ЕВЛИЯ ЧЕЛЕБИ ЗА СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ

ЕВЛИЯ ЧЕЛЕБИ ЗА СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ

Евлия Челеби е роден на 25 март 1611 г. в Истанбул, където получил добро и традиционно за времето си теологическо образование. Изучавал богословие, религиозно право, логика, математика, философия, астрономия, астрология. След учението в медресето бил приет за четец и певец на Корана в най-голямата столична джамия – „Света София”. Попаднал в свитата на султан Мурад IV/1623-1640/, бил зачислен като спахия в платената султанска армия, но военната кариера не го привлякла. Младият и образован османлия копнеел да пътува и опознава земите на огромната империя, да разказва увлекателно какво е видял и преживял. Неуморният пътешественик Евлия Челеби е най-известният османски автор, работил и живял през XVII век. Преживяванията на наблюдателния и любознателния източен човек са описани в десет обемисти тома и представляват една необятна панорама на живота в Османската империя през средата на XVII век.

По време на похода в Унгария през средата на февруари 1662 г. един султански ферман заварва Евлия Челеби в Белград, където придружавал своя вуйчо и покровител Мелек Ахмед паша. Не тръгва с него за Истанбул, а предприема едно пътуване през Албания и Адриатическото крайбрежие. В столицата пристига около средата на месец април и веднага се включва в новия поход към „страната на немците и Унгария”. Вместо да потегли по традиционния военен път от Одрин през Пловдив и София, той се отклонява към черноморското крайбрежие и едва след това по неизследвания от него маршрут за централния Балкан: през Казанлък, Шипка, Габрово, Ловеч, Плевен, Враца и Видин за Белград. Преминаването на Балкана през прохода едва не му коствало живота в еднодневната битка с голяма местна хайдушка дружина. Разказа му за това събитие, описано в том VI на „Пътепис”-а, е със заглавие: „Едно мое приключение”. Преходът през Стара планина най-вероятно е осъществен през месец май или юни.

След габровското приключение Евлия Челеби и свитата му се насочват към Севлиевския край. Той е първия пътешественик, преминал през нашите земи и оставил кратко, но безценно, описание за тях. Под влияние на преживяното от сблъсъка с хайдутите при преминаване на Шипченския проход, той пише: „След това излязохме от проклетото село /Габрово/, в което бяхме отседнали, и като вървяхме 6 часа осторожно пак на север, влязохме в казата Севлиево. Отседнахме в селото Русдере, което е едно мюсюлманско село с 300 къщи и една джамия. Всичките му жители дойдоха при нас. Като видяха тъпана, кръстовете и главите /плячка от битката с хайдутите в Габровския балкан/, ни казаха: „Нека вашата победа бъде благословена за нас”, и ни настаниха в къщите си. След като ни оказаха чест и уважение по татарски ред, всички заедно отидохме в съда на Мохамедовия верозакон и разказахме за положението и за патилата ни. Там ни казаха: „Така е. И ние един ден ходихме в онези краища за извършване на бракосъчетание и пълни 8 часа слушахме тътен от сражение. При нас попаднаха няколко бягащи от вас ранени хайдути. Двама са в селото, а третият изгоря от раните си.”

Така каза кадията, така засвидетелствува местното население. Взехме от кадията едно подпечатано изложение за нашето положение и си взехме съдебен протокол и документи, описващи битката, за случай че агата на хаса накара да се напише нещо лъжливо и да отрича, че тръгна на сражение срещу нас. За тях дадохме 5 гроша на кадията.

През това село Русдере протича реката Роста. Тя извира от намиращата се зад селото планина Дровакотран, а се влива в Дунава... Стопаните на тукашната ни квартира имам Шабан ефенди и Мустафа деде вече 43 години през деня постят, а през нощта будуват и 30 години откакто с едно цялостно издекламирване на Корана заменят пропуснатите молитви – бдение, просияване и благодарствен поклон. Те постоянствуват така и още с никого не са сядали на разговор и на ядене, пиене: когато се намирали в духовния свят, също нищо не ядели. Не обличали забранени дрехи. От вълната на собствените им овце се тъче бяла шейска аба, с която се задоволяват душите им. Всички хора на градчето прославят праведността им. Оттук минахме селата Джадели, Хиранова, Дамянова, Гранбечесе, Демервале и Деливале. Това са разположени сред розови и зеленчукови градини, крайно култивирани села с по 30-40 къщи, спадащи в района на Севлиевската каза. Като ги отминахме, стигнахме в град Ловеч. ... Връчихме на кадията докладите и съдебните протоколи, дадени ни от севлиевския кадия.”

