УСТРОЙСТВО И ДЕЙНОСТ НА ПОЛИЦИЯТА В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ ПРЕЗ ХІХ ВЕК ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО

 

УСТРОЙСТВО И ДЕЙНОСТ НА ПОЛИЦИЯТА В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ ПРЕЗ ХІХ ВЕК ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО

3. Безсилие на полицията в навечерието и по време на Априлското въстание

 /Из книгата „Престъпност и полиция в Севлиевския край“. Част първа. Севлиево. 2007./

             През 1876 г. османската власт в Севлиево и околията се представлява от градски, околийски и смесен “казалийски” съвет. Каймакамин е Осман Азми, а полицейски пристав – юзбашията Дели Ибрям /Ибрахим/.[1]

            Властите усещат, че има раздвижване сред населението, че нещо се готви, но не могли да се доберат до конкретна информация. Чрез своите платени и неплатени шпиони полицията засилва наблюдението над българите в града, в селата и в хановете по пътищата. Те трябвало да следят за настроенията и действията на българите и своевременно да донасят. Като помагачи на полицията в града са известни фелдшерите-гърци Костадин и Костаки, за които се смята, че са причина за арестуването на много българи. По принуда на властите сътрудничи като “официален шпионин” Тасьо Лалев.[2] На много от затворниците в Севлиевския затвор той оказва помощ, дава съвети.

             В Ново село гъркът Саранди е турско ухо. По негово донесение през пролетта на 1875 г. е арестуван Павли Венков и около 40 дни престоява в затвора в града. В селото турците изпращат и друг свой разузнавач, но местните революционери го разкриват и отравят с чаша кафе. Постоянно заптие в селото е помакът Асан. Като очи и уши на властта са също помакът Хюсеин в Батошево, пъдарят Еминчето в Кръвеник, турчинът Ахмед Мечоолу в Градница, ”турският дух” Иван Цочев Курукът в Млечево. При всеки мухтар в българските села  има прикрепени  хора на властта, знаещи български и турски език, които да следят за поведението на българите.[3]

            Въпреки усилията на полицията и нейните помагачи конкретната дейност по подготовката на въстанието в Севлиевска околия остава в тайна. Създаването на комитети, техните членове, дейността им за набавяне на оръжие и революционната агитация остават неизвестни за властта. Всеобщото опиянение, което се забелязва, принуждава властите да вземат известни предохранителни мерки. От Габрово е докарана една рота войници, които денонощно започват да патрулират около и в града. Полицейският състав е увеличен с още 13 заптиета.[4]

            На 27 и 28 април в Търново, Горна Оряховица, Севлиево и други места турската власт предприема настъпление чрез своя административен, полицейски и военен апарат. От Търново още преди 27 април или най-късно на тази дата изискват телеграфически залавянето на Стефан Пешев като “бинбашия на комитите”. Севлиевският каймакамин отговаря на 28 април, че Пешев е в неизвестност, но са взети мерки за залавянето му.[5] Започват претърсвания на българските махали в града. На мостовете и другите входове са поставени постове, осъществена е пълна блокада на Севлиево. На следващия ден, 29 април, севлиевският каймакам докладва с нова телеграма, че Пешев е арестуван и започва следствието му.[6]  Освен него в града са арестувани и други членове на местния революционен комитет. Лично юзбашията арестува на пазаря Никола Генев, като му удря шамар и го претърсва за оръжие. Арестувани са Иван К.Устабашиев и Петър М.Гюлгелиев. При обиска в домовете им полицията открива сабя, револвери, пушки, патрони и др.[7] Арестите следват лавинообразно. Въпреки това някои от революционерите успяват да избягат и да вдигнат въстанието в селата от балканския район.

            С телеграма от 29 април каймакаминът донася на мютесарифа в Търново, че от разпитите на арестуваните се разбрало за 300 пушки, скрити в Кръвеник. За там той изпраща един чауш и около 50 души нередовни войници. “Понеже работата все повече се разраства – пише той – и ако при подобни претърсвания произлезе някое влошаване на положението, наличната войска, полицаи и нередовни  войници  не  ще  бъдат  достатъчни, за  да  се справят, намирам, че за всеки случай, необходимо е да ни се изпрати още редовна войска.”[8]  На първи май към Ново село със задача да прави обиски за оръжие и взривни материали потегля юзбашията Дели Ибрахим с няколко заптиета. На следващия ден предупредени от своя човек, пъдарят Еминчето, че Кръвеник е въстанал, те вземат писмено обещание от кмета за неучастие на селото в бунта и бързо се връщат в Севлиево.[9]  Не изпълнява задачата си и групата, изпратена в Кръвеник.

