Малки Вършец

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

МАЛКИ  ВЪРШЕЦ 

            Население:  1880 г. -  1035,  1887 г. – 923,  1892 г. – 1036, 1900 г. – 1117, 1905 г. – 1381, 1910 г. -  1417,  1920 г. – 1572, 1926 г. – 1580, 1934 г. -  1541,  1946 г. -  1466,  1956 г. – 1087, 1965 г. -  880,  1975 г. -  648,  1985 г. -  455, 1992 г. – 394, 2001 г. – 302, 2011 г. – 214.

            Разположено е на високо плато в Предбалкана, с надморска височина около 400 метра. Отстои на 15 км северозападно от Севлиево по пътя за Павликени. Землището му обхваща 23880 дка.

            В административно отношение през ХV и до средата на ХVІ век е към каза Търново, Никополски санджак. От средата на ХVІ век до Освобождението е към нахия и каза Хоталич или Селви, Серви /дн.Севлиево/. В свободна България  е било в пределите на Севлиевски окръг, околия или община.

            Околностите на Малки Вършец са богати на изчезнали селища и исторически паметници, които датират от най-дълбока древност. Системни археологически проучвания обаче не са правени. В местността Сейменов дол, северно на 2,5 км, се намират керамични фрагменти от съдове, плоска каменна брадвичка, късове от здраво изпечени тухли, мазилка от първобитни жилища. В източния край на селото има 9 тракийски надгробни могили като 7 от тях са разорани и заличени и само две са запазени. Те са високи 4-5 м, с обиколка от 70 до 90 метра. При разкопаването на една от тях /при заравняне терен в местността Могилите/ е разкрито погребение с трупоизгаряне, като от погребалните дарове са запазени: желязно умбо от щит с кръгла форма и железен връх на копие с дължина 45 см. Находката е датирана към ІІІ-ІІ век пр.н.е. Югоизточно от могилите в местността Градът се намира тракийска крепост от ІV-ІІІ век пр.н.е. В района се открива местна тракийска дебелостенна керамика, изработена от недобре пречистена глина. Наличието на крепост и надгробни могили свидетелствува, че в землището на Малки Вършец от най-стари времена са живяли тракийски общества. Знатни тракийски родове са имали тук свои земевладелски имения и са полагали първенците си в могили след смъртта им.

            Следи от стари селища има на местностите Батошевец, Локач, Дюс чаир и Лозата, но те не са проучвани и са заличени при земеделка работа. При обработка на земята са открити случайно останки от керамика, оброчни плочки на тракийския конник и Артемида, пръстени гривни, обеци, мъниста и метални оръдия на труда. През 1924 г. учителят от Севлиевската гимназия Петко Мончев заедно с ученици прави разкопки на местността Градът и на тракийска могила. Разкрива основи на сгради и църква. Част от мраморна колона с дължина 2 м и диаметър 30-40 см е отнесена в църковния двор в Градище. Античен оброчен камък-жертвеник, от местността Старите гробища, с волски глави /букариони/, с гирлянди, висок 80 см, е предаден на музея в Севлиево. През 40-те години Цанко Д. Караганев предава бронзови стрели, дълги 70 см и железни копия на проф. Н. Ковачев. В Историческия музей в Габрово са предадени следните случайни находки: счупена чукобрадвичка от камък с размери 45 на 43 мм и отвор 19 мм и железен боздуган от средновековието с изпаднали части. Миньо Хр. Стойчев изорава в двора си амфора, но не я запазва. Иван Неделчев открива сребърни монети, от които десетина са в музея в Габрово. През 1970 г. Съба Цанкова открива монета в лозята на местността Батошевец, сечена на остров Тасос през ІV век. Находката свидетелства за търговски връзки на местното население с Беломорието. Строежът на водоем на Калето-Вършец през 1967 г. показа, че там стара крепост няма.

