СЕВЛИЕВО – АДМИНИСТРАТИВЕН И ПОЛИЦЕЙСКИ ЦЕНТЪР ПРЕЗ ОСМАНСКИЯ
ПЕРИОД
В края на ХІV век
селищата и крепостите в Севлиевския край
били завладени последователно от османците. Под ударите на
нашественика пада първо крепостта Косово,
близо до дн. язовир “Ал.Стамболийски”.[1]
Превземането на столицата Търново през 1393 г. довежда до сломяване съпротивата
на останалите крепости при Хоталич,
Градница, Батошево, Крамолин, Градище
и др. След поробването всички
институции на българската държава в Севлиевския край са премахнати, а
покореното население е поставено в състояние на пълно подчинение. Постепенно се
изграждат и усъвършенстват османските военноадминистративни и военнополицейски
органи, чиято задача е да осигуряват реда и спокойствието в завладените земи.
Интересна е съдбата
на Хоталич. Крепостта и селището при нея на Витата стена са заварени от
завоевателите като военнофеодален център на района. За упоритата съпротива на
защитниците на крепостта говорят легендите за „Моминковата стена“, записана от
Петко Славейков още в средата на 19 век, и за заробването на българи в района.[2]
След тези трагични събития в османската документация се срещат оскъдни данни за
съществуването на Горен и Долен Хоталич, първият на височината при крепостта, а
вторият – в подножието на скалата Вита стена, където днес е разположено село Яворец.
Селището Хоталич е
оживено с мюсюлмански заселници едва в началото на 80-те години на ХV век, а от
средата на следващия век става нахия, начело с управител – бег (бей). Впрочем,
данни за бег в Долния Хоталич има още през 1485 г., а за долна и горна крепост
се споменава през целия ХVІ век.[3]
В края на 70-те
години на ХVІ век административните функции на село Хоталич са иззети от
възникналото в началото на същия век село Серви, основано от мюсюлмански
колонисти. Това селище (наричано също Селви, а днес Севлиево) до края на
османския период се развива и укрепва като градски пазарен, административен и религиозен
център на района. През цялото време османската нахия (каза) носи две имена -
Хоталич и Серви (Селви).[4]
Известно е, че
Севлиевският край след завоеванието спада към санджака Нийеболу (Никопол) и
неговото административно поделение – вилаета Търново. От края на 60-те и
началото на 70-те години на ХVІ век
в нахията се настанява кадия и в документите все повече се пише за каза Селви
или Хоталич. В нейния обсег влизат селата на юг от централното селище.
Пътешественикът Евлия Челеби, който минал през този край през 1662 г., говори
за Севлиевска каза, която включвала 36 села и била към Никополския санджак.[5]
Административно-териториалното
деление на Османската империя търпи чести промени, но едно е безспорно:
Севлиево от последната четвърт на ХVІ век е център на нахия и на кадалък (каза). През ХVІІІ век селището придобива облика на град и се утвърждава като
административен, правен, стопански и религиозен център на сравнително голяма
територия.
За селата в района
има изобилни сведения в османските документи още от ХV век. Чрез колонизация и
ислямизация се постига значителна промяна в демографската картина на края.
Мюсюлманското население непрекъснато нараства. Особено силни са тези процеси в
полските райони. Мюсюлмански облик имат Севлиево, Сенник, Горна Росица,
Ряховците, Петко Славейков, Идилево, Буря и др. селища. Чисто български остават
само селата в планинската част, докато в полето населението е смесено.
През ХV-ХІХ век в
Севлиевския край населените места са изключително села. Една част от населението
им е спахийска, хасова или вакъфска рая, а друга – със специално предназначение
(войнуци, дервенджии, соколари и др.). Често явление е една част от дадено село
да е владение на спахия, а друга
част от населението да е със специален статут. Преобладаващата част от
селата обаче са спахийски. Спахилъците са основата на османската военнофеодална
система. Всеки командир и боец от
конната спахийска войска получава във владение спахилък, който в зависимост от
годишния доход може да бъде тимар, зиамет или хас. Село Добромирка през 1479 г.,
например, е включено в хаса (голямо феодално владение) на никополския санджак
бей, а по-голямата част от останалите села са предоставени на обикновени спахии
като тимари (малодоходни феодални владения). Сред тях като по-важни изпъкват
военният комендант на Търново (сераскер Мюрсел) и началника на свищовската
крепост (диздар Мустафа).[6]
Спахийте, владелци
на тимари, упражняват публично-правната си власт с помощта на органите на централното управление – кадийския съд и
местните военнополицейски органи (субаши или забити). Изпълняват пряко и
полицейска служба, тъй като в редица документи се сочат не само като феодални
владетели, но и като забити (полицейски офицери). Спахията е длъжен да се грижи
за опазване на реда в своето владение. Той съдейства на съдебните власти при
водене на следствия за извършени престъпления в района на неговия тимар.
Хасовите господари,
най-често висши сановници (бейлербейове, санджакбейове и др.), упражняват
властта си в хасовете чрез свои органи, т. нар. войводи. Наред със задължението
да прибират доходите, те имат и полицейски функции: да залавят престъпници, да
налагат наказания за извършени престъпления. Придружени от сеймени (въоръжени
пазачи, стражари), войводите издирват избягали селяни, оковават ги и ги
изпращат в затвор.
