УСТРОЙСТВО И ДЕЙНОСТ
НА ПОЛИЦИЯТА В СЕВЛИЕВСКИЯ КРАЙ ПРЕЗ ХІХ ВЕК ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО
2. Престъпността и полицията до средата на 70-те години
на ХІХ век
/Из книгата „Престъпност и полиция в Севлиевския край“. Част
първа. Севлиево. 2007./
През
разглеждания период разбойничеството в района процъфтява. То е съпроводено
често с грабежи, убийства и издевателства над мирното население. Кражбите,
отвличанията и изнасилванията също са постоянно явление. С тази дейност се
занимават обикновено турци, черкези и абази, а потърпевшите като правило са
българите-християни.
Рязко се увеличава броят на престъпленията по
време на неуспешните войни на Османската империя, като най-много страда
християнското население. Обикновено преди всяка война турската полиция провежда
акции за изземване на оръжието, намиращо се в българите. Така те стават още
по-беззащитни срещу престъпниците, които посягат на имота, честта и живота им.
Вълна от насилие залива Севлиевския край през
1821 г., когато започва Гръцкото въстание, т. нар. ”Завера”. В
лятната си къща край Севлиево е мъчен и убит севлиевеца Еню. Казанджията
Костадин от Търново е убит с пушка при с. Аканджиларе (дн. П.Славейков). Същата
участ сполетява търговеца Георги от Севлиево, двама събирачи на данък близо до
с. Крушево, търговец от Ново село, българи от селата Гъбене и Батошево.[1]
Властите
и полицията не вземат никакви мерки, за да
усмирят развилнелите се турски разбойници. На българите е забранено да
носят оръжие, да произвеждат оръжие и барут.
По
време на Кримската война (1853-1856 г.) населението е подложено на жесток и
кървав терор и произвол, разпалван от
верския фанатизъм на молли и ходжи. Кримското мурабе е запомнено от севлиевци с
една ужасна драма – убийството[2]
на двамата братя Хаджи Сава и Иванчо Радкови на 15 февруари 1855 г. Те си
позволили да реагират на развратния начин на живот на тогавашния мюдюрин.
Обиден от тяхната реакция, той изпратил една нощ 13 арнаути да убият в домовете
им севлиевските първенци. Братята се съпротивлявали, стреляли и очаквали
полицията от конака, който бил наблизо, да им помогне. Мюдюринът и заптиетата
му обаче дошли чак след един час, когато разбойниците си свършили работата и избягали.
Вестта за грозното убийство потресла севлиевци. По този повод анонимен дописник
пише в “Цариградски вестник”: ”Невинната
царска рая гинеше наистина по пътищата, но считаше се безопасна поне в къщята
си, но сега ето колко е безопасна. Пътищата около Севлиево и от Севлиево до
Ловеч и Плевен оная година бяха станали касапня, злодеите клаха си пътниците до
гдето си щяха, че не се удоволиха на това, но бастисваха и царската поща между
Плевен и Ловеч. Толкоз са сигурни тия места, че и градищата.”[3]
Неумението или по-скоро нежеланието на местната власт да се
справи с развилнелите се разбойници криело опасност пътищата съвсем да
запустеят. Поради тази причина през следващата 1856 г. от Русе е изпратена
войскова част, начело с миралая Нусрид бей, за да преследва разбойниците в
Севлиевско и Ловешко.[4]
В запазени турски документи се подчертава
наличието на много разбойници в
Севлиевска каза, които спъват свободното придвижване на търговците от
Търново към Севлиево, Ловеч и др. градове. В писмо на Георги поп Симеонов до
княз Стефан Богориди в Цариград, казата се нарича “свърталище на разбойници”[5]
и се иска съдействие за решаване на проблема.
