ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА
МЛАДЕН
Население: 1880 г. – 843 , 1887 г. – 498 , 1905 г. –
893, 1934 г. – 1250 , 1946 г. – 1152 , 1956 г. – 964 , 1965 г. – 717 , - 1975
г. – 486 , 1985 г. – 401, 1992 г. – 343, 2001 г. – 236, 2011 г. – 157.
Разположено
е на 14 км североизточно от Севлиево, по средата на
пътя от село Крушево за село Добромирка.
Системни
археологически проучвания не са правени, поради което за далечното минало не се
знае много. В музея в Севлиево се съхранява каменна тесла от епохата на
неолита, намерена в местността Айкъна /Айгън, още Горялото, Опожареното/, на 1
км южно от днешното село. В тази местност се намират разпиляни късове от тухли
и глинени съдове, кремъци, брусове и хромели, свидетелствуващи за наличието на
изчезнало селище. То се снабдявало с вода от близкия извор Гердима. В
местността Калдовец, на 4 км западно от селото, където бликат няколко
изворчета, има надгробна могила. Може да се приеме, че землището на днешното
село е обитавано от древни времена.
Османското
завоевание в края на ХІV век заварва село с името Букурово, което откриваме в регистър
сред имената на тимарските селища в Никополски санджак от 1479 г. Там то е
записано като владение на спахията Емир, син на Огул паша, който срещу
получавания доход е трябвало да участва в султанските походи лично, с един
прислужник. Данните за Букурово са следните: “Домакинства – 25, приход –
2414, първоначално – 2120, увеличение – 294, испенч – 625, останалите /данъци/
- 1789 /акчета/.” В селото няма мюсюлмани, всичките домакинства са
християнски. В сравнение с другите села от района е средно по големина. Данните
от предходната регистрация, която е проведена след средата на ХV век /1455 г./,
показват, че селото е увеличило приходите си с 294 акчета. Това означава
нарастване на населението на селото с три домакинства за период от 15-20 години. Липсата на вдовици, каквито има в
околните села, е свидетелство за сравнително спокоен живот.
Следващият
Никополски регистър от 1485 г. сочи Букурово като тимар на Мухаммеди, син също
на Огул паша, който го владеел съгласно берат на Яхия паша, и трябвало да го
отстъпи на Ибрахим, син на Ейнебеги. В тимара са включени 21 домакинства на
християни, 3 неженени, 1 вдовица, 1 домакинство на мюсюлманин, а приходът бил
увеличен на 2599 акчета. Така за пръв път в селото се появява мюсюлманско
семейство, за което смятаме, че е на местния помюсюлманчил се старейшина. За
съдбата на село Букурово през следващите десетилетия не се знае нищо поради
липса на данни в изворите. През 1580 г. в
подробен тимарски регистър са посочени 21 домакинства, от които 16 на неверници
и 5 на мюсюлмани. Фактът, че името на селото не фигурира в джизие-регистрите от
първата половина на ХVІІ век, т.е. в регистрите на неверниците, плащащи
поголовен данък, може да означава две неща: или населението му е изцяло
мюсюлманско вече, или пък християнската рая е с някакъв специален статут. В
потвърждение на второто твърдение е едно кратко сведение от ведущия наш
османист Румен Ковачев, който споменава, че село Букурово през ХVІІ век е
записано към хасовете на султана, т.е. населението му вече е било не от „обикновените”
данъкоплатци.
Процесът
на бавна ислямизация и тук е вървял, както и в други села от района и към края
на ХVІІ и началото на ХVІІІ век е приключил. Убедени сме, че откриването,
превеждането и публикуването на нови османски документи в бъдеще ще
разкрие интересни моменти от съдбата на
букуровчани.
Любопитно
е името на селото, което в двата Никополски регистъра от ХV век се споменава
като Букурова, през 1580 г.
като – Бекирова, и през 1877 г. в
руската триверстова карта като Букудрово. Народната етимология свъзва селищното
име с дървесния вид бук и турската дума кору – гора, т.е. букова
гора. Твърди се, че в местността Сереков дере, на 500 метра северно от днешното
село, имало букови дървета. Васил Миков го извежда от тракийското букаръ, прилагателно,
което и до днес е запазено в албанския и румънския език, със значение на хубаво,
хубав. Това твърдение, но подробно аргументирано, защитава и проф. Н.
