ШУМАТА

 

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

ШУМАТА

Население: 1872 г. – 125 семейства, 1875 г. – 132 венчила, 1880 г. – 885, 1887 г. – 680, 1891 г. – 680, 1893 г. – 721, 1900 г. – 806, 1910 г. – 949, 1920 г. – 1045, 1926 г. – 1114, 1934 г. – 1112, 1946 г. – 1017, 1956 г. – 999, 1965 г. – 880, 1975 г. – 879, 1985 г. – 885, 1992 г. – 942, 2001 г. – 684, 2011 г.  – 371. 

            Разположено е на едно от северните разклонения на Средна Стара планина, на 500 м надморска височина и  на 14 км от Севлиево.

            Шумата е ново селище, възникнало преди повече от два века като махала на съседното село Батошево. До 1926 г., когато придобива административна самостоятелност, историята на двете селища е неразривно свързана.

            Следи от човешко присъствие в землището на селото се откриват още от неолита /новокаменната епоха/, т.е. преди около 5-6000 години. Тракийските надгробни могили в местностите Могили, Аговото и др. говорят за обитатели траки, живели в близост до крепостите при Батошево и на местността Имането. През българското Средновековие крепостта при Батошево била владение на феодал, в чиито предели влизали и земите на днешното село Шумата. Отделни семейства от Батошево и Душево стопанисвали земя. Редица случайни археологически находки свидетелстват, че животът тук не е прекъсвал.

По време на османското владичество земите на днешното село влизали в пределите на съседните Душево, Чадърлии /дн. Сенник/, Дерелии /дн. Г. Росица/ и били ленно владение на различни турски спахии. През втората половина на ХVІІІ век българи балканджии, привлечени от плодородната земя, хубавите пасища и бликащите извори, започнали поединично да се заселват из просторното землище – от местността Шумака до Илощица. Според записани спомени един от първите заселили се към 1782 г. бил Колю Попилев, син на поп Илю от Батошево. Той заварил други четирима заселници, дошли малко преди него от махала Енев рът. Така се положило началото на нова българска махала към Батошевската община. След преодоляването на аянските метежи и кърджалийските набези, в началото на ХІХ век, около 1815-1820 г., в централната част на днешното село се заселил Тотю Илиев Тотев от махала Пульовци, Стокенско, и станал родоначалник на големия род Темели, т.е. положил основите на същинското селище. Следващите заселници основали родовете Кацари, Ратковци, Друмеци, Мачковци, Момеци, Кабакчии, Котови. Още първите пришълци направили открито черковище при трите вековни дървета над чешмата, които съществуват и днес.

Според някои автори заселването на Шумата трябва да се търси още по-рано – непосредствено след 1700 г. В машинописната си книга „Батошево и батошевци” Д. П. Иванов пише за предания, според които около 1700-1750 г. в турски имоти се заселили като пастири на добитък българи от Стоките, Селището, Кръвеник и други селища. Краеведът Гочо Момешки също приема, че заселването е започнало след 1700 г., като първите обитатели на шумненското землище са били пастирите и чираците, които се трудили и живели в турските даями и колиби, без да се помнят техните имена. Те прибирали семействата си при себе си, впоследствие закупували имот от турците и оставали за постоянно. По време на аянските смутове и кърджалийските вилнежи /1780-1810 г./ махалата вече ще е имала доста къщи, защото била нападана три пъти от кърджалиите и един път от даалиите, без да е опожарявана. Населението бягало към Разлатец.

Новообразуваната махала получила името на заселената местност – Меча шума и Шумата /на изток от селото/. Това название идва от старобългарската дума шоума, която означава листен фураж, дъбова гора, гора. От дъбовите дървета заселниците добивали шума, листен фураж за добитъка. Писмено това име е документирано за пръв път в Парусията /Кондиката/ на възобновения през 1836 г. Батошевски мъжки манастир. През 1857 г. от „махала Шумата” на поклонение в светата обител отишли семействата на Тотю Илиев Тотев – Темела и на малкия му син Илия Тотев. За пръв махлебашия /кмет на махалата/ бил избран Лазар Братованов.

В демографско отношение махалата се развива възходящо от създаването си до 1934 г. Проучванията на Д. Иванов сочат около 5 къщи към 1780 г., към 1800 г. – 20 къщи, след кърджалиите около 1850 г. – 40-50 къщи, а през 1872 г. – 94 къщи със 126 семейства. Според списъка на свещеник Иван Попкръстев през 1872 г. в махалата имало 125 семейства, а през 1875 г. венчилата били 132. Първото преброяване от 1880 г. отчита 885 жители. Поради изселване след Освобождението броят на населението намалява и през 1887 г. е 680 души. След това колебание населението  непрекъснато нараства. От махлите Шумата е най-многобройната, включително и спрямо централното селище Батошево. Населението се увеличава както от заселници, така и от високата раждаемост /от 5 до 8 деца/ и е изключително българско. Едва след 1921-1922 г. в махалата се заселват 4 влашки семейства от Душево и Кастел, всички с по 8 деца. След тях идват още от Душево, Кастел и Музга. Оформя се Влашката махала.

Населението на Шумата не останало настрана от борбите за национално освобождение. През махалата на път за Батошево и манастира са минавали Васил Левски, отец Матей Преображенски – Миткалото, Ангел Кънчев и др. революционни дейци. По време на Априлското въстание 1876 г. от турски ятаган погинали пет души: Десю Увала Поленеца, Кою Ганчев, Георги Колев, Колю Първов и Дена Митева. През ада на изтезанията в Севлиевския затвор преминали пет души въстаници: Пейко Цочев, Деко Колев, Петър Иванов, Петър Пенчев и Митю Кацаря.

            Както до Освобождението, така и половин век след това историята на Шумата е неразривно свързана с централното селище Батошево. В махалата няма църква, училище и други обществени сгради. Затова децата на шумненци се обучавали в килийните училища, а след това и в светското училище на Батошево. Едва през 1907 г. в една от стаите на дюкяна на Татю Лазаров било сформирано І-во отделение с учител габровецът Иван Саков. Самостоятелна училищна сграда била построена през 1912-1914 г., на място отстъпено от Темелите.

            На църква също се ходело в Батошево: първоначално в старата, а впоследствие в новата, в чието построяване участвали активно. Макар и без собствена църква шумненци съставлявали отделна църковна енория. Черкували се също на открито в общоселските черковища на Корийката и Чукара, а също и на махлянските: Черковището, Боята, Бабина круша, Минювия геран. Тези стари черковища не задоволявали религиозните нужди на селяните и през 1938 г. бил положен основният камък на църковния храм „Св. Димитър”, в който първата служба била през 1944 г.

            Читалище „Напредък” било открито на 21 февруари 1921 г. по инициатива на местните учители.

