ВЛАСТТА И ФЕОДАЛНАТА АНАРХИЯ В КРАЯ НА ХVІІІ И НАЧАЛОТО
НА ХІХ ВЕК В КАЗА ХОТАЛИЧ/СЕЛВИ
Периодът на феодалната анархия от 1780 до 1810 г. е характерен с
това, че Севлиево и Севлиевско стават
арена на ожесточени междуаянски борби, свърталище и кръстопът на кърджалийски дружини. Вера Мутафчиева много точно
характеризира този период от историята като: ”Хаос от самовластие, но и
безвластие”.[1]
През ХVІІІ век аяните придобиват голяма власт
и влияние и постепенно изместват в провинциалното управление органите на
централната власт.
Населението ги
избира, след което отначало пашата, а по-късно централната власт
утвърждавали избора. Аяните са
представители на “новия тип феодали”, на лихварите и еснафите. Техните дружини са съставени от малоземлени или
обезземлени турски селяни и разорени градски производители, които през военно време разчитали
да се награбят на чужда или своя територия. Често те са войводи на казите (административни управители) или пък сердари. По този начин в ръцете им се
съсредоточавала цялата власт в казата, включително и полицейската.
Кървави борби за доходоносната
аянска длъжност в края на ХVІІІ век превръщат Севлиевския край в арена на
аянски метежи и размирици, чиято цел е
овладяването на местната власт и отхвърляне
върховенството на султана. Според Вера Мутафчиева характерът им е чисто
кърджалийски. Още през 1777 г. Хасанджик от Хасково напада Севлиево със своята
банда разбойници, изгонва местния управител и заема мястото му, като в района
на с. Ловнидол си създава свой чифлик. Аянските метежи и размирици през първата
половина на 80-те години са съпроводени с много разбойнически нападения и
избиване на мирни жители без оглед на вяра и народност. През 1780 г. гражданите
на Севлиево, начело с учителите, изпращат до султана оплакване от безчинствата
и своеволията на аяна Салих ага. Следващите три години аянският метеж е в
разгара си. Властта заграбва незаконно Елхадж Ибрахим, но е принуден да бяга,
когато разбира, че срещу него е
изпратена войска под командването на валията на Узи. Укрива се в
Ямболско при местния султан Максуд Гирай. Местното мюсюлманско население
пожелава за аян да бъде назначен севлиевецът Салих ага, но завърналият се със
своята дружина Елхадж Ибрахим провалил избора. Скоро след това той е заточен
във Видинската крепост. Пропадналият претендент за аян – Салих ага, под името
Кара Салих, начело на разбойническа банда, започва да върлува в Севлиевско.
Убит е по заповед на видинския паша, но това не умиротворило района.[2]
Неговите братя в съюз със събирача на джизието продължават да извършват грабежи
и да избиват турски първенци в севлиевските села.
През 1783 г. претендентите за аянството са
няколко. И всеки от тях действа със своята дружина чрез сила и оръжие. Като
водачи на разбойнически дружини в един доклад на севлиевския кадия се сочат
имената на Хумбараджи Мехмед и синовете
му Халил и Ахмед, Кола Абдула и Шишман Али, всичките първенци на града;
Челенклиоглу Мустафа от с. Дебнево и Али бей от с. Врабево. Към тях се
присъединява с войнуци-българи от с. Пордим черибашията на войнуганите – Хасан
ага от Търново. Този сборен отряд от 100 души конници и по-вече от 100 души
пехотинци, в който влизат скитащи разбойници, дезертьори и войнуци-българи,
извършва големи нападения над селата Дебнево, Градница, Добромирка,
Дамяново, Ряховците, избивайки мнозина турски първенци и ограбвайки много покъщнина.
От турчина Осман, човек на интенданта на казата, вземат 700 гроша интендантски
пари, оръжието му и други вещи. На въпроса на пратениците на града, каква е
целта им, разбойниците отговарят: ”Нашето желание е да влезем в града и да
извършим пакости от този вид. Ние не знаем що е това заповед и закон.” След
това те нападат Севлиево, но срещат добре организирана съпротива на населението
му начело с вилаетския комендант. “Понастоящем – пише кадията през май 1783 г.
– се укриват и движат в околията ни, прекъсват важни държавни работи и спират
търговията.”[3]
Напразно сердарят на казата призовава населението на борба срещу метежниците.
Уплашено, то се изпокрива по горите. Вероятно в разбойническите дружини е имало
севлиевци, тъй като има данни, че властта е издирвала участници в размирието.
