Крушево – войнушко селище
В историческата литература е прието, че войнушката
организация е създадена по времето на султаните Мурад І /1359-1389 г./ и Баязид
І /1389-1402 г./ и получава широко разпространение в Румелия, в частност по
българските земи, като окончателно се утвърждава едва при управлението на Мурад
ІІ /1421-1451
г./ и главно при Мехмед ІІ /1451-1481 г./.[1]
Османците, водени от своите завоевателни стремежи, съхраняват тази средновековна българска
военна организация, като запазват дори
името ѝ – войнуци, войнугани, което идва от славянската дума войник. Като категория население със
специални задължения и статут войнуците принадлежат към групата на
изпълняващите военни и военнопомощни функции.
В българската историография те са
една от най-добре проучените категории население със специални задължения и
статут. Изследователите на миналото на Севлиевския край обаче съвсем
незаслужено са ги оставили на заден план. Справедливо Христо Йонков[2] отбеляза
още през 1986 г., че специално проучване за разпространението на войнуците в
района не е правено. Десет години по-късно доцент Цоньо Петров[3]
отдели по-голямо внимание на тази категория население, поставяйки я обаче на
трето място, след дервентджиите и соколарите.
За осветляване миналото на
войнушкото население от Крушево са използувани три специални регистъра за него
от 1528-1529, 1548 г. и от втората половина на ХVІ век, тимарските регистри от
1516, 1541 и 1580 г. и други документи на местните власти.
За наличието на население със
специални задължения и статут в село Крушево научаваме за пръв път от познатия
ни вече тимарски регистър от 1516 г., където в края на документа са записани
следните зеваид /резервни/ войнуци: „Микул,
син на Дайчо; Грозо, син на Дайчо; Драго, син на Радослав; Черно, син на
Добрал.”[4]
Войнуците на действителна служба, които очевидно не са малко по това време, са
записани в друг, специален регистър, недостигнал до нас. Като имаме предвид
средновековния български произход на тази институция, можем да предположим, че
население с тази характеристика в село Крушево е имало още през ХV век. Резервни войнуци от селото с
личните и бащините имена са записани и в подробните тимарски регистри от 1541 и
1580 г., но тъй като не са преведени и публикувани не можем да ги използуваме
пълноценно.
Най-ранният подробен войнушки
регистър, с който разполагаме е от 1528-1529 г.[5] В
него поименно са посочени войнуците в Крушево и Горно Крушево. В селото по това
време има пет гьондера, които се разпределят така: Крушево – 4, и Горно Крушево
– 1. Попълнени са с войнуци от Крушево, Горно Крушево, Долно Крушево, Брестово,
Дебелцово, Сушица, Крамолин, Градище, Бяла река, Градница. В същото време
войнуци от Крушево и Горно Крушево попълват гьондерите на близки и не толкова
близки села: в село Радан /дн. Раданово/ – 3 войнуци, в Градница – 2, в
Сухиндол – 3, в Сърбе /Малки Вършец/ - 1 и в Градище – 1. Един войнук, „Беро, син на Петко”, попълва гьондер в
село Радан и е новозаписан в списъка на кадията от Никопол и Мустафа Серода.
Всички войнуци са в подчинение на сераскера Мустафа Сипах.
От особена важност за нас са войнушките регистри от
1548 г. и от втората половина на века, където поименно са описани войнуците и
техните заместници. В първия са записани 13 войнуци и 26 ямаци, общо 39 души, а
във втория – 4 войнуци и 15 ямаци, общо 19 души. Трябва да добавим, че докато
първият документ е пълен, вторият е фрагментарен, т.е. в липсващите му части би
могло да има още представители на селото.[6]
Войнушката организация ясно се очертава в
използуваните регистри от
ХVІ век. За изпълнението на своите задължения войнуците са организирани в
т.нар. гьондери.[7]
Терминът е персийски и означава „копие”, с което са въоръжени войнуците през
ранния период от съществуването на институцията. Според закони, специални
разпоредби и сведения от османски трактати се знае, че структурата на
най-малката войнушка единица – гьондера, се състои от трима души: един войнук и
двама ямаци /помощници/, в редки случаи ямаците са трима. Когато гьондерите
наброяват трима души войнуците са пешаци, а когато са по четирима са конници.
