Демографска и етнорелигиозна характеристика на село Крушево през османския период /ХV - ХIХ век/
Конкретни данни за това как е протекло османското завоевание на
територията от района на укрепеното селище Хоталич нямаме. Тъй като през ХV век то остава без постоянно население холандският
историк османист Махиел Кийл основателно предполага, че е пострадало по време
на зимния поход на великия везир Чандарлъзаде Али паша от 1388/89 г. или при
окончателното подчиняване на царството на Иван Шишман през 1393 г.[1]
За съществуването на село Крушево научаваме за пръв път от един кратък описен
регистър на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. От него и редица
други регистри от следващите векове можем да направим важни изводи за
демографското развитие на селото и за протичащите етнорелигиозни процеси,
довели до превръщането на българското християнско селище в селище от смесен
тип: мюсюлманско-християнско или турско-българско.
До средата на ХV век не разполагаме с каквито и да било писмени
сведения за Крушево. Както вече споменахме, първият писмен документ за селото е
от 1479 г. Той претърпява няколко различни датировки от нашите историци
османисти.[2]
В него са описани хасовете,[3]
зеаметите[4]
и тимарите[5]
в Никополския санджак /бившето Търновско царство на Иван Шишман/, които
султанът още през първите десетилетия след завоеванието раздава на своите висши
чиновници и на заслужилите си бойци от конния спахийски корпус. Единственият
хас в санджака е владение на мир-и лива[6]
/санджакбея/, следващите по-големина владения са на заимите, най-често
командири на спахийските части, и множеството тимари, най-малките ленни владения,
раздавани на представителите на конните части /спахиите/, които срещу малка
сума са задължени да служат в армията и да екипират със свои средства въоръжен
боец.
В споменатия вече регистър на спахийските владения
за село Крушево има следния кратък запис:
“Село Горно Крушово: домакинства – 15, приход –
1788 /акчета[7]/.
Село Долно Крушово: домакинства – 10, вдовици – 1, приход – 1453 /акчета/.
Всичко: села – 2,
домакинства – 25, вдовици – 1, приход – 4261, първоначално – 3147,
увеличение – 1114“
Налице са данни за малък
тимар, включващ селяни от две села, със скромния доход от 4261 акчета, владян
от спахията /тимариота/ Махмуд, син на Мустафа. Владеенето на тимара го
задължава да се явява своевременно за поход в султанската войска, да поддържа добре
собственото си въоръжение и кон, да екипира и води със себе си един въоръжен
боец и да носи една палатка.
Таблица
№ 2
Етнодемографски
промени в село Крушево през ХV – ХIХ век
|
Година
|
Общо
|
Мюс. дом.
|
Хр. дом.
|
Неженени
|
Вдовици
|
|
/1455/
|
/10-12/
|
|
/10-12/
|
|
|
|
1479
|
15
|
|
15
|
|
|
|
1516
|
25
|
|
25
|
15
|
|
|
1530
|
25
|
|
25
|
15
|
|
|
1541
Крушево
Горно Крушево
|
50
7
|
1
|
49
7
|
|
|
|
1545
Крушево
Горно Крушево
|
30
7
|
|
30
7
|
10
|
|
|
1580
|
39
|
22
|
37
|
|
|
|
1585
Крушево
Горно Крушево
|
50
20
|
113
|
39
20
|
|
|
|
1642
|
67
|
193
|
48
|
|
|
|
1751
|
72
|
37
|
35
|
|
|
|
1845
|
112
|
70
|
42
|
|
|
|
1873
|
178
|
135
|
43
|
|
|
Забележка: Източниците за 1479 г. са: ТИБИ, т. ІІ; за 1516 г. –
Калицин, М. и Кр. Мутафова. Подбрани османски ...; за 1530 и 1545 г. –
Йорданов, Кр. Селища с войнушко население в Севлиевския край през първата
половина на XVI век. Статията ще се
публикува в сборника „430 години Севлиево град”; за 1541 и 1585 г. – Ковачев, Р.
Нахията Хоталич ...; за 1516, 1545, 1580, 1642, 1751, 1845 и 1873 г. –
Кийл, М. Хора и селища ...; Същият. Разпространение на исляма в българското
село през османската епоха /ХV-ХVІІІ век/: колонизация и ислямизация. –
Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. С., 1998. В скоби са
поставени предполагаемите години и брой домакинства. С малки цифри са
обозначени обръщенците в исляма, т.е. новите мюсюлмани.
