„БЪЛГАРСКАТА РАЗПРА” ПРЕЗ ЮНИ 1923 ГОДИНА В СПОМЕНИТЕ НА ЕДИН БЕЛОГВАРДЕЕЦ

„БЪЛГАРСКАТА РАЗПРА” ПРЕЗ ЮНИ 1923 ГОДИНА В СПОМЕНИТЕ НА ЕДИН БЕЛОГВАРДЕЕЦ

На 9 юни 1923 г. с преврат, организиран от Военния съюз с подкрепата на буржоазните партии и царя, е свалено земеделското правителство на Ал. Стамболийски. В Севлиево местните земеделски ръководители мобилизират привържениците си и задържат властта до 12 юни.

От 1921 г. в 9-хилядното Севлиево пребивавали частите на Дроздовския стрелкови полк от Бялата армия на барон Врангел, настанени в свободните помещения на местната казарма и наброяващи заедно със семействата си около 1000 души. Те пристигнали като добре съхранила се и организирана военна сила, запазила своето въоръжение – винтовки, картечници, боеприпаси. Ежедневния гарнизонен живот на дроздовци бил организиран с оглед на предстояща интервенция и нов военен сблъсък с Червената армия. Не се съобразявали с българските закони и имали свой трибунал, който издавал присъди, дори и смъртни.

Към датата на преврата броят на воинските чинове в Дроздовския полк не бил толкова голям както през 1921-1922 г. След като се стопили личните пари и парите от разни фондове, се наложило повечето от военнослужещите да си потърсят работа в други градове и в селищата на околията. Занятията в казармата били преустановени, оръжието било иззето от земеделската власт през 1922 г. За набавяне на средства за съществуване някои от военните чинове продавали оръжието си.

За тревожните дни от 9 до 12 юни в Севлиево и поведението на дроздовци научаваме от спомените на капитан Николай Раевский, публикувани в книгата му  „Дневник галлиполийца”. По това време той пребивава в Орхание (дн. Ботевград) и ежедневно описва спомените си за евакуацията на Врангеловата армия от Кримския полуостров, пребиваването в Турция на полуостров Галиполи и влизането в България. Времето на големите промени и героичното напрежение е преминало, мечтите за завръщане в Русия са пропаднали и той и другарите му се чувстват „физически и духовно попаднали задънена улица”. След яркото и живописно описание на събитията по време на преврата в Орхание, той дава интересна информация и за Севлиево. Ето и неговия разказ:

„Ползвайки се с любезното разрешение на генерал-майор В. Г. Харжевски, аз имам възможността да разкажа за събитията в град Севлиево, където се намираше щабът на Дроздовския полк. След напускането на генерал Туркул през пролетта на 1922 г., генерал-майор Харжевски стана командир на полка и началник на руския гарнизон в град Севлиево. Болшинството от военнослужещите в полка по това време се намирали на работа. Известно число офицери и войници преживявали в казармата, предоставена от българите. Там се помещавал и сам генерал Харжевски. Български военни части в Севлиево нямало. Имало само взвод жандарми под командата на ротмистър, които пребивавали също в казармата. Както и в Орхание, извиканата по тревога от съседните села оранжева гвардия заела Севлиево и се удържала в него два или три дни. Ротмистърът, изявил се като сторонник на новото правителство, бил арестуван и заключен в затвора. Неговите жандарми пребивавали в казармата и не предавали оръжието си. За да избягнат необходимостта от щурмуване на казармата, земеделците довели арестувания офицер от затвора и той разрешил на своите подчинени да се предадат, което те и изпълнили. Както разказва генерал Харжевски, бивш свидетел на явяването на ротмистъра в казармата, него го довели полуоблечен и по нощни чехли. Генерал Харжевски решил, че може да се намеси в полза на арестувания офицер само в случай на непосредствена опасност за него, и в съответствие с това предприел свои мерки. Руско вмешателство впрочем, не потрябвало.

            Скоро обстановката се изменила. В Севлиево влязла неголяма военна част и при появата ѝ земеделците без изстрели оставили града. Българският офицер, командващ отряда, бил разтревожен и очаквал контранастъпление на земеделците към Севлиево. Той поканил при себе си генерал Харжевски и настоявал руснаците да се присъединят към неговия отряд. Генералът заявил в категорична форма, че ние не можем да се вмесваме във вътрешните дела на България, и че в полка, освен това, няма оръжие. Българският началник отвърнал, че по негови сведения оръжия у дроздовците има, и изтъкнал, накрая, последния си аргумент: - Ако земеделците се върнат, те ще ви обесят.

Генерал Харжевски дал да се разбере, че своите хора и самия себе си той ще съумее да защити. Така завършили преговорите. Но в действителност, в полка имало скрито неголямо количество оръжие, което било съхранено по време на „гоненията на Стамболийски”. Следва да се отбележи, че с местните власти на земеделския режим генерал Харжевски поддържал напълно коректни отношения.

Този севлиевски инцидент, както ми се струва, е напълно характерен за създалото се тогава положение на нещата. Той показва, че българите разчитали в краен случай да прибягнат към наша помощ, а руските началници решително се стремели да избягнат вмешателство в българската разпра, докато тя пряко не загрозявала с опасност. В това време генерал Харжевски считал, че при известни условия дългът и честта можели да го заставят да излезе от положението на наблюдател и да прибегне към силата на оръжието.”

Това е краткия, но съдържателен разказ за позицията на остатъците от белогвардейския Дроздовски полк в Севлиево към „българската разпра” в началото на юни 1923 г. От него личи положителното отношение към новата власт, но също така е пределно ясно, че няма вмешателство в събитията в Севлиево. Остатъците от полка, лишени от командния си състав и обезоръжени, съвсем нямали куража от предходната година, когато по времето на „гоненията при Стамболийски”, както пише Раевский, „били готови да се защитават с оръжие в ръце и с боеве да си пробият път към Турция”.

 ИЗ КНИГАТА "СЕЛО СЕННИК"

................................................................................................................................................................

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

ОТ ДРЕВНОСТТА ДО РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА 1877-1878 ГОДИНА

1.Кратки данни за най-ранната история на района до края на XIV век

Случайно открити археологически находки в различни местности на селото свидетелстват за живот тук от древни времена. В местността Камъка на носовиден полуостров има наслоявания от неолитно селище. От същата епоха е откритата в местността Малково каменна брадва от кафявозелен диабаз, добре полирана и със заоблени страни, която се съхранява в музея в Севлиево.[1]

Траките са първите познати по име жители в землището на днешното село Сенник, които обитавали малки открити селища по поречието на река Видима и при опасност търсели закрила в близките крепости при местностите Пречиста (село Градница), Имането, Градът (село Батошево). Сигурно доказателство за живота им в района са запазените все още надгробни тракийски могили, които за съжаление не са проучени чрез разкопки. За доримския период от живота на местните траки не разполагаме с археологически материали.  Предполага се, че са водили неуседнал живот, свързан с основния поминък – скотовъдството.

Различни археологически находки свидетелстват за уседнал живот в землището на село Сенник през трако-римския период. Югоизточно от селото в местността Малките тепета има няколко изкуствени надгробни могили. Тук в началото на миналия век е открита колективна находка от римски монети от времето на Фаустина до император Аврелиан (270-275 г. от н.е.), публикувана от професора по нумизматика Тодор Герасимов през 1937 г. Укриването на монетите е свързано с опасностите от готското нашествие през втората половина на ІІІ век от н.е. Находката е красноречиво доказателство за това, че района е обитаван от траките през II-III век от н.е.[2]

            По пътя от Сенник за Градница, отляво на шосето, има изкуствена могила, обрасла с тръни.[3]

През 1959 г. в местността Малково, на левия бряг на река Видима, при оране е открит голям керамичен съд за съхранение на зърно – долиум (питос). Долиумът е бил наведен леко на една страна и покрит с каменна плоча, която конят счупил с копитото си. Изваден е празен и днес се съхранява в Градския исторически  музей в Севлиево. Тук и друг път са намирани съдове, но не са запазвани. В същия район има четири надгробни могили, при които е изкопавана сива и червена керамика, работена на ръка и на грънчарско колело. Със сигурност тук е просъществувало дълго време раннотракийско селище – укрепено и открито.[4]

Долиум за съхранение на зърнени храни от местността Малково.

            На северния и западния склон на местността Чаушовото, сред горите на равнинката Дерин гечит, образувана някога от река Видима, се намира в изобилие керамика. Фрагментите са най-разнообразни по размери и форма и принадлежат на различни съдове – с равни дъна, столовати, високи с търбуси, ниски и разлати и др. Някои са правени на ръка, други на грънчарско колело. Има фрагменти от непрeчистена и от фино приготвена глина, добре и слабо изпечени, черни – излъскани с гладък предмет по повърхността, сиви, розови и кафяви. Някои имат пъпковидни дръжки, украсени с врязани кръстове. Най-общо става дума за трако-римски обект от I-III век от н.е. Като изхожда от ограничения размер на обекта и стратегическото място – стар бряг на река Видима, Йончо Панов го определя като кастел-крепост, издигната на важен брод (местността е Дерин гечит - Дълбок брод). Пак той допуска, че вероятно път от селището при местността Малково, води през брода и кастела на юг към Балкана и отвъд него.[5]

Открито селище (вероятно пак от времето на римляните) е имало в местността Памуклука, североизточно от днешното село, разположено на южната страна на Кушлева могила, където през миналия век все още се откривали овъглени останки.[6]

            През средните векове следи от поселищен живот се намират на различни места в землището на село Сенник. Така например в местността Топалското при изкопни работи за направа на микроязовир са открити една медна гривна от усукан четирикатов тел и една обеца – проста медна халка, за които Йончо Панов смята, че са славянски. Открит бил и някакъв кръст, който впоследствие изчезва.[7]

            Средновековно българско селище е съществувало в местността Малково, заварено от османските нашественици през XIV век. Негово е късното християнско оброчище „Свети Спас”, при местността Камъка (според проф. Н. Ковачев), а според Петър Курдов – черква-параклис „Св. Харалампий”, която обслужвала християнското население от околните села.

В различни извори и исторически съчинения за село Сенник се споменават мимоходом още няколко средновековни селища в района: Нашлии, Джадели, Ашакьоф, Кьофери. За тях и Малково ще пишем по-късно и по-подробно.[8]

2.Османски период (XV-XIX век)

2.1.Възникване и местоположение на Чадърлу. Други поселения в района

Българското общество в края на XIV и първата половина на XV век, в частност и земите на днешния Севлиевски край, преживява един от най-кризисните периоди в своята дълголетна история и не може да окаже ефикасна съпротива на османските нашественици и завоеватели. От средата на XIV век българските земи са поразени от бича на чумата (страшната Черна смърт), която населението възприема като проява на Божие наказание и гняв, поради което лесно се отдава на аскетизма и мистицизма. Все по това време започват разбойническите и грабителски налети на предните акънджийски отреди на османската армия, при които околностите на българските крепости се разграбват и опустошават, намаляват сериозно техните съпротивителни сили. Ще посочим само няколко от множеството примери, които разкриват безрадостната съдба на млади жени, пленени и продадени в робство от османските турци, фиксирани в официални документи и множество частни нотариални актове от архива на Венецианската република и по-специално на дука на Кандия. Така например през 1390 г. управата на Кандия (остров Крит) регистрира робския статут на българката Теодора от село Болван (Балван, Великотърновско), на следващата година е регистрирана Мария от селището Мазат (вероятно Мазалите, дн. Живково, Габровско), а през 1411 г. – Маргарита от село Божена (днес Боженци, Габровско).[9] Примерите са показателни и като време на действие, и като териториален обхват. Става дума за едно кратко надникване от академик Васил Гюзелев във Венецианския архив (само този на дука на Кандия). Хиляди подобни случаи могат да се открият в архивите на Генуа, на османците и т.нат. Народната памет е съхранила спомена за заробването в два топонима – Робово ливаде и Робова пътека. На ливада край сегашното шосе Гъбене-Горна Росица предводителят на турците събрал над 3000 непокорни българи, които завързани с въжета поели по тежкия път към робските пазари. Друго предание от село Стоките твърди, че заробените преминавали Балкана през местността Робова пътека покрай връх Кадемлия.[10]

Черната смърт и поредицата от османски походи и войни (1388/9, 1393, 1395, 1396 г., междуособиците при синовете на Баязид и последния кръстоносен поход от 1443/4 г.) съкращават числеността на населението в района на днешната Севлиевска община. На първо място, следва да отбележим печалната съдба на средновековния град при Калето-Джевизни бунар, който загубва статута си на град и център за околните села и остава без население. Селата около него са включени в големия вилает Търново. Същата трагична съдба имат болярските крепости при Витата стена, Батошево, Градница и др., които запустяват. По време на неравната борба през трагичните десетилетия на границата на двата века от картата на Севлиевско изчезват завинаги християнските села Витен, вероятно при Витата стена, Рибаре (на река Росица до хълма Баалък ямасъ), също така Рава (в района на Ряховците), Оходин (до Овдин баир) и безименните села в землищата на Буря, Идилево, Горна Росица, Сенник и Петко Славейков. На самия хълм Баалък ямасъ, до Севлиево, прекъсва живота на друго значимо селище.[11]

Средата на ХV век е преломен момент в овладяването на Балканския полуостров, в това число и българските земи, от османците. Разгромени са войските на последния европейски християнски поход при Варна /1444 г./, а през 1453 г. е завладяна столицата на Византийската империя. Тези събития отдалечават посоката на военните сблъсъци от българските земи и в частност от Севлиевския край. Отпада заплахата от водене на военни действия в близост до територията на края, от прякото  неблагоприятно въздействие на такива фактори като физическо унищожение, отвличания в робство и др. Новата ситуация поставя нови задачи пред османските завоеватели и господари: укрепване на властта, държане в покорство на населението, създаване условия за ускорено икономическо развитие.

