Крамолин

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

 КРАМОЛИН

 

            Население:  1880 г. –  054, 1910 г. -  2045, 1920 г. -  2014, 1926 г. – 2047, 1934 г. – 2026, 1946 г. – 2038, 1956 г. – 1641, 1965 г. -  1389, 1975 г. – 1147, 1985 г. – 935, 1992 г. – 805, 2001 г. – 695, 2011 г. – 386.

            На 28 км север-северозападно от Севлиево и 25 км югозападно от Павликени, на южен склон в гънките на Деветашкото плато, на 450 м надморска височина, е разположено село Крамолин. Землището на селото е 47000 дка.

            По време на османското владичество село Крамолин в административно отношение е към вилает и каза Търново. След Освобождението за кратко време е в пределите на Сухиндолска околия. От 1882  до 1901 г. е в Севлиевска околия, Севлиевски окръг, като за кратко от началото на 1894 до 1 януари 1895 г. е към Павликенска околия. След закриването на Севлиевски окръг през 1901  до 1934 г. е в Севлиевска околия, Търновски окръг, а след това Плевенска област. През 1934 г. става център на съставна община с прилежащите села Бара, Дебелцово и Горско Косово, които след 1944 г. са самостоятелни. През 1959 г. Севлиевска околия е закрита и Крамолин влиза в състава на новообразувания Габровски окръг до 1979 г., когато става кметство в Севлиевската селищна система, сега Севлиевска община.

            Околностите на селото са богати на останки от селища и исторически паметници, които датират от най-дълбока древност. Открити са три антични селища и антична и средновековна крепост. Находките от каменни сечива, железни върхове на копия и стрели, бронзови брадвички и др., съхранявани в музея в Севлиево, показват, че тези благоприятни за живот земи са били обитавани от хора още по време на новокаменната, бронзовата и желязната епоха.  В землището на селото има тракийски надгробни могили в местностите Кузи връх, Могилите, Балива могила, Ялъмова чука, Темян габър. Те са издигнати над гробовете на знатни тракийски аристократи, тъй като на тях по право се полагали могили след смъртта им. По всичко изглежда, че в землището на днешното село е имало родово земевладелско имение. За многовековното присъствие на траките по тези места говори и тракийското название на река Мъгър, протичаща през землището на днешното село.

            Че тук неспирно е кипял живот свидетелстват и многобройните находки от монети – колективни и единични, от времето на Филип Македонски /359-336 г./, на римските императори Септимий Север, Елагабал, Гордиан, Аврелиан, на българския вледетел Иван Шишман, на султаните Мустафа ІІІ, Махмуд ІІ, Абдул Меджид и др.

            Трако-римско селище е съществувало в местността Качица, на 3 км, северозападно от днешното село. Тук са открити части от глинени съдове, строителни материали, монети, части от колони, капители, части от стари оръжия, оброчна тракийска плоча от мрамор и каменна плоча с изображението на конник в анфас и още няколко по-малки фигури, отдолу с надпис: “Херкуланус”. В научната литература са описани три епиграфски паметника от ІІ век. Един от тях насочва към съществуването на римска вила /частно земевладение, почиващо на робски труд/, тъй като споменава за актор /робски надзирател/ Херкулан в имението на Флавий Гемел.

Следи от трако-римско селище има и в местността Ковачевец, намираща се на 3-4 км на изток от селото. Находките тук са от строителни материали – камъни, тухли, керамични съдове, гроздовидни обеци, монети, средновековен железен търнокоп и др. Според преданието повечето от жителите били ковачи и затова селото се наричало Коваци.

За съществуването на селище в местността Гюрюшинец, на 3 км на югозапад свидетелствуват останките от жилища, керамични съдове и др. Намирането на златни и сребърни монети тук дава основание на иманярите години наред да търсят заровено имане от ограбената царска хазна.

Останки от жилища има още в местността Байрактаровото бранище. В местността Рай кладенец са открити различни сечива, а в Емерлии – средновековен некропол, датиран Х-ХІ век. В гористата и богата на извори местност Дъскот /Дъскот Горния кладенец, Дъскот Долния кладенец/ на 6 км северозападно от днешното село също има следи от изчезнало селище.

През 1890 г. Христо Василев намира 40-50 сребърни монети в местността Под козарка, а две години по-късно Ахмед Саръибишев – 20-30 златни монети,  големи колкото старите 20-франкови жълтици в местността Усоито.