По известни родове са :  Митовци, Везири, Каракаши, Берови, Деневи, Цачовци, Драшковци, Палаузи, Темели, Мачковци, Гърбузи, Момеци, Кабакчии, Радковци, Друмевци, Янковци, Дудуни, Матеци, Гъбенци, Серкеджии, Калаени...

            През 1926 г. махала Шумата административно се отделила от село Батошево и станала кметство. С указ № 28, обнародван на 31 януари 1928 г. махалата официално била призната за село.

  /Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/

ХИРЕВО

 

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

ХИРЕВО

Население: 1880 г. – 523, 1934 г. – 867, 1946 г. – 899, 1956 г. – 740, 1965 г. – 531, 1975 г. – 476, 1985 г. – 355, 1992 г. – 308, 2001 г. – 237, 2011 г. 162.  

Намира се на 13 км югозападно от Севлиево. Стари селища от времето на късното средновековие се забелязват южно на 1,5 км в местностите Сулу карач, Страца, Душовска карпинина.  Преданието говори, че селото е било по-рано в местността Тръста, 1,5 км югозападно, като се снабдявало с вода от местността Кърнавес по дървен водопровод.

            Следи от тракийско селище се забелязват при местността Цоневски бостан.

            Село Хирево е заварено от османската инвазия с днешното си име. Това се вижда от редица османски документи от ХV и следващите векове, където е записано като: Хирово /1479 г./, Хирева /1516, 1541 и 1622 г./, Хиреве /1619 г./, Хирава /1635 и 1643-1644 г./, Хирево /1848 г./. Евлия Челеби го отбелязва в 1662 г. като Хайранова, а в опис от ХVІІІ век го срещаме като Хиреф. Народната етимология свързва името на селото с турските думи igriova – криво поле, hayriova – добро поле и iri – едър, крупен. По-приемливо и научно издържано е обяснението на проф. Н. Ковачев, който го свързва с изчезнало лично име Хирьо, Хиро, към което е прибавена топонимичната наставка –ово за образуване на селищни имена.  Името идва от глагола хирея, който означава слабея, линея. Както и при много други села от района /Дамяново, Душево, Батошево, Добромирка и др./ това име би могло да е на първия заселник, основател, старейшина или пък на феодала, който го е владеел. Селото е съществувало по време на Втората българска държава, така че това обяснение е приемливо. Села със славянското име Хирево откриваме в Тверска област на днешна Русия и в Украйна. Има запазено и фамилно име Хиров.  

Първото писмено свидетелство за селото е от 1479 г. В регистър за ленни владения в Никополски санджак е записано: “Село Хирово: домакинства – 36, вдовици – 2, приход – 4237 акчета, първоначално – 3514, увеличение – 723, испенч – 912, останалите /данъци/  - 3325”. Селото е тимар на Илиас, син на Ашкън Али, който го владее и участва в султанските походи лично, като  води със себе си 1 въоръжен боец, 1 прислужник и носи 1 палатка. Данните характеризират селото като средно по големина в района, населено само с християни българи. В сравнение с предходната регистрация, която е била около средата на ХV век, приходите са се увеличили с 20 %, а това означава, че и броят на домакинствата се е увеличил с 6-7. Следователно около 1455 г. броят на християнските домакинства в Хирево е бил около 29-30. За един период от около четвърт век селото се развива в спокойна обстановка, без сътресения и населението му нараства единствено по пътя на естествения прираст.

           Подробният регистър от 1516 г. разкрива някои нови моменти от демографското развитие на Хирево. Броят на християнските български домакинства е нараснал на 41, неженени 29 и 2 вдовици,  но са се появили 3 мюсюлмански домакинства /6.81 %/ и 2 неженени. Всичките мюсюлмани са ислямизирани бивши християни. Списъкът на християните започва с „Петко, син на солунчанина”, което насочва към българин, който е ходил до Солун. Записан е и един пришълец в селото. Наред с обикновената тимарска рая е регистриран и един резервен войнук. Хирево се обитава от българи, които носят следните имена: Байо, Бело, Белчо, Братоха, Велина, Велко, Гергана, Герги, Гого, Госто, Грозо, Димитри, Добрал, Драгол, Йован, Йово, Коста, Кръстил, Кръсто, Лазар, Миле, Миро, Момчо, Момчуре, Недо, Нелеп, Парви, Петко, Петро, Първо, Рад, Радика, Роман, Руско, Слав, Стайо, Стайчо, Стойко и др.

            Регистър от 1541 г. показва намаление с 10 на християнските домакинства. Причините не са ясни. Мюсюлманските домакинства са с непроменен брой – 3, като едно от тях е на обръщенец в исляма. Това сведение отново подсказва, че първоначалния произход на новите мюсюлмани е от средата на местните християни.

            Следващият етап от развитието на селото се илюстрира от регистър от 1545 г., посочващ наличност от 50 християнски домакинства и отново на 3 мюсюлмански. Бавната ислямизация продължава - двама от тримата глави на мюсюлмански домакинства са посочени като новоприели исляма. По-нататък ще станем свидетели как този процес протичал бавно, постепенно и в един момент населението на селото се оказало изцяло мюсюлманско.

            През 1580 г. християнското население в Хирево достига най-високия си връх – 60 домакинства. Мюсюлманските домакинства са станали 4 – увеличението е само с едно, а делът от общия брой на населението е 6.25 %. Няма данни за нови мюсюлмани, очевидно началният процес на ислямизация е в застой.

            За първата половина на ХVІІ век черпим сведения от джизие регистрите за облагане на немюсюлманското население с т. нар. поголовен данък, които показват значително намаляване на броя му. Според тези регистри през 1600 г. са обложени 31 ханета /домакинства/, през 1618 г. - 26 ханета, през 1625 г. – 25 ханета, а през 1638, 1644 и 1650 г. – по 20 ханета. В сравнение с данните от 1580 г. населението на селото намалява първоначално наполовина, а впоследствие загубва две трети от числения си състав. На какво се дължи това явление е трудно да се отговори: може би особености в отчитането на джизието, които все още не са ни известни; може би част от християните са освободени от този данък или той е отчетен в други документи, недостигнали до нас.

Отчасти отговор на загадката ни дава авариз регистърът от 1642 г., където откриваме само 20 християнски български домакинства, но и 23 мюсюлмански, от които 12 /52.17 %/ на нови мюсюлмани, т.е на християни, които наскоро са приели исляма. Впечатлява ни фактът, че половината от мюсюлманите са конвертити. Имаме основание да мислим, че се касае за групово преминаване към новата религия, извършено преди 1642 г. След като в продължение на 120-130 години мюсюлманското ядро се движи в порядъка 3-4 домакинства, сега вече делът на мюсюлманите е 53.48 % от цялото население, а на християните – 46.51 %, и за пръв път мюсюлманите получават превес.

Трикратното намаляване на българските домакинства от 60 през 1580 г. на 20 през 1642 г. ще обясним отчасти със смяната на религията – 12 обръщенци и с разселването на останалите поради оказания им натиск. По това време сходен процес върви и в съседното село Дамяново, а бериевци се изтеглят в южна посока към Млечево.