            От разпитите на арестуваните в града и сведения от своите хора по селата властите разбират, че бунтът има широки размери и затова на 30 април каймакаминът с телеграма иска големи количества оръжие за въоръжаване на нередовните войници.[10] Оръжие е раздадено на мухтарите на турските села Хирево, Добромирка, Бяла ряка, Бара, Горна Росица, Яворец, Янтра, Сенник, Душево, на помощник-мухтарите на Долната и Горната махала в Севлиево и др.[11] На помощ е изпратен плевенският каймакамин Дели Неджиб. На него е поверено изтребването на бунтовниците в Севлиевско. Заедно с каймакамина Осман Азми и Саадулах ефенди, той разработва план за поетапно разгромяване на въстаническите сили в Батошево, Кръвеник и Ново село.[12]

            С много кръв и насилия въстанието е потушено. В града всеки ден в началото на месец май се докарват заловени и заподозрени бунтовници от селата. Затворът и конакът са препълнени. След кратко следствие придружено с изтезания затворниците се изпращат за Търново, където от 8 май започва да действува извънреден съд. За изтръгване на показания заптиетата прилагат най-различни варварски методи. Никола Генев[13] ги описва така: “Изтезанията се извършваха от заптии в мазето на затвора и се състояха в жесток побой с тояга-камшик и с отрязани български глави; завързване краката в тавана и обесване надолу с главата и обратно – обесване за шията с едва допиране на пръстите на краката до земята. Забиване игли под ноктите, извиване месата с клещите и прочие.”

            Поради това,че не можал да предотврати въстанието и лошо ръководил потушаването му, севлиевският каймакам Осман Азми е уволнен. На негово място в края на месец май е назначен Хюсеин Мидхат.[14]

---

[1] Севлиево и Севлиевският край през Възраждането. С. 1986, т. ІІІ, 191.

[2] Пак там, 190-191.

[3] Пак там, 190, 230.

[4] Априлското въстание 1876 г. Сб. Турски документи, т. ІІІ, 116-118.

[5] 100 години от Априлското въстание и Ботевата чета 1876 г. Книга първа. Подбрани документи от архивите и материали от българския възрожденски печат 1875-1876 г. С. 1976, 233 

[6] Пак там.

[7] Априлското въстание 1876 г. Сб. турски документи…, 44; Спомени за Априлското въстание 1876 г. С. 1975, 122.

[8] 100 години от Априлското въстание и Ботевата чета 1876 г. Книга първа. Подбрани документи от архивите и материали от българския възрожденски печат 1875-1876 г. С. 1976, 233-234.

[9] Севлиево и Севлиевският край…, т. ІІІ, 219.

[10] 100 години от Априлското въстание…, 234

[11] Севлиево и Севлиевският край…, т. ІІІ, 228.

[12] Пак там, 227, 228, 232.

[13] Спомени за Априлското въстание…, 122.

[14] Априлското въстание 1876 г. Сб. турски документи…, 64, 72.

 

УСТРОЙСТВО И ДЕЙНОСТ НА ПОЛИЦИЯТА В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ ПРЕЗ ХІХ ВЕК ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО

 

УСТРОЙСТВО И ДЕЙНОСТ НА ПОЛИЦИЯТА В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ ПРЕЗ ХІХ ВЕК ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО

2. Престъпността и полицията до средата на 70-те години на ХІХ век

 /Из книгата „Престъпност и полиция в Севлиевския край“. Част първа. Севлиево. 2007./

 

            През разглеждания период разбойничеството в района процъфтява. То е съпроводено често с грабежи, убийства и издевателства над мирното население. Кражбите, отвличанията и изнасилванията също са постоянно явление. С тази дейност се занимават обикновено турци, черкези и абази, а потърпевшите като правило са българите-християни.

             Рязко се увеличава броят на престъпленията по време на неуспешните войни на Османската империя, като най-много страда християнското население. Обикновено преди всяка война турската полиция провежда акции за изземване на оръжието, намиращо се в българите. Така те стават още по-беззащитни срещу престъпниците, които посягат на имота, честта и живота им.

             Вълна от насилие залива Севлиевския край през 1821 г., когато  започва  Гръцкото въстание, т. нар. ”Завера”. В лятната си къща край Севлиево е мъчен и убит севлиевеца Еню. Казанджията Костадин от Търново е убит с пушка при с. Аканджиларе (дн. П.Славейков). Същата участ сполетява търговеца Георги от Севлиево, двама събирачи на данък близо до с. Крушево, търговец от Ново село, българи от селата Гъбене и Батошево.[1]

            Властите и полицията не вземат никакви мерки, за да  усмирят развилнелите се турски разбойници. На българите е забранено да носят оръжие, да произвеждат оръжие и барут.

