
– статията ще се публикува в сборника „430 години Севлиево град”. Авторът бе
така любезен да ми предостави сведенията, за което му благодаря сърдечно.
[xxii] Йорданов, Кр. Селищата ... Дефтерът от 1530 г. е със сигнатура TD
370, а от 1545 г. – TD
416.
[xxiii] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ... с. 190-191.
[xxiv] Кийл,
Махиел. Хора и селища ... с. 288.
[xxv] Пак там.
[xxvi] Калицин,
М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ... с. 24. Дискусиите
по значението на термина „нефс” продължават вече три десетилетия. Според
Красимира Мутафова думата има три значения: град, малък град и селище, което е
център на административна единица.
[xxvii] Кийл, Махиел. Хора и селища ... с. 288; Темелски, Хр. Севлиево – градът на Росица. - Поздрав от Севлиево.
С. 2006, с. 39; Същият.
„Хотел-Хоталич” и „Серви /Селви-Севлиево” – Из църковното ни минало. Том 2.
Сборник с подбрани студии и статии. С. 2009, с. 34.
[xxviii] Кийл, М. Хора и селища ..., с. 288.
[xxix] Грозданова,
Ел., Андреев, Ст. Българите през ХVІ век. С. 1986, с. 154.
[xxx] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ... с. 245-255.
[xxxi] Ковачев, Н. Да припомним сведенията за нахия и
каза Хоталич. – в. Росица, 2000/бр. 60.
[xxxii] ТИБИ, т.
ІІІ, 1972, с. 228.
[xxxiii]
Кийл, Махиел. Хора и
селища ... с. 296-297;
Ковачев, Р. Нахията Хоталич в
началото на ХVІІ век ... с. 279-283.
[xxxiv] За него повече вж. Недялков, П., М. Макавеев. Село Петко
Славейков. Минало и настояще. Севлиево. 2011, с.129-133.
[xxxv] Пак там.
[xxxvi] Ковачев, Р. Нахията Хоталич в началото на ХVІІ
век ... с. 280
[xxxvii]
Пак там , с. 279
[xxxviii] Жителите му се разселват към
Севлиево и Горно Крушево в края на XVIII и началото на XIX
век. Намирало се в
дясно от пътя Севлиево-Крушево в местността Юртлука.
[xxxix] Жителите му се разселват към
Севлиево и в други посоки в края на XVIII и началото на XIX
век. Намирало се на
юг от Севлиево в обширно поле отляво на река Видима преди вливането ѝ в река
Росица.
[xl] Жителите му се разселват в края
на XVIII и
началото на XIX век.
Намирало се между селата Бериево и Дамяново.
[xli] Изчезнало село, което се
намирало близо до Сухиндол.
[xlii] Евлия Челеби. Пътепис. С. 1972, с. 53-55; Ганев,
Н. Севлиево – произход и име. – Севлиево и Севлиевският край, т. І, С. 1967, с.
193.
[xliii] Радушев, Евг., Ковачев, Р. Опис на
регистри от Истанбулския османски архив към Генералната дирекция на държавните
архиви на Република Турция. С. 1996, с. 43-44.
[xliv] Пак там,
с. 38-41.
[xlv] Записано е като Искравеник с пет
ханета в джизие дефтер от 1619 г., но не към каза Хоталич, а към каза Търново,
вилает Търново. Вж. Стойков, Р.
Български селища с населението им в турски регистри за джизие от XVII век. - Известия на държавните
архиви, т. 8, 1964, 148.
[xlvi] Записано е с един войнук в
подробния регистър от 1528-1529 г. Вж. Йорданов,
Кр. Селищата ...
[xlvii] Записано е като Истолче с един
войнук в подробния регистър от 1528-1529 г. Вж. Йорданов, Кр. Селищата ... Записано е и като Босна Мехмед Истолник
в джизие регистър от 1635 г. към каза Търново, вилает Търново. Вж. ТИБИ, т. 7, с. 394.
[xlviii] Р. Ковачев в изследването си за нахия Хоталич в началото на
ХVІІ век /с. 267/ дава по-широки граници, включвайки землището на село Горско
Сливово и селата Крамолин, Коевци и Агатово на север, а на изток – Габрово, с
което не можем да се съгласим.
[xlix] Архивите
говорят. Турски извори за българската история. Т. 13, С. 2001, с. 143; Радушев, Евг., Ковачев, Р. Опис на
регистри от Истанбулския османски архив към Генералната дирекция на държавните
архиви на Република Турция. С. 1996, с. 46-47, 38-41; Ковачев, Н. Селището предшественик на Севлиево. – в. Балканско
знаме, 1960/бр. 100.
[l] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ... с. 22; Иналджък,
Х. Османската империя. Класическият период 1300-1600. С.2006, с. 118-9; Ковачев,
Р. Опис на Никополския санджак ...