Населението на село Горно Крушево е малобройно –
само 15 домакинства. Ако използуваме универсалния коефициент 5, ще видим, че
броят на жителите му е около 75 души. Можем да допуснем, че селото е сериозно
пострадало по време на завоеванието и все още не се е стабилизирало, но това
едва ли ще е вярно. Един бегъл поглед върху броя на домакинствата на другите
села от Севлиевския край ни подсказва друго решение на този проблем. Голямата
част от селата в района са с висок брой домакинства. Изключение правят Сръбе
/дн. Малки Вършец/, Агатово, Градище, Долно Крушево и Крамолин, чието население
е подозрително малобройно, а през ХVI век изведнъж нараства. Това са села с голям брой войнушко население,
което поради своите специални задължения и статут се описва в отделни регистри,
които не са достигнали до нас. С положителност населението на село Горно
Крушево през втората половина на ХV век е било по-многобройно от записаните 15 домакинства в тимарския
регистър от 1479 г.
Внимателният анализ на регистъра ни разкрива
информация за двете села и от средата
на века. Записът „приход – 4261,
първоначално – 3147, увеличение – 1114” можем да разшифроваме така: има
предходна регистрация отпреди 20-30 години, когато същият този тимар, състоящ
се пак от двете села, дава общ приход от 3147 акчета, записани като
първоначален приход. През изминалото време от едната до другата регистрация се
получава увеличение на дохода с 1114 акчета. Първоначалният доход и
увеличението дават дохода за 1479 г. от 4261 акчета. Предходната регистрация е
проведена по всяка вероятност през първите години от управлението на Мехмед II Фатих /1451-1481/, т.е. през 50-те години.
Изхождайки от разглежданите числа можем да предположим, че село Горно Крушево
по това време е наброявало около 10-12 тимариотски домакинства.
По-нататъшните наблюдения върху регистъра показват,
че населението на селото е изцяло християнско. От документа не личи какъв е
етническият състав на това християнско население. Едва от следващите регистри
от ХVI век ще се убедим, че
става дума за изключително българско население, тъй като в тях поименно са
записани с лично и бащино име пълнолетните мъже, плащащи данъци.
Шестнадесети век е благодатен за демографското
развитие на село Крушево, както добре се вижда от данните в таблица № 1. За
този век разполагаме общо със седем регистъра за населението на селото. Пет от
тях са муфасал регистри, т.е. подробни, и в тях поименно са изброени
пълнолетните мъже данъкоплатци. За съжаление преведен и публикуван е само
първият. Други два регистъра пък дават представа за поименния състав на
войнуците от селото.
Особено ценен за нас е подробният регистър от
1516-1517 г., съставен по нареждане на султан Селим I /1512-1520/. Подобно на регистъра от 1479 г. и той
претърпява няколко неточни датировки.[8]
В този регистър откриваме „село
Крушовиче-и баля” в „зеамета
Плачева, на името на Иса, син на Кърък, в казата Търнова”. Зеамета включва
селата: Плачева, Бериова, Крушовиче-и баля и Али Факихлер, с друго име Оходин.
Първото село е днешното Плаково, Великотърновско, а последното е изчезналото
през ХVIII век Алфаклари,[9]
намиращо се в подножието на Овдин, между Ряховците, Кормянско и Петко
Славейков.
В регистъра от 1516 г. поименно /с лично и бащино
име/ са описани 25 пълнолетни женени мъже и 15 пълнолетни неженени мъже.[10]
За период от 37 години броят на пълноценните тимариотски домакинства е нараснал
с десет. Тази тенденция, както личи от средващите регистри, се запазва през
целия ХVI век. За пръв път, поради
поименното изброяване на пълнолетните мъже, научаваме, че християнското
население на селото е изключително българско. Имената са стари
славянобългарски. Ще споменем само Байо, Белчо, Бойо, Братой, Влад, Гиздо,
Грозо, Дан, Добре, Доброслав, Драгой, Радослав, Райо, Слав, Черно. По-малък дял
имат имената, свързани с християнската религия и нейните светци – Йован,
Никола, Петко. В края на списъка са включени за пръв път четирима зеваид[11]
войнуци. Очевидно войнуците на действителна служба се описват в специални
регистри. Това още веднъж потвърждава мисълта ни, че населението на Крушево
през ХV век е било
по-многобройно от посоченото през 1479 г.