            Най-голям интерес предизвикват останките от крепостта Градът, намиращи се на площ от няколко декара. Тук през 1961 и 1962 г. са правени сондажни проучвания от Окръжния исторически музей под ръководството на проф. Атанас Милчев. Открити са два входа на крепостта от север и останки от кула между тях. Крепостните стени са споени с хоросан. Има следи от път, който води стръмно към реката на югозапад. Личат основите на църква. Сградите са с калов разтвор и ломени камъни. Излизат много фрагменти от глинени съдове /керамика от ХІІІ-ХІV век/, каменни бойни топки, стъклени съдове, основи на сгради с дебелина до 65 см и шлак.  Крепостта е полвана от траките ІV-ІІІ в.пр.н.е., възстановявана е при император Юстиниан за противодействие на славяните, функционирала е и през време на Втората българска държава. Тук в  близост до нея възниква и се развива и селото Сирбие, също както съседните Агатово, Градище, Дебелцово, Кормянско и др.

            Селото е заварено в края на ХІV век от османските завоеватели и в техните документи се среща с името Сръбе, Сърбье, Сърбине, Сърбие, Сарбийе и Сирбие. В Парусията на Батошевския манастир от 1837 г. пише: „село Сарбие”. В картата си от 1870-1874 г. унгарският пътешественик Феликс Каниц го изписва като Сербия, а в руската триверстова карта е означено  Сырбе. След Освобождението  до 1934 г. се нарича Сръбе, но е променено на Малък Вършец,  защото се е смятало според едно предание, че е турско от Саръ /жълт/ бей, който уж бил първия заселник тук.  В „Юбилеен сборник. Българско село” името на селото се свързва с някой си княз Сърбула. Всъщност името е славянско /Сърбия, сърби/ и е свързано със западните български краища, граничещи със Сърбия. Преселници от тези райони местното население нарекло „сърби”, същото име дали и на селището им. Подобни имена срещаме в Троянско, Габровско и на други места. Предполага се, че откъм западните краища при някой от българските владетели Борис, Симеон или при Асеневци, по време на завоевателните войни, се е наложило да се пресели насилствено непокорно гранично население. Тази теза се подкрепя от запазените имена на местностите: Бранковиц, Бравец, Батошевец, Съботиница, Дескодол, от името на рода Мирколар и десетина лични имена от ХVІІ век, характерни за западните райони. Новото наименованието на селото е избрано по името на близкостоящия хълм Вършец, като му е прибавено определението Малък /Малки/, за да се различава от балнеоложкия център Вършец.

Село Малки Вършец се споменава писмено за първи път в османски регистър от 1479 г., в който са описани ленните врадения в пределите на Никополски санджак. Селото е поделено между няколко спахии, като са образувани два тимара. Първият тимар се владее от Акбаш, син на Доган и включва в състава си село Циганово /дн. Правда, Горнооряховско/, Градище /дн. Горско Косово/ и дял от село Сирбие с 3 мюсюлмански, 6 християнски и 1 вдовишко домакинства и приход от 923 акчета. Вторият тимар е владение на Мехмед, син на Баязид, на Иса, син на Барак и на Мехмед, син на Девлет хан, като посменно в годината  един от тях участва във военните походи на султана. Тимарът включва една ненаселена мезра и три  села. Село Сърбье  /така е записано/ има 6 мюсюлмански и 1 християнско домакинства, като приходът му е от 846 акчета. И при двата тимара има увеличение на доходите в сравнение с предходната регистрация от средата на ХV век, което показва, че тогава домакинствата са били по-малко на брой.  Селото е с малко домакинства:  общо 9 мюсюлмански и 8 християнски. Поради липса на сведения трудно можем да обясним какъв е произходът на мюсюлманите; дали става дума за колонисти или за рано ислямизирани местни или други християни. По-вероятно е второто предположение, като отчетем факта, че името на селото не се променя. Освен това през целия османски период от съществуването на Сръбе то е със смесено население, което въпреки религиозните различия живее в относително разбирателство помежду си. Ранната поява на мюсюлманите някои изследователи обясняват с наличието на близката крепост Градът.

            По-различна картина ни дава следващият Никополски регистър от 1485 г., където първият тимар, вече е преминал във владение от Акбаш в Хасан, съгласно берат на Искендер паша. Село Сърбине тук има 7 християнски домакинства, 2 неженени, 1 вдовица и приход от 1149 акчета. Липсват трите мюсюлмански домакинства. Вторият тимар е с нови владелци и включва само 3 мюсюлмански домакинства, 2 неженени и приход от 790 акчета. Прави впечатление, че мюсюлманските домакинства са с 6 по-малко, а приходът е намалял незначително.