с. 40-41; Стойков, Р. За някои
неясноти и грешки ... с. 105; Кийл,
Махиел. Хора и селища ... с. 381-382 – пише за нахия Хоталич
още през 1479 г., с което не можем да се съгласим, тъй като наличните документи
на потвърждават едно такова становище.
[li] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ... с. 25; Иналджък,
Х. Османската империя ... с. 106, 119.
[lii] Евлия Челеби. Пътепис ... с. 54 и сл.
[liii]Опис на джизие регистри, запазени в
ориенталския отдел на НБКМ. С. 1983.
[liv] Калицин, М., Кр. Мутафова. Подбрани османски документи ... с. 23; Кийл,
Махиел. Хора и
селища ... с. 381-382.
[lv] Кийл, Махиел. Хора и селища ... с.
382.
[lvi] Пак там,
с. 224.
[lvii] Недков, Б. Османо-турска дипломатика и
палеография. Т. 2. Документи и речник. С. 1972, с. 126.
[lviii] Кийл, Махиел. Хора и селища ... с.
291-292.
[lix] Цветкова, Б. Нови данни за съпротивителните
борби в Севливско срещу турския феодален гнет през ХVІІ-ХVІІІ век; Мутафчиева, В. Някои нови сведения за
„кърджалийското време” в Севлиевско; Ковачев,
Н. Няколко турски документа за положението в Севлиевско през ХVІІІ век. –
Севлиево и Севлиевският край. Т. І, С. 1967, с. 209-213, 218-220, 253-259.
[lx] Ганев, Н. Севлиево – произход и име ... с.
190; Георгиева, Цв. Еничарите и
българските земи. С. 1988, с. 152.
[lxi] Ковачев, Н. Няколко турски документа ... с.
253-256.
[lxii] Пак там,
с. 258.
[lxiii] Христов, Хр., Генчев, Н. Българско възраждане. С. 1969, с.
73.
[lxiv] Дорев, П. Документи за българската история.
Т. І, С. 1940, с. 242-243.
[lxv] История на
България. Т. V, С. 1985, с. 232-233.
[lxvi] Драганова, Сл. Материали за ... с. 22, 31.
[lxvii] Христов, Хр. Българските общини през Възраждането,
С. 1973, с. 99-100.
[lxviii] Вълчанов, Х. Севлиево 1842-1942, част І, С.
1942, с. 200; Същият. Севлиево
мюдюрлюк; черкезки заселвания и др. – в. Развитие, 1935/ бр.23.
[lxix] Йонков, Хр. и др. Севлиево и Севлиевският край ... с.
124.
[lxx] Цветкова, Б. Турски извори за историята на
правото. Т. ІІ, С. 1971, с. 64.
[lxxi] Беязов, В. Училище и училищни дейци в Севлиево
1818-1918. – сп. Училищен преглед, г. ХХІІ, с. 5.
[lxxii] Драганова, Сл. Материали за ... с. 18-19.
[lxxiii] Писахме да се знае. Приписки и летописи. С. 1984. Съст. В.
Начев и Н. Ферманджиев, с. 350-359; Пешев,
П. Историческите събития и деятели от навечерието на освобождението ни до
днес. С. 1993, с. 14; Цанков, Г., Тодоров, Д. Миналото на Малки Вършец. 1995,
с. 69-70.
[lxxiv] Христов, Хр. Българските общини ... с. 99-100.
[lxxv] Христов, Хр. Българските общини ... с.127-129; Йонков, Хр. и др. Севлиево и
Севлиевският край ... с. 126.
[lxxvi] Драганова, Сл. Материали за ... с. 22, 31.
[lxxvii] Драганова, Сл. Новооткрит регистър за имотите и данъците на
населението от Дунавския вилает. – Етнически и културни пространства на
Балканите. Част 1. Миналото – исторически ракурси. Сборник в чест на проф.
Цветана Георгиева. С. 2008, с. 664. Данните за броя на селата са според
съкратено Салнаме от 1874 г., по Карпат, и отговарят на подробното Салнаме от
1873 г.
[lxxviii] Йонков, Хр. и др. Севлиево и Севлиевският край ...,
с. 13; Материалы для изучения Болгарии, ч.II, вып.III, Букурещ, 1877, с. 45-46.
[lxxix] Йонков, Хр. и др. Севлиево и Севлиевският край ...,
с. 41-44. Не е ясно за сега от кой момент Агатово е причислено административно
към Севлиево.
[lxxx] 100 години от Априлското въстание и Ботевата чета 1876.
Книга първа. Подбрани документи от архивите и материали от българския възрожденски
печат 1875-1877. С. 1976, с. 232,265; Ковачев,
Н. Да припомним сведенията за нахия ... Освобождението заварва Севлиево
като втори по големина град след Търново, следвано от Габрово и Ловеч,
превърнало се в естествен център на голямата Севлиевска околия, просъществувала
до 1959 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар