ПРЕДАНИЯ И ЛЕГЕНДИ ЗА АКАНДЖИЛАРИ

ПРЕДАНИЯ И ЛЕГЕНДИ ЗА АКАНДЖИЛАРИ

Преданията и легендите са увлекателен народен разказ за ярки събития от многолетната ни история. И колкото по-невероятно звучат, толкова по-привлекателни са за нас.  Те се предават устно, от поколение на поколение, и записването им започва едва през първата половина на ХХ век. Към тях трябва да се подхожда строго критично, защото макар понякога местната устна традиция да съдържа в себе си някаква истина – както казва холандският историк Махиел Кийл[1] – тя отразява по-скоро въображението и надеждите на необразованите хора от предишни епохи, а не исторически факти. Както ще видим в следващите редове често на едно място са струпани цели столетия и несвързани помежду си събития. И все пак зрънцето истина трябва да се търси във всяка легенда и предание. Да се вслушаме добре в това, което казват турците и българите за своето минало, и да достигнем до корените на преданията и легендите на едните и на другите.

В село Петко Славейков и в околните села особено популярни са легендите за Гази баба и за змея, поради което ще започнем с тях.

Най-старият вариант на легендата за Гази баба е публикуван в Юбилеен сборник „Българско село” през 1930 г.[2] „На 4 км югозападно тепе с гробници и сгради. Турците разправят, че в него е бил заровен някой си Гаази Боба – Балабан Боба. Той е бил войник, ранен в дефилето зад село Кормянско и по божие благоволение пренесен в тепето на това село, после в Гючек[3] – на двете места изтекла по малко кръв, и най-после в Ряховците, гдето един овчар го погребал, а по-късно овчарят погребан тук. Турците говорят още, че до преди 25 години се е явявал на хората, и вярват, че закриля Севлиевската котловина от стихии. Никой не смее да отсече дърво от гората на тепето, че щяло до го постигне нещастие.”

Вторият вариант на легендата е записан на 4 юли 2004 г. в село Петко Славейков по разказ на Хюсеин Ходжев, роден 1939 г., учител. „Гази Баба бил родом от село Буря. Той имал шест братя – един от тях се казвал Демир баба. Гази баба бил едър и много силен човек. Бил и голям юнак.

Имало война коя религия да надделее. Водач на мюсюлманите бил Гази баба. При една ожесточена битка той бил много тежко ранен. Затова решил да напусне битката и да се върне в родното си село, в Буря, пътят за което минавал през землището на село Малки Вършец. Там паднал до моста при шосето, облян в кръв. Точно тогава минал един овчар, българин – Вълко се казвал. Двамата се побратимили, защото Вълко помогнал на Гази баба да почисти и превърже раните си. След това се разделили – всеки тръгнал по пътя си.

И после, по волята на Аллах, Гази баба отишъл на хълма, който се намира над село Кормянско. Оттам, пак по волята на Аллах, отишъл в подножието на насрещния хълм – Овдин баир. Тук той отново срещнал побратима си. Гази баба помолил овчаря да го качи на гърба си и да го занесе на върха, където сега се намира тюрбето му.

Овчарят, който бил дребен на ръст, му казал: „Как мога аз, такъв дребен човек, да те занеса чак до горе!” Тогава Гази баба му отговорил: „Ти само се съгласи, пък качването от мен.” Като чул това, овчарят се съгласил и веднага, на момента двамата се намерили горе при върха. И това станало по волята на Аллах. Там Гази баба умрял от раните си, а след известно време умрял и овчарят. Турците от района погребали бабата в голям гроб, а овчарят бил погребан от българите в малък гроб. Върху гроба на Гази баба турците направили тюрбе със седем стени, защото бабата имал шест братя. Това тюрбе горяло, но след пожара направили друго – на същото място и също със седем страни”.[4]

Третият вариант на легендата е записан също на 4 юли 2004 г. в село Малиново, Ловешко, по разказ на Мехмед Ахмед Буджак, роден 1927 г., учител. „Казват, че Гази баба е роден в село Ново село, Търновско. Във войната го ранили в село Кормянско, Севлиевско, и оттам отишъл в село Петко Славейков. Там се срещнал с един овчар, с когото се побратимил. Овчарят бил българин и се казвал Стоян. Понеже Гази баба бил ранен, помолил побратима си да го качи на гръб и да го занесе на мястото, където сега е гробът му.