За изпълнението на тези задачи в района се осъществява минимална тюркска колонизация. На мястото на споменатите обезлюдени селища, малко преди и около средата на века, се появяват първите тюркски заселници от Мала Азия. Техните поселения носят следните имена: Векилер и Сюлейман и Иса кьой, наричано още и Рахова (дн. Ряховците), Али Факих, с друго име Оходен, Али бей (Адил, Адиллер, дн. Идилево), Ходжа Йомер (по-късно Малкочлар, дн. Буря) и Чадърлу. Заселниците не заварват местно население, което да е съхранило спомена за старото име и затова налагат свои турски названия (изключение имаме при Рахова и Оходен).[12]

Най-старият запазен османотурски документ за селищата от Севлиевския край е един кратък регистър на ленните владения на Никополския санджак от 1479 г., в който откриваме 35 села, сред които и малкото Чадърлу. Този важен документ се съхранява в Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий” и е публикуван в том втори на „Турски извори за българската история” през 1966 г. Поради липса на данни в самия документ се срещат големи трудности при датировката му. Издателите и редакторите на тома въз основа на палеографските данни го отнесоха към средата на ХV век. Така те коригираха изказаното по-рано мнение от преводача Руси Стойков, че регистърът е от 1430 г. Проф. Бистра Цветкова въз основа на нови аргументи предложи създаването на описа да се отнесе към 80-те години на ХV век. През 1968 г. проф. Страшимир Димитров доуточни тази неопределена и твърде обща датировка. Според него Никополският регистър е съставен през 1479, или най-късно през следващата година, мнение което се наложи като меродавно. Това уточнение за датировката на Никополския регистър беше необходимо, за да се внесе яснота по въпроса кога за пръв път се споменава Чадърлу в османотурски документ, тъй като в някои публикации на автори, занимаващи се с историята на селото, се сочи неточна и непълна датировка – средата или втората половина на ХV век.

Краткият текст за село Чадърлу от 1479 г., съдържащ в себе си много важна информация, е следният:

„Тимар на Мехмед, син на Пиринчджи. Владее го и участва във военните походи.

Село Чадърлу, мюсюлмани: домакинства – 14, приход – 1642 [акчета[13]].

Село Душево, домакинства – 21, вдовици – 2, приход – 2202[акчета].

Всичко: села – 2, домакинства мюсюлмани – 14, неверници – 21, вдовици – 2, приход – 3664, първоначално – 2654, увеличение – 1009, испенч – 537, останалите [данъци] – 3127 [акчета].”

[Военно задължен]: лично, бюрюме, с един въоръжен боец и 1 палатка.”[14]

Тук е редно да споделим една много важна подробност за Никополския регистър. В края на всеки запис за даден тимар се сочат общия приход в акчета, първоначалния приход, т.е. прихода от предходната регистрация и полученото увеличение. Предположенията за тази предходна регистрация са различни в различните исторически съчинения: 1455 и 1460 г. По-важна в случая за нас е информацията, че тимарът, съставен от двете села, е съществувал и около средата на века, като тогава приходът му е бил 2654 акчета, с 1009 по-малко отколкото през 1479 г. Изводът, който може да се направи е, че село Чадърлу е съществувало и около средата на века, но с по-малко от 14 домакинства. Това означава, че няколкото семейства на заселници са се появили малко преди или около средата на XV век, но при всички случаи преди предполагаемата регистрация от 1455-1460 г. По същия начин стоят нещата и при другите новопоявили се малки мюсюлмански поселения: Векилер и Сюлейман и Иса кьой, наричано още и Рахова, Али Факих, с друго име Оходен, Али бей и Ходжа Йомер. Поставено е началото на процес на мюсюлманска колонизация в Севлиевския край, все още ограничен по количество и територия.

Следващата регистрация от 1485 г. фиксира малкото мюсюлманско селище отново с 14 домакинства.[15] Не така стоят нещата обаче през 1516 г., когато Чадърлу, вследствие известно увеличение на населението е разделено от регистраторите на две села. Старото селище-майка получило името Горно Чадърлу, а отделилите се няколко семейства – новото име Долно Чадърлу.

Появата на Долно Чадърлу трябва да се търси в отрязъка от време между двете регистрации от 1485 и 1516 г., тъй като при първата регистрация се сочи само село Чадърлу. Най-вероятно това е станало в началото на ХVІ век, по-точно малко преди регистрацията от 1516 г.[16] През тази година в Долно Чадърлу са регистрирани 7 мюсюлмански домакинства, 5 неженени и 3 ягджии. Домакинствата са малко, поради което смятаме, че селото се е появило съвсем наскоро. Прави впечатление името Хамза имам, който вероятно е духовен глава на мюсюлманската община. Отчетливо се виждат две поколения бащи и синове, а това е сигурен белег за по-продължителен период на съществуване тук – отначало в състава на Чадърлу и впоследствие в новото селище. Сред мюсюлманите има двама (единият не е женен), които носят прозвището „син на Абдуллах”, което е сигурен белег, че това са нови мюсюлмани, най-вероятно прозелити из средата на местни християни.

От приложената таблица №5 виждаме, че Долно Чадърлу остава с малко домакинства през XVI и XVII век и някъде през първата половина на осемнадесетото столетие отново е в състава на основното село. Село Чадърлу нараства числено през XVIII и особено през XIX век и е едно от най-многолюдните мюсюлмански села в Севлиевския край по това време.

След като изяснихме основния въпрос: кога е възникнало село Чадърлу и от кога до кога е съществувало самостоятелно Долно Чадърлу, следва да се опитаме да решим и проблема с местонахождението им.

Първите заселници върху територията на днешното село Сенник са семейства на овчари, които оформили първоначално 2-3 махали. По същия начин възниква село Ходжа Йомер, като разпръснатите му колиби били обединени от Малкоч баба и затова селото взело неговото име (Малкочлар, днес Буря). Юруци (скотовъди-номади) поставят началото на село Идилево (Али бей, по-късно Адил, Адиллер), което също имало няколко малки махалички, всяка със свое гробище. Една от тях се наричала Аша махале (Долна махала). Подобна е ситуацията и при село Векилер и Сюлейман и Иса кьой, наричо още Рахова. Личат две махали на заселниците с двамата им водачи – Сюлейман и Иса. Моделът на заселване при първите колонисти в района е един и същ.

За да разкрием местонахождението на първите махали на заселниците на Чадърлу трябва да имаме предвид къде са били турските гробища, джамиите и различните по вид водоизточници, ползвани от тях.

Останки от турски гробища имаме на три места в рамките на днешното село:

Първите са в местността Куза, южно от стария кантон, по десния бряг на дерето, идващо от горния край на селото, успоредно на шосето.[17]

Следващите гробища, по описанието на Петър Курдов, „са намерени източно от къщата на Ненчо Ив. Хаджийски, достигащи до къщата на Нанко Николов Бошнаков и обхващащи терена на всички останали къщи, построени преди 50-60 години (средата на ХХ век – бел а.), образуващи триъгълник, заграден от три улици”.[18]

Третото турско гробище заема поляната под Хайгърската махала, от двете страни на калдъръмения път, идващ от Душево. В близост до тях са Сухия геран и Калайджийската чешма.[19]

От турско време са останали следните водоизточници: Горната чешма, разположена на запад от днешната Горна чешма; Турската чешма, намираща се в т.нар. Турски двор, на запад от моста, свързващ Манджурията с шосето за Севлиево; изворът до Киро Пенков, както го сочи Петър Курдов; чешмата под училището; Сухия геран, близо до пътя, който води за река Видима и Калайджийската чешма.

Останки от джамии са намерени северно от Горната чешма и в двора на днешната църква.

При тази фактическа обстановка първите махали на заселниците на Чадърлу (бъдещето Горно Чадърлу) следва да са:

 1.На североизток от днешния център на селото, в местността Кантона, до стария път Севлиево-Троян. Тази махала е наричана Джадели (Джадърлу).

2.На север, около Горната чешма и джамията, от двете страни на днешния път Севлиево-Троян.

3.На изток от днешния център, там където е църквата днес, а в миналото - джамията. Тази махала според нас възниква по-късно.

4.В началото на XVI век няколко семейства от Чадърлу, заедно с двама нови мюсюлмани (единият женен, другият неженен), вероятно местни християни, образуват ново поселение на 2-3 км югоизточно, на десния бряг на река Видима, където днес е разположена местността Ашакьоф. В османските регистри това поселение е обозначавано като село Долно Чадърлу. Тук има чешма – Таукчийка, и гробища – днес се наричат Тончовите. Проф. Николай Ковачев смята, че тук и в местността Кьофери първоначално през XV век е възникнало самото село Чадърлу.[20]

5.Долно Чадърлу просъществува самостоятелно до началото на XVIII век, когато се премества на левия бряг на реката и се влива в състава на Горно Чадърлу. На новото място то е разположено приблизително между Горно Чадърлу и Душево, в местността Бей Чардак, като естествената граница с горното село е каменният път (калдъръмът), който идва от Душево и пресича нивите в Бозърмут. Новата махала е ползвала водата на Сухия геран и Калайджийската чешма. Покойниците са погребвани в гробището под Хайгърската махала.

6.Според предание в началото на XIX век поради чумна епидемия в Търново войскова част от града се установила на лагер в шатри (чадъри), по левия бряг на дерето, точно срещу сградата на сегашното училище, където има чешма и до днес. Подготвяйки се за зимата войниците изкопали добре укрепени землянки, но през есента епидемията преминала и те си заминали за Търново. В освободените землянки се установили новодомци, които според преданието си откраднали булки от хорото на българското село Бериево. Така на споменатото място се оформила последната махала на турското село Чадърлу. С численото увеличение на населението на селото границите между отделните махали все повече се заличавали и то придобило по компактен вид след началото на XIX век.

В краеведската литература се споменават още няколко селища, които са съществували в района на днешното село Сенник и понеже има разнобой във вижданията за тях, следва да отделим специално внимание на този проблем.

Ашакьоф (Ашакьой) – Долно Чадърлу. В землището на днешното село Сенник, на десния бряг на река Видима, на 2-3 км югоизточно, има местност с името Ашакьоф. Според местното население там е имало село със същото име, което изчезнало. Землището му било голямо и обхващало днешните местности: Айгърското (юи, 2.5 км), Сандаловското, Качамашкото (юи, 3.5 км), Дерингечит (ю, 1.5 км), Топалското (ю, 3 км) и Пампилят (ю, 2 км). Най-сигурното доказателство за съществуването на това богато и голямо селище са запазените и до днес големи по площ гробища в местността Тончовите гробища, в североизточния край на Ашакьоф. Наречени били така по името на купувача на имота Тончо Георгиев. При големи дъждове водите на Видима и идващото от изток дере Малауча излизали от коритата си и наводнявали селото. Поради тази причина населението му бягало и правело шатри по съседните височини. Вероятно това е една от причините селото да се разсели в посока към близкото Горно Чадърлу през първата половина на XVIII век.

            В известните ни османотурски регистри и други документи село с такова име не се споменава, което е обяснимо с оглед факта, че става дума за Долно Чадърлу. Името на селото е съставено от думите „аша”, която означава „долен”, и от „кьой” – село. От Ашакьой се получава Ашакьоф в изговора на местното население. Би трябвало да го преведем като Долното село. Това наименование са използвали в ежедневието жителите на съседното Горно Чадърлу, а в официалните документи винаги е записвано като Долно Чадърлу (Чадърлу-и зир).