Записаният като войнук изпълнява
служебните си задължения през годината, а ямаците са по домовете си и се грижат
за войнушките стопанства. През следващите години дежурство дават и те.
В регистрите гьондерите и влизащите в тях войнуци са
записани по села, нахии и кази. В най-ранния регистър от 1528-1529 г. в Крушево
и Горно Крушево са регистрирани пет гьондера. През 1548 г.[8]
войнуците от Севлиевския край, в това число и от Крушево, са описани към село Сушица, Търновско. Най-често гьондерите
са със смесен състав, т.е. в тях са включени представители на различни села, в
случая от Крушево, Горно Крушево, Долно Крушево, Душево, Бериево, Градище,
Крамолин, Агатово, Дебелцово, Ново село, Бяла река, Бяла черква, Горско
Сливово, Коевци, Брестово и др. Така е записано и войнушкото население на село
Крушево. Впрочем, делението на селото на Крушево и Горно Крушево, както и при
тимарските регистри от това време, се запазва. В Крушево са записани 13 войнуци
и 23 ямаци, а в Горно Крушево – само 3 ямаци. Ето и един пример как са
записвани войнуците и ямаците в разглеждания регистър: „Войнук Стойо, син на Тихян от
село Куршева. Ниви – 6, лозя – 2. Ямаци: Стано, син на Тодор от село
Крамолин. Ниви – 7, лозя – 2; Минчо, син на Тодор от село Черква. Ниви – 6,
лозя – 3.” Като изключение, в дългия смесен списък срещаме на две места
следните записи: „Войнук Борко, син на Гергич от село Куршева. Ниви – 12, лозя – 2.
Ямаци: Танчо, син на Петко от село Куршева. Ниви – 12, лозя – 3; Петко, син на
Недо, вместо баща си – починал, от село Куршева. Ниви – 11, лозя – 3.” И „Войнук Черно, син на Добре от село Куршева.
Ямаци: Никола, син на Добре от село Куршева; Стойо, син на Добре от споменатото
село.”
В непълния регистър от втората половина на ХVІ век[9]
войнуците са записани както следва: към Долно Крушево, спадащо към нахия
Хоталич – 13 гьондера, от които 4 с четирима члена; към Горно Крушево, спадащо
към Хоталич – 5 гьондера, от които 2 с четирима члена; към село Агатово,
спадащо към Търново – 4 гьондера, 2 от които с четирима члена и т.н.
Тук по-пълно е спазен принципът гьондерите да са
попълнени със състав от едно и също село. Изключения обаче пак има: крушевци са
записани към селата Агатово, Ново село, Долно Крушево и др. От петте гьондера
на Крушево два са със смесен състав – имат войнуци от Търново, Ново село и
Градище. Очевидно нуждата от своевременно попълване на вакантните места довежда
до това смесване.
Войнушката организация се отличава
със строга йерархия. Най-нисшата ръководна длъжност е тази на примикюра – длъжностно лице с контролни
функции, пряк началник. Длъжността примикюр има предосмански произход и
свидетелствува за осъществената приемственост между средновековната българска
държава и държавата на османците. В
регистъра от 1548 г. се
споменава за примикюр Добро, син на Грозо, от село Крушево, и примикюр Братин,
син на Байо, от село Градище.[10] И в
двата случая гьондерите са от по четирима члена, което подсказва, че те са
конници, а не пешаци.