В краткото описание на пребиваването си в Севлиевския край Евлия Челеби ни е оставил интересна информация за хората и селищата тук. Първият въпрос, който възниква когато четем краткия откъс е: „Кое е село Русдере?” Според Евлия Челеби той и отрядът му се установили в „селото Русдере, което е едно мюсюлманско село с 300 къщи и една джамия”.Това село би трябвало да е централното селище на казата, неин административен център. При своите пътешествия по различните краища на обширната Османска империя той винаги се установява за почивка и престой в административните центрове на казите. Така и този път той пребивава последователно в Казанлък, Габрово /не е каза/, а по-нататък в Ловеч, Плевен и т.нат. Това, което вижда и чува на място, системно описва в пътеписа си. Проблемът в случая е, че в запазените османски регистри от най-различен вид през целия османски период не откриваме селище с името Русдере.

Навремето, когато превежда „Пътепис”-а, проф. Страшимир Димитров изразява становището, че става дума за село Дерели /дн. Горна Росица/. Основният му аргумент вероятно е близостта на двете имена и фактът, че край селото протича река Росица. По това време /1972 г./ все още не са открити и са в неизвестност за историческата наука регистрите от XVI и XVII век, всъщност в научен оборот е само регистърът от 1479 г., в който Селви липсва. Поради сериозния недостиг на информация предложената от проф. Стр. Димитров идентификация е приета и от проф. Николай Ковачев, един от сериозните познавачи на местната история.

В самия край на ХХ век доцент Цоньо Петров от Габрово мимоходом лансира хипотезата, че селището Русдере, което Евлия Челеби сочи като административен, правен и религиозен център на каза Севлиево, трябва да е самото Селви. Според него през ХVІ век Севлиево вероятно е било регистрирано във фискалната и ленната система на Османската империя под друго име, което все още не е идентифицирано. Поради липса на нов, свеж изворов материал, той не успява да се аргументира по-солидно.

Днес вече разполагаме с публикуваните от Махиел Кийл, Румен Ковачев и Красимира Мутафова нови изворови данни за Севлиевския край. Това са първокласни османски регистри, кратки и подробни, в които има изобилие от информация за селищата в района. Установено е безспорно, че днешно Севлиево възниква като малко мюсюлманско село в самото начало на XVI век, на брега на река Росица, където е разположен и съвременният град. В съперничеството с Хоталич, Селви успява да го измести и около края на 60-те и началото на 70-те години на XVI век става кадилък и нахия, т.е.централно селище на казата. В регистър от 1580 г. вече наброява 44 мюсюлмански домакинства и 5 християнски, има две махали, една петъчна джамия и според османската административна практика е селище от градски тип: „Нефс-и Селви таб`-и Хоталич”, т.е. град Селви, спадащ към Хоталич. През 1642 г., малко преди Евлия Челеби да мине през района, Селви наброява 69 домакинства. Въпреки че е административен център и със статут на град, то все още е скромно по размери селище. Горно Чадърлу и Малкочлар са по-многолюдни от него. Независимо от това Селви вече се е наложило като централно селище и бавно и постепенно увеличава населението си. Наред със старото име Хоталич, казата се назовава и с новото – Селви. Всъщност Евлия Челеби пише само за Севлиевска каза и за севлиевски кадия, не употребява старото име Хоталич.

Село Дерели, което е идентифицирано като Русдере, по същото време има само 38 мюсюлмански домакинства и всъщност е едно средно по големина село. То неизменно носи това име, като само през 1635 и 1638-1639 г. в джизие регистри се среща и под името Улюфеджилер.

Посочените за двете селища нови данни отразяват положението само 20 години по-рано от пребиваването на пътешественика тук.

Много важно за правилната идентификация на селището Русдере е да установим вероятния път на Евлия Челеби от Габрово до него. Както той сам казва: „като вървяхме 6 часа осторожно пак на север, влязохме в казата Севлиево”. Пътят му може да е минавал само по билото на платото Стражата, след това през Хисарбей, днешното село Яворец и след това – Селви. Движението му по този маршрут не налага по никакъв начин да се отклонява и установява за престой в село Дерели, което е само на няколко километра от централното селище. Този път е бил използван много през османските векове. Ще припомним само, че през XIX век по него се придвижва и френският пътешественик Ами Буе. Идвайки от Ловеч, той минава през Селви, след това през Азабели /изопачено записване на Хисарбей/ и през Стражата се насочва към Габрово.