Демографският упадък, който наблюдаваме в Хирево през първата половина на ХVІІ век, и последвалата го стагнация продължават около 110 години. В подробен регистър от 1751 г. населението на селото включва 38 домакинства само на мюсюлмани, с 5 по-малко от общия брой на населението през 1642 г. Ясно е, че бавният и мъчителен процес на ислямизация на местното християнско население е приключил: вероятно в края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век. Допускаме, че едни са сторили това доброволно, други под натиск, а трети са се изселили, търсейки по-спокойни места за живот. До Освобождението населението на селото е само мюсюлманско и нараства бавно, както следва: 1751 г. – 38 домакинства, 1845 г. – 50, и 1873 г. – 66. Някъде през ХVІІІ век християнската църква била обърната в джамия. След Освобождението при развалянето й били открити стенописи.

            Топонимията на селото също е в подкрепа на тезата за бавното превръщане на християните в мюсюлмани и в крайна сметка в турци. Как иначе бихме си обяснили запазването на старото селищно име Хирево. За далечното славянско минало напомнят звучните имена на местности: Буковото и Страца. Старинният суфикс -ец носят имената на местностите Кърновец, Соколец и Ташковец. Старинен произход имат названията Варана и Кърпинина, а от изчезнали лични имена са Лончовото, Радово и Хирево. Тези названия показват, че селището е съществувало далеч преди идването на османските турци. За мюсюлманското минало на селото говорят запазилите се редица турски имена на местности. Продължителното съвместно съществуване на двата етноса е увековечено в поредица от хибридни наименования като Балин чаир, Драган дере и др.

Не можем да обясним изчезването на християнското българско население на Хирево само с процеса на ислямизация. По всяка вероятност една част от българите, нежелаещи да живеят в мюсюлманска среда, са се разселили, търсейки спокоен живот по-далеч от турците. Има данни, че към края на ХVІІІ век няколко семейства се заселват в чифлика на Хаскьовлията в Ловнидол. Сред тях бил и чорбаджи Марко, избягал, за да се спаси от потурчване. В чифлика станал коняр и поставил началото на род Конярите или Хергелята. За заселване на бегълци от Хирево говори названието на местността Фиревското при село Костадини, Габровско. Тук били нивите на рода Фиревци, получили името си от прякор. Родово име Хъревски има и в село Кръвеник. Проф. Н. Ковачев предполага, че се касае за изопачено изговаряне на Хиревски, от Хирево. Съдбата на Хирево е същата както на селата Дамяново, Добромирка, Богатово и др., т. е.  част от населението е помюсюлманчено и потурчено с течение на времето, а друга част се разселва – главно към Балкана. Бавният и постепенен процес на ислямизация на местното население продължил около един век, от началото на ХVІ до началото на ХVІІ век. Търсейки причините за смяната на религията трябва да отчетем, че този ограничен процес се развивал доброволно през целия ХVІ и началото на ХVІІ век. Търсела се преди всичко промяна в общественото положение – принадлежност към господстващата класа, материални блага и др. През 30-40 години на ХVІІ век обаче в селото се заселват пришълци мюсюлмани. Допускаме, че под техен натиск се стига до груповото преминаване към исляма и разселването на част от хиревци. Към тази мисъл ни навежда и запазеното предание за избиването на 100 моми и ергени в местността Стърчек в бериевското землище.  Смяната на религията водела след себе си смяна на езика, а с това и пълна асимилация на бившите християни при второто и третото поколение. През втората половина на ХІХ век в Хирево живеело малобройно мюсюлманско население с турско самосъзнание.

След Освобождението започва обратния процес: изселване на мюсюлманите и заселване на българи от почти всички планински села на Севлиевско и Троянско. Преброяването от 1880 г. сочи 103 жители българи и 420 турци, а през 1910 г. турците остават само 23 души.

За пръв заселник се смята дядо Събчо Ранковски от Ново село, Троянско, който бил аргатин на богат хиревски турчин. Различните родове на заселниците наброяват над 60. По известни са: Берови, Братоевци, Боряци, Бадалови, Кантари, Кулекови, Караджови, Лиговци, Миглеви, Мустанци, Ралчеви, Сомлеви, Тумангелови, Чакъри и др.

Отначало децата на преселниците учели в частни къщи. Първото училище било построено на мястото на някаква обществена турска сграда в края на 80-те години, но тя скоро изгоряла. Пръв учител тук бил Георги поп Иванов от Ново село /1887-1888 г./. Малко след 1893 г. се построява първата обществена сграда, която била използвана и за училище. Ново училище било построено през 1915 г. на мястото на разрушената през 1912 г. джамия.

Първоначално хиревци се черкували в околните села. Църквата „Св. безсребърници Козма и Дамян” била построена в 1895 г. с даренията и труда на цялото село, включително и на турците. Осветена била от великотърновския митрополит Климент Браницки на 14.11.1895 г. Оттогава 14 ноември е празник на църквата и на тая дата е сборът на селото. Пръв свещеник бил известният участник в Априлското въстание от село Кръвеник – Иван Михов Пенков.

Читалище „Светлина” било основано през 1910 г. от местния учител Михаил Минков Гълъбов, когато в селото е имало вече достатъчно млади и грамотни хора.

Хирево е многовековно село с богата и пълна с превратности история.

   /Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/

ТЪРХОВО

 

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

ТЪРХОВО 

               Население: 1880 г. – 832, 1934 г. – 917, 1946 г. – 879, 1956 г. – 785, 1965 г. – 525, 1975 г. – 377, 1985 г. – 281, 1992 г. – 208, 2001 г. – 172, 2011 г. – 128.

            Намира се под северния край на Витата стена, на 13 км югоизточно от Севлиево и на 1,5 км южно от съседното село Ловнидол. През селото протича поток, който се влива в река Вилея. Землището през 1920 г. има 11838 дка площ.

            В околностите на селото има няколко надгробни могили. Следи от изчезнали селища се забелязват в местностите Долно Селище, на 4 км западно; в местността Селище, на 0,5 км северно, има следи от керамика, късове тухли и др., където според преданието било разположено първоначално днешното село;  в местността Момджии /Монджии/, на 3 км западно, има следи от старо турско селище и гробищата му.

            В различни османотурски документи името на селото се среща в следните варианти: 1479 г. – Духанджии /Доганджан, Тоганжиан/; 1564/5 г. – Търхова; 1619 г. – Терхова, с друго име Дуганджи; 1635 г. – Доганджилер; 1848 г. – Търлово; 1871/2 г. – Доганджии. Различните отбелязвания на турското име на селото са под влияние на турския му изговор. Името, което дълго време се възприема като турско, всъщност е познато на славянобългарите далеч преди идването на турците. Думата ТОНГАНЪ срещаме в старобългарски надпис в смисъл на птица. Веселин Бешевлиев я отъждестви с тюркската дума togan и  османотурската dogan, която означава вид сокол. В старобългарския надпис тя идва от езика на тюркското население, с което славяните са били в допир продължително време. Това население са могли да бъдат само прабългарите. Допускаме, че появата на това селище е свързана с проникването на българите на запад след териториалното разширяване на държавата.