            По време на Кримската война (1853-1856 г.) населението е подложено на жесток и кървав терор и произвол,  разпалван от верския фанатизъм на молли и ходжи. Кримското мурабе е запомнено от севлиевци с една ужасна драма – убийството[2] на двамата братя Хаджи Сава и Иванчо Радкови на 15 февруари 1855 г. Те си позволили да реагират на развратния начин на живот на тогавашния мюдюрин. Обиден от тяхната реакция, той изпратил една нощ 13 арнаути да убият в домовете им севлиевските първенци. Братята се съпротивлявали, стреляли и очаквали полицията от конака, който бил наблизо, да им помогне. Мюдюринът и заптиетата му обаче дошли чак след един час, когато разбойниците си свършили работата и избягали. Вестта за грозното убийство потресла севлиевци. По този повод анонимен дописник пише в “Цариградски вестник”:  ”Невинната царска рая гинеше наистина по пътищата, но считаше се безопасна поне в къщята си, но сега ето колко е безопасна. Пътищата около Севлиево и от Севлиево до Ловеч и Плевен оная година бяха станали касапня, злодеите клаха си пътниците до гдето си щяха, че не се удоволиха на това, но бастисваха и царската поща между Плевен и Ловеч. Толкоз са сигурни тия места, че и градищата.”[3]

            Неумението или по-скоро нежеланието на местната власт да се справи с развилнелите се разбойници криело опасност пътищата съвсем да запустеят. Поради тази причина през следващата 1856 г. от Русе е изпратена войскова част, начело с миралая Нусрид бей, за да преследва разбойниците в Севлиевско и Ловешко.[4]

             В запазени турски документи се подчертава наличието на много разбойници в  Севлиевска каза, които спъват свободното придвижване на търговците от Търново към Севлиево, Ловеч и др. градове. В писмо на Георги поп Симеонов до княз Стефан Богориди в Цариград, казата се нарича “свърталище на разбойници”[5] и се иска съдействие за решаване на проблема.

             Разбойниците устройват засади в затънтени участъци от пътищата, нападат пътниците, убиват ги и ги ограбват.   В други случаи стават спътници на пътуващите,  разузнават какво носят, и на удобни места от пътя ги ограбват и убиват. Местната турска власт не желае да влиза в конфликт с разбойниците, които са мюсюлмани. Нещо по-вече, често тя влиза в разбирателство с тях и ограбеното се дели. Поощряват се нападенията над богати българи и предимно търговци. А когато разбойничеството взема масови размери турската власт е принудена да реагира. Срещу разбойниците султанът изпраща Кабразлъ Кючук Ахмед паша (1860 г.) с неограничени права.[6] Той обикаля много места, където има разбойничество, и разбира, че полицията е ортак с престъпниците, затова извършва големи промени в състава ѝ. За известно време тази мярка дава резултат, но след това разбойничеството пак се засилва.

            В дневника на видния севлиевски възрожденец Марин Софрониев се дават интересни данни за ширещото се насилие и несигурност по пътищата на Севлиевския край в началото на 60-те години. През лятото на 1862 г., той ходил до Ловеч, но поради страх от разбойници не можал да отиде до лозята. На 3 март 1863 г. записва в дневника си: ”…обраха злодейци Люцкана на търновския път, който отиваше на Търново с жена си на гости.     Пак в сряда през нощта заклаха две момчета току до града, близо до реката, под Функата, които били отишли да ловят риба. И в четвъртък сутринта ги намерили в реката хвърлени, като ги заклали и главите им оставили отвън.”[7]  На 4 юли дава нови тревожни данни: ”В туй време беше станало по Севлиево много страшно от злодейци, защото обираха и убиваха человеците по пътищата. Дошел беше един царски човек в Севлиево Калаас да търси лошите и той улови по кърът 3-4 злодейци живи и 3 уби. И улови 3-4 в Севлиево от агаларите, които били ятаци и от село Малкочево (дн. Буря) чорбаджията Алиаа улови, който е бил ятак на хаирсъзите. Но след една неделя пуснаха от Ловеч малкочевица Алиаа”.[8]  Става дума за прочутия разбойник Дели Хюсеин, който с другарите си върлувал в района на селата Добромирка, Малкочево и др. За това, че търновският каймакамин се справил с прочутия разбойник пише и в. ”Съветник” в броя си от 22 юли.