Същите тези едри феодали често
излизат с дружините си от конници на
обиколки из подведомствените им райони. В селищата, където са станали
престъпления те предявяват претенции, че глобата за престъпление или кръвният
десятък е тяхно право. Разполагат се в селото дни наред, затварят, изнудват,
оковават във вериги. Въпреки забраните по подобен начин действуват войводите и
субашите в своите райони. В селищата
със специално предназначение – войнушки, соколарски и проходнически, има
административно-полицейски представители, които са мюсюлмани. Наименованията им
са различни: забити, войводи, субаши. За такива понякога са назначавани
еничари, а също и войнуци. Всички те се
подчинявали на войнушките черибашии.
В Севлиевския край
войнуци има в селата Агатово, Крамолин, Крушево, Малък Вършец, Горско Сливово,
Коевци, Градище и др. През 1716 г. техният брой в казата е 271 души от общо 6
506 в цялата империя.[7] Войнушката служба, изразяваща се в
обслужване на султанския двор, султанските имения и османската армия, е тежка.
Трудностите, особено по време на война, предизвиквали масови недоволства.
Османският регистър за войнушкото
население от 1548 г. съдържа данни за масови бягства на войнуци от
Севлиевския край, като особено много са от селата Горско Сливово, Крамолин,
Коевци, Градище и др. Те се укриват в горите, формират хайдушки дружини, борят
се срещу поробителя. Смутове и отпор срещу данъчни облагания има сред войнуците
в Никополския санджак през 1618 г., поради което централната власт разпорежда
оказващите съпротива да се изпращат на каторга.[8]
Със специален статут
на дервенджийско село се ползва Ловнидол. Част от жителите му са дервенджии и
имат задачата да охраняват пътя от Свищов за Габрово, в отсечката Добромирка,
Карачела (Кална кория), Габрово. Те трябва да осигуряват безопасното пътуване
на търговците, войските, пътешествениците, османските сановници и др. пътници.
За охрана на пътя дервенджиите поставят “нубеч” (часови) от 6 до 12 души, в
зависимост от конкретната ситуация.[9]
От средата на ХVІІ век
по-голямата част от мюсюлманите в българските градове са еничари (пехотна
войска от християнски произход). Нямаме данни какъв е техният брой в Севлиево,
но вероятно не са били малко, защото в една заповед от 1789 г. се изисква от
града да бъде изпратен на фронта минимален контингент от 200 души.[10]
Както спахийското опълчение така и провинциалното еничарство са
организирани на териториален признак.
Провинциалните еничарски организации изпълняват всички полицейски
функции в провинцията, така както техните колеги в османската столица
осъществяват пълен полицейски контрол. Такава е практиката, тъй като специално
законодателство в тази насока няма. Повсеместен въоръжен контрол и насилие
над населението се осъществяват от
местните еничарски организации, които изцяло се покриват с полицейския апарат.
И това продължава до 1826 г., когато корпусът на еничарите е унищожен.[11]
Начело на
еничарската организация в Севлиевската каза стои сердарят, назначаван от агата
на корпуса, като кадията се уведомявал писмено за това. Наред с многобройните
си функции, той е задължен да бди за дисциплината на подчинените си и да не
позволява да нарушават установения ред. Негово право и задължение е да наказва
провинилите се еничари. Освен контрола над тях сердарят трябва да участва в
събирането на храни за нуждите на армията, да осигурява спокойното преминаване
на военни части през казата и др. Той е най-висшето военно лице в подчинения му
район, числи се към местната бюрократична аристокрация и е влиятелна фигура в
управлението на казата. За своята дейност отговаря пряко пред командването на корпуса и е
напълно независим от провинциалната административна власт.[12]
Второто по важност
длъжностно лице е еничарския забит. Под негово разпореждане са всички лица,
които са натоварени с охраната и реда в града, в това число и охраната на
пазарите. Това означава, че той е командир на местната полиция, съставена от
еничари. Само той може да арестува провинен еничар и да го предаде на местния
съд.[13]
Полицейският отряд,
като съставна част от еничарската организация, се намира под върховното командване
на сердаря. Забитът получава заповеди от сердаря и отговаря пред него за своята
дейност. Нямаме данни за числеността на този отряд, но вероятно не е бил
малоброен.
Задачите на полицейския отряд са многобройни и разнообразни. Документите свидетелстват, че чрез еничарите се събират храни за войската, осигурява се безпрепятственото преминаване на военни части, контролира се състоянието на пътните станции (мензилите), а при нужда се охраняват, участва се в събирането на данъци, охраняват се опасните места от пътищата, където преминава държавната хазна. В рамките на града на полицейският отряд е поверена охраната на държавните учреждения и на представителите на местните административни органи. Тези еничари, които заемат подобни служби, се наричат ясакчии (пазачи). Те охраняват кадийството, пазаря и други обекти. Основната задача на еничарската организация в казата е да поддържа реда и спокойствието в поверената ѝ територия. Това означава участие в предотвратяването или смазването на всички форми на съпротива срещу властта. Сердарите организират издирването и връщането на избягалата рая, борбата с хайдушкото движение, а също и с обикновените разбойници и обирджии.
---------------------------------
1.Мутафчиев, П. Избрани
произведения. С. 1973, т. І, 506.
2.Недялков, П. Легенди и
предания от Севлиевския край. Севлиево. 2017, 7-9, 20.
3.Недялков, П. Енигмата Хоталич.
https://www.blogger.com/blog/post/edit/1132327818929922662/6830670006594406736
4.Пак там.
5.Ганев, Н. Севлиево –
произход и име. Сб.Севлиево и Севлиевският край. С.1967, т. І, 193.
6.Турски извори за българската история. Т.2. С.
1966, 161, 167, 321-322.
10.Георгиева, Цв.
Еничарите и българските земи. С. 1988, с.152.
12.Пак там, 138-140.
Няма коментари:
Публикуване на коментар