Долно
Крушево: историята на изчезналия съсед
На юг от Горно Крушево /Крушево/, в полите на Крушевския
баир, е било разположено село Долно Крушево, негов близък съсед.
Долно
Крушево[1]
е старо българско селище от времето на Първата българска държава, заварено от
османските нашественици. Разположено било в местността Юртлука /известна и като
Дворището/, на 2,5 км северно от Севлиево. Землището му обхваща един заравнен
южен склон, който на запад достига до пътя от града за Крушево, на изток – до
безименен дол с чешма, а на юг до селищната могила Функата. Археологическите
проучвания показват тракийско присъствие през VІ-ІV век пр.н.е., римско – ІV-V
век, славянобългарско – VІІІ, ІХ, ХІІ-ХІV век и живот през почти целия османски
период от ХV до средата на ХІХ век. При оране в обсега на селището са открити в
съд[2]
османски монети и 3 венециански златици от 1760 и 1796 г., три медни саханя,
върху един от които надпис на арабски: „1790 г. принадлежи на Есеиди
Юмераа”. Очевидно собственика на това малко семейно съкровище не
оцелява при кърджалийските нападения над Севлиево и околните села в самия край
на ХVІІІ век.[3]
Отначало съществува само
едно село Крушево на високата част на Севлиевската планина, но с доста
разпръснати махали. По неизвестни за нас причини /може би бягайки от болести
или пък търсейки по-плодородна земя/ махалите се събират на днешното място на
село Крушево между гънките на два хълма от северната част на Севлиевската
планина. На юг в подножието на планината /дн. Крушовски баир/ се обособява
самостоятелно село, което запазва името на старото селище. Нямаме никакви
податки кога става това. За да се разграничават двете села вече се наричат
Горно и Долно Крушево. Основният ни аргумент да смятаме, че долното селище води
началото си от Крушево е името на селото. Както вече знаем, то се свързва с
дървесния вид круша или с каменлива местност, а и едното, и другото липсват в
землището на Долно Крушево, което всъщност се разпростира върху плодородна
почва.
Горно Крушево, отначало
чисто българско, а впоследствие със смесено население, продължава да съществува
и днес под името Крушево. Долно Крушево също се развива като смесено селище, но
с превес на българите, чак до първата половина на ХІХ век, когато изчезва. За
произхода на името на селото вече дадохме обяснения. В османски документи то се
споменава като: Крушовиче-и зир /1516 г./,
Долна Крушовица /1545 г./, Курушова-и зир /1619 г./, Куршува-и зир /1635
г./, означаващи в превод Долно Крушево.
Таблица № 1
Етнодемографски промени в село Долно Крушево през ХV-ХIХ век
Година
|
Общо
|
Мюс. дом.
|
Хр. дом.
|
Неженени
|
Вдовици
|
/1455/
|
/3-4/
|
||||
1479
|
11
|
10
|
1
|
||
1516
|
34
|
34
|
17
|
1 старец
|
|
1530
|
23
|
23
|
17
|
1
|
|
1541
|
10
|
22
|
8
|
15
|
|
1545
|
28
|
31
|
25
|
||
1580
|
40
|
52
|
35
|
||
1585
|
33
|
33
|
|||
1642
|
53
|
131
|
40
|
||
1751
|
55
|
20
|
35
|
||
1845
|
57
|
7
|
50
|
||
1873
|
в града
|
За пръв път селото се
споменава писмено в регистър за ленни владения в Никополски санджак от 1479 г.,
където дословно е записано: “Село Долно Крушово: домакинства – 10,
вдовици – 1, приход – 1453 /акчета/. Село Горно Крушово: домакинства – 15,
приход – 1788. Всичко: села – 2, домакинства – 25, вдовици – 1, приход – 4261,
първоначално – 3147, увеличение –1114...” Тимарът е на Махмуд,
син на Мустафа, който го владее и участвува във военните походи на султана
лично, като осигурява един въоръжен боец и една палатка. Данните показват, че
Долно Крушево е малко село с около 40-50 души християнско българско население.