             В Севлиевския край разбойниците нападат жертвите си на точно определени места. При Кална кория, където е кръстопътят Севлиево-Търново и Свищов-Габрово, и при местността Казанджи дере (на запад по пътя за Севлиево) често стават кървави грабежи. На първото място е построен голям хан, а на второто – каменна сграда, наричана “Стражница”[9] Тук има заптиета, които контролират и охраняват този участък от пътя. Мястото е толкова опасно, че през 1872 г., когато карали Левски от Ловеч за Търново, в Севлиево конвоят се усилил с още няколко заптиета като предохранителна мярка срещу нападение на българска чета.

            Унгарският пътешественик Феликс Каниц отбелязва в книгата си “Дунавска България и Балканът”, че пътят през Кална кория е “един от най-хубавите”, а ханът определя като “много приятен пункт за почивка”. Дефилето край него обаче намира за “твърде тъмно” и опасно.[10] И то наистина е такова, защото пътят тогава минавал не по височините, а по долината, между тях. Затова мястото е страшно и свърталище на разбойници. Не случайно една от близките местности е назована Разбойник.

            Спомените на Христо Иванов Големия – търговец от Ловеч, сподвижник на Левски, потвърждават извода на Ф.Каниц.[11] Ето как описва той преминаването си като търговец през Кална кория: ”Взех един кон с кирия и тръгвам, като минах Кална кория и отивам къде махалите. Но в онова време имаше отсам махалите беклеме. Като стигнах ази на беклемето, слязох и пих по обичая едно горчиво кафе и дадох гроша. Като се качих на коня, съгледах в гъстака трима от стражарите, че тичат из гъстака и им светят пушките…Стегнах коня, и то колкото се може по-бърже, и като погледнах, че ме не видят, то и препускам, додето най-подире изминах дола и настигнах едни тетевенци кираджии. Останах ази с тях да вървя и на вечерта заедно ще спим. Ето след два часа носят едно тетевенче, сечено и бито с ножовете им. И си казах на ума: ”Пострада това невинно момче заради мене”. Разбрах ази, че тези кучета ще ме ядат на връщане, но няма какво да правя. Ходих и си свърших работата и се връщам. Дохождам пак на това беклеме. Пих си ази пак кафето според закона им. Дадох си грошчето. Тръгнах и си отивам ази къде Кална кория. Погледвам, пред мене вървят двама турци, но надалеч. И за скоро време влязох в Кална кория. Вървя ази и със страх все се озъртам нагоре-надолу. Настигам в пътя един българин и един турчин, вървят и те за Ловеч. Е, съвзех се като ги настигнах, но при всичко, че те се спуснаха пак в дерето връз мене, но ази бях ги преварил, че бях се качил на коня. Като ги видях, че стоят в дерето при кладенчето и убягнах, ако и да хвърляха след мене напразно. Рекох си: ”Ази веке не ходя по тези места”.

             Още по-образно описва вълненията и страха си Петко Р. Славейков от своето първо минаване през Кална кория от Търново за Севлиево: ”Слънцето беше почти на залез. Аз хванах пътя от Ново село нататък…С тъмно барабар нагазих Кална кория или по право Канлъ кория т. е. кърваво или кръвнишко бранище. То е и досега едно вдолно място, преход на високите рътлини, протакани от изток на запад…Тогаз преди 35-37 години преходът беше една тъмна усойна, дето дене да минеш да те страх съвземе….на север кръвнишкото село Добромирка, в което нямаше тогава ни един българин християнин. На северното устие на прохода днес има един хан за пътниците. Тогаз от Ново село до Севлиево на 4 часа нямаше ни едно село по пътя да срещнеш, а зад всеки трън почти се потуляха денем и нощем един-двама врагове-убийци. А по-горе от хана има мост, днес на отворено място, а тогаз навсякъде зашумен с гора. Като стъпих на моста и прокънтя, тогава ме тръпки побиха… Не видях как изминах моста. От моста нагоре започва една стръмнина. Аз се всилях доколкото можех да вървя, колкото можех по-скоро, но усещах, че краката ми се бяха отсекли и не ми спореше никак. Едвам се влачех нагоре. Подир малко усетих, че минах край най-крутата стръмнина и пак мястото беше нагорно. Пътят беше тесен, дърветата от страните на пътя бяха свели върховете си тъй що звездите по небето не се видеха. Нощта беше безшумна. Тъмно като в рог. Да ме бутнеше някой в очите – нямаше да го видя. Да вървя – страшно, да седя – по-страшно. Тук шумне нещо – озърна се, там плюкне – ослушам се. Едни тръпки ме пущаха, други ме хващаха.”[12]

            Беклемета има също в района на с. Боаза и на местността Вран, където минава пътя за Габрово. Удобно място за върлуващите разбойници по пътя от Севлиево за Батошевския манастир е т. нар. Дълбоко дере.[13]