Есента
на 1783 г. тримата претенденти за аяни на Севлиево – Хюсеин, Али и Акман,
успяват да го превземат и ограбят.[4]
От Хасан ага, първенец на града вземат 2 арабски робини, 2 немски робини, 1
момче роб, зърнени храни за 900 гроша, 111 глави хергеле, овце за 1 100 гроша,
домашни вещи за 5 000 гроша.
На следващата година, месец април, Хаяберджи
Мехмед, начело на разбойници от Никополско нахлува в околията и прави
безуспешен опит да превземе Севлиево. През есента банда от 200 души напада
пътната станция на казата и я ограбва.[5]
Населението не може да окаже съпротива и се пръска из околните села.
Около 1790 г. аян на Севлиево става
споменатият Хасанджик от Хасковско, който заграбва властта с оръжие и се отдава
на грабежи с цел забогатяване. С личните си противници се разправя жестоко като
ги убива в дола на местността Чемшир корусу. За да укрепи и засили отбраната на
града предприема редица мерки: насила преселва турско и българско население от
селата Малково и Долно Крушево в града и така увеличава броя на защитниците;
укрепява Севлиево с дълбок ров и висок насип, които започват от левия бряг на
река Росица, обикалят града от юг и запад и стигат отново до реката при старите
табакхани. Дългият 1,5 км, дълбок 5-6 м и широк 12 м окоп се пълни с вода
от реката и от Коруджа дере. Върху насипа са побити дебели
дървени колове (палисада), а на изходните пътища се издигат каменни кули с
дебели дървени порти и подвижни мостове през рова. Известни са “Кормянската”,
”Троянската” и “Балканската” порти. От север и изток градът е защитен от дълбоката
река и отделни кули. Вероятно останки от тях е видял през 1871 г. унгарският
пътешественик Феликс Каниц, който пише: ”Край самата река Росица, до
разрушените крепостни стени, е изникнал Старият конак”.[6]
Конакът е съграден за аянина Хасанджик. Още по-рано през 1777 г. е построена
високата кула на градския часовник, от която се осъществявало наблюдението над
цялото Севлиевско поле. За сигурността на града се грижат постоянни пазачи,
които живеели в бараки, построени близо до всяка от отбранителните кули.
С помощта на богати турци от града Халил ага (Пръдльо
Халил ага) от Добродан, Ловешко, предприема действия за изгонването на жестокия
и безскруполен аян. Хасанджик е спасен от свои верни приятели, които го
извеждат от града скрит в търбуха на една заклана биволица. В Тракия той събира
въоръжен отряд и отново възвръща властта си в Севлиево. Халил ага е принуден да
се оттегли в Градница, а помощникът му в Дамяново. За да всее ужас сред
местното население и си осигури покорството му, Хасанджик залавя един от
враговете си, отрязва му ръцете до лактите, излекува го и го освобождава. През
май 1794 г. севлиевският аян обединен с главатаря на кърджалийте Окюзджиоглу,
начело на 650 конни и пеши бойци, прехвърля Балкана и подлага на плен и пожар Карловско.[7]
Налице е съюз между аянска и кърджалийска дружина, като главната цел е
успешното плячкосване на един район.
1795 е годината на първия поход на
правителствените войски срещу столицата на отцепника Осман Пазвантоглу – Видин.
Натовареният с умиротворяването на Средна Северна България Абди паша
съсредоточава войските си в Търновско и Севлиевско, където нещата стоят много
зле за централната власт. Със своите 3000 бойци пашата трябва да разбие
аянско-кърджалийския съюз, който разорява и граби Севлиево и околностите му.
Абди паша се установява в града и влиза в многобройни схватки с кърджалийските
дружини, за изхода на които изворите не дават никакви сведения. При оплакването
на севлиевци, че аянът им Али ага им надвзел 1200 кесии акчета, той ги съветва
да изпратят пратеници до Портата. Това е признание, че сам пашата не може или
не желае да се справи с един самозван местен управник. По това време Али ага
напада пашовските войски и след тридневна битка превзема Севлиево със сеймените
си. Отнасяйки огромната надвзета сума аянът се оттегля в Ловеч и се
присъединява с дружината си към ловешкия аян,[8]
един от сподвижниците на Осман Пазвантоглу.
През същата година в Севлиевския край
безчинстват дружините на кърджалийските главатари Хаджи Манаф, Кючук Хасан и
Коджа Ахмед, дошли от Южна България.