Ковачев. Според него в основата на старинното и рядко срещано име Букур лежи
дако-мизийска /тракийска/ дума, запазена в албанския език като букур –
красив, прекрасен, чудесен, а в румънския – като букуръ – радвам,
веселя, или букурос – радостен, мил. С наставката за селищни
названия –ово се получава наименованието Букурово /както Богатово, Крушово/,
запазено непроменено векове наред. Подобни наименования има в Сърбия,
Македония, Румъния /столицата Букур-ещ/ и най-вече в България. Има запазен
спомен за изчезнало село Букурово от община Сатовча, Благоевградско. В района
на селата Лютаджик и Девене, Врачанско, и днес има местности със запазените
старинни наименования Букур и Букура,
произлизащи от изчезналото арумънско лично име Букур. Арумъните са народност
близка до румънците, известна също и под имената куцовласи и цинцари. През ХVІІ
век в митническите регистри на град Брашов откриваме търговец с име Исак Букур.
Можем да изкажем предположението, че селото възниква като арумънско, населено с
куцовласи ненапълно славянизирали се и българизирали се. Това именно улеснило
тяхното по-ранно приобщаване към исляма – религията на новите господари. Затова
и Освобождението заварва селото като
изключително мюсюлманско, с население, което се смята за турско.
Запазването на името на селото също потвърждава, чу тук за колонизиране на
османски заселници не може да става дума. Процесът на пълзяща ислямизация и
асимилация на местното население е вървял настъпателно. Няма запазени предания
за насилствена смяна на вярата, което ни кара да мислим, че в повечето случаи
това е ставало доброволно, поради стремеж за по-добър живот и вливане в
общността на господствуващата народност. Запазените наименования на местности
като Гяурите и Гяурекин /Бъуркин/
подсказва, че тук дълго време е имало население, което е съхранило
християнската си вяра.
В навечерието на Освобождението Букурово е мюсюлманско
село с около 168 домакинства, занимаващи се със скотовъдство и земеделие.
През
1880 г. при първото преброяване Букурово наброява 843 души, от които 803 са
турци, 36 – цигани и 4 – българи. Очевидно е имало само едно българско
домакинство в селото. Пет години след войната през 1883 г. турците масово
започват да се изселват в Турция, където между градовете Малкара и Кешан
създават ново селище, наречено Букрова. Старото село почти запустява. Сред
неколцината мюсюлмански домакинства било и семейството на първия
заселник-българин – Иван Карастоянов, от село Ритя, Дряновско. През 1887 г.
Букурово вече има изцяло български облик – 489 души са българи и само 9 са
турци. През тези четири години земята на турците е изкупена от дряновските
чорбаджии Никола Събев Ахмаков и Хаджи Димитър Ганчев, които впоследствие я
продали на изплащане на селяни преселници от габровските, дряновските и
севлиевските села. Постепенно се
формирали махалите Думнишка, Пъздерска, Козирожка, Карастоянска и Нова махала.
В селото се наброяват над 45 рода, от които по известни са: Тъмните, Пауните,
Кръвеничени, Паздери, Сейковци, Шамилови, Владевци, Иванилите, Рибареви,
Душевци, Поленците, Сербезите, Мазълите, Матаните, Шараните, Вителите, Финдите,
Щърбаните и др.
Центърът на селото се оформил около
джамията, която в 1887 г. била преустроена в църква „Св. Параскева”. След пожар
била изградена нова църква през 1925-1928 г.
Заедно с църквата през 1887 г. се
открило и училище. За учител бил поканен свещеникът Димитър Пенев от село
Цинга, Дряновско. Училищна сграда построили през 1890 г. На следващата година
учител бил Атанас Димов Закачев от Севлиево.
Читалище било открито сравнително
късно – през 1918 г.
На следващата година е основана и
потребителна кооперация.
Топонимията на Младен е млада, от
края на ХІХ век, когато турците се изселват компактно, а българите от Балкана
се заселват почти без да осъществят контакт с тях. Това е основната причина,
поради която много неща от петвековната история на селото са безвъзвратно
изгубени, няма съхранени стари наименования, така както е при съседните села
Крушево, Добромирка и Богатово. Изключение имаме само при имената Букурово,
Гяурекин, Гяурите и Калдовец /намира се на границата със землището на Крушево/.
Младите топонимични названия са образувани от обикновени нарицателни имена:
блато, гнила, дрян, камък, крачел, лъка, трапе, улей, усойна, чука или от
турски думи, навлезли широко в речника на населението, като айкън, алмалък,
бурун, дере, кайрак, чешма и др. От прилагателни и съществителни възникват
топоними като: Генева чешма, Дараджийски кладенец, Куруджа дере и др.
От
изложените данни може да се направи извод, че в землището на селото живот е
имало от дълбока древност. Със сигурност може да се каже, че от времето на
Втората българска държава до днес животът тук не е прекъсвал.
Името Букурово се запазва непроменено до 1951 г.,
когато с указ на Народното събрание № 47 е сменено и днес то се нарича Младен,
на партизанското име на Минчо Андреев, партизанин от Габровско-Севлиевският
отряд, който загива по време на Балванската битка през март 1944 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар