МЕНЗИЛЪТ ХОТАЛИЧ ПРЕЗ XVI – XVIII ВЕК

МЕНЗИЛЪТ  ХОТАЛИЧ ПРЕЗ XVI – XVIII ВЕК

Сведенията за мензила на каза Хоталич/Селви са твърде оскъдни, но въпреки това сме длъжни да ги анализираме и направим необходимите изводи.[1] В следващите редове ще се опитаме да осветлим доколкото е възможно въпросът за появата и съществуването на пътната станция на казата през периода XVI – XVIII век.

1.За ситуацията преди създаването на мензил

Основната задача на османските пътни станции /menzil/ е била да осигуряват на държавните куриери коне. Тяхното създаване се свързва с реформата на великия везир Лютфи паша, проведена по време на неговото управление през периода от 1539 до 1541 г. В своята творба „Асафнаме” – книга за задълженията на великия везир, той пише: „Не е необходимо до всяко място да се дава улашка заповед. В османската държава няма по-тежки зулуми от тези на улаците. Даването на улашка заповед до всяко възможно място носи загуби на държавата. Всяко място не е важно. За да се облекчи населението на някои важни места, сложих мензилски коне”.[2] Този пасаж от книгата подсказва, че до средата на XVI век в империята все още няма изградена система от пътни станции за осигуряване на куриерите с коне. Кореспонденцията с провинциите се осъществявала посредством пратеници, наричани ulak. Носените от тях султански заповеди задължавали местните власти да ги осигуряват с коне. С тази задача обикновено се натоварвали определени категории раи, живеещи покрай главните пътища. Тази система се компрометирала силно, тъй като когато нямало набавени коне улаците се снабдявали от пътуващите в тяхна посока лица. Ето защо Лютфи паша казва: „в османската държава няма по-тежки зулуми от тези на улаците”[3], които наложили своеобразен терор по пътищата на държавата. Реформата на великия везир се състояла в създаването на мензили /пътни станции/ по главните пътища, където куриерите сменяли уморените коне с отпочинали.

2.Кога е създаден мензилът на каза Хоталич/Селви? Какви са функциите му?

След завоеванието до средата на XVI век селищата от днешния Севлиевски край принадлежали административно към нахия /каза/ Търново. В края на предходния век в района се настанил бей, който резидирал в село „Хоталич, с друго име Хисарбеги”, според регистър от 1485 г.[4] В следващите десетилетия често се споменават Хисар бей-и баля и Хисар бей-и зир, т.е. Горната крепост на бея и Долната крепост на бея.[5] Те имали важно стратегическо значение за отбранителната и съобщителната структура на района и до тях със сигурност са достигали улаци /куриери/ със съответните заповеди.

Малко преди средата на XVI век се създала нахия Хоталич с административен център село Хоталич, а в края на 60-те или началото на 70-те години административен център станало селището Селви. В него се настанил кадия и започнала да функционира административната единица каза.[6]

Въпросът който ни вълнува е: кога е създаден мензилът на нахия/каза Хоталич/Селви? Тъй като не разполагаме с документи, които да дадат отговор на поставения въпрос, можем да градим само хипотези.

Първото ни предположение е свързано с провеждането на реформата от великия везир Лютфи паша през периода 1539-1541 г., когато той, за да избегне улашките „зулуми”, създал мензили по главните пътища. Тази възможност е по-малко вероятна понеже първоначално пътните станции се създавали по главните пътни артерии, а не по отклоненията, и второ – по това време все още не е била обособена административната единица нахия Хоталич.

По-близо до истината ще бъде ако приемем, че мензилът е бил създаден след формирането на каза Хоталич/Селви през 70-те години, когато централното селище Селви вече е придобило градски статут и в него се е настанил кадия.

3.Подробен регистър на старите мензилски пътища и пристанища за 1597-1598 г.

Това предположение се потвърждава и от най-ранния документ за мензила на каза Хоталич/Селви, който е публикуван от Александър Антонов през 2008 г. Става дума за „Подробен регистър на старите мензилски пътища и пристанища за 1597-1598 г.”[7], даващ представа за главните трасета на трите сухоземни пътища в империята /Orta, Sol, Sağ/ и отклоненията от тях. Документът се намира в колекцията Kâmıl Kepecı /KK/, която се съхранява в Başbakanlık Osmanlı Arşıvı в  Истанбул. На листове 7в-8а са описани мензилите от средното направление /Orta kol/, където се споменава и Хоталич като отклонение от пътните станции на  Едирне /Одрин/ и Хабибдже /Любимец/.