Петър Курдов, изследовател на миналото на село Сенник, без да приведе сериозни аргументи се опита да изведе името на това село от женското име Яша, производно от мъжкото турско име Яшар (Яшакьой – Яшино село). В говора на местното население обаче такъв изговор се среща много рядко. Не можем да приемем и твърдението му, че Ашакьоф и Долно Чадърлу са две различни села.[21]  

По-особено е виждането на проф. Николай Ковачев. Той смята, че първите заселници на Чадърлу са се установили в местностите Ашакьой и Кьофери, на брега на река Видима, през XV век. Впоследствие и двете съседни поселения са изоставени и от тях личат само останки.

Джадели. Краеведът Йонко П. Мичев пише, че от първите български заселници след Освобождението е чувал да твърдят за съществуването на: „село Джадели в местността Кузът и Бююк меше (където се пресича пътя Сенник-Ряховците и Севлиево-Троян – старото шосе от турско).”[22]

Проф. Н. Ковачев съобщава за изчезнало селище с това име в местността Кантона, на 2,2 км североизточно от Сенник, до пътя Севлиево-Хирево.[23]

Всъщност единствения източник за Джадели е османският пътешественик и писател Евлия Челеби, който го споменава в своя пътепис през 1662 г., когато се придвижвал от Габрово през Севлиевска каза за Ловеч.[24] В познатите ни османотурски документи не го срещаме. Името идва от арабското caddeli – намиращ се край път; жители край път, жаде, главен път. Според нас това е една от най-ранните махали на новооснованото село Чадърлу. Землището ѝ е включвало пространството, затворено от Ряховския баир, Кузът, Кушлева могила и Бююк меше. Днес тези местности са в границите на село Сенник. Някъде през ХVІІІ век населението на тази махала слиза на юг към центъра на днешното село. От това поселение са се запазили само останки от гробището му.

Нашлии (Янашлии). На един хребет с ниви, на 2 км североизточно от днешното село Сенник, се намира местност с името Нашлии (Янашлии) и останки от изчезнало село. Това село е било разположено под Пунчевската чешма, която е отляво на пътя за Севлиево и под новата чешма отдясно, която е построена в по-ново време. Според проф. Н. Ковачев името идва от yan - страна, хълбок и от asli– главен, основен. За около повече от едно столетие, от втората половина на XVI до началото на XVIII век, тук просъществува едно средно малко мюсюлманско селище.

Проф. Махиел Кийл го превежда Накъшлъ, а проф. Красимира Мутафова – Накшили. В регистъра от 1580 г. то е отбелязано с 46 мюсюлмански домакинства, а следващия авариз регистър от 1642 г. за извънредните данъци го сочи само с 18 домакинства. Като мезра[25] е записано в регистъра от 1751 г.[26]

В регистъра от 1580 г. (проф. Кр. Мутафова го датира 1613-1614 г.) селото има един имам, 45 домакинства и 25 пълнолетни неженени младежи. Приходът му е от 4000 акчета. Ресм-и чифт плащат 45 домакинства по 22 акчета, или общо 990 акчета. Ресм-и мюджеред плащат 25 неженени по 8 акчета, или общо 200 акчета. Останалите данъци са: пшеница – 80 килета, или 880 акчета; ечемик – 50 килета, или 450 акчета; овес, заедно със смески от пшеница и ръж – 80 килета, или 480 акчета; леща и грах – 5 килета, или 100 акчета; десятъци от кошери – 250 акчета, от плодове – 150 акчета, от сено и фий – 150 акчета, от зеленчукови градини – 100 акчета. Ресм-и арус – 100 акчета, поземлен данък върху 1 дюнюм[27] лозя по 4 акчета, или 4 акчета, адет-и дещбани – 116 акчета и ниябет и бад-и хава – 130 акчета.[28]

Вероятната причина за изчезването на това село е чумна епидемия, както при селищата Али Факихлер, Манели и Мумджълар. Допускаме изселване към съседни села (Чадърлу, преди всичко). Вероятно оцелели от това селище се установяват в източните покрайнини на Аканджилари (дн. Петко Славейков), там където днес е местността Анашлийска чешма. Названието е получено по името на изчезнал турски род.[29] Земите на селото през XIX век са в землищата на Чадърлий, Аканджилари и Севлиево, което указва в каква посока са се разселили жителите му.

Кьофери. В своето изследване за местните названия от Севлиевско проф. Н. Ковачев пише за местност Кьофери (Кьов ери) в землището на село Сенник, намираща са на 3 км югоизточно, зад река Видима, днес ниви.[30]  В миналото са личали останки от изчезнало селище. В превод от турски думата означава Селището или Селското място. С името кьофери турците обикновено обозначават мястото на изоставено селище (такива са случаите при селата Буря и Горна Росица), а българите за тази цел използват думата селището.

Според проф. Н. Ковачев началото на мюсюлманското село Чадърлии е поставено при река Видима в района на местностите Ашакьоф и Кьофери, които са близки. Пак той припомня, че според преданието землянките на търновския гарнизон, т.е. мястото в центъра на днешното село, са заети от турци от съседните села Малково, Ашакьоф и Кьофери.[31]

Когато пише за Кьофери Петър Курдов един път го нарича махала, друг път – село. Той съобщава за изселване на жителите му поради притеснения от вълци в посока село Батошево, конкретно махалата Гроздевци (вероятно Грозевци). Местоположението на Кьофери сочи на юг от напоителния бент на река Видима, където е разположена Новоселската даяма.[32] Той не уточнява какви са преселниците – мюсюлмани или християни, но е ясно, че става дума за българи, защото в Батошево никога не са живели турци.

Въз основа на изложеното можем да допуснем следното: Кьофери е част от Долно Чадърлу, изоставено от жителите му заради преселването им в посока към централното селище. Може би в някакъв момент е заселено от група български семейства, които след време го напускат и се насочват към Батошево.

Памуклука. С това име има местност на 2.5 км североизточно от центъра на днешното село Сенник. Името се свързва с отглеждането на памук от местното население. Тук са откривани останки от уседнал живот, но конкретни проучвания не са правени, поради което се сочи най-общо от проф. Н. Ковачев, че е място на изчезнало селище.[33]  

Петър Курдов уточнява, че това изчезнало селище е било разположено на южната страна на Кушлева могила и предполага, че е от римско време. Споменава за овъглени останки, поради което допуска, че краят му е свързан с кърджалиите.[34]

Аладжаково. Изчезнала махала на старо Чадърлий на запад от чешмата между Сенник и Душево, за която споменава Петър Курдов, твърдейки, че е станала жертва на кърджалиите.  Свещеник Николай Стайков, разказвайки преданието за възникването на Чадърлий от преселници от околните села, нарича махалата Аладжика.

Гяурекин. Тази местност се намира между Баадалата и Бакаджик и представлява ниви. Буквално може да се преведе като Гяурски посеви, т.е. ниви обработвани от християни, българи. Очевидно земята на тази местност е засявана от български домакинства, откъдето идва и името. Петър Курдов обръща внимание на факта, че съседната местност се нарича Клиселик, според него църковно място, църква и смело предполага, че при двете местности е имало християнско село, заварено от турците при завоеванието. По-скоро може да се допусне, че през XVIII-XIX век българи са работили тази земя и от там се е запазило и името. Но селище тук едва ли е съществувало.[35]

Малково: историята на изчезналия съсед.

Малково е старо българско селище, което се е намирало на 4 км югозападно от Севлиево, на левия бряг на река Видима, преди вливането ѝ в река Росица.

Средновековното българско селище се споменава в няколко османотурски документа от ХV до ХІХ век, а също и в домашни източници (тефтера на Христо Григоров, внук на Хаджи Стоян, със сметките му за 1864 г.; протоколи на Севлиевския градски общински съвет от 1882 г.) Името на селото според проф. Н. Ковачев идва от прилагателното малък и топонимичната наставката –ова. Лично име Малко, умалително от Мало е известно още през Х век, а Малкота (от Малко и –ота) и Малота се среща  през ХVІ век.[36] Села със същото име има днес в Русия: Московска, Санкт Петербургска, Челябинска и Пермска област; в Беларус (Могильовска област и Гомелски окръг); в Латвия. Запазено е и фамилно име Малков.

За пръв път името на селото се споменава в регистъра на ленните владения  в Никополски санджак от 1479 г. като тимар на Дауд и Хасан, които го владеели, получавали доход от 4343 акчета и затова били задължени да участват във военните походи на султана лично, като водят двама въоръжени бойци и двама прислужника. Административно селото принадлежало към Търновски вилает.[37]

            По това време Малково има 45 християнски домакинства и 1 вдовица и е  едно от средните по големина села в района. В регистъра се отбелязва, че при предишната регистрация, която е била вероятно малко след  средата на века, селото е давало на своя спахия доход от 3725 акчета. Налице е едно увеличение на прихода от 618 акчета (16,59%). Това ни дава възможност да изчислим, че по същото време (около 1455-1460 г.) селото е имало приблизително 39-40 домакинства, с 5-6 по-малко. Явно през този период от време то се развива без сътресения и населението нараства по пътя на естествения прираст.

Таблица №2

Демографско развитие на село Малково през вековете в домакинства[38]

(1455-60 г.)	1479 г.	1516 г.	1541-45 г.	1580 г.	1642 г.	1751 г.
(39-40)	45	26	27	48	20	мезра

            Друг регистър от 1516 г. ни дава сведения, от които виждаме, че населението на селото е намаляло чувствително. Регистрирани са само 26 християнски домакинства, 15 неженени и 1 немощен, а приходите възлизат на 4435 акчета. Малково по това време е тимар на Пири, Макат, Малкоч, Хасан и Чалъш, синове на Али, син на Татар, прехвърлено от баща им, който бил владелец. По време на султански походи петимата спахии изпълнявали службата си посменно, от тримата един и от двамата – един. Подразбира се, че селото е било първоначално тимар на Татар, впоследствие на сина му Али и най-сетне на петимата синове на споменатия Али. Това прехвърляне от баща към син е един-единствен случай на „наследяване” на тимар в познатите ни регистри за Севлиевския край.[39]     

            Прави впечатление, че броят на домакинствата е намалял с 19. Причината може да е преди всичко една: тези 19 домакинства са приели исляма и са заживели в нова мюсюлманска битова среда в съседните села: Долно Чадърли  (с двама “синове на Абдуллаха” по това време, т.е. новоприели исляма), Горно Чадърли (с 15 “синове на Абдуллаха”, от които семейни 8 и неженени 7) и Дерели (с 4 “синове на Абдуллаха”). Като отчитаме факта, че през 1580 г. населението на селото отново се е увеличило, може би трябва да предположим, че намаленият брой домакинства се дължи не само на отпадналите ислямизирани, които не може да са много, но и на наличието на рая със специално предназначение, регистрирана в други регистри.

В регистъра са изброени с личните и бащини имена всичките 42 пълнолетни мъже и по този начин разбираме, че населението на селото е чисто българско. В редица случаи са налице две и дори три поколения, което е сигурен белег за продължителен и уседнал живот на населението на селото. Анализът на личните имена показва, че преобладаващата част са от славянобългарски произход: Бойо, Бото (2), Братой, Добре (2), Додо, Драги, Драгно (2), Драгой, Драгостин (4), Вела, Вълко, Вълчо, Въльо, Върльо (3), Злат (2), Калин, Крайо, Нелеп, Новак, Първо (2), Рад, Райо, Рельо, Руйо, Стайко, Тихомир, Черньо. Вариантите на имена от основите Рад-, Драг-, Добр- и Брат-, които показват през ХV-ХVІ век средна честота на използуване в българските земи 28,6%, а в Търновския край – 33,1%, в село Малково са 19,04%. Налага се изводът, че славянобългарската антропонимна традиция е сериозно застъпена в селото.

Към особено старинния пласт от лични имена можем да споменем: Въльо – звателно от Въло по меки основи (срещано още през ХІІІ век), Върльо – звателно от Върло по меки основи, Черньо – звателно от Черно по меки основи и др.

От гръцки езиков произход са имената: Димитри (2), Иван, Койо (3), Кръсто, Марко, Михаил, Михо, Миьо, Никола (2), Петко, Петро, Пейо, Тодор, популяризирани от църквата след християнизацията. Сред тях изпъкват имена, свързани с култове на светии като: Димитри (Димитър Солунски), Койо – стегнат вариант от Константин Велики, Петко и Пейо – от Петка Търновска, Иван от Иван Рилски и др.