Един подробен войнушки регистър от 1528-1529 г.,
всъщност най-ранният за тази категория население, разделя селото на Крушево и
Горно Крушево, което в познатите ни документи се случва за пръв път.[12]
В Крушево са описани 18 войнуци, а в Горно Крушево – 2. Вероятно това са две
махали на селото, обособени поради нарасналия брой на населението. Този регистър,
за пръв път след 1516 г., илюстрира категорично започналата още в началото на
века тенденция за сериозно увеличение на населението.
Твърде интересна информация ни поднася регистърът
от 1541 г., в който има записи за село Крушево, наброяващо 50 домакинства, и
село Горно Крушево със 7 домакинства.[13]
Очевидно фактът, че населението на селото се е увеличило повече от два пъти за
краткия период от 25 години, е принудил регистратора да го „раздвои” за
улеснение на данъчните власти, също както и при войнушкия регистър от 1528-1529
г. Такъв е случаят и с Чадърлу, Острец и
Градище, които поради нарасналия брой домакинства също са „раздвоени” на
„горно” и „долно”. За съжаление този регистър не е преведен в частта, която
засяга Севлиевския край, поради което не разполагаме с поименния състав на
мъжкото население и неговите данъчни задължения.
От цитираните вече 50 домакинства 1 е на
мюсюлманин. Този факт е много важен за нас, тъй като показва кога е поставено
началото на процеса на проникване на исляма в българското християнско селище.
В изследването на Махиел Кийл за разпространението
на исляма в Севлиевския край се споменава регистър от 1545 г., в който Крушево
е записано с 30 български домакинства.[14]
Няма да влизаме в подробности относно регистрите в София и Истанбул от
1541-1545 г. Очевидно данните, които цитира М. Кийл не са пълни. По това време
селото се обозначава от регистраторите като Крушево и Горно Крушево, а в случая
разполагаме само с данните за първото. Впечатлява намалелият брой домакинства
/от 50 на 30/ и изчезването на мюсюлманското домакинство. В изследването на
Кръстьо Йорданов[15] за
войнуците от Севлиевския край научаваме, че през 1545 г. в Горно Крушево има 7
християнски домакинства, толкова, колкото и в документа от 1541 г., като са
посочени и 10 пълнолетни неженени мъже.
Намаляването на християните в документа от 1545 г.
според нас може да се обясни само с
прехвърлянето на част от обикновената рая към групата на раята със специални
задължения и статут – войнуците. В зависимост от военните нужди на империята
такова преливане на мъжкото население от едната към другата категория се е
получавало. За щастие ние разполагаме с почти изцяло запазен войнушки регистър
от 1548 г., в който са регистрирани 13 войнуци на действителна служба и 26
ямаци,[16]
или общо 39 пълнолетни женени и неженени мъже.[17]
Ето къде трябва да търсим липсващата част от домакинствата през 1545 г.
Следващият документ, подробен /муфассал/ регистър
от 1580 г., последен от този вид за ХVI век, а и за следващите векове, представен ни отново от Махиел Кийл,
посочва село Крушево с общо 39 домакинства, от които 2 на нови мюсюлмани и 37
на християни.[18] Липсва частта за Горно Крушево, но пък имаме
друг непълен войнушки регистър, датиран през втората половина на ХVI век, който съдържа имената на 19 войнуци, от които
4 на действителна служба.[19]
Друг регистър, препис на разглеждания от 1580 г.,
съставен около 1585 г., предоставя много по-богати възможности за анализ на
демографската картина в Крушево. Тук селото отново е „раздвоено”. Като всички
предходни регистри и той има няколко варианта на датировка.[20]
В него Крушево е представено от общо 50 домакинства, от които 11 мюсюлмански и
39 християнски. Общият брой на домакинствата е същият както през 1541 г., но
християните намаляват за сметка на увеличилите се мюсюлмани. В Горно Крушево
домакинствата са 20, което означава, че се увеличават три пъти в сравнение с
1541 г. Тук мюсюлмани няма. Тенденцията за численото нарастване на населението
се запазва.
