АРХИМАНДРИТ ПАХОМИЙ – ЕДИН ЗАБРАВЕН СЕВЛИЕВСКИ ГЕРОЙ

АРХИМАНДРИТ ПАХОМИЙ – ЕДИН ЗАБРАВЕН СЕВЛИЕВСКИ ГЕРОЙ

            

Цвятко Димов /или Дядо Цвятко/, известен повече с духовното си име Пахомий Рилски, е бележит български общественик, духовник и революционер. Животът и заслугите му на борец и страдалец за тържеството на българщината не са изследвани пространно и в пълнота, поради което цели периоди от тях се губят в мрака на неизвестността и забравата. По тази причина някои пристрастни оценки от миналото го характеризират преди всичко като голям авантюрист и човек на приключенията. Всъщност, той е един самороден талант, високообразован за времето си духовник, човек с висока култура и широк мироглед, притежаващ  забележително дар слово, убедителен и смел агитатор, страстен борец за българска просвета и църква, за политическа свобода и социални правдини. В следващите страници ще се опитаме да изложим последователно най-важните моменти от живота на този незаслужено забравен севлиевски герой и страдалец.

Родно място. Произход. Ученик

Изследователите на живота и делото на Цвятко Димов – архимандрит Пахомий, са единодушни, че той е роден в 1830 г. в Севлиево. Произхождал от бедно семейство, за което не разполагаме с други данни освен това, че негова сестра се е задомила в град Калофер. Мъжът ѝ произхождал от заможния калоферски род Хаджинедялкови, поради което синът ѝ Иван Козарев бил братовчед с Христо Ботев. Неизвестно по какви причини след години Иван е бил осиновен от вуйчо си Цвятко Димов.

Осемгодишният Цвятко постъпил в килийното училище при учителя Никола Иванов Гайдаржиолу, където изучавал Часослова, Апостола и Псалтира, основните пособия по които децата се учели да четат и пишат. Тъй като по това време всичко се заучавало наизуст, малкият Цвятко направил впечатление със силната си памет и любознателност. Калугерът Максим – таксидиот на Рилския манастир в Севлиево, забелязал способностите му и станал негов наставник, учил го да пее и да чете църковните книги. През 1844 г. с разрешение на родителите отец Максим завел 14-годишния младеж в Рилския манастир, за да продължи образованието си при видния наш възрожденец Неофит Рилски в манастирското училище.

Ученик и послушник в Рилския манастир

            По това време Риломанастирското училище е било едно от най-реномираните просветни заведения в българските земи. Въпреки че било манастирско, то давало на възпитаниците си широки знания в различни области на науката. Неофит Рилски преподавал гръцки, славянски, български език и черковна история. Руският славист Виктор Григорович посетил манастира през 1845 г. и имал възможност да наблюдава заниманията на неофитовите ученици и да разговаря с тях. Впечатлили го добрият ред, правилният метод на преподаване, новият рационалистичен дух и преди всичко младите послушници, дякони и свещеници, сред които били и севлиевчетата Цвятко Димов и Симеон Райков.

            Тук, в Рилския манастир, Цвятко завършил и двете степени на манастирското училище: първата – за по-елементарни знания, която била задължителна за всички монаси и иноци, и втората – „за по-високи науки... ”, в която учели „... кандидати, които ся приуготовляват да поступят на священический чин и в това училище ся предават приличните за тях науки”.

            С жаждата си за знания и по-високо образование послушникът Цвятко направил впечатление и скоро му бил определен духовен наставник из средите на манастирските стареи – отец Давид. Под негово ръководство той се готвил да постъпи в иночески сан. През тригодишния срок на послушание продължил обучението си и добил известни богословски познания под ръководството на духовния си баща. С навършването на 20-годишна възраст Цвятко бил подстриган и станал монах с името Пахомий.

            Но обикновеният монашески живот на църковен четец, певец и помощник на свещениците в ежедневните литургии не го удовлетворявал. Пахомий продължил да обогатява знанията си от богатата библиотека на манастира. Запознал се с гръцката и руската литература, с новостите в тях. Наложил се като даровит църковен оратор, певец и проповедник със солидни знания по гръцки и славянски език и добра богословска подготовка.

            Стареите на манастира преценили, че Пахомий е придобил качества за свещенослужител и го предложили за йеромонах /монах със свещенически сан/. След провеждането на изпит и плащането на определена сума, патриархът дал писмено разрешение за хиротонисването /ръкополагането/ на Пахомий в степен на клира йеромонах.

Таксидиот в Струмица и Берковица

            Петдесетте години на ХІХ век за отец Пахомий били свързани с дейността му като таксидиот на Рилския манастир. За тази дейност рилското братство ангажирало най-образованите и най-добре подготвените богословски свои членове, защото така се печелели доверието и симпатиите на народа и се предразполагал към дарителство и послушничество.

            От архивите на Рилския манастир е известно, че отец Пахомий бил изпратен на таксид в района на град Струмица, най-вероятно през 1850 г. Неговото основно задължение било да агитира между населението в полза на своя манастир, да му изпраща определена парична сума или продукти, които се събирали от изпълнението на духовни треби и от милостиня. Един или два пъти годишно трябвало да води поклоннически групи в манастира. Такава отец Пахомий водил през 1852 г. Местният владика го обложил с голяма такса за правото да упражнява своите задължения като изповедник на таксида и той не можал да я плати. Манастирското управление се опитало да ходатайства чрез местните чорбаджии пред владиката, но без успех. По всичко изглежда, че отец Пахомий не бил доволен от таксида си в Струмица и търсел сгоден начин да се освободи и намери по-подходящ. През 1853-1854 г. вече бил таксидиот в Берковица, където съдбата го срещнала с Рафаил Попов, бележит възрожденец, участник в борбата за независима църква, а по-късно виден униат и епископ на българите-униати в Османската империя. Двамата се запознали в началото на 1854 г. и под влияние на отец Пахомий Попов се отказал от учителското си място и решил да се замонаши. Врачанският владика Доротей се опитал да му попречи и му предложил учителско място в град Оряхово, но подкрепян морално от Пахомий той отказал. Двамата отишли в Карлуковския манастир „Св. Богородица” и там Рафаил Попов бил подстриган за монах на 24 август. През април 1855 г., след една година работа като таксидиот в района на Плевен, се завърнал в Берковица и станал отново учител в продължение на три години.  С отец Пахомий работили съвместно, макар че имали известни търкания.

Таксидиот в Севлиево

Борбите на търновци срещу гръцкия владика и зародилото се църковно движение на българския народ за българско духовенство и за самостоятелна, национална българска църква след Кримската война /1853-1856 г./, насочили вниманието на младия духовник към неговия роден край. Повдигането на владишкия въпрос /1856 г./, а малко по-късно и на черковния, завладели умовете на просветените севлиевци и те заедно с търновци и останалите български краища се включили активно в борбата за църковна независимост. Назряващите събития като магнит привлекли младия духовник и той все по-често отправял погледа си към Севлиево и Търново.

            През 1856 г. старият рилски таксидиот йеромонах Максим Рилец напуснал Севлиево. Желанието на Пахомий да заеме освободеното от учителя му място било удовлетворено от манастирското управление. Не е известно кога точно е пристигнал в Севлиево отец Пахомий Рилски. Приемаме, че това е станало в края на 1858 г., защото в архива на Рилския манастир се пази грамота № 439 от 22 февруари 1859 г., с която търновският митрополит Григорий разрешавал на отец Пахомий да изповядва и да причистява православните от Севлиево и околията.

            Повече от две години прекарал йеромонах Пахомий Рилски в родния си град като обикалял и селата на околията; държал проповеди, изнасял сказки. Навсякъде е бил посрещан с интерес и за кратко време си извоювал авторитет на способен духовник. Активно се включил в борбите на севлиевци против гръкофанариотската патриаршия. Не са много данните, с които разполагаме, но все пак те дават представа за неговата действена културно-просветна и общественополезна дейност. На 3 май 1859 г. той участвал в провеждането на първия публичен изпит на учениците на учителите Марин Софрониев Калугеров и Никола Иванов Гайдаржиолу. Тук се запознал с гостенина от Габрово – Тодор Бурмов, учител, изтъкнат участник в църковно-националната борба. На 5 декември същата година в Севлиево пристигнал Апостол Конкович, който събирал помощи за построяването на българската църква в Цариград. За целта йеромонах Пахомий държал прочувствено слово в църквата „Св. пророк Илия”.

