Петко Славейков

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

ПЕТКО  СЛАВЕЙКОВ  

Население: 1880 г. – 768, 1887 г. – 874, 1900 г. -1324, 1910 г. – 1493, 1920 г. – 1592, 1926 г. – 1785, 1934 г. – 1933, 1946 г. – 2117, 1956 г. – 2027, 1965 г. – 1807, 1975 г. – 1789, 1985 г. – 1714, 1992 г. – 1 557, 2001 г. – 1 413, 2011 г. – 1 043.

            Разположено е в плодородно поле, на 313 м надморска височина, на 12 км западно от Севлиево. До 1934 г. се нарича Аканджилари, след което с министерска заповед № 2820 от 14.08.1934 г. се преименува на Петко Славейков.

            В района на селото се намират археологически находки и обекти от различни епохи. На източния край на връх Овдин се откриват останки от  елипсовидна римско-византийска крепост-наблюдателница от ІV-VІ век. На запад, 0.8 км, се издига хълма Калето, където има следи от човешко присъствие от трако-римския период до падането под османска власт. В основата на хълма има 6 надгробни тракийски могили, които не са проучени. В една от тях по данни от иманяри са открити меч и други старинни оръжия. По билото личат множество ями от малки жилищни постройки, а фрагментите от глинени съдове проф. Н. Ковачев отнася към ІХ-ХІІ век. Според археоложката Надежда Ботева керамиката е от Втората българска държава /ХІІ-ХІV век/. Тук случайно е открит уникален сребърен наушник с позлата, датиран ХІІІ-ХІV век. Калето е регистрирано като паметник с местно значение през 1967 г.

През 1921 г. Костадин Иванов Лазов при оране на нивата си, по-късно двор на Панайот Димитров Михалков, е намерил бронзово гърне с около 5 кг монети – 1350 екземпляра, които се изпращат в Археологическия музей в София. Намерените монети са от следните императори: Нерон /54-68 г./ – 3 броя, Галба /68-69 г./ – 1 бр., Веспасиян /69-79 г./ – 32 бр., Домициан /81-96 г./ – 72 бр., Траян /98-117 г./ – 105 бр., Аврелий /161-180 г./  – 205 бр. и т.н.  Находката показва, че в района на землището е имало селище от римско време.

Предания упорито свързват днешното село с изчезналото в началото на ХVІІІ век съседно Алфаклар /Али факих/, което било разположено в южните склонове на Овдин при Кадъ чешмеси. На юг, срещу него, според проф. Н. Ковачев, се намирало българското село Пазар-Рава /Оряхово/, предшественика на Ряховците.

Историческите и археологическите данни не позволяват да говорим за предшественик на днешното село. В регистъра на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. също няма никакви данни. За пръв път селище с име Акънджилар с 11 мюсюлмански домакинства срещаме в подробния регистър от 1516 г., съставен по нареждане на султан Селим І. Според един от най-добрите османисти у нас – Румен Ковачев, селището е основано от няколко домакинства на акънджии в края на ХV век. За техния етнически състав нямаме сведения и можем да правим само предположения.

Споменът за създаването на селото е съхранен сред турското население. При проучванията си върху миналото на селището през 50-те години на миналия век проф. Н. Ковачев се натъква на този факт и го отразява така: „По време на турското робство в полето се заселва лека турска конница акънджии, а селището им се нарича Акънджиларе”.

След четвърт век, в регистър от 1541 г., откриваме Акънджилар с 13 домакинства. В друг регистър от 1545 г. домакинствата са отново 13. Наред с главите на домакинства в списъка на пълнолетните мъже откриваме и двама неженени младежи, които са наскоро помюсюлманчени и затова носят служебното презиме „син на Абдуллах”. Както при другите мюсюлмански села, така и  тук се наблюдава процес на ислямизация. Появата на бивши християни сред мюсюлманите в Акънджилар показва също така как се е попълвал състава на акънджиите. Най-вероятно те са от съседните български села.

Подробен регистър от 1580 г. бележи следващия етап от демографското развитие на селото. В него са отбелязани 31 мюсюлмански домакинства, т. е. два и половина пъти повече спрямо 1545 г. За период от 35 години домакинствата са се увеличили с 18, а средният годишен прираст на населението е вече 0.51 %. Това увеличение се вписва в общото нарастване на населението в района, както сред мюсюлманите, така и сред християните. За бавния, но непрекъснат процес на ислямизация свидетелства наличието на един обръщенец – нов мюсюлманин.

Значителен спад в демографското развитие на Акънджилар откриваме в данните от подробен авариз регистър от 1642 г., където са записани само 20 домакинства, с 11 по малко отпреди 20 години. Процесът е характерен за повечето села от района. Ислямизацията, бавна и неотменна, продължава – налице е един обръщенец.

Османотурските документи свидетелстват, че селото е основано от малка група мюсюлмански колонисти в края на ХV или началото на ХVІ век и през цялото време населението му нараства по пътя на раждаемостта и незначителната ислямизация на християнско население. Числата от регистрите не показват прилив на нови колонисти.

Не разполагаме с данни от преброяванията през 1751 и 1845 г. Вероятно през ХVІІІ и началото на ХІХ век селото е продължавало да бъде едно от най-малките в района, въпреки че е приютило по-голямата част от жителите на съседното Алфакларе. Това предположение се подкрепя от данните на Салнамето за Дунавския вилает от 1873 г., където Акънджилар е посочено само с 48 мюсюлмански домакинства.

  През ХІХ век за името на селото сведения откриваме в български и западноевропейски източници. В „Повествование за страданията на българите от агаряните” от 1821 г., написано от йеромонах Никифор Светогорски от Зографския манастир, таксидиот и учител в Севлиево до 1822 г., се съобщава за убийството на един българин „близо до едно турско село, което се нарича Акапилари”. 

  Интересни са впечатленията на френският пътешественик Ами Буе, които той отразява в пътните си бележки, преминавайки през района в 1837 г. на път от Ловеч за Селви: „Малко плато отделя долината на Рупчер /Росица/ от друга, със същото направление и едва на височината по към югоизток остава вдясно турското село Агинджилар. То е обкръжено с ниви от жито и царевица и на изток има лозя и плодни дръвчета. На юг гористите хълмове се издигат на 400 фута над този обширен планински прелез. Там работеха незабулени турски жени из нивите, докато други се бяха покатерили по черешите, които ние пожелахме да вкусим, но страхът да бъдем изненадани от турците ни накара да отминем, без да заговорим на когото и да било”.

  В документ от 1848 г. за десятък от овце и кози селото се сочи като Аканджилари с 1060 глави дребен добитък. Името Акънджели откриваме в османски документ от 1855 г., съхраняван в Народна библиотека „Кирил и Методий” под сигнатура ОО, СЕ, 3/6, № 1254. Като Акънджилари селото се споменава в данъчни документи за облагане на населението с десятък върху произведения тютюн през 1871-1872 г.

            Наименованието на селото не е трудно за обяснение – то произлиза от името на заселилите се тук акънджии и турската наставка за селищни имена –лар. Преди години Васил Миков неправилно сметна, че името трябва да се преведе като Стрелците и посочи паралел със Стрелча, Пазарджишко, което е турски изговор на старобългарското Стрелец. Все същото значение според него има и името Окчилар /Ксантийско/, което идва от ок – стрела, окчия – стрелец. Трябва да отбележим, че и по други краища на Османската империя е имало селища с подобни имена – Акънджиево, Пазарджишко; Акънджъ, Добричко /дн. Граничар/. Селищнато наименование Аканджилари просъществува до 1934 г.