Тройното увеличение на приходите в сравнение с предходната регистрация
подсказва, че след средата на ХV век /около 1455 г./, когато по всяка вероятност
е проведена тази регистрация, броят на домакинствата е не повече от 3-4.
В подробния регистър от
1516 г., виждаме, че след 37 години селото се развива бързо и възходящо.
Регистрирани са 34 домакинства, 17
неженени мъже и един старец, което означава, че населението се увеличава повече
от три пъти и нараства на около 170 души. Доходът е увеличен на 3967 акчета.
Тройното нарастване на населението на Долно Крушево за период от 37 години може
да се обясни преди всичко с естествения прираст на жителите му от увеличената
раждаемост. Имаме случаи на пет братя, на четири братя, четири случая на трима
братя и три случая на двама братя, което подсказва висoка раждаемост. В четири
случая може да се говори за наличие на две поколения – бащи и синове. Наред с
обикновената рая в селото през 1516 г. са регистрирани и 25 зеваид войнуци,
лица, които при нужда попълват войнушката формация, а това са половината от
пълнолетните мъже. В един случай името ни дава информация за професията: „Добре,
син на Влад – воденичар”.
Таблица № 2
Християнското
население на село Долно Крушево според джизие регистрите от Истанбул и София /в
ханета – домакинства/
Години
|
Ханета според подробните джизие регистри в
архива в Истанбул
|
Ханета според кратките джизие регистри в
НБКМ - София
|
1600
|
38
|
|
1618
|
40
|
40
|
1625
|
40
|
|
1635
|
2
|
|
1638
|
32
|
32
|
1639
|
3
|
|
1644
|
40
|
40
|
1650
|
42
|
42
|
Анализът на личните и
бащини имена на 54-та пълнолетни мъже показва старо християнско селище на
българите. Стари славянски и български са имената: Байо, Бало, Бальо, Бельо,
Братой, Велите, Върльо, Грозьо, Грубадин, Добре, Доброслав, Добруй, Радослав,
Русин, Стайко, Стойко, Черньо и др. Сериозно място са завоювали и имената,
проникнали чрез християнството: Герги, Иван, Марко, Михо, Никола, Петко и
т.нат. Подробният войнушки
регистър от 1528-1529 г., в който са записани: Бойо, Балика, Влад, Иван, Крайо,
Петко и Тодор, не променя изводите. От неславянски произход е само името
Балика.
Като преимуществено
войнушко се развива селото през целия ХVІ век. В най-ранния подробен войнушки
регистър от селото са записани четирима войнуци: един към гьондер в Крушево,
двама към други села и четвъртият е новозаписан. Техните имена са: „Петко, син
на Петко, вместо Влад; Иван, син на Янчо, вместо баща си; Петко, син на Балика,
вместо Тодор; Бойо, син на Крайо”.
В непълен регистър от
1548 г. се сочи един ямак, а в друг, също непълен регистър от втората половина
на века, са изброени поименно 7 войнука и 25 ямака, или общо 32 души.
Специфичните задължения на войнуците са свързани с работа в султанските обори,
грижа за султанските коне, косене на султанските ливади, а във военно време
явяване във военнопомощните отряди. Войнуците са организирани в малки ядра, т.
нар. гьондери. В превод от персийски думата означава копие и очевидно е
свързана с въоръжението на войнуците през ранния период от съществуването на
институцията. В споменатия вече регистър Долно Крушево е записано с 13
гьондера, от които 9 с трима души и 4 с по четирима. Първите са пешаци, а
вторите – конници. Начело на всеки гьондер стои войнук с двама или трима ямаци,
заместници. Всяка година едно лице от гьондера е на служба по няколко месеца
/обикновено половин година/. В документа са фиксирани не само поименния и
числен състав на войнушкото население, но и размера и структурата на войнушките
бащини. Поземлените дялове на войнуците са освободени от данъчни задължения, поради
това че имат тежки задължения към държавата. Посочено е, че войнуците и ямаците
притежават по 10-20 дьонюма ниви, 3 дьонюма лозя, а също хармани и зеленчукови
градини.
