БОРБА С ХАЙДУТСТВОТО ПРЕЗ ОСМАНСКИЯ ПЕРИОД В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ
/Из книгата „Престъпност и полиция в Севлиевския край“. Част първа. Севлиево. 2007./
Хайдутството като
въоръжена форма на съпротива срещу чуждия поробител е характерно за Севлиевския
край през целия период от пет века.
По-малки или по-големи хайдушки дружини непрекъснато създавали неприятности на
османските власти. Данните от официалните архиви не са много, поради което в
изложението ще се ограничим само с периода ХVІІ-ХVІІІ век. През този отрязък от
време Османската империя бележи редица неуспехи в противоборството си с Австрия
и Русия и това довежда до активизиране на съпротивителното движение сред
българското население. Особено много се разпространява хайдушкото движение,
което в някои моменти може да се оцени като широко разгърнала се партизанска
война.[1] Затруднено и застрашено е движението по
пътищата и преминаването през проходите не само за обикновените пътници, но и
за войсковите части. Местните
военнополицейски сили все
по-често търсят помощ и съдействие от централната власт, за да се справят с
хайдутите. За това недвусмислено говорят поредица от османски документи от ХVІІ-ХVІІІ
век, в които се заповядват строги мерки за неговото унищожаване. През този
период от време Севлиево е вече град и център на каза със значителен брой
население.
За
хайдути в Севлиевския край пише известният пътешественик Евлия Челеби, който през
1662 г. преминава през прохода Шипка с османска войскова част. Многобройна
хайдушка дружина ги напада и се води ожесточено сражение цял ден. Загинали 70
хайдути, а други 40 били пленени. Ранени хайдути били открити в Селви, което
дава основание да предположим, че в многобройната хайдушка дружина в Габровския
балкан е имало и българи от севлиевските села.[2]
Последните две десетилетия на ХVІІ и първите
десетилетия на ХVІІІ век бележат висок ръст на хайдушкото движение в Северна
България. Масова изява получава то по време на Второто търновско въстание,
избухнало през 1686 г. В Габровския балкан около въстаниците се групирали
редица хайдушки дружини. Разгрома на въстанието е придружен с много жестокости.
Разрушени са над 250 църкви в планинските села между Габрово и Златица.[3]
Централната власт е сериозно обезпокоена през
1694 г., поради което в заповед до кадиите от Северна България се нарежда да се
вземат всички мерки за претърсване на опасните райони и за изтребване на
хайдутите.[4]
С изпълнението на задачата са натоварени
мютесалимите, изпратен е мубашир (инспектор, извънреден чиновник,
обикновено от дворцовия кръг), а също и нарочен бостанджибашия (висш полицейски
офицер, еничар). Тази практика все повече ще се налага. Нещо повече: в помощ на
местните сили започват да се изпращат специални военнополицейски части (секбани
или сеймени), начело със своите командири, наричани бостанджии, бостанджибашии,
секбанбашии, мартолосбашии и др. Зачестила практиката да се изпращат извънредни
чиновници (мубашири), които да
обединяват усилията на
всички местни и централни институции в борбата с хайдутството. Подсилват
се укрепленията в градовете, увеличава се броят на защитниците им. Повече сили
се отделят за охрана на пътищата, проходите и бродовете с дервенджии,
мартолоси, пандури и др. В градовете по махали се назначават нощни пазачи.