На 11 май 1860 г. /24 май по нов стил/ севлиевци за първи път чествали братята Кирил и Методий и публично демонстрирали откъсването си от патриаршията; едно действие, в което рилският свещеник бил активен участник. Малко по-късно местните първенци обяснявали на турския управник на града, че са престанали да споменават гръцкия владика в църквата, защото „... ние на гръцката патриаршия в работите никога не сме се месили, нито сме земали от нея нещо, нито пък тя ни е помагала в някои полезни неща, като на училището ни или на църквата ни и пр.”

            За времето, прекарано от отец Пахомий в Севлиево, научаваме интересни неща от дневника на учителя Марин Софрониев /по-късно свещеник и иконом/. Освен споменатото вече, става ясно, че те двамата били в различни лагери и в обтегнати отношения. Февруари месец 1860 г. даскал Софрониев отбелязал: „Писах за духовника Пахомия статия укорителна: защото той беше писал за нас и господарите. И тъй като дойде вестника събраха се неговите привърженици да ме изпъдят от училището, но не можаха да сполучат. И от тогава се породи на връх мене завист.” По какви точно въпроси спорили двамата по страниците на вестник „България” не става ясно от дневника, но ще отбележим, че неговата насоченост е била срещу гръцката патриаршия, за българска църковна йерархия. Пак от даскал Софрониев научаваме, че през септември 1860 г. отец Пахомий Рилски записал едно течение от новия вестник на Георги С. Раковски „Дунавски лебед” за училището. По черковния въпрос вестникът стоял на решителни позиции – против гръцката патриаршия и срещу униатското движение, ратувал за самостоятелна българска църква. Църковният въпрос за Раковски бил само етап в борбата за пълно освобождение. На какви точно позиции е стоял отец Пахомии по това време не ни е ясно, защото няма конкретни сведения.

След акта от 3 април 1860 г. борбата за независима българска църква се изострила. Народните водачи в Цариград настоявали пред своите съотечественици в провинцията да изпратят свои представители в столицата, които съвместно с тях да представят исканията пред правителството. От януари 1861 г. първите представители започнали да пристигат в Цариград и към май-юни вече наброявали тридесет – по същество един истински български парламент, авторитетен орган пред османското правителство.

В един такъв важен и напрегнат момент от църковната борба отец Пахомий се озовал в Търново в началото на 1861 г. Според спомените на Пандели Кисимов, един от активните борци срещу търновските гръцки владици по това време, той се появил в града случайно. Според него дошъл на гости на събрата си рилския духовник архимандрит Григорий, с намерение да остане на неговото място, тъй като той имал аспирации към мястото на ненавиждания от врачани владика Доротей. Но, както казва Кисимов, „Пахомия друго щастие го сполетя в Търново”. По това време починала съпругата на военния доктор Алеко Хекимина, цариградски грък, и възникнал въпросът кой ще я опее – владиката грък или български свещеник. Опечаленият съпруг избрал втория вариант, който му осигурявал присъствието и почитта на многобройното българско население. „И погребението на покойната, - пише по-нататък Кисимов - извършено от градското духовенство, стана много тържествено; цялото градско население дойде да присъствува на погребението, още и да чуе словото на новия рилски йеромонах Пахомия, поканен от общината. И действително Пахомия държа една надгробна реч, която даде на погребението голяма тържественост... Това надгробно слово на Пахомия беше един атестат за него пред търновските граждани и общината на добър и учен духовник. Ето духовно лице, каквото се иска от представителите ни в Цариград, рекоха всички, и граждани и общинари, и без никакво друго придирване за живота, характера и учеността на това лице, още в първото си заседание градската епархиална община одобри изпращането на Пахомий в Цариград...”

Това заседание се провело на 18 март и на него търновци определили за свои представители в Цариград хаджи Николи Минчоолу – изтъкнат търговец и активен борец за независима българска църква, който бил постоянно в столицата, архимандрит  хаджи Теодосий Хорозов – игумен на Капиновския манастир, иконом поп Петко и йеромонах Пахомий Рилски като представител на Свищовска околия, без града. От усилената преписка между Никола Златарски – секретар на търновската градска община, и други градски първенци с хаджи Николи научаваме, че техният духовник Григорий Рилец се разболял и го погребали на 16 март, но „ще го наследи пак Рилец”; на 29 март за Цариград тръгнали хаджи Теодосий и поп Петко, а отец Пахомий останал, защото се разболял /”по никое време се кефинзлендиса според една негова бележка”/; някъде в средата на април пристигнал и той в Цариград, но снабден с пълномощно и 6000 гроша от епархията, включително подкрепен и от габровци. По-нататъшните чести оплаквания на хаджи Теодосий и поп Петко от липсата на пари ни карат да мислим, че болестта на Пахомий е била само привидна; той предвидливо изчакал общината да приготви пълномощните и да се снабди с пари, за да е напълно независим и готов за работа в Цариград. Към този момент завършил таксидиотският период от живота му. Как са се развили по-нататък отношенията му с Рилския манастир ще разберем по-късно.

Народен избраник в Цариград

Около средата на месец април в Цариград се завърнал с разрешение на правителството Иларион Макариополски – един от основните водачи на църковно-националната барба, посрещнат с въодушевление от тамошните българи; пред тях той държал трогателна реч против Патриаршията, като накарал множеството да се просълзи и да заяви, че взема владиците си под своя защита и че „за народната чест ще предпочетат грозната смърт.”

По същото време, вероятно някъде между 11 и 24 април, в Цариград пристигнал и отец Пахомий. Първоначално се устроил в стая на метоха при българската църква, където епископ Иларион Макариополски въвел за всичките му обитатели духовни лица, строг манастирски режим. Калугерският режим не му се понравил и след няколко дни напуснал метоха и се установил в една арменска къща близо до Патриаршията, далеч от очите на епископа и въпреки увещанията и съветите му, тъй като, както пише Христо Стамболски в спомените си, той „... беше узнал нещо за Донжуановските му наклонности”.

Още с появата си в столицата отец Пахомий се потопил във вихъра на народните страсти. Той бил сред възторжените посрещачи на Иларион. „Особено впечатление ми направи – писал Христо Стамболски – казалийският свищовски представител Пахомий, със своята външна представителност: ръст висок, величав, строен, благообразно лице, брада дълга, привлекателна, стойка внушителна, същински древногръцки герой”. Такова положително впечатление за младия 31-годишен свещеник имало и сред останалите българи, поради което на 27 април една внушителна делегация от четиридесет по-първи българи подали до Иларион Макариополски писмена молба, с която „му явяваха, че българският народ има нужда още от няколко архиереи и го молеха да побърза да ръкоположи за такива архимандрита /Хр. Стамболски греши, все още е йеромонах – б. авт./ Пахомия от Севлиево и игумена на Капиновския манастир, Теодосий Хорозов от Елена”. Но събитията се развили доста бързо, владиците били грабнати от турците и изпратени на заточение, поради което замисълът за това ръкополагане се провалил. Изглежда обаче, че този въпрос е стоял на дневен ред и в следващия месец, защото в едно писмо на отец Пахомий до Златарски в Търново, той писал: „... казало се на х. Теодосия, на поп Петко и поп Христо: Пахом се определява от светейшия Синод за видински владика; и тъй довтасаха и тримата зарадвани и искаха ми кръчма ..., но аз на патриаршията не съм още стъпил...” По-нататък съобщава, че бил викан от пловдивския владика, при когото „ходих понеже много пъти провожда да ме вика и се отрекох, че не можем да ставам владика”. Обяснява още, че се е отказал, защото е дошъл народна работа да върши и докато не се реши спора с Патриаршията не може да се отклонява от пътя си.