Записаните по села, нахии и кази
войнуци се зачисляват в подчинение на различни сераскери или черибашии, по
правило мюсюлмани. В Никополския санджак още през втората половина на ХV век
има формирана лива /санджак/ на войнуците начело с „мир-и ливата на войнуганите”.[11]
Според регистъра от 1479 г. войнушките гьондери са 672 на брой, т.е. ако ги
сметнем по трима в един общият брой на войнуците става 2016, но при всички
случаи е по-голям, защото има и с по четирима члена. Друг регистър от 1516 г.
сочи като зеваид войнуци 1016 женени и 740 неженени мъже, освободени от
извънредните данъци авариз и нюзул. Такава е организационната структура и
численият състав на войнушкия корпус в Никополски санджак през ХV-ХVІ век на
османското владичество.
През ХVІІІ и ХІХ век войнушката
организация търпи промени, но за това разполагаме само с откъслечни данни.
Видоизменената войнушка организация вече няма началници мюсюлмани. Опростява се
и организационната структура. Длъжностни наименования като башия, черибашия,
сераскер, мир-и лива, войнукбашия, характерни за предходните векове, са забравени и в последните десетилетия преди
Освобождението за обозначаване на войнушки ръководител, водач, се използува
терминът драгоманин. В северната част на каза Севлиево драгоманин е Ганю
Стоянов от село Малък Вършец, а в южната – Курю от село Столът.[12]
В историографията съществува спор по
въпроса за задълженията на войнуците. Двете крайни тези – за чисто военните
функции[13] и за
изпълняването на военнопомощни задължения[14] се
съпътствуват и от трета, която е компромисна и отчита възможността в различно
време да са съществували и двете.[15] Тази
теза се доразви от Евгений Радушев[16] в
по-ново време, който въз основа на нови документи обърна внимание, че османците
съхраняват заварената през ХІV век войнушка организация по българските земи,
особено на север от Стара планина. През ХV-ХVІ век тези земи имат стратегическо
значение за империята, поради което българските войнуци продължават да
изпълняват традиционните си военни задължения, само че в условията на чуждо
господство.[17]
Не може да не обърнем внимание, че според законодателството на Мехмед ІІ
/1541-1482 г./ войнуците се отнасят към категорията на военните. Някои
категории войнуци – джебелии и други, са включени пряко във военна служба, не
като помощни, а като непосредствени участници в армията.[18]
Спахиите от Севлиевския край, според регистър от 1479 г., по време на поход трябва да осигуряват 28
джебелии /дружинници, въоръжени бойци/. Откъде са набирани тези въоръжени бойци
и какъв е техният етнически и верски състав? Няма специален османски документ
за регистрация на джебелиите. Тази категория се среща в османските кадастрални
регистри единствено като брой бойци, които трябва да осигури съответният
спахия. Трудно е да се установи генезиса на категорията джебелии, но през
ХV-ХVІ век те съставляват значителна част от спахийската войска, като сред тях
има бивши пленници и роби, хранени хора или войнуци. Антонина Желязкова обръща
внимание, че в Сърбия и Албания за джебелии са набирани войнуци и техните ямаци.
Без да абсолютизира, тя подчертава, че там където османотюркската колонизация е
слабо застъпена и случаите на помохамеданчване все още са малко, османската
държава е принудена да набира джебелии измежду раята със специални задължения,
независимо от нейния етнически произход и християнска религиозна принадлежност.[19] А в Севлиевския край положението е идентично
– малко са колонизираните мюсюлмани и новоприелите исляма, поради което можем
да допуснем, че за джебелии са набирани и войнуци. Ще припомним, че в редица
случаи гьондерите са от по четирима души, което означава наличието на конен
войнук: Долно Крушево – 4, Горно Крушево – 2 и Агатово – 2.
В османски документ от 1516 г. четем: „Войнуците да
не бъдат заставяни да косят трева, да сушат сено и да набавят дърва за огрев.