Таблица № 3
Сведения
за войнушкото население на село Крушево
Години
|
Общо
|
Войнуци
|
Ямаци
|
1528-1529
|
4
|
4
|
|
1548
|
1
|
1
|
|
ХVІ век, втора половина
|
32
|
7
|
25
|
Към
средата на ХVІ век Долно Крушево забавя развитието си и дори населението му
намалява до 25 християнски домакинства през 1545 г. Следва нов възход, който е
отбелязан в регистъра от 1580 г., където домакинствата на християните са 35, т.
е. възстановен е ръста от 1516 г. Увеличението на броя на домакинствата с 10 за
период от 35 години показва един добър среден годишен прираст на населението.
През следващите столетия броят на християнските домакинства е както следва:
1600 г. – 38, 1618 г. – 40, 1625 г. – 40, 1638 г. – 32, 1642 г. – 40, 1644 г. –
40, 1650 г. – 42, 1751 г. – 35 и 1845 г. - 50. Данните показват едно
непрекъснато движение на броя на домакинствата между числата 30 и 40, като се
започне от ХVІ и се стигне до ХІХ век. Изключение е годината 1845, когато за
последно са преброени 50 християнски домакинства. Защо Долно Крушево в
продължение на повече от три столетия не отбелязва ръст в броя на християнското
население? Отговор на този въпрос ще открием в данните за броя на мюсюлманските
домакинства, които се появяват и начина по който те нарастват.
Мюсюлманите се появяват в селото за пръв път в регистъра
от 1541 г., където се сочат две домакинства на т. нар. „синове на Абдуллах”,
което означава „синове на Божия слуга”. Както вече знаем, така се
записват християните, които се отказват от вярата си и приемат исляма. Тъй като
нямат бащино турско име, приемат служебно. Няколко години по-късно, през 1545
г., мюсюлманските домакинства вече са 3, от които едното е на обръщенец. Трудно
е да кажем от къде идват тези нови мюсюлмани: дали са местни хора от селото,
или пък са от по-близки или далечни краища. Създаденото мюсюлманско ядро се
увеличава на 13 домакинства през 1642 г., като едно от тях отново е на
обръщенец. Най-висок е броят на мюсюлманските домакинства през 1751 г. – 20,
или 36 % от цялото население. Ако се върнем назад, ще видим, че този процент
нараства последователно през годините: 1545 – 10 %, 1580 – 12 %, 1642 – 24 %.
От средата на ХVІІІ до средата на ХІХ век делът на мюсюлманите намалява, за да достигне
през 1845 г. до 12 %, или само 7 домакинства. Това намаление можем да свържем с
процеса на преселване към град Севлиево, който започва в края на ХVІІІ век и
продължава през цялата първа половина на следващия век. В последното
преброяване, салнамето на Дунавския вилает от 1873 г., няма данни за селото,
тъй като вече е приобщено към Севлиево.
Изглежда,
че през целия период на османското владичество в Долно Крушево има български свещеници. Още в списъка на
мъжете от 1516 г. се споменава за “Богдан, син на Попин, неженен.” Не е посочено името на бащата, а
обстоятелството, че е поп, свещеник. Съществува и църква „Св. Троица”, върху
основите на коята в края на ХІХ и началото на ХХ век има черковище, а в близост
са християнските гробища. На възобновен оброчен кръст се чете: „1904 го
памятник са поставя въ имито свята троица въ щедроста доброволните помощи на
сл. подписи х. Ми. петар. А. Г. и синове. храт. ра. хр. ив. ив. ил. ха. хр. са.