Жегнат от това стремително нахлуване в политиката, хаджи Николи, който се чувствал старши на търновската група, се оплакал от отец Пахомий на Н. Златарски в едно свое писмо от 1 май: „Абе чи Похомия толкова дето ми го фаляши ... излиза най-напред ... щя му са първенство”; и още: „Каквото му гледам хоратити ни ми са види за пална глава, нито я хапвал турчко шамар, чи тоя за в един монастир да бъде игумен. Сичко от него да зависи”. Накрая искал да го предупредят: „ако без мой известие на некое место си одари потписа, ази нимога го опозна за другар ...”

През времето на целия си престой отец Пахомий водил оживена кореспонденция с търновци, габровци, севлиевци и др. В нея той известявал познатите си за хода на народната работа в Цариград. На 13 май писал: „Друже Николае! ... със другите представители ще заловиме работа до десетина дена. Г-н Чомаков е разположен да се изложат всичките ни искания писмено на пунктове по френски и да се преведат на турски”. В този документ трябвало да се обяснят причините за отделянето от Патриаршията, какво е наложило този акт и „изобщо какъв грях имаме, та нямаме правда да си имаме свои архиерей...”

            Изготвянето на меморандума от д-р Чомаков се забавило и тъй като сроковете притискали представителите на общините, се решило да представят на правителството само своите пълномощия с едно кратко прошение за независима българска църква. Това станало на 9 юли. Турското правителство в лицето на великия везир Мехмед Кабразлъ паша, нервен и капризен човек, със симпатии към гърците, доста грубо отказало да удовлетвори молбата на българските представители. Поради това сред избраниците на общините започнало да взема връх умереното течение. Сред умерените се оказал и отец Пахомии, който отстъпил от вижданията си, развити още в Търново /”то ест така мислехме докле бяхме при вас”/. Затова и хаджи Теодосий споделил: „...онази висока глава, която показваше там /разбирай Търново – бел.а./ немая ...” При така стеклите се обстоятелства отец Пахомий формулирал позицията си в писма до Търново по следния начин: „... правото е това, независима йерархия да не търсиме, защото това е  вън от сичките редове, а български владици: със някаква наредба да търсиме ...” Севлиевци пък изненадал със следните слова: „... ако би небето да слезе на земята, а земята да се качи на небето, тогази е възможно, да се придобие независима йерархия”. Затова те писали на своя представител Петко Р. Славейков: „...със това изстоди сърцата на хората изобщо”.

            През летните месеци представителите на общините изработили една програма от 8 точки, в която старателно отбягвали думата „независима” йерархия, но всъщност поставяли искания, които надминавали тази мечта. За работата върху новия документ отец Пахомий уведомил търновци. Изглежда по това време той бил зачестил с посещенията си в Патриаршията, защото иконом поп Петко съобщил, че раздразнените представители „щяха да му съдерат кожуха” /края на месец юни/. „Утре имаме пак заседание, - продължил той - да видим ще се одобри ли устава, за да се даде на правителството, или не, и Пахомий не е на събрание”. Опитът да се измами правителството с новия документ не успял. Портата го препратила без отговор на патриарха. Против програмата от 8 точки и преговори с Патриаршията се обявили и общините. Поради липса на средства повечето от представителите се разотишли и в хода на църковната борба настъпило известно затишие.

            През месец юли пред отец Пахомий стояла дилемата какво ще прави в бъдеще. Търновските му другари поели към родните си места. На 10 юли писал на Златарски: „Аз не знам да си дойда ли или не, немам никакво известие от къде вас”. В същото писмо споменавал, че с радост би поел метоха в Търново, защото това било стара негова мечта и е до известна степен обнадежден от предишни вести. Това негово желание обаче не се осъществило. Севлиевци също искали да си върнат духовника и докачени от отказа влезли в конфликт с управата на манастира и в крайна сметка се отказали от духовния таксид. Причината Пахомий да не поеме към родното си място или Търново е риломанастирската управа, която по това време се намирала между чука и наковалнята. Манастирът всячески се нуждаел от народната любов, но зависел и от подкрепата и съдействието на цариградския патриарх, притискан бил и от турското правителство. Под натиска на Патриаршията по това време манастира отзовал двама свои таксидиоти: духовниците Герасим и Игнатий, първия пловдивчанин, втория – пазарджиклия. От предпазливост риломанастирското управление предприело действия и срещу севлиевския духовник Пахомий, представител от Търновска епархия, избран от народа. С писмо от 6 май му съобщавали, че го смятат за „доброволно отрекъл се от манастира”. Това писмо пратениците на игумена не връчили, защото видели, че патриархът не реагира срещу него, а в това време той играел важна роля в народната борба, имало вероятност да стане и владика. За своеволието си уведомили игумена. Макар и със закъснение това писмо било връчено. На 7 октомври 1861 г. отец Пахомий с писмо обяснил на игумена на манастира, че не е тръгнал самоволно, а е бил народен избраник; пояснил също, че своевременно с писмо е уведомил манастирската управа, но изглежда Николай Златарски го е предал с голямо закъснение.

Борец срещу униата в Малко Търново

В хода на разгорещената борба за самостоятелна българска църква в Одринско през 1860-1862 г. значителни успехи завоювала униатската пропаганда. В градчето Малко Търново това станало на фона на изострената социална битка между партията на чорбаджиите и тази на въглищарите, които добивали въглища за правителството. Униатските представители – отец Иван Ваклидов и отец Койчо /Кирил/, гарантирали на гражданите, че ако приемат унията с Рим, ще бъдат под закрилата на чуждите посолства, ще имат независима църква, училище и всички духовни свободи. Така за кратко време спечелили доста малкотърновци. Наложило се Патриаршията да изпрати свои мисионери за борба с униатите – първо лозенградченина, митрополит Антим Преславски,//по-късно видински и пръв български екзарх/, а през април 1862 г. и отец Пахомий/. Изборът не бил случаен – Антим бил доста влиятелен в родния си край, а Пахомий се славел като начетен и отлично подготвен по богословските въпроси, високо културен свещеник. Антим бил посрещнат с подобаваща тържественост и отведен право в църквата, където произнесъл прочувствено слово на народен език в защита на православието,  с което направил силно впечатление на богомолците. По същия начин подходил и отец Пахомий с пристигането си. Пламенната му проповед в църквата била прекъсвана често от язвителни апострофи на униатите. Двамата даровити агитатори за късо време успели да върнат в лоното на православието доста от заблудените от униатската пропаганда. Останали да упорстват около 35-40 семейства, главно заради получаваните парични помощи от Цариград. За да се заличи всякакъв спомен за униатството в Малко Търново, на Гергьовден се извършило анатемосване на друговерците. След тържествената църковна служба, цялото население, начело с Антим и отец Пахомий, потеглили за върха Чукарката. Там след водосвет и разпалено слово на отец Пахомий всички присъстващи, дори малките деца, в знак на проклятие хвърлили по един малък камък назад, казвайки: „Господи, помилуй нас, католиците от нашето село изтреби! Анатема на католиците, анатема на Рим, анатема на папата!” След тържествена служба и проповед Антим приключил със седеммесечната си противоуниатска мисия и през Лозенград се прибрал в Цариград, а младият архимандрит Пахомий останал с богомолците от Малко Търново, за да продължи да укрепва устоите на православието и българщината.

Добър организатор и смел борец отец Пахомий продължил да работи успешно срещу униата и след оттеглянето на Антим. Проповедите му били желани и в селата на района, а също и в Лозенград. Успешно се развивало българското училище, в него ежегодно се чествали братята Кирил и Методий; в църквата въвел славянско богослужение, проповедите се изнасяли на български език. Беззащитните, бедните и ограбвани от местните чорбаджии и турски чиновници кираджии на дървени въглища били защищавани от партията на младите, която Пахомий горещо подкрепил.