Записът е следния: „От Едирне до Хабибдже 9 часа. [От] споменатия [мензил] [до] Загра-и атик – 16 часа. [Общo] 25 [часа]. [От] споменатия [мензил] [до] Ислимийе – 6 часа. [Общо] 31 [часа/. [От] споменатия [мензил] [до] Хоталич с друго име Селви – 13 часа. [Общо] 44 [часа]”.[8]

По-нататък следва запис на отклоненията от мензила Хоталич: „Мензилът Хоталич [е на разстояние] - 44 часа. [До] Тирнови – 16 часа. [Общо/ 60 [часа]. [От] споменатия [мензил] [до] Лофча и Етрополи – 6 часа. [Общо] 50 [часа]”.[9]

Диагоналният път /т.нар. средно направление/ е бил един от най-натоварените, тъй като по него се придвижвали османските войски към Средна Европа. Пътят започвал от Одрин и през Пловдив и София водел до Белград. Всъщност трасето му повтаряло античния военен път и до XVIII век е било едно от най-използваните във военно отношение. Едно от отклоненията му водело към Хоталич, на север от Балкана.

4.Хаджи Калфа за мензилът на каза Хоталич/Селви през първата половина на XVII  век

Вторият документ, който разширява представата ни за мензила на каза Хоталич, е османотурски ръкопис, озаглавен „Мензилите във вилаета Румили, подредени по азбучен ред от Кятиб Челеби”.[10] Документът не е датиран, но може да се предположи, че е от 30-те или 40-те години на XVII век. Представлява опис на пътните станции в европейската част на Османската империя. Мензилите са подредени по азбучен ред като се посочват разстоянията между тях в дни. Разпределени са в девет групи, според годишните им приходи. В осмата група, наименувана „Челеби”, включваща пътни станции с приход от 3500 акчета[11], е записан и мензилът на каза Хоталич. Краткият текст е следния: „Намира се в Никополски санджак. Отстои на 13 дни път от Истанбул. Съседни кази са Плевен, Лофча /т.е. Ловеч/ и Търново”.[12]

Мензилът на каза Хоталич се споменава и в географското съчинение на Хаджи Калфа за Румелия и Босна, където пътната станция е поставена между Търново, Плевен и Никопол, на 10 дни път от Истанбул. Лаконичният текст е: „Хуталиджъ, между Тирнова /Търново/, Пилавна /Плевен/ и Никополи, 10 деня далече от Цариградъ”[13] Следва да поясним, че Кятиб Челеби и Хаджи Калфа са едно и също лице.[14]

Другият известен османски пътешественик, поет и историк – Евлия Чебели, въпреки че преминава през каза Селви през 1662 г., не споменава нищо за пътната станция. А неговите пътеписи са безценни за българската историография.

Последното документално свидетелство за съществуването на мензил в каза Селви е от 16 май 1783 г. В доклад на севлиевския кадия до султана се съобщава за поредица от разбойнически нападения и убийства в Севлиево и Севлиевско и за взетите мерки. Споменава се специално, че от Осман, човек на интенданта /мензилджията/ в околията разбойниците са заграбили 700 гроша интендантски акчета, както и оръжието му и други негови вещи.[15]

5.Устройство, управление  и функции на мензила

Цитираните четири османотурски документа ни дават основание да заключим, че от 70-те - 80-те години на XVI век, когато възниква, до края на XVIII век в каза Селви функционира без прекъсване пътна станция /мензил/. В превод мензил означава дом, къща; място за отсядане; етап, преход. Най-точното значение е: пътна станция, в която ставала смяна на конете от куриери, пътуващи държавни служители, свити на сановници и други. Учредяването на мензила е станало със специален султански ферман, недостигнал до нас. В мензилските регистри пътната станция се обозначавала винаги с името „мензил Хоталич”. Това е названието на казата, въпреки че главният административен център е селището Селви.

            Предполагаме, че сградата на мензила се е намирала в покрайнините или в рамките на централното селище на казата Селви. Тя е включвала помещения за преспиване на куриерите или другите пътници, обори за етапните коне и складове за храните и дървата за огрев. Храните били необходими на армията по време на честите войни на империята. Тяхното количество се определяло още от учредителния ферман, както и броят на етапните коне.