Разбойниците устройват засади в затънтени
участъци от пътищата, нападат пътниците, убиват ги и ги ограбват. В други случаи стават спътници на
пътуващите, разузнават какво носят, и на
удобни места от пътя ги ограбват и убиват. Местната турска власт не желае да
влиза в конфликт с разбойниците, които са мюсюлмани. Нещо по-вече, често тя
влиза в разбирателство с тях и ограбеното се дели. Поощряват се нападенията над
богати българи и предимно търговци. А когато разбойничеството взема масови
размери турската власт е принудена да реагира. Срещу разбойниците султанът
изпраща Кабразлъ Кючук Ахмед паша (1860 г.) с неограничени права.[6]
Той обикаля много места, където има разбойничество, и разбира, че полицията е
ортак с престъпниците, затова извършва големи промени в състава ѝ. За известно
време тази мярка дава резултат, но след това разбойничеството пак се засилва.
В
дневника на видния севлиевски възрожденец Марин Софрониев се дават интересни
данни за ширещото се насилие и несигурност по пътищата на Севлиевския край в
началото на 60-те години. През лятото на 1862 г., той ходил до Ловеч, но поради
страх от разбойници не можал да отиде до лозята. На 3 март 1863 г. записва в
дневника си: ”…обраха злодейци Люцкана на търновския път, който отиваше на
Търново с жена си на гости. Пак в
сряда през нощта заклаха две момчета току до града, близо до реката, под
Функата, които били отишли да ловят риба. И в четвъртък сутринта ги намерили в
реката хвърлени, като ги заклали и главите им оставили отвън.”[7] На 4 юли дава нови тревожни данни: ”В туй
време беше станало по Севлиево много страшно от злодейци, защото обираха и
убиваха человеците по пътищата. Дошел беше един царски човек в Севлиево Калаас
да търси лошите и той улови по кърът 3-4 злодейци живи и 3 уби. И улови 3-4 в
Севлиево от агаларите, които били ятаци и от село Малкочево (дн. Буря)
чорбаджията Алиаа улови, който е бил ятак на хаирсъзите. Но след една неделя
пуснаха от Ловеч малкочевица Алиаа”.[8] Става дума за прочутия разбойник Дели Хюсеин,
който с другарите си върлувал в района на селата Добромирка, Малкочево и др. За
това, че търновският каймакамин се справил с прочутия разбойник пише и в. ”Съветник”
в броя си от 22 юли.
В Севлиевския край разбойниците нападат
жертвите си на точно определени места. При Кална кория, където е кръстопътят
Севлиево-Търново и Свищов-Габрово, и при местността Казанджи дере (на запад по
пътя за Севлиево) често стават кървави грабежи. На първото място е построен
голям хан, а на второто – каменна сграда, наричана “Стражница”[9]
Тук има заптиета, които контролират и охраняват този участък от пътя. Мястото е
толкова опасно, че през 1872 г., когато карали Левски от Ловеч за Търново, в
Севлиево конвоят се усилил с още няколко заптиета като предохранителна мярка
срещу нападение на българска чета.
Унгарският
пътешественик Феликс Каниц отбелязва в книгата си “Дунавска България и
Балканът”, че пътят през Кална кория е “един от най-хубавите”, а ханът определя
като “много приятен пункт за почивка”. Дефилето край него обаче намира за
“твърде тъмно” и опасно.[10]
И то наистина е такова, защото пътят тогава минавал не по височините, а
по долината, между тях. Затова мястото е страшно и свърталище на разбойници. Не
случайно една от близките местности е назована Разбойник.
Спомените
на Христо Иванов Големия – търговец от Ловеч, сподвижник на Левски,
потвърждават извода на Ф.Каниц.[11]
Ето как описва той преминаването си като търговец през Кална кория: ”Взех един
кон с кирия и тръгвам, като минах Кална кория и отивам къде махалите. Но в
онова време имаше отсам махалите беклеме. Като стигнах ази на беклемето, слязох
и пих по обичая едно горчиво кафе и дадох гроша. Като се качих на коня,
съгледах в гъстака трима от стражарите, че тичат из гъстака и им светят
пушките…Стегнах коня, и то колкото се може по-бърже, и като погледнах, че ме не
видят, то и препускам, додето най-подире изминах дола и настигнах едни
тетевенци кираджии. Останах ази с тях да вървя и на вечерта заедно ще спим. Ето
след два часа носят едно тетевенче, сечено и бито с ножовете им. И си казах на
ума: ”Пострада това невинно момче заради мене”. Разбрах ази, че тези кучета ще
ме ядат на връщане, но няма какво да правя. Ходих и си свърших работата и се
връщам. Дохождам пак на това беклеме. Пих си ази пак кафето според закона им.