На мястото на срещата им имало голям камък, който Гази баба хвърлил и казал: „Където падне този камък, там да ме погребете, като умра”.

Като чул какво иска Гази баба , овчарят се уплашил. „Как ще нося на гръб такъв голям и толкова тежък човек” – рекъл си той на ум. Обаче Гази баба се досетил какво си мисли овчарят и му казал: „Не бой се! Ти само се съгласи да ме вземеш на гръб, не бой се!” Тогава овчарят се престрашил и взел на гърба си Гази баба. В този момент изведнъж и двамата се намерили при камъка, който бабата хвърлил. Като се явили при камъка, двамата се разделили – овчарят се върнал в село Петко Славейков, а Гази баба отишъл да обикаля гората. Там, където минал, от кръвта му се образувала бразда. Когато стигнал до камъка, паднал и умрял, защото кръвта му вече била изтекла.

На мястото при камъка хората му направили гроб и над него построили тюрбе, което горяло, но през 1962-1963 г. го построили отново. Тюрбето му е направено със седем стени, защото Гази баба имал шест братя – той бил седмият.

От по-старите хора се знае, че истинското име на Гази баба било Али. За него се вярва, че излизал от гроба си и се разхождал в гората във вид на пламък или на огнено кълбо с опашка”.[5]

Вариант на легендата е записан на 4 юли 2004 г. и в село Ряховците по разказ на Хюсеин Хасан Исмаил, роден 1936 г., земеделец. „Гази баба бил роден в село Буря и се казвал Али. Той имал шест братя и затова му направили тюрбе със седем страни. Един от братята му бил Демир баба.

До тюрбето на Гази баба има камък, който той хвърлил от хълма Гюнето при село Кормянско и казал: „Там, където падне този камък, там да е гробът ми.” Казват, че при хълма Гюнето Гази баба се побратимил с един овчар, българин. Той пък бил погребан на една полянка под тюрбето на Гази баба, но гробът му е малък, много по-малък от този на бабата”.[6]

Според Сава Костова-Фъртунова има по-стар запис на легендата, направен от Елена Шишкова – музеен работник от София, която произхожда от Ряховците. Според разказ на дядо й на сбор на първенците от селото – българи и турци, взаимно уточняват легендата за Гази баба. „Преди много, много години на баира на Белия бряг над река Росица живял един светец на име Гази Баба. Той притежавал невероятни, свръхестествени сили. В равнината имало пет-шест малки селца, които той закрилял и на които помагал. Вековните гори били пълни с диви животни. Сред тях живеела любимата сърна на светеца. Тя била със златни копита и златни рога. Селяните ловували в горите, но пазели сърната на Гази Баба. Един ловец обаче я издебнал, когато пиела вода от горския извор, и я убил. Гази Баба се разгневил и решил да накаже всички хора от селата като им изпратил бури, наводнения и мор. Малко хора останали живи. Един от тях дядо Рахо, добър и праведен човек, отишъл при светеца и помолил прошка. Гази Баба разрешил на дядо Рахо да събере останалите живи хора и да създаде ново село на посоченото от него място. Светецът взел един голям камък и го хвърлил на отсрещния баир. Камъкът попаднал всред вековна дъбова гора. В подножието й се заселили оцелелите от бедствията хора. На името на дядо Рахо селото било наречено Ряховците.

            Когато умрял Гази Баба, хората от селото му направили гробница.