            Следващият тимарски регистър от 1541-1545 г. характеризира селото като християнско с 27 пълноценни домакинства и доход от 5500 акчета. Данъчната тежест върху едно домакинство, която при предишната регистрация е била 170 акчета, сега вече е достигнала своя връх – 203 акчета. (Вж. Таблица №3)

Таблица №3

Приходи в акчета от домакинствата и среден данък от едно домакинство

Регистрации	1455-60 г.	1479 г.	1516 г.	1541-45 г.	1580 г.
Приход в акчета	3725	4343	4435	5500	6800
Данък от едно дом.	93	96	170	203	141

             Към края на ХVІ век (1580 г.) селото е засвидетелствано в един подробен тимарски регистър, но вече като административно подведомствено на нахия Хоталич, с 48 български домакинства и доход от 6800 акчета, към зеамета[40] на кятиб (писар) Мехмед. Населението е почти два пъти увеличено за 30 години, което трудно може да се обясни. Следващият подробен джизие регистър от 1600 г. е връхната точка в демографското развитие на селото – 62 домакинства. Както се вижда от таблица №4, населението на селото значително намалява през ХVІІ век. В броя на джизие ханетата (домакинства) на Малково се наблюдава скокообразно намаляване и увеличаване.[41]

Таблица №4

Брой домакинства в село Малково, обложени с данък джизие

1600 г.	1619 г.	1625 г.	1635 г.	1639 г.	1643-44 г.	1650 г.
62	27	33	15	15	28	28

            Интересно е сведението от 1643-1644 г., което сочи 20 авариз-ханета от общо 28. Осем от домакинствата са освободени  от този извънреден данък и следователно са със специален статут и задължения. А това означава, че населението на селото е било не само тимарско. Какви по-точно са задълженията на тези 8 домакинства не е ясно. Може да допуснем, че както при повечето севлиевски села и тук се касае за войнуци.

            Утвърдилото се становище, че селото пострадало сериозно в края на ХVІІІ век от кърджалийските размирици и населението му се пръснало не се потвърждава от публикуваните напоследък нови данни. Авариз дефтер от 1751 г. сочи Малково като мезра, т.е. запустяло селище, следователно това разселване става в началото или през първата половина на ХVІІІ век и не е свързано със събитията от края на столетието.[42] Причините за разпръскването на населението следва да търсим във възникнали болестни епидемии, а може би и в засиления ислямизационен натиск от страна на съседните мюсюлмански села: Дерели, Чадърлу и Душево. Да не забравяме, че по това време изчезват от картата на района и други села: Али Факихлер, Долно Чадърлу, Манели, Мумджълар, Накъшлъ.

Макар и обезлюдено, турските данъчни власти продължават да водят Малково в регистрите като мезра и през първата половина на ХІХ век. Най-вероятно земята на селото е обработвана от преселилите се в Севлиево. И днес по-голямата част от землището му е в границите на града, но има и към съседното Сенник. През 1842 г. Исмаил бей, бивш владетел на тимар, образуван от село Градница и мезрата Малково, получил рента в размер на 728 гроша и 20 пари.[43]

Има данни, че части от населението на разселилото се село временно се установяват в местността Долните азмаци, на левия бряг на река Пиздица, в Кръвенишкото землище. Колко време са престояли тук не е известно, но си построили колиби. Под влияние на грозящата ги опасност от настъпващите към Балкана кърджалии се придвижват на изток като в Попската махала (района на Батошевския манастир) остава родът Балтии (дядо Братован и двамата му сина Златьо и Пенко). Друг род се установява в махала Грозевци. Местните жители като имали кавга с придошлите, казвали: „Там да си вървиш в Малково, от гдето си дошел”. Родът Кътеви също е придошъл от Малково. Други малковчани се настанили в Габрово. Най-упоритите преминали Шипченския проход и се заселили в Странджа. Така някъде през първата половина на ХVІІІ век селото преустановило своето съществуване.[44]

Споменът за това българско село е жив и днес. Името на селото носи местността, където е било разположено Малково. Запазил се е и топонимът Малкова корусу (Малкова гора) - название на местност на 4 км югозападно от Севлиево; името Доско също е название на местност в землището на това изчезнало село. От Ново Малково в Кръвенишкото землище останали само няколко кладенеца и една чешма в коритото на река Пиздица.

2.2.Демографско развитие на село Чадърлу

Търновското царство е завладяно с меч от османците и според ислямското право неговата земя е мирийска, принадлежи на държавата, т.е на султана, който я отдава за ползване във вид на продукт на бойците от своята конна армия – спахиите. Вместо заплата тимариотите (спахиите) получават тимари, ленни владения, които им осигуряват парични средства и продукти, за да могат да служат в султанската войска. От селата на Севлиевския край са формирани различни по големина тимари, включващи едно, две и повече села. Техните селяни плащат различни десятъци и такси на тимариота (спахията), който живее от тези приходи и е длъжен да участва във военните походи на султана, като въоръжава за своя сметка конни войници, наричани джебелю (дружинници), чиито брой зависи от големината на ленното владение.

В нашия случай, спахията Мехмед, син на Пиринчджи (или Биринджи) е получил във владение тимар (1479 г.), включващ две села – мюсюлманското Чадърлу и християнското Душево. 35 пълноценни и 2 вдовишки домакинства осигуряват на спахията годишен доход от 3664 акчета, срещу което той е задължен да се явява лично при повикване на поход, да има бюрюме (броня), да води един въоръжен от него боец и да носи една палатка. Ако не изпълнява тези задължения, държавата може да му отнеме лена и да го даде на друг тимариот. Същото следва при естествена смърт и при смърт в битка. Задълженията на тимариота могат да се поемат и от неговите синове, ако са пълнолетни. Тимарът не е частна собственост и не може да се продава. Село Чадърлу е част от установилата се в Севлиевския край тимарска система до самия ѝ край през 1844 г.

Около средата на XV век няколко семейства на пришълци от Мала Азия създават свое село под името Чадърлу, а според първия известен регистър от 1479 г. са вече 14 на брой.

Втория запазен документ за селото, отново съкратен регистър на ленните владения в Никополския санджак, е датиран към 1485 г. Тъй като е кратък ще го цитираме целия:

„Тимар на Ментеш, син на Юсуф. Владее го и участва във военните походи съгласно берат на Искендер паша.

Село Чадърлу, спадащо към Търнови, мюсюлмани са: домакинства – 14, неженени – 7, приход – 1598.

Село Душева, спадащо към Търнови: домакинства – 22, неженени – 3, вдовици – 3, приход – 2332.

Общо: села – 2, домакинства мюсюлмани – 14, неженени – 7, домакинства неверници – 22, неженени – 3, вдовици – 3, приход – 3930, първоначално – 3664, увеличение – 266.”[45]

За изминалите 6-7 години промените са незначителни. Тимарът включва същите две села, но владелецът му е нов – спахията Ментеш, син на Юсуф, като причините за смяната не са известни. Приходът от домакинствата се е увеличил само с 266 акчета. Новият момент тука е, че са описани и 7 пълнолетни неженени младежи. Село Чадърлу, както при предходната регистрация, е представено отново с 14 мюсюлмански домакинства.

Краят на XV и началото на XVI век в Севлиевския край се характеризира с появата на още няколко малки мюсюлмански селища, резултат от втория етап на тюркската колонизация, започнала малко преди и около средата на изтичащото столетие. Става дума за Дерели (дн. Горна Росица), Селви (Севлиево) и Акънджилар (дн. Петко Славейков). В безлюдното Хоталич също се настаняват мюсюлмански заселници.

По същото това време село Чадърлу се разраства и в подробния опис от 1516 г. го срещаме раздвоено като Горно и Долно Чадърлу. Заедно с Душево, Дерели и Малково,  те са тимар на ешкинджията (дворцовия еничарин) Хасан. В Горно Чадърлу има регистрирани 35 мюсюлмански домакинства и 26 неженени мюсюлмани с приход от тях 3688 акчета, а в Долно Чадърлу – 7 мюсюлмански домакинства, 5 неженени и 3 ягджии (маслари), също мюсюлмани, с приход от 1043 акчета. Второто село явно е възникнало в края на ХV или началото на ХVІ век. Анализът показва едно бурно демографско развитие на малкото мюсюлманско село Чадърлу, което за един период от 31 години увеличава повече от два пъти населението си; приходите от това население са увеличени също повече от два пъти. Бурният растеж довежда до раздвояване на селото и появата на Долно Чадърлу.

Таблица № 5

Брой домакинства в Горно и Долно Чадърлу през вековете

Години	Горно Чадърлу	Долно Чадърлу	Общо	Източници
(1455-1460)[46]	(7-8)	-	(7-8)	ТИБИ, том II
1479	14	-	14	ТИБИ, том II
1485	14	-	14	Румен Ковачев
1516	358	101	459	ТИБИ, том I
1541	333	61	394	Румен Ковачев
1545	36	101	461	Махиел Кийл
1580	662	172	834	Румен Ковачев
1642	742	17	912	Махиел Кийл
1751	856	мезра	856	Махиел Кийл
1845	140	-	140	Махиел Кийл
1873	182	-	182	Махиел Кийл

Забележка: с малки цифри са обозначени новите мюсюлмани, т.е. християните, които са приели наскоро исляма.

            Следващите османотурски регистри от 1541 и 1545 г. показват застой в демографското развитие на селото. Броят на мюсюлманските домакинства се запазва почти същият, както в началото на века – 33 и 36 за Горно и 6 и 10 за Долно Чадърлу. След краткия период на стагнация регистърът от 1580 г.  отбелязва удвояване броя на домакинствата на 66 за първото и 17 за второто. Бързото увеличение на жителите през този период е в унисон с общото нарастване на населението в района и въобще по българските земи. Със сигурност част от новите домакинства са на пришълци.

            Подробният авариз регистър от 1642 г. регистрира 74 мюсюлмански домакинства в Горно Чадърлу, с 8 повече от 1580 г. Този процес на слабо увеличение на мюсюлманското население (същото важи за Малкочлар и Селви) е в противовес на всички останали мюсюлмански села от района, които бележат спад в своето демографско развитие през първата половина на ХVІІ век. В същото време при Долно Чадърлу имаме застой.

Следващата регистрацията от 1751 г. показва село Горно Чадърлу с 85 домакинства; само 11 повече, след като са изминали  цели 109 години.[47] И това при положение, че населението на село Долно Чадърлу се завръща в състава на селото-майка. По това време изчезва от картата и съседното село Нашлии/Накъшлъ, като част от неговите жители вероятно са се установили в Горно Чадърлу. Незначителното увеличение на населението може да се обясни само с неблагоприятните условия за живот през по-голямата част от XVII и XVIII век, време през което раждаемостта е ниска, а смъртността поради множеството болестни епидемии и честите войни е голяма.

            Началото на ХІХ век е белязано от пораженията на жестока чума, след което населението на село Чадърлу се увеличава стремително, основно по пътя на естествения прираст, но не само чрез него. Имаме предвид случая с кражбата на български девойки от хорото в село Бериево, които стават съпруги на млади турчета от селото.  Младите семейства се настаняват в изоставените землянки и създават многобройна челяд. Заедно с преселниците от съседните по-малки турски села, те допринасят за бързото увеличаване населението на Чадърлу. За по-малко от век домакинствата се увеличават повече от един и половина пъти (1845 г. – 140), а през 1873 г., според данните на административния годишник (салнамето) за Дунавския вилает, са вече 182 на брой, т.е. имаме почти двойно увеличение в сравнение с 1751 г. В края на османското господство по българските земи село Чадърлу е едно от най-многолюдните в Севлиевския край.

            Наличните документи за Чадърлу (Горно и Долно), които не са много, показват едно възходящо демографско развитие (макар и неравномерно) от средата на ХV до втората половина на ХІХ век. Нагледна представа за това придобиваме от приложената по-горе таблица №5. През споменатите векове населението на селото е само мюсюлманско. Естествено възниква въпросът, какъв е етническият произход на това население и как се е увеличавало то?

Проблемът за етническия произход на първите колонисти е доста труден и отговор ще дадем доколкото позволяват познатите ни османотурски регистри, тъй като с други извори не разполагаме. За тюркския произход на първите заселници (колонисти) говори на първо място името на селото, което  идва от персийската дума “чадър” и означава палатка или шатра. Според проф. Махиел Кийл колонистите са юруци или тюркски чергари.[48] За това пише и проф. Бистра Цветкова, един от най-добрите ни османисти. За етническия произход на колонизираните домакинства, поради липсата на конкретни указания в изворите, ще трябва да се доверим на резултатите от общите проучвания за българските земи. Според тях основната маса от колонизаторите са юруците. Те са полуномади от Мала Азия, които османците използвали във военно време като участници в помощните корпуси на армията, а в мирно време – заради скотовъдните им умения.  В регистъра от 1479 г. обаче няма изрично посочване за юрушки поселения в Севлиевския край, въпреки че за други райони има такива. Налага се да приемем, че незначителните юрушки заселвания от средата на ХV век са последвани от трайно усядане на пришълците в новите земи, поради което те вече не се упоменават изрично. Записани са само като мюсюлмани. Редица признаци ни карат да смятаме, че селищата Али бей, Ходжа Йомер и Чадърлу са резултат от юрушка колонизация. Селата Али Факихлер и Сюлейман вероятно са заселени с размирни мюсюлмански еретици от Мала Азия, както твърди запазено предание.