Дадох си грошчето. Тръгнах и си отивам ази къде Кална кория. Погледвам, пред
мене вървят двама турци, но надалеч. И за скоро време влязох в Кална кория.
Вървя ази и със страх все се озъртам нагоре-надолу. Настигам в пътя един
българин и един турчин, вървят и те за Ловеч. Е, съвзех се като ги настигнах,
но при всичко, че те се спуснаха пак в дерето връз мене, но ази бях ги
преварил, че бях се качил на коня. Като ги видях, че стоят в дерето при
кладенчето и убягнах, ако и да хвърляха след мене напразно. Рекох си: ”Ази веке
не ходя по тези места”.
Още по-образно описва вълненията и страха си
Петко Р. Славейков от своето първо минаване през Кална кория от Търново за
Севлиево: ”Слънцето беше почти на залез. Аз хванах пътя от Ново село нататък…С
тъмно барабар нагазих Кална кория или по право Канлъ кория т. е. кърваво или
кръвнишко бранище. То е и досега едно вдолно място, преход на високите рътлини,
протакани от изток на запад…Тогаз преди 35-37 години преходът беше една тъмна
усойна, дето дене да минеш да те страх съвземе….на север кръвнишкото село
Добромирка, в което нямаше тогава ни един българин християнин. На северното
устие на прохода днес има един хан за пътниците. Тогаз от Ново село до Севлиево
на 4 часа нямаше ни едно село по пътя да срещнеш, а зад всеки трън почти се
потуляха денем и нощем един-двама врагове-убийци. А по-горе от хана има мост,
днес на отворено място, а тогаз навсякъде зашумен с гора. Като стъпих на моста
и прокънтя, тогава ме тръпки побиха… Не видях как изминах моста. От моста
нагоре започва една стръмнина. Аз се всилях доколкото можех да вървя, колкото
можех по-скоро, но усещах, че краката ми се бяха отсекли и не ми спореше никак.
Едвам се влачех нагоре. Подир малко усетих, че минах край най-крутата стръмнина
и пак мястото беше нагорно. Пътят беше тесен, дърветата от страните на пътя
бяха свели върховете си тъй що звездите по небето не се видеха. Нощта беше
безшумна. Тъмно като в рог. Да ме бутнеше някой в очите – нямаше да го видя. Да
вървя – страшно, да седя – по-страшно. Тук шумне нещо – озърна се, там плюкне –
ослушам се. Едни тръпки ме пущаха, други ме хващаха.”[12]
Беклемета
има също в района на с. Боаза и на местността Вран, където минава пътя за
Габрово. Удобно място за върлуващите разбойници по пътя от Севлиево за
Батошевския манастир е т. нар. Дълбоко дере.[13]
В района на с. Малък Вършец обири на търговци
и пътници стават в местностите Друмът, Узунджата, Кюнт дере и Драгичът, където
горите са гъсти и големи. През 60-те години, когато се строи пътят София-Варна,
движението се усилва. За да се противодейства на разбойниците е построено
беклеме на границата със с. П. Славейков. Пазачите ползували и хана на Крапец.
Въпреки мерките, обири стават много често и затова местата там се наричат
Разбон дол и Разбон кайра.[14]
Бандити
в района на селата Бериево, Млечево и Батошево се занимават с отвличане на близки
на богати българи и искане на откуп за тях. Замислено е отвличане на кмета на
Млечево Михо Гълъба,[15]
но вместо него бандитите хващат брат му.
През
1867 и 1868 г. цялата севлиевска полиция е на крак и преследва четите на Филип
Тотю и на Стефан Караджа. Каймакаминът лично предвожда всички мобилизирани
сили. Организират се потери за преследване, включително и от българи.
