ЗА ОРЪЖИЕТО НА ДРОЗДОВЦИ

ЗА ОРЪЖИЕТО НА ДРОЗДОВЦИ

При пристигането си в Константинопол в началото на ноември 1920 г. частите на Врангеловата армия са разоръжени. Разрешено било само офицерите да запазят своите саби и револвери. Войниците, които имали саби и револвери, трябвало да ги предадат на командирите си, но това те правели неохотно и мнозина хвърлили оръжието си в морето. Получило се нещо странно, както казва в спомените си дроздовецът Николай Раевский: „…нито да сме армия, нито да не сме армия“. И пише още: „Аз взех за себе си сабята на един от разузнавачите – отчасти за спомен, отчасти от чисто практически съображения – да си отварям консервите.“ Според проучванията това първо разоръжаване било само частично. В Галиполския лагер врангеловци пристигнали с хиляди винтовки, стотици картечници и значително количество патрони.

На парад, проведен на 14 февруари 1921 г. в присъствието на генерал Врангел, някои от частите марширували въоръжени, а други - без оръжие, униформите били най-разнообразни и това разваляло донякъде общата положителна картина. Дроздовската учебна команда на генерал Туркул, снабдена с ярко-малинови фуражки, създала много добро впечатление.

От Галиполи дроздовци потеглили за България с големия турски параход „Решид паша“ на 30 август, след като са натоварили и „подредили винтовките като по конец“, а заедно с тях и картечниците, носени на ръце като болни пациенти. „Ние пристигнахме на Балканите като воински части, със съхранени винтовки и картечници, докарани от Русия“ – пише Раевский.

В пристанището на Варна, под благосклонния поглед на френските военни, българските власти успели да разоръжат врангеловите войници само частично. Прибрани били някои от тежките картечници на колесарка ,,Максим - Соколов”, но винтовките останали.

Дроздовци се установили в Севлиево като организирана военна единица със свое командване и строга военна дисциплина. В района на казармата те поставяли караули и часови. Командният състав имал право да носи хладно и огнестрелно оръжие, а войниците били въоръжени с винтовки. Целият състав имал право да носи униформа и присвоените отличия и ордени.

След неуспешните опити на българските власти във Варна да бъдат разоръжени влизащите в страната белогвардейски части, втори път такава стъпка била предприета в началото на месец ноември 1921 г., когато командването на българската армия издало заповед за изземане на всичкото оръжие, с изключение на личното такова на офицерите. Колебливите мерки на правителствените власти по разоръжаването на белогвардейските части продължило чак до пролетта на 1922 г.

В очакване на „пролетния поход“ срещу Съветска Русия частите на I-ви  армейски корпус, в т.ч. и Дроздовският стрелкови полк, провеждали военни занятия и продължавали да съществуват като боеспособна военна сила. Ден след пристигането си в Търново генерал Кутепов издал заповед, в която се казвало: „Да се приведат в пълен ред и да се опише намиращото се в частите огнестрелно и хладно оръжие, като се включи и собственото оръжие. Пушките, патроните да се пазят на едно място под отговорността на ротните командири.“

Както пише в спомените си друг врангелов офицер – М. Каратеев, 30-хилядната Бяла армия, разквартирувана по цялата страна, била не само препъни камък за земеделското управление на Ал. Стамболийски, но и страшна опасност за него. В почти разоръжена България тя била главната сила, чрез която българските монархисти можели да осъществят десен преврат, което и сторили по-късно. Затова през пролетта на 1922 г. започнала поредната акция за разоръжаване на белогвардейците. В съседно Търново, където бил щабът на I-ви армейски корпус, началникът на местния български гарнизон получил заповед от София да разоръжи чуждата войска. Белогвардейците предали доброволно около 30 ненужни винтовки и две повредени картечници. За патроните казали, че нямат, защото са взети от французите още в Константинопол, а предадените винтовки им служели само за упражняване на военни хватки. В същото време под пода на казарменото помещение те скрили 300 винтовки, патрони, и 10 картечници. Четири от картечниците, които не се поместили в тайника, прикрили в един ъгъл на лазарета под купища от парцали. Според Каратеев българските власти едва ли са повярвали на дадените обяснения, защото многократно виждали как белогвардейците маршируват из града с винтовки на рамо, но именно поради тази причина не посмели да задълбочат проверката и се задоволили с дадените обяснения. „Както ние узнахме по-късно, – продължава той – приблизително така преминало „разоръжаването“ на нашите части и в другите градове на България“.

Ситуацията през месец май 1922 г. в Севлиевските казарми едва ли е била по-различна от тази в Търново. От едно питане в Народното събрание на комунистическата парламентарна група към министъра на вътрешните работи разбираме за проведена акция по изземване на укритото оръжие от дроздовци в Севлиево. Жандармерийски войници внезапно извършили обиски и открили оръжие в домовете на няколко офицери, сред които и щабс-капитан Березовски. Както и предходните акции и тази не била особено резултатна – оръжието било лично – само револвери. Очевидно дроздовци своевременно са успели да укрият съхраненото до този момент оръжие – винтовки, патрони, а може би и картечници. В подкрепа на това предположение са спомените на споменатия вече дроздовски артилерийски офицер, който пише по повод събитията около преврата на 9 юни 1923 г., че представител на новата власт поканил генерал Харжевский (по това време командир на полка) да се присъедини с хората си към неговия отряд, с цел да предотвратят евентуално настъпление на земеделците към града. Генералът отказал да се вмесва в „българската разпра“ и добавил, че освен това нямат оръжие, на което българският офицер отвърнал, че неговите сведения са за наличие на такова у дроздовци. „В действителност, - добавя Раевский – в полка било скрито неголямо количество оръжие, което успели да съхранят по време на „гоненията на Стамболийски“.  В мемоарите си под заглавие: „Из пережитого в чужих краях. Воспоминания и думы бывшего эмигранта“ Борис Александровский пише, че във всеки „гарнизон“ били донесени тайно по няколко десетки винтовки.

В доклад до генерал Врангел от 5 август 1923 г. има данни за въоръжението на белогвардейците в България, които потвърждават сведенията, че неговата армия напуснала Крим с винтовки и картечници, като част от тях били взети от французите още в Константинопол. Към средата на 1923 г. само 40% от общия брой на белогвардейците разполагали с винтовки, в полковете имало до 5 картечници, а патроните – до 100 на винтовка. В Галиполи това оръжие било прегледано, ремонтирано и приведено в ред. След тези констатации се добавя: „Събитията при правителството на Стамболийски налагат това оръжие да бъде скрито. Винтовките се крият в горите, в ями. Вероятно значителна част от това оръжие вече е напълно негодно.“

Сведенията за укритото от дроздовци оръжие отдавна имат легендарен характер. Главната причина е, че след напускането на Севлиево през 1924 г. такова не е открито. Със сигурност дроздовската група в града е разполагала с малко на брой винтовки, поради факта, че тук са били устроени повечето офицери и малко на брой войници. Това оръжие е било скрито през пролетта на 1922 г. по време на земеделското управление. В следващите десетилетия то не излиза на бял свят. След 1944 г. е търсено дори от служители на Държавна сигурност. Каква е съдбата му е неизвестно, поради което и възникват най-различни версии. Според една от тях оръжието на дроздовци е заровено в района на село Кормянско, като мястото било старателно затъпкано многократно от конски каруци, за да не личал пресния изкоп. Тази версия тръгва от дроздовския офицер Георги Чекурна. Местни иманяри пък смятат, че оръжието е закопано в района на местността Сърпич. Покойният археолог Симеон Симеонов може би е най-близо до истината. Той смята, че дроздовци през 1922-1923 г. изпадат в нищета и са принудени да разпродават личните си вещи, скъпоценности, а накрая и оръжието си. „Слабият контрол от страна на тогавашното земеделско правителство – пише той – позволява на мнозина севлиевци да се снабдят с оръжие от най-различни системи и вид и да ловуват незаконно“.

Академик Иван Юхновски, син на белоемигрант, живял в Севлиево от 1945 до 1963 г. и добър познавач на местната руска колония, смята че твърденията за укрито от дроздовци оръжие са мит. Неговото убеждение е, че с известен брой лично оръжие са разполагали само офицерите.

Разрушаването на постройките в района на бившите Севлиевски казарми (с изключение на една) и превръщането му в парк „Казармите“ през 2010 г. е последното събитие, което потвърждава, че слуховете за укрито от дроздовци оръжие нямат нищо общо с реалността.

 

Източници:

Каратеев М. Белогвардейцы на Балканах. Буэнос-Айрес, 1977.

Раевский Н.А. Дневник галлиполийца. Изд. „Простор“ (Алма-Ата), №№1-2, 2002. -http://militera.lib.ru/db/raevsky_na/index.html

Русская военная эмиграция 20-40-х годов. Документы и материалы. Т.2. Несбывшиеся надежды… 1923 г. Триада-х. М. 2001, 109.

Симеонов, С. Ловно-рибарското дружество в град Севлиево 1897-1997. В. Търново, 1997, 35.

Чернявски, Г., Д. Даскалов. Борбата на БКП против врангелисткия заговор. С. 1964, 27, 29, 69.