Млад, решителен и доста краен в действията си, той не подбирал средства. За да изгони окончателно и малцината останали униати използвал местните жени, които надъхал до крайна степен по време на проповедите си. Водени от неговата слугиня Дафина, жените обсадили дома на униатските свещеници и първенци: Иван Ваклидов и Койчо, учителят Константин и секретарят им Константин. Счупили вратата, нахлули в къщата, събрали им покъщнината и им дали ултиматум да напуснат града. Виждайки озверялата тълпа униатските първенци не се съпротивявали, натоварили всичкия си багаж на една кола и теглейки я на ръце си заминали към Одрин. След тая революционна акция в града останали около 4-6 местни униати.

Но, отец Пахомий, освен на духовното и просветното поприще, се изявил и в други обществени сфери на живота. По негова инициатива се каптирала водата на Големия врис, прокопан бил канал за довеждане вода от Градището, създал овощна градина, а после и зеленчукова, в които довел да работят севлиевците Димитър и Цаню и т.нат.

Проповедите му, както пише след години архимандрит Софроний, управляващ Одринската българска митрополия, „...не ще се забравят, защото те прониквали в душата на човека, били убедителни, с една дума желязо пробивали. Със словото си той толкоз убедил народа, толкоз го обикнали, щото били готови да си положат душите за своя пастир ...” Но това продължило само около две години, след което се появило разложение и голямо спречкване между малкотърновци и отец Пахомий.

            Младият и даровит духовник вложил всичката си страст в борбата срещу униатите, местните чорбаджии и гъркоманите; както видяхме не подбирал никак средствата и методите. Ще споменем още един случай, който го характеризирал доста сполучливо. За да подсили аргументите си в пропагандата срещу гъркоманите и особено срещу гръцкото духовенство, той не се поколебал да се разболее фиктивно, като се постарал да се пръсне слуха, че е отровен от гръцкия владика Кирил в Одрин.

        Първоначално отец Пахомий бил в добри отношения с Патриаршията и с патриарх Йоаким, защото вършел добра работа в борбата с униатите. След отстраняването им обаче заради българското училище и славянския език в църковната служба, той изострил отношенията си с гъркоманите и Патриаршията. Това се почувствало особено силно при новия патриарх Софроний, който спрял паричната издръжка за отец Пахомий, давана му заради противоуниатската мисия.  „Повдигна се върху ми силно гонение” – писал той в едно свое писмо. В един момент през 1863-1864 г. се оказал сам срещу униатите, доколкото все още ги имало, местните чорбаджии и гъркомани, изоставен бил и от Патриаршията. А се оказал сам и без поддържници, защото загубил доверието на православните българи поради разпуснатия начин на живот, който допуснал. Различни източници твърдят, че се залюбил с прислужницата си Дафина Манавелкина, че откраднал сребърен кръст и друга църковна утвар с цел да прави украшения за подарък на любимата. Разпространили се клевети, че бунтувал раята, осъждал исляма и обичаите на турците и гърците. Като имаме предвид факта, че неговите противници също действали без да подбират средствата и методите, можем да сме скептични към някои от тези разпространени слухове. Последвал обаче любовен роман с една ханъма, вдовица на рано починал кадия от Лозенград. Това преляло чашата и раздразнените малкотърновчани въстанали срещу „светотатстващия развратник”. Заплашен от физическа разправа, той избягал в Одрин, за да дири спасение. (К

Ходене по мъките

За „черната орисница”, която го преследвала от 1864 г. насетне, отец Пахомий разказва подробно в едно свое писмо от Болград, изпратено през 1870 г. до Иван Грудов, национал–революционер, сподвижник на Георги Раковски и съорганизатор при изпращането на чети отвъд Дунава. След принудителното бягство от Малко Търново самотен, изоставен, с много врагове и неприятели, потърсил спасение при валията на Одрин Кабразлъ Мехмед паша, но той го наругал и изгонил. Местното гръцко духовенство било също настръхнало срещу него, защото го чувствало като много сериозен противник в битката за това какъв език да се преподава в местните училища: български или гръцки, и в църквата: славянски или гръцки.  

Отец Пахомий намерил подслон и временна закрила при униатите, негови стари познайници и противници, които обаче поставили условие: да приеме католическата вяра. Изпаднал в безизходица и изолиран от всички, той приел и от страстен гонител на униатите се превърнал в техен поддръжник. Изолацията му още повече се засилила. Закрилата от униатите, от някои местни бейове, които поръчителствали за него пред Фуад паша в Цариград, и от персийския консул помогнала само за кратко време. От гръцката митрополия настоявали да бъде съден за провиненията му в Малко Търново. За да не „стане кръвопролитие” – писал отец Пахомий – „Кабразлъ Мехмед паша, като поспеши на помощ на гръкоманите, мене ограничи в пашовския конак на 1864 март 24”. Решаваща се оказала появата на брата на ханъмата, който настоятелно поискал от властите прелюбодеецът да бъде съден. Скоро дошла висока заповед и отец Пахомий и пашата потеглили за столицата, където виновникът бил „ограничен под съд в Баабу заптие!” След заминаването за столицата парите и вещите му в Малко Търново били разграбени. Докато се опитвал да върне имуществото си ненадейно бил грабнат и затворен „вън от Цариград в една подземна дупка фърлен! четворица вардии ме вардят! През 5 врати затворен! 97 денонощия в студена влажна  тъмница гних! не видях ни огън, ни человек, нито слънчева виделина!... и то биде в най-студените дни, от 28 декември до 4 април 1865!” В споменатото вече писмо до Иван Грудов отец Пахомий пише, че за кратко време избягал в Одеса, Русия: ”щастието ми помогна, избягах, Одеса намерих!”, но не е съвсем ясно, кога точно е било това бягство /вероятно в промеждутъка март-декември 1864 г./. Подмамен от „некокъв си договор”, той се завърнал от Одеса и се явил пред Фуад паша. „Тогава – продължава отец Пахомий - гръцката Патриаршия със мисията си, Кабразлъ Мехмед паша с мисията си, придружно спомогнати и от английското и францушко посолства, пред Али паша на съд ме призваха и определяваха по трактатните закони да ме превручат под властта на Караказана!” За да избегне смъртното наказание, османските власти предложили на отец Пахомий да се откаже от християнската си вяра и да приеме исляма. „За по-сигурно спасение, Фуад паша ме оговори, бяло платно ах! на главата си да завия!!!” – емоционално възкликва отец Пахомий. Това е станало пролетта на 1865 г., след малко повече от една година мъки и страдания, надежди и колебания. Новината за нерадостната участ на рилския духовник била донесена в Севлиево от Петко Р. Славейков. Събитието било отразено с бележка от 3 юли 1865 г. в дневника на Марин Софрониев Калугеров. Малко по-рано за него той е писал: „Байле баша, байле трашъ” /”На такава глава, такова бръснене”/. Народът го е казал още по-сполучливо: „За да спаси главата, турил чалмата”.

Приемането на исляма от свещеник /изтъкнат, добре подготвен и даровит/ е било голямо завоевание на османците – малко били такива случаи с духовни лица, още повече през 19 век. Отец Пахомий получил ново име – Махмуд ефенди, признат бил за ходжа и  му разрешили да проповядва в джамията „Фатих” в един краен квартал на столицата, където обитавал малка, ниска къщичка.  Някои източници твърдят, че след приемането на исляма се оженил за ханъмата от Лозенград. От съвременника му Пандели Кисимов научаваме, че по това време възникнала песента:

Божне ли вишни Господи!

Де се е чуло, видяло

Владика турчин да стане,

Бяла ханъмка да вземе.

Прочул се бързо ходжа Махмуд ефенди. Облечен с дълго джубе и с бяла чалма на главата, той сладкодумно започнал да проповядва исляма и скоро имал голям брой почитатели сред помаците и бошнаците в Цариград.