Шестнадесетото столетие е важен и повратен момент в
развитието на село Крушево. Първото, което прави силно впечатление, е
тенденцията за непрекъснато нарастване на населението: 1516 г. – 25
домакинства, 1541 г. – 57, и 1585 г. – 70 домакинства. И в трите случая не са
включени войнуците на действителна служба, затова пълната картина ни убягва.
На второ място, свидетели сме на поставяне началото
на две нови явления в селото: тюркска колонизация и ислямизация на местно и
чуждо християнско население. Малко преди средата на века, в регистъра от 1541
г. откриваме 1 колонизиран в селото мюсюлманин. Три десетилетия след това този
опит все още не е повторен.
Началото на процеса на ислямизация на християнско
население започва през 80-те години. В регистъра от 1580 г. са отразени само
две мюсюлмански домакинства, които са на нови мюсюлмани, обръщенци в исляма. Те
са записани с бащиното име „син на Абдуллах”, формула която се използува
повсеместно за обозначаване на новоислямизираните, които имат бащи с
християнски имена. Само след пет години настъпват съществени промени:
регистрирани са 11 мюсюлмански домакинства, от които 3 на нови мюсюлмани.
Процесът на ислямизация е твърде бавен, към двете домакинства се прибавя само
още едно. За етническия произход на неофитите[21]
нямаме никакви данни. Може да предположим, че са местни, което е по-приемливо и
допустимо, или пък са пришълци.
От записаните 11 мюсюлмански домакинства 8 са на
мюсюлмани, които са колонизирани еднократно в селото. Този акт очевидно е
станал в промеждутъка от 1580-1585 г. Тъй като документът не е преведен, не разполагаме
с личните и бащините им имена, по които бихме могли да правим предположения за
това от кои части на империята идват. Заселването на тази група мюсюлмани не
може да не ни подсети за запазеното сред крушевци предание за появата на турски
обоз, дошъл да събира фураж и данъци. Част от войниците харесали селото и
останали да живеят за постоянно, като за жени си взели български моми от
местните.
Османотурските регистри от ХVI век показват как плахо започналият процес на
ислямизация и колонизация постепенно набира сили и през 80-те години вече имаме
добре оформена мюсюлманска община, която през следващите векове ще продължи да
нараства и укрепва. Българското село става със смесено население.
Демографската история на Крушево през ХVII век можем да проследим с помощта на два типа
документи: регистрите за джизие, показани в таблица № 3, и авариз дефтерите.
Дълги години разполагахме само с кратките /иджмал/
джизие регистри, съхранявани в НБКМ – София, които подават оскъдна и откъслечна
информация. Въз основа на тях се смяташе, че населението на селото е силно
намаляло. В края на ХХ век Махиел Кийл въведе в научно обръщение няколко
подробни регистри на джизие, намиращи се в архивите на Истанбул, които са далеч
по-надеждни източници за анализ на демографската картина в село Крушево.
Джизието е поголовен паричен данък, събиран като
правило в полза на хазната от мъжкото немюсюлманско население на Османската
империя. До 1690 г. той се събира по домакинства /ханета/. Преброяването и
уточняването на регистрите се извършва на всеки четири години, обикновено от
кадиите, но както виждаме от таблица № 3 интервалите са неравномерни и
по-големи. Този тип документи дават информация само за християните през първата
половина на века.
Таблица
№ 3
Християнското
население на село Крушево според джизие регистрите от Истанбул и София /в
ханета – домакинства/
|
Година
|
Ханета според подробните джизие регистри в
архива в Истанбул
|
Ханета според кратките джизие регистри в
НБКМ – София
|
|
1600
|
27
|
|
|
1619
|
16
|
16
|
|
1625
|
21
|
|
|
1635
|
|
4
|
|
1638
|
4
|
4
|
|
1644
|
46
|
4
|
|
1650
|
45
|
4
|
Забележка: Източниците за 1600, 1625, 1644 и 1650 г. са:
Кийл, М. Хора и селища ...; за 1619, 1635, 1638, 1644 и 1650 г. – ТИБИ, т. VII. С. 1986; Архивите говорят. Турски извори за
българската история. Т. 13. С. 2001.
