Посрещане
на руските освободители в Крушево
Вестите за бляскавите победи на руското оръжие през
ХVIII и ХIХ век достигат и до крушевци. Те са свидетели и на трикратното
появяване на руските богатири в Севлиево през 1810, 1811 и 1829 г. Турското
население все повече губи вяра в силата на своята държава, докато увереността в
бъдещето сред българите нараства. Стари хора твърдят, че местният уважаван от
турци и българи Ахмедаа в разговори откровено споделя: „Рано или късно Русия ще
дойде тука” или „Бати ви ще дойде да ви освободи”.[1] Десетилетия наред крушевци таят дълбоко в
сърцата си надеждата в освободителната мисия на „Дядо Иван”, т.е. на руския
цар.
Когато започва войната през 1877 г. напереният син
на Ахмедаолу, силен и буен, събира доста турски младежи и въоръжени тръгват да
се бият с руснаците. Някъде след Павликени се сблъскват с настъпващите части на
Предния отряд и след първите гърмежи побягват обратно към Крушево. В уплахата
си създават паника сред местното турско население и някои започват да се стягат
и напускат селото.[2]
Синът на дядо Велчо Ванев, Ненко, предава така
спомените на баща си за това време: ”Тогава се
водеше Руско-турската война. Всички слушахме за нея. Често си приказвахме
докъде са стигнали, кои ще победят и в душите си копнеехме за руската победа.
Ние си въобразявахме, че руската сила е огромна и непобедима. Слушали сме от
старците за брадатите им генерали, за грамадните им коне, за големите им топове
и ги наричахме „Дядо Иван”. Вечер вкъщи, като се събереме на паралията да
вечеряме, спокойно си приказвахме за войната. Някога и на стъргата ставаше дума
за тази война. Общо си приказвахме – българи и турци. Всички говорехме на
турски език. Тогава лежахме на една турска нива на местността Горновдел. Една
сутрин забелязахме, че Еминаа /кехая на групата овчари/ стои малко като
подплашен, постоянно се движи, озърта се. Набързо се наяде и стана, повече
сякаш гледаше към село Букурово и към река Росица. Откъм Пролеза, път който
съединява местността Бежанта с местността Горновдел, излязоха трима руски
конници и потеглиха към нашата стърга. Еминаа веднага заповяда: „Пазете
кучетата!” и ние с момчетата се спуснахме с криваците, не позволихме на нито едно
куче да отиде към тях и да ги напада. Двамата руснака се спряха настрана от
стъргата, а единият дойде при нас, започна да ни сочи с ръка и да пита: „Ти
булгар”, „Ти тюрк” и ние му отговаряхме наред: „булгар”, „тюрк”, всеки според
народността си. Той започна пак: „Пут деревня”, но ние не му разбирахме. После
извади една карта и взе да гледа по нея, тогава чак разбрахме, че той пита за
пътя към село и всички с ръце му го посочихме. Той даде знак с ръка на другите
двама конника да тръгват, пришпори коня си и вдигнаха прахоляк към Крушево”.[3]
След този разузнавателен разезд на руската кавалерийска част се задава и самата
тя откъм Букуровския дол, Каменна и Мари скок. Руските войници се установяват
на поляната Дядовец в близост до църквата и училището. Църковната камбана
събира българското население. Крушевските младежи и крушевци под ръководството
на даскал Илия Кънев Главчев и свещеника Бенчо Иванов Ненов посрещат
освободителите с цветя, с хляб и сол, с кърпи и други дарове и с думите:
„Здраствуйте братушки!” Денят е 25 юни /8 юли/ 1877 г. Предишния ден
кавалерийската бригада на княз Николай Максимилианович Лехтенбергски, дясно
крило на Предния отряд на генерал Гурко, освобождава Сухиндол и Върбовка.
Разузнавайки района към Севлиево бригадата минава през нощта през Дебелцово, а
сутринта през Букурово и се появява пред Крушево. Част от тази бригада е
полуескадрона на корнет Тулешко, чиято задача е да проучи противника в
направление към околийския град Севлиево. Още същия ден кавалеристите на
Тулешко овладяват града.[4]
Младежите се организират за охрана на селото. Заедно
с много други българи от Севлиево и Севлиевско, които се включват активно в
помощ на освободителите, има и крушевци. Димитър Братованов и Бенчо Бенчовски с
конете и каруците си пренасят боеприпаси и храни за руските предни отряди чак
до Стара Загора, а Райно Петров Райнов – до Габрово и прохода Шипка. За
неоценимата помощ те са награждавани от руските военни власти. На Димитър
Братованов е подарена шуба, която близките му пазят до 1956 г.[5]
През летните и есенните месеци се създава
организация по изхранването на конете на руските войници, събира се сено, слама
и зърнен фураж от цялото население. Пак от спомените на бащата на дядо Ненко
узнаваме, че неколкократно представители на руските войски закупуват сено от
крушевци по време на обсадата на град Плевен. Сеното се заплаща по 12 жълтици
на купа.[6]
След подписването на Сан Стефанския мирен договор
/3 март 1878 г./ на дневен ред в новоосвободената страна е поставен въпросът за
изказването на общонародна благодарност към руския император Александър II и към братския руски народ за великата му
саможертва към България – освобождението ѝ от петвековното османско
владичество. Заражда се идеята да се поднесе на Царя-освободител благодарствен
адрес в израз на благодарност от новоосвободения български народ. Българите от
тогавашния Севлиевски окръг се включват масово в подписката и на 188 листа са
събрани общо 15 194 подписа от пълнолетното население. Под ръководството
на кмета Иван Начев, свещеника Бенчо Иванов и учителя Илия Кънев през месец
март са събрани 231 подписа под възванието, като техните са на първо място,
съгласно възприетата практика. Очевидна е пълната ангажираност на цялото
българско население на село Крушево, обхванато от чувство за признателност и
благодарност към своя освободител.[7]
„Великото събитие се свърши – България възкръсна!”
– се казва в началото на адреса. „... Българите встъпват в нов живот, добиват
право да се именуват свободни, ... в душата им се ражда упование, че ще могат
вече да развиват даруваните им от Бога нравствени сили, та с време да влязат в
реда на просветените народи ... С една реч българите стават честити, честити
стават и техните потомци ...”[8]
Няма коментари:
Публикуване на коментар