            За малоазийския произход на първите заселници говорят и антропонимичните данни, с които разполагаме. Анализът на 152 лични и бащини имена на мюсюлмани в двете села показва, че 68, или 45 %  от тях, съвпадат с предпочитаните от юруците имена, или с имена широко разпространени сред тюркското номадско население на Мала Азия.[49] Тези имена са следните: Абас (2), Айдин (1), Али (8), Аслъхан (1), Атмаджа (3), Байрамбей (1), Бехадър (2), Вели (1), Гюлмен (1), Дургут (1), Дурмуш (1), Дурсун (2), Ибрахим (3), Ине бей (3), Иса (2), Исмаил (1), Калкал (3), Махмуд (8), Муса (2), Мустафа (3), Мухамеди (5), Насух (2), Рамазан (2), Тимур (2), Тимурлу (1), Уруч (1), Хамза (4), Хъдър (1), Хюсеин (1), Юсуф (4). Част от тези имена като  Аслъхан, Атмаджа, Бехадър, Гюлмен, Дургут, Дурсун, Ине бей, Калкал и Тимур са се съхранили и са характерни за т.нар. домюсюлмански период от историята на тюркското номадско население на Мала Азия. Няколко от имената – Ине бей, Кая, Салтук -  подсказват татарско влияние, защото са характерни за татарския етнос.

Следващият проблем е свързан с численото увеличение на населението и причините за това? Две са възможностите: ислямизация на местно и чуждо население и висока раждаемост. Висока раждаемост е имало през XVI и около средата на XIX век. Така например в подробния регистър от 1516 г. можем да намерим записани бащи с по 2, 3 и дори 5 пълнолетни неженени синове. В Горно Чадърлу някой си Махмуд има петима синове: Юсуф, Хъдър, Насух, Вели и Муса; Дурмуш е записан с трима синове: Мерсин, Сейди и Байрам бей; същото важи за Али. Подобни примери могат да се дадат и за Долно Чадърлу. Семействата с по двама пълнолетни сина са доста на брой. А са се раждали и момичета, поне колкото и момчетата. Всичко това означава, че е имало доста многодетни семейства – по 6-8, дори по 8-10 души. По-ниска раждаемост е имало през XVII, XVIII и началото на XIX век, когато периодично са върлували и различни болестни епидемии. Естественият прираст, въпреки неизбежните колебания, е основния фактор за числовия ръст на населението.

Вторият фактор за нарастване броя на жителите на селото е свързан с процеса на ислямизация на местно и чуждо християнско население. Приемащите нова вяра прозелити получавали мюсюлмански турски лични имена и понеже нямали бащини всички се записвали в регистрите като „синове на Абдуллах”, т.е. „синове на Божия раб”. Това е безспорен белег за немюсюлманския им произход и за сравнително скорошното приемане на исляма за своя нова вяра. Тези прозелити (в подробния регистър от 1516 г.) би следвало да са преди всичко местни жители от околните села, защото ако бяха роби (бивши пленници от многобройните войни на Османската империя) регистраторът щеше да го отбележи, каквато е обичайната практика и както е постъпено при селата Али Факихвер, Бара, и др. от Севлиевския край.

В историческата литература лицата, които изоставят старата си вяра и приемат исляма се обозначават с термините: нови мюсюлмани, обръщенци, прозелити и неофити. На „синовете на Абдуллах” от 1516 г. в Горно и Долно Чадърлу следва да отделим повече внимание, с оглед на това, че са доста.

В Горно Чадърлу те са:

Махмуд, син на Абдулах – женен;

Мустафа, син на Махмуд – неженен;

Муса, син на Махмуд – неженен;

Ибрахим, син на Абдуллах – женен;

Нусрет, син на Ибрахим – женен;

Мурут, син на Ибрахим – неженен;

Абас, син на Абдуллах – женен;

Сага, син на Абас – неженен;       

Чобан, син на Абдуллах – женен;

Сула, син на Чобан – неженен;

Мустафа, син на Чобан – неженен;

Бехадър, син на Абдуллах – женен;

Елиас, син на Абдуллах – женен;

Шабан, син на Елиас – неженен;

Алягьоз, син на Абдуллах – женен;

Налице е групово преминаване към исляма (седем бащи с пълнолетните си синове, от които един е семеен, общо осем глави на домакинства и седем неженени), най-вероятно християни от близките на Чадърлу български села: Малково, Душево, Хирево. Възможно е да са българи от разпиляното население на село Рахово, на чието място възниква мюсюлманското Сюлейман и Иса кьой векили, наричано още Рахова. Има запазено предание, че бегълци от него са живели на няколко места в горите между днешните села Ряховците и Сенник. В случая имаме бащи, който са сменили вярата си, не може да се запише християнкото име на техния родител за бащино и затова се използва формулата „син на Абдуллах”, като след тях са записани синовете им – женени и неженени, но вече с новите мюсюлмански имена на своите бащи.

Нито един от тези нови мюсюлмани не е довлечен пленник от войните, не е освободен роб, не е чуждо за района лице. Такива хора се записват по друг начин в регистрите при смяна на религията. При село Али Факихлер, с друго име Оходен, например, наред със „синовете на Абдуллах” имаме и следния запис: „Атмаджа, освободен роб на Хаджъ – женен.”  В този случай се касае за роб – военнопленник или мирен жител, отвлечен по време на някоя от многобройните по това време войни. Той може да е по народност сърбин, хърватин, унгарец, влах и т.нат., във всички случаи християнин, който след като слугува известно време при мюсюлманския си господар получава свобода срещу смяна на религията. Такава е ситуацията с Атмаджа от село Али Факихлер. Такива примери за село Чадърлу от 1516 г. няма, но това съвсем не означава, че роби и освободени роби не е имало и тук, както на други места от района. И наистина в подробния регистър от 1541-1545 г. (вж. приложенията) има записан един „Иляс, освободен роб на Нусрет – женен”.

Вследствие груповото преминаване към исляма делът на новите мюсюлмани в селото се оказва доста висок: при главите на домакинства той е 22,85 %, а при неженените младежи – 26,92 %. Излиза, че загърбилите християнството са около четвърт от цялото население на селото, доста внушителна група. А е възможно в предходните десетилетия и други отделни лица да са приемали исляма, но за това нямаме данни, защото няма открити подробни регистри. Но и само данните от 1516 г. са достатъчни да направим изводи как се е формирала турската народност в село Чадърлу през XV и   XVI век. А тази практика продължава неспирно и през следващите столетия.

В Долно Чадърлу новите мюсюлмани са:

Хамза, син на Абдуллах – неженен;

Берак, син на Абдуллах – женен.

Тук делът на обръщенците при главите на домакинства е 10 %, а при неженените младежи – 20 %. Следователно и тук ислямизационния процес не е за подценяване.   А ето и някои числови данни за новите мюсюлмани общо за двете села: 1516 г. – 9 глави на домакинства (20  %) и 8 неженени пълнолетни мъже (25,80 %); 1541 г. – 4 глави на домакинства (10,25 %); 1580 г. – 4 глави на домакинства (4.81 %); 1642 г. – 1 (1.09 %). Числата показват категорично, че имаме непрекъснат процес на ислямизация на местно и чуждо християнско население, който е бил по-значителен през първата половина на ХVІ век (една четвърт от всички мюсюлмани са обръщенци в исляма) и постепенно интензивността му през следващите столетия е намаляла. Очевидно става дума за индивидуални доброволни актове на смяна на религията. Правят впечатление само по-големите числа през 1516 г., което ни навежда на мисълта за групово приемане на новата религия. Изнесените до тук факти не ни дават основание да говорим за масова ислямизация, както предлага доцент Цоньо Петров от Габрово.[50] По-скоро тук имаме единични или групови ислямизации. Трябва да отбележим, че османотурските документи не могат да осветлят напълно процеса на ислямизация. Добре известно е, че е имало практика мюсюлманите да вземат за свои жени българки от близки селища. За това говори и споменатото предание, според което през първата половина на ХІХ век младежи от Чадърлу отвлекли девойки от хорото на близкото село Бериево и ги потурчили. Това явление е съществувало през целия период на османското владичество и е познато и в другите села на района.

В историческата литература доброволните преминавания от християнство към ислям често се обясняват със стремежа към икономически и данъчни облекчения. И това наистина е така. Да се вгледаме в различните наименования на поземлено-личния данък за християни и мюсюлмани, което съвсем не е случайно и не е въпрос само на терминология: става дума за сериозни облекчения в данъчното облагане на мюсюлманите в сравнение с християните. Женените християни плащат 25 акчета, а мюсюлманите – 22. На пръв поглед разликата от 3 акчета не е голяма. Но какво се получава, когато стане дума за семейство с две пълнолетни неженени момчета? Християнското домакинство трябва да заплати 75 акчета, а мюсюлманското – 38, защото първите плащат пълния размер, а вторите само 8 акчета. Разликата от 37 акчета вече съвсем не е за пренебрегване, особено като добавим и задължението по данъка джизие. В много реални случаи от живота това фискално облекчение за мюсюлманите, породено от верската принадлежност, се явява като сериозен мотив за преминаване към исляма от бедни християни.

Така по пътя на доброволните и принудителни единични помюсюлманчвания се увеличавало населението на село Чадърлу. Установилите се да живеят в мюсюлманската общност нови мюсюлмани бързо (след едно поколение) се асимилирали от турците и завинаги се откъсвали от снагата на своя народ и вяра.

Съвсем наскоро във връзка с подготвяния сборник с подбрани османски документи за Севлиевска каза бе открит и преведен един твърде интересен дефтер за „раите-неверници” на казата Хоталич (Севлиево), подлежащи на облагане с данъка джизие за 1691 г.[51] Според този документ в село Чадърлу са описани 26 пълнолетни мъже с български произход. (вж. приложенията) За всеки от включените в списъка е дадено кратко описание: „Михо, син на Бойно – нисък на ръст, с раздалечени вежди, пъстри очи и пълни бузи. Овчар. Платил е джизието си за 1691 г.” или „Грозе, син на Байо – среден на ръст, с раздалечени руси вежди и светлосини очи. Бръсне се. Кривокрак. Воловар. Платил е джизието си...” Според упражняваната професия те са разпределени както следва: ратаи -7, воловари – 7, овчари – 5, земеделци – 3, воденичари – 2 и за двама не е отбелязано нищо. Този документ поставя под съмнение безспорното до този момент твърдение, че селото е било винаги мюсюлманско. Същото е положението и със селата Дерели (Горна Росица) и Малкочлу (Буря). На този етап е много трудно да се даде обяснение на факта. Откъде се появяват тези българи, къде точно са живели и каква е съдбата им, защото в края на османското господство селото е напълно мюсюлманско и турско. Може само да се предполага, че са били бегълци от други райони – поради някакви притеснения или чумна епидемия. Възможно е отново да са мигрирали или пък да са приели исляма и да са останали трайно в селото. Само откриването и превеждането на нови документи може да даде отговор на поставения проблем с появилите се платци на джизие данъка в Чадърлу.

2.3.Стопанска  характеристика (края на XV-XVII век)

Преди да разгледаме въпросите за поминъка и данъците на мюсюлманското население на село Чадърлу е редно да направим някои пояснения относно неговия правен статут. Както всички останали селяни, мюсюлмани и християни, така и чадърлийци разполагат с къща и дворно място, които са тяхна частна собственост и имат право да ползват селската мера. Освен това в тимара селянинът притежава неотчуждаемото право да обработва своя дял земя, за която получава от спахията тапия (документ за владение на земята). Синовете му имат право да наследяват тази земя, след като заплатят определената такса върху наследството и получат тапия. Докато селянинът обработва парчето земя, спахията не може да му го отнеме. Тимарските селяни обаче не са крепостни като западноевропейските или руските, не са прикрепени завинаги към обработваната земя. Те могат да напуснат своето село и да потърсят късмета си в друго населено място като занаятчии, наемни работници или слуги. При такива случаи следва да заплатят на спахията определена сума като компенсация за загубата на работна ръка или пък да си намерят заместник, който да поеме обработването на земята.