бо печа ...”.[4]
Други два каменни надписа откриваме при чешмата в близкия източен дол: „Черковище
юртлука ремонт тотю м. г. и к. п. б. л. VІ.19- -„ и „Направено с
помощта на свита троица на 27 март 1- - -„. В триод на църквата
“Свети пророк Илия” в Севлиево намираме следната приписка: “Този триод
даде поп Петко от Долно Крушево в храма на светия пророк Илия за своето душевно
спасение в лето 1804”.[5] Поп Петко е роден около 1750 г., ръкоположен
около 1780 г. и умрял в 1823 г. По време на кърджалийските размирици се
преселва от Долно Крушево в Севлиево. Той е баща и дядо на известните
севлиевски книжовници поп Недялко и Михаил Попович. Свещениците от Долно
Крушево обслужват съселяните си от горното село. При нужда най-гласовитият от
горнокрушовци отива в югозападния край на селото, където се намира една скала,
точно над Дворището, наречена Попски камък, и от там уведомява, че имат нужда
от свещеник.
В
края на ХVІІІ век селото попада под ударите на кърджалиите, изгорено е и
населението му се пръска, като най-много се преселват в Севлиево, а също в
Горно Крушево и други селища. Някои от по-старите изследователи на миналото на
Севлиевския край са склонни да приемат, че точно по това време селото
прекратява самостоятелното си съществуване. Обикновено се посочва, че жителите
на Долно Крушево и на Малково принудително са заселени в Севлиево и накарани да
копаят хендеци /окопи около града/ и да участват в отбраната му.[6]
По всяка вероятност в началото на ХІХ век, след отминаване на кърджалийската
опасност, селото отново се оживява, защото през 1836 г. в Парусията на
Батошевския манастир се споменават поклонници от Долно Крушево – „Пена и
Иван”.[7]
Регистрацията от 1845 г. го дава като махала на град Севлиево със смесено
население. В данъчен документ от 1848 г. вече не се споменава като
самостоятелно съществуващо. Няма го и в списъка с населените места в Севлиевска
каза от 70-те години на ХІХ век, изготвен от Феликс Каниц. В поредица от
данъчни документи от началото на 70-те години на същия век
името на селото отново липсва. Това означава, че Долно Крушево престава
да съществува окончателно малко преди средата на ХІХ век. Очевидно това е
продължителен процес, тъй като съседното Горно Крушово продължава да се изписва
в турските документи по този начин дори и през 1870 г. От Петко Р. Славейков
научаваме, че през третата четвърт на ХІХ век в Севлиево има махала Крушовска
/известна и като Долнокрушовска/.[8]
Точно по това време в Севлиено е построена и църквата „Св. Троица”. В спомените
си севлиевецът Петър Пешев пише, че доста след Освобождението жители на
Севлиево, преселници от Долно Крушево, пазят все още живи спомени за него.
Запазени са развалини от параклис и от християнското гробище на селото до него,
а също и от мюсюлманското гробище в източния край на изоставеното село.
Намирани са останки от съдове, сечива и други предмети. Когато се изселват
долнокрушовци продават имотите си на безценица, най-вече на селяни от горното
село. Запазен е споменът, че бащата на дядо Велчо Ванев от Горно Крушево
закупува нива за една пуйка.
За съществуването на село Долно Крушово /освен названието
Юртлука/ напомнят все още запазените и до днес два топонима: Куев кайряк и
Кучките. Названието на първата местност е свързано с изселения в Севлиево род
Куеви и неговите имоти в землището на селото. Старинното наименование Кучките е
дадено на стръмна местност, по която минава път, свързващ долното с горното
село. При слизане по пътя, като спирачки на колите, са ползувани специални
приспособления, наречени „кучки”, откъдето идва и името на местността.
Село Долно Крушово, което съществува още по време на
българското средновековие, преживява османското нашествие и запазва
първоначално българския си характер, а впоследствие е със смесено население.