Мензилите се издържали главно от местното население /определен брой домакинства/, но и от държавата, особено по време на война.

От запазените мензилски дефтери разбираме, че начело на пътните станции стояли управители, наричани мензилджии, които най-често били назначавани за една година – от Рузи Хазър /Гергьовден/ на текущата година до Рузи Хъзър на следващата, или за половин година – от Гергьовден до Рузи касъм /Димитровден/ на текущата година. Предлагали се от кадиите и се утвърждавали със специален султански ферман за определения срок. Често в регистрите се среща задължението мензилджията да не надвишава определената за поддържането на етапните коне сума. В края на всяка година кадията проверявал сметките.

Администрирането на пътните станции в Румелия и Анадола след средата на XVI век се осъществявало от специален отдел – Menzil Halifesi, в рамките на една от най-важните канцеларии на османската финансова администрация – Мевкуфата. Тук се осчетоводявали приходите от извънредните данъци, които се разпределяли съобразно нуждите на армията. В зависимост от натоварването на пътното трасе се определял броят на етапните коне, правел се баланс на приходите и разходите. През XVII век дефтерите съдържали информация не само за разположението на мензилите, но и за часовите разстояния между тях /или дни/, също така и информация за състоянието им.

В заключение ще отбележим, че мензилът на каза Хоталич/Селви от втората половина на XVI до края на XVIII век е напълно интегриран в доста добре развитата пътна инфраструктура на Османската империя.

---

[1] За мензила на Хоталич/Селви има само четири османски документа. За единия от тях подробно вж. Темелски, Христо. Важен военностратегически център /Новооткрит документ от XVII век/. – Поздрав от Севлиево. С. 2006, 116-119

[2] Антонов, Александър. Инфраструктура на овладяното пространство. Османски документи за пътните станции по Диагоналния път (Orta Kol)  от XVI, XVII и XVIII век. – Етнически и културни пространства на Балканите. Част 1. Миналото – исторически ракурси. Сборник в чест на проф. Цветана Георгиева. С. 2008, 207

[3] Пак там

[4] Ковачев, Румен. Опис на Никополския санджак от 80-те години на XV век. С. 1997, 112

[5] Ковачев, Румен. Нахията Хоталич в началото на XVII век – селища, население, елементи от стопанското развитие. – Изследвания в чест на чл.-кор. Професор Страшимир Димитров. БАН. Институт за балканистика. Studia balcanica 23. С. 2001, с.265

[6] Недялков,Петко. Нахия /каза/Хоталич/Селви през османския период ХV-ХІХ век – статията ще бъде публикувана в сборника с материали от научната конференция „430 години от възникването на Севлиево”.

[7] Антонов, Александър. Инфраструктура на овладяното пространство. Османски документи за пътните станции по Диагоналния път (Orta Kol)  от XVI, XVII и XVIII век. – Етнически и културни пространства на Балканите. Част 1. Миналото – исторически ракурси. Сборник в чест на проф. Цветана Георгиева. С. 2008, 209-210

[8] Пак там, 215

[9] Пак там

[10] Темелски, Христо. Важен военностратегически център. /Новооткрит документ от ХVІІ век/. - Поздрав от Севлиево. С. 2006, 116-118

[11] Дребна сребърна монета, въведена в обръщение при султан Орхан /1326-1362/

[12] Темелски, Христо. Важен военностратегически център, 117

[13] Хаджи Калфа, Мустафа бен Абдуллах. Румелия и Босна. Географско описание. /Предговор, обяснителни бележки и превод от немското издание на Йозеф фон Хамер, Ст. Аргиров/. - Архив за поселищни проучвания, год. I, С. 1938, кн. 2, 92

[14]Мустафа бен Абдуллах Хаджи Калфа, познат и като Кятиб Челеби /1608-1657 г./ е известен библиограф, географ и историк, писал на турски и арабски език през втората четвърт на XVII век. Отличавал се с енциклопедични знания, пъргав ум и леко перо, из под което излезли 22 исторически и географски книги.

[15] Ковачев, Николай. Няколко турски документа за положението в Севлиевско през XVIII век. - Севлиево и Севлиевският край. Том I. С. 1967, 254, 256