              В района на с. Малък Вършец обири на търговци и пътници стават в местностите Друмът, Узунджата, Кюнт дере и Драгичът, където горите са гъсти и големи. През 60-те години, когато се строи пътят София-Варна, движението се усилва. За да се противодейства на разбойниците е построено беклеме на границата със с. П. Славейков. Пазачите ползували и хана на Крапец. Въпреки мерките, обири стават много често и затова местата там се наричат Разбон дол и Разбон кайра.[14]

            Бандити в района на селата Бериево, Млечево и Батошево се занимават с отвличане на близки на богати българи и искане на откуп за тях. Замислено е отвличане на кмета на Млечево Михо Гълъба,[15] но вместо него бандитите хващат брат му.

            През 1867 и 1868 г. цялата севлиевска полиция е на крак и преследва четите на Филип Тотю и на Стефан Караджа. Каймакаминът лично предвожда всички мобилизирани сили. Организират се потери за преследване, включително и от българи. Каймакаминът Бокубасмаза[16] с няколко заптиета и башибозуци на коне докарват от Купен в Батошево четирима пленени четници от четата на Хаджи Димитър.

            Много точна е оценката на Найден Геров от 1861 г. за състоянието на престъпността и ролята на турската полиция. ”Християните в Турция – пише той – най-много страдат от престъпленията и насилията на кърагасите и заптиетата, от разбойниците, от неправилностите при събирането на данъците, от своеволията на турските бейове, от неправилностите на съда и от неизпълнителността на властта. Във всяка каза и нахия бил назначаван кърагасъ с конен отряд от 15 души, които обикаляли непрестанно района, като живеели и се хранели безплатно в селата, където отсядали. Освен това вземали “бакшиш”. Биели, грабели и безчестели селяните, без да могат последните  да  намерят  защита  от османските власти в нахийските, казалийските  и  санджакските  средища.”[17]  Кърагасите са началници на стражата по “опазване” на обществения ред. Те следят за полски пъдари да се назначават предимно мюсюлмани и на българите да не се поверява оръжие.

            През втората половина на 60-те и първата половина на 70-те години на ХІХ век българският възрожденски печат изобилства с данни за безнаказана престъпност – обири, кражби, убийства, изнасилвания. Заселването на татари и черкези в Севлиевско дава нов тласък на разбойничеството.

            Най-много са данните за 1874-1876 г. Около 1874 г. със золумите си се прочува групата на Чали Осман, която извършва обири и убийства в местността Дълбок дол по пътя от Севлиево за село Шумата.[18] Жертви на нападение стават драгоманинът Недьо Яновски от Шумата и Петко Йовов от махала Дрянът.

             Много страда населението от зачестилите кражби на добитък. В Батошево само от едно семейство в продължение на 30 години са отвлечени от пасища 8 коня. В Малък Вършец за една година турци и черкези открадват около 200 едри домашни животни, а дребните са неизброими. В Горско Сливово за една нощ са ограбени десетина къщи. В землището на Кръвеник често се появяват Пиолу от Хирево и Дингата от Градница – крадци на добитък и покъщнина. Дюкянът на Хаджи Хинко в Севлиево е разбит и стоката открадната.[19]

            През 1875 г. престъпниците стават още по-нагли. Седем-осем турци нападат нощем българска къща, отмъкват жената и се гаврят с нея. Друга група отвлича момче и също се гаври с него.[20]

             Хората на Саадулах ефенди (местен деребей) нанасят побой без причина на група гъбенски селяни, а жителите на Бериево[21] са заплашвани с нападение от близките турски села.

             Бездействието на властите и техният съюз с престъпниците се разобличават в дописките на Стефан Пешев до цариградския вестник “Напредък” през 1875-1876 г. В една от тях той разказва как въоръжени турци маскирани като кадъни нападнали трима селяни на Габровското шосе близо до Севлиево. Двама от тях успели да избягат, но третият бил убит и ограбен. Пътници съобщили  за трупа в близкото  село  Сърбеглий  (дн. Яворец). Мухтарите заедно с няколко души успяват да открият убийците по следите в съседното село Горна Росица и ги докарват в града. Каймакаминът, обаче, отказва да ги разпита.[22] Не така постъпил той, когато бил убит турчин от Казанлък при село Кормянско. Веднага изпратил бюлюк агасъ (групов началник) с две коли заптиета, които не се върнали докато не намерят убиеца.[23]

