ЗА ГЕНЕРАЛИТЕ СЕЛЕЦКИ И МАНЩЕЙН И ТЯХНАТА ВТОРА РОДИНА БЪЛГАРИЯ

 

ЗА ГЕНЕРАЛИТЕ СЕЛЕЦКИ И МАНЩЕЙН И ТЯХНАТА ВТОРА РОДИНА БЪЛГАРИЯ

 

В началото на 20-те години на миналия век сред множеството от белоемигранти в България има и 75 руски ветерани от освободителната война 1877-1878 г., сред които и двама генерали с принос за освобождението на град Севлиево. Това са генерал-лейтенант Александър Феодорович Селецкий и генерал-майор Владимир Карлович Манщейн. И двамата живеят няколко години от емигрантския си живот в Севлиево. Стогодишнината от появата на Дроздовския стрелкови полк в Севлиево през 1921 г. е добър повод да си спомним за тях.

 

АЛЕКСАНДЪР ФЬОДОРОВИЧ СЕЛЕЦКИ

Генерал Селецки почива точно в деня на 54-та годишнина от епичните боеве при прохода Шипка - 12 (25 август по нов стил), в които лично участва. Спомените си за освободителната война той завършва с думите: „Вечерта на 12/25 август Радецки телеграфира в главната квартира: „На Шипка всичко е спокойно“. В този ден на 1931 г. генерал Лазаров телеграфира от София в Севлиево със следните думи: „Бележитият генерал почина… Всичко е спокойно… Какво велико съвпадение…“

Генерал-лейтенант Александър Фьодорович Селецки е виден руски военен деец, роден през 1856 г. в Русия. В Руско-турската освободителна война през 1877-1878 г. е зачислен към 14-та планинска артилерийска бригада от 8-ми корпус на армията. Младият подпоручик по това време е само на 21 години. Под командата на генерал Драгомиров участва във форсирането на река Дунав при Свищов. Бойният му път е свързан с освобождаването на българските градове Свищов, Търново, Севлиево, Ловеч, Троян и Тетевен. Участник е в епичната битка за защита на Шипченския проход в състава на Стоманената батарея, като най-вероятно е командвал планинското оръдие. За проявена храброст е награден с Георгиевски кръст от император Александър II.

Военната му кариера се развива благоприятно и през следващите десетилетия той стига до чин генерал-лейтенант и длъжност командир на дивизия. След неблагоприятното развитие на Гражданската война в Русия, той е принуден през 1920 г., вече на 64 години, да емигрира в България. Така по волята на съдбата след 42 години е отново сред хората, за чиято свобода е проливал кръв и тук сред православните си братя намира своята втора родина. Отначало живее в град Тетевен, след това в София и Севлиево.

В България генерал Селецки развива бурна обществена дейност, отделя много време за установяване  и организиране на бившите участници в освободителната война през 1877-1878 г. Открити са 75 души, за които е изготвен списък за министър-председателя Ал. Стамболийски, в резултат на което на някои от тях са предоставени  финансови помощи, а други са настанени в болници. На 19 август 1922 г., заедно с група военни ветерани, той е гост на град Стара Загора, където преди 45 г. другарите му са участвали в боевете с турците. Носели Самарското знаме. За активната дейност, която развива сред руските воини-ветерани, те го избират за свой старейшина.

Заради участието му в освобождението на България, българското правителство му отпуска народна пенсия, а по случай 50-годишнината от бележитата дата цар Борис III го удостоява с орден „За храброст“. Габровският общински съвет го провъзгласява през 1929 г. за почетен гражданин на града, за участието му в героичната защита на прохода Шипка.

Много близки и топли са взаимоотношенията на генерала със севлиевци. Тук живее и преподава в местната гимназия племенничката му Елисавета Осиповна Карпинска, която почива в същата 1931 г. В града той живее през последните две-три години от живота си. Севлиевци помнят, че на Коледа 1930 г. по негова инициатива във военния клуб е организирано коледно тържество, на което той раздава на децата подаръци, ръчно изработени от него.

„Болен или здрав, но той не пропущаше нито един празник, свързан с радостите или скърбите на нашия народ. Това беше тази година два дни преди именния ден на цар Борис (30 април 1931 г., б.а.). Видях генерала седнал на скамейката при агенцията, която превозва пътници от Севлиево за Павликени. Направи ми особено впечатление неговия бодър и празничен вид. Със задоволство, радост и гордост ми разказа, че отива в София, където от името на Руските ветерани, на които той е старшина, щял да поднесе поздравите и честитките на Н. В. Царя по случай именния му ден (2 май, б.а.).“ – пише подполковник Г. Симеонов, командир на гарнизона в Севлиево.

В Деня на храбростта на българския воин – 6 май, отново е в Севлиево, където с руския Георгиевски кръст и българския орден „За храброст“ на гърдите си генерал-лейтенант Александър Селецки, заедно с последните четирима живи севлиевски опълченци, присъствал на молебена в църквата. На поздравленията на някои от гражданите към него скромно ги насочвал да благодарят преди всичко на останалите живи опълченци.

Три месеца по-късно генерал-лейтенант Александър Селецки починал на 24 срещу 25 август 1931 г. в болницата на Българския Червен кръст в София. Поборническото опълченско дружество „Шипка“ – Севлиево, в което членувал, издава скръбна вест и поканва своите членове и всички граждани на Севлиево да присъстват на панихидата на 27 август в църквата „Св. Пророк Илия“.