Всички основания имаме да предположим, че Евлия Челеби се е установил в Селви. В разказа си той казва: „Отседнахме в селото Русдере, което е едно мюсюлманско село с 300 къщи и една джамия”. Тук налице е една от склонностите на пътешественика да преувеличава и закръгля числата. Ние всъщност вече добре знаем колко е било населението на централното селище, а и на Дерели. По-важен е всъщност по-нататъшният разказ: „След като ни оказаха чест и уважение по татарски ред, всички заедно отидохме в съда на Мохамедовия верозакон и разказахме за положението и за патилата ни”. Става дума за посещение при кадията. Ако Челебията бе се установил в Дерели, той едва ли можеше да каже същото. Кадията пребивава в Селви, затова и кадилъкът се нарича с това име. По-нататък в разказа си Евлия Челеби изпуска много важна фраза: „Всички хора на градчето”. Този израз е показателен и за нас означава, че той се е установил, както е редно, за почивка в Селви – централното административно селище на казата. И още нещо: Селви е разположено както на левия бряг на реката, така и на десния – не случайно Евлия Челеби пише: „През това село Русдере протича реката Роста”. В същото време населението на село Дерели обитава само левия бряг на реката. Ако отрядът се беше настанил в това село изразът би следвало да бъде: „Край това село ... протича реката Роста”.

Внимателният прочит на текста и направеният анализ според нас потвърждава мнението на доцент Цоньо Петров, че под името Русдере, което е посочено като административен, правен и религиозен център на Севлиевска каза, се крие всъщност селището Селви.

Защо въпреки това Евлия Челеби не използва това име, а го нарича  Русдере. Може би защото селището е малко, невзрачно, особено като се има предвид, че идва от град Казанлък, от Габрово и отива за град Ловеч. Под влияние е на еднодневната битка с хайдутите в Балкана и на факта, че едвам спасява живота си в неочакваното приключение в самия център на империята. За Казанлък той пише, че е каза със 150 акчета заплата на кадията, управлява се от войвода и има 7 молитвени места, а за Габрово отбелязва, че има 700 къщи, покрити с тръстика и керемиди, а населението определя на 10-12 хиляди българи. Разбира се, действителните числа за Габрово са доста по-скромни. За Ловеч отбелязва: „ ... една почтена каза със 150 акчета заплата на кадията. Има 30 молитвени места, от които 7 са джамии.” Селви съвсем естествено не го впечатлява с големината си, затова той не отбелязва и ранга на кадията; очевидно е най-ниският. В сравнение с посочените селища Селви се е видяло на Евлия Челеби наистина като малко и невзрачно село при росишкото дере. Така го и нарекъл: Русдере – село при дере на река Росица.

По-нататък от разказа на пътешественика можем да извлечем някои кратки сведения за каза Селви. За разлика от Хаджи Калфа /Кятиб Челеби/, който твори през същото време и пише само за каза Хоталич, той не употребява старото име, а новото. Очевидно, както вече споменахме, севлиевският кадия е с най-ниския ранг сред своите колеги и е получавал дневно възнаграждение от 60-70 акчета. Кадиите на по-малките градове получавали по 150 акчета, а на по-големите по 300 акчета. Ниският ранг на севлиевския кадия произтича от малобройността на мюсюлманското население в района и недоразвитостта на централното селище. То, както и през 1580 г., все още има само два квартала и една джамия. Описвайки посетените от него кази Евлия Челеби задържително казва по няколко думи и за техния мюсюлмански елит. Така например „една каза със 150 акчета”, както обикновено казва той, включва: мюфтия, надзорник на благородниците, местен спахийски представител, еничарски сердарин, ага по хараджа, черибашия, юзбашия, надзорник на пазара, градски представител. Липсата на информация за елита на каза Селви е доста показателно за степента на нейното развитие през средата на XVII век. Освен кадията и имама, за които той споменава, от други източници знаем, че има още кятиб /писар/ и мюезин /духовен служител в джамията, който призовава мюсюлманите към молитва от минарето/. Можем да предположим, че е имало още местен спахийски представител и ага по хараджа /джизието, поголовния данък/. Еничарски сердарин по това време със сигурност не е имало, тъй като еничарите в казата са били едва около дузина. Пазарът на селището все още е скромен.

Един пасаж от разказа на Евлия Челеби ни запознава със стопаните на квартирата, където е отседнал – „имам Шабан ефенди и Мустафа деде”, най-личните представители на тукашния духовен елит. Първият очевидно е местния духовен лидер на мюсюлманската община, ръководещ религиозните ритуали в джамията. Пътешественикът го титулува „ефенди”, в знак на уважение като религиозен авторитет и добре образован човек. По-интересно е сведението за Мустафа, който е посочен като „деде”, буквално „дядо”, титла, давана на водача на дервишки орден. Може да предположим наличието на дервишко теке, най-вероятно бекташийско. Бекташизмът прониква по българските земи през втората половина на XVI век в резултат от мисионерската мисия на един особен тип дервиши, бедняци буквално /да си спомним за „бялата шейска аба”/, но и в смисъл на нуждаещи се от божията милост. Думата е синоним на суфия, т.е. на изповядващ суфизъм, мюсюлмански проповедник, член на суфитски орден или братство. За тях е характерна грубата вълнена дреха, отричането на земния мир и стремежът да живеят като аскети; стремежът им е да постигнат вътрешното сливане с божеството – Аллах.