В пространното си писмо до Иван Грудов, отец Пахомий се хвали, че в периода 1865-1867 г. бил приеман няколко пъти от високопоставените османски държавници – Фуад паша и Али паша, които в различни периоди са министри и велики везири на Империята. И двамата са добри познавачи на българския въпрос. Пише така: „Между това Фуад паша доказал на султана за мене и течението на работата... Султанът на 5 октомври 1865 г. повика ма на Долма бахче. Попита ма за причината на движението. Аз колкото и да бях уплашен, пак можах да му докажа за направеното преимущество на гръцката Патриаршия над верноподания му български  народ, който населява почти половината от европейското му царство... Казах му за горепоменатата гръцка фантазия. Той ми поиска всичко писмено...” Под „гръцка фантазия” отец Пахомий имал пред вид гръцката „мегали идея”, т.е. стремежът и мечтата на новоосвободената гръцка държава, а и на Патриаршията за възобновяване на Византийската империя. За мечтата на „егоистичното племе” на гърците двамата големи турски дипломати и държавници добре знаели и вероятно в този момент са искали да използват и отец Пахомий в борбата си за изолиране на гърците от другите християнски народи и главно от българите. Затова по това време те станали и по-отстъпчиви към българите относно техните искания за независима църква, само обаче тя да не е обвързана с Русия и папата. Както сам бележи отец Пахомий „Фуад паша нелицемерна енергия предприе за оживлението на българския народ, но...” От него поискали да намери 5-6 верни другари, които да бъдат приети в „моабеенето или от самия султан, или от паша даареси...”, „но жално! нещастие! где ми са тези българи!?” Всичко се опропастило, пропаднало и той се компрометирал; враговете му отново тържествували.

            Още един любопитен момент от живота на отец Пахомий бил свързан с османските управляващи среди. През 1866 г. в Букурещ български емигранти създали политическа организация под името Таен централен български комитет. Дело на този Таен комитет бил един „Мемоар към Н. И. В. Султана”, изпратен през март 1867 г. и предлагащ създаването на българо-турска държава. В книгата си „Македония и българското възраждане през 19 век” талантливият писател, дипломат, историк и публицист Симеон Радев обръща внимание, че за впечатлението от мемоара върху турските управляващи кръгове нямаме други известия освен споменатото вече писмо на отец Пахомий /за него той е българският Разпутин/, по това време потурчен български духовник. А османските властници  били силно разгневени. ”Повика[ха] ма, пише той, Али паша и Фуад паша, но ах, че ме грозно погледнаха! и най-паче Али паша! – Той представляваше народът си верен на царството, а?! Сенан булгар миллети принцлик истиорлар, а?! и подадоха букурещкия мемоар, за който аз нищо не знаях, но от страх с кои очи да чета!“ След няколко дни отново бил викан по същия въпрос от други високопоставени служители на правителството. Като видял, че тъмни облаци за пореден път надвиснали застрашително над него, отец Пахомий замислил бягство. За това решение вероятно заслуга са имали Петко Р. Славейков, доктор Дагоров и други българи, които въпреки изолацията му от страна на българската колония в Цариград са го посещавали в скромната му къщичка и са се стремели да го върнат в лоното на християнската църква. Пряка помощ му оказал поп Тодор, служител и уредник при българската църква в Цариград. Един майски ден той успял да се скрие от очите на турските съгледвачи, захвърлил джубето и чалмата и преоблечен се качил на един австрийски параход с капитан хърватин и поел на север. И за такава ситуация народът има подходяща приказка: „Като спасил главата, захвърлил чалмата”. Ходенето по мъките, започнало в Одрин на 24 март 1864 г., завършило на 20 май 1867 г. в Галац, Румъния. А на 7 юни отец Пахомий бил вече в Болград, Бесарабия.

В Болград и Влашко

            В Болград отец Пахомий се върнал в лоното на християнската църква като архимандрит и със сигурност  е бил там до 1870 г., за което свидетелства споменатото вече писмо до Иван Грудов. То било подписано „П. Б. Архим. Пахомий”, т.е. Пахомий Болградски. Между тамошните българи „минувал за поп, като всекой поп”. За живота  и дейността му в емиграция нямаме никакви други сведения освен закачките на Христо Ботев в четири негови фейлетона, публикувани във в. Независимост” през 1873 и 1874 г. Те не са носители на някаква значима информация, но говорят за известността на отец Пахомий срез българските емигранти. Както вече знаем двамата имали известна родствена връзка и биха могли да се познават още от България.

В осемте писма на „Послание от небето” за Пахомий се говорело в четвърто и седмо. Обединяващ герой в тях бил наскоро починалият български емигрант Недялко Пандурски, познат на Ботев, твърде колоритна фигура сред емигрантските среди. В салонът на небесния ареопаг съдели еретикът Недялко, а графиерин е св. Пахомий Болградски. Ботев писал: „Чети, отче Пахомие” – каза божият прокурорин. Св. Пахомий захвана: „Екзархията, за любовта на която аз станах от архимандрит ходжа /това е, аз мисля, позволително, ако един сиромах човек има намерение да напълни търбухът си/, като видя безбожието на болградчани, ме изпроводи да им стана градинарин и да ги наставя на път божи. Дорде бях аз там, то сичко вървеше като по мед и масло...” и т.н.

Във фейлетона за чудесата на виенската изложба казвал: „... ще бъде знаменита от сяка една страна; но аз не съм задоволен и от нея, както не съм задоволен /по мнението на г-на Пахома/, и от сичкият свят.”

В последния фейлетон  „Мнозина говорят, че поезията е непотребна” имало шеговито-закачлива песен по адрес на членовете на „Добродетелната дружина” и в нея три реда за отеца:

...а дядо Пахомия е-е-е

е дошъл в Русе при владиката е-е-е

да яде прасета и маруля е-е-е;

В изданието на Ботевите съчинения от 1948 г. професор Александър Бурмов е приел, че Ботев е имал пред вид две различни лица: св. Пахомий Болградски и св. Пахомий, който бил архимандрит и бивш рилски послушник и таксидиот. Мнението му възприел и професор Михаил Арнаудов в изданието от 1950 г. Всъщност Ботев и в четирите фейлетона е писал за една и съща личност. Грешката била поправена от Цвета Унджиева едва в изданието на Ботевите съчинения през 1976 г. Свети Пахомий Болградски, отец Пахомий, господина Пахома и дядо Пахомия, за които споменавал Ботев, били всъщност едно лице - Цвятко Димов от Севлиево.

„Жаркославний родолюбец г-н Цвятко Димов”

            Провокиран по всяка вероятност от провъзгласяването на Българска екзархия, отец Пахомий се появил в Солун през 1870 г., място където е бил малко известен. От там бил изпратен от Екзархията в родния му град Севлиево, където отново се замонашил в местния Батошевски манастир. Твърди се, че е ходил и до Рилския манастир. Този период от живота му /1870-1873 г./ не е съвсем ясен и очевидната причина е бил стремежът му да не бъде открит от османските власти.  

След провъзгласяване на Екзархията, в началото на 70-те години, в района на Сяр, Неврокоп, Мелник, Петрич и Драма, се изострила борбата за отваряне на български училища и  за слушане на божието слово по църквите на познат майчин език. В това свято дело всеотдайно се включил и отец Пахомий. Поради преследванията от османските власти и гръцкото духовенство като „бунтовник против държавата”, той пътувал из района с цивилно облекло и променена външност под псевдонима „Дядо Цвятко”; някъде го знаели като дядо Цвятко от Елена, другаде се появявал като болен и куц старец, търсещ лечение. Основните източници за „народополезната дейност” на „неспокойния монах” в Източна Македония са: Ангел Даскалов, учител и деец на Българското възраждане, автор на книгата „Из миналото на Неврокоп и близките му покрайнини”, и Стефан Салгънджиев, изтъкнат просветен деятел, общественик и журналист, автор на ценни спомени под заглавие „Лични дела и спомени по възраждането на солунските и серски българи”. В тях те пишат с възторг за незаличимите спомени, които духовникът-революционер оставил за себе си в тези краища.

            Първото известие за появата на отец Пахомий в Източна Македония е от Г. Стрезов, който описвайки вълненията срещу гръцкия владика в Мелнишка епархия през септември 1871 г., споменава, че той преминал през района като изнасял страстни проповеди срещу гръцките владици, с които „имал за цел, види се, да даде сърце на населението и да му покаже пътят” на борбата.