Второто име Търхово се появява в османотурски регистър за пръв път през 1564 г., а през 1619 г., за да има яснота се добавя, че другото му име е Дуганджи. Оставаме с убеждението, че по-старото име е то, а Търхово е новото наименование. Освен това от документа от 1564 г. става ясно, че Търхово се обособява от Ловнидол. Може би близостта на двете селища и сливането им в едно е причина да се сочат заедно: Терхова, с друго име Дуганджи.  Второто име се среща също и в домашни извори: през 1836 г. в Парусията на Батошевския манастир е записано „Тархово”; на евангелие от селската църква от 1860 г. – „Село Тарвову”, а на Псалтира през 1878 г. – „Тарова”. Проф. Н. Ковачев го обяснява с изчезнало лично име Търхо /а може би Тарх/, принадлежало на родоначалника му, но допуска също да е във връзка с някакъв външен вид на местността: изтърсен, изсипан, което ни се струва по-малко вероятно. В най-ранните приказки на източните славяни се споменава прочутият легендарен герой Тарх Тархович. Известни са също Тарх Дажьбог и Тарх Перунович. В Русия например лично име Тарх е имало през ХV век, а и днес се среща фамилното Тархов. Села с името Тархово има две в Московска област, в Ярославска област и в Красноярския край. Името Търхово е образувано с топонимичната наставка за селищни названия –ово, така както много други села от района – Дамяново, Душово и др.

Прието е, че селото е било доганджийско, т. е. соколарско, главно поради факта, че е известно с името Доганджий. Ловенето, отглеждането и обучаването на ловни соколи за нуждите на султанския двор се благоприятствало от близостта на Витата стена, която предлагала добри условия за това.

За пръв път се споменава в известния регистър на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. като тимар на Тимур хан, син на Емирджа, който трябва да участва във военните походи лично и да води на свои разноски един въоръжен боец и една палатка. Записано е следното: „От зеваид доганджии: домакинства – 31, вдовици – 1, мюсюлмани – 4, приход 3315, първоначално – 2500, увеличение – 815, испенч – 718, останалите данъци – 2534 акчета”. Издателите на документа смятат, че вероятно става дума за село Търхово /Духанджии/, Севлиевско. Зеваид доганджии означава резервни соколари. В аналогичен документ от същото време и със същия текст Руси Стойков превежда израза „От зеваид доганджии” като „От  Доганджан /Тоганжиан/ и също смята, че става дума за Търхово. В изследванията си, които се базират на османски източници, непознати за българските изследователи, холандският историк проф. Махиел Кийл сочи селото през 1479 г. като наброяващо само 25 християнски домакинства. Както виждаме няма категорично посочване на името и има противоречиви данни за населението, въпреки че е прието, че става дума за село Доганджии. Защо се появява това противоречие е трудно да обясним.

Ако анализираме внимателно данните ще видим, че увеличението на приходите с ¼ в сравнение с предходната регистрация, която е проведена след средата на ХV век /около 1455 г./, означава, че тогава селото е наброявало около 26-27 домакинства, което никак не е малко. Следователно то е съществувало далеч преди средата на века и е старо българско селище.

В подробният регистър от 1516 г. селото е регистрирано само с 22 християнски домакинства. Населението е намаляло, което е в противоречие с общия ход на развитие на селата от района – по това време те нарастват числено. Застоят в демографското развитие се потвърждава от регистъра от 1545 г., където откриваме записани 20 християнски домакинства /с 2 по-малко/ и 2 мюсюлмански домакинства, които велоятно са на местни ислямизирани българи.

            Разглеждайки обстойно проблема за соколарството в Северна България през ХV-ХVІ век известната наша османистка проф. Бистра Цветкова спира вниманието си на един соколарски регистър от 1564/5 г., където са записани 16 каяджии-шахинджии от Ловнидол – 5 действащи и 11 резервни.  Тя пише, че регистраторът е поставил изрична бележка, че от селото Ловнидол е било обособено друго село – Търхова /дн. Търхово/, в което според нея по това време не е имало соколари. Това е първото писмено свидетелство с името Търхово. Учудваща е тази бележка, тъй като видяхме, че селото е съществувало още през първата половина на ХV век. Остава да приемем, че са били две села, които поради близостта си са се сляли след време. Важно е също така уточнението, че по това време селото не е соколарско /такова е било съседното Ловнидол/.

Неблагоприятните тенденции в развитието на селото от началото на века се затвърждават и през 1580 г., в подробен регистър, срещаме записани 16 християнски домакинства и 5 мюсюлмански, от които едно на обръщенец в исляма.

За един дълъг период от четири десетилетия в началото на  XVII век разполагаме само с джизие регистри за плащания от християните поголовен данък, които илюстрират нагледно продължаващия спад в броя на ханетата /домакинствата/: 1600 г. – 25, 1619 г. – 13, 1625 г. – 19, 1635 г. – 11, 1639 г. – 11.

Съвършено нова ситуация в селото показва авариз регистърът от 1642 г., където са записани само 10 християнски домакинства, а мюсюлманските са достигнали числото 20. Намалението на християнските домакинства и в същото време увеличението на мюсюлманските ни кара да мислим, че тук е осъществен преход към исляма на част от християнското население. Този извод се потвърждава и от посочването на 2 домакинства като нови мюсюлмани, записани със служебното бащино име „син на Абдуллах”, поради липса на баща мюсюлманин.

Други два джизие регистъра от 1644 и 1650 г. показват, че броят на християнските домакинства се запазва за известно време на 10, след което в познатите ни регистри от ХVІІІ и ХІХ век не откриваме християни в Търхово. Мюсюлманските домакинства нарастват на 30 през 1751 г., като 3 от тях са на обръщенци в исляма. Видно е, че бавният и продължителен процес на ислямизация на местното население продължава. Следващи османотурски документи от 1845 и 1873 г. сочат селото като изключително мюсюлманско с 65 и 82 домакинства. Данните за Търхово от 1751, 1845 и 1873 г., показващи Търхово като само мюсюлманско село, считаме за непълни и неточни.

Така например разполагаме с данни за изселване на български семейства от Търхово през 50-60-те години на ХІХ век. След Кримската война през 1858 г. 18 български семейства от Търхово, Ловнидол и Гостилица се заселили в изоставеното след върлувалата чума село Стежерово, община Левски. Десет години по-късно /1868 г./ нови 26 семейства от същите три села идват в същото село. През 1867 г. братята Станю и Минчо Филеви, Ганчо Иванов, Гутю Коев и Станю Колев със синовете си Колю и Анко се заселват в село Божурлук, Плевенско, ново село, построено за черкези, които отказали да го населят. Виждаме, че за кратък период от време селото е напуснато от немалък брой български християнски домакинства, което означава, че тук вече е имало пренаселеност.