От втория тип извори разполагаме само с един авариз
дефтер от 1642 г., резултат от обща ревизия на данъчните списъци при великия
везир Кеманкеш Кара Мустафа паша.[22]
Това е регистър на извънредните вземания, в който са описани всички
съществуващи домакинства в едно селище – християнски и мюсюлмански. За разлика
от старите тахрир дефтери от предходния век в тях са включени дори лицата с
военни и административни функции, което ги прави много привлекателни за
изследователите.
Сравнително точна представа за броя на домакинствата
в Крушево ни дава авариз дефтерът от 1642 г., в който са записани общо 67
християнски и мюсюлмански дамакинства, или само с три по-малко от преброяването
през 1585 г. Приемеме, че населението на селото се развива в една относително
стабилна среда през последните шест десетилетия, без да се увеличава и без да
намалява съществено.
Как стоят нещата при християнското българско
население? Ако се спрем на данните от кратките джизие регистри от НБКМ може да
направим неточния извод, че българите в Крушево през първата половина на века
са в демографски срив, което ще бъде невярно. Това нагледно илюстрират
подробните джизие регистри от Истанбул, чиито данни публикува за пръв път
Махиел Кийл.[23]
Според тях плащащите поголовен данък ханета /домакинства/ през 1600, 1625, 1644
и 1650 г. са съответно: 27, 21, 46 и 45. По-малкият брой ханета през първите
две години бихме могли да обясним с по-голям брой войнуци през този период, за
които знаем, че не се облагат с този вид данък. Християнското население на
Крушево съвсем не е изчезнало, напротив, то си плаща данъка и не е малобройно.
В същото време авариз дефтерът от 1642 г. сочи 48 християнски домакинства,
което добре кореспондира с последните два джизие регистъра, посочващи 46 и 45
ханета. В сравнение с 1585 г., когато домакинствата са били 59, имаме намаление
от 11 домакинства. Числото не е малко и то трябва приемливо да се тълкува.
Най-лесното обяснение е, че тези домакинства са ислямизирани и са преминали към
мюсюлманската общност. Това до известна степен ще бъде вярно, защото от 19-те
мюсюлмански домакинства 3 са на обръщенци в исляма. Очевидно обаче това не е
пълния отговор на въпроса къде са изчезнали християните. В изследването си за
Севлиевския край Махиел Кийл доста сполучливо разкрива другата важна причина за
намаляване на българите: поради настъпилия демографски упадък през този период
семействата в областта се ориентират към по-малка раждаемост и стават
по-малочислени.[24] Така
е и в Крушево.
Мюсюлманската общност, за разлика от християнската,
нараства числено с 8 домакинства от 1585 до 1642 г., когато са регистрирани 19
домакинства. Както вече посочихме обръщенците в исляма са само 3, колкото и
през 1585 г. Изводът е, че ислямизацията на местното християнско население е
бавна, постепенна и в никакъв случай не може да се говори за масовост и
насилие. Посочените 8 мюсюлмански домакинства биха могли да са резултат от
раждаемостта. Неоспоримият факт е, че мюсюлманската общност се увеличава
числено и продължава да укрепва.
Следващият етап от демографското развитие е
представен от подробния авариз дефтер от 1751 г., съхраняван в архива на
Истанбул.[25] Той
разкрива следната картина: мюсюлмански
домакинства – 37, или 51, 38 %; християнски домакинства – 35; общо – 72 броя.
Тенденцията на застой при общия брой на населението се запазва, като след върховия момент в 1585 г.
има увеличение само с 2 домакинства.
Съществените промени се отнасят до съотношението
мюсюлмани-християни в селото. Мюсюлманската общност набира добра инерция и се изравнява числено с
християните, като в абсолютни числа увеличението е от 18 домакинства. В същото
време християните намаляват с 13 домакинства. От документа не могат да се
разберат причините за двете явления. Липсват данни и за нови обръщенци в
исляма.