            В подробния регистър от 1516 г. очевидно се губят данни за селото, защото са посочени на едно място само 18 мюсюлмански домакинства.

            Тимарски регистър от 1530 г. продължава да дели селото на две: Сърбе-и кючук /Малко Сърбе/ с 3 мюсюлмански домакинства и 1 неженен, и Сърбе със 7 мюсюлмански домакинства с 3 неженени и 36 християнски домакинства с 8 неженени.

            В регистър от 1541 г. откриваме 10 мюсюлмански домакинства, а в друг от 1545 г. – 10 мюсюлмански дамакинства с 6 неженени. Във втория документ се сочи и мезра Сърбе-и кючюк, но като ненаселена.

            Няколко десетилетия по-късно през 1580 г. мюсюлманските домакинства са вече 22.

            Тъй като разглежданите регистри от ХVI век са подробни за пръв път сред мюсюлманите откриваме лица, които са записани със служебните презимена „син на Абдуллах”, което означава, че са християни, които наскоро са приели новата религия. През 1545 г. те са двама, а през 1580 г. – 4. Следователно численото нарастване на мюсюлманите се дължи не само на раждаемостта, а и на притока от обръщенци. Този бавен процес не заглъхва според османотурските регистри и през следващите векове.

            Други османски документи от ХVІ век характеризират Сръбе като войнушко село с многобройно българско население. В първият известен войнушки регистър от 1528-1529 г. откриваме в Сръбе с 30 действуваще войнуци. В регистър на войнуци от януари 1548 г. пък са записани поименно 19 войнуци и 40 ямаци, или общо 59 души. В непълни регистри от втората половина на ХVІ век и от 1692-1693 г. са записани поименно по един ямак. Сред тези 91  лични имена  има такива, които съвпадат с днешните лични и родови имена като: Георги, Димо, Иван, Коста, Марин, Минчо, Никола, Петко, Тодор. Но има и такива, които са старинни и са изчезнали от употреба днес: Адам, Бельо, Верьо, Грозо, Добро, Йове, Недо, Руско, Тано и др. Срещу освобождаването от някои данъци и притежаването на бащини /късове земя/, войнуците служели посменно в помощните войски на османската империя на свои разноски. По-късно техните задължения се изменили и те ходели  в околностите на Цариград, Текирдаг и Люлебургас да пасат султанските коне, да косят султанските ливади и да жънат.  През целия период на османското владичество селото е тимарско и войнушко. В документ от 1870 г. двама войнуци от селото /Никола, син на Пеню и Ганю, син на Стоян/ са включени в дружината от 50 души от Севлиевска каза, отиваща да работи в района на Цариград. За този период от време са спомените на Петър Пешев, който пише: “Правеха ми силно впечатление войниците българи от село Сръбе, които всяка пролет, в стройни редове, с песни и гайди отпътуваха за Цариград, за да пасат там султанските атове и да косят сеното в царските ливади. Тая група от 40-50 млади и здрави българи, всички от Сръбе, се наричаха войници. Предвождани от един главатар,  който носеше голям калпак с лисича опашка по него, войниците пътуваха пешком чак до Цариград, необезпокоявани от никого и дори почитани от властите.”  Отбиването на тази повинност продължавало до Еньов ден или до Никулден. Има сведения, че някои от войнуците се връщали в селото за 2-3 дни по време на сбора на Илинден – 2 август.  Драгоман /водач/ на споменатата по-горе група от 1870 г. бил Ганю Стоянов /Сабунджоолу/, на 35 години, от село Сръбе. През 70-те години на ХІХ век войнуци са около 40 мъже от фамилиите Арнаутлар, Борсуклар, Върлюлар, Генолар, Йотолар, Маринолар, Попиляр, Пилюлар, Пенжикляр, Радкинляр, Сабунджулар и др. Войната от 1877-1878 г. заварва войнуци от селото в околностите на Цариград и завръщането им по родните места е истинска одисея. Някои загиват по обратния път, а Хино се завръща чак след 7 години.