            Запазени домашни извори също показват селото като българско. През 1836 г. населението на Търхово подпомага материално възобновяването на Батошевската обител и затова името му е записано в манастирската Парусия, наред с други 38 населени места от района. През 1860 християните си построяват църква „Св. Великомъченик Димитър”, а в евангелие /1860 г./ и псалтир от храма /1878 г./ откриваме приписки с името на селото. Без многобройно и будно християнско българско население изброеното до тук не би било възможно. Допустимо е данните в последните османски регистри за населението на селото да са грубо фалшифицирани, по-точно да са подменени, при което християнското население да е записано като мюсюлманско. Към тази мисъл ни навеждат и резултатите от първото преброяване на населението след Освобождението през 1880 г.: българи – 832, турци – 2, и други – 1. Дори и да допуснем известно изселване на мюсюлмани за краткия период от 2-3 години, все пак числата красноречиво показват българския характер на селото.

 За стари родове в Търхово се смятат: Гергевци, Драгошини, Кьочуци, Молли, Папанчетата, Стоевци и др.         

В топонимията на Търхово са запазени звучните славянски имена Бабинец, Вилея, Копривене, Лъкавец, Сърпич. Със старинен произход са още имената Джерна, Жерка, Кацата на селище, Лазарец, Селище, Търхово /от изчезнало лично име/ и др. Тези названия са свидетелство за наличието на непрекъснат живот в землището на селището от средновековието до днес. Проникването на турското влияние се илюстрира от топонимите Копойска махала, Керемезки колиби, Кючушка махала, Лафчийска махала, Момджии, Пиздова махала, Чакалска махала, Чапкънска махала, от селищното наименование Доганджии и др.

   /Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/

ТАБАШКО

 

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

ТАБАШКО

            Разположено е върху широк склон на връх Острец, в местностите Голямо и Малко Табашко равнище, на 2 км югозападно от центъра на Кръвеник. Дълги години махала на същото село. При първото преброяване след Освобождението е броено като махала към Кръвеник. Името се свързва с прякор на първите заселници Табаците, Табака, дори се сочи конкретно име – Петър Табака от Голямото село от Тракия. Друго предание за възникването насочва към говедари-пастири на богати турци от Градница, които им дали земя и ги заселили, за да им пасат стадата. Името се среща във вариантите: махала Табашка, Табашкото, Табашко.

            За най-стар род се смята този на Коркините, чиито потомци дошли от Градница към края на ХVІІІ век. Също от Градница, но по-рано, към средата на ХVІІІ век, дошли Пехливаните, а малко по-късно и Факирите. По кърджалийско време, според едни от Градница, а според други от Млечево, дошли родовете Коци, Узуни, Жабили и Мочовци. Родът Иванковци, с пръв заселник някой си Иванката, е от колиби Иванковци или Етъра, Габровско. Известни са още родовете Калците /Калчовци/ и Батоли. От Табашко след Освобождението има изселвания към Градница, Петко Славейков, Сенник, Хирево, Ряховците, Севлиево, Две могили, Свищовско, Друмево, Търговишко, Шуменско.

            За населението разполагаме със следните сведения: 1934 г. – 798 души, 1946 г. – 759, 1956 г. – 304, 1965 г. – 420, 1975 г. – 271, 1985 г. – 189, 1992 г. – 162, 2001 г. - 87; през 2008 г. населението е 70 души. Преброяването от 2011 г. отчита само 61 души, поради което селото е лишено от кметски наместник и административното му обслужване е поето от наместничеството в село Кръвеник.

       /Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/

     

СТОЛЪТ

 

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

СТОЛЪТ

            Население: 1887 г. – 671, 1934 г. – 750, 1946 г. – 692, 1956 г. – 655, 1965 г. – 598, 1975 г. – 566, 1985 г. – 424, 1992 г. – 465, 2001 г.  – 362, 2011 г. 232.

            Разположено е в Средния Предбалкан, край десния бряг на река Боазка, приток на Видима, на 442 м надморска височина, на 12 км югозападно от Севлиево и 6 км от Градница. На юг граничи с Леви връх и Кръвеник, с Черни връх и Ново село, Троянско, на запад с Млечево, на север с Градница, на изток с Душево. Множеството му махали са разпръснати по склоновете на долища, рътлини и хълмовете.

По време на османското владичество махалата е част от село Градница и се е наричала Граднишки колиби /също Горна Градница, Столът или Баирят/. При първото преброяване след Освобождението е броена към Градница. Името Столът му е дадено с указ № 38 от 21.01.1892 г. по названието на местността, върху която е разположено и външната прилика на стол.  От махала за село е признато с министерска заповед № 1380, обнародвана на 01.06.1939 г.

Административният център на селото се състои от махалите: Мишовска, Дундевска, Маринчовска, Стойчовска, Кънчовска, Наневска и Недялковска. В определени периоди от историята на селото към него спадат махала Боаза и колиби: Гергани, Дълбоки, Иванчовци, Игнатовци, Кереци и Цвятковци; махала Делък и колиби: Аврами, Яланджии, Балани, Боневци, Белошини, Гъбенци, Дисмани, Завали, Калоферци, Коркини, Кривошии, Курковци, Неновци, Пумпали, Свилани, Стоили, Сърбулаци и Троенци. Общо 66 на брой.

            Археологически разкопки и проучвания са правени в района на селото през 1951-1953 г. от професорите Атанас Милчев и Николай Ковачев. Намерените археологически находки дават основание да се заключи, че началото на поселищния живот датира от края на новокаменната /неолитната/ епоха /5500-4000 г.пр.н.е./ и през енеолита. Сред изобилието от кремъчни и каменни сечива от епохата на неолита, енеолита и бронза ще споменем само:  кремъчна мотика в музейната сбирка в село Кръвеник, публикувана от Кина Койчева; бронзова брадвичка с две остриета от ХІ-Х век пр.н.е. Данните от намерените по повърхността фрагменти от съдове, кремъчни и каменни сечива дават основание при уточняване археологическата карта на Габровски окръг в района на село Столът да се фиксира наличието на праисторическо селище.