Освен службата на султана да не им се възлага нищо друго”.[20] И
още: „Сред раята има едни неверници, които се наричат войнуци. Те служат по
серхада /предна бойна линия/, а щом се обяви поход, поемат към бойното поле,
следвайки санджакбейовете и войводите на кон и в пълно бойно снаряжение.
Тяхната задача е да залавят езици, да разузнават територията на противника и да
изпълняват други военни задължения.” Очевидно още в края на ХV и началото на ХVІ век наред с чисто военните задължения на
войнуците започват да се възлагат и обслужващи дейности. За смесването на двете
функции намираме сведения в документи на султанската канцелария. В първия
документ от 31.10.1565 г. на войнуците от редица кази, сред които и тези от
Търновско, се разпорежда да се приготвят за военен поход и се явят в столицата
заедно с черибашиите си. Вторият документ е от 28.02.1568 г. и в него се
напомня, че наближава времето за косене на ливадите. Съгласно стария
войнугански закон войнуците трябва да се явят с черибашиите си на определените
им места, за да не се пропусне благоприятния сезон. Нарежда се да се придвижват
пешком, да не водят със себе си коне, кобили и жребци.[21] В
закона за войнуците от 1570 г. четем: „
... да обслужват /те, войнуците, б.м./
императорския поход или султанските обори ...”[22] С
военните победи на османците границите на империята се отдалечават от
българските земи и войнуците се задължават все повече с тилови задачи: в мирно
време по 6 месеца посменна служба в султанските обори, грижа за конете на султана
и свитата му, косене на ливади, сушене на сено, беритба на плодове, работа в
градините и други подобни; по време на
война в първите векове вземат участие в
боевете като конници и пешаци със собствено въоръжение и коне, а по-късно
служат в обоза на армията, доставят хранителни припаси за армията, копаят
окопи, зидат укрепления, вършат всякаква укрепителна работа и гледат
султанските и пашовски коне; най-често вървят пред войската и търсят удобни за
лагер места, където да има вода и места за паша. Като изхождаме от
документалните източници от ХVІ-ХVІІ век може да приемем, че войнуците от
Севлиевския край, в това число и от Крушево, служат в обоза на армията и главно
в султанските конюшни. Тази дейност, макар и съществено променена по-късно,
продължава чак до Освобождението.
Дефтер от 5 април 1870 г. сочи имената, презимената
и отличителните белези на 50 войнуци, събрани и организирани от Севлиевска каза
по заповед на мютесарифа в Търново, за да постъпят по Гергьовден на работа по
ливадите на държавната конюшня.[23] На
20 април в Цариград трябва да се явят и започнат работа 25 косачи и 25 коняри.
За разлика от миналото на тях сега предварително са им платени парите – 320
гроша на човек, заплата за два месеца. В групата под № 5, 6 и 7 са записани от
село Горно Крушево: „Димо, син на Иван,
нисък на ръст, с пъстри очи, светлокестеняви мустаци, житен цвят на лицето,
възраст – 24; Илия, син на Данко, среден на ръст, със сини очи, току-що
поникнали кулести мустаци , бяло лице, възраст – 20; Димо, син на Бративан, среден
на ръст, с пъстри очи, току-що поникнали мустаци, житен цвят на лицето, възраст
– 20.”
Техен драгоман /водач и ръководител/ е Ганю Стоянов
от село Малък Вършец, а за охрана им е дадено едно заптие. За изпращането на
такива групи през 70-те години на ХІХ век пише в спомените си Петър Пешев: „Правеха ми силно впечатление войниците
българи от село Сръбе, които всяка пролет, в стройни редове, с песни и гайди
отпътуваха за Цариград, за да пасат там султанските атове и да косят сеното в
царските ливади. Тия групи от 40-50 млади и здрави българи, всички от Сръбе, се
наричаха войници. Предвождани от един
главатар, който носеше голям калпак с лисича опашка по него, войниците пътуваха
пешком чак до Цариград, необезпокоявани от никого и дори почитани от
властите.[24]
Захари Стоянов в „Записки по българските въстания” пише също за среща с войнуци
от Севлиевския край.: „Там при една чешма
срещнахме на пътя една чета българи, посред които се развяваше турски байряк.