  Какво представлявали акънджиите? Основната маса на османската войска през ХІV век съставлявало опълчението, в което се включвали и т. нар. акънджии. Името идва от думата „акън”, която означава налет, набег с цел разузнаване, грабеж и разорение на чужда територия. Акънджиите живеели, като правило, за сметка на военната плячка. Те били леки конни части, разположени в погранични райони. Набирали се главно сред номадите на Мала Азия, но към тях се присъединявали цели тълпи декласирани елементи от Балканите – при това християни.  Носели брониран нагръдник, копие, щит и боздуган, закачен на седлото на коня. Освен кавалерийски отряди имало и друг род акънджии – лека пехота във войската на еялетите. При завоевателните походи акънджиите тръгвали първи и се движели на известно разстояние пред армията, нахлували в чуждата страна, разузнавали, отвличали пленници. Били изложени на голяма опасност, но затова пък отнасяли най-богатата плячка. Като по правило акънджийските отряди избягвали щурмуването на крепости и предпочитали разграбването на тяхната околност. Няколко последователни връхлитания били напълно достатъчни да разсипят хинтерланда на града и да подготвят превземането му – фактическото завладяване на крепостта било само въпрос на време. Вероятно тази е причината за т.нар. „двойни дати”, с които османските източници отбелязват завладяването на един или друг град. С първата година се отбелязват събитията около разоряването на околностите, а с втората – овладяването на самата крепост.  Начело на акънджиите стоял акънджъбей или санджакбей, а имало и по-нисши командири, наречени „тойдже” или „доче”. Тях самите наричали по името на командира им: Малкоч-огулларъ /в Силистра/ например и др. В литературата е известен Фируз бей – изтъкнат военачалник на султан Баязид І /1389-1402 г./, предводител на акънджиите, с които извършвал нападения в отвъддунавските земи. Той бил назначен за никополски санджакбей и получил мюлкови владения, които впоследствие по обичайната практика обърнал във вакъфи. Нападение, в което участвали повече от 100 души акънджии, се наричало харамилик, а по-малко от 100 – чете. По социално положение началниците на акънджиите  спадали към ленните владетели, тимариотите, а обикновените бойци - към категорията на освободените от данъци /муаф/. При Сюлейман І /1520-1566 г./ те наброявали 50 000 души и били организирани във военно-помощен корпус, просъществувал до края на ХVІ – началото на ХVІІ век.

  За организацията на тази специфична група население научаваме от една заповед за набиране на акънджии от 1472 г. във вилаетите Нова Загора, Стара Загора, Казанлък, Хасково и Чирмен. В нея се разпорежда на всеки 30 къщи от неверниците и мюсюлманите да се определи по един конник акънджия, т.е. тридесет и първия да бъде действуващ акънджия на служба. Останалите 30 са ямаци /резервни акънджии/ и дават по 33 акчета всеки за издръжката на отиващия на война. Тези пари стоят при кадията и се вземат едва когато се тръгва на поход. Разпорежда се също така вакантните места в така описаната организация да се попълнят от годни за акънджии неверници, а ако няма такива да се запишат мюсюлмани. Всеки акънджия трябва да има бойни припаси, желязна пръчка за пълнене на пушка, ризница, а палатка осигуряват 10 души от тях.

  Проф. Вера Мутафчиева пише, че акънджиите владеели бащини и аналогично на войнуците не плащали от добива им десятък или други данъци. Освобождавани били и от джизие /отнася се само за тези, които били християни/. Когато нямало война и по обективни причини не служели, плащали по 1000 акчета като глобална сума и откуп в полза на държавата. Това е сумата, както видяхме по-горе, необходима за екипировката на един действуващ акънджия. /33 акчета по 30 ямаци е равно на 990 акчета/.

  Като изхождаме от общоприетата практика за набирането им трябва да допуснем, че народностният им състав е бил твърде пъстър: номади преселници от Мала Азия, християни от различни части на Балканския полуостров, освободени роби, а е възможно да е имало и местни жители. През 1516 г. в Босна например били набрани 1000 акънджии. В изворите обаче досега не са намерени конкретни данни за акънджии-българи. От такъв един пъстър състав се е формирало и село Акънджилари.

