Кормянско

 ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

КОРМЯНСКО

 

            Население:  1880 г. – 701,  1910 г. – 823, 1934 г. – 1492, 1946 г. – 1499, 1956 г. – 1266, 1965 г. – 1098, 1975 г. – 1006, 1985 г. – 817, 1992 г. – 720, 2001 г. – 676, 2011 г. – 650.

            Разположено е на 7 км западно от Севлиево по пътя за Ловеч, там където река Росица навлиза в красивия пролом Устието. Землището му по данни от 1950 г. обхваща 19171 дка.

В района на селото е открита брадва-чук от времето на бронзовата епоха, която се съхранява в музея в Севлиево.  На запад от днешното село, в близост до шосето Севлиево-Ловеч, се откриват следи от тракийско селище. Бликащата и досега вода от два големи чучура, навярно е привлякла заселници. На изток, отдясно на реката, където свършва Крушевският баир, се намират останките на средновековна крепост, наричана от корменчани Калето или Царева дупка.

            Селото е заварено от османските  нашественици с днешното си име. В османотурските документи е изписвано като: Корменичка - 1479 г., Коруменичко - 1485, 1541 и 1622 г., Корбанчка - 1548 г., Куруметдже - 1619 г.,  Курумунтдже  - 1635 г., Корменческо - 1638-1639 г., Кормяничко и Гурманичка - 1644 г., Гурманиска  - 1650 г., Корменечко - 30-40-те год. на ХVІІІ век, Кормичев - 1848 г., Корменче - 1855 г.; през 1837-1838 г. Ами Буе го назовава „турското село Гьормеси”; в дописка във в. ”Напредък” от 1876 г. – Кормянсково; в Държавен вестник от 1883 г. – Керменча. Константин Иречек през 1884 г. в “Пътувания по България” го нарича Курменджик или Кормянско.

Народната етимология го свързва с „кьорава мечка”. Например мюсюлманите от близкото село Петко Славейков го наричат Кьормечка, но това обяснение на името не може да се приеме за сериозно. Васил Миков, без достатъчно основания, го причисли към селищните имена с „явен прабългарски или печенежко-кумански произход”. Други изследователи го свързват със старо славянско наименование и сочат паралели с Корминеш – ниска, разлата могила при Челопеч /Пирдопско/, Кормениш в Клуж /Румъния/ и в Полша. Проф. Н. Ковачев, като отчита изменението на славянските названия според турските езикови закони, възстановява името като Корменец, с корен в корем, кормест, от старобългарското КОРЬМЪ и търси връзка с формата на местността, която е изпъкнала като корем. Обръща внимание, че в говора на местното население се срещат думите изкормян, изкормен за риба. В подкрепа на тезата за славянския произход на името ще посочим, че в Беларус има село Корма, Кормянски район, река Кормянка и манастир на свети Йоан Кормянски.

Първото писмено свидетелство за село Кормянско е от 1479 г. В регистър за ленни владения в Никополски санджак е записано: “Село Корменичко: домакинства мюсюлмани – 6, домакинства неверници – 35, вдовици – 3, приход – 3558 /акчета/.” Към същия тимар фигурира и село Коевци с едно мюсюлманско и 35 християнски домакинства и доход от 3593. Общият приход от двете села е 7148 акчета, първоначално – 5493, увеличение – 1655. Тимарът е на спахията Сюлейман Арнауд, който го владее и участва във военните походи на султана лично, като осигурява и двама въоръжени бойци, един прислужник и една шатра. Данните сочат село Кормянско като средно по величина за района. Като отчетем прихода от двете села първоначално и последвалото увеличение, виждаме че то е от 30 %. Следователно след средата на ХV век /1455 г./, когато е проведена предходната регистрация,  селото е наброявало с десет домакинства по-малко, или около 25. За периода от около 25-30 години то се е развивало възходящо. Селото е християнско и българско, но има записани и  6 мюсюлмански домакинства, което прави 14.63 % от общия брой. За тях проф. Бистра Цветкова предполага, че това са помюсюлманчени българи, тъй като районът не е бил обект на масивна и целенасочена османска колонизация. Тези домакинства обаче стават стабилно ядро, около което мюсюлманите непрекъснато ще се увеличават за сметка на християните. Причината за това явление можем да търсим и в близостта на разрушената средновековна крепост и селището й на десния бряг на река Росица.

Вторият Никополски регистър от 1485 г. не отчита някакви големи промени. Кормянско, вече само, е тимар на Кая, син на Мурад, който го владее съгласно султански берат. Християнските домакинства са пак 35, с 2 неженени и 3 вдовици, а мюсюлманските домакинства – 5, неженените – 2, и приход от 4355 акчета. От двата документа можем да направим извода, че началото на ислямизационния процес тук може да се търси през 60-70-те години на ХV век, когато местната селска аристокрация, за да запази привилегиите си сменя религията. Тази пълзяща ислямизация продължава до началото на ХVІІ век с бавни, но сигурни темпове, характерни за нейния първи период.

            Подробният регистър от 1516 г.  показва увеличение на общия брой на населението, което идва от християните и техните 50 домакинства, с 15 повече от 1485 г. При мюсюлманите домакинствата намаляват на 3. Регистър от 1530 г. показва почти същите данни: християнски домакинства – 50, неженени – 32, вдовици – 1, мюсюлмански домакинства – 3, неженени – 4.

Малко по-късно, през 1541 г., тимарски регистър сочи християнските домакинства като намалели на 33, а мюсюлманските са 4. От мюсюлманските домакинства 2 /50 %/ са на нови мюсюлмани, които носят служебното презиме „син на Абдуллах”, което означава, че наскоро са приели исляма. Това е първото категорично доказателство за наличието на бавна, но постоянна ислямизация на местно автохтонно население.

            Друг регистър от 1545 г. показва, че християнските домакинства са нараснали на 55, а мюсюлманските са намалели на 3, като едно от тях отново е на обръщенец в исляма. Увеличаването на християните с 22 домакинства за краткия период от 4 години не може да е резултат от увеличена раждаемост. Едва ли става дума и за преселници от други места. По-скоро може да предположим пореден случай на прекатегоризация на население със специални задължения и статут в тимарско обикновено население; например освобождаване на войнуци от специфичните им задължения и включване към владението на местния спахия. Нещо подобно, само че обратното, е станало през периода 1516-1541 г., когато домакинствата намаляват от 50 на 33.

            Наред с общите регистри за населението разполагаме и с два по-специални, касаещи специфична група население – войнуците. Един действащ войнук е регистриран в пълния регистър от 1529 г., а в друг непълен регистър от 1548 г четем: “Стано, син на Богдан, вместо баща си – починал, ямак.”  Това сведение означава, че населението на селото през ХV-ХVІ век е било не само тимарско, но и със специален статут, т. е. войнушко. Ямакът е заместник на войнука.

            Поредният подробен регистър от 1580 г. показва, че селото изживява демографски подем след 1545 г. Християнските домакинства са нараснали от 55 на 64, което можем да отдадем на високата раждаемост, характерна за този период от време. Мюсюлманските домакинства са нараснали чувствително от 4 на 14, почти четири пъти. Трудно можем да обясним това явление с високата раждаемост и многочислеността на семействата, още повече, че и само две от домакинствата са на обръщенци в исляма. Следователно трябва да допуснем, че имаме настаняване на пришълци от други райони на империята.

            Следващият период се очертава от авариз дефтера от 1642 г., в който са регистрирани само 51 мюсюлмански домакинства. Прави впечатление ускорения ход на ислямизацията, тъй като са регистрирани 5 домакинства на нови мюсюлмани. Това явление, дори в още по-големи мащаби, се наблюдава и при други села от Севлиевския край. Не можем да обясним, защо в регистъра не са отбелязани християнски домакинства. Едва ли са липсвали, защото в джизие регистри преди и след разглежданата година фигурират такива: през 1639 г. – 19, през 1644 г. – 9, през 1650 и 1660 г. – също по 9. Християнско население в Кормянско присъства както през средата, така и през втората половина на ХVІІ век. Приемаме, че християните изчезват от списъците на селото някъде в края на този век или началото на следващия, както това става и при други села. Една малка част от тях са приели исляма, а друга – по-голяма, поради засиления религиозен натиск, характерен за този век, са потърсили нови места за по-спокоен живот. Така например в землището на колиби Дядо Дянко, Габровско, има местност Кьорменчето по името на преселник от Корменча. Вероятно могат да се открият и други подобни примери.