            На 2 км южно от селото в местността Градът са останките от древна и мощна крепост, с укрепена цитадела, разположена в източния край на носовиден хребет, в ъгъла между река Мъгър и Селски дол. Проведените археологически разкопки потвърдиха, че това крепостно съоръжение е функционирало от ІV до ХІV век. В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век местното население е търсило тук закрила от кърджалиите. При разкопките са открити голяма трикорабна базилика от VІ век,   еднокорабна и едноапсидна църква от ХІІ-ХІІІ  век, един от паметниците на Търновската архитектурна школа, християнски некропол, съществувал от ХІІ до края на ХІV век  и находки от накити, гривни, пръстени, обеци, монети на Иван Александър, тракийски монети и др.

            Археологическите находки дават основание да приемем, че землището е обитавано от дълбока древност от няколко селища. Със сигурност село Крамолин е съществувало по време на Втората българска държава, защото османските завоеватели го заварват в края на ХІV век с днешното му име. В различни документи то е фиксирано като:  Кърамолинъ, с друго име Макри - 1479 г., Бююк Крамолин - 1516 г., Гърамолин - 1618 г., Крамолин - 1635 г., Пусто Карамулин и Кърамарин - 1638 г., Кърамолин - 1644 г.  През ХІХ век името на селото се среща в Парусията на Троянския манастир като “село Крамолин”, а също така и в Парусията на Батошевския манастир. Научно обяснение на името на селото дава проф. Н. Ковачев. Според него името Макри се отнася към укрепеното селище в местността Градът и е от гръцки произход /макрос – дълъг, голям, мощен /. А самото име Крамолин  свързва със старобългарската дума крамола, която означава свада, война, крамола. Той смята, че името идва от прилагателно и първоначално ще е означавало местност, за която са се водили спорове за владеене. Както местността Крамолата при село Гъбене, Крамолката при село Рачевци, Габровско и др. Фактът, че в землището на Крамолин има следи от няколко стари селища също е в подкрепа на тази теза. Не приемайки това обяснение Йордан Заимов обръща внимание на изчезналото лично име Крамолинъ с iь и сочи име Крамол през ХІV век в съброхърватския език и Kramola в старополския език. В подкрепа на тази теза ще споменем, че в Южна Чехия днес има град Крамолин, а в Русия съществува такова фамилно име.    

В регистъра за ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. селото е записано като тимар на Аяс с 40 християнски домакинства и приход от 4012 акчета. Тимарът включва и Сопот, изчезнало село от Севлиевско. Срещу получавания доход спахията бил длъжен да се явява на султанските походи въоръжен, да води двама въоръжени бойци, един прислужник и една палатка. Приходът от двете села  общо е 8081 акчета, като първоначално е бил 6726, а увеличението -  1355 акчета. Данните показват, че двете села са нараснали незначително в сравнение със след средата на ХV век /1455 г./, когато е била предходната регистрация. Във втория Никополски регистър от 1485 г. селото е само в тимар, владян от кятиб /писар/ Синан, емин /управител/ на пристанището Никболи. Броят на християнските домакинства е намалял на 34, има 7 неженени и увеличен приход от 4254 акчета. Няма мюсюлмански домакинства.

Следващите три десетилетия селото преживява истински демографски бум: през 1516 г. са регистрирани 1 мюсюлманско домакинство, 82 християнски домакинства, 64 неженени пълнолетни мъже и една вдовица /абсолютно същите са данните и в регистър от 1530 г./. Увеличението е повече от два пъти и то се е отразило на името на селото, което вече е записано като Бююк Крамолин, т.е. Голям Крамолин. В регистъра е отразена важна промяна в статута на населението: като „нови зеваид войнуци”, т.е. резервни,  са записани 130 мъже от общо 146. Многобройното население има двама свещеници: поп Нико и поп Райо. Не може да не споменем хубавите славянобългарски имена: Братан, Братой, Братоян, Братохан, Велко, Вирле, Вълк, Върло, Гаго, Грозо, Добре, Добречин, Добрешко, Доброслав, Драгич, Драгно, Драшко, Друм, Искър, Крайо, Мило, Момчо, Продан, Рад, Радан, Радил, Рале, Ралчо, Руско, Хубан, Хрусо и много други. Добре застъпени са също имената, навлезли чрез християнството. Името Нено свидетелства за приемственост между траки и славяни. Един от местните християни е приел исляма за своя нова вяра: „Хюсеин, син на Абдуллах”.

            В тимарски регистър от 1541 г. е регистрирано село Крамолин-и бюзюрг /Голям Крамолин/ с 37 домакинства общо, от които едно мюсюлманско. В подробен тимарски регистър от 1580 г. Крамолин-и бюзюрг вече наброява 118 християнски домакинства, без нито едно мюсюлманско. Увеличението, спрямо 1479 г., е от три пъти. В същия регистър е записано и село Крамолин с 56 християнски домакинства. Малко по-късно в джизие регистър се споменава и Пусто Крамолин. И трите документа характеризират Крамолин през ХVІ век като голямо християнско и българско населено място без мюсюлмани. Общият брой на жителите му е около 870-900 души.