Една част от жителите му са обикновена рая във феодално владение /тимар/ на
спахия, а друга – съвсем не малка част, са войнуци, категория население със
специален статут и задължения. След аянските смутове и кърджалийските нападения
в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век населението се разпръсква, селото
запустява и прекратява съществуването си малко преди средата на века.
Връзката на преселниците в града със старото селище
остава жива в продължение на един век след изоставянето му. Ето какво си спомня
за тази връзка Митю Йонев Братованов Камбуров, роден 1895 г.: „Точно преди 50
години аз постъпих ученик в пети клас в град Севлиево през есента на 1
септември 1916 г. Тогава в средата на Юртлука /Дворищата/ стоеше напълно
запазено гробището, на средата имаше забит 1,5 м каменен кръст със
староцърковен текст, издълбан в него. Отбивал съм се много пъти при него и съм
се мъчил да отгадая съдържанието му, но напразно, той беше доста заличен.
Гледам как орачите всяка година вадят надгробни кръстове, заорават гробовете
... Всяка година тука идваха през лятото на Св. Троица наследниците на
долнокрушевци от долния край на Севлиево, между които помня дядо Славе, Беню
Крушевеца и други, да слагат служба. Наблюдaвал съм ги от близо как
пристигат от града мъже, жени, деца, всички земеделски стопани, носители на
стари нрави, обичаи и религиозен мистицизъм. Мъкнат бохчи и торби пълни с
хлябове и идват на молитва. Сякаш ги гледам и сега, два попа седнали на файтон,
разперили умбрелите да ги пазят от пламтящото слънце, конете напират и идат
нагоре откъм чешмичката и спират в гробищата при каменния кръст. Всички
богомолци, около стотина души, се събират около тях, обръщат се на изток и
започва молебена. Поповете пеят с отворени гърла църковните песни, а
богомолците свеждат глави надолу към земята и се кръстят. Минава молебенът.
Наредят дълга трапеза. Яхнията в хараниите е готова. Нахранят се, посръбнат си
и застягат багажа за връщане. Всяка домакиня или домакин дават на поповете по
половин пита хляб, като им целуват ръцете. Платиха им и пари и те се качиха във
файтона и заминаха за града. За лошо време там имаше построена сая, покрита с
керемиди. Така идваха на молебен 1-2 години и след 9 септември 1944 г. След
това вече не се видяха. През периода до 1960 г. ТКЗС-то заличи всичко.
Каменният кръст отиде в музея в Севлиево. Остана само саята. Земята на Юртлука
бе засята с лозя.”[9]
[1] Информацията за Долно Крушево е
почерпана основно от Янков, С. Изчезналото Долно Крушево. – в. Росица, 1985/22;
Ковачев, Н. Още за изчезналото село Долно Крушево. – в. Балканско знаме,
1985/114; Тетрадка № 2, с. 62; Тетрадка № 12, с. 16-27; Кийл, М. Хора и селища
...; Ковачев, Р. Нахията Хоталич...; ТИБИ, т. I, II, V,
VII и Архивите
говорят. ТИБИ, т. 13.
[2] При копаене за лозе в края на
януари 1956 г. Мария Христова Илиева, Неда Иванова Митева и Пена Георгиева
Цонева откриват гърне, захлупено с плочка и съдържащо монети. Находката е
предадена на милицията и попада в музея в Севлиево.
[3] По-подробно за кърджалийските
набези вж. Ковачев, Н. Севлиевско в светлината на писмените източници до
средата на ХIХ
век. – Севлиево и Севлиевският край, т. 2, С. 1979, с. 267-268.
[4] Ковачев, Н. По пожълтелите книги
... с. 146.
[5]
Ковачев, Н. По пожълтелите
книги ... с. 19.
[6] Темелски, Хр. Поздрав от Севлиево. С. 2006, с.
70.
[7] Ковачев, Н. По пожълтелите книги
..., с. 39.
[8] Из речника на
Петко Р.Славейков. – в. Балканско знаме, 1982/151.
Няма коментари:
Публикуване на коментар