            На юг и запад от селото, по течението на река Боазка, в местността Кантона, се намират 16 могили с различна големина. Една от тях е разкопана от учител ентусиаст и учениците му през 1932 г. През 1939 г. Васил Миков публикува резултатите в Известия на Археологическия институт. Могилата е била висока 4 м, в центъра е била кладата, върху която е изгорен покойника. Намерени са сребърна торква, части от сребърна пластинка, 4 сребърни халкички, 4 бронзови украси, синьо стъклено топче, крив железен нож, желязно ножче и др. Въз основа на данните за погребалния обичай, могилното изграждане, инвентара и неговото интерпретиране Васил Миков датира могилния гроб към края на ІV-ІІІ век пр.н.е. По-късните проучвания показаха, че правилната датировка е V-ІV век пр.н.е. По подобен начин са изграждани и могилите в района на Кръвеник и Селището, които също се датират към V-ІV век пр.н.е. При разкопките през 1951-1953 г. проф. Ат. Милчев установи най-ранното тракийско погребение в района в местността Кантона, датирано към VІІ-VІ в.пр.н.е. Данните, с които разполагаме, дават основание да причислим културата на обитателите на местността Кантона и създателите на надгробните могили там към културата на тракийските скотовъдни племена, разпространена в планинските райони на Севлиевския край. Освен в Кантона надгробни и други могили имало и в местността Блатешки рът – над 35. Наличието на толкова много могили свидетелства, че тук е живял богат тракийски род, който е погребвал достойните си мъже и воини с нужните почести.

При прокарване на пътя Градница-Млечево са съборени две малки могилки, като в едната се откриват римски медни монети, свидетелство че животът в района продължавал.

В местността Блатешки рът на площ повече от декар и половина при селскостопански дейности са намерени около 14-20 глинени гърнета с пепел и недоизгорели човешки кости. Смята се, че те са свидетелство за появилите се тук славяни.

Историята на селото от късното средновековие е тясно свързана с тази на село Градница. В регистъра на ленните владения в Никополски санджак от 1479 г. освен Градница се споменава и село Каратнидже с 1 мюсюлманско домакинство, 10 домакинства на неверници, 2 вдовици и приход от 1480 акчета. То е в един тимар заедно с малките села Безбог, Видова лъка и Станье и е владение на шестима спахии. Издателите на документа го идентифицират като Градница. Смятаме, че тук става въпрос за обособена част от Градница, която впоследствие срещаме под името Истолник /ХVІІ век/, а също като Горна Градница или Граднишки колиби по-късно.

За пръв път името Столът /буквално Истолче/ се споменава през 1529 г. във войнушки регистър, където поименно е записан един войнук от населеното място.

В османски регистър за джизието /поголовния данък/ на неверниците във вилаета Търново от 1635 г. се споменава следното: „Село Босна Мехмед Истолник, извън регистъра – 13 ханета”. Посочването „извън регистъра” означава, че в предишния регистър е нямало регистрация на християнски семейства. Към тази година са открити такива и са обложени с данъка джизие. В том VІІ на „Турски извори за българската история”, излязъл под редакцията на Стр. Димитров, Ел. Грозданова и Ст. Андреев селото е посочено като неуточнено. През 1989 г. обаче Ел. Грозданова в книгата си „Българската народност през ХVІІ век. Демографско изследване” уточнява, че под името Босна Мехмед Истолник трябва да разбираме днешното село Столът. Следва да уточним, че това име се среща само два пъти и повече не го откриваме в османските документи.

            Поради липса на достатъчно сведения не можем да изясним в пълнота миналото на селото през периода ХV-ХІХ век. Ясно е, че то е било част от по-голямото село Градница. Но в споменатия османски документ от 1635 г. селището под името Босна Мехмед Истолник е отнесено към каза Търново, а не към каза Хоталич, където е Градница. Защо е така, поради липса на достатъчно сведения, не можем да обясним. Може би по това време селището е имало някакъв по-особен статут. Същото се касае и за село Кръвеник, посочено в документ за джизие от 1619 г. към каза Търново, а не към Хоталич.

Заради религиозен и икономически натиск от страна на турците българи от село Градница се разселвали на юг по течението на река Боазка. Разселването било продължителен процес и поради липса на сведения не можем да кажем категорично кога е започнал. Според предание това станало около средата на ХVІІІ век, когато овчари, които живеели по даямите, останали да живеят тук постоянно със семействата си. Възникналата махала била наречена Граднишки колиби /известна била и с името Горна Градница или Баирят/. Постепенно броят на къщите растял и се оформили три махалички /Мишевци, Недялковци и Наневци/, които получили имената си от първите заселници. Като пръв заселник се сочи някой си дядо Нешо, който с тримата си сина се установил по Сърбено бърдо. Освен от Градница заселници придошли и от Троян, Калофер, Габровско и др. места. Така общият брой на родовите махалички надхвърлил 30, а с Боаза и Делък стигнал до 66. Пак според преданието около 1800 г. къщите били девет.

Според запазени спомени, а както видяхме и според запазен регистър,  в махалата е имало население със специален статут и задължения, т.н. войнуци. Те със сигурност са от преселниците от село Градница, за което знаем, че е имало такова население през ХVІ век. Сред старите каменни надгробни кръстове в двора на селската църква „Св. Георги” е намерен паметник с надпис: „Добри черибашия”. Черибашията е бил предводител на войнуци. Известен е също някой си Курю от махала Наневци, който щом дойдела пролет зашивал на калпака си една лисича опашка, събирал 100 души и ги отвеждал към Димотика, Чорлу и Текирдаг. Известен е още един войнук от Градница /не е ясно от същинската или от Горна Градница/, който през 1870 г. също бил включен в такава група.

            И в други документи махалата не се разграничавала ясно. Така например в турски документ за десятъка върху произведения тютюн в Търновски санджак през 1872 г. е записано: „Градница – 214 оки и 50 дирхема; Градница – 30 оки и 150 дирхема”. Според историка Христо Йонков второто посочване се отнася за Граднишки колиби. 

            В домашен извор, парусията /Кондиката/ на Батошевския манастир, през 1875 г., се споменават имената на 70 поклонници от Горна Градница, а също и през 1877 г.

            Църквата „Св. Георги” е построена през 1859 г. и съхранява ценни стенописи, иконостас с рисувана украса, дърворезбени царски двери и венчилки, 6 каменни релефа, икони. В криптата й е устроен музей и е обявена за паметник на културата. Въпреки че не е била административно самостоятелна и се е числяла към село Градница махалата е била самостоятелна енория с пръв енорийски свещеник Петко Начев /1813-1908 г./, който учил при поп Никола Барбулов в Ново село. По-късно той бил посветен в плановете за въстание през 1876 г.

Нуждата от грамотност и просвета, както и от църква до Кримската война 1853-1856 г. се задоволявала в съседните по-големи села: Старо Млечево /Селци/ и Ново село /дн. Априлци/. След образуването на църковната община и построяването на църквата към края на 60-те години на ХІХ век били открити първите частни килийни училища в махалите Нанювци, Дюкянджийска и Сърболаците, а вероятно и в Дундювската, намираща се недалеч от църквата. Малко преди Освобождението в една от стаите на новопостроеното двуетажно здание за складиране на данъка десятък /йошур/, било открито първото обществено килийно училище. В него учители били: Балинският поп, Петър Попов, Цонко Георгиев Стойчевски, Койно Кьоравия и др. Това училище просъществувало до 1937 г., когато била построена нова модерна сграда.