            Османските документи от ХVІ век показват Крамолин като войнушко село с доста голям брой домакинства. Като рая със специални задължения, войнуците получавали късове земя, т.нар.”бащини” и се освобождавали от някои данъци. Организирани били в гьондери, групи от 3-4 души, един войнук и останалите ямаци, негови заместници. Служели последователно, така че на всеки се падало един път на три години около шест месеца да работи в султанските обори, да коси султанските ливади или да пасе конете. По време на война войнуците служели в обоза на армията. Към войнушката институция крамолинчани били приобщени в началото на ХVІ век. Както видяхме в регистъра от 1516 г. били записани като нови резервни войнуци 73 женени и 57 неженени мъже, общо 130 души. В специален регистър на войнуци и ямаци от 1548 г. поименно са изброени 34 войнуци и 54 ямаци, или общо 88 души. Включени са цели родове: бащи, синове, братя, зетьове и др. Във военно време службата била много тежка и затова много често имало бягства. Регистърът съобщава  за бягства на войнуци от Крамолин, Горско Сливово, Коевци, Градище и други села. Ето няколко примера: “ Войнук Тодор, син на Драган, вместо поп Стано – забягнал, от село Крамолин; ямак Кръсто, син на Койо, вместо баща си – забягнал и не е налице, от село Крамолин; войнук Вело, син на Драгно, вместо Стоян – не е налице, от село Крамолин ...”. В непълен регистър от втората половина на ХVІ век фигурира записан един войнук Гаго, син на Кучар Недялко. Сред поименно изброените войнуци и ямаци в Крамолин има и много със старинни лични имена като: Братучан, Вало, Врело, Върло, Гаго, Душан, Драглич, Друмо, Кол, Крайо, Куцар, Обретин, Тихно, Тонко и др.

            Османотурските регистри от ХV и ХVІ век, преброителни, тимарски и войнушки, показват село Крамолин като едно от най-големите и многолюдни селища на района.

            В османски джизие-регистри от първата половина на ХVІІ век са отбелязани броят на християнските ханета /домакинства/, които са обложени с поголовен данък. Данните за Крамолин са следните: 1619 г. – 5 ханета извън регистъра /невключени в предишния регистър/, по всяка вероятност придошло от други места население или пък рая необлагана по този начин дотогава;  1635 г. – 7 ханета;  1638-1639 г. – 8 ханета в Крамолин и 10 ханета в Пусто Крамолин;  1643-1644 г. – 5 ханета, включително и авариз-ханетата;  1650 г. – 5 ханета. Малък е броят на домакинствата, плащащи данък джизие; за период от 30 години те не отбелязват никакъв ръст. Това явление можем да обясним само с наличието на голям брой войнуци в селото, които били описвани в отделни войнушки дефтери. Появата на 10 домакинства в т. нар. Пусто Крамолин говори, че по някакви причини има движение на населението, а споменаването на авариз-ханета означава, че няма  рая със специални задължения по това време сред тия домакинства.

            В края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век в един списък на селищата от Търновска каза фигурира и село Крамолин с 24 пълнолетни мъже немюсюлмани. Ако това е всичкото християнско население то е твърде малобройно в сравнение с предходните векове. По-вероятно е това да е само част от българското население. Не разполагаме с конкретни данни за мюсюлманите в Крамолин, но такива вероятно са се появили през ХVІІ век, защото селото през ХVІІІ-ХІХ век е със смесено население, както и съседните му селища.

            В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век Крамолин страда от аянските метежи и кърджалийските нападения. Населението търси спасение в останките на полуразрушената средновековна крепост в местността Градът. През 1830-1835 г. по време на чумната епидемия българското население отново се приютява тук. Мюсюлманите не напускат селото, поради което дават повече жертви. По това време Крамолин има 150 къщи, като по-голямата част са турски. През 60-те години на ХІХ век селото има около 300 къщи: 100 турски и 200 български. Според Пенчо Хинов Цонков броят на българските семейства през 1875 г. е бил 191. От друг документ – писмо на училищното настоятелство от 30.01.1879 г. – се вижда, че веднага след Освобождението селото се състои от “200 къщи български и 80 къщи турешки”. Последните десетилетия на османското владичество се характеризират с висока раждаемост сред българските семейства и пренаселеност. Част от населението на селото търси препитание извън него: някои се насочват към Истанбул, други – към Влашко, трети се заселват из различни краища на българските земи. Така например само в село Павел, Свищовско, се заселват около 30 семейства.