            Цитираните регистри показват Сръбе през средата на ХVІ век като голямо село със смесено в религиозно отношение население, като българите са по-многобройни. Толкова много войнуци не могат да се появят за кратко време, очевидно те са живеели в селото и през предходния век, но понеже са били записвани в специални регистри, които не са запазени, ние нямахме пълна представа за облика на селото по това време. Сега можем да направим категоричния извод, че Сръбе е от големите населени места в района още от ХV век: в него живеело обикновено тимарско население, но имало и многобройно население със специални задължения и статут.

Добра представа за облика на селото дава подробният тимарски регистър от 1580 г., в който са посочени общо 95 домакинства, от които 73 на българи и 22 на мюсюлмани. Това е върховият момент от демографското развитие на селото. Четири от мюсюлманските домакинства са на християни, които наскоро са приели новата религия. Така в началото на ХVІІ век 23.1 % от населението на селото вече е мюсюлманско. Следващите регистри, които са ни известни, посочват само мюсюлманско население: 1642 г. – 37 домакинства, 1751 г. – 28 домакинства, и 1845 г. – 41 домакинства. За два века мюсюлманите нарастват числено съвсем малко. Бавният ислямизационен процес продължава: през първите две години има по двама обръщенци в исляма.          

За броят на българските домакинства от средата на ХVІІ до средата на ХІХ век нямаме конкретни данни, но те не са малко. След ХVІІ век повечето от войнушките имена изчезват, вероятно поради разселване преди или по време на кърджалийските размирици. Българи и мюсюлмани съвместно се отбраняват по време на кърджалийските нашествия. Има наблюдателни постове с байраци на местностите Чебовото, Градишкия и Брестовския рид. Българите от трите села се укриват в местността Калето на Вършец буруну, където издигат укрепление от ломени камъни. По това време в селото се заселват българи от Къкрина: Дониляр, Вълидонюлар, Коджаиванлар, Нешолар;   от Брестово: Гургулар, Петрикочлар, Радойлар;  от Градище: Итолар, Кониристолар, Убанчолар;  от Горско Сливово: Найденляр;  от Чифлик  /дн. Сливек, Ловешко/: Цачолар;  от Здравковец: Симичиляр;  от Дебелцово: Попиляр, Попидочолар, Петюлар, Питаралар. Имената на родовете в Малки Вършец завършват с турската наставка за мн. число  –лар и са живо свидетелство за продължителния съвместен живот между мюсюлмани и християни.

            Чумните и холерни епидемии вземали много жертви и често променяли значително живота на хората. Осем месеца продължила страшната чума през 1837-1838 г. и взела много жертви главно сред мюсюлманите, които не предприемали предпазни мерки. От спомени се знае, че българите тогава живяли в палатки, укривали се в горите на местностите Дескодол, Кованлъка, Калето и щом някой заболявал веднага променяли мястото. Жертви взела и холерната епидемия от 1848 г. През тези години се променило съотношението между броя на българите и мюсюлманите и се стигнало до изравняването им.

След 1837 г. селото сменя мястото си с днешното, като до тогава е било по на юг в местностите Бахчалъка, Диксаня и край чешмите  Големешка и Калина. Цели четири века мюсюлмани и християни в село Малки Вършец живеят в мир и разбирателство съвместно. Проявява се голяма веротърпимост от господстващите мюсюлмани. Пътуващите от Севлиево за Ловеч и обратно при нужда преспивали не в близкото Аканджилари /дн. Петко Славейков/, а в стоящото на 5-6 км северно от пътя село Сръбе. С липсата на притеснения  можем да си обясним факта, че няма българи участници в революционните движения и бягства във Влашко. Селото не участва в Априлското въстание 1876 г., но на няколко семейства добитъкът е отвлечен от башибозуци, черкези и абхазци. Традиционно добрите взаимоотношевия между мюсюлмани и християни обаче периодично се нарушавали от опитите за потурчвания на български момичета. От спомените на Петър Пешев научаваме, че неговото семейство спасява девойка от селото, която била отвлечена  от турче и доведена в Севлиево, за да стане мохамеданка и негова съпруга. Има сведения за потурчване на жени от родовете Сабунджулар, Гергиляр и Радойлар.