            Камъкът и днес пази следите от пръстите на светеца. А гробницата на Гази Баба и мястото където се намира тя, станали свещени и за християни, и за мюсюлмани”.[7]

            За това, че Гази баба живее на Белия бряг споменават и турци от Петко Славейков.[8]

Жителите на село Кормянско също имат свой вариант на легендата и свързват Гази баба със змей. Стари хора разказват, че раненият змей прелетял над баира на съседното село Дебелцово /разстояние от около 7 км/, опашката му паднала там, тялото му - на Кормянското теке, а главата – на Ряховското теке. Преди повече от 130 години една селянка видяла змея като огнено кълбо. Други го виждат като светещо тяло, което бълва огън. От преданието се вижда, че змеят е огнен и хвърковат, човекозмей-дракон. Змеят бил погребан в Ряховското теке в дървен ковчег, в който е поставена керамична урна с праха му. В същата урна е погребан и Гази баба. През 1936 г. ученици от село Кормянско са заведени от учителката на това място. Децата пъхали пръсти в ковчега и си слагали прах във вид на точка /а не кръст/ на челото за здраве. Разказано им е, че змеят е бил женен за една мома, бил е ранен и тук е погребан.[9]

Според легендата на корменчани, записана от Сава Костова-Фъртунова, музеен работник, етнограф, родом от Кормянско, Гази баба е голям лечител, помагал му е българин. Гази баба бил ранен при сражение до село Дебелцово /или на Кормянското теке/, подобно на змея, и паднал на текето. Намерил го овчар. Той го помолил да го пренесе на Ряховското теке. Овчарят му отговорил, че не може да го пренесе, защото е тежък. След настойчива молба го сложил да легне върху четвъртит голям камък. И като по чудо двамата полетели и се озовали на Ряховското теке. Погребението му се извършва от посветен, като тялото се разчленява. Главата се погребва на Ряховското теке, а тялото вероятно на Кормянското. Погребението е в урна. Според този вариант на легендата, Гази баба и змеят са погребани в един ковчег. За змей се говори в преданията на съседните, в миналото мюсюлмански, села Хирево, Горна Росица, Сенник и други. Според Петър Голийски, преподавател в Софийския университет, свързването със змей говори за личност, която е мъдрец. Гази баба имал братя. Единият от тях е погребан в Разградско, а другият – в Унгария.[10]

Професор д-р Димитър Витанов и хаджи Ибрахим Рашидов публикуваха превод на османотурски документ, в който за Ряховското теке от Търновски вилает,  каза Селви, пише следното: „Текето Гази Баба се намира западно от село Рава /дн. Ряховците – б.а./, приблизително на един час пешеходен стръмен път, сред гората, вдясно, на високо място.

Основите на тюрбето са изградени от дялани камъни и имат седмоъгълна форма. Самото тюрбе е построено от дървен плет, измазан с глина. Прозорците са малки, защитени с железни пръчки. Това е красива малка сграда, разположена върху скална равна площадка. Изградена е в памет на Балабан Мехмед ефенди, достойна за неговото име и популярност”.[11]

След текста на старотурски език следва поетична епитафия на арабски в памет и прослава на Мехмед Гази баба:

„Тук почива Мехмед, син на Балабан. Нека, всеки, който влиза в това свещено място, да склони глава! И да почете паметта на покойника! Скромен и чист като ангел, той е Светец, предан на исляма. Погребан е тук през 1275 г. по Хиджра.”[12]

 Всички варианти на легендата се свеждат до следното. Турски военнослужещ се прибира от война и ранен пада в района на село Кормянско. Български овчар му помага да оздравее, впоследствие се побратимяват. И двамата са погребани на Ряховското теке. В памет на Гази баба, чието истинско име е Балабан Мехмед ефенди, е изградено тюрбе /мавзолей/, както личи от сведенията на регистър на вакъфски имоти в каза Селви. Тъй като той е живял около 20 години след Руско-турската война 1877-1878 г., следователно тюрбето е изградено в края на ХІХ или началото на ХХ век. От тогава и датира легендата за Светеца Гази баба. На него му се приписват лечителски способности, той е юнак /хвърля голям камък от Кормянското на Ряховското теке, прелита от едното на другото място/, закрилник е на хората от цялата котловина, почитат го като светец.

