УСТРОЙСТВО И ДЕЙНОСТ НА ПОЛИЦИЯТА В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ ПРЕЗ ХІХ ВЕК ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО

 

УСТРОЙСТВО И ДЕЙНОСТ НА ПОЛИЦИЯТА В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ ПРЕЗ ХІХ ВЕК ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО

1. Промени в административното деление и устройството на полицията

 /Из книгата „Престъпност и полиция в Севлиевския край“. Част първа. Севлиево. 2007./

            Трите десетилетия анархия в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век разнебитват старата административно-териториална уредба на Османската империя. Замислени са административни реформи, които да укрепят и засилят връзките на провинциите с централната власт, да премахнат наследствената и неограничена власт на управителите.

През първите десетилетия на ХІХ век административното деление на империята се мени често. След преобразуванията, проведени през 1834 г. от султан Махмуд ІІ (1808-1839), към края на десетилетието, начело на Севлиевска каза застава т. нар. мюдюр. През целия период до 1864 г. Севлиево е каза към Видински еялет, начело с управител мюдюр.[1] Със закона за вилаетите (1864 г.) и Закона за управление на вилаетите (1870 г.) приключват административните реформи в Османската империя. От военно-феодална тя се превръща във феодално-бюрократична държава, в която надмощие взема гражданската бюрокрация. Севлиево е каза,[2] но този път в състава на Търновски санджак от Дунавски вилает, с главен град Русе.

             Според Закона за вилаетите империята се разделя на вилаети (области), санджаци (окръзи), кази (околии) и нахии (съставни общини), начело с валии, мютесарифи, каймаками и мюдюри, които упражняват в поверените им територии административната, финансовата и полицейската власт. В тяхна помощ се изграждат административни съвети. В градовете и селата, наброяващи 50 и по-вече къщи, се образуват квартали с определени граници.

            Начело на администрацията в най-малката единица – нахията, стои мюдюрът,[3] като не всяка нахия има такъв. Изискванията към него са да не е съден, под следствие или лишен от граждански права; да може да чете и пише; да не е по-млад от 25 години. Той провежда предварителното разследване и следствие по извършените в нахията нарушения и престъпления, като уведомява за това началника си в казата. Изпълнява заповедите и инструкциите на каймакама относно спазването на обществения ред.                    

             Началникът на казата се нарича каймакам и се назначава от правителството. Пряко зависи от мютесарифа на санджака. Той завежда гражданските, финансовите и полицейските въпроси в казата. В пределите на своята власт изпълнява и съдебните решения и всичко, което разпореди мютесарифът.[4] В книгата си “Дунавска България и Балканът” унгарският пътешественик  Феликс Каниц пише през 1871 г., че севлиевският каймакам управлявал до  60-те години  в едно старо и  разнебитено здание, което  не  се различавало  много от  селски обор. То се намирало край река Росица  близо  до  разрушените крепостни стени. Новото здание на казалийското управление  (новия конак)[5]  било построено по указание на Митхад паша и било единствената красива сграда в града.

            Санджакът се управлява от мютесариф,[6] който разпределя полицейските сили по казите съобразно със заповедите на валията и може в случай на нужда по свое усмотрение да ги мести от едно място на друго. При него има и полицейски началник.

             Валията като управител на вилаета има широки правомощия. Той завежда административните, финансовите, просветните, полицейските и публичните дела. Има и съдебни функции. Негово право е разпределението на полицията във вилаета, грижата за обществения ред и безопасността по пътищата. При необходимост може да прави свръхразходи, а ако недостига полиция да употребява за въдворяване на реда и редовна войска.[7]  За организацията на полицията в областите в османското законодателство няма специални и точни указания. Такива има само за устройството на полицията в столичния град.

             В новия ХІХ век Севлиево влиза като утвърден околийски център – каза, и се развива възходящо. Населението му нараства, като се увеличава българският елемент. Според документ от 60-те години, съхраняван в Народната библиотека “Кирил и Методий”, градът наброява 7 690 души, от които 2 284 мюсюлмани и 200 цигани.[8]  Базирайки се на изследване на руския генерален консул в Русе А. Н. Мошкин от 1864 г. историкът Хр. Йонков изчислява, че населението на Севлиевска каза е: християни – 87 990, мюсюлмани – 5 880, или общо 99 870 души.[9] Пак според него през 70-те години Севлиево[10] наброява около 10-11 000 жители християни и мюсюлмани, разпределени в три махали с общо 1 582 къщи.