Населението на Граднишки колиби не останало безучастно и се включило в подготовката за въстание през 1876 г. Според предание в хана на бащата на свещеник Георги Христов Дългодреев от махала Дългодреите, член-основател на Севлиевския революционен комитет, и в самата махала, са отсядали народни хора като отец Матей Преображенски и Васил Левски.

По време на въстанието са дадени следните човешки и материални жертви: убити мъже – 7, ограбени къщи – 27, ограбени семейства – 34, ограбени хора – 208, изгорели 2 къщи и една плевня, загубени 87 биволи, коне, волове и 427 овце и кози. Организацията на въстанието била възложена на чорбаджи Кънчо Койнов, който се разколебал в последния момент и провалил масовото участие на селяните във въстанието. Верни на делото останали 20-на столчени, които участвували при отбраната на Леви връх и Боаза в четата на Фильо Радев. Сред тях били: Васил Тотев Цоневски, Иван Кънчев Кривошиев, Кънчо Пенков, Михо Тотев Цоневски, Пено Михов, Пенко Дянков, Цанко Симеонов, Цонко Кънчев Кривошиев, Цонко Сърбулака, Цонко Пенков. От убитите е известно името на Михо Генев от махала Делък. Като съпричастни към въстанието били обвинени Петър Попов – свещеник на селото и чорбаджи Кънчо Койнов, които били откарани в Севлиево, затворени и изтезавани.

Стари родове от Столът са: Кереци, Коркини, Кривошии, Пумпали и др., които и до днес знаят далечния си произход от село Градница. Поради турския гнет над българското население част от жителите на Градница се разселват на юг из дебрите на Стара планина, далеч от централните пътища и големите селища.

След Освобождението в Градница се изселили Цонко Михов Памукчиев, Кънчо Койнов /чорбаджи Кънчо/, Пътевци, Памукчиите, Ботевци, Узуните и др.

При първото преброяване през 1880 г. махалата е броена с Градница, а махала Боаза с Кръвеник. През 1887 г. населението наброява 671 души, от които: българи – 641, турци – 29 и цигани – 1. Към 1925 г. близо до Яланджийската махала се заселват пет цигански семейства, които изповядват исляма.

Читалище „Младежки труд” е основано през 1914 г.

Топонимията на Столът е извънредно богата и изобилства от стари наименования като: Блатца, Валогът, Делък, Дълбоки, Искърите, Куиите, Сеченината, Сопощите, Турлата, Яворачките и др. От стари, а някои и вече изчезнали лични и родови имена са названията Аврамите, Балини, Галковска рътлина, Галковски дол, Горчовото, Дългодреите, Калоферци, Кереците, Коркините, Кривошиите, Куруците, Сърбулаците. Старинно е наименованието Благушовец, което идва от изчезналото вече лично име Благуш и носи старинния суфикс –ец. Славянски по произход са названията Левица и Мрътвицата. Както тях със суфикса –ица е и названието Бързелица. Сред множеството български имена има и турски и от смесен характер, които подсказват за проникването на граднишките турци в района и за взаимното влияние между двата етноса. Такива са: Габалевото, Дюкяните, Завалити, Илиманското, Кинан средок, Оджакът, Юртът, Яланджиите и др.

Животът в землището на селото се заражда в дълбока древност и с малки прекъсвания продължава и днес.

/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/

СТОКИТЕ

 

ИСТОРИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ ЗА МИНАЛОТО НА СЕЛИЩАТА ОТ СЕВЛИЕВСКА ОБЩИНА

СТОКИТЕ

Население: 1900 г. – 2776, 1920 г. – 2734, 1934 г. – 1071, 1946 г. – 1026, 1956 г. – 962, 1965 г. – 692, 1975 г. – 566, 1985 г. – 433, 1992 г. – 524, 2001 г. – 298, 2011 г. – 211.

            Разположено е в най-горното течение на река Росица и многобройните й притоци – Негойчевица, Маришница, Бяла, Зелениковска, Багарещица и Цървулщица, на 25 км от Севлиево и 15 км от Априлци. Землището му обхваща огромната площ от 101 535 дка пасища, гори, ливади, овощни градини и т.н.

Селото е съставено от множество разпръснати навътре в планината махали и колиби, за които се смята, че са възникнали преди около 200 години. Тук са се заселвали хора от различни краища, търсейки по-голяма сигурност за себе си и по-добри условия за живот. Особено активен е бил този процес при кърджалийските нападения и по време на Априлското въстание през 1876 г. Така се появили махалите Селището, Попска, Дрянът, Тумбалово, Валевци, Купен, Угорелец.

Преведените напоследък османотурски регистри паказват, че СЕЛИЩЕТО е съществувало още през XVI век. Във войнушки регистър от 1539 г. откриваме името на един войнук, а в тимарски регистър от 1545 г. са описани поименно главите на 7 домакинства и 8 пълнолетни неженени младежи. Очевидно по това време е съществувало малко селище, населено с обикновена спахийска рая и население със специални задължения и статут. В познатите ни османски документи от следващите два века обаче не откриваме информация за това населено място.

Като най-стара и най-голяма махалата Селище се дели на Долно, Средно и Горно. Счита се, че заселването е резултат от кърджалийските погроми над Батошево и други полски села, когато цели семейства потърсили закрила дълбоко в недрата на Балкана. Махалата е разположена между днешните села Стоките и Кръвеник по поречието на река Негойчевица и склоновете на връх Бобчевица. Топонимията е българска, изпъстрена с хубави славянски имена, от които по характерни са: Барашки ливади, Белев лъг, Бостана, Влъкът, Горският рът, Граматкиното, Дряновицата, Жижните, Криви дял, Москолата, Стоенчовото, Сръбски рът, Трапето, Тънката рътлина, Усойната, Черковището и др. Името „Селищи” се споменава за първи път в Парусията на Батошевския манастир от 1855 г.

По известни родове са: Бараците, Бирници, Бакаи, Бъзиклевци, Добревци, Данчовци, Драшковци, Демири, Дрангели, Дурчета, Зайците, Кърджили, Кобури /Гирета/, Клиоми, Коруджии, Караци, Кацари, Къневци, Мачковци, Мамули, Момеци, Пандуци, Пелета, Стругарите, Табаците, Тъпани и др.

Махалата не е имала църква, поради което селяните се събирали по време на празници и по други поводи на различните местни оброчища. През 20-те години на ХХ век се подема инициатива за изграждане на църковен храм. На 26 октомври 1936 г. църквата „Св. вмч. Георги” била осветена от великотърновския митрополит Софроний.

            Първото училище било открито около 1890 г. в къщата на Къньо Стоянов в Средно Селище. Деца идвали и от махала Дряна. Родителите заплащали такса за индивидуалната работа с децата им. Пишело се върху пясък в сандък. Строежът на нова учебна сграда в Средно Селище започнал през 1912 г. и завършил след войните в 1916 г.