Новата легенда се преплита с по-старата легенда за змея, който по същия път достига до Ряховското теке, и за сърната с позлатените рога. Мястото се почита не случайно от местното население, то е свято. Според предания тук е имало мъжки манастир на име „Св. Троица”, където е погребан отец Теодосий, игумен на Търновския

манастир „Св. Преображение Господне”, и женски манастир „Св. Анастасия”. Според споменатия вече регистър на вакъфските имоти в местността Черковището, над Ряховците, там където е погребан българският овчар Вълко, е имало християнски параклис, с прилежащи постройки за преспиване и готвене. Всяка година, в два последователни неделни дни, на черковището, край гроба на Вълко и в свещения комплекс на Гази баба, се събират християни и мохамедани на курбан.

Повсеместно  разпространени сред българите християни са преданията за насилственото помюсюлманчване от страна на османските завоеватели, а сред турците за заселване на ново място след бягство от чумна епидемия. В следващите редове ще разкажем за документирани такива предания в района.

Иван Платиканов, изследовател на миналото на село Ряховците, публикува следното предание за средновековното българско село Оходен и населението му. От разкази на стари турци и българи се знае, че при османското нашествие в района населението на малките селца на Юртлука, Динеря, Балканджика и Оходен /без Юртлука останалите три са разположени по течението на Славейковската рекичка/ се приютило в природно по-защитеното село Рахово. В последвалите сблъсъци между българи и турци загинали по-голяма част от защитниците му, а оцелелите с добитъка и част от покъщнината се изтеглят в южната част на гористия планински район /дн. Ряховски куз/. Следи от живота им в местностите Гяур тарлъ, Коджа тарлъ и други и днес се забелязват южно от Ряховската чука. В изоставеното Рахово се настанили

няколко домакинства на колонизатори турци. Те имали нужда от работна ръка и затова една нощ през 1450 г. новото селище на българите южно от Ряховската чука било обградено от турци. Изненаданите и беззащитни българи били принудени да приемат исляма и прекръстени с турски имена да слязат и се заселят отново в бившето си село. Там намират развалини, гробищата им унищожени, църквата също, а на нейно място се строяла джамия. Така според преданието е станало първото потурчване на коренното население на Рахово, Юртлука, Динеря и Балканджика. Успелите да избягат българи се установили в подножието на Бойския баир на около 500 метра южно от сегашната Чадърлийска чешма. На това място и до днес има останки от постройките им. При следваща акция на турците, времето на която преданието не уточнява, и тези българи са потурчени и настанени в Рахово.Част от сваленото от планината потурчено население е заселено в бившето българско селище Оходен. Тук има и турски заселници. Селото просъществувало до началото на ХІХ век под името Али факъх, Алфаклари. При едно кърджалийско нападение през 1811 г. то е ограбено, изгорено и разрушено.Част от населението му се преселва в Ряховците, а другата част се приютява в съседния лагер на акънджиите, който по-късно става село Аканджилари. Българските и турските му гробища личали до средата на ХХ век.[13]  