Разбойниците се движат свободно из целия район, палят къщите на мирното
население и го ограбват. Те са въоръжени добре и без страх влизат в сражения с
правителствените войски. Явно войските на Абди паша не могат да защитят
населението и то е принудено да направи колективно изложение до Портата срещу
разбойниците. Жителите на селата Сръбе (дн.Малък Вършец), Агатово, Градище,
Крамолин и др. с оръжие се съпротивляват срещу тях. Кърджалийските дружини
остават в Севлиевско 63 дни. За да им се противопоставят, севлиевци са
принудени да утвърдят за свой аян сподвижника на Осман Пазвантоглу, Кючук
Хасан-Селвели, един от тримата преуспяващи кърджалийски главатари. В съюз с
Хаджи Манаф и Коджа Ахмед той се отправя срещу Ловеч и съюзените сили на бившия
севлиевски аян и настоящия ловешки. Към този град насочва правителствените
части и Абди паша.[9]
Така един поход против анархията
се влива в нейните редове.
Следващата 1796 г. много нови кърджалийски
групи преминават Балкана от юг и нахлуват в районите на Севлиево, Търново и
Никопол. С част от тях Осман Пазвантоглу влиза в съюз и предприема обсадата на
Никопол. Защитата на Севлиево е поверена на Мустафа бей, а севлиевският войвода
Хасан ага отива да помага на Нуман паша срещу Пазвантоглу.[10] Използвайки отсъствието на войводата кърджалийските дружини и чисто
местните разбойнически банди активизират
дейността си по ограбване и избиване на населението. Централната власт нарежда
на севлиевския аян и на правителствените войски да се борят с тях до пълното им
унищожаване. Анархията обаче е повсеместна. Бившият севлиевски войвода Али и
Гяур Имам, заедно със своите съмишленици, през 1797 г. се присъединяват към
преминаващите Балкана от Южна България кърджалии, тръгват с тях по селата и
започват да грабят и изтезават мирната рая. Войскова част пребивава в Севлиево
и в продължение на 30 дни води 6-7 пъти бой с разбойниците. Загиват много хора.
Командирът на военната част се оплаква, че освен севлиевският аян със 100 души,
никой друг не му помогнал.[11]
Според него трябвало да се отрежат главите на 1-2 аяни, за да се напомни на
останалите, че трябва да се води борба с разбойниците.
На 13 февруари 1797 г. севлиевският войвода
Хасекизаде Хасан ага, един от дворцовите капуджибашии (главатари), докладва
за големи кърджалийски
нападения над Търново, Севлиево и Никопол. Войводата уведомява Портата,
че нападателите са хора на Осман Пазвантоглу, и, че Севлиево е под вражеска
обсада.[12]
Цели 6 месеца въоръжените отряди на Пазвантоглу шетат необезпокоявани из
Търновско и Севлиевско. Населението се ограбва безмилостно, имуществото му се
товари на коли и се изпраща към Видин. И
мюсюлмани, и християни се измъчват еднакво.[13]
70-80 жени и деца са затворени в една кошара и живи изгорени.
Бившият севлиевски войвода, бивш капуджибашия
Маджар Али и настоящ кърджалийски главатар, събира разбойническа дружина и се
присъединява към видинските бунтовници. На румелийския губернатор е заповядано
да се насочи към Никопол и Севлиево, където с помощта на севлиевския войвода
Хасан ага да изтреби всички разбойници. Разпоредено е също да се барикадират
здраво пътищата и проломите. Мерките са спешни, защото Осман Пазвантоглу[14]
за кратко време опожарил“ цели 80 села,
лежащи в Никополска и Севлиевска каза”.
Още през месец май севлиевският войвода
получава височайш указ чрез специален пратеник (мубашир-изпълнител), в който му
се нарежда да вземе мерки за “пълното спокойствие и безопасност на раята” и за “пълното очистване
и унищожаване на
мръсните разбойници”. Срещу
200-300 даалии и арнаутски разбойници в района на с. Леденик, Търновско,
войводата изпраща бинбашията (майор) Мехмед бюлюкбаши с отряд от 800-900 души.[15]
В сражението разбойниците са разбити и за преследването на останалите живи “се
изпращат постепенно ротни командири”.
През 1798 г. предводителите Еминджик, Маджар
Али, Гяур Имам, Саръкоглу, подчинени на Осман Пазвантоглу, опустошават Средна
Северна България с цел да намалят устрема на обсадата около Видин. След един
неуспешен опит през пролетта кърджалийте успяват да влязат в Севлиево с щурм.
Опожарявания няма, защото сред нападателите имало и севлиевски турци. През
есента на същата година разбитите от Пазвантоглу султански войски преминават
през града,[16]
но и в този случай той е запазен.
В османски документи за периода 1799-1802 г.