След тази най-обща характеристика на статута на тимарския селянин може да преминем към въпроса за стопанската характеристика на село Чадърлу. Информация за  поминъка на чадърлийци черпим от подробните регистри от 1516, 1541-1545, 1580  и 1642 г. Ето данните за 1516 г. за двете селища с името Чадърлу:

Горно Чадърлу: „Мюсюлмански домакинства – 35; неженени – 26. Ресм-и чифт и беннак – 978. Пшеница – 150 килета.[52] Равностойност – 1500. Ечемик – 50 килета. Равностойност – 300. Овес, ръж и просо – 130 килета. Равностойност – 650. Десятък върху граха – 1 киле. Равностойност – 20. Десятък върху кошерите - 50. Десятък върху плодовете – 60. Воденица „карадж” – 1 камък. Данък – 30. Ниабет и ресм-и гюмрюк – 100.

Всичко – 3688.”

Долно Чадърлу: „Мюсюлмански домакинства - 7; неженени – 5; ягджии – 3. Ресм-и чифт и беннак – 194. Пшеница – 50 килета. Равностойност – 500. Ечемик – 20 килета. Равностойност – 120. Овес, ръж и просо – 25 килета. Равностойност – 125. Десятък върху кошерите - 50. Воденица „карадж” – 1 камък. Данък – 30. Ниабет и ресм-и гюмрюк – 15.

Всичко – 1034.”

Данните от дефтера (подобни са и в следващите регистрации) дават основание да заключим, че основният поминък на селяните от Горно и Долно Чадърлу е свързан със земеделието и скотовъдството. От земеделските разновидности на първо място е зърнопроизводството. Отглеждат се следните  зърнени култури: пшеница, ечемик, овес, ръж и просо. Приходите от пшеница за Горно Чадърлу са 40 %, а за Долно Чадърлу – 48 % от общата сума на събраните данъци, общо за двете села – 44%, което е почти половината от дължимото. Пшеницата и ръжта формират 50-60 % от необходимата калорийна дажба за изхранване на населението. Не случайно за храненето по това време се казва, че е представлявало „ядене на хляб, пак хляб или каши през целия живот”. Консумацията на хляб е висока, а лошата реколта от житото е трагедия за земеделеца. Сериозно е застъпено производството на ечемик (8,9 % от всички данъци) и на овес, ръж и просо – 16,4 %. Ръжта в планинските части е на второ място в производствената листа след пшеницата, което безспорно доказва, че тя е основна съставка в изхранването на хората. Производството на овес и ечемик е предназначено за животновъдството, което пък е от полза за земеделеца, осигурявайки му редовно наторяване на обработваемата земя и от там по-добри добиви. В следващите регистрации след 1516 г. започва да се събира десятък и от фий, отглеждан с фуражна цел.

От бобовите култури се отглеждат и облагат с десятък грахът и лещата. Бобът не се споменава.

Десятъкът върху плодове подсказва, че овощарството също е застъпено. Вероятно става дума преди всичко за орехи.

Производството и потреблението на мед е разпространено сред мюсюлманите на двете села. Данъкът върху кошерите през 1516 г. е от порядъка на 2,1 % от общите облагания.

В цитирания до тук регистър от 1516 г. не срещаме данни за лозови насаждения – един стар поминък на местното население от Севлиевския край. Едва към края на XVI век те се появяват в Горно Чадърлу.

Същото се отнася и за зеленчукопроизводството. Към края на века започват да се събират десятъци и от произведените зеленчуци.

Аналогично е положението с влакнодайните култури – лен и коноп, които се отглеждат в редица села от района. Със сигурност те също започват да се произвеждат и от чадърлийци. Памукът се появява по-късно и вероятно е отглеждан в землището на Чадърлу, защото имаме местност с такова име – Памуклука.

Царевицата и тютюна също се появяват по-късно и имаме данни за тяхното отглеждане в Чадърлу.

            Добре развитото зърнопроизводство благоприятства развитието на воденичарската индустрия и виждаме, че през 1516 г. в двете села работят по една воденица тип „караджейка” с един камък, разположени на бреговете на близката река Видима. Този вид воденици са много разпространени в Севлиевския край. „Караджейка” произлиза от турската дума „кара”, означаваща „черно”, тъй като брашното става тъмно на цвят. В съседните села Малково и Душево работят и по-големи воденици тип „долап”. Освобождението заварва селото с 6 малки воденици по река Видима.

Обобщавайки, спокойно можем да заявим, че производството на зърнени храни и други източници за прехрана в село Чадърлу са достатъчни за изхранване на населението.

Мюсюлманските заселници, основатели на Чадърлу, са преди всичко скотовъдци, които отглеждат преимуществено овце. Районът, където се установяват, е подходящ за това занятие. Агнешките и овчи продукти се консумират много от мюсюлманите и затова са търсени. Ежегодно султански заповеди до кадиите на казите напомнят за срочното доставяне на големи количества агнета и овце за изхранване на многобройното мюсюлманско население в столицата Истанбул, а също и за нуждите на войската.

В подробния регистър от 1516 г., в записа за село Долно Чадърлу, след пълнолетните женени и неженени мъже са посочени и трима ягджии. Двама ягджии има записани в регистъра от 1641/42-1646 г. към Бююк Чадърлъ (Голямо Чадърлъ).  Ягджиите (масларите) се споменават в османската документация като специална категория население през XV – XVIII век. Ягджъ (на български ягджия, ягджии) е лице от категория зависимо население, което доставя ежегодно на държавата определено количество масло. Срещу задълженията си ягджиите ползват определени данъчни облекчения. Това е най-краткото определение за тях. Ако трябва по-подробно да изясним задълженията им ще добавим, че те отглеждат големи стада овце и са производители и доставчици на масло, лой и други непосредствено свързани със скотовъдството продукти. Длъжни са да предават всяка година по три оки[53] чисто топено масло, „сметнати по 400 драма оката”. В района има още един ягджия в новооснованото съседно село Дерели. През 1580 г. броят на ягджиите в Севлиевска каза е нараснал на 12 души. За голямото развитие на овцевъдството говори фактът, че един от жителите на село Горно Чадърлу е записан като Чобан, син на Абдуллах. Името красноречиво говори за упражнявания занаят; чобан означава овчар, пастир.

При ягджиите, както и при другите категории население със специални задължения и статут, производственият опит се придобива по наследство, от поколение на поколение, столетие след столетие. Затова синовете се регистрират в списъците редом с бащите си с цел един ден да поемат функциите им.

Обикновено там където има маслари се подвизават и джелепи, но такива поне засега не са открити в известните ни османотурски регистри и други документи.

            Известен е и специален закон за масларите от 1581 г. От него научаваме, че не са освободени от данъка адет-и агнам върху овцете и го плащат, но в замяна на службата си са освободени от поземлено-личния данък ресм-и чифт и беннак, от извънредните данъци и държавните повинности (авариз-и дивание ве текялиф-и йорфие).

В утвърдената класификация на категориите население със специални задължения и статут ягджиите принадлежат към третата група: със задължения в стопанско-производствената сфера.

С утвърждаването на османската власт в Европейския Югоизток облекченията на ягджиите постепенно се намаляват и те попадат в безправно положение като останалата рая.

В регистъра от 1541-1545 г. към село Долно Чадърлу е записан един гьорюнджи, което ще рече доганджия, соколар.[54] Членовете на тази категория население са натоварени с отглеждането, опитомяването и доставянето на ловни соколи за нуждите на султанския дворец. В замяна на службата си тези лица ползвали определени данъчни облекчения.

„Терзи Мехмед” е записан в регистъра от 1641/42-1646 г. в Бююк Чадърлъ (Голямо Чадърлъ).[55] Появата на шивач свързваме с увеличаването броя на населението.

В регистрите от XVI век срещаме записи като: „Мехмед, син на акънджъ”, което означава, че в селото има акънджии. Това са участници в авангардните конни отряди за атака и плячкосване на неприятелски територии. Военнопомощния корпус на акънджиите просъществува до началото на XVII век, когато функциите му са поети от кримските татари.

За пръв път в регистъра от 1641/42-1646 г. са записани и трима еничари: „Мустафа Никде – йеничарин, мютеферрика;  Осман Мустафа - йеничарин, мютеферрика, и Мусли Мустафа - йеничарин, мютеферрика”.[56] Мютеферрика е дворцов офицер за специални поръчения.

В един списък на мюсюлманите от категорията евляд-и фатихан от село Чадърлъ през 1696-1697 г. са записани двама души: Ебубекир Осман и Ахмед Мехмед.[57] (вж. приложенията) Буквалният превод на този израз е: „потомци на завоевателите”, т.е. това са потомци на първите заселници на селото преди повече от два века. Евляд-и фатихан е военизирана формация на тюркското население, организирана в ханета от по 6 домакинства. Всяко хане е задължено да издържа и изпраща по един пехотинец в армията. Тази организация като че ли запълва празнината след разформироването на акънджийския корпус.

В описите се появяват имената на служителите на ислямския култ – имами, ходжи. Наличието на добавките „деде”  и „пири” към някои от личните имена свидетелства, че в селото има общности на мюсюлмански мистици.

Регистърът от 1516 г. не дава данни за едър добитък, но такъв е имало. Документи от XIX век свидетелстват, че в селото са отглеждани коне, биволи, волове и крави, освен традиционните овце, кози и птици. Местните стада, предимно от овце и говеда,  осигуряват изобилие от млечни продукти и месо.

            Сведения за някаква оживена търговска дейност в Чадърлу няма. Вероятно са се търгували малките излишъци от месо и месни продукти, кожи и мед, защото пазарната такса ресм и гюмрюк, в не особено големи размери, е засвидетелствана през 1516 г. както в Горно Чадърлу (100 акчета ), така и в Долно Чадърлу (15 акчета).  Към края на XVI век като пазарско средище за района се оформя Селви – новия административен център на нахията /казата/.

            Краткото изложение дава основание да направим извод, че в Чадърлу основният поминък на мюсюлманите през османския период са земеделието и скотовъдството. Те осигуряват достатъчни количества растителни и животински хранителни продукти за изхранване на населението. През вековете производството се обогатява с нови растителни видове, увеличава се обработваемата земя.

2.4.Данъци (края на XV-XVII век)

Преди да пристъпим към същината на въпроса е редно да кажем няколко думи за механизма, който следват османските власти при изготвянето на описните регистри (дефтери), повече известни като „тимарски”. Такова описване на раята (християнска и мюсюлманска) се извършва на всеки 30 години или при идването на власт на нов султан. Задачата по описване населението на Севлиевския край се възлага на емин (служител на държавното съкровище от столицата), който пристига в Търново (впоследствие в Селви) и с помощта на кадията и на владелците на тимари преглежда предоставените му от тях грамоти (берати). След уточненията по документите, започва обхождането на района село по село. Еминът, придружен от кадията, спахията, писар и малка военна част, пристига в Чадърлу – Горно и Долно, където цялото мъжко население и младежите, навлезли в полова възраст, се събират на едно място. С помощта на местни доверени лица се установява имотното състояние и податните възможности на селището. Събраните данни се обработват в столичните канцеларии, като се определят фискалните задължения на населението към неговия бъдещ спахия. Всичко се оформя в нов опис на населението и приходоизточниците – подробен и кратък.

Въз основа на новия дефтер всеки спахия сам се грижи за събирането на постъпленията в пари и натура. Приходите в полза на държавата са задължение на местния кадия. Пак той следи за своевременното плащане на извънредните данъци и издирване и описване на успелите да се укрият от данъчните власти. От подробните описи на населението централната власт добива представа за броя на спахиите в района, а също и за количеството на спомагателните бойци (джебелии), които следва да водят на поход.

За XV век кратките регистри от 1479 и 1485 г. ни дават съвсем бегла информация за данъчните постъпления от село Чадърлу. Селището е ново за района и при двете регистрации има само 14 пълноценни домакинства, плащащи данък. Нов момент в данъчната политика личи от втория регистър, при който като данъчно задължени са вписани и 7 пълнолетни, но неженени младежи. Налице е само вписване, без реално да са обложени. Данъчните задължения за 1479 г. са общо 1642 акчета, по 117 на домакинство, а през 1485 г. – 1598 акчета, по 114 на домакинство. В противоречие с общата тенденция за увеличаване на данъчната тежест, при Чадърлу имаме намаляване на данъка, като броят на домакинствата е същият. Това „снизхождение” на данъчните власти към чадърлийци можем да обясним само с факта, че в другите мюсюлмански поселения в района задълженията на едно пълноценно домакинство са доста по-ниски: през 1479 г. за селата Сюлейман, наричано още Иса кьой Векили, Ходжа Йомер, Али Факих, с друго име Оходен и Али бей те се движат между 85 и 89 акчета, а през 1485 г. – между 93 и 123 акчета. По-ниски са данъчните задължения към едно домакинство и при съседните християнски села – Душево и Малково (съответно 91 и 95 акчета за 1479 г.). Посочените примери само затвърждават убеждението, че данъчните власти по това време са подхождали доста гъвкаво и конкретно при различните селища.