Преданията дават отговор защо именно на Ряховското теке се появява тюрбето на Гази баба. Тук, в южните склонове на хълма, в непосредствена близост до вековна гора съществувал мъжки християнски манастир под името „Света Троица”. В двора на този манастир е погребан заточеният тук от търновските боляри отец Теодосий, игумен на Преображенския манастир, закрилник на бедното селско население от своеволията на болярите. На около 800 метра югоизточно от манастира съществувало малко селце на българи християни, отшелници, избягали от своеволията на българските боляри. Това селце турците наричали по-късно Текекьой. След разправата с жителите на селата от равнината завоевателите стигнали и до това село. Непокорните били унищожени, а оцелелите приели исляма. Селото било разрушено. Очертанията на къщите му личат и до днес. След покоряването на местното население и ликвидирането на духовната му крепост е трябвало да се изкорени и култът към българския светец отец Теодосий, за който тук, дори и след смъртта му на деня на Света Троица се стичали християни на поклонение и молебен за дъжд. Походът срещу остатъците от християнството завършва с погребването на турския пълководец, покорил населението от равнината, до бившата манастирска гора на Ряховското теке, южно от неговото било. С течение на времето мюсюлманското население на Ряховците и околните селища обявяват пълководеца Гази баба за мъченик и светец. След време, по древна персийска традиция, усвоена от турците, върху гроба на Гази баба е построено седемстенно тюрбе /гробница мавзолей/, съществуващо и поддържано и до днес от мюсюлманското население.

Предание за село Оходен, записано от Макавей Колев Макавеев от село Петко Славейков. От стари турци се знае, че днешното село Петко Славейков е най-младо. Първоначално то съществувало в местността Алфаклари, наричало се Оходен и било разположено от двете страни на Алфакларското дере. Състояло се от две махали. Горната била населена предимно с българи и се разполагала около сегашния Падишки блок. Долната махала била отвъд дерето, от северната страна и населена с турци. Селото в турските документи се обозначава с две имена – Али факих, с друго име Оходен, още Алифакихлар, Алфаклари. В средата му се намирала голяма чешма. Днес тя още съществува. По-рано се наричала Кадъ чешмеси /Съдийска чешма/, а днес Ряховска чешма. Турските и българските гробища на това селище съществуват до средата на ХХ век. Според преданието в Оходен и Рахово за наказание били заселени непокорни турски племена от Мала Азия. В хода на съвместния живот между българи и турци възникнало напрежение. Една тъмна нощ, без повод, турците нападнали българската махала, започнали да грабят и убиват. Оцелелите напуснали домовете си и заминали към Дебелцово, Острец /дн. Малиново/ и към Балкана. От този черен ден селото става само турско. Не след дълго в него започва да върлува епидемия от чума, която обхванала цялото население. Дадени са големи жертви, особено сред децата. Освен епидемията се появила и силна буря – ураган, който събарял малките и ниски къщички на хората. Незащитено от никъде, то понесло големи материални щети. Много от хората се изплашили. Някои помислили, че Аллах ги наказва за проявената жестокост спрямо българите.

От тогава възниква легендата за змея. Някакъв змей редовно ходел нощно време да пие вода на чешмата в селото. Една нощ неизвестен ловец вдигнал пушка и ранил змея. Раненият змей едва стигнал до Ряховското теке, паднал и умрял. Понеже змеят е бил на големия турски светец Гази баба /Балабан буба или боба, както го произнасят местните/, то Аллах ги наказва с болести и силна буря-ураган. Ходжата казва, а неговите приближени разпространяват думите: „Аллах каил олмадъ, Аллах раз гялмеди”, т.е.”Господ не е съгласен”. Събират се в джамията, мислят, обсъждат. Има най-различни предложения. Накрая решават да се изселят, да потърсят по-подходящо за живот място. Ходжата обявява решението и една сутрин натоварени на коли и каруци, мъже, жени, деца и старци се прощават със селото и потеглят на запад. За заселване предварително е избрано място в местността Узунджата /Дългият път/, където има кладенец, известен днес като Цонковия. Мястото е защитено от ветрове, но общо взето безводно. Започват разправии със съседното село Сръбе, спорове, нападения. Налага се да се преместят на ново място, където се задържали около година. Едва след това започва заселването по днешните места на Петко Славейково. Според други предания още в началото на изселването няколко домакинства си харесали днешните земи на селото. Равнинен терен в котловината, защитен от ветровете, много извори. Просторни ливади и само тук-таме малки горички. Няколко извора бързо се превърнали в чешми: Червенковият кладенец, Сухата чешма, Чокойската чешма, Ванковската чешма, Деремахленската и Каймазовата. Селото се прорязва от две деренца, които минават от единия му край до другия.[14]

Различни предания има за произхода на двете имена на селото. За турското име Аканджилари най-разпространено е мнението, че произлиза от името на акънджиите, лека конница, която съществувала през ХV-ХVІ век. Заселили се няколко домакинства на такива акънджии дали името на новото селище. Част от населението свързва името на селото с географското му разположение. В котловината от всички странични баири при валежи се стичала обилна вода, затова се търси връзка с турската дума „акънтъ”, която означава свличам. Други пък говорят за кучка на име „Канджа”, която живеела в местността, избрана за заселване. Турците я примамвали с „На-а Канджа” и така се появило името на селото. Двете обяснения са простонародни, възможно е и да са възникнали на българска почва.[15]

През 30-те години на миналия век, когато се търсели основания за даването на българско име на селото, директорът на училището Стефан Хаджиминев предложил името на големия български възрожденец и писател Петко Славейков, оповавайки се на недоказано твърдение, че той се укривал няколко дни в селото от българските чорбаджии в Севлиево. Още по-смело е обяснението, че младият учител от града често посещавал селото и споменът за неговата личност оставил трайни следи в съзнанието на местните хора. Ще припомним само, че през времето, за което става дума /1846 г./ селото е било турско, не е имало българско население, за да останат следи в съзнанието му от допира със Славейков.  

Според друго, също недоказано и малко вероятно, твърдение пък Петко Славейков при едно пътуване от Севлиево за Ловеч останал да нощува в местния хан. Като се разбрало кой е дошъл в закътаното им селце, младежите от селото отишли да се срещнат с него. От дума на дума станало реч и за това, че в селото няма училище. Дядо Славейков посъветвал младите да открият училище, за да се ограмотяват и изучават децата им. Това се случило в далечната 1893 г. И тук едва ли има истина, тъй като по това време той е вече стар и болен /умира на 1 юли 1895 г./ и трудно би предприел дълго пътуване.[16]

Към двете предания можем да се отнесем скептично и критично, но не бива да забравяме, че те са изиграли своята положителна роля в историята на селото.  

Доста предания има, които са свързани със загадъчния връх Калето. Той привлича като с магнит иманярите, които периодично копаят и търсят легендарни съкровища. Следите от животински и човешки стъпки по скалите развихрят фантазията им, възприемат ги като знаци. Търсят се подземни входове, водещи към помещения и водоеми. А в тях има златна колесница и други съкровища. Предание твърди, че който бутне камък от зида към вътрешните помещения ще бъде затрупан от камъните. От по-ново време ще е изглежда преданието, че през турско върлувала чумата /холерата/ и настъпил масов мор. Местното население се преселило временно на върха и там намерило спасение.

Инженер Величко Трифонов разви хипотезата, че Калето е пирамида /насип и градеж/, сътворена от древна цивилизация с медицински цели. Известни са случаите, когато пирамидалните форми оказват лечебно въздействие на някои видове заболявания. Тъй като приблизителните размери на върха са 10 на 60 метра, той предполага също, че е възможно Калето да е космически обект. Припомня също преданията, според които Севлиевската низина е била езеро, и, че на Овдин баир и на Витата стена са намирани халки за връзване на лодки. Третото му предположение е за култов обект на непозната цивилизация, а четвъртото – за надгробен монумент. След загиването на непознатата цивилизиция траките превърнали мястото в свое светилище. Римляните пък построили път в близост, а самия връх използували като наблюдателен пост. По-късно славяните и българите също.[17]

Според предание в близката местност Петки бунар, на 500 м западно от Калето, се е добивало злато и е имало църква /или манастир/ „Св. Петка” с лечебен извор. Мълвата говори, че двама горски служители са починали млади, защото са посегнали да разгадаят тайната. Човек от селото ходи при Ванга и тя споделя, че светата обител й е известна.[18]

За пещерата на Овдин има предание, че е проходна, т.е. освен входът от север има таен отвор на юг, който е зазидан и не е известно къде се намира.