се говори за зверствата на различни разбойнически банди в Севлиевската
каза. През май 1799 г. голяма група
разбойници се установява в с. Йоглав, Ловешко и от там ограбва севлиевските
села. Войскови части успяват да разбият отряда на даалията Хюсеинджик, който
наброява около 300 души. В друга битка са заловени 100 разбойника, на които
главите са отрязани и изпратени в столицата. Бандата на Хюсеинджик не е
унищожена напълно. На помощ ѝ се явяват 2 000 други разбойници, плевенският
субаша, бившият свищовски войвода и др. След прегрупиране на силите си те
отново започват терор над населението. Освен тях в района действат и шайките на
Манаф Ибрахим, Асеоглу, Джалилоглу и др. Населението е обхванато от ужас и се разбягва по горите. През май 1800 г.
кърджалийският главатар Кара Фейзи станува в Малкочево (дн. Буря), достига с.
Козирог, с. Адъмово (дн. Янтра) и опожарява с. Каяджик (дн. Скалско). През
ноември габровският търговец Христо Рачков пише в писмо до свой познат:
”пазвантите на Чадърлий (дн. Сенник), на Кормянско татък около Севлиево и
господ да пази”.[17]
Населението
от полската част на казата предприема в своя защита редица мерки за отбрана
срещу кърджалийте и въобще срещу всякакви разбойници. Жителите на Сухиндол
заедно с тези от съседните села
под ръководството на турчина Чаръкооглу укрепват едно от Калакастровските
калета на десния бряг на река Росица и при нужда в продължение на седем години
тук се отбраняват. Такова укрепление за отбрана изграждат жителите на с.
Агатово, северозападно от селото, на една височина. В Крамолин и околните
селища се използват старата крепост, на юг от селото, в местността Градът.
Населението на селата Малък Вършец, Градище, Брестово се укрива в калето на Вършец буруну. Те поддържат
наблюдателни постове с байраци на Градишкия и Брестовкия рид.[18]
В редица случаи християни и мюсюлмани се отбраняват заедно при кърджалийски
нападения.
От
кърджалийски набези страда населението и в планинската част на казата. Батошево
е опожарено, а населението му се пръска из района. Кърджалийте на Кара Фейзи
стигат до Ново село (1803 г.) и се разполагат в къщите на новоселци. Оттук
предприемат нападения към махалите Зла река, Острец, към Кръвеник и Млечево.
Жителите на Кръвеник по време на размирието всеки ден поставят наблюдателни
постове на височините. Населението се укрива по горите, има въоръжени стражи.
Смели кръвеничани последват кърджалийте при движението им към Русалийския
проход за Калофер и Тракия и убиват и ограбват изоставащите. Селяните от Зла
река издигат дървена кула за отбрана, тъй като няколко пъти кърджалийте на Кара
Фейзи се опитват да ограбят махалата.[19]
През 1804 г. близо до Агакьой (вероятно дн. Агатово), недалеч от Търново, е
разбит отрядът на Токаджикли Сюлейман, аян на Гюмюрджина, който е пленен и
обезглавен. Същата година са заловени и обезглавени Манаф Ибрахим и Гюрджи
Осман паша.[20]
В 1807 г. умира Осман Пазвантоглу и постепенно кърджалийските набези и
междуаянските сблъсъци и бунтове, продължили близо 30 години, се
преустановяват.
Цели три десетилетия продължават размириците
в Севлиевския край. Представителите на централната и местната власт отначало се
опитват да противодействат със старите традиционни мерки, използвани
многократно в борбата срещу хайдутството и разбойничеството: взаимното
поръчителство и събирането на парична гаранция от населението. Управляващите все още
не си дават сметка, че традиционните мерки не могат да бъдат ефективни.
Преди всичко разбойническите кърджалийски дружини са големи по численост, а
понякога в тях има и българи-християни. Явлението е масово. Кърджалийте не
действат изолирано, с кратки набези и под естествено прикритие, както това
правели по-рано хайдутите и разбойниците. Те са многобройни и открито нападат
Севлиево и селата от околията. Главната им цел е грабежът над беззащитното
население без оглед на вяра и народност. За тази цел кърджалийските дружини
често се обединяват помежду си, а също и с дружините на непокорните аяни.
Подобен съюз е осъществен в Севлиево и в резултат градът е превзет и ограбен.
Същата съдба сполетява и редица околни села – първоначално полските, а към края
на размирието и балканските. Главатарите на тези дружини увличат със себе си
множество местни жители, както от града, така и от селата.