             По данни на Ф. Каниц в казата преди Освобождението влизали около 50 селища и махали, а територията ѝ обхващала 1 334 квадратни версти (1 верста= 1070 метра).[11] В Севлиево имало:  10 джамии, църква, 5 училища, 611 дюкяна, 3 склада, 9 хана, една баня, 42 работилници, 10 фурни, конак, съдилище и т. н.[12]

            Поради голямата територия и население на казата османската власт в Севлиево разполага със значителна полицейска сила. През 1843 г. тя се състояла от 38 конни и 23 пеши заптиета. Командир на заптиетата бил юзбашията (капитан, началник на сто души) Ибрахим Санджаклар, с месечна заплата от 130 гроша. Той бил пръв помощник на мюдюра по полицейската част и фактически нейн началник. Помощник на юзбашията бил милязимин (лейтенант) Мехмед, син на Осман, с месечна заплата 120 гроша, а също и чауш (сержант, старши стражар) Хаджи Али, син на Ибрахим, със заплата 120 гроша. В състава на севлиевската полиция имало петима души, носещи имена Абдулкадир, син на Абдуллаха, Мехмед, син на Абдуллаха, Али, син на Абдуллаха, Мехмед, син на Абдуллаха и Али, син на Абдуллаха.[13] Това били наскоро ислямизирани християни (най-вероятно цигани), защото всеки нов мюсюлманин се  записвал като “син на Абдуллаха”.

             Общата практика е християни да не се допускат в състава на турската полиция, особено след въстанието на гърците от 1821 г. До гръцкото въстание, например в Габрово, като чисто българско селище, има 10 полицаи българи от общо 30. Поради разрастващите се националноосвободителни движения тези изключения са ликвидирани. Опитите за реформи на валията на Дунавския вилает Митхад паша в тази насока се провалят.

             Част от заптиетата, особено пешите, произхождат от низините на бедното мюсюлманско население. Получават по 30-40 гроша месечна заплата, която е крайно недостатъчна, и поради това в края на 1855 и началото на 1856 г. заптиетата в Габрово и Трявна отказват да служат и напускат. Конните заптиета са по-добре платени, а част от тях са и спахии, владетели на тимари.[14]

            В спомените си Панайот Хитов[15] казва, че конните заптии били въоръжени с “по два пищова на пояс, с ятагани, с по два кобура пищови отпред на конете и с дълги пушки на раменете.”

            Нощем в града охраната се осъществявала от т. нар. пазванти,[16] които носели дебела сопа, обкована накрая с желязо. Те обхождали главните улици и площадите и тракали по камъните със сопите си, за да плашат злосторниците.

В селата турската полицейска власт се представлявала от субашата, който винаги е мюсюлманин. В севлиевските села субашите често са неграмотни помаци, които знаят турски и български език. В Батошево, например, през 70-те години такъв е българомохамеданинът Хюсеин, който живее в дома на кмета на селото. От 40-те години селските субаши започват да получават от държавата заплати.

            Управлението на селата (и по-големите градски махали) се поверява на т. нар. мухтари (старейшини), към които се създава съвет на старейшините. Този съвет има право да обсъжда и въпросите за опазване на обществения ред. Разширяват се функциите на селските общини поради премахване на спахийската институция, чрез която главно се осигурявал обществения ред и се събирали данъците. Мухтарите поемат част от функциите на спахийте и техните наместници, като за съдействие на властта при събиране на данъците започват да получават парично възнаграждение. В тяхна помощ са кехаите (селски глашатаи, пазачи) и пазвантите (българи, нощни пазачи). В по-големите села, а също и в градовете, има длъжност кърсердар – началник на полската стража.

            Така устроеният в казата полицейски апарат има едно главно задължение: да пази господстващото положение на мюсюлманите в Османската империя.    

 

---

[1] Севлиево и Севлиевският край през Възраждането. С. 1986, т. ІІІ, 124-125 – тук грешно се сочи, че Севлиево и нахия. Проблемът за административното устройство през този период не е проучен обстойно все още;  Драганова, Сл. Материали за Дунавския вилает. С. 1980, 15-22.

[2]Пак там.

[3] Материалы для изучения Болгарии.Часть первая. Выпускъ І. Букарещтъ, 1877, 6-7.

[4] Пак там, 10-11.

[5] Коледаров, П. Севлиево през погледа на чуждите пътешественици от ХVІІ век до Освобождението на България. – В:сб.Севлиево и Севлиевският край, т. І, 178.

[6] Материалы для изучения…,13-14.

[7] Пак там, 19-20.

[8] Севлиево и Севлиевският…, т. ІІІ, 61.

[9] Пак там, 13.

[10] Пак там, 13 ,61.

[11] Пак там, 11; Материалы для изучения…, 45.

[12] Севлиево и Севлиевският край…, т. ІІІ, 61.

[13] Врачев, Ив. Севлиево и севлиевци преди 150 години. –в. Росица, бр. 32/1992.

 [14] Петров, Ц., Врачев, Ив. и др. Борби за освобождение и подем в Габровския регион 1393-1878. Габрово,1996, 163.

[15] Хитов, П. Спомени от хайдутството. С.1975, 24.

[16] По спомените на генерал Никола Генев. – в. Росица, 2006/3.