Тоя, който го носеше, имаше на феса си полумесец от сърма, знак на някакво си
отличие... Каква беше тая чета със знаме ... аз не зная. Приличаха като да бяха
от ония, които ходеха едно време в Цариград да косят сено, т.е. войниците, или
пък, че се връщаха от царска ангария”.[25]
Описаният епизод е от месец юни 1876 г., когато Захари Стоянов е конвоиран от
Ловешкия към Севлиевския затвор и очевидно тогава среща група войнуци, които се
прибират след двумесечна работа в държавните конюшни в Цариград. Според Никола
Обретенов, който също е в групата на Захари Стоянов, това става на 24 юни.[26]
С явяването си в Цариград на 20
април крушевските войнуци участвуват в ритуалното извеждане на султанските коне
от зимните им яхъри. Този пролетен празник, по-стар от християнството, дава
началото на скотовъдния календар, защото на 23 април – Великден, се изкарва
добитъкът на паша. От април до юли войнуци от много краища на българските земи
се грижат за конете, косят трева за зимата, а това е изключително престижно
занятие. Стефан Герлах[27]
описва как през 1578 г. влизат няколко хиляди такива войнуци в Цариград: със
свирня на гайди и кавали те преминават през целия град и събират пари.
Знамето на войнуците, за което
споменава Захари Стоянов, представлява червен правоъгълен плат, върху който е
пришит зелен кръг, с поставена в средата бяла разтворена ръка. Идентично е с
флага на Османската империя, като единствената разлика е, че ръката е заменена
с три полумесеца. Ясно е, че става дума за вариант на турския флаг, което е
естествено.[28]
Кризата в османската феодална система и задълбочаващите
се финансови затруднения засягат съществено статута на войнуците като специална
категория население. Още през ХVІ-ХVІІ век има случаи на неспазване на
данъчните облекчения, дадени от държавата. При това положение,
заинтересоваността да се носи тежката и отговорна служба намалява, зачестяват
опитите за отклоняване от задълженията, дори за окончателно напускане на
войнуклука. Има случаи и на открита съпротива.
Разложението на войнушката институция започва през
ХVІІ и началото на ХVІІІ век и е свързано с многобройните войни, водени от
Османската империя и трудностите свързани със службата. Отминава епохата на
победоносните войни и богатата плячка от тях. Началниците на войнуците,
местните феодали и административни власти все по-често започват да посягат на
привилегиите им. Зачестяват облаганията с допълнителни данъци, безпричинните
наказания и др. Със задълбочаване на разложителните процеси идва и първият опит
за ликвидиране на войнушкия корпус през 1715 г. Със султански ферман е
разпоредено войнуците да плащат всички данъци както обикновената рая. Две
години по-късно е възстановено старото положение, но процесът на разложение
продължава. Трябва да отчетем, че въпреки кризата броят на войнуците в
Севлиевска каза през първата половина на ХVІІІ век все още се запазва
непроменен.[29]
В следващите десетилетия процесите на разпад на
войнушката институция продължават с ускорени темпове: една част от войнуците
изоставят бащините си и преминават в тимарите, хасовете и чифлиците; други
изкупуват от държавата притежаваната земя. И в двата случая те се приравняват с
обикновеното раетско население.
Войнуци в Севлиевско обаче има и в началото на ХІХ
век. Разполагаме с писмо на великия везир до видинския управител от 10 юли 1839
г., от което ясно личи, че местната власт от санджака сериозно посяга на
техните привилегии. Ето какво пише там: „Войнушките
тимари от Летница, Бяла и Севлиево, принадлежащи към държавните конюшни, а сега
управлявани от касата на победоносните войски, подали заявление до негово
величество султана за следното: Раите от войнушките тимари от стари времена
били освободени от всякакви държавни берии и трудови повинности и никой не ги
заставял да вършат нещо. Обаче през времето, когато в Търново бил войвода
починалият Дервиш бей, била определена сума от 12000 гроша военна помощ и
според големината на казаната околия, докато от другите войнугани били събирани
по три до четири гроша, на всеки един от тях се паднало по 12 гроша. Тази
година пък от тях се искало да платят частта от наложения наряд на вълна и храни.