            Друг път трима черкези срещат двама кърджии (търговци), вземат конете им и ги ограбват. Кърджийте видели, че черкезите отседнали при един овчар и тогава единият от тях отива и съобщава всичко на каймакамина. Вместо да побърза да залови злодейците, той казал на пострадалия: ”И главите ви да са наполовина, пак не отивам да ги гоня по това време. А черкезите след като оставили овчаря тръгнали за село Добромирка. По пътя срещнали един турчин и го убили. Селяните организирали потеря, преследвали разбойниците, един убили, а другите двама заловили”.[24]

            И още един показателен случай разказва в дописка Стефен Пешев. Как група българи, които карали дърва от Балкана, били нападнати и ограбени от въоръжени злодейци – субашите на близките села. Българите ги познали и съобщили на полицията.  „Да видим колко време ще ги държат, защото стрували инкяр” – с основание се съмнява той.[25]  По този повод Пешев пише, че населението освен от разбойниците страдало и от “онези (разбирай полицията, бел.моя), които уж ходят да търсят лошите”[26]  А една от дописките си завършва с извода, че е необходимо българите да имат своя полиция, която да ги защитава.[27] Такова искане отправят и членовете на смесения казалийски съвет в прошение до великия везир от 15 януари 1876 г.

            Напразно пострадалите българи търсят помощ и закрила от насилията и грабежите на разбойниците и крадците при каймакамина и неговата полиция. Няма кой да се вслуша в техните вопли и молби. Разбойниците и крадците са покровителствани от местната власт, за да се държи в покорство населението. Османската полиция преследва престъпниците и злодеите само в тези случаи, когато престъплението е извършено от християни и особено  ако  пострадалият  е  турчин. Турците,  извършили престъпление  срещу  християни, не само  не се преследват, но се и закрилят. Турската полиция е олицетворение на грабежите и насилията. Непрекъснатите административни реформи и опитите да се усъвършенства полицията не подобряват положението на българите. Напротив. То се влошава още повече, поради което през 1876 г. населението на Севлиевския край масово се надига на въстание.

---

[1] Севлиево и Севлиевският край през Възраждането. С. 1986, т. ІІІ, 139.

[2] Йонков, Хр. Документи за историята на град Севлиево и Севлиевският край. – Севлиево и Севлиевският край. С. 1967, т. І, 243-244, 246.

[3] Пак там, 245-246.

[4] Пак там, 339.

[5] Великов, Ст. и Маслев, Ст. Документи за положението на българското население от Търновска каза през Кримската война. ИДА, т. V, С.1961, 192.

[6] Обретенов, Н. Спомени и дневници. С. 1988, 65.

[7] Вълчанов, Х. Севлиево 1842-1942, част І, С.1942, с.134, 138.

[8] Пак там.

[9] Гунев, Н. Добромирка. Севлиево, 1992, с.24.

[10] Донева, М. История на село Добромирка. С. 2000, 50.

[11] Иванов-Големия, Хр. Спомени, С. 1984, 16. 

[12] Славейков, Петко. Съчинения, т. ІІІ, С.1979, 125-126.

[13] Ковачев, Н. Миналото на героичен Кръвеник. С. 1972, 41; Ковачев, Н. Батошево. С.1987, 64; Пешев, П. Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес. С.1993, 9

[14] Цанков, Г.и Тодоров, Д. Миналото на Малки Вършец. С. 1995, 68.

[15] Илийчев, Илия. История на село Млечево. Севлиево, 1999, 15-17.

[16] Батошево…с.69.

[17] Цитирано по Христов, Хр. Аграрният въпрос в българската национална революция. С. 1976, 175.

[18] Батошево…с.64.

[19] Пак там, 64; Миналото на героичен Кръвеник…, 64; Ковачев, Н. Всяко търпение има край. – в. Росица, бр.11 и 16 от 1976 г.

[20] Всяко търпение има край…, бр.11.

[21] Пак там.

[22] С перо и оръжие. – в. Росица, бр. 26/1976 г.

[23] Пак там.

[24] Константинов, Здр. Дописките на Стефан Пешев 1875-1876. – В:Априлското въстание в Централна Северна България. Севлиево, 1996, с.125.

[25] С перо и оръжие…, бр.16.

[26] Стоянов, М. Севлиево в българската възрожденска книжнина. – Севлиево и Севлиевският край…,т. І, 131.

[27] С перо и оръжие…бр.23.

УСТРОЙСТВО И ДЕЙНОСТ НА ПОЛИЦИЯТА В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ ПРЕЗ ХІХ ВЕК ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО

 

УСТРОЙСТВО И ДЕЙНОСТ НА ПОЛИЦИЯТА В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ ПРЕЗ ХІХ ВЕК ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО

1. Промени в административното деление и устройството на полицията

 /Из книгата „Престъпност и полиция в Севлиевския край“. Част първа. Севлиево. 2007./

            Трите десетилетия анархия в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век разнебитват старата административно-териториална уредба на Османската империя. Замислени са административни реформи, които да укрепят и засилят връзките на провинциите с централната власт, да премахнат наследствената и неограничена власт на управителите.