Демографската картина в Крушево през ХIХ век разкриват два типа
извори. Първият е от 1845 г. и представлява съвкупност от описи на всяко
отделно селище, на населението му, на начина на обработка на земята и на
земеделското му производство. Тези регистри с анкети /Temettüat defterler/ трябва да подпомогнат административните реформи
по време на управлението на султаните Махмуд II /1808-1839/ и Абдул Меджид I /1839-1861/. Вторият извор е административният
алманах /салнаме/ на Дунавски вилает от 1873 г., който съдържа броя на
домакинствата и дава, каза по каза и село по село, цялото мъжко население на
провинцията.[26]
Периодът от средата на ХVIII до средата
ХIХ век се характеризира със задълбочаване на кризата в
Османската империя. В четири продължителни войни с Русия се губят територии,
причинени са сериозни материални загуби, мюсюлманско население бяга към
вътрешността на империята, а българско – извън нея. Сред българското население
се заражда надеждата за освобождение с помощта на руския народ. В продължение
на 30 години /края на единия и началото на другия век/ българското население
страда от кърджалии и аяни. Безчинстващи групи от дезертирали от армията
войници и офицери са постоянна заплаха за живота на крушевци. Много често
населението, българско и турско, бяга и се укрива из горите на района, търсейки
спасение. С това време, според преданията, са свързани имената на местностите
Бежанта, Конски дол.
Онова, което веднага ни впечатлява за този период,
е, че населението на село Крушево се увеличава от 72 домакинства през 1751 г.
на 112 през 1845 г. Направен е скок, за който заслугата е преди всичко на
мюсюлманите, които се удвояват от 37 на 70 домакинства. По-скромно е
увеличението при християните, които са 42 домакинства, със 7 повече от
предходния период. Демографският подем вероятно започва в самото начало на ХIХ век след смутовете на кърджалийската епоха. Почти
две трети от населението на селото са мюсюлмани. Сред мюсюлманите не откриваме
обръщенци в исляма, което говори за укрепване на българската общност в селото и
за нарастналата ѝ увереност в бъдещето.
Демографската история на село Крушево през
османския период ще приключим с данните на салнамето от 1873 г., които
потвърждават очерталите се вече тенденции през 1845 г. Мюсюлманското население
почти се удвоява за краткия период от време и достига числото 135 домакинства,
или 75 %. В това отношение Крушево е изключение, защото в повечето ислямизирани
села в района тенденцията е мюсюлманите да намаляват. Изключението важи и за
християните, които в Севлиевска каза, както в града, така и в редица села, се
увеличават, а в Крушево „скокът” е само с 1 домакинство. Общият брой на
населението на селото от 112 достига до 178 домакинства.
Османските документални източници за времето от
1580 до 1877 г., един период от 300 години, показват доста сполучливо, чрез
сухите числа на статистиката от регистрите, как в българското село Крушево се
появяват първите турски колонисти и ислямизирани бивши християни, как то бавно
и постепенно се превръща в смесено по състав и мюсюлманите добиват сериозен
превес. Интересно ще бъде за читателя да сведем до знанието му и редицата
домашни[27]
български източници за развитието на разглежданите процеси. Вече споменахме за
запазеното предание за появилия се турски военен обоз и за оставането на част
от войниците в селото. Според преданието те се задомяват с български девойки от
селото. Похищенията върху честта на българските момичета оставят дълбоки следи
в историческата памет на крушевци, закрепени в имената на редица местности:
Донник, Гладник, Мари скок, Момината стена, Скря скок и Пенкин дол. Всички те
разказват за злата участ на девойките, харесани от турски младежи. Този не
малък брой предания отразява един реален проблем в живота на българското
население през посочените вече три столетия: турският натиск, изразяващ се
най-често в отвличане на млади и хубави българки за жени на турците.
Преданията са свързани обикновено с прилагането на
насилие над личността. Изглежда обаче има не малък брой случаи на доброволна
смяна на религията и женитби между българи и турци. За това явление споменават
стари хора от селото след освобождението на България. Когато младо овчарче,
чирак при турци, хареса кадънче то няма никакви пречки да се ожени за него,
само че трябва да смени вярата си. Такъв е случаят с българското момче Митю,
чирак при богат турчин, който има само една дъщеря. Митю е харесан за зет /айдамак/
и доброволно сменя християнството с исляма, става Мути. За тази родствена
връзка между турския род Чочовци и българския Камбури си спомнят Хасан Мустафов
Чочоолу, роден 1883 г. и Митю Йонев Камбуров, роден 1895 г. Българско е
потеклото и на турския род Дорулите. Знае се, че в рода на дядо Шайкир
Кулаахмедов Дорула живее българка от село Бяла река, а синът му Ахмед е наричан
Помака. Самият дядо Шайкир казва, че дядо му и неговите братя са помаци. Дълги
години след Освобождението се знаят случаи на делнишки ниви между българи и
турци, наследство от далечно сродяване. За такова сродяване говори и
обръщението амутолар /чичови/ между членове на такива родове.