За XVI век разполагаме с три подробни регистъра (1516, 1541-1545 и 1580 г.). Общият брой на данъците и различните такси в Севлиевския край според подробния регистър от 1516 г. е около тридесет. Най-значимото парично облагане на населението е поземлено-личния данък, известен като ресм-и чифт за мюсюлманите и испенч за християните. С него започва всяко описание на данъчните задължения след посочване броя на домакинствата. През посочената година 35 пълноценни мюсюлмански домакинства и 26 неженени пълнолетни младежи от село Горно Чадърлу са задължени с поземлено-личния данък ресм-и чифт и беннак в размер на 978 акчета. В Долно Чадърлу 7 домакинства и 5 неженени следва да платят 194 акчета от този данък.

Таблица № 6

Данъчни задължения в акчета

	1479 г.	1485 г.	1516 г.	1541 г.	1580	% увеличение спрямо 1516 г.
Горно Чадърлу	1642	1598	3688	4652	6000	162
Долно Чадърлу			1034	1391	2800	270
Общо	1642	1598	4722	6043	8800	186

Ресм-и чифт е името на поземления данък, събиран в полза на ленния владелец от мюсюлманското население, владеещо земя в размер на един или повече чифтове, и възлизащ на 22 акчета за пълночленно домакинство и 8 акчета за пълнолетен неженен младеж. Под чифт като мярка за повърхнина следва да се разбира земя, която може да се обработи с един чифт волове и възлиза при добра почва на 60-80 дюнюма, при средна – 90-100 и при слаба – 130-150 дюнюма.

Ресм-и беннак пък е форма на поземления данък ресм-и чифт, изискван от домакинства със земя по-малко от един чифт. Такива домакинства в Севлиевския край не са регистрирани.

В регистъра от 1516 г. поземлено-личният данък е обозначен като ресм-и чифт и беннак, не защото има и малоимотни мюсюлмани, а защото към пълночленните домакинства са прибавени и пълнолетните неженени младежи, които се облагат с по 8 акчета. Вдовици при мюсюлманите не се облагат.

За да завършим с този данък, ще отбележим, че при християнските съседи на чадърлийци (душевци, малковчани и хиревци), той е в размер на 25 акчета, както за пълночленно домакинство, така и за неженените младежи; вдовиците са обложени с 6 акчета.

            От цитираните данни за 1516 г. е видно, че цялото земеделско производство на зависимия селянин от село Чадърлу е обложено с най-различни десятъци. На първо място са зърнените култури: пшеница, ечемик, овес, ръж и просо; следва грахът, плодовете и пчелните кошери. В следващите регистри броят на десятъците расте: появяват се бобовите, влакнодайните и маслодайните растения, зеленчуците и добивите от бостан. Всяко продуктово събиране е обозначено в килета и е посочена паричната равностойност, за да може лесно да се изчисли общият размер на тимара и това съвсем не означава, че натуралното вземане е превърнато в парично. През XVI век все още спахията няма изгода да превръща десятъците от зърнените храни в пари, тъй като за него те имат значителна потребителна, а също и разменна стойност. Не така стои въпросът с десятъчните вземания от плодове, грозде, дини, пъпеши, сено, фий и др., които трудно се съхраняват за по-дълго време, а и не винаги може своевременно да се намери пазар за тях. Затова при тази група спахията има интерес да вземе пари в замяна на натуралното облагане.

В османските закони и в регистрите не срещаме данни за облагане на едрия добитък, а в разглеждания регистър от 1516 г. липсва данък върху овцете, което съвсем не означава, че не е събиран. В регистъра от 1580 г. такъв данък се появява. Облагането върху притежаваните овце (ресм-и агнам, адет-и агнам, ресм-и коюн и пр.) е според кануннамето на Мехмед II Фатих (1444-1446, 1451-1481) с по 1 акче на 3 овце (или натурално вземане – 1 овца от 50).

В двете села през 1516 г. работи по една воденица тип „караджейка”, като годишният данък е 30 акчета.

            Всички описи на данъчните задължения на мюсюлманите (1516 г.) завършват с фразата  ниябет и ресм-и гюмрюк. Ниябет е сборно название на група от инцидентно събирани данъци, такси и глоби – например за избягал роб, намерен безстопанствен добитък, за женитба (ресм-и арус, ресм-и гердек), за повредени посеви, за преминаващи скитници и т.нат. В спахийските тимари приходите от тези данъци се поделят между тимариота и висшестоящите, а в зеаметите остават в полза на владелците им.

Ресм-и гюмрюк е пазарна такса за извършена търговска дейност. В Горно Чадърлу за нея плащат 100 акчета, а в Долно Чадърлу – 15 акчета. Тази такса за двете селища е указание, че те са малък пазарски център за околните български села.

Регистърът от 1580 г. дава данни за 47 вида данъци и вземания от зависимото население, значително повече отколкото в началото на века. Сред новите вземания са: десятък от коноп, данък от овце, от пасища и ливади, данък пъдарина, данък от гора, десятък от мандра, десятък от необработена коприна, десятък от чесън, десятък духан, десятък от леща, данък зимни кошери, за издаване тапия и т.нат. Коноп, леща и чесън са произвеждани и по-рано, но едва през втората половина на XVI век се взема десятък от тях. По-големият брой данъци със сигурност означава усилване на данъчното бреме върху зависимото население от Чадърлу.

Ако сравним общите суми на събраните през 1580 г. данъци в пари и натура от двете селища с тези от 1516 г.  ще видим, че сумата от паричната и натуралната рента се увеличава със 162 % за Горно Чадърлу и с 270 % за Долно Чадърлу (общо за двете селища – 186 %. Очевидния ръст на приходите можем да отдадем преди всичко на увеличения брой на жителите, откъдето следва и „раздвояването” на основното селище, факт, който данъчните власти забелязват и отчитат.

            Друго парично задължение, присвоявано от фиска, са събиранията от категорията „авариз-и дивание ве текялиф-и йорфие”, т.нар. извънредни данъци. За паричен авариз съществуват сведения още по времето на Мехмед II Фатих, без обаче да е ясна честотата на събиране и размера. Приемникът му Баязид II (1481-1512) налага еднократно събиране в пари, за да заплати на еничарите традиционния „бакшиш” за възкачването на престола. След това събира „авариз акчеси” за нуждите на военен поход, а по-късно на два пъти по 20 и 10-30 акчета за ремонт на пострадали от земетресение крепости. През краткото управление на Селим I Явуз /1512-1520/ извънреден данък е събиран само веднъж. При дългото управление на Сюлейман I Кануни /1520-1566/ аваризът се превръща в често, но все още нередовно събиране. Пак при него по-голямата част от раята със специални задължения губи правото си на „освобождаване” от аваризи. Приемниците на Сюлейман, Селим II (1566-1574) и Мурад III (1574-1595), в една и съща година събират успоредно по няколко вида извънредни данъци в натура и пари.[58]

За ангарията, т.е. задължението да се работи в личното стопанство на спахията определен брой дни, не разполагаме с необходимите данни и не можем да коментираме конкретно. През XVI век тенденцията е към намаляване обема на това задължение: вместо 7 дни размерът вече е 3 или 1 ден. Като съдържание на ангарията османските закони предвиждат само една земеделска работа – копане на спахийското лозе. Другите видове ангария нямат отношение към селското стопанство: те касаят строеж на къща за спахията и хамбар за дължимите десятъчни постъпления, при това еднократно, т.е. те се ползват от всеки следващ владелец на тимара. Друго ангарийно задължение е докарването на десятъците до хамбара на спахията, ако той живее на село (или в град), а може и до близък пазар.[59] Тежките форми на ангария към феодала са характерни за времето след  XVI век.

В сравнение с християните мюсюлманите от Чадърлу плащат по-малък поземлен данък, не плащат за сено и дърва, кокошка и хляб, джизие и макту[60].

2.5.Чадърлу през XIX век до Освобождението

Феодалните размирици в Севлиевско започват твърде рано – още в началото на 80-те години на XVIII век. Първите прояви на размирието са свързани с борба между различни претенденти за аянската[61] власт в казата. В тази борба те си служели с разбойници. Пострадали от грабежите и безчинствата както града, така и околните села, включително и Чадърлу. Според един наскоро преведен документ, съставен на границата на двата века, претендентите за аянството в Севлиево: Хюсеин ага, Хаджъ Али ага и Акман прибрали в къщите си арнаутски разбойници и даалии, обединили се с тях и насилствено обложили населението на града и селата със 100, а в последствие с още 23 кесии акчета. Заедно с разбойниците без причина убили и ограбили първенци на града и няколко села, сред които и Исмаил беше от Чадърлу.[62] Точно за това време се отнася написаното от габровеца Хаджи Велчо в тефтера му: „и пазвантите са на Чадърлий, на Кормянско татък около Севлиево и господ да пази”.[63]

Едва през XIX век, след като приключват аянските метежи и кърджалийските опустошения, продължили близо три десетилетия, Чадърлу става компактно село, събрало махалите си на мястото на днешното село Сенник. Раждаемостта се увеличава и през 1845 г. селото има 140 мюсюлмански домакинства, а през 1873 г. – 182 домакинства.[64] Според спомени на стари хора, когато българите започнали да се заселват в мюсюлманското Чадърлу през 1879-1880 г., то имало около 200 къщи турски.

Както в предходните векове, така и сега чадърлийските селяни изкарвали прехраната си основно със земеделие и скотовъдство. Към традиционно отглежданите земеделски култури (пшеница, ечемик, ръж, овес и просо) са се прибавили царевицата и тютюнът. Така например десятъкът от тютюна, произведен през периода 3.04.1870 – 22.03.1871 г., е 74 оки, или 296 гроша, по 4 гроша оката. През следващият отчетен период, 23.03.1871 – 10.03.1872 г., десятъкът възлиза на 53 оки и 250 дирхема.[65] Според Салнамето (Годишник на Дунавския вилает със статистически данни за населението) от 1874 г. обработваемата и необработваемата земя на Чадърлу по това време е около 6427 дюлюма, от които 3079 дюлюма са вакъфски. Следователно частната земя е 3348 дюлюма. На домакинство се падат по 18 дюлюма земя, което означава, че чадърлийските мюсюлмани са бедни земеделци. Очевидно няма и значителни по размери чифлици.

Един опис от 1848 г. на овцете и козите в 35 населени места на каза Селви, сочи село Чадърлу като включено към групата на полските села с 1170 овце и кози. Като имаме предвид, че през 1845 г. село Чадърлу наброява 140 домакинства, това означава средно на семейство по 8 овце и кози. Взетият десятък е 5 овце, 33 кози и 79 майки, общо 117 глави. Не е взет десятък от агнета, шилета и овни.[66] В селото се отглеждат още волове, крави, биволи, биволици, коне. Биволите са предпочитани пред воловете като по-работоспособни. В протокол от 1875 г., подписан от каймакама на Севлиево, наиба, мюфтията и финансовия началник, откриваме данни за продажба на безстопанствен добитък, сред който и две биволици от землището на Чадърлу.[67]

От занаятите е развит арабаджийския. Обикновено на Шебековата могила има по няколко майстори, готови веднага да поправят счупена кола или рало. Има  мутафчии (майстори на чували, дисаги, въжета и др. от животинска козина), абаджии (шивачи) и др.

            Тимарската система, която е господстваща в района, е в разложение през втората половина на XVIII век. Спахиите (тимариотите) се отклоняват от военната служба, превръщат в наследствени дадените им тимари и все повече започват да се занимават със стопанска дейност. Така се появяват чифлиците, обработвани от ратаи и наемни работници. В началото на следващия век е нанесен сериозен удар върху отживялата времето си военно-ленна система (тимарска) с въвеждането на редовна турска войска през 1826 г. и проведената аграрна реформа през 1832 г. Спахиите запазили само 1/5 до 1/15 от бившите си владения като частно, чифлишко земевладение. Като компенсация срещу загубената феодална рента, държавата започнала да им изплаща парична рента, равна на размера на предишните им доходи.[68] Вече посочихме пример с бившия владелец на тимар, включващ селата Малково и Градница, Исмаил бей, който през 1842 г. получава парична рента в определен размер. Такава е получавал и бившия владелец на Чадърлу. Това би могъл да е чифликчията, живеещ в местността Бей чардак например.