            Следващата ситуация, напомняща доста за апостолската дейност на Левски, се случила през месец март 1873 г. в района на Сяр, където действал нелегално.  На едно събрание с над 500 делегати от българските села на Серска епархия, свикано на Тодоров ден, за да реши въпроса за покупка на място за изграждане на църква и училище, той държал въодушевяваща реч по народните работи на втория ден, но още не свършил и заптиета нахлули с цел да го заловят. Под закрилата на слушателите си се оттеглил през задната врата.

            Следващите месеци продължил народополезната си дейност в Неврокопско, където страстите се вихрели около въпроса кой да стане владика на новопроектираната Неврокопско-Драмско-Серско-Мелнишка епархия. За да маскира дейността си на народен будител, той се престорил на болен и куц странник, търсещ изцеление на баните в село Фотовища, където се устроил като гост при отец Харитон, кандидат за владика. Посетил няколко села и държал духовни проповеди и пламенни речи против гръцкото духовенство. Станал любимец на българското население, което с наслада слушало неговите съвети и упътвания за живота. Младежите под влияние на „Горски пътник” на Раковски, смятали че дядо Цвятко е пратеник на българския революционен комитет от Влашко. Когато в края на месец май отец Харитон бил извикан в Цариград от Екзархията, за да го ръкоположат, голямо множество от негови поклонници от Неврокоп и близките села тържествено го изпратили, като „прочувствена реч” произнесъл дядо Цвятко.

            За да подпомогне подетото вече народно възраждане дядо Цвятко усилено се включил в работата по създаването на църковно-училищни каси в редица села от споменатите вече райони. В архива на църковното настоятелство на село Ковачовица, Неврокопско, е запазен учредителният протокол от създаването на такава каса, написан собственоръчно от дядо Цвятко и носещ името „Запис и паметник на общоселско-училищната ни каса”. Този забележителен документ бил написан в началото на голям тефтер /100 листа/, номериран и заверен от автора му. Той всъщност представлявал устав на новоучредената каса, който започвал с едно страстно и изобличително въведение срещу гръцкото фенерско духовно робство: „сполучили бяха на гърба ни и неволю ги носехме”, и още: „с лукавщина и злоба силом се бяха обвили около невинното наше тяло и като усойни змии пиеха нашата кръв”. Дипломатично подхвърлял, че извоюването на Екзархията било подпомогнато от султан Абдул Азис, на когото пожелавал здраве и дългоденствие. По-нататък подчертавал, че целта на касата щяла да  бъде „общоселското ни възраждане и образование” и то най-вече заради младото поколение „возлюблений наши чада, синове и дъщери, внуци и потомци”, „защото наступающите обстоятелства веке наука изискват”, но най-вече „завет ви завещаваме българската си народност да вардите”.

            Документът бил също завет към подрастващото и бъдните поколения: „да я подкрепявате /касата / с вашите усърдни приноси” и „с лихвата от касовите пари да подкреплявате училището”, та „да сте учени”.

            Накрая били записани избраните шест настоятели за първата година на касата. След текста били поименно отбелязани всички селяни, а срещу имената им какви дарения са направили. Дядо Цвятко изрично белязъл в тефтера: „да не се зачеркват имената на ония, които не биха ѝ дали помощ, но да стоят записани за вечен укор от потомството”.

            Датата на сътворението на този бележит документ е 27 май 1873 г. и характеризира отец Пахомий като истински български патриот, горещ радетел за българска църква и просвета, страстен борец срещу гръцкото духовенство и гнет, както той сам се наричал „жаркославний родолюбец г-н Цвятко Димов”.

Различните автори на спомени от това време загатват за нови моменти в развитието на отец Пахомий, на неговия мирогред и идеология. Един от тях заявява, че той бил „създаден повече за революционер, отколкото за духовно лице”. Очевидно пламенните му проповеди и речи /повече речи, защото тук действал не като духовник/ не са били насочени единствено срещу гръцкото духовенство и гнет, не са призовавали само към просвета и наука, а е имало зов и към свобода политическа. Не случайно младежите от посетените от него места, са го възприемали като пратеник на Българския революционен комитет. Времето е било такова: на север са се създавали частни революционни комитети, действала е вътрешната организация на Левски, новините за това са достигали и до периферията на българските земи.

            Също както в Малко Търново и тук отец Пахомий е страстен борец за социални правдини, затова бързо станал любимец на населението, което „с наслада слушало неговите съвети и упътвания в живота”.  Това било забелязано от съвременника Сп. Прокопов, който писал: „. . . Той често нападаше християнството /разбирай духовенството/  с тия думи: „Проклета да е тая християнска вяра, която така затъпи народите. Проклето да е това християнско духовенство, което под булото на християнска религия държи в най-дебело невежество народа". И той иронизирал това духовенство, казвайки на отец Харитона: „Що се боиш, бре попе, да станеш владика, че не си учен? Доста е Екзархията да те облече в архиерейска мантия, да ти даде патерица в ръцете, да ти наложи владишка корона на главата, па ела, спри се в трона като статуя. Аз ще държа слово на народа вместо тебе". Какво самочувствие за превъзходство над слабо подготвения отец Харитон, който трябвало да стане владика!

            В края на месец май, след заминаването на отец Харитон, народополезната дейност на дядо Цвятко била прекъсната, според публикация във в. „Право” от 23 юни „все по интригите на пропагандата”, т.е. на гръцкото духовенство, „защото проповядвал словото божие”. Едва ли това е цялата истина. Изглежда и османската власт не е била доволни от неговата дейност, защото един ден сувария /конен войник/ го подкарал към град Сяр. От там през Солун се озовал в Одрин, където в кауша се срещнал с хасковските заточеници, пътуващи към Диарбекир. Те го запомнили „В кюрк /горна дреха, подплатена с кожа/ с голяма яка и рунтав влашки калпак”. Скоро бил преместен в затвора в Цариград. След разкриването на самоличността му се появила дилемата: или връщане към исляма, или съд като вероотстъпник. Екзархията по тактически съображения не се застъпила официално за него, но изпратила пребиваващия там народен представител К. В. Сарафов при д-р Караконовски в руското посолство. Руските дипломати направили потребното за освобождението на отец Пахомий, но при условие, че се върне в Рилския манастир, където да пребивава до края на живота си. Така след като за пореден път спасил главата, придружен от стража, се прибрал в своето духовно училище.

Отново лутане 1874-1876 г.

            Хронологията на живота на отец Пахомий през периода 1870-1876 г. е доста неясна и объркана. Биографът му Васил Беязов дори пише, че живял десет месеца в Сърбия, известие, което не се споменава в нито един друг източник. От оскъдните сведения за този период успяхме да уточним следното.

            Колко време е стоял в Рилския манастир този пълен с енергия и неукротим по дух мъж не знаем, но едва ли е било дълго. Манастирският живот отдавна не го е привличал. Пред българския народ оставала за решаване само една задача – да се освободи политически, и отецът е съзнавал това и не е можел да стои спокойно при манастирските братя.

            През 1874 г. той се върнал в родния си град Севлиево при близки и роднини, при приятели. Но тук и българи, и турци отдавна знаели за верските му метаморфози. Влиятелни турци повдигнали въпроса пред властите и скоро отец Пахомий бил принуден да облече турските дрехи и да започне проповеди в местната джамия. Според Васил Беязов водил двойнствен живот – служил и като ходжа, и като свещеник. Често отскачал до Батошевския манастир, където намирал спокойствие, молил се със сълзи на очи и просил божията милост, загдето бил подмамен от дявола. Слабостта му траяла съвсем кратко. Под въздействието на приятели и близки, на монасите от манастира, той отново захвърлил чалмата. Последвал арест и следствие. Разкарван бил по каушите на Севлиево, Търново и София неколкократно.  В писмо от 5 февруари 1875 г. софийският мутасаръф писал до каймакама на Севлиево: „Намиращият се в предварителният арест на Селви Цвятко, заедно с нещата си и [съпровождащата гo] документация, пристигна по етапен ред в София, за да бъде взето отношение по делото му. ... от заседанието на меджлиса в Селви е оповестено, че споменатият е станал мюсюлманин, но както бе изяснено впоследствие, той отново се е върнал към старата си вяра. Преди, когато е бил докаран тук, за известно време проявил склонност да приеме исляма, но както се разбра, поради упреците на някои свои сънародници, впоследствие отново приел свещеническия си сан.”  В резолюцията на документа се отбелязвало, че християни, приели мюсюлманството и впоследствие отказали се от исляма се считат за вероотстъпници. За такова деяние мъжете обикновено се наказвали със смърт. В тази трудна ситуация бил защитен и спасен от търновския митрополит Иларион Макариополски; отново под стража се озовал в Рилския манастир.