Известни са и несполучливи опити за потурчване от
момче от Неновския род, на един Моню /роден около 1860 г./ и на тримата братя
Цончо, Йоню и Братован. Разказаните случаи са от последните десетилетия преди
Освобождението, споменът за тах остава жив и можем само да сме благодарни на
хората, които ги записват през 60-те години на ХХ век. В същото време не може
да не си дадем сметка, че редица конкретни случаи за сродяване между българи и
турци в селото потъват в забвение. И пак ще припомним: смесените бракове са
възможни, само при положение, че християнинът изостави вярата си и приме
исляма. Обратното е немислимо при османците.
Друг съществен фактор за намаляването броя на
християнските домакинства в Крушево, освен спорадичните ислямизации, са
изселванията. Сведенията ни за тях са оскъдни и се основават на разкази на
стари хора. Симеон Янков записва сведение за изселване на родовете на дядо
Димо, Кьосе Съби и дядо Пецо през 1764 г. Търсейки по-добри условия за живот те
се заселват в село Калъчлар, Търновско.[28]
Две години по-късно, пак в това село, се заселват още два рода. През 1836 г. се
изселват родовете на Ванеолу и Радкови. Споменатите периодични изселвания, а
вероятно има и други, съществено влияят върху числеността на българската
общност в селото. В своята съвкупност тези два фактора – спорадичните единични
ислямизации и изселванията, са най-съществените за постоянното нарастване на
мюсюлманската турска общност и намаляването на християнската българска община.
[2]
Турски извори за българската история /ТИБИ/. 1966. Серия ХV-ХVІ в. Т. ІІ. Съст.
и ред. Н. Тодоров и Б. Недков. София, 227. Става дума за кратък регистър на ленните владения в
Никополския санджак, където са записани 1 хас на санджакбея, 19 зеамета и 220
тимара. Той се съхранява в Народна библиотека „Св.св. Кирил и Методий”. Поради
липса на данни в самия документ се срещат големи трудности при датировката му.
Издателите и редакторите на тома въз основа на палеографските данни го отнесоха
към средата на ХV век. Така те корегираха изказаното по-рано от преводача Руси
Стойков мнение, че регистърът е от 1430 г. Проф. Бистра Цветкова въз основа на
нови аргументи предложи създаването на описа да се отнесе към 80-те години на
ХV век. През 1968 г. проф. Страшимир Димитров доуточни тази неопределена и
твърде обща датировка. Според него Никополският регистър е съставен през 1479,
или най-късно през следващата година, мнение което се наложи като меродавно.
Това уточнение за датировката на Никополския регистър беше необходимо, за да се
внесе яснота по въпроса кога за пръв път се споменава Крушево в османотурски
документ, тъй като в някои публикации на историците, занимаващи се с историята
на Севлиевския край, се сочи неточна и непълна датировка – средата или втората
половина на ХV век.
[3] Крупно поземлено владение с
годишен приход над 100 000 акчета. Хасовте били предоставяни на висшите
сановници за времето на изпълняваната от тях служба и на членовете на
султанското семейство.
[4] Поземлено условно владение с
годишен приход от 20 000 до 100 000 акчета.
[5] Общо название на всички видове
условни поземлени владения в османската държава. По-специално – поземлено
владение, включващо приходите на едно или няколко села, с годишен доход до
20 000 акчета.
[6] Мир-и лива /санджакбей/ - военен
и административен управител на санджак и командир на спахийската конница в
съответния санджак.
[7] Акче – дребна сребърна монета,
въведена в обръщение при султан Орхан /1326-1362/. Основна парична единица в
османската държава до реформата през 1687 г., когато поради обезценяване се
превръща в съставна част на парата и гроша. Терминът се употребява и в смисъл
на пари изобщо.
[8] Калицин М., Кр.
