Горна Росица

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

ГОРНА РОСИЦА

            Население: 1880 г. – 714, 1910 г. – 1 7 54, 1934 г. – 1 854, 1946 г. – 1 870, 1956 г. – 1 673, 1965 г. – 1 324, 1975 г. – 1 188, 1985 г. – 966, 1992 г. – 898, 2001 г. – 851, 2011 г. – 691.

            Разположено е на левия бряг на река Росица в плодородно поле, на 11 км южно от Севлиево, на надморска височина 250 м. Землището му обхваща 8890 дка.

            До 1934 г. селото се нарича Дерелий, след което с министерска заповед № 2820 от 14 август е преименувано на Горна Росица, в противовес на село Росица, бивша Грухчова махала, също в Севлиевска околия по това време.

            От археологически проучвания се знае, че землището на селото е обитавано от дълбока древност. Като най-ранни негови обитатели се смятат траките. Следи от живот се забелязват в следните местности: Бялана, югозападно на 1,5 км – останки от праисторическо селище; тук е открита каменна брадва-чук с дупка противоположна на острието, което я прави подобна на тесла; Попова чука – надгробни могили; Манастирката, югоизточно на 1 км от днешното село – селищна могила, датирана по останките от керамика към V-ІV век пр.н.е.;  по-късно тук се поставя оброчен кръст и се черкува населението на „Св. Еремия”; в североизточния склон на връх Куза се забелязват следи от късно средновековно селище;  в южния склон на Баадалата има следи от култова сграда „Манастир”.

            Османското нашествие в края на ХІV век заварило в днешната местност Кьофери /на десния бряг на река Росица, срещу сегашното село, малко по-надолу по течението й/ изоставено и запустяло средновековно българско селище: вероятно последица от демографския срив през ХІV век и върлуващата чума в края му. Населението му се е било пръснало и потърсило закрила в съседни по-големи български села. Във всеки случай в продължение на век или повече на това място не е имало живот, поради което и не е запазено името на това селище. Новите обитатели мюсюлмани, които го населили в края на ХV век, му дали свое име – Дерели. По време на Руско-турската освободителна война през 1877-1878 г. населението, уплашено от отстъпващите черкези, се преместило на левия бряг, където сега се намира село Горна Росица. С името Кьофери, което на български означава Селището, било именувано старото поселище. С това име на турски се назовавали обикновено местности на изоставени селища.

            Няма категоричен отговор откога съществува село Дерели и кои са основателите му? За него в Юбилеен сборник „Българско село”, С. 1931 г., четем: „Основано преди 460 години на дере, отдето и името. Първоначално турско население, заменено с българи”. Според проучванията на авторите на сборника, направени сред местното население, селото е възникнало около 1470 г. По-късно в  Сборник „Република България”, С. 1947 г., е посочено: „Кога е заселено, не се знае точно, но се предполага, че е през време на робството. В миналото е било на десния бряг на реката по-надолу по течението й. При отстъпването на черкезите уплашеното население се преместило на срещния бряг”. Двете публикации от втората четвърт на миналия век са направени при отсъствието на каквито и да било документални сведения за селото. Днес вече разполагаме с известен брой данъчни, преброителни, вакъфски и джизие регистри, въз основа на които можем да определим приблизително времето на възникване на селището, да видим кои са основателите му, да проследим демографското му развитие и т. нат.

            За пръв път село с име Дерели се споменава в един подробен регистър за преброяване на населението от 1516 г., съставен по разпореждане на султан Селим І. Този регистър се съхранява в Истанбул, датиран е добре, но дълго време беше недостъпен за българските учени. Едва през 2003 г. беше публикуван от Красимира Мутафова. Фрагмент от същия регистър се съхранява и в Народна библиотека „Кирил и Методий” в София. През 1964 г. той беше публикуван, но с грешна датировка – средата на ХV век, по-късно, отново твърде общо, като съставен през първата четвърт на ХVІ век, след 1502 г.

            В споменатия откъс от регистър за тимари в Търновско от 1516 г., съхраняван в София, се казва дословно: “Село Дерели, от овакантеното. От споменатия тимар.” Населението му е малобройно: 8 домакинства, 3 неженении и 1 ягджия /маслар/, всичките мюсюлмани. Заедно със съседните села Душево, Горно и Долно Чадърли /дн. Сенник/ то съставлявало тимар на Хасан, еничар при султанския двор. За редица села от описа, включително и за Селви /дн. Севлиево/, е посочено изрично, че са “извън стария регистър”. Така разбираме, че те не са били обхванати при предишната регистрация /1485 г./, защото по това време не са съществували. За Дерели няма индикация, че е ново село и че не е присъствало в предишния регистър. Следователно то трябва да е било фиксирано в предходния регистър от 1485 г. От него обаче са запазени само фрагменти, в които намираме половината от селата в района. Дерели не е сред тях, но според нас очевидно е съществувало по това време и името му със сигурност е в загубените части от регистъра. Тъй като в регистъра от 1479 г. името на селото липсва, можем да приемем, че то е възникнало в периода между двете регистрации, т.е. в началото на 80-те години на ХV век. Така се доближаваме доста до написаното в Юбилеен сборник „Българско село” от 1931 г., където като начална дата на възникване на селото се сочи 1470 година.