            Първоначално след Освобождението махалата е броена заедно със Стоките. В отделни периоди от време Горно Селище е било присъединявано към Кръвеник. През 1983 г. Селище е отделено от Стоките и признато за самостоятелно населено място с 319 постоянни жители. Към 2011 г. е кметско наместничество със 143 жители, но без Долно Селище, което е към кметство Стоките.

            През втората половина на ХІХ век в ъгъла между река Росица и левия й приток Негойчевица в местността СТОКИТЕ се заражда и развива според проф. Н. Ковачев търговски и културно-просветен център за околните махали. Появяват се няколко дюкяна, към 1868 г. са построени къщи и параклис, обслужван от калугери на Батошевския манастир, официално назован „Св. Димитър” и осветен от иконом Марин Софрониев от Севлиево през 1873 г. От това време до 1887 г., когато се отделят от голямата община Батошево, Стоките са част от Селището и цялата махала носи двойното име Стоките-Селището. С течение на времето Стоките се разрастват и все повече се обособяват като център за всички околни махали. От януари 1978 г. до 1987 г. е административен и социално-икономически център на самостоятелна селищна система, включваща 15 съставни селища: Батошево, Валевци, Войнишка, Дрянът, Карамичивци, Кастел, Кръвеник, Купен, Попска, Селище, Стоките, Табашка, Тумбалово, Угорелец, Шопите. След това е кметство към Севлиевска община. Днес кметство Стоките обхваща Попска махала, Долно Селище, Стоките-център и Тумбалово.

            Името Стоките, като название за централната махала, се утвърждава окончателно едва към края на 80-те години на ХІХ век. То идва от думата сток, която означава „място, дето се сливат, стичат реки или потоци; стоки” и точно отговаря на разположението на махалата.

            Населението на Стоките, заедно със Селище, но без останалите махали, се движи както следва: 1891 г. – 868 жители, 1893 г. – 853, 1900 г. – 812, 1905 г. – 843, 1910 г. – 891, 1934 г. – 1071, 1946 г. – 1026, 1956 г. – 962, 1965 г. – 692, 1975 г. – 566; от 1985 г. без Селище – 433, през 2001 г. са регистрирани 298 души, а през 2011 г. – 211.

            Параклисът, който бил приспособен по-късно за църква, не удовлетворявал нуждите на местните християни и през 1928 г. започнал строеж на нов църковен храм. На 26 октомври /8 ноември/ 1930 г., когато е храмовият празник на църквата „Св. вмч. Димитрий Солунски”, станало нейното освещаване от великотърновския митрополит Филип.

            Развитието на учебното дело е свързано със старата църква, в която към 1870 г. свещеникът Радион Пенков пригодил една килия и започнал да учи децата на азбуката и часослова /наустницата/. Неговото дело продължил учителят Нанко Атанасов, а след това до 1887 г. учителствал свещеникът Стефан Петров, който пръв въвел светското обучение. По негова инициатива през 1887 г. започва строеж на училище върху църковен имот. Ниската едноетажна паянтова сграда е съборена чак през 1954 г., когато се оформя центърът на селото.

            Читалище „Св. св. Кирил и Методий” е основано на 31 март 1929 г.

            ПОПСКА МАХАЛА е свързана с рода Попските, преселници от Батошево. През 1854 г. в Парусията на Батошевския манастир е спомената като „Махала Попъска”. Разположена е по течението на река Росица от Карамичевци до Азмачов лъг при Стоките. В землището й е Батошевският мъжки манастир.

            Топонимията е славянобългарска: Клинарната, Козарника, Магарешка стена, Преслапът, Смиловица, Церката, Ямата.

            Родовете Боруджии, Бърдари и Хубанови са дошли от Батошево, известни са също Ковачите и Патрахилите.

            Населението на махалата се е увеличавало слабо: през 1891 г. 300 души, през 1893 г. – 338, през 1900 г. – 376 души, включително и 38 монаси от манастира, през 1934 г. – 416. Следващите преброявания показват спад: 1946 г. – 384 души, 1956 г. – 361, 1965 г. – 277, 1975 г. – 240, 1985 г. – 120, 2001 г. – 73; последното преброяване от 2011 г. регистрира 39 души.

            МАХАЛА ТУМБАЛОВО е разположена по южните склонове на връх Бухал, като започва от Стоките /моста над река Росица/ и достига до водослива с Маришница. През 1858 г. е отбелязана в Парусията на Батошевския манастир като „Тунбалову”. Името идва от названието на местност, където имало тепавица и постоянно се чувал шумът от тупането й.

            Килийно училище имало в къщата на Митьо Христов още през 1865 г. Известни са учителите Кольо Сакатия от Дебелцово, Севлиевско, Кольо Начев, Даскал Мънко от Ново село, Троянско и Петър Дръндарят от Батошево. Тук идвали да учат и децата от Стоките.

            Махалата е заселена основно от батошевци, като по известни са родовете: Бързили, Боруджии, Вашовци, Гергиновци, Драгановци, Дотевци, Замите, Курдовци, Кисьовци, Коевци, Мачковци, Маркили, Пенчовци, Пулевци, Врачените/от с. Враца, Ловешко/, Яновци /от с. Шумата/ и др.

            Движението на населението през годините показва непрекъснато нарастване: 1891 г. -  690 жители, 1893 г., заедно с махала Валевци – 692, 1900 г. – 762, 1934 г. – 1031. Втората половина на ХХ век се характеризира със спад в броя на населението: 1946 г. – 651, 1956 г. – 624, 1965 г. – 514, 1975 г. – 413, 1985 г. – 169, 2001 г. – 104, и  през 2011 г. – 73 постоянно живеещи.

            Махалите Валевци, Угорелец, Купен и Дрянът днес са към кметство Валевци.

            За топонимията на селото са характерни звучните славянски имена: Модъргата, Разлатец, Скредливото, Скредлива поляна, Скредлива стена, Церът.  Старинен произход имат названията: Алобите, Брезните, Валогът, Варевото, Градът, Грохода, Гъзака, Гъзестия дол, Дълбок дол, Кладев рът, Кладевски дол, Кривуля, Кръща, Кънев ток, Носера, Разпъта, Селището, Честака и др. От отдавна изчезнали лични имена са наименованията Байков дол /от Байко/, Грозковото /от Грозко/, Гъжовото /от Гъжо/ и Коновото /от Коно/. Няколко  имена на местности са образувани със старинните суфикси –ец и –ица: Криволецът, Багарещица, Градище, Куртбашица и Цървулщица. Тези имена са свидетелство, че землището на днешното селище Стоките, макар самото село да е възникнало в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век, е било обитавано от българско население векове преди това. Те също така разкриват близостта на това население с жителите на село Батошево.

/Из книгата "Исторически очерци за миналото на селищата от Севлиевска община"/