Чувствайки
се безпомощни да се справят с кърджалийските набези властите в Севлиево все по-често започват да искат помощ
от централната власт. Това личи от докладите на кадиите на казата и от
прошенията на мирното население на града и околията. Пълната неефективност на
старите традиционни мерки срещу новото явление принуждават Портата да въведе
успоредно с тях и нови: изпращане на нарочни наказателни войскови части;
мобилизиране на мирното население за самоотбрана; амнистиране на разбойниците.
От средата на 80-те години правителството
започва да изпраща нарочни пълномощници-паши, които с многобройни войски да
установяват ред в размирните райони. Султанските части обаче, съставени от
разложено еничарство или от наемници, преминават на страната на кърджалийте,
както става, например, с трихилядната армия на Абди паша. Населението страда от
разбойниците кърджалии и от правителствените войски, които дезертират и се
отдават на грабежи.
От
1792 г. една султанска заповед призовава местното население, без оглед на вяра
и народност, да се бори с оръжие против
размирниците. Така се премахва вековната забрана да се притежава и ползва оръжие
от немюсюлманите. Нещо повече: населението се приканва не само към самоотбрана,
но и към нападение над размирниците. В
тази дейност то е предвождано от местни първенци – чорбаджии, аяни и др. От
столицата се командироват жандармерийски офицери, които да организират
самоотбраната на местното население.
Отменена е забраната да се строят крепостни
съоръжения. През този период Севлиево се превръща в здраво укрепена крепост, а
укрепления и укрепителни системи се изграждат и в редица полски и балкански
села от района. В града българското население се увеличава значително.
За
отбрана на населените места жителите наемат професионална охрана (наемни
дружини) или създават изборна стража, колективно заплащана и издържана от
населението. Наемните сейменски дружини се издържат от раята и се ръководят от
местния аян, кърсердар или друг орган. Те обаче често преминават на страната на
размирниците.
Аянските бунтове, кърджалийските и даалийските безчинства, които продължават цели три десетилетия, причиняват много страдания и струват живота и имота на множество мирни жители от Севлиевския край. Те показват, че османската власт е безсилна да се справи с анархията.
[1] Мутафчиева, В.
Кърджалийско време, С.1977, 38.
[2] Петров, Ц., Врачев, Ив. и др. Борби за освобождение и подем в Габровския регион 1393-1878. Габрово,1996, 113,120,121; Ковачев, Н. Севлиево в светлината на писмените източници до средата на ХІХ век. – В: сб. Севлиево и Севлиевският край. т. ІІ, С. 1970, 264; Мутафчиева, В. Някои нови сведения за “кърджалийското време” в Севлиевско. – В:сб.Севлиево и Севлиевският край, т. І, 219.
[3] Ковачев, Н. Няколко
турски документа за положението в Севлиевско през ХVІІІ век. – В:сб.Севлиево и
Севлиевският край, т. І, 253-256.
[4] Мутафчиева, В. Някои нови
сведения…, 220.
[5] Борби за освобождение…,121.
[6] Ковачев, Н. Севлиево в светлината на…265-266; Беязов, В. Из миналото на Севлиево. – в. Росица, бр. 2/1969; Коледаров, П. Севлиево през погледа на чуждите пътешественици от ХVІІ век до Освобождението на България. – сб. Севлиево и Севлиевският край, т. І, 178.
[7] Цонев, П. Ловнидол.1905,
ръкопис, с.13; Мутафчиева, В. Кърджалийско
време…, 118.
[8] Пак там, 123-124.
[9] Пак там; Борби за
освобождение…, 124.
[10] Ковачев, Н. Няколко
турски документа…, 256-257.
[11] Борби за освобождение…, 124.
[12] Мутафчиева, В.
Кърджалийско време…, 149.
[13] Ихчиев, Д. Турски
държавни документи за Осман Пазвантоглу Видински. СбНУ, ХХІV, 1908, 51.
[14] Пак там.
[15] Ковачев, Н. Няколко
турски документа…, 257-258.
[16] Ковачев, Н. Кърджалийски размирици в Севлиевско. – в. Балканско знаме, бр. 25/1960; Ганев, Н. Страници от историята на града Севлиево. В. Търново, 1925, 18-19.
[17]Ковачев, Н. Севлиевско в светлината…, 268; Борби
за освобождение…, 128-129.
[18] Ковачев, Н. Севлиевско в
светлината на …, 266; Цанков, Г. и Тодоров, Д. Миналото на Малки Вършец.1995, 68.
[19] Ковачев, Н. Севлиевско в
светлината…, 268-269.
[20] Пак там, 270.
Няма коментари:
Публикуване на коментар