И понеже това положение не се полага от условията, по които са освободени,
молят да се издаде височайши ферман, за да се забранят и премахнат тия неща.”[30]
Молбата им е удовлетворена.
От документа ясно личи, че става дума за 1000
войнука от трите тимара: Летница, Бяла и Севлиево. Следователно можем да
направим извод, че въпреки кризата на институцията числото на войнушкото
население на Севлиевския край през 30-те години на ХІХ век продължава да се
запазва високо. С провъзгласяването на Хатишерифа и въвеждането на редовна
войска в Османската империя през есента на 1839 г. войнушката институция
престава да съществува окончателно.[31]
През следващите десетилетия до Освобождението
войнушките бащини придобиват характер на обикновена земя, закупена от самите войнуци,
овладяна от лица, нямащи нищо общо с войнушките задължения, или пък от
чифликчии. Показателни в това отношение са данните от дефтер,[32]
отразяващ приходите от войнуците, жители на Севлиевска каза от 1856 до 1861 г.,
от който става ясно, че привилегиите им са премахнати и те плащат различни
десятъци и военния данък бедел.
Изживяла времето си и премахната официално, все пак
войнушката институция запазва името си, но с напълно променено съдържание.
Потомците на войнуците продължават да изпълняват в султанските обори старите
войнушки задължения, като вместо бащини получават от държавата заплати.
Красноречив пример за това е документът от 1870 г. Според домашни източници
заплатата първоначално е 100 пари,[33] а
по-късно по 1 бешлик[34]
дневно, т.е.150 гроша[35] месечно.[36]
Един по-обстоен анализ на списъците на войнуците
показва, че сред тях съществуват цели родове и институцията има наследствен
характер. В гьондерите се включват бащи, синове, братя и пр. Ето случай с три
поколения войнуци: „Танчо, син на Петко,
от Крушево. Петко, син на Недо, вместо баща си – починал, от Крушево”. А
ето и пример, при който гьондера е съставен от трима братя: „Войнук Черно, син на Добре от Крушево.
Ямаци: Никола, син на Добре от Крушево; Стойо, син на Добре от споменатото
село”. Като село с по-многобройно войнушко население в Крушево вероятно се
обособяват цели поколения от тази прослойка.
В изпълнение на законовите повели местните кятиби
/писари/ следят внимателно движението на войнуците и след смърт, бягство или
поради други причини /”много стар”, „стар
и негоден”, „сляп и негоден”/ веднага попълват свободните места. Описът от
1548 г. например отразява следните
промени за Крушево: „Войнук Никола, син
на Бойо, вместо баща си – починал; ямак Бело, син на Лазар, вместо баща си –
много стар; ямак Петко, син на Недо, вместо баща си – починал; ямак Неделко,
син на Грозо, вместо Стефо – починал; ямак Трифун, син на Радой, вместо Драгой
– починал; ямак Дедо, син на Минкул, вместо Недо – повторно записан.”
Вероятно попълнението с роднини се затруднява, защото се търсят и други
заместници.
Запазвайки войнушката организация, тази стара и
утвърдена през вековете българска институция, османците успяват да я впрегнат в
своя услуга. Чрез дадените привилегии на войнуците /данъчни облекчения,
независимост от местните феодали, право да носят оръжие/ те успешно ги
противопоставят на останалото местно население, привличат ги на своя страна,
пълноценно ги използуват по време на война и в мирно време. Притъпена е и
волята им за съпротива.