Каймакаминът Бокубасмаза[16]
с няколко заптиета и башибозуци на коне докарват от Купен в Батошево четирима
пленени четници от четата на Хаджи Димитър.
Много
точна е оценката на Найден Геров от 1861 г. за състоянието на престъпността и
ролята на турската полиция. ”Християните в Турция – пише той – най-много
страдат от престъпленията и насилията на кърагасите и заптиетата, от разбойниците,
от неправилностите при събирането на данъците, от своеволията на турските
бейове, от неправилностите на съда и от неизпълнителността на властта. Във
всяка каза и нахия бил назначаван кърагасъ с конен отряд от 15 души, които
обикаляли непрестанно района, като живеели и се хранели безплатно в селата,
където отсядали. Освен това вземали “бакшиш”. Биели, грабели и безчестели
селяните, без да могат последните
да намерят защита
от османските власти в нахийските, казалийските и
санджакските средища.”[17] Кърагасите са началници на стражата по
“опазване” на обществения ред. Те следят за полски пъдари да се назначават
предимно мюсюлмани и на българите да не се поверява оръжие.
През
втората половина на 60-те и първата половина на 70-те години на ХІХ век
българският възрожденски печат изобилства с данни за безнаказана престъпност –
обири, кражби, убийства, изнасилвания. Заселването на татари и черкези в
Севлиевско дава нов тласък на разбойничеството.
Най-много
са данните за 1874-1876 г. Около 1874 г. със золумите си се прочува групата на
Чали Осман, която извършва обири и убийства в местността Дълбок дол по пътя от
Севлиево за село Шумата.[18]
Жертви на нападение стават драгоманинът Недьо Яновски от Шумата и Петко Йовов
от махала Дрянът.
Много страда населението от зачестилите кражби
на добитък. В Батошево само от едно семейство в продължение на 30 години са
отвлечени от пасища 8 коня. В Малък Вършец за една година турци и черкези
открадват около 200 едри домашни животни, а дребните са неизброими. В Горско
Сливово за една нощ са ограбени десетина къщи. В землището на Кръвеник често се
появяват Пиолу от Хирево и Дингата от Градница – крадци на добитък и покъщнина.
Дюкянът на Хаджи Хинко в Севлиево е разбит и стоката открадната.[19]
През
1875 г. престъпниците стават още по-нагли. Седем-осем турци нападат нощем
българска къща, отмъкват жената и се гаврят с нея. Друга група отвлича момче и
също се гаври с него.[20]
Хората на Саадулах ефенди (местен деребей)
нанасят побой без причина на група гъбенски селяни, а жителите на Бериево[21]
са заплашвани с нападение от близките турски села.
Бездействието на властите и техният съюз с
престъпниците се разобличават в дописките на Стефан Пешев до цариградския
вестник “Напредък” през 1875-1876 г. В една от тях той разказва как въоръжени
турци маскирани като кадъни нападнали трима селяни на Габровското шосе близо до
Севлиево. Двама от тях успели да избягат, но третият бил убит и ограбен.
Пътници съобщили за трупа в
близкото село Сърбеглий
(дн. Яворец). Мухтарите заедно с няколко души успяват да открият
убийците по следите в съседното село Горна Росица и ги докарват в града.
Каймакаминът, обаче, отказва да ги разпита.[22]
Не така постъпил той, когато бил убит турчин от Казанлък при село Кормянско.