            През 70-те години на ХІХ век по данни на Феликс Каниц в селото има 70 български и 20 турски къщи. Според стари хора обаче българите и мюсюлманите преди Руско-турската война от 1877-1878 г. са били по равно. Данните от салнамето на Дунавски вилает от 1873 г. потвърждават това сведение, тъй като сочат 48 мюсюлмански и 41 християнски домакинства. Вероятно по време на войната са избягали около 300 души, защото при  първото преброяване на населението от 1880 г. се сочат  1035 жители, от които 686 българи и 349 турци. Някои от тях, като кмета Али Молла, първо се преселили в Петко Славейков, а след това напуснали Княжеството.  Останалите 349 мюсюлмани се изселили в периода от 1880 до 1887 г. и тогава селото придобило изцяло български облик.  През последните десетилетия на ХІХ и първото на ХХ век се наблюдава истински демографски взрив. Българското население нараства главно за сметка на високата раждаемост. Заселвания от чужди места няма, а изселванията са единични, главно от хора, завършили Петокласното училище в Севлиево и постъпили на служба. Към 1890 г. се заселват няколко семейства цигани-мюсюлмани, повечето от съседните ловешки села Къкрина, Брестово и Горско Сливово. Така през 1910 г.  българите вече са  1346, а циганите мюсюлмани – 71.

            В сравнение с някои съседни села просветният и културен живот в селото се заражда по-късно. Първото училище с учител Цвятко Чапразов Бойчев е открито на 26.10.1858 г. , но само за две години. След това с прекъсвания от по няколко години учителстват даскал Братован от Враниловци и Миньо Стойчев Пенчев от селото. През 1878 г. е построено ново училище на два етажа.

            По всяка вероятност селото е имало църква и свещеници, но с течение на времето тя е рухнала. За кратко време е имало дървена църква при старите гробища, опожарена от кърджалиите. Черкуването и религиозните треби са извършвани на  различни места в землището. Църквата „Св. Пророк Илия” е построена през 1879-1880 г.  Доста късно мюсюлманите си строят джамия южно от днешния здравен дом. Тя е паянтова сграда с варов разтвор и турски керемиди, която рухва към 1860 г. През 1863 г. започва строеж на нова джамия в сегашния център на селото, но поради изселването на турците остава недовършена и е съборена през 1907 г.

            Читалището се създава със съдействието на Г. Москов на 22.02.1909 г. и се нарича “Искра”.

            Землището на Малки Вършец е богато на местностни названия, като преобладават българските, въпреки че населението е било смесено. За далечното славянско минало на селището напомнят имената Сръбе, Бравец, Стублата и редица други. Голям е броят на наименованията, които носят старинните суфикси –ец и –ица: Бранковец, Батошевец, Бобчевец, Вършец, Глиневец, Каланевец, Шетривец, Батурица, Водицата, Върбица, Съботиница, Съсъница, Търницата и много др. Към старинния пласт от имена можем да посочим Букът, Градежите, Гладни дял, Куклата, Лукач, Пажарът, Полугаря, Панега, Разбон дол, Рупижа, Слоновито, Соленка, Топарлака. От отдавна забравени лични имена са названията Бравец, Деско дол, Бранковец и др. Старинен произход имат имената на реките Крапец и Мъгър. Крапец може да има тракийски произход от карпа, означаващо скала, или пък от стб. крап - кратък, малък. А името Мъгър трябва да свържем със старинното романизовано тракийско население, което пасяло стадата си по тези места. Съвместният живот между българи и турци налага двойни имена на някои местности, като: Куклата=Гуговица каясъ, Ташлъ дере=Каменно дере, Сътма бунар=Трескав кладенец, Селски дол=Кьой дере и т.н. Доста от названията на местностите са хибридни: Добри бунар, Дрище гюне, Пешо бьолме и др. След Освобождението, когато започва изселването на турците, някои местности получават имената на дотогавашните им собственици: Чебовото, Силювското, Демировското и т.н. Топонимията на Малки Вършец издава старинност, а това е безспорен знак, че тук животът не е прекъсвал за дълго време.

           

 /Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/