През първите десетилетия на ХІХ век административното деление на империята се мени често. След преобразуванията, проведени през 1834 г. от султан Махмуд ІІ (1808-1839), към края на десетилетието, начело на Севлиевска каза застава т. нар. мюдюр. През целия период до 1864 г. Севлиево е каза към Видински еялет, начело с управител мюдюр.[1] Със закона за вилаетите (1864 г.) и Закона за управление на вилаетите (1870 г.) приключват административните реформи в Османската империя. От военно-феодална тя се превръща във феодално-бюрократична държава, в която надмощие взема гражданската бюрокрация. Севлиево е каза,[2] но този път в състава на Търновски санджак от Дунавски вилает, с главен град Русе.

             Според Закона за вилаетите империята се разделя на вилаети (области), санджаци (окръзи), кази (околии) и нахии (съставни общини), начело с валии, мютесарифи, каймаками и мюдюри, които упражняват в поверените им територии административната, финансовата и полицейската власт. В тяхна помощ се изграждат административни съвети. В градовете и селата, наброяващи 50 и по-вече къщи, се образуват квартали с определени граници.

            Начело на администрацията в най-малката единица – нахията, стои мюдюрът,[3] като не всяка нахия има такъв. Изискванията към него са да не е съден, под следствие или лишен от граждански права; да може да чете и пише; да не е по-млад от 25 години. Той провежда предварителното разследване и следствие по извършените в нахията нарушения и престъпления, като уведомява за това началника си в казата. Изпълнява заповедите и инструкциите на каймакама относно спазването на обществения ред.                    

             Началникът на казата се нарича каймакам и се назначава от правителството. Пряко зависи от мютесарифа на санджака. Той завежда гражданските, финансовите и полицейските въпроси в казата. В пределите на своята власт изпълнява и съдебните решения и всичко, което разпореди мютесарифът.[4] В книгата си “Дунавска България и Балканът” унгарският пътешественик  Феликс Каниц пише през 1871 г., че севлиевският каймакам управлявал до  60-те години  в едно старо и  разнебитено здание, което  не  се различавало  много от  селски обор. То се намирало край река Росица  близо  до  разрушените крепостни стени. Новото здание на казалийското управление  (новия конак)[5]  било построено по указание на Митхад паша и било единствената красива сграда в града.

            Санджакът се управлява от мютесариф,[6] който разпределя полицейските сили по казите съобразно със заповедите на валията и може в случай на нужда по свое усмотрение да ги мести от едно място на друго. При него има и полицейски началник.

             Валията като управител на вилаета има широки правомощия. Той завежда административните, финансовите, просветните, полицейските и публичните дела. Има и съдебни функции. Негово право е разпределението на полицията във вилаета, грижата за обществения ред и безопасността по пътищата. При необходимост може да прави свръхразходи, а ако недостига полиция да употребява за въдворяване на реда и редовна войска.[7]  За организацията на полицията в областите в османското законодателство няма специални и точни указания. Такива има само за устройството на полицията в столичния град.

             В новия ХІХ век Севлиево влиза като утвърден околийски център – каза, и се развива възходящо. Населението му нараства, като се увеличава българският елемент. Според документ от 60-те години, съхраняван в Народната библиотека “Кирил и Методий”, градът наброява 7 690 души, от които 2 284 мюсюлмани и 200 цигани.[8]  Базирайки се на изследване на руския генерален консул в Русе А. Н. Мошкин от 1864 г. историкът Хр. Йонков изчислява, че населението на Севлиевска каза е: християни – 87 990, мюсюлмани – 5 880, или общо 99 870 души.[9] Пак според него през 70-те години Севлиево[10] наброява около 10-11 000 жители християни и мюсюлмани, разпределени в три махали с общо 1 582 къщи.