За борба срещу постоянно растящото хайдушко и
въстаническо движение в Северна България правителството формира и изпраща
специални военнополицейски отряди. В султански ферман от 22 април 1698 г. като
застрашени са споменати редица кази, между които и Севлиевската, и се иска от
властите да се формира конен отряд за борба с хайдутите. Общата численост на
отряда трябва да бъде 570 души, от които 40 от Севлиевска каза.[5]
Задачата на отряда е да действа в застрашените кази, като открива, залавя
и унищожава хайдутите. От съдържанието на документа личи, че Севлиевска каза е
от застрашените райони. Силно е хайдушкото движение в съседните ѝ райони на
изток в Габровския балкан и на запад към Ловеч. В началото на ХVІІІ век в
Ловешка каза е назначен мартолосбашия, за да охранява района “понеже се появили
много българи и хайдути”.[6]
Затрудненията
на Османската империя, причинени от поражения във войните, финансови трудности
и разложение сред армията, стимулират още повече хайдушкото движение в началото
на ХVІІІ век. Български емигранти във Влашко формират дружини, с които пролетно
време преминават Дунав и стигат до Балкана, където водят истинска партизанска
война срещу турската власт. Оплаквания от техните набези до централната власт
има от кадиите на Оряхово, Плевен, Ловеч и Севлиево. Явно военнополицейските
сили в посочените кази са недостатъчни да се справят със заплахата, защото се
иска военна сила за тяхното прогонване. В тази връзка в султанска заповед от
октомври 1711 г. се нарежда местните власти да изземат оръжието на раята.[7]
През 1714 г. наибинът (заместник на кадията) на Севлиевска каза отново се
оплаква от хайдушки набези и иска от султанския двор военна сила за борба с
тях.[8]
Обиските, претърсванията и изземването на оръжия от българското население продължават и
през следващите години. Целта е да се предотвратят бунтове срещу османската
власт. Такива мерки са предприети през 1726-1727 г. в казите Търново, Хоталич и
Ловеч. На 2 януари 1727 г. в каза Хоталич от българското население са иззети 16
пушки, 6 пищова „калканделен” и френски пищови. Иззетото оръжие, заедно с това
от съседните две кази (повече на брой), било предадено в оръжейната на
Никополската крепост.[9]
Десет години по-късно, по време на поредната
Австро-руско-турска война 1735-1739 г., султанското правителство заповядва на
кадиите на казите в Северна България, между които и на Търново, и на Севлиево
да вземат строги мерки за охрана на проходите и пътищата от хайдути. Заповедта
е от 2-11 април 1737 г. и представлява част от мероприятията по подготовка на
военната кампания за лятото. Очаква се казите, нахиите и селата да се опразнят
от войскови части и хайдутите и разбойниците да се възползват от това. Разпорежда се на проходите и пътищата да се
поставят достатъчно дервентджии и
секбани (сеймени) със секбанбашии – мюсюлмани, тъй като се няма доверие на
българите. Категорично се заявява, че за нанесени щети от хайдутите ще се търси
компенсация от местното население и органите на властта в казата. Султанската
заповед е адресирана до широк кръг
военноадминистративни, съдебни и полицейски началници: кадиите, кетхуда
йери, еничарските сердари, вилаетските аяни, служебните лица и селските забити.[10]
Този
документ и посочените преди него свидетелстват, че хайдутството през ХVІІ-ХVІІІ
век е сериозна заплаха за Високата порта и нейните местни представители,
включително и в Севлиевския край. За противодействие на хайдушките дружини по
места се формират специални отряди, включващи по няколкостотин души.
Правителството, след настойчиви молби от местните власти, изпраща в помощ и
военнополицейски сили, предвождани от
висши полицейски командири. В
озлоблението си турските власти започват да прилагат все по-тежки и жестоки
наказания. Заловените хайдути се избиват безмилостно, главите им се отрязват и
изпращат на висшето началство в знак на добре свършена работа. В ожесточението
си турците изгарят жив един от заловените хайдути при прохода Шипка (1662 г.).
Само в редки случаи се прибягва до изпращане на каторга. Към ятаците се
прилагат също най-жестоки мерки. Когато се изчерпят всички средства се
прибягвало дори до изсичане на горите, за да не се укриват там хайдутите. Чрез
съда селата се заставят да поемат поръчителство, че няма да допускат поява на
хайдути в своя район.
[1]Петров, Ц., Врачев, Ив. и др. Борби за
освобождение и подем в Габровския регион 1393-1878. Габрово,1996, с.64.
[2] Българска военна история
– подбрани извори и документи под редакцията на професор Д. Ангелов. С.1977, с.
349-351.
[3]Борби за освобождение…с.66-67.
[4]История на България, т.V, с.175.
[5] Борби за
освобождение…с.67; Българска военна история…с.374; Според друг документ общата
численост на отряда трябвало да бъде 680 конника. За това вж. Б. Цветкова, Нови
данни за съпротивителните борби в Севлиевско срещу турския феодален гнет през
ХVІІ-ХVІІІ век. Сб.Севлиево и Севлиевският край, т. І, 1967, с.210-211.
[6] История на България, т. V,
с.86.
[7]Пак там, с.85-86.
[8]Българска военна история…с.396.
[9] Цветкова, Б. Нови архивни източници. ИДА, т.8, с.231-232.
[10]Пак там.
Няма коментари:
Публикуване на коментар