„БЪЛГАРСКАТА РАЗПРА” ПРЕЗ ЮНИ 1923 ГОДИНА В СПОМЕНИТЕ НА ЕДИН БЕЛОГВАРДЕЕЦ

„БЪЛГАРСКАТА РАЗПРА” ПРЕЗ ЮНИ 1923 ГОДИНА В СПОМЕНИТЕ НА ЕДИН БЕЛОГВАРДЕЕЦ

На 9 юни 1923 г. с преврат, организиран от Военния съюз с подкрепата на буржоазните партии и царя, е свалено земеделското правителство на Ал. Стамболийски. В Севлиево местните земеделски ръководители мобилизират привържениците си и задържат властта до 12 юни.

От 1921 г. в 9-хилядното Севлиево пребивавали частите на Дроздовския стрелкови полк от Бялата армия на барон Врангел, настанени в свободните помещения на местната казарма и наброяващи заедно със семействата си около 1000 души. Те пристигнали като добре съхранила се и организирана военна сила, запазила своето въоръжение – винтовки, картечници, боеприпаси. Ежедневния гарнизонен живот на дроздовци бил организиран с оглед на предстояща интервенция и нов военен сблъсък с Червената армия. Не се съобразявали с българските закони и имали свой трибунал, който издавал присъди, дори и смъртни.

Към датата на преврата броят на воинските чинове в Дроздовския полк не бил толкова голям както през 1921-1922 г. След като се стопили личните пари и парите от разни фондове, се наложило повечето от военнослужещите да си потърсят работа в други градове и в селищата на околията. Занятията в казармата били преустановени, оръжието било иззето от земеделската власт през 1922 г. За набавяне на средства за съществуване някои от военните чинове продавали оръжието си.

За тревожните дни от 9 до 12 юни в Севлиево и поведението на дроздовци научаваме от спомените на капитан Николай Раевский, публикувани в книгата му  „Дневник галлиполийца”. По това време той пребивава в Орхание (дн. Ботевград) и ежедневно описва спомените си за евакуацията на Врангеловата армия от Кримския полуостров, пребиваването в Турция на полуостров Галиполи и влизането в България. Времето на големите промени и героичното напрежение е преминало, мечтите за завръщане в Русия са пропаднали и той и другарите му се чувстват „физически и духовно попаднали задънена улица”. След яркото и живописно описание на събитията по време на преврата в Орхание, той дава интересна информация и за Севлиево. Ето и неговия разказ:

„Ползвайки се с любезното разрешение на генерал-майор В. Г. Харжевски, аз имам възможността да разкажа за събитията в град Севлиево, където се намираше щабът на Дроздовския полк. След напускането на генерал Туркул през пролетта на 1922 г., генерал-майор Харжевски стана командир на полка и началник на руския гарнизон в град Севлиево. Болшинството от военнослужещите в полка по това време се намирали на работа. Известно число офицери и войници преживявали в казармата, предоставена от българите. Там се помещавал и сам генерал Харжевски. Български военни части в Севлиево нямало. Имало само взвод жандарми под командата на ротмистър, които пребивавали също в казармата. Както и в Орхание, извиканата по тревога от съседните села оранжева гвардия заела Севлиево и се удържала в него два или три дни. Ротмистърът, изявил се като сторонник на новото правителство, бил арестуван и заключен в затвора. Неговите жандарми пребивавали в казармата и не предавали оръжието си. За да избягнат необходимостта от щурмуване на казармата, земеделците довели арестувания офицер от затвора и той разрешил на своите подчинени да се предадат, което те и изпълнили. Както разказва генерал Харжевски, бивш свидетел на явяването на ротмистъра в казармата, него го довели полуоблечен и по нощни чехли. Генерал Харжевски решил, че може да се намеси в полза на арестувания офицер само в случай на непосредствена опасност за него, и в съответствие с това предприел свои мерки. Руско вмешателство впрочем, не потрябвало.

            Скоро обстановката се изменила. В Севлиево влязла неголяма военна част и при появата ѝ земеделците без изстрели оставили града. Българският офицер, командващ отряда, бил разтревожен и очаквал контранастъпление на земеделците към Севлиево. Той поканил при себе си генерал Харжевски и настоявал руснаците да се присъединят към неговия отряд. Генералът заявил в категорична форма, че ние не можем да се вмесваме във вътрешните дела на България, и че в полка, освен това, няма оръжие. Българският началник отвърнал, че по негови сведения оръжия у дроздовците има, и изтъкнал, накрая, последния си аргумент: - Ако земеделците се върнат, те ще ви обесят.

Генерал Харжевски дал да се разбере, че своите хора и самия себе си той ще съумее да защити. Така завършили преговорите. Но в действителност, в полка имало скрито неголямо количество оръжие, което било съхранено по време на „гоненията на Стамболийски”. Следва да се отбележи, че с местните власти на земеделския режим генерал Харжевски поддържал напълно коректни отношения.

Този севлиевски инцидент, както ми се струва, е напълно характерен за създалото се тогава положение на нещата. Той показва, че българите разчитали в краен случай да прибягнат към наша помощ, а руските началници решително се стремели да избягнат вмешателство в българската разпра, докато тя пряко не загрозявала с опасност. В това време генерал Харжевски считал, че при известни условия дългът и честта можели да го заставят да излезе от положението на наблюдател и да прибегне към силата на оръжието.”

Това е краткия, но съдържателен разказ за позицията на остатъците от белогвардейския Дроздовски полк в Севлиево към „българската разпра” в началото на юни 1923 г. От него личи положителното отношение към новата власт, но също така е пределно ясно, че няма вмешателство в събитията в Севлиево. Остатъците от полка, лишени от командния си състав и обезоръжени, съвсем нямали куража от предходната година, когато по времето на „гоненията при Стамболийски”, както пише Раевский, „били готови да се защитават с оръжие в ръце и с боеве да си пробият път към Турция”.