  През 70-те години на ХІХ век в селото съществува добре организирана башибозушка единица със свои командири, запасни военни. Сред башибозуците, които водили сражения на 16 и 17 юли 1877 г. с руските войски и българите в западните покрайнини на град Севлиево, имало и от Аканджилари. Затова сред осъдените турци от публичния военен съд в града, организиран от полковник Жеребков, бил и запасният юсбашия /майор/ хаджи Ахмедаа, водач на башибозуците от селото. На връщане от Ловеч на 21 юли руска войскова част начело с офицера Петър Паренсов подпалва част от селото, защото било свърталище на башибозук. Придружаващите го българи потърсили турчина, който издевателствал над християните от близкото село Сърбе /дн. Малък Вършец/; когато отивали за Севлиево, той разпрягъл добитъка им и впрягал тях.

  Освобождението заварва селото като мюсюлманско със смесено население от турци, цигани и власи. Първото преброяване през 1880 г. регистрира 659 турци, 48 цигани и 61 власи. Не е ясно кога са се появили циганите и власите: преди или след войната от 1877-1878 г. Впечатление прави и голямата разлика в броя на населението от 1873 и 1880 г., която засега не можем да обясним приемливо.  Допускаме заселване на турци от съседни села със смесено население /например Сръбе и др./ Седем години по-късно /1887 г./ вече има 141 българи и 733 турци, а власите са изчезнали. Турците започват да се изселват към района на Текир даа /Родосто/ и Малкара. Побългаряването на селото се ускорява и през 1900 г. са преброени  731 българи, 499 турци и 95 цигани. Преселници идват от Острец, Ново село и Зла река, Троянско; от Кръвеник, Столът, Батошево, Ловнидол и Градище, Севлиевско; от Етъра, Жълтеш, Козирог и Армени, Габровско. Първите български заселници били мутафчиите дядо Витан и Петър Маслакя. Родовете Кучулите и Лазови, известни и като Шопите, произхождат от село Ковачите, Кюстендилско и се заселват към 1880 г. Възниква дори махала на име Шопска. Известни родове са: Факири, Ниньовци, Рабаджии, Влачовци, Гатьолар, Бекири, Гализови, Маслаци, Пандури, Сулани, Чауши и др. През ХХ век в селото живеят турци и българи. Жителите му през 2008 г. са 1289 души. 

Най-старата постройка в селото е джамията, за която се смята, че е построена късно, след неуспешните войни на османците с Австрия. При ремонт изчезва медната ламарина от покрива, по която е можело да се датира сградата. Турско училище е строено в двора на джамията през 1912-1913 г.

Първата общинска сграда в селото е построена през 1890 г. от тогавашния кмет Ганьо Пенчев Балевски и е била на два етажа. Долният етаж е бил от 4 стаи, които са служели за училище през първите години до 1909 г. Тогава е построена специална сграда за училище, което е разширявано през 1934 г.

  Дълго време в селото няма църква и християните се женят и кръщават в съседните Кормянско и Ряховците. Със средства на местното население и на земя, дарена от Александър Димитров Кочумов, започва строеж, който завършва през 1913 г., когато на 27 октомври /Петковден/ църковният храм „Св. Параскева” е осветен и официално открит. На този ден е и сборът на селото.

  По инициатива на местни учители и младежи на 17 януари 1927 г. се създава читалище „Възраждане”.

            В топонимията на Петко Славейково има много турски думи, остатък от мюсюлманското минало на селото. Ще споменем само Шейт ташлъ /Шеитски камък/ - заравнен камък на югоизток от селото на 2 км. Новите названия на местности след Освобождението са дело на заселниците българи от други краища на България. Само няколко имена самотно напомнят, че и тук, много отдавна, е живяло българско население. Сред тях са: Бранковец – по изчезнало старо лично име Бранко и топонимичната наставка –овец, като по всяка вероятност втората съставка на названието /Бранкова чешма или Бранкови гори/ е отпаднала, а първата е приела суфикса –ец; Гламя – има старинен произход, от глама, гламя, означаващо голяма скала, балван, като първоначално е значело голо място; Деброво – от старобългарската  дума, дбрь,  дьбрь, означаваща дълбока, тясна долина, но може да е и от старото и вече изчезнало лично име Дебро /сега местността се нарича Боаза/; Овдин, Овдин баир и др.

 

/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/