             По данни на Ф. Каниц в казата преди Освобождението влизали около 50 селища и махали, а територията ѝ обхващала 1 334 квадратни версти (1 верста= 1070 метра).[11] В Севлиево имало:  10 джамии, църква, 5 училища, 611 дюкяна, 3 склада, 9 хана, една баня, 42 работилници, 10 фурни, конак, съдилище и т. н.[12]

            Поради голямата територия и население на казата османската власт в Севлиево разполага със значителна полицейска сила. През 1843 г. тя се състояла от 38 конни и 23 пеши заптиета. Командир на заптиетата бил юзбашията (капитан, началник на сто души) Ибрахим Санджаклар, с месечна заплата от 130 гроша. Той бил пръв помощник на мюдюра по полицейската част и фактически нейн началник. Помощник на юзбашията бил милязимин (лейтенант) Мехмед, син на Осман, с месечна заплата 120 гроша, а също и чауш (сержант, старши стражар) Хаджи Али, син на Ибрахим, със заплата 120 гроша. В състава на севлиевската полиция имало петима души, носещи имена Абдулкадир, син на Абдуллаха, Мехмед, син на Абдуллаха, Али, син на Абдуллаха, Мехмед, син на Абдуллаха и Али, син на Абдуллаха.[13] Това били наскоро ислямизирани християни (най-вероятно цигани), защото всеки нов мюсюлманин се  записвал като “син на Абдуллаха”.

             Общата практика е християни да не се допускат в състава на турската полиция, особено след въстанието на гърците от 1821 г. До гръцкото въстание, например в Габрово, като чисто българско селище, има 10 полицаи българи от общо 30. Поради разрастващите се националноосвободителни движения тези изключения са ликвидирани. Опитите за реформи на валията на Дунавския вилает Митхад паша в тази насока се провалят.

             Част от заптиетата, особено пешите, произхождат от низините на бедното мюсюлманско население. Получават по 30-40 гроша месечна заплата, която е крайно недостатъчна, и поради това в края на 1855 и началото на 1856 г. заптиетата в Габрово и Трявна отказват да служат и напускат. Конните заптиета са по-добре платени, а част от тях са и спахии, владетели на тимари.[14]

            В спомените си Панайот Хитов[15] казва, че конните заптии били въоръжени с “по два пищова на пояс, с ятагани, с по два кобура пищови отпред на конете и с дълги пушки на раменете.”

            Нощем в града охраната се осъществявала от т. нар. пазванти,[16] които носели дебела сопа, обкована накрая с желязо. Те обхождали главните улици и площадите и тракали по камъните със сопите си, за да плашат злосторниците.

В селата турската полицейска власт се представлявала от субашата, който винаги е мюсюлманин. В севлиевските села субашите често са неграмотни помаци, които знаят турски и български език. В Батошево, например, през 70-те години такъв е българомохамеданинът Хюсеин, който живее в дома на кмета на селото. От 40-те години селските субаши започват да получават от държавата заплати.

            Управлението на селата (и по-големите градски махали) се поверява на т. нар. мухтари (старейшини), към които се създава съвет на старейшините. Този съвет има право да обсъжда и въпросите за опазване на обществения ред. Разширяват се функциите на селските общини поради премахване на спахийската институция, чрез която главно се осигурявал обществения ред и се събирали данъците. Мухтарите поемат част от функциите на спахийте и техните наместници, като за съдействие на властта при събиране на данъците започват да получават парично възнаграждение. В тяхна помощ са кехаите (селски глашатаи, пазачи) и пазвантите (българи, нощни пазачи). В по-големите села, а също и в градовете, има длъжност кърсердар – началник на полската стража.

            Така устроеният в казата полицейски апарат има едно главно задължение: да пази господстващото положение на мюсюлманите в Османската империя.    

 

---

[1] Севлиево и Севлиевският край през Възраждането. С. 1986, т. ІІІ, 124-125 – тук грешно се сочи, че Севлиево и нахия. Проблемът за административното устройство през този период не е проучен обстойно все още;  Драганова, Сл. Материали за Дунавския вилает. С. 1980, 15-22.

[2]Пак там.

[3] Материалы для изучения Болгарии.Часть первая. Выпускъ І. Букарещтъ, 1877, 6-7.

[4] Пак там, 10-11.

[5] Коледаров, П. Севлиево през погледа на чуждите пътешественици от ХVІІ век до Освобождението на България. – В:сб.Севлиево и Севлиевският край, т. І, 178.

[6] Материалы для изучения…,13-14.

[7] Пак там, 19-20.

[8] Севлиево и Севлиевският…, т. ІІІ, 61.

[9] Пак там, 13.

[10] Пак там, 13 ,61.

[11] Пак там, 11; Материалы для изучения…, 45.

[12] Севлиево и Севлиевският край…, т. ІІІ, 61.

[13] Врачев, Ив. Севлиево и севлиевци преди 150 години. –в. Росица, бр. 32/1992.

 [14] Петров, Ц., Врачев, Ив. и др. Борби за освобождение и подем в Габровския регион 1393-1878. Габрово,1996, 163.

[15] Хитов, П. Спомени от хайдутството. С.1975, 24.

[16] По спомените на генерал Никола Генев. – в. Росица, 2006/3.