След Руско-турската война повечето от мюсюлманите се изселват и при първото преброяване през 1880 г. в селото се установяват 2054 жители, от които по-голямата част са българи, и само 518 са мюсюлмани и 5 – цигани. През 1910 г. от общо 2043 жители мюсюлманите са 56, а циганите – 7. През 1938 г. от всичките 370 домакинства в селото само 8 са на мюсюлмани.

            От изложените данни е видно, че село Крамолин от чисто християнско и българско през ХV век с течение на времето става смесено българо-турско. Дали е имало колонизация на мюсюлманско население или появата на мюсюлманите е свързана с ислямизация и асимилация на местно население не може да се каже със сигурност поради липса на извори. През ХVІІІ век мюсюлманите добиват числен превес. След чумните епидемии в началото на следващия век обаче българите отново стават преобладаващата част от населението.

За българския характер на селището свидетелстват най-силно данните от топонимията. В землището на селото има над 150 местности, като имената на повечето от тях са български по произход. Старинни по произход са: Бидевра /Бидев рът, Бедевра – от изчезнало лично име Бидьо/, Градът, Гърличин дол, Емерлии, Кичерът, Крушак, Локва, Мочора, Паничката, Пожарът, Разсови, Рудината, Стража, Тамян габъра, Тоняк, Усоито и др. Със старинните суфикси –ец и –ица са образувани имената: Каменец, Качица, Ковачевец, Куклица, Луковица, Пръдлювец, Синевец, Смолица, Нежелица. Мюсюлманите не успели да наложат своя топонимия. Само малка част от местните названия са известни като турски: Азмакя /от азмак – блатиста местност/, Гюрюшинец /от юруш – устрем/ и др. Има и хибридни наименования като Рай кладенец и др., които са плод на съвместното съществуване на българи и мюсюлмани.

            По-големи и по-стари родове в селото са: Атанасови, Гоневски, Дикови, Драганови, Кушеви, Кузланови, Михови, Маркови, Мънкови, Попови, Пушкарови, Рачеви, Чилингирови, Шишкови, Ялъмови и др.              

            Изворите дават основание да твърдим, че българската църква в Крамолин се е запазила и продължила да съществува и след османското завоевание. Известни са поп Нико и поп Райо от първата половина на ХVІ век, поп Стано от средата на същото столетие, който избягал от войнушките си задължения. Със сигурност е имало и други  свещеници, защото селото по това време е било голямо. Около 1835 г. в него са свещенодействували двама местни свещеници – поп Руско и поп Ранков. След тяхната смърт религиозните обреди се извършвали от двама свещеници от село Агатово. Църковният храм „Св. Възнесение” е построен през 1843 г. и е един от най-ранните в района. За свещеник в него е ръкоположен местният поп Атанас Неделчев, дотогава учител в селото. След него са ръкоположени Христо Атанасов и Никола Янков, също учител.

Корените на просветното дело в селото можем да търсим още в първите векове на османското владичество.  Наред с религиозните обреди и ритуали свещениците ще са разпространявали и грамотност. От 1830 г. има данни за учител, наричан даскал Драгой, който събирал децата в частни къщи и ги обучавал на азбуката, Часослова, Псалтира и пр. Подготвил няколко учители, които продължили апостолското му дело. След него работят даскал Дончо Мичев Вачков от Сухиндол и Христо Тинчев от Севлиево. Отначало се учи в частни къщи – първо при даскал Драгой, а след това в къщата на Дотю Ив. Кузланов. Когато се построява църквата до притвора й на запад е съградена и малка килия за нуждите на училището. Там учителстват Атанас Неделчев, Никола Янков, Андрей Пенков и Пенко Русев. Около 1865 г. килията е съборена и отнова се ползуват частни къщи. В 1868 г. е построено общинско здание специално за нуждите на училището – красноречиво доказателство за ученолюбието на крамолинчани. В него се преподавало по взаимоучителният Бел-Ланкастеров метод. Пак по това време по-заможните крамолинчани започнали да изпращат своите деца да учат в Севлиево за по-високо образование.

Читалище „Напредък” е основано след Освобождението през 1891 г.

Крамолинчани се включили усърдно в борбата за национално освобождение. Още през 70-те години на ХІХ век се създава таен революционен комитет, в който влизат Андрей Пейков, Христо Шишков, Денчо Марков, Иван Георгиев, Младен Георгиев, свещеник Никола Янков, свещеник Христо Атанасов, Иван Атанасов, Пенчо Христов, Руси Тинчев, Иван Ангелов и др. Всички учители са членове на комитета. Усилено се снабдяват с оръжие. Поради преждевременното избухване на Априлското въстание тук няма участие. Селото обаче дава двама четници в четата на Христо Ботев – Колю Гончев Петков и Неделчо Тинчев Кайков, и двама опълченци – Марин Русев Кушев и Стойчо Константинов Стойчев.

/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/