Веднага изпратил бюлюк агасъ (групов началник) с две коли заптиета, които не се
върнали докато не намерят убиеца.[23]
Друг
път трима черкези срещат двама кърджии (търговци), вземат конете им и ги
ограбват. Кърджийте видели, че черкезите отседнали при един овчар и тогава
единият от тях отива и съобщава всичко на каймакамина. Вместо да побърза да
залови злодейците, той казал на пострадалия: ”И главите ви да са наполовина,
пак не отивам да ги гоня по това време. А черкезите след като оставили овчаря
тръгнали за село Добромирка. По пътя срещнали един турчин и го убили. Селяните
организирали потеря, преследвали разбойниците, един убили, а другите двама
заловили”.[24]
И
още един показателен случай разказва в дописка Стефен Пешев. Как група българи,
които карали дърва от Балкана, били нападнати и ограбени от въоръжени злодейци
– субашите на близките села. Българите ги познали и съобщили на полицията. „Да видим колко време ще ги държат, защото
стрували инкяр” – с основание се съмнява той.[25] По този повод Пешев пише, че населението
освен от разбойниците страдало и от “онези (разбирай полицията, бел.моя), които
уж ходят да търсят лошите”[26] А една от дописките си завършва с извода, че
е необходимо българите да имат своя полиция, която да ги защитава.[27]
Такова искане отправят и членовете на смесения казалийски съвет в прошение до
великия везир от 15 януари 1876 г.
Напразно пострадалите българи търсят помощ и закрила от насилията и грабежите на разбойниците и крадците при каймакамина и неговата полиция. Няма кой да се вслуша в техните вопли и молби. Разбойниците и крадците са покровителствани от местната власт, за да се държи в покорство населението. Османската полиция преследва престъпниците и злодеите само в тези случаи, когато престъплението е извършено от християни и особено ако пострадалият е турчин. Турците, извършили престъпление срещу християни, не само не се преследват, но се и закрилят. Турската полиция е олицетворение на грабежите и насилията. Непрекъснатите административни реформи и опитите да се усъвършенства полицията не подобряват положението на българите. Напротив. То се влошава още повече, поради което през 1876 г. населението на Севлиевския край масово се надига на въстание.
[1] Севлиево и Севлиевският
край през Възраждането. С. 1986, т.
ІІІ, 139.
[2] Йонков, Хр. Документи за
историята на град Севлиево и Севлиевският край. – Севлиево и Севлиевският край.
С. 1967, т. І, 243-244, 246.
[3] Пак там, 245-246.
[4] Пак там, 339.
[5] Великов, Ст. и Маслев,
Ст. Документи за положението на българското население от Търновска каза през
Кримската война. ИДА, т. V, С.1961, 192.
[6] Обретенов, Н. Спомени и
дневници. С. 1988, 65.
[7] Вълчанов, Х. Севлиево
1842-1942, част І, С.1942, с.134, 138.
[8] Пак там.
[9] Гунев, Н. Добромирка.
Севлиево, 1992, с.24.
[10] Донева, М. История на
село Добромирка. С. 2000, 50.
[11] Иванов-Големия, Хр.
Спомени, С. 1984, 16.
[12] Славейков, Петко.
Съчинения, т. ІІІ, С.1979, 125-126.
[13] Ковачев, Н. Миналото на
героичен Кръвеник. С. 1972, 41; Ковачев, Н. Батошево. С.1987, 64; Пешев, П.
Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес.
С.1993, 9
[14] Цанков, Г.и Тодоров, Д.
Миналото на Малки Вършец. С. 1995, 68.
[15] Илийчев, Илия. История на
село Млечево. Севлиево, 1999, 15-17.
[16] Батошево…с.69.
[17] Цитирано по Христов, Хр. Аграрният
въпрос в българската национална революция. С. 1976, 175.
[18] Батошево…с.64.
[19] Пак там, 64; Миналото на
героичен Кръвеник…, 64; Ковачев, Н. Всяко търпение има край. – в. Росица, бр.11
и 16 от 1976 г.
[20] Всяко търпение има край…,
бр.11.
[21] Пак там.
[22] С перо и оръжие. – в. Росица,
бр. 26/1976 г.
[23] Пак там.
[24] Константинов, Здр.
Дописките на Стефан Пешев 1875-1876. – В:Априлското въстание в Централна
Северна България. Севлиево, 1996, с.125.
[25] С перо и оръжие…, бр.16.
[26] Стоянов, М. Севлиево в
българската възрожденска книжнина. – Севлиево и Севлиевският край…,т. І, 131.
[27] С перо и оръжие…бр.23.
Няма коментари:
Публикуване на коментар