Членовете на войнушките общности живеят със
съзнанието за своето по-особено положение и за по-голямата си самостоятелност.
Не случайно войнуците са наричани „сербез”,
т.е. свободни. Тяхната волност и свободолюбие проличават най-добре, когато са
засегнати привилегиите и свободите им. Известният ни регистър от средата на ХVІ
век съдържа данни за масови бягства на войнуци от Севлиевския район – селата
Крамолин, Градище и непосредствено стоящите до тях Горско Сливово и Коевци.
Сред бегълците е и свещеникът на Крамолин – поп Стано. Най-вероятно те се
укриват в горите, формират хайдушки дружини и се борят срещу поробителя. През втората половина на ХVІ век в
съседното на Агатово село Брестово, Ловешка каза, има бунт на войнуците срещу
произволите на държавния бирник.
Смутителите на реда се изпращат за наказание в столицата.[37]
Сериозни смутове и отпор срещу разпоредбите на властта има в Никополски санджак
през 1618 г., когато от ненужните за работа войнуци се иска откуп от 800
акчета. За отказващите да се издължат и оказващи съпротива централната власт
разпорежда да бъдат изпратени на каторга.[38] Не
разполагаме с конкретни данни за Крушево, но положението на войнуците там едва
ли се различава от това на съседните села.
Наличието на компактна маса войнуци в селата
Крамолин, Градище, Малък Вършец, Агатово, Долно и Горно Крушево е най-важната
предпоставка за запазването им от пълна ислямизация, така както се получава при
Добромирка, Букурово, Хирево, Дамяново и Кормянско.
Войнушките регистри предлагат интересни данни за
вариантите на селищното име Крушево и антропонимията на неговото население.
Поименните списъци на войнуците и ямаците показват един изключително български
състав на тази категория население със специални задължения и статут.
Таблица
№ 4
Сведения
за войнушкото население на село Крушево
|
година
|
общо
|
войнуци
|
ямаци
|
|
1528-1529
|
24
|
21
|
3
|
|
1548
|
39
|
13
|
26
|
|
ХVІ век вт.пол.
|
19
|
4
|
15
|
Забележка: източниците
за 1548 г. и за вт. пол. на ХVI век
са от ТИБИ, т. V; за
1528-1529 г. - Йорданов,
Кр. Селища с войнушко население в Севлиевския край през първата половина на XVI век – статията ще бъде
публикувана в сборника, посветен на конференцията за 430-годишнината от
обявяването на Севлиево за град, проведена през месец ноември 2010 г.
[1] Мутафчиева, В. Османска
социално-икономическа история. С. 1999, с. 267
[2] Йонков, Хр., Н. Ковачев, Й.
Панов. Севлиево и Севлиевският край през Възраждането. С. 1986, с. 22
[3] Петров,
Цоньо, Иван Врачев, Стела Байкушева, Мария-Тоска Стефанова, Марин Горанов.
Борби за освобождение и подем в Габровския регион 1393-1878 г., Габрово, 1996,
с. 31-39.
[4] Калицин, М., Кр. Мутафова.
Подбрани османски документи ... с. 136.
[5] Документът е преведен от Кръстьо
Йорданов, който бе любезен да ми го предостави за ползуване, за което сърдечно
му благодаря. В приложенията даваме пълния текст за село Крушево. За повече
подробности вж. Йорданов, Кр. Селища с войнушко население в Севлиевския край
през първата половина на XVI
век – статията ще бъде публикувана в сборника, посветен на конференцията за
430-годишнината от обявяването на Севлиево за град, проведена през месец
ноември 2010 г.
[6] Пълните текстове на двата
документа даваме в приложенията.