            Остатъкът от 1875 и началото на следващата година отец Пахомий посветил на борбата на македонските българи за политическа свобода. Бунтовният полъх от април 1876 г. в Пловдивско и Софийско се почувствал и в Югозападна България – поречието на река Струма и река Брегалница, където за кратко проблеснали искрите на Разловското въстание. Усилена подготовка за въстание протекла и в Банско-Разложката котловина. Там османските власти прибягнали към насилие и терор над местните българи, за да не допуснат това, което станало в останалите части на България. Забранили учителските организации и събори. В архива на Стефан Веркович има документ, който съобщава за арести и преследвания на такива изтъкнати учители и дейци на народното просвещение като Вениамин Мачуковски, Цвятко Димов, Никола И. Ковачевски, Георги Зюмбюлев, Иван М. Козарев /осиновения син на отец Пахомий/ и др. Някои от задържаните били освободени, а други като отец Пахомий поели пътя на заточението.        

Заточеник в Диарбекир и Мардин

            Арестуването на най-изтъкнатите представители на Източна Македония, елита на областта, целяло да не се допусне въстание както в останалите български краища. Знаем, че отец Пахомий бил осъден на заточение в Мардин, но за какъв срок и за какви точно провинения не сме наясно. Обикновено в Диарбекир и другите азиатски градове се изпращали политически затворници заради „революционна дързост”, което означава конфронтация с османската власт, участие във въоръжени акции или контакт с „брошури със съмнително съдържание”, т.е. с революционна книжнина. В много материали, посветени на отец Пахомий, грешно се твърди, че е заточен в Бейрут. Неясноти има в литературата и по отношение началото на заточението му. Безспорно е, че е бил арестуван през 1876 г. По сведение на Петър Пешев в края на месец декември същата година е бил конвоиран с една бричка от Севлиево към Търново. Следвал престой, за трети път, в Цариградската тъмница. Едва след избухването на Руско-турската война през 1877 г. поема пътя на страдалците към Мала Азия, заедно с учителя Стоян Костов, който преди това е бил митрополитски секретар на Натанаил Охридски. За преживяното по каушите на империята можем само да гадаем.

Вероятният маршрут на „пътят на страданието” към Диарбекир и Мардин е бил със сигурност: по море от Цариград до черноморското пристанище Самсун, след което по суша се навлизало в Мала Азия и се преминавало през градовете Амасия, Токат, Сивас, Кангал, за да се стигне до Диарбекир. За мъките, страданията и неволите на българските страдалци по дългия път научаваме подробности от спомените на заточеника Брайко Кофарджиев. Като се започне от Цариградската тъмница, която била добре позната на отец Пахомий, той се запознал с тъмничните зандани и на споменатите по-горе градове, докато достигне до Диарбекир, име превърнало се в нарицателно, за място където се изпращали на заточение политически затворници. Тук отец Пахомий пристигнал заедно с конвоирания с него Стефан Костов, български възрожденски учител, изтъкнат деец на просветните и църковни борби в Скопско. Според изследването на историка Георги Зеленгора, отец Пахомий е 118-я политически затворник в Диарбекир, а Ст. Костов – 119-и. Крепостта Диарбекир и нейният затвор са били за българите универсалния знак за мъки и страдания. На групи тук са били настанявани осъдените по Хаджи Ставревата буна /1872 г./, обирът на пощата в прохода Арабаконак /есента 1872 г./ и по т.нар. Хасковско приключение, с дейците на което отец Пахомий се срещнал през есента на 1873 г. в тъмницата на Одрин. През това „българско чистилище” преминали забележителните дейци на освободителното дело: Стоян Заимов, д-р Георги Маркович, Георги Данчов Зографина, Марин Поплуканов, Атанас Узунов, поп Минчо Кънчев и др. Двамата заточеници не са имали възможност и време да се впишат в местния социален живот на формиралата се българска общност, която често тревожела османските власти с прошения и успешни бягства, имала свой религиозен живот и чествала дори празника на светите братя Кирил и Методий. След известно време техният страдалчески керван продължил пътя си на изток и ги завел до крайната точка – град Мардин, мястото на заточението им.

            В Мардин ги посрещнал споменатият вече Брайко Кофарджиев: „Гледам, че карат двама заточеници и аз като [слуга] при пашата, гледам строго, че хвърлят камани връз тех и аз се спуснах и разгоних народът и тихо ги вкарах в управлението. Погледнах кои са [и] позна[х] ги, че са наши българи. [Единият от тях бешe] калугер Пахомия и аз се спуснах [и] му целунах ръка и [тогава той] ми каза: „Господ ли те испрати, синко, тук?”, а другаря му беше учителът Стоян от Скопие.”  По разпореждане на пашата и двамата са настанени в затвора. Брайко Кофарджиев веднага уведомил сирийския владика за новопристигналите българи. На следващия ден той ги посетил, намерил им поръчители и те били освободени от затвора, като и двамата били настанени на квартира при доктор Георги Миркович. Град Мардин се е намирал на 80 км югоизточно от Диарбекир, днес е турски град в непосредствена близост до границата със Сирия. По онова време в него са живеели пъстър букет от народности, изповядващи различни религии – ислям, православно и католическо християнство и др., населението е било свикнало с българските заточеници и винаги се намирали поръчители за извеждането им от зандана на свободен режим в града. Православният сирийски владика и арменският свещеник безкористно и успешно съдействали за по-доброто устройване на заточениците, към тях за съдействие често се отнасяли по-най различни въпроси. От това време се е запазил крилатият израз „Иди се оплачи на арменския поп”. Отец Пахомий и учителят Стоян бързо се вписали в българската общност. Българите посещавали редовно църквите на християнските народности. Брайко Кофарджиев представил отец Пахомий като митрополит и го посъветвал да се държи като такъв. „Народат о[т]даваше чест, Сурянски[ят] Владика даже му отпущаше одеждите си да служи в Сурянската церква като Митрополит и голяма чест придоби. Народа го много уважаваше [и] ний [много] време прекарахме [заедно]” – пише той. „Ние с Похомия и с Мирковича добре преживехме” – продължава пак той. Трябва да отбележим, че отец Пахомий и Брайко Кофарджиев са били стари познайници още от времето на пребиваването им в тъмницата на Цариград – 1873-1874 г., и дори от още по-рано – 1861 г., когато единият бил народен представител, а другият - печатарски работник. В спомените на Кофарджиев младият и разпален проповедник в църквата „Св. Стефан” в квартала „Фенер” бил отец Пахомия Първий, в столичната тъмница – калугер Пахомия от Рилския манастир, а в Мардин – калугер Похомия, когото въздигнал в митрополитски сан. Особено се сближил отец Пахомий с доктор Георги Миркович, бележит български революционер, просветен деец и всеотдаен лекар, с когото вероятно са се познавали още от Болград. Не може да не споменем и още двама члена на групата: плевенчаните Васил Ганчев и Георги Мангов.

            Заточениците посрещнали с радост победите на руското оръжие и създаването на свободна българска държава. Започнали да кроят планове как ще се съберат с другарите си от Мосул и от Диарбекир за завръщане заедно по родните места. Скроили си по един астраганен калпак и на Великден всички отишли на църква с новата премяна. За този бележит ден Брайко Кофарджиев си спомня: „Сурянците гледат Българска форма. Похомия влезе в лютергия и испя по Български Христос Воскреси и Стоян Учителят [испя] и по сурянски и много остана тамошния народ благодарен. Много книги оставихме по български в техната църква, ако би да испадне некой друг българин, да не му е мъчно като [на] нас”.