            Румен Ковачев, един от най-добрите специалисти по османска история твърди, че според наличните документи село Дерели е основано в края на ХV век от няколко на брой домакинства на мюселеми или акънджии. За мюселемите знаем, че първоначално те са били участници във военно-племенното опълчение, но след формирането на военно-ленната система /тимарската система/ станали членове на военно-помощния мюселемски корпус.

            Значението на израза “от овакантеното” трябва да се разглежда в смисъл, че преди регистрацията от 1516 г. селото е било тимар на друг спахия, вероятно загинал или пък овакантил го по други причини. Вследствие на това Дерели било присъединено към тимара на столичния еничар Хасан и така той станал един от най-големите в района.                                   

            Тук ще отворим малка скоба и ще отбележим, че дълго време историците не бяха единодушни при идентифицирането на Дерели в документа от 1516 г. Според Руси Стойков, проф. Николай Ковачев и доцент Цоньо Петров това селище е предшественика на днешното село Горна Росица; други изследователи като проф. Бистра Цветкова и проф. Петър Петров бяха по-предпазливи и го оставяха в групата на неуточнените. Становището на първите, които са и добри познавачи на местната история, е меродавно и вече се е наложило в историческата литература.

            В разглеждания от нас регистър са записани поименно, с лично и бащино име, следните глави на домакинства и неженени пълнолетни младежи: „Хъдър, син на Абдуллах – женен. Хюсеин, син на Хъдър – неженен. Кабил, син на Абдуллах – женен. Дурали, син на Абдуллах – женен. Дурбали, син на Абдуллах – женен. Неби, син на Куя – женен. Вели, син на Куя – женен. Мустафа, син на Куя – неженен. Реджеб, син на Куя – женен. Маруф, син на Куя – неженен. Хасан, син на Ибрахим – женен. Ине Ходжа, син на Сюлейман. Ягджия.” Анализът на личните и бащини имена на мъжете ни води до интересни заключения. Повече от три десетилетия след възникването на селото то продължава да е твърде малко. Почти половината от главите на домакинствата са бивши християни, наскоро приели исляма – 41.66 %. Това са Хъдър, сина му Хюсеин, Кабил, Дурали и Дурбали, които поради това, че нямат баща мюсюлманин са записани  със служебното „син на Абдуллах”, т. е. „син на Божия слуга”. Очевидно тук процесът на ислямизация, започнал в края на ХV или началото на ХVІ век, е сериозен.  Около няколкото колонизирани домакинства започват да гравитират нови мюсюлмани: от къде са те е трудно да се каже. Възможно е да са християни от съседните български села, но може и да са освободени роби /бивши военнопленници от многото войни, които водела империята, или довлечени чужденци/. В регистрите, когато се касае за освободени роби, това изрично се посочва. Тъй като няма такава забележка, смятаме, че тук става дума за ислямизирани местни жители. Затвореният живот в условията на малката мюсюлманска община довел до бързо усвояване изискванията на новата религия, до научаване на турския език и постепенно с течение на времето до потурчване на прозелитите. Така, както ще видим и от следващи регистри, успешно вървял процесът на доброволна ислямизация на местните християни, който в крайна сметка водел до постепенното им асимилиране от турския етнос.

            Втората голяма група от списъка се образува от петимата синове на Куя: трима женени и двама неженени. Имената Куя /превежда се също и като Кая/ и Ине се считат за татарски, така че можем да предполагаме татарски произход на първите заселници мюсюлмани в края на ХV век, или на част от тях. Този факт е много важен, защото  век и половина по-късно Евлия Челеби споменава в пътеписа си, че в село Рос дере кьой  /вероятно Дерели/ мюсюлманите го посрещнали по татарски обичай. Уточнението, че Ине е ягджия, т. е. производител на масло пък ни насочва към номадския произход на този човек и баща му Сюлейман. Ягджията е зависим селянин, който заради данъчни облекчения е задължен към централната власт с доставки на масло. От разширеното му лично име /Ине Ходжа/ става ясно, че е и духовен водач на съселяните си.