            Следващият авариз дефтер от 1751 г. регистрира  60 мюсюлмански домакинства, с 9 повече от 1642 г. Този период от развитието на селото се  характеризира със застой и едва в края се забелязва известно съживяване. Християнското население липсва, което още веднъж потвърждава извода за времето на стопяването му.

            От края на ХVІІІ и началото на ХІХ век започва слабо изразен подем в демографското развитие на Кормянско. Регистър от 1845 г. показва увеличение на мюсюлманските домакинства на 70, а салнамето, административния алманах на Дунавския вилает от 1873 г. – 75 домакинства.

            В петвековното развитие на Кормянско могат да се откроят четири характерни периода. Първият е свързан със свободното съществуване на средновековното българско християнско селище, което преживява ужасите на османското завоевание и се възстановява успешно след средата на ХV век. От 60-те – 70-те години на ХV век до края на ХVІІ – началото на ХVІІІ век селото е със смесено население – християни и мюсюлмани, като преобладават първите. Протича бавен, но непрекъснат процес на ислямизация на автохтонното население, получил известно ускорение през ХVІІ век. Третият период, който можем да наречем мюсюлмански, обхваща ХVІІІ век и стига до края на 70-те години на ХІХ век, т. е. до Руско-турската война от 1877-1878 г. През тези почти два века протекъл интензивен процес на асимилация на сменилите вярата си български християни. Близостта до казалийския център Селви вероятно също е допринесла твърде много за протичането на ислямизационния и асимилационния процеси.      

            Процесите на ислямизация и асимилация на населението, които започнали още през втората половина на ХV век не успели да заличат напълно българското християнско минало на жителите на селото. Запазило се непокътнато във вековете името на селището – Кормянско, звучно славянско име. Славянски са и названията на местностите Слатина и Устието. Топонимът Влайчовец също издава старинност, тъй като е образуван от отдавна изчезнало лично име и носи старинния суфикс –ец. От изчезнало лично име е названието Драгичов път /от Драгич/. Старинни по тип и образуване са наименованията Овдин, Овдин кър, Пънчища, Гъзилевото. Всички основания имаме да предположим, че през ХVІІІ-ХІХ век заедно с мюсюлманите тук са живяли и българи. Според запазено предание в село Кормянско след Кримската война /1853-1856 г./ живял Чобан Велко, известен като знахар и побратим на Гази Балабан Мехмед. Четвъртият период от развитието на Кормянско обхваща последните две десетилетия на ХІХ век и се характеризира с бързо протичащия процес на българизация на селото. При първото преброяване през 1880 г. в Кормянско има 650 турци и 51 цигани. Константин Иречек го нарича турско и през 1884 г.  Осемдесетте години на ХІХ век се характеризират със засилен процес на изселване на мюсюлманското население и заселване на българско от севлиевските и габровските балкански селища, от Градище и от Брестово, Ловешко. Мюсюлманите се изселват към Чорлу, близо до Цариград, а от там идват българи през 1883 г. От тях са родовете Боеви /Бахчовановци/, Манетата, Тодориевци, Чичеви, Христаквълчеви и др. Други родове са Генджовци, Коприви, Цукити, Фъртуните, Алиманите, Новаковци, Шамили, Кърмъзите, Токмаците, Павликенци, Черкези и др.

Българското училище води началото си от 1882 г. 

Църквата „Св. Димитрий” е построена през 1888 /според Сава Костова - 1885 г./ със средства, събрани доброволно от селяните. Проектант и ръководител на строежа бил известният майстор Павли от Трявна. Малките икони от иконостаса изрисувал зографът дядо Наум Македонеца. От 1975 г. църквата е регистрирана като художествен и архитектурен паметник на културата от Националния институт на паметниците на културата в София.

Читалище “Развитие”  е основано през 1906 г.

Както повечето селища от Севлиевския край така и Кормянско е старо, съществувало много векове  славянобългарско село, преживяло превратностите на съдбата и възкресило отново своя български характер.

/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевския край"/