            На 20 април 1878 г., след като се снабдили с ферман от властите, отец Пахомий, Стоян Костов, Брайко Кофарджиев и още двама техни другари потеглили на юг и през Халеп /дн. в Сирия/, стигнали до Искендерун на средиземноморското крайбрежие, откъдето, за да е по-голяма одисеята ги отпратили към Триполи в днешен Ливан. От там германски дипломат ги насочил към Бейрут, за да се срещнат с генералния консул на Германия, представляващ интересите на Русия в Османската държава, пред когото те се представили като „попорци”, т.е. поборници, и разказали мъките и страданията си. Консулът ги уведомил, че има телеграфно разпореждане от руския император „да Ви посрещна и испратя в Цариград до кумисията”. Снабдени с пари от консула четирима от групата се отправили към Цариград, където стигнали по море след три дни, а отец Пахомий, воден от вродената си любознателност, продължил към Божи гроб.

Сред първите предначинатели на Кресненско-Разложкото въстание 1878-1879 г.

            Виждайки крушението на всички хубави надежди след подписването на Берлинския договор, българите от Македония се ориентирали към бърза подготовка на въстание с крайна цел освобождение и присъединяване към свободна България. На 8 септември в Рилския манастир ръководни дейци от района уточнили важни въпроси около подготовката на въстанието – създаването на чети и местни стражи. Към края на октомври и началото на ноември вече били формирани две чети, които трябвало да повдигнат въстанието в Разложко и Кресненско. Разложката чета се придвижила от Горна Джумая към село Градево и се разположила там, а сред възторжените въстаници бил и отец Пахомий. След завръщането си от заточение той се ангажирал напълно с подготовката и провеждането на Кресненско-Разложкото въстание и бил един от неговите ръководители. В спомените си за това славно време въстаникът Иван Грънчаров от Банско пише: „Главните дейци в предприятието бяха: йеромонах Пахомия, хаджи поп Атанас от Старчища, а от Разлог: хаджи Ласков...” и др. Васил Кънчов също започва да изброява „по-първите предначинатели” на въстанието с неговото име. За патриарх Кирил Български той вървял „с първия поход на въстаниците”.

            На 5 ноември на воеводско съвещание в Градево, в което взели участие отец Пахомий, Бано Маринов, Тодор войвода от Старчища, Ангел войвода, Георги Банков и Георги Тодоров се взело решение за разширяване на въстанието към Разлог. Бано Маринов бил определен за главен войвода. В църквата „Св. Илия” била отслужена тържествена литургия за успех на святото дело. Отец Пахомий светил вода и държал прочувствено слово „което въодушеви всичките народни въстаници”. Насърчителна реч държал и главният войвода. На другия ден четата в състав от 376 души и знаме с надпис „Свобода или смърт”, потеглила към границата. На разсъмване на 8 ноември въстаниците нападнали Банско, където имало само 50 души турски аскер с един мюлязимин и 7 спахии.

През месеците ноември и декември времето на отец Пахомий било посветено на всеотдайна работа по организирането на местни стражи и старейшински съвети в различните села, които да предпазват населението от башибозушките нападения. Вземали се мерки за по-добро въоръжаване и снабдяване с храна. Според дневника на Димитър Попгеоргиев, началник щаб на въстанието, двамата тръгнали от Горна Джумая за Кършияка /Малешевския край/ и от 26 ноември до 8 декември последователно посетили селата Падеш, Тросково, Сушица, Моравица и Горемя, като в последното изгорили 5 турски къщи. Тук двамата влезли в остър спор относно въпросите на дисциплината сред въстаниците, а също и по това какво следва да е отношение към мирното население, към турците и т.нат. Разривът бил голям и както пише Д. Попгеоргиев „казах на Пахомия да се върне в Джумая”.

20 март 1879 г. - четник в "Четвърта чета на войводата Стефо Николов"

През януари и февруари 1879 г. възникнала сериозна опасност от турско настъпление откъм Мелнишко, Петричко и Разложко. Коста В. Сарафов, член на софийския комитет „Единство”, и отец Пахомий, предприели предохранителни мерки за предстоящите боеве. Двамата заминали за Кресна, където свикали съвещание с по-първите селяни. Взети били следните решения: двама души да се намират винаги при главния войвода за връзка; половината въоръжени селяни да дежурят на позициите, а другата половина да кара текущата си работа, като периодично се сменят; при поява на врага всички да заемат позициите си. Взети били мерки за редовно снабдяване с храна на въстаниците. За войвода на всички бил поставен Кочо Лютата от Левуново. След съвещанието К. Сарафов се върнал в Горна Джумая, а „дядо архимандрит Пахомий остана да кладе в действие гореизложеното решение, на което целта е да се осигури Креснячката стража” – докладвал Сарафов в писмо от 21 февруари до митрополит Натанаил Охридски, организатор на въстанието.

След Кресна отец Пахомий бил в състава на „Четвърта чета” с войвода Стефо Николов. Четата му се състояла от 78 доброволци, предимно от Костурско и Леринско, и до 12 март пребивавала в Кюстендилския район, след което се прехвърлила в Горноджумайското село Падеш. От това време /20 март/ е запазена снимка на четата, като сред въстаниците откриваме с пушка в ръка и отец Пахомий. Към месец май войводата повел другарите си към Битолско и Воденско. След неуспеха на въстанието отец Пахомий най-вероятно е потърсил убежище в свободна България.

  Последни години

            Последните десетина години от бурния си живот отец Пахомий преживял в родния си град Севлиево при близки и роднини, но често пребивавал като калугер и в близкия Батошевски манастир. Тук трябва да поясним, че никога не е бивал игумен на този манастир, а също и че няма нищо общо с Бобошевския манастир, където го пращат по грешка някои историци. Понякога отскачал и до обичания от него Рилски манастир и отново се връщал. Съвременниците му и в града, и в манастира са го запомнили с интересните слова и беседи и най-вече с прочувствените проповеди по време на храмовия празник „Св. Богородица”. Усамотен в манастирската килия, той намирал духовно успокоение в края на бурния си живот. Манастирските братя го почитали и уважавали като свой наставник.

            До неговата помощ прибягнали притеснените властници на село Батошево, когато през пролетта на 1885 г. трябвало да посрещнат тържествено българския княз Александър Батенберг. На 8 май батошевци начело с първенците си срещнали княза и кортежа му между каменния мост и скалната маса Буцата, където отец Пахомий приветствал гостите с „добре дошли”. В пламенната му реч имало слова за славните български ханове и царе, за петвековното робство и героичните народни борби, за саможертвата на батошевци, гъбенци и новоселци по време на Априлското въстание през героичната 1876 г. Князът бил трогнат и силно развълнуван от изказаните надежди за благоденствие на българския народ под неговия скиптър. Тази по-значима обществена проява на отец Пахомий била последна.

Животът и делата на отец Пахомий са пример за едно възходящо развитие, съпроводено с временни падения и отново възправяне за достигане нови висоти. Започнал духовната си кариера като обикновен таксидиот, той бързо изживял първия си звезден миг – участието в решаването на църковния въпрос. Забележителна била ролята му в ожесточената борба с униатите и гъркоманите в Малкотърновско и Лозенградско. Нови щрихи към портрета му добавя народополезната дейност в Серско и Неврокопско, където се изявил като страстен борец за български език в училищата и църквата. Венецът на славните му дела безспорно е било участието му в борбата за политическа свобода на македонските българи и присъединяването им към Княжество България – въпрос, който до сега беше слабо проучен, и който го представя пред нас в качествено новата роля на революционер. За моментите на падения и лъкатушене ще споменем само, че те са изкупени със страданията му по турските затвори и със заточението в Диарбекир и Мардин. 

Почитан от всички и ползващ се с голям авторитет в Севлиевския край архимандрит Пахомий починал внезапно през 1892 г. С неговата смърт проповедта като че ли завинаги заглъхнала в манастирската света обител.

/Архимандрит Пахомий – един забравен севлиевски герой – в. Севлиево днес, г. IV, 12.06.2015-14.08.2015/бр. 46-64/