            Нови подробности около възникването на Дерели откриваме в друг откъс от регистъра от 1516 г., предоставен през последните години от архивите на Истанбул на Ориенталския отдел на Народната библиотека в София. В него откриваме следния запис: „Село Улюфеджи, с друго име Дерели. Извън стария регистър. Спада към Търнова”. Заедно със село Горно Косово то е тимар на спахията Хамза, кетхуда на чуждестранната наемна конница на покойния султан Мехмед ІІ. Записани са 5 пълноценни мюсюлмански домакинства, от които едно на нов мюсюлманин,  и две на  неженени младежи. С голяма доза сигурност може да се предположи, че се касае за наскоро проведена колонизация, при която платени войници от тази наемна конница са били заселени в непосредствена близост до съществуващото вече селище Дерели. Като негова обособена махала то носи специфичното си име твърде дълго, както ще видим по-нататък. Името на селото Улюфеджи, по-късно Улюфеджилер /Улюфеджи+лер, както Акънджи+лар/, идва от думата „улюфе”, която означава заплата, и в такъв случай в превод би означавало „село на платените хора” или „село на войниците със заплата”. Не можем да приемем, че става дума за принадлежност към полка на улюфеджияните от султанската конна гвардия през ХVІ и ХVІІ век, личният състав на който се формирал главно от набираните чрез кръвния данък християнски деца или от военнопленници роби, тъй като заселването на еничари в района на Селви започва чак през ХVІІ век.

Анализът на сведенията за Дерели от 1516 г. показва възникването на малко мюсюлманско селище, състоящо се от две махали, първата възникнала в началото на 80-те години на ХV век, а втората – в началото на следващия век, и двете резултат от колонизирането на мюсюлмани. През следващите десетилетия то увеличава числения си състав за сметка на обръщенци от района. Жителите на това селище край река Росица е трябвало да контролират подстъпите към горното течение на реката и Балкана, населен с чисто българско християнско население, и да осигуряват спокойното придвижване от Ловеч през Селви към прохода Шипка, а също и в обратната посока.

            Според османските документи село Дерели в продължение на около седем-осем десетилетия е едно от най-малките мюсюлмански села в района. През 1516 г. то наброява общо 15 домакинства в два различни тимара, а през 1545 г. е посочено само с 6. Причините за дългия застой, а в крайна сметка и за намаляване на населението не са ни ясни. Най-вероятно данните не са пълни. През 1580 г. обаче селото наброява 30 домакинства, т. е. налице е увеличение от пет пъти за краткия период от 35 години. При всички останали мюсюлмански села увеличението е от два до три пъти. Не е възможно този демографски подем да е следствие само от естествен прираст. Очевидно е налице приток от нови заселници. Какви са те и от къде идват не можем да кажем. Прави впечатление, че липсват и нови мюсюлмани. Един откъс от подробен регистър на вакъфски владения, датиран от 80-те години на века, хвърля известна светлина върху проблема. От документа става видно, че приходите от имотите на 7 домакинства от селото са предназначени за издръжка на построените в чест на Ебу Еюб Ансари джамия, тюрбе /гробница, мавзолей/ и приют в Цариград. Според арабо-мюсюлманската традиция Ебу Еюб Ансари бил съратник и сподвижник на “пророка” Мохамед и затова се обръщало голямо внимание на мястото, където той намерил смъртта си и се намирал гробът му. Документът свидетелствува, че селото, наречено този път Дерли, не е само спахийско, а и вакъфско, т.е. налице е смесен статут на земевладение. Вакъфският статут е придобит най-вероятно в периода между двете регистрации /1545-1580 г./. Поименно са изброени главите на 7 домакинства: „Мустафа Ахмед, Хюсеин Хамза, Мехмед, син на Абдуллах, Муса Абдуллах, Али, син на Абдуллах, Ахмед Джафер и Идрис Абдуллах.” Както се вижда 4 от тях /57.14 %/ носят прозвището Абдуллах, а това е свидетелство за скорошно приемане на исляма и то от повече от половината от посоченото население. В документа изрично се подчертава, че село Дерли в административно отношение спада към нахия Серви /дн. Севлиево/, а не към Търново. Двата регистъра от 80-те години категорично показват, че през третата четвърт на ХVІ век тук имаме нов прилив на колонисти, като, в същото време, продължава и процесът на ислямизация и асимилация.

Подробният авариз регистър от 1642 г., резултат от една обща ревизия на данъчните списъци, показва Дерели с увеличен брой домакинства – 38.