Описаните легенди и предания касаят събития след идването на турците в района. Завладяването е паметен акт, който изтрива от народната памет спомена за всички по-ранни исторически събития и оказва силно въздействие върху творческия дух на народа. Трябва да се обясняват приемливо такива явления като изоставянето на селища, появата на нови, приемането на исляма от християни и т.нат. Преданията и легендите ни връщат столетия назад във времето, което е покрито с булото на неизвестността и ревниво пази зрънцето истина и измислените ситуации, поверия и суеверия, съжителствуващи в уникално хармонично единство. Каквито и да са преданията и легендите, те носят в себе си мъдростта на времето и наш дълг е да ги предаваме от поколение на поколение. А каква е обективната историческа истина за възникването и развитието на Аканджилари/Петко Славейков ще видим в следващите глави на книгата.

---

[1] Кийл, Махиел. Хора и селища в България през османския период. С. 2005, с. 158.

[2] Юбилеен сборник „Българско село”. С. 1930, с. 411.

[3] Вместо тепе следва да се чете теке; Гючек вероятно е име на местност на Овдин, но не е запазено днес.

[4] Миков, Л. Култова архитектура и изкуство на хетеродоксните мюсюлмани в България /ХVІ-ХХ век/. Бекташи и къзълбаши/алевии. С. 2007, с. 349.

[5] Пак там, с. 349.

[6] Пак там, с. 349.

[7] Костова-Фъртунова, Сава. Севлиевската котловина, погребението на „Гаази баба и най-древните корени на прабългарите. Без изд. и год., с. 44-45; пълният текст на легендата ни бе предоставен от Сабие Ходжева, за което й благодарим сърдечно.

[8] Костова-Фъртунова, Сава. Севлиевската котловина ...

[9] Пак там, с. 23.

[10] Пак там, с. 27, 45, 46.

[11] Витанов, Д. и И. Рашидов. Двамата побратими. Летопис. Б.г., с. 40-41.

[12] Пак там.

[13] Платиканов, Иван. Древни трагедии в Кореславската долина. – в. Балканско знаме, 4.07.1985/ бр. 79 /4418/, г. ХХХІV.

[14] Макавеев, Макавей. История на с. Петко Славейково. Машинописен вариант. Съхранява се в библиотеката на читалище „Възраждане”. Стр. 6-10.

[15] Макавеев, М. История ... с. 6-10; Конов, Ст. Произход на село Акънджилари и името му. – в. Развитие, 2007/101.

[16] 115 години Основно училище „Св. св. Кирил и Методий”. История на ОУ „Св. св. Кирил и Методий” в село Петко Славейков. Съставител Румяна Копчева. Б.г., с. 1-2.

[17] Трифонов, В. Пирамида край Петко Славейково – по-висока и от Хеопсовата. – в. Росица, 17.12.2007/146; Трифонов, В. Калето – световна археологическа сензация. Възможно ли е това? – в. 100 вести, 20.12.2008; Балевска, Ц. Още за Калето край Петко Славейково – място загадъчно и примамливо. – в. Росица, 2008/13; Ботева, Н. Трябва да се намерят пари за проучвания на Калето. – в. Росица, 6.02.2008/15; Темелски, Хр. Има и други „пирамиди” в Севлиевско. – в. Росица, 24.03.2008/35.

[18] Трифонов, В. Пирамида край Петко Славейково ...

/Из книгата "Село Петко Славейков. Минало и настояще"/