 Установяването на членове на бекташкия орден в Селви не е случайно, то се дължи на факта, че селището е център на района, а в него протича интензивен процес на ислямизация на местно и чуждо християнско население, за което бекташизмът се оказал сравнително по-близък и разбираем, отколкото другите ислямски течения. Можем да си представим въздействието на такова теке върху християните от градчето и близките села, особено ако дедето владее и прилага магически практики, предсказва, помага на болните и т.нат. Бекташите са толерантни към християнството, придават важност на езотеричното /вътрешното познание/, а не на външната страна, не задължават да се спазват ислямските ритуали – молитва и пост /да си спомним за пропуснатите молитви от Мустафа деде/, разрешават да се пие вино, жените да ходят разбулени и др.

Проблемът за турския народен мистицизъм, загатнат от Евлия Челеби, касаещ също тюрбето на Малкоч баба в село Буря /със стари имена Малкочево и Хаджи Омер/ и тюрбето на гази Баба в землището на село Ряховците се нуждае от специално проучване в бъдеще.

По-нататък от разказа на Евлия Челеби научаваме, че севлиевският кадия е бил в Габрово по време на сражението с хайдутите и извършил там бракосъчетание. Габрово в административно отношение принадлежал към Търново. Според доцент Румен Ковачев от края на XVI век селището се числи вече към каза Селви. 
За да се предпази от интриги на агата на хаса в Габрово Евлия Челеби взема от кадията подпечатано изложение, съдебен протокол и други документи, срещу такса от 5 гроша.

Пътят на групата към Ловеч преминава през „ ... селата Джадели, Хиранова, Дамянова, Гранбечесе, Демервале и Деливале”. Като прибавим пропуснатите Бериево и Врабево ще се очертае доста добре използвания през целия османски период път между Селви и Ловеч. Имената на селата Хиранова и Дамянова не се нуждаят от обяснения. Гранбечесе е изопачено записване на името на село Градница. Първото селище -  Джадели, проф. Стр. Димитров идентифицира с Чадърлий, край което безспорно групата на пътешественика е преминала. Но едва ли става дума точно за това селище. Има спомен, за съществуването на изчезнало селище в местността Кантона, на 2,2 км североизточно от днешното Сенник, до пътя Севлиево-Хирево. В регистрите такова село не се открива. Вероятно Джадели е било по-обособена махала на Чадърлу, или пък – самостоятелно село, което впоследствие се слива с Чадърлий. Последните две села не са от каза Селви, а от каза Ловеч. Демервале е погрешно изписаното Bivol-i Bala /Горни бивол/, днешното Дъбрава, Ловешко; Деливале пък е било Долни бивол, днес Василево, пак Ловешко. 

За всички села, край които преминава, Евлия Челеби обобщава: „Това са разположени сред розови и зеленчукови градини, крайно култивирани села с по 30-40 къщи, спадащи в района на Севлиевската каза”. Пътеписецът обаче не е точен, що се отнася до числата. Населението на Дамяново и Градница, например, е от порядъка на около 90 домакинства.

Не са най-надеждни географските сведения на Евлия Челеби, които черпим от изречението: „През това село Русдере протича реката Роста. Тя извира от намиращата се зад селото планина Дровакотран, а се влива в Дунава ...” Река Росица по това време носи името Роста и в действителност изворите ѝ са в планинските скатове на Лъгът, а се влива в река Янтра. Под името Дровакотран вероятно се крие изопачено записване на „Троянски балкан”.

В разказа на пътешественика долавяме и едно твърде интересно сведение, касаещо се до етническия произход на част от населението на Селви. Става дума за израза „ като ни оказаха чест и уважение по татарски ред”. Най-вероятно сред част от мюсюлманските заселници на Селви в началото на XVI век е имало и такива с татарски произход; сред първите заселници се срещат по един Тимур и Миннет, а има и други имена близки до татарския етнос.  Възможно е също така отделни лица от мюсюлманския елит /военен, духовен или чиновнически/ да са с такъв произход.

Твърде важна е и информацията за хайдутите от Севлиевския край. Кадията и приближените му разказват как в продължение на 8 часа слушали тътена от сражението в Балкана между хайдутите и дружината на пътешественика. Когато се върнали в Селви при тях попаднали няколко бягащи хайдути. „Двама са в селото, а третият изгоря от раните си”. Трудно е да се каже дали тези непокорни българи са от Селви, което е със смесено население, или от някое от околните села, но сведението е доста показателно. А Дерели е чисто мюсюлманско селище.

Пътеписните бележки на Евлия Челеби за Севлиевския край, макар кратки и на някои места не напълно ясни, представляват безспорен интерес за нас, тъй като дават възможност по-пълно и ясно да се осветлят редица проблеми от местната история, някои от които все още спорни, други – недокоснати въобще.