            Много интересни са данните от три джизие регистъра за вилаета Търново от 1635, 1638-1639 и 1639 г., в които е описано поименно християнското население, облагано с поголовен данък. И в трите муфасал дефтера, последните два от които пазени в Истанбулския архив на министър-председателството на Турция, се сочи селище с името Улюфеджилер с пет християнски ханета /домакинства/, като е указано и второто му име – Дерели. За първи път в османотурски документ е фиксирано, че селището не е само мюсюлманско. Очевидно е, че населението на селото през първата половина на ХVІІ век е смесено – откога и докога е траяло това, засега не можем да изясним. Впечатлява и фактът, че Улюфеджилер /Дерели/ е в групата на селищата към каза Търново, а не към каза Хоталич. Пак към тази каза го откриваме и през 30-40-те години на ХVІІІ век в опис за събиране на държавни доставки. Вероятно статутът на селото е бил по-особен. С това име то продължава да се появява повече от 230 години в различните османски документи. Практиката за използване на две имена е  добре позната и обичайна за османците.

            Подробният авариз дефтер от 1751 г. показва село Дерели като голямо  мюсюлманско селище със 115 домакинства. За един дълъг период от време – 109 години, то е увеличило домакинствата си със 77, или точно три пъти. Очевидно имаме заселване на пришълци,  може би еничари.

            В демографско отношение следващите 122 години характеризират селото със застой. Историята на османско Дерели завършва с данните на Салнамето от 1873 г.,  където са отбелязани 125 мюсюлмански домакинства, само с 10 повече в сравнение с предишната регистрация. Средният годишен прираст на населението е нищожен. Селото възниква като малко мюсюлманско селище и посреща Руско-турската война пак като такова, но с по-голям брой население.

През ХІХ век срещаме село Дерели отбелязано и в картата на Димитър Хаджирусет от 1843 г. Със същото име е записано в турски документ от 1855 г. /НБКМ, Ориенталски отдел, СЕ, 3/6, № 1254/, а също и в документи за облагане с данък десятък върху тютюна от 1870, 1871 и 1872 г.

Както видяхме в османските документи името на селото се среща като: Дерели и Дерли. Свързано е с турската дума дере, означаваща река, дол. Дерелик е място богато на дерета, долове, а в землището на селото те изобилстват. Проф. Ковачев отбелязва, че името по тип е прилагателно от дере и в такъв случай ще означава – който се намира до река. Може да означа и жителско име от географска местност с наставка –lii, жители край река = РЕКИЧЕНИ. Има доста села с име Дерекьой, Дерлий, например в Провадийско, Сливенско, Чирменско, Лозенградско, Новозагорско, Карловско.

По време на Освобождението част от турското население се изселва поради участие в потушаването на Априлското въстание в съседните села Гъбене и Батошево. През 1880 г. в Дерелий са преброени 562 българи и 152 турци, а през 1887 г. – 1138 българи, 25 турци и 4 цигани. Побългаряването на селото започва веднага след Руско-турската война и както виждаме за 8-9 години приключва. Заселниците са от близките села Гъбене, Новаковци, Драгиевци, Драгановци, Пенковци, Музга, Кастел, Стоките, Шумата.  По-известни родове са: Генковци, Златкини, Влаевци и Дечевци от Драгановци; Кацари, Борунсузи, Геджени, Боруджии от Гъбенско; Маркови, Купенчени, Манафи от Стокенско; Геневци, от Батошево; Шуменци от Шумата и др.  

            По инициатива на родолюбците Илия Христов Братинов, Георги Цонев, Илия Митев Чакалов, Стоян Иванов Узунов, Димо Пройнов Чолаков и др. през пролетта на 1885 г. започва строителството на църковен храм. През пролетта на следващата година църквата „Св. Архангел Михаил” е завършена и осветена на 8 ноември от търновския митрополит Партений

            Сграда за училище в селото е построена едновременно с църквата през 1886 г. Сред първите учители са Райна Каролева, Христо Ковачев и Димитър Попиванов.

            Читалище „В.Левски” е основано през 1900 г. по инициатива на учителя Христо Ковачев.

            Четирите столетия, през които селото е населено с мюсюлмани, дават отражение и  топонимията му е предимно турска. От края на ХV век датира турското име на селото – Дерели, Дерелий. Второто име на селото – Улюфеджи, Улюфеджилер, се среща от ХV до ХVІІІ век. От османския период са наименованията Кьофери /на български Селището/, Куза, Папаз дере и много др. Част от местностните названия са от смесен характер, като: Изликуз /Зли куз=Лошата усойна/, Ешекчият, Хайдут тепе и др. Българските топоними са нови, наложени от заселниците българи след Освобождението.  Единствено в пограничните райони с християнското село Батошево се срещат и сравнително по-стари наименования на местности като: Бялана /Бял+топонимичната наставка –ан; като Лъкана, Ръжана, Мургана/, Манастирката, Хайдут тепе, Черковището. 

/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/