Мутафова. Подбрани османски документи за Търново и Търновска каза. Велико
Търново. 2003, с. 136. В подробният /муфассал/ регистър от 1516-1517 г. са
описани всички видове населени места: градове, крепости, села, мезри и села или
части от тях, принадлежащи към вакъфи или пък частна собственост на великите
везири или други важни членове на централната власт. Половината от този много
ценен документ се пази в Истанбул /сигнатура: BOA – Istanbul Maliyeden Müdevver
№ 11, фотокопие от него преведе и публикува през 2003 г. Кр. Мутафова/, а друг
фрагмент има и в НБКМ /сигн. Тн 31/10/, публикуван в поредицата ТИБИ, т. І, С.
1964, с. 21-60 – погрешно датиран първоначално към средата на ХV век, а
впоследствие не по-рано от 1506 г. Сведенията за Горно Крушево се съдържат във
фрагмента от Истанбул, а за Долно Крушево – в частта от НБКМ – София.
Обобщените данни от истанбулския регистър публикува пръв Махиел Кийл в
Разпространението на исляма в Севлиевско през османската епоха: колонизация и
ислямизация. – В: Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. С.
1998, 84-86. Същата статия по-късно е публикувана и в Хора и селища в България
през османския период. С. 2005.
[9] За село Али Факихлер, с друго
име Оходин вж. подробно Недялков, П., М. Макавеев. Село Петко Славейков. Минало
и настояще. Севлиево. 2011, с. 129-135.
[10] Пълния списък с имена виж в
приложенията.
[11] Зеваид-и войнуган – войнуци в
резерв.
[12] Йорданов, Кр. Селища с войнушко население в Севлиевския
край през първата половина на XVI
век. Статията ще се публикува в сборника „430 години Севлиево град”.
[13] Различни части от този подробен
регистър се съхраняват в НБКМ, като са претърпяли няколко датировки. Цитираните
данни са по намиращия се в Истанбулския архив подробен /муфассал/ регистър със
сигнатура BOA, TD 416
/микрофилм в Ор. отд. НБКМ/.
[14] Кийл, М. Хора и селища в
България през османския период. С. 2005, с. 287. Сигнатурата на документа е: BOA,
TD 416, същата както
при разгледания вече регистър от 1541 г.
[15] Йорданов, Кр. Цит. съч.
[16] Ямак – заместник /помощник/ на
войнук, който не е на действителна служба, а обработва земя, за да издържа
останалите членове на войнуиката формация.
[18] Регистърът се съхранява в Анкара
и има сигнатура TKGM, KuK 58
/вж. Кийл, М. Хора и селища ... с. 296 и 242/. Той очевидно не ни дава пълна
картина за населението на селото по това време.
[20] Сигнатурата на този регистър е: Başbakanlik
osmanli arsivi /BOA/ TD 718. Получен е в София от
турските архиви във вид на микрофилм и не е преведен цялостно. Първоначално
беше датиран към 1613-1614 г. /вж. Радушев, Евгений и Румен Ковачев. Опис на регистри
от Истанбулския османски архив към Генералната Дирекция на Държавните архиви на
Република Турция. С. 1996, с. 30, док. № 26/, впоследствие към 1622 г. /вж.
Ковачев, Р. Нахията Хоталич ... бел. №
18 на с. 277, 263, 271/. Въз основа на нови данни Р. Ковачев предложи като
последна датировка 1585 г., за което говори на конференцията „430 години
Севлиево град”, проведена на 26 ноември 2010 г. в Севлиево.
[21] Новопокръстен, новоприет в някоя
религия, новак.
[22] Кийл, М. Хора и селища ... с.
288.
[23] Кийл, М. Разпространение на
исляма в българското село през османската епоха: колонизация и ислямизация. –
В: Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. С. 1998.
[24] Кийл, М. Хора и селища ... с.
290-291.
[25] Кийл, М. Хора и селища ... с.
291.
[26] Кийл, М. Хора и селища ... с.
292.
[27] Тетрадка № 2, с. 61; № 12, с.
1-12; № 15, с. 194, 200, 224; № 22, с. 7-13.
[28] Днес село Асеново,
Великотърновско, на 50 км североизточно от областния град.
Няма коментари:
Публикуване на коментар