            Един регистър, изготвен при офиса на Главното мюфтийство на мюсюлманите в Царство България през 1920 г. сочи Чадърлий като село с вакъфски приходоизточници. Това означава, че такъв вид земевладение е съществувало през XIX век и се е съхранило в някаква степен до посочената година, въпреки че мюсюлманско население по това време в селото няма.[69] Както вече споменахме, според запазен документ от 1874 г. вакъфските земи в селото са били 3079 дюлюма, половината от всичката земя.

            Откъслечна информация, касаеща село Чадърлий, се намира в най-различни случайно запазени документи. Така например в един фрагмент от дефтер с имената на полицаите в Севлиевска каза откриваме конното заптие Бекир, син на Хасан от Чадърлъ със заплата от 100 гроша през декември 1843 г. и 140 гроша през ноември 1848 г.[70]

Наскоро открити и преведени дефтери със списъци на циганите в Севлиевска каза, плащащи данъка джизие в средата на века, хвърлят нова светлина по въпроса за етническия облик на населението на селото. През 1854-1855 г. в Чадърлу са регистрирани 18  чергари към черибашията Исмаил и 10 чергари към черибашията Халил, или общо 28 цигани, изповядващи християнската религия. Следващият данъчен период, 1855-1856 г., те са вече 64 души. Както пише в регистъра, това са чергари, т.е. скитници, които често сменят местообитанието си. Няма данни за постоянно живеещи цигани в селото до Освобождението.[71]

            Преди години в общината се е пазел един стар турски документ – протокол, който бил съставен на 10 юли 1861 г. по повод спор между Чадърлий и Батошево за границата между двете селища. При такива случаи според закона се съставяла комисия от пълномощници на засегнатите страни, която решавала спора. Пълномощниците на Чадърлий били: Мехмед Рашид Ефенди Халилов, Хасан Мемишов Матов, Али Раликов Галбазов и Селим Халилов. Границата на двете землища била очертана по имената на собствениците на имоти (ниви, ливади, гори), по имената на местности, дерета и др. Към документа е приложена извадка от закона. В комисията влизали от Севлиево първенците Миню (вероятно Миню Радев) и Минчо чорбаджи (Минчо Йоанов). Началник на Севлиевската каза по това време бил Сюлейман бей, в комисията влизали и севлиевските първенци Мехмед Ефенди и съдията Реза Шевфик.[72]

            Данъците, които плаща турското население през  XIX век са най-разнообразни. Според записаното в Салнамето на Дунавски вилает за 1874 г. село Чадърлу плаща на държавата следните данъци: данък емляк (сгради) върху 188 къщи – 424 гроша, данък върху полските имоти – 7814 гроша, данък занятие – 1147,20 гроша, или всичко данъци – 9385,20 гроша. Брутният доход от дейността на занаятчиите, върху който се начислява данъкът, възлиза на 38 250 гроша. Общо брутният доход на селото от всички упражнявани дейности се изчислява на 1 953 500 гроша. Неизплатените стари данъци към 1874 г. са на стойност 8924,23 гроша. Сумата не е малка и означава, че възможностите на населението не са особено големи.[73]

            По време на Априлското въстание през 1876 г. чадърлийските турци се включват в потушаването му. На 6 май се формират няколко отряда в Душево, които под командата на плевенския каймакам Дели Неджит, каймакама на Севлиево и Саадулах ефенди се насочват срещу въстаниците в бунтовно Батошево. Една група от турци се предвожда от чадърлийския първенец Ибрахим Шухов, който яздел бял кон и носел червено знаме. При воденицата на батошевския кмет Ибрахим настигнал въстаника Алекси Димов, но преди да го съсече с ятагана си бил прострелян от него. Появил се изневиделица черкезин и убил Алекси. Агонизиращият Ибрахим бил отнесен към Корийката.[74]

            Чадърлийските турци, които вземат участие в потушаването на въстанието и издевателствата и грабежите над мирното население, се изселват още по време на Руско-турската война 1877-1878 г., заедно с цялото мюсюлманско население на Душево. По време на войната чадърлийци дават подслон временно на група турци от съседното изоставено Душево. От новите власти на Севлиево български бежанци от Южна България са настанени временно в напуснатите от турците домове в селата Чадърлий, Хирево и Дамяново. От запазените архиви от това време се вижда, че новите власти вземат мерки за опазване имотите на забягналото турско население и подпомагат бедстващите семейства. На бедни турци от Чадърлий са раздадени 40 кабрана ечемик.[75] След падането на Плевен в началото на декември 1877 г. в Севлиево се съсредоточават руски военни части и се сформира Ловчанско-Севлиевският отряд, който от 21 декември започва да се изнася през Чадърлий, Хирево и Дамяново към Троянския проход.

            Освобождението заварва Чадърлий като голямо турско село с две джамии и две одаи към тях, с мухтар (кмет) Ахмед Шебекоолу.

---

[1] Ковачев, Н. Чадърлий-Сенник. – в. Росица, 1990/19; Ковачев, Н. Изчезването на село Малково. – в. Росица, 31.01.1970/5.

[2]Ковачев, Н. Местните названия от Севлиевско. С. 1961, 127; Ковачев, Н. Чадърлии-Сенник. – в. Росица, 1990/19; Ковачев, Н. Изчезването на село Малково. – в. Росица, 31.01.1970/5.

[3] Бележки за село Сенник в тефтерче на Йончо Панов – бивш директор на музея в Севлиево.

[4] Бележки в тефтерче на Йончо Панов за село Сенник. ГИМ - Севлиево, инв. № 783; Ковачев, Н. Изчезването на село Малково. – в. Росица, 31.01.1970/5.

[5] Панов, Й. Неизвестен досега археологически обект в нашия окръг. Машинопис. 1-2 стр.

[6] Ковачев, Н. Местните названия ..., 127.

[7] По данни на Й. Панов.

[8] Ковачев, Н. Местните названия ..., 127; Ковачев, Н. Чадърлий-Сенник. – в. Росица, 1990/19.

[9] Венециански документи за историята на България и българите от XII-XV век. Архивите говорят. Главно управление на архивите при Министерски съвет. С. 2001, 72, 89, 92, 146, 154, 186.

[10] Недялков, П. Легенди и предания от Севлиевския край. Севлиево. 2017, 20.

[11] Недялков, П. Севлиевският край през XV-XVI век. Севлиево. 2017, 27-40.

[12] Повече за тюркската колонизация в района у Недялков, П. Тюркската колонизация в Севлиевския край. Севлиево. 2012.

[13] Акче – дребна сребърна монета, въведена в обръщение при султан Орхан (1326-1362). Основна парична единица в Империята до реформата през 1687 г., когато поради обезценяване се превърнала в съставна част на парата и гроша.

[14]Турски извори за българската история. Том II. С. 1966, 217.

[15] Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак от 80-те години на XV век. С. 1997, 114.

[16] Турски извори за българската история. Том 1. С. 1964, 45-47.

[17] Курдов, П. Моето родно село. С. 1995, 20.

[18] Пак там.

[19] Пак там.

[20] Ковачев, Н. Чадърлий-Сенник. – в. Росица, 1990/19.

[21] Курдов, П. Моето родно село ..., 22.

[22] Мичев, Й. Кратка история ..., 1-2.

[23] Ковачев, Н.  Местните названия от Севлиевско. С. 1961, 173,199.

[24] Евлия Челеби. Пътепис. Под ред. на Страшимир Димитров. С. 1972, 54.

[25] Обработваема доходоносна земя извън землището на населено място, орница.

[26] Кийл, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV-XVIII век): колонизация и ислямизация. – Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. Съст. Р. Градева, Св. Иванова. С. 1998, 117; Андреев, Ст., Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза XV-XVIII век. Севлиево. 2018. Док. № 11.   

[27] Дюнюм - мярка за повърхнина, равна на 919, 3 кв. м.

[28] Андреев, Ст., Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза XV-XVIII век. Севлиево. 2018. Док. № 11.    

[29] Недялков, П., М. Макавеев. Минало и настояще. Село Пенко Славейков. Севлиево. 2011, 124.

[30] Ковачев, Н. Местните названия от Севлиевско. С. 1961, 84, 218;  Ковачев, Н. Чадърлий-Сенник. – в. Росица, 1990/19.

[31] Ковачев, Н. Чадърлий-Сенник. – в. Росица, 1990/19.

[32] Курдов, П. Моето родно ..., 23, 24, 115.

[33] Ковачев, Н. Местните названия от Севлиевско. С. 1961, 96, 237.

[34] Курдов, П. Моето родно ..., 28. 

[35] Ковачев, Н. Местните названия от Севлиевско. С. 1961, 170; Курдов, П. Моето родно ..., 10.

[36] Ковачев, Н. Изчезването на село Малково. – в. Балканско знаме, .....

[37] Турски извори за българската история. Том II. С. 1966, 223.

[38] Данните са взети от регистрите за 1479, 1516, 1541-1545, 1580 и 1642, а за 1751 г. от изследването на Махиел Кийл.

[39] Турски извори за българската история. Том 1. С. 1964, 53.

[40] Поземлено условно  владение с годишен приход от 20 000 до 100 000 акчета.

[41] Кийл, М. Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 296.

[42] Пак там.

[43] НБКМ – Ориенталски отдел, ф.179, а.е.722.

[44] Ковачев, Н. Изчезването на село Малково. – в. Росица, 31.01.1970/5.

[45] Ковачев, Р. Опис на Никополския санджак от 80-те години на XV век. С. 1997, 114.

[46] Числата, поставени в скоби, означават, че са предполагаеми, допустими.

[47]Кийл, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV-XVIII век): колонизация и ислямизация. – Мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания. Съст. Р. Градева, Св. Иванова. С. 1998, 117.

[48] Кийл, М. Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 296.

[49] Турски извори за българската история. Том 1. С. 1964, 45-47 – регистър от 1516 г.

[50] Петров, Ц. и др. Борби за освобождение и подем в Габровския регион 1393-1878 г. Г. 1996, 17-23.

[51] Андреев, Ст., Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Док. №25.

[52] Киле – мярка за зърнени храни и др.продукти. Истанбулското киле се равнявало на 25 кг.

[53] Ока – турска мярка за тежест, равняваща се на 1.282 кг.

[54] Андреев, Ст., Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Док. №6.

[55] Пак там, док. №16.

[56] Пак там.

[57] Андреев, Ст., Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Док. №27.

[58] Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа история. С. 1999, 173.

[59] Пак там, 155-156.

[60] Фиксиран данък; глобална сума.

[61] Аянин – почетна титла, давана на влиятелни градски първенци, които били излъчвани от местните аристократи и богаташи и били утвърждавани от властите, за да следят за правилното изпълнение на нарежданията на властта, за правилното разпределение и събиране на данъците и пр. През XVIII и XIX век те фактически заграбили властта в градовете и подчинените им кази.

[62] Андреев, Ст., Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза. Док. №56; Мутафчиева, В. Някои нови сведения за „кърджалийското време” в Севлиево. – Севлиево и Севлиевският край. Том 1. С. 1967, 219. 

[63] Ковачев, Н. Батошево в светлината на местните названия и имената на хората. – Батошево. С. 1987, 47.

[64] Кийл, М. Хора и селища в България през османския период. С. 2005, 402.

[65] НБКМ – Ориенталски отдел, ф. Тн. 30/12 – превод Ст. Андреев.

[66] Драганова, Сл. Количествен анализ на овцевъдството в българските земи под османска власт от средата на XIX век до Освобождението. С. 1993, 99.

[67] НБКМ – Ориенталски отдел, ф. 183, а.е. 58 – превод Ст. Андреев.

[68] Йонков, Хр., Н. Ковачев и Й. Панов. Севлиево и Севлиевският край през Възраждането. С. 1986, 19.

[69] Evgeni Radushev, Svetlana Ivanova, Rumen Kovachev. INVENTORY of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library Part 1 — Registers Sofia 2003, 202-2-3, док. №472.

[70] НБКМ – ф.183а, а.е.110 и а.е.3.

[71] Андреев, Ст., Хр. Темелски. Подбрани османски документи за Севлиево и Севлиевска каза.

[72] Панов, Й. Тетрадка с ръкописни бележки, с. 93.

[73] Курдов, П. Моето родно ..., 55.

[74] Бакалов, Й. Спомени и разкази за въстанието в село Батошево и дейността на Габровската чета там в 1876 г. С. 1926, 70.

[75] Йонков, Хр. и др. Севлиево и Севлиевския край през Възраждането. С. 1986, 341.