[7] Гълъбов, Г. Османо-турски извори
за българската история. ІІІ ГСУ ИФФ, ХХХІХ, 1942/43, с. 1-95
[8] ТИБИ. Т. V, 1974, с. 48-124
[9] Пак там, 169-179
[10] Пак там, с. 115, 117
[11] Радушев, Е. Османската гранична
периферия /серхад/ в Никополския вилает през
първата половина на ХVІ век – В: Българският шестнадесети век. С. 1996,
с. 215; ТИБИ, т. ІІ, С, 1966, с. 333;
Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак от 80-те години на ХV век. С. 1997, с.
71
[12] Цанков,
Гено и Димо Тодоров. Миналото на Малки Вършец. Габрово, 1995; Спомени на Цонко
Кънчев Кривошиев от село Столът.
[13] Венедиков, Й. Българските
войници при турската войска. – Българска военна мисъл, г. 5, № 8, с. 237
[14] Гълъбов, Г. Няколко стари
османотурски документи относно войниганите. – ГСУ ИФФ, № 34/1938
[15] Мутафчиева, В. Османска
социално-икономическа история. С. 1999, с. 268
[16] Радушев, Е. Османската гранична
периферия в Никополския вилает през първата половина на ХVІ век. – В: Българският
шестнадесети век. С. 1996, с. 203
[17] Радушев, Е. Ролята на османската
войска в ислямско-асимилационния процес на Балканите. – В: Турските завоевания
и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници
от ХІV-ХVІІІ век. С. 1992, с.206
[18] Пак там, с. 206; Петров, Ц. и
др. Борби за освобождение и подем в Габровския регион 1393-1878 г. Габрово,
1996, с. 36.
[19] Желязкова, А. Балкански
етнически елемент в османските въоръжени сили през ХV-ХVІ век. – В: Военно-исторически сборник, 1983/6,
с.80-82; Радушев, Е. Ролята на османската войска ... с.206.
[20] Радушев, Е. Османската гранична
периферия ... с.202
[21] Грозданова, Е., Ст. Андреев.
Българите през ХVІ век, С. 1986, с. 71 / ВА, М. д. 5, с. 295, д. 761 и д. 7, с.
321, д. 921/
[22]Радушев, Е. Османската гранична
периферия ... с. 203
[23] Недков, Б. Османо-турска дипломатика и палеография.
Т.2. Документи и речник. С. 1972, с. 204-209.
[24]Пешев, Петър. Историческите събития и деятели от
навечерието на освобождението ни до днес. С. 1993, с.12.
[25]Стоянов, Захари. Записки по българските въстания. С.
1975, с. 797.
[26] Обретенов, Н. Дневници и
спомени, С. 1988, с. 37
[28]Войников, Ив. История на
българските държавни символи. Част втора. Българското знаме през вековете.
Интернет.
[29] Мутафчиева, В. Към въпроса за
положението на войнушкото население. – В: Известия на Народната библиотека „В.
Коларов”, С. 1952, с. 260-263
[30] Дорев, П. Документи за
българската история ... с. 242-243
[31] Мутафчиева, В. Към въпроса за
положението ... с. 273
[32] Йонков, Хр. и др. Севлиево и
Севлиевският край ... с. 24.
[33] Пара – сребърна монета, съставна
част на гроша. Въведена в Османската империя в края на ХVI
век. Първоначално
тежи 0.61 грама и е равна на 40 акчета,
но през ХVIII
век курсът ѝ се колебае между 3 и 4 акчета. През ХIХ век теглото ѝ пада на 0.1 грам.
[35] Грош – монетна единица, въведена
в Османската империя през ХVII
век. Първият грош има 40 пари или 120 акчета.
[36] Ковачев, Н. Миналото на героичен
... с. 63; Един бешлик е равен на 5 пари, а една пара е равна на 1/40 от гроша.
При това положение сумата за един месец е равна на 150 гроша. През 7-те години
на ХІХ век възнаграждението било вече 160 гроша месечно.
[37] Грозданова, Е., Ст. Андреев.
Българите през шестнадесети век ... с.219
[38] Мутафчиева, В. Към въпроса за
положението ... с. 260
Няма коментари:
Публикуване на коментар