ЗА ГЕНЕРАЛИТЕ СЕЛЕЦКИ И МАНЩЕЙН И ТЯХНАТА ВТОРА РОДИНА БЪЛГАРИЯ

 

ЗА ГЕНЕРАЛИТЕ СЕЛЕЦКИ И МАНЩЕЙН И ТЯХНАТА ВТОРА РОДИНА БЪЛГАРИЯ

В началото на 20-те години на миналия век сред множеството от белоемигранти в България има и 75 руски ветерани от освободителната война 1877-1878 г., сред които и двама генерали с принос за освобождението на град Севлиево. Това са генерал-лейтенант Александър Феодорович Селецкий и генерал-майор Владимир Карлович Манщейн. И двамата живеят няколко години от емигрантския си живот в Севлиево. Стогодишнината от появата на Дроздовския стрелкови полк в Севлиево през 1921 г. е добър повод да си спомним за тях.

ВЛАДИМИР КАРЛОВИЧ ФОН МАНЩЕЙН

1 септември 1921 г. Трети ден откакто бързоходният параход „Решид паша“ е отплавал с Дроздовския стрелкови полк от Галиполския лагер на север към Варна. В дневника си капитан Раевски пише: „… сега се любуваме на Константинопол. Стоим на рейд срещу Айя-София. Отново пред нас гора от минарета, двореца на султана, кипариси, казарми, многоетажните къщи на Пера. Времето е великолепно. Ярко свети слънцето. По средата на синьото море се виждат тъмнозелените силуети на Принцовите острови. Настроението е радостно. Всички са весели и доволни. На левия борд, обкръжен от тълпа офицери и войници старият генерал В. К. Манщейн разказва, как той се оказал в Константинопол четиридесет и четири години назад, когато армията стояла в Сан Стефано. Дами наоколо няма и „дедушка Манщейн“ говори подробно и за всичко. Слушателите стават все по-весели.“

Владимир Карлович Манщейн е руски офицер, генерал-майор. Белогвардеец. Баща на генерал-майор Владимир Владимирович Манщейн. Роден е през 1853 г. в дворянско семейство на порусени немци. В официалните документи името му е вписано с приставката за благородство „фон“, но както той, така и синът му винаги се подписвали без нея, с което подчертавали, че се чувстват преди всичко руснаци.

На военна служба постъпва през 1872 г. в 35-и пехотен Брянски полк. С него участва в Руско-турската война 1877-1878 г. Бил при Горни Дъбник и Плевен, след което в края на месец юли и началото на август с полка си квартирувал известно време в Севлиево. участвал в повторното освобождение на град Ловеч, след което отново пребивавал в Севлиево около средата на месеца, а от 21 август с полка си е на Шипченския проход. За проявена храброст в боевете при Шипка е награден с орден „Св. Георги”, 4-та и 3-та степен и произведен в чин прапорщик. През 1899 г. е капитан и командир на рота в 10-и Източносибирски полк, заедно с който участва в Китайския поход (1900-1901). По време на Руско-японската война (1904-1905) е командир на батальон в 4-и Томски полк. В 1905 г. е произведен в чин полковник и е уволнен с право на мундир и пенсия. Участва в Първата световна война от 1914 до 1916 г. като командир на батальон, но заболява тежко и е освободен.

От 1918 г. 63-годишният полковник е доброволец в армията на барон Врангел до 1924 г. Служи при сина си Владимир, който вече е с чин генерал-майор. При опит да го посъветва чул думите: „Полковник Манщейн! Аз тук не съм Володя, постарайте се да мълчите!“, при което козирувал и казал: „Слушам, Ваше превъзходителство!“ След тази случка бил произведен в чин генерал по предложение на генерал Туркул, защото се смятало, че не бива синът генерал да командва баща си полковника. Завежда етапното стопанство на 3-и  Дроздовски стрелкови полк. След Галиполи се установява с останалите дроздовци в Севлиево до месец май 1924 г., а впоследствие в София, където живее със сина си и снаха си. Той е един от 70-те руски ветерани от Освободителната война, които се установяват в България в началото на 20-те години. От пребиваването му в Севлиево има запазени снимки, където е с неизменния шинел и с качулка, завързана на кръст по старинному. В списъка на офицерите от 1924-1925 г. е записан под № 705, като е отбелязано, че е инвалид. В компания често си спомнял за сраженията с турците в България и за пребиваването си в Сан Стефано до Константинопол. В знак на уважение дроздовци се обръщали към него с имената: „Дедушка Манщейн“, „Дед“, „Манщейн Старши.“ Севлиевци се отнасяли със симпатия и уважение към него.

По решение на българското правителство получава пенсия за участието си в Освободителната война през 1877-1878 г. През 1928 г. цар Борис III го награждава с орден „За храброст” по случай 50-годишнината от освобождението на България.

Почива в София на 5 декември 1933 г. Погребан е в Софийското гробище